Неведнъж досега в нашата литература млади гласове на поетеси са замлъквали без време. Неведнъж току-що избуяли за живот пролетни кълнове са били покосявани от нелепа случайност, болест, равнодушие, обида… Чисти гласове на момичета със светли души, снежни птици, зареяни в слънчевия океан на мечтите. Екатерина Ненчева, Весела Василева, Димана Данева, съвсем наскоро Петя Дубарова, а сега и старозагорката Красимира Вакарелова. Едно доскоро съвсем непознато име, което се появи на скръбните вести в “града на поетите”, преди да го прочетем на корицата на първата й книга, озаглавена “Времето да върнеш”.
Вместо момичето да заговори за своите стихове, стиховете започват да ни разказват за нея. И сякаш наистина времето се завръща, оживява един кристален дворец на мечтите, сътворен в самотни дни и безкрайни нощи с много изящество, с копнеж, с несподелена болка. Крилатият дух на младата поетеса тревожно витае в този омагьосан дворец с “тъжното очакване на несбъдната надежда”, с товара на толкова много несбъднати надежди, та сякаш се страхува да прекрачи прага, за да не се сблъска с нови разочарования. Но пак събира сили и застава на открехнатата врата:

“Броеницата на идващите дни
                    се уви около мен,
стисна до болка гърлото ми,
                    пролази надолу,
притисна сърцето ми
                    и заби острите си нокти.
Прекрачих прага.
Навлязох в първия ден
на нов оптимизъм”.
                    /“Тъжното очакване”…/

Като всеки истински творец Красимира Вакарелова живее в един само свой свят. Тя самата е крехък свят /“Щом ти си до мене, аз ставам свят в света.”/, свят от мечти и надежди. Които са толкова чисти и красиви, че е просто немислимо, страшно е даже, ако се сбъднат. И затова понякога застива “отпусната в люлката на дните”. Но миг след това отново е готова да се бори, да страда, да се раздава, за да постигне миража на съвършенството, щастието си.
Няма кой да я подкрепи. А й трябва съвсем малко – капка нежност, приятелство, истинска любов. Залутана в самотата, в безкрая на своите поетични видения, тя все не може да ги срещне. Стреми се към тях с всяка фибра на зажаднялата си душа, но винаги, когато й се струва, че ще ги докосне, те се оказват измамно отражение, слънчев лъч, попаднал върху купчина натрошени стъкла. И тогава се раждат стиховете:

“Миналото да върна
                би било безумие.
Настоящето да спра –
                страдание.
Бъдещето да предвидя –
                несбъднато желание.”

Има ли нещо по-страшно от тези думи, изречени от една девойка в началото на своите двадесет години! Това е покъртителна изповед, признание, което би изглеждало нереално, ако не беше споделено толкова искрено и просто – като неволна въздишка, като едно безпощадно начало /“Пътувам към началото на края”…/
Отчаянието на поетесата идва и от съзнанието за собствената неприспособимост към изискванията на “сцената на живота”, от този неин неистов и властен, а неосъществим копнеж по белотата, по “неопетненото петно на идващите дни” /“Новогодишно”/, по сиянието на звездите, по слънчевото злато и “среброто на луната”. Цялата й същност е сякаш в този изпепеляващ сблъсък между житейската достоверност и лиричния устрем за съвършенство, между истината и мечтите – нейно отражение в огледалото на самовглъбеността /“Пред огледалото”/.
От този сблъсък се раждат и стиховете на Красимира Вакарелова. Те са като прозрачни искри, припламнали в безкрайното и безначално триене на тези толкова противоположни, но и невъзможни една без друга съставки на живота, на действителността. Това триене безмилостно отеква в душата на поетесата, кара я да се втурва като птица в клетката на безнадеждността. И пак, за кой ли път излъгана, да не губи надежда, да чака своя час – “часът преди разсъмване”.
Но защо той е толкова кратък, защо на света има лъжа, раздяла, край? Тези “милион защо” /“Защо”/, в които е скрит неразгадаемият смисъл на битието, не дават мира на Вакарелова. Тя иска да им намери отговор, но не какъв да е, а свой, верен, изстрадан. Възможно ли е това? Може би все пак има една-единствена надежда, колкото и илюзорна да е тя – стиховете. В тях няма бездушие, раздяла, подлост, в тях има каквото ти се иска – добрина, любов, искреност, ласка… В тях има взаимност.
А навън времето продължава да тече безмилостно:

“Бягайте вие –
       пролет, лято.
Бягайте – есен, зима.
Аз не мога да ви върна,
       да ви задържа.
Нямам ден, от който да
       почна да броя”.

Дните са свършили, но са останали стиховете. Разгръщам отново стихосбирката на Красимира Вакарелова и се вглеждам в безмълвието на фотографията й. Пак препрочитам нейните изповеди. Животът, мечтите, които са ги родили възкръсват…

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА