Така, както е обявено заглавието, моето съобщение предполага едно много по-пространно изложение, но с оглед на регламента ще се опитам в рамките на петнадесетина минути да побера по-важното. И да покажа как през тези сто и повече години откакто Петър Берковски е писал своите работи, много малко или почти нищо не се е променило. Неговата публицистика, най-вече, красноречиво свидетелствува за това. Темите в нея изглеждат и днес толкова познати и звучат така актуално, та на човек му става чак тъжно за тази страна, която уж все се развива, все върви напред – към национално обединение, към комунизъм, към Европа, а всъщност си е останала все на едно и също място, все в някое от кьошетата на световния напредък. Орисана сякаш все да започва отначало и все да не стига до никъде. За което, разбира се, едва ли е виновен само Тодор Живков. Още по-малко пък Ахмед Доган или Негово величество цар Симеон II…
Но хайде да не удължаваме прекалено този увод и направо да хванем бика за рогата т.е. да спрем поглед върху статиите на Петър Берковски.
Според аналитичния репертоар на Маньо Стоянов “Българска възрожденска книжнина” първата от тях е отпечатана в сп. “Читалище”, кн.8, 15 януари 1872 г. Тя единствена всъщност може и да не представлява кой знае какъв интерес сега, но е редно да бъде отбелязана – и като дебют на бъдещия публицист, а и като свидетелство за някогашния негов интерес към необичайните природни явления и към тяхното “научно” обяснение.
Статията е датирана – Прага, ноември 1871 г. и е озаглавена “Въздушни очаровления”. В нея Берковски се опитва да обясни миражите, които, според него, често се срещали най-вече в пустинните и планински райони. Те, миражните видения, били толкова ясни и даже релефни, че не било трудно хората да ги приемат за действителност. Авторът сочи като пример това, че наскоро жителите на едно чешко село видели чужда войска, която се насочва към тях и много се уплашили докато разберат, че всъщност става дума за мираж. След като вестниците съобщили за необичайното явление, се оказало, че наистина по това време в съседна Бавария били проведени военни маневри.
Според автора на статията водата, която се съдържа във въздуха, пречупвала и отразявала като призма светлинните лъчи и в резултат на това се появявали тези недействителни проекции на отдалечени образи и предмети. Големите камъни /живаци/ също допринасяли за това, пренасочвайки и фокусирайки слънчевите лъчи.
Освен този официално документиран дебют, обаче, имаме податки и за още по-ранно участие на Петър Берковски в периодичния печат и то в чешкия периодичен печат. Ако разгърнем спретнатата книжка на колегата Недялко Димов, ще прочетем в нея едно писмо до Панайот Хитов от ученика Берковски. То е писано в Табор на 6 декември 1869 година и в него между другото се казва: “Подир кратко време ще дам да се печата в “Ческийа Вестник “Квец” нещо, кое-то ще зарадва не само коий-то сме тук, нъ и тамкашни-те Българе”.
Като не се знае нищо повече, може да се гадае какво ще да е било това “нещо” и дали е било отпечатано. Може би във връзка с него пак от Табор на 20 април 1870 година Берковски пише на благодетеля си: “…А най-више усетихме тези дни най-голяма радост като видяхми в един чешки вестник един от достойните българи литографиран, а с него вкратце животоописание-то напечатано /неговъ/. Па за да го видите и Ви, питайте некого от редакторите /що/ приимат Вестник “Квети”.
Кой знае дали не става дума за портрета на самия Панайот Хитов и за неговата биография, която Берковски отлично е познавал, преписвайки я преди време. Досега не съм открил достоверни данни за сътрудничество на Петър Берковски в българските вестници и списания след установяването му в Хасково, макар да изглежда невероятно той да не им е изпращал поне кратки дописки. Но сигурно те са били с псевдоним или неподписани поради съображения от конспиративен характер.
Едва на 6 април 1874 година в брой 13 на в. “Век” името му се среща под едно доста подробно и, дори няма да е пресилено да се каже, художествено описание на премеждията и преживелиците на хасковските заточеници по пътя им към Диарбекир. Текстът на тази “дописка”, наречена така от самия автор, днес звучи може би за повечето от нас като далечно ехо, като поизбледнял и даже невероятен спомен, но ние не можем да не си дадем сметка, че за своето време това си е било чиста проба публицистика и то въздействаща, тревожна и дори ужасяваща.
Не може да не ни впечатли и словесното майсторство на Петър Берковски, талантът му на добър разказвач, на човек с чувствителна душа и богато въображение, с усет за психологизъм. Пълният текст на дописката също е включен в книгата на Н. Димов и затова няма да цитирам нищо от нея.
Отново във “Век” /№22, 8 юни 1874 г./ е отпечатана друга дописка от Берковски за честването на светия празник “Кирил и Методий” от българските заточеници – “на брой 70 души и една българка”, а освен това и от “множество народ-християни – от разно вероизповедание”. В нея се казва: “…И тъй между черните високи Диарбекирски стени, край брега на река Тигър и в средата на някогашния рай, а сегашний пъкъл /ад/ земний и далеч от милото ни Отечество, родители и сродници с Божие благоволение и с царска милост отпразнувахме и ние светлият ни народен празник “Св. Кирил и Методий” за слава и чест на народното име и за утешение на нас страждущи”…
Пак от Диарбекир Петър Берковски изпраща две сравнително кратки подписки до в. “Напредък”, в едната от които /№19, 7 дек. 1874 г./ съобщава за пристигането на нова група заточеници от България, а в другата /№37, 12 април 1875 г./ за смъртта на няколко души българи и за тежкото положение на останалите.
Без съмнение сами по себе си тези трагични известия се посрещат с тревога и отчаяние от близките на заточените. Но много по-значим сигурно би трябвало да бъде техният “поразяващ” ефект върху гузната съвест на цивилизована Европа. И вероятно най-вече това е била стратегическата цел на автора. Със своя емоционално приповдигнат тон, с непосредствения и спонтанен изказ на впечатленията, с въпросите и възклицанията, които изобилстват в текста, той съзнателно се старае да внуши на онези, от които зависи освобождението на заточениците, да предприемат някакви решителни действия докато все още не е станало много късно.
Очевидно такава е и целта на общата дописка-молба на заточениците до всички българи да се застъпят за тях. Тя е публикувана в брой 13 на в. “Век” от 27 март 1876 г. От името на всички под нея се е подписал Петър Берковски, който явно, въпреки младостта си, отново се откроява като изразител на общите надежди и въжделения, като общопризнат водач и организатор на своите братя по участ.
Като се следва хронологията на публицистичните изяви на нашия автор, иде ред и на най-важното – на основания от него вестник “Съединение”, който започва да излиза в Пловдив на 30 декември 1882 г. Почти сам редакторът-издател и отговорник Петър Ив. Берковски списва и издава всяка седмица в четвъртък първите тринадесет броя, след което “по болест”, както на два пъти е обявено, предоставя всички права по издаването и разпространяването на Н. П. Краваров.
Тринадесетият брой излиза само в две страници за разлика от другите, които са с по четири. Вестникът се печата от Хр. Г. Данов и съдържа постоянните рубрики “Телеграми”, “Новини из Българско”, “Дописки”, “Подлистник”, както и от време на време “Съдебна хроника”, “Нови книги”, “Критика”, “Театър”, “Славянски отдел” и пр.
Първата страница на всеки от броевете почти изцяло е заета от уводна статия на редактора. Тя не е подписана, а има само дата. В нея Берковски обикновено анализира една или няколко главно вътрешнополитически теми, но винаги и в светлината на събитията извън Източна Румелия, в светлината на толкова желаното от всички, на жадуваното Съединение. То, съединението, не е само заглавие на вестника, то е и същност на неговата програма и политика. Това, впрочем, изрично е подчертано още в самото начало на първия брой в едно Възвание към българите, в което се казва: “…ние считаме за въпиюща нужда издаването на един независим вестник, който да не принадлежи на никакви партии…, който ще се занимава изключително с народната ни политика в цяло Българско… Колкото за неговата програма, ние препоръчваме за такава на почитаемите читатели неговото название “Съединение”.
И наистина темата за съединението на Източна Румелия и Княжество България е в основата на всичко, за което пише Петър Берковски в своя вестник. И дори когато говори за войската, за железниците, за основаването на Българската народна банка, за съдилищата или за администрацията, той непременно го разглежда с оглед необходимостта от съединение, обяснява всичките неуредици в тях главно с това, че страната ни е изкуствено разделена. А в пет от статиите тази тема е основна и подробно се коментира.
Раздробяването на Санстефанска България след Берлинския конгрес, според Берковски, е главната причина за трудностите в обществено-икономическото развитие на двете Българии, за тяхното неподобаващо място сред останалите балкански държави, за липсата на международен престиж. След Освобождението и от двете страни на Балкана се съставят български правителства, но те не могат “да представляват народната чест и да защитават народните интереси”, защото сме разделени и обезсилени. А това ни прави и много по-податливи на външни сили и влияние. “Всеки един от силните дохожда – пише Берковски – и им диктува /на правителствата – б.м.Й.Н./ какво да правят. Своите права, своите интереси те не трябва да защитават, защото това не са интереси на силните държави”.
“Италианците – продължава той по-нататък, – и други народи осъзнаха тази всичка истина, затова приеха за своя лозинка – съединението прави силата и верни на тази своя народна политика те можаха да придобият своето единство и да станат народ, който се почита и благоденствува”.
В друга от статиите /бр.3/ Берковски дава отговор на два от най-често задаваните му, на два от най-актуалните въпроси на своето време – “Какъв ще бъде начинът, по който ние ще се съединим?” и “Какъв режим на управление ще имаме подир това съединение?” – Според него разделението на България т.е. създаването на Източна Румелия е по внушение на гърците, но то е дело изкуствено, а “на изкуствена почва, естествени плодове не се раждат” и съединението е просто неизбежно, то е само въпрос на време.
Но Берковски дебело подчертава, че не Македония и Източна Румелия трябва най-напред да се обединят, а след това към тях да се присъедини и Княжеството, а Княжеството трябва да присъедини Източна Румелия. Първото, според него, “не е измислено от българин, но от неприятел на България, който не желае никога да ни види цели, но ни показва само огледалце да се залъгваме… За нас по-лесно е да търсим съединението си с България, защото тука и там има правителства, има хора, има с кого да се наговорим, има сила малко-много голяма, за да извърши наговореното. От Македония какво ще чакаме? Да ни я даде Европа – това е химера /бош/ и не трябва да ни се говори”.
Ето и мнението на Берковски по втория въпрос: “В днешно време – пише той – изчезнала е вече идеята, че князовете и царете управляват. Владеющата идея е и ще бъде, че народът управлява, че негов е сюзеринитетът и че държавният глава олицетворява само този сюзеринитет”…

Един от ключовите въпроси на тогавашната, а защо не и на сегашната наша действителност е отношението на българите към Русия и нейното влияние у нас. Берковски категорично е за сърдечно приятелство и тесни връзки с освободителката, критикува някои антируски действия на правителството и може да се каже – доста убедително обосновава тази своя позиция като заявява: “Вие се мамите още повече като мислите, че народът ни не е да не знае какво и сега, и в бъдеще той за политическото си съществуване и обединението си, принуден е да има нужда от подкреплението и от покровителството на Русия. Народ слаб, разделен на четири-пет части, народ обиколен от толкова неприятели, народ млад – без слава и без минало – който няма за жалост спечелени симпатиите на Европа, трябва непременно да има да се обляга на великата оная държава, която тъй или иначе е взела в ръцете си каузата му. В такова положение, каквото е сега за сега нашето, ние не можем освен волею или неволею да прибегнем до покровителството на Русия, за да съхраним политическото си съществуване като народ и за да мечтаем по-добри съдбини. Разбира се, че и ние заедно с противниците си по тоя въпрос милеем за независимостта на народната ни политика и от сърце желаем да дойде един ден, когато може народът ни да се изправи крепко на краката си и да каже: Слава Богу съм у дома си, свободен съм, сам ще се управлявам. Но скръбна е истина, че тоя ден още не е дошъл”.
После Берковски представя и аргументите на своите опоненти, които твърдели, че Русия ни помага “не за черните ни очи”, а за своите интереси, че тя има за цел да ни окупира. Но – казва той, – защо тя не окупира Румъния като й е по-близка и даже я е управлявала в известни периоди. Защо не окупира Черна гора, която винаги се е ползвала с подкрепата й. Пречели й други обстоятелства, а не че нямала желание. Ами тези обстоятелства не са ли налице и днес, и спрямо България?
Темата за Русия Петър Берковски засяга и в двете свои статии, посветени на смъртта на княз Горчаков, където той подробно и доста възторжено изрежда заслугите му за каузата на българския народ. Обясними са проруските настроения на Берковски и ние едва ли имаме право да го съдим днес за това. В духа на нашето време обаче и все пак на шега, сигурно би могло да се предположи, че в тази негова позиция дял може да има и някой от задграничните отдели на руското разузнаване. Но дори и да е така, това в никакъв случай не трябва да ни попречи дълбоко да го уважаваме, да се прекланяме пред неговата чистосърдечност. И пред твърдостта му да остане докрай верен на своите принципи, макар всичко това да му коства много лишения и неприятности.
В три от статиите /броеве 2, 9 и 5/ Петър Берковски изтъква изключително важната роля на българската екзархия, която е останала единствено непокътната от “Берлинский ареопаг”. За съжаление, обаче, и там, според него, работите не вървят както трябва. Временно изпълняващият длъжността екзарх Йосиф не е показал особена активност до завръщането на дядо Антим от заточение. След това е участвал в съставянето на румелийското правителство и е заминал за Цариград. А точно сега е моментът да се укрепи и активизира Екзархията, особено в Македония, да се приеме нов устав и ново устройство. Трябва всячески да се изтъква и да се пропагандира дейността на този най-висш църковен институт. Неговото съществуване само по себе си “трябва да ни напомнюва, че сме разделени /само/ политически и на Европа да показва, че догдето се простира властта на Екзархията, дотам е българско; дотам се говори български и че ако тя /Европа/ ни дели, да й докаже, че брат от брата се не дели и че трябва да му се позволи… съединението”.
Ето как всячески Петър Берковски се стреми да внушава съединистката идея, да я налага и популяризира. Все във връзка с това в четири от статиите /броеве 5, 9, 11 и 12/ той запознава своите читатели и с политическия живот в Княжеството, с дейността на тогавашното Народно събрание, което все пак съществува, макар правомощията му да са крайно ограничени от едноличния режим на княза. Страхувам се, че вече времето ми е към края си и затова само ще маркирам темата за икономическите мерки, които Петър Берковски препоръчва на правителствата от двете страни на Балкана за протекционизъм върху производството на местни стоки, за премахването на митническите ограничения, които са изкуствена спънка за оживяване на търговията между двете Българии, за необходимостта от акционерни сдружения, за примера на първата българска фабрика на Добри Желязков и за ползата от навлизането на чуждестранния капитал и на чужденците – гърци, арменци, евреи, които трябва да бъдат догонени от местни производители и търговци.
Интерес представлява и един коментар на Берковски върху трагичното положение на българите в Добруджа, подложени на насилствена асимилация от страна на румънската власт. Сочейки редица факти и примери той обаче не се поддава на емоционални изводи и обобщения, а разсъждава трезво и разумно, търси изход от ситуацията като пише: “не е ли хиляда пъти по-добре да почнем да размишляваме по кой начин ще можем да се споразумеем помежду си, отколкото да се впущаме в национални преследвания и гонения, от които не може да има за никого облага: власите мислят да румънизират Добруджа; сърбите искат да изчезне от българите в Пиротско всяко народно чувство и да станат следователно по-сърби от самите сърби; гърците се трудят невъзможним образом да погърчат българската Македония, а и ние не падаме по-долни от нашите съседи като сме се заловили да затваряме гръцкото в Каварна училище и да преследваме гръцкия във Варна елемент, като че ли Бог знае каква опасност има за Княжеството от няколко хиляди гърци, които са заселени в него!… И над тия наши недоразумения железен един човек се радва от болната си постеля и си бъбри: Drang nach Osten”.
Хубаво е да се спомене и кратката есеистична статия в брой шести на “Съединение”, посветена на 6-годишнината от Санстефанския договор, която е набрана в курсив и в която авторът припомня величието, но и трагизма на датата 19 февруари 1878 година.
И ще завърша този бегъл преглед на писаното от Петър Берковски в неговия вестник с това, което той казва за социализма. Най-вече, за да се успокоят онези, които не поглеждат с добро око на русофилството му. Повод за неговите разсъждения са съобщения за появата на много анархистични групи и престъпни организации в Русия, Испания, Белгия, Франция. Берковски слага знак на равенство между анархизма и социализма, които се ръководели от принципа “Защо у тебе да има, а у мене да няма?” и след това продължава: “Във Франция дето се е родила свободата на человекът, там се е родила и идеята на социализма. Всеки помни голямата катастрофа, която претърпя Париж от комунистите; тях тогава ги смириха, но ето че сега подигнаха глава и… първото дело беше да ограбят девет фурни с хляб”.
Приемете този текст и като шега – така, както е звучал вероятно и по времето на Берковски, когато социализмът все още е бил нещо съвсем далечно и недопустимо, когато все още е нямал “почва у нас”.
Може би такова е и отношението към този все още не толкова добре познат обществено-политически феномен на самия Берковски, който завършва така: “В съкращение нека кажем тъй – по една или друга причина светът се вълнува. Едни искат слободия, други хляб и работа, други не знаят какво искат, а ний нека погледнем нази си”.
Логично е след толкова опит и стаж на журналистическото поприще Петър Берковски да не се откаже толкова лесно от перото. Минават обаче почти десет години докато той отново се залови за него. Този път не за да анализира и коментира текущите събития, а за да запише своите спомени и преживелици. Все още е сравнително млад наистина, за да се връща назад, но епохата, в която е живял, е преломна и наситена с много събития, с много забележителни личности, с много примери – за добро или за лошо. А кой знае дали и предчувствието за края, събудено от коварната болест не е било също една от причините. Наред със съзнанието за историческата отговорност, за дълг пред ония, които сигурно биха живели много по-добре, по-мъдро и спокойно, опирайки се на опита, на поуките от миналото. Голямата илюзия на всеки мемоарист, на всеки историк въобще, особено у нас, където потомците, уви, обикновено не си създават труда да поглеждат назад, увлечени от изкушенията на своето време /изкушения едни и същи, общо взето, откак свят светува, но все забравяни и все преоткривани/, увлечени от измамното чувство за собствена неповторимост и многозначимост.
Но това е друг въпрос, а сега, говорейки за записките на Петър Берковски от мемоарната му книга “Из възпоминанията ми”, издадена в Лом през 1892 година от неговата съпруга, аз ще цитирам краткия предговор, написан от нея. Това всъщност е най-точната и обективна оценка на тия спомени: “Начената в един период, когато покойният автор на настоящите записки се намираше в борба между живота и смъртта – пише Еленка Берковска, – често прекъсвани и пак продължавани, те за зла чест не представляват от себе си нещо цяло и напълно завършено. Но при все това и макар те да не можиха да бъдат преработени от автора им и приготвени окончателно за печат, макар и да носят следи от бързината, с която са писани в откраднатите от болестта спокойни минути – ние ги счетохме достойни за вниманието на читающата публика и нелишени от съвременен и исторически интерес. Заедно с това ние изпълняваме завета на скъпия за нас покойник, който в своята предсмъртна воля е завещал да се напечатат записките му. Остава да прибавим още, за пояснение, че предлагаемата книга съставлява само първата част от възпоминанията му, според разпределението, което сам той мислеше да даде на своя исторически материал; и че доколко може да се съди от програмата, съставена от него за останалите части, най-драгоценния му материал е погребан заедно с него в немия гроб. Ето защо трябва двойно да се съжалява неговата толкоз ранна и безвременна смърт. И в тоя си вид, обаче, предсмъртният труд на Берковски, вярваме, ще бъде справедливо оценен от нашата книжнина и ще му заслужи признателността на нашата история, в която той отдавна си е спечелил името на герой, а сега – и това на писател”.
И то от рода на онези български писатели, би могло да се добави, които особено напоследък, а да се надяваме, че и в бъдеще, все повече и повече ще се ценят – като Захарий Стоянов с неговите “Записки”…, като Симеон Радев със “Строителите”…, като Стоян Заимов с “Миналото”, като поп Минчо Кънчев с неговата “Видрица”… Книгата на Берковски започва уж автобиографично, но в нея всъщност най-малко се говори за самия него. Той пише главно за своите видни съвременници, за времето, в което е живял… Е, като че ли за нас, хасковци, записките на Петър Берковски завършват някак не навреме – с идването му в нашия град. Но не навреме, впрочем, завършва и животът му, което е още по-скръбно и жалко.
Дано, обаче, аз да свършвам навреме и да не съм ви отнел повече минути от обещаното!…

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА