Повод за тези редове стана една фотокартичка от 1935 година – Клубът на българските писателки. Била е разпространявана по случай пет години от основаването му. Тук са познатите лица на Дора Габе, Евгения Марс, Елисавета Багряна, Калина Малина, по-неизвестните днес по една или друга причина Лидия Шишманова, Люба Касърова, Фани Попова-Мутафова, Мария Грубешлиева, Бленика, Магда Петканова, Ана Каменова и почти забравените Северина, Вера Бояджиева, Блага Стефанова, Илина Петрова. Не споменах дотук само името на Стела Янева, но за нея оттук нататък.
Малцина, дори от професионалните литератори, знаят нещо повече за нея, освен онова, което Йордан Василев е написал в третия том от “Речник на българската литература” /1982/. То като че ли е всичко, което би могло да се открие днес в аналите на литературната ни история за тази авторка. А тя е била почти наша съвременничка, защото умира чак през 1979 година – самотна и изоставена.
Придружен от съпругата на брат й г-жа Радка Пулева, посетих преди няколко години апартамента на Стела Янева в една от старите кооперации на столичния бул. “Дондуков”. За жалост наемателите – представителство на чуждестранна фирма – се бяха постарали добре да преустроят интериора, а старите неща да изхвърлят. Пропаднаха и надеждите да се открие нещо на тавана, който беше изпразнен и преметен. Съседите обаче си спомниха за “голямото почистване” в кооперацията преди таванските помещения да бъдат измазани. Дълго след ремонта от купчината отпадъци на двора се разнасяли ръкописи, страници от стари книги, вестници и списания.
По чудо преди известно време попаднах на един автограф за Стела Янева от Боян Пенев, запазен тогава от случаен минувач. Тъжно, но още един ценен архив беше пропилян безвъзвратно, още един неповторим къс от литературната ни памет беше изгубен завинаги. Един естествен завършек, може би, на нелепата житейска и творческа драма на тази жена, която дори не набира кураж да издаде отделна книга и предпочита да затаи до края на дните си своето активно, но ненатрапчиво присъствие в литературния ни и театрален живот през двадесетте и тридесетте години.
Ако се проследят теченията на “Златорог”, “Демократически преглед”, “Свободна реч”, “Вестник на жената” и други издания в миналото, не е трудно да бъдат открити нейните литературни статии и рецензии, написани с професионална вещина и умение, с искрено съпричастие и обективност. Стела Янева е сред първите жени, които се занимават с театрална критика у нас и първата, която налага като жанр творческия портрет на отделни актьори. Писала е за Елена Снежина, Сава Огнянов, Владимир Трандафилов, Иван Димов, Зорка Йорданова и др. Тези нейни публикации, сътворени въз основа на близки контакти и преки наблюдения, са твърде ценни като отправна база за бъдещи изследвания.
Тя следи и почти винаги коментира – главно в отдела “Театър и изкуство” на сп. “Златорог” – много от постановките на Народния театър, анализира и откроява отделни постижения и несполуки в тях. Рецензиите на Стела Янева са всъщност един колкото емоционален, толкова и обективен преглед на почти цялата продукция на театъра след 1925 година, когато в кн. 8-9 излиза първата й оценка, предизвикана от спектакъла на комедията “Непознатият” от Тристан Бернар.
Повече от четиридесет са постановките, за които е писала. Сред тях са заглавия като “Дванадесета нощ” от У. Шекспир, “Шест лица търсят своя автор” от Дж. Пирандело, “Вярност” от Дж. Голдсуърти, “Ветрилото на лейди Уиндърмиър” от О. Уайлд, “Волпоне” от Бен Джонсън, “Маскарад” от М. Лермонтов, “Анна Кристи” от Юджин О’Нийл и пр. А от българската драматургия – “Първите” от Петко Тодоров и “Милионерът” от Йордан Йовков.
Стела Янева задълбочено тълкува не само литературните достойнства на пиесите, но и постановъчните решения на главния режисьор Н. О. Масалитинов, декорите на художници като Иван Милев например. Писаното от нея в продължение на толкова години и особено в списание с авторитета на “Златорог” несъмнено е оказвало влияние за формирането на театралната мода на времето, за усъвършенстване на вкус и усет към театъра на голяма част от тогавашната ни интелигенция.
Освен театрална критика Стела Янева пише и рецензии за книги, литературни статии, а понякога и отзиви за художествени изложби. Едно от постиженията й в полето на литературната критика е статията-реферат “Българката у Антон Страшимиров”, която тя най-напред чете по случай шестдесетгодишнината на този автор в Клуба на писателките, а след това публикува в Юбилеен сборник /1931/ за него. В сп. “Демократически преглед” пък е отпечатана нейна статия за ранното творчество на Ангел Каралийчев, в която авторката сравнява разказите му с “проточена и волна песен на млада жетварка” и се пита дали само в неговото “нежно и любящо сърце” или и в “меката гръд” на нашата земя се раждат нереалните, сякаш “окъпани в сияние” техни образи и картини. А после заключава: “А. Каралийчев е млад. И ние не знаем какво още и в какъв вид ще ни го даде. Ще стане ли той нежният певец на селото? Или дарбите му ще се разраснат и ще потърси нови хоризонти? Може ли да се познае непрекипяло вино какъв сорт ще даде. Във всеки случай сега кипи и ни опива. С поезията си, с непринудеността си, с чара на младостта, на буйния и неудържим устрем, с мекото ухание на полските цветя и с оная дивна наша родна песен, що извива над нивите и гони просторите”.
Специално трябва да бъде отбелязана и статията на Стела Янева за творчеството на рано покосената от туберкулоза наша талантлива поетеса Екатерина Ненчева. Тази статия е отпечатана във “Вестник на жената” и макар че е сравнително кратка, точно отразява същността на нейното поетично дарование. С истинско критическо проникновение, но и много деликатно Стела Янева разкрива интимния свят на ефирната и скръбно-загадъчна “мадона в черно”, може би защото тя също е преживяла неволите на скръбта и вечната разлъка.
Като поетесата, за която пише, тя сигурно също е прозряла, “че всеки живот под каквото и небе да разцъфне, може да бъде богат и пълен, ако пълно и богато е сърцето, че и в тихата меланхолност на един скръбен земен дял може да има красота и радост, стига душата да е отворена за едно по-висше светоразбиране”.
Клубът на българските писателки списва и редактира своя страница във “Вестник на жената”, за която отговаря нарочно избран редакционен комитет. Много често в него участва и Стела Янева. Хонорарите от публикуваните на тази страница материали обикновено не се получават от авторите и редакторите, а са за фонда на Клуба. Този фонд се попълва и от дарения, държавни помощи, от разиграването на томболи и лотарии, от продажбата на книги. Благодарение на това през 1934 и 1937 година Клубът на българските писателки успява да издаде два литературни сборника с едно и също заглавие – “Сноп”.
В тях авторките са представени със свои творби, с биографични бележки и снимки. Като касиер на Клуба Стела Янева е била в основата на тази инициатива. Тя участва и в двата сборника със свои разкази, които впечатляват с неподправената си изповедност, с реализма в повествованието. Впрочем, нейни разкази ще срещнем и в периодичния печат. В тях се описват главно вътрешните противоречия у жената, надрасла средата, която я заобикаля, тревогите, които я вълнуват, душевната й драма, породена от липсата на адекватно отношение от страна на мъжете, които не си дават труда да я възприемат като равностоен партньор, а само като част от семейния бит или като средство за удоволствие.
За съжаление, както критическото наследство на Стела Янева, така и разказите й са разпилени из някогашните списания и вестници. Не е невъзможно обаче те да бъдат издирени и съхранени и това не би бил напразен труд. Защото колкото и да е скромно, едва забележимо даже, от позицията на днешния ден нейното творчество е част от развоя на литературната ни култура. И е жалко да се забрави, да се похаби като архива й.
А не само писаното от Стела Янева се оказва интересно и стойностно. Интересен и сложен е и животът й, литературните й взаимоотношения с видни съвременници. За тях също са запазени някои документи. Допълвам ги и с чутото от нейни сродници.
Истинското име на Стела Янева е Стоянка Атанасова Пулева. Родена е в Хасково в семейството на тютюнотърговец. Учи в родния си град, а след това във френски колеж в Пловдив. През 1915 година заболява и родителите й я изпращат на лечение в известния Валдсанаториум в Давос, Швейцария. Там, заедно с нея, е Невена Станишева, братовчедка на обещаващия тогава млад писател Никола Янев, който е секретар на българското консулство. Тя ги запознава и не след дълго двамата се женят. При поредната смяна на Кабинета малко по-късно Янев е отзован и семейството се завръща в София. Покрай съпруга си, познат и добре приет от творците около току-що създаденото списание “Златорог”, Стела Янева попада в кръга на видни интелектуалци, което несъмнено я обогатява, насърчава творческите й пориви. Литературните срещи и разговори са сякаш атмосферата, в която живее младото семейство. Те често посещават и дома на Григор Василев на ъгъла на улиците “Раковски” и “Рачо Димчев”, където срещат Йордан Йовков, Боян Пенев, Дора Габе, много артисти и художници.
През лятото на 1921 година Никола Янев умира внезапно и това задълго помрачава дните на младата му съпруга. Тя е принудена да се завърне при родителите си, а после е на лечение в Полша, където баща й търгува. Оттогава е запазено едно нейно писмо до Боян Пенев, в което дава израз на отчаянието си. Най-напред тя го укорява, че отдавна не й е писал, споделя тревожната безизходност, в която се намира поради липсата на приятели, търговския неуспех на баща си и намерението му да я вземе със себе си обратно, което би било още по-страшно за нея. “Какво щяла съм да правя в тая дива Полша?” – цитира го тя. И продължава: “А какво ще правя в България? По-малко дива ли е? – на това никой не ми отговаря. Ами дивната перспектива за Хасково? Защото България за мене то значи “онази земя мила, дето ме е родила” т.е. възлюбленото Хасково. Боже, такава жестокост ще бъде извън мяра. Чувствувам, че няма да имам сили повече и това да понеса. “И да останеш тази зима, но на пролетта ще се върнеш!” – добавя мама. И тази тирания ще продължава дотогава, докогато не се унезависимя по някакъв начин. Ама как? Черепът ми се стяга в обръч, мислите ми се парализират. Трябва веднъж завинаги да реша с този въпрос… В главата ми е назряла една единствена мисъл – ясна и неотстъпна: живота ти е разбит, глупаво момиче. Още ли не си разбрала това? Какво се мъчиш да го кърпиш с това-онова, защо се залъгваш. Never more. И все пак, и все пак”…
И все пак Стела Янева намира сили да устои. Участва активно в дейността на българо-полското дружество и в списването на неговия вестник, изнася сказки на английски език за българската култура. Сама се завръща по-късно и не в Хасково, а в София – макар и с цената на конфликт с родителите. Посрещат я старите приятели около “Златорог” и й подават ръка. Но тя все още има нужда от нечия близка закрила. Намира я в лицето на около двадесет години по-възрастния от нея Андрей Протич, тогава директор на Археологическия музей. Двамата стават семейство през 1926 година.
Все по-уверено след това Стела Янева започва да навлиза в литературната и театрална критика. Тя вече търси свое място и собствена художествена позиция сред автори като Владимир Василев, Сирак Скитник, Николай Райнов, Николай Лилиев… Литературните й успехи и неизбежно свързаната с това обществена ангажираност обаче май не са били твърде по вкуса на Протич, чийто холеричен темперамент и все по-чести изблици на съпружеска ревност правят съвместния им живот невъзможен. Разделят се, но контактите на Стела Янева със “Златорог” продължават и тя сътрудничи почти до спирането на списанието през 1943 година.
Може да се каже, че това е и краят на творческите й изяви. Несигурността на военното време, а по-късно и липсата на адекватна среда, която да я стимулира, я карат да остави перото. За кратко време след 1950 година живее заедно с третия си съпруг Андон Нейков в Кайро, където той е на дипломатическа работа. Завръщат се в София. Съпругът й умира през 1973 година.
В края на живота си Стела Янева остава самотна и изолирана, забравена от света. Така е и до днес, уви. Дано вече не е късно да си припомняме за нея, да я преоткрием.

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА