В памет на Светозар

“Асен Златаров – това име отдавна е утвърдено в нашата съвременност като един светъл знак. То сплита в себе си възторжената почит и обичта на интелектуална България. То грее като горящо сърце” – тези думи са на Константин Константинов, един не по-малко достоен българин, един от най-достойните български интелектуалци въобще. Започвам с тях съвсем съзнателно. Изречени от писателя Константинов, те ни дават повод да заговорим и за писателя Асен Златаров. Защото той досега все е бил някак в сянка по най-различни, в това число конюнктурни съображения.
Но да тръгнем отначало. Първите литературни опити на бъдещият творец са разкази на социални теми. Те са от времето, когато е бил гимназист. Останали са ненапечатани и ръкописите не се пазят. Почти същата е съдбата и на първите му стихотворения. Тях той написва по-късно, като студент в Женева, и през 1905 година ги издава в Хасково. Сбирката се нарича “Според настроението”, има подзаглавие “Наброски само за моите приятели” и мото от Сент Бьов – “Сарказмът, с една реч, е една от формите на скръбта”.
Това са тридесет стихотворения, на повечето от които има посвещения. Първото е “На майка ми”. Следват братовчедът Михаил Г. Минчев и връстниците Б. Митев, Тодор Ив. Бакърджиев, Васил Парасков, Б. Сивриев, И. Михайлов, а някои са дадени и само с инициали, при това на латиница, зад които вероятно се крият женски имена.
Като мото на част от творбите са използвани цитати от Ницше, Хауптман, Бодлер, Гьоте, Анатол Франс, М. Горки, Стоян Михайловски, а това само по себе си свидетелствува за разнопосочните литературни интереси на младия автор. Скръб, страдание, безнадеждност, може би искрени, но твърде несръчно пресътворени са основните чувства в тези стихотворни опити, в които дори майката, любимата, приятелите, синовната обич, дружбата и любовта са извор не на радост и светъл копнеж, а на отчаяние, на бездушна ирония и мрачна изолираност вътре в себе си.
Твърде скоро след отпечатването на сбирката от хасковския издател Атанас Мазенов, самият автор осъзнава колко прибързано и необмислено е било излизането й и решава да я изземе от книжарниците, за да я унищожи. Разбира се, който е чел “Според настроението”, не би се изненадал от този жест. Как би могъл Асен Златаров да бъде и да стане Асен Златаров, ако не беше го сторил! Но слава Богу, че поне няколко екземпляра са се запазили в семейния и роднинските архиви, защото все пак книгата е факт, който поне за литературната история има своето значение.
Минава повече от десетилетие преди Златаров да издаде още две свои художествени творби – поемите в проза “Цветя за него” /1918/ и “Песен за нея” /1919/ – и двете с марката на авторитетното книгоиздателство “Александър Паскалев”, и двете подписани с псевдоним – Аура.
Странното поетично виждане в тях, мистичните и философски размишления, приказната форма на изказа и капризните словообрати изглежда са увличали тогавашния читател, пренасяйки го в един нереален свят на призраци и видения, на иреални чувства и сладостна нега, на бурна чувственост и скръбна неудовлетвореност. Стилът на творбите до голяма степен правдиво и емоционално характеризира темперамента на самия автор, в който се оглежда лиричният му дух, извисен над земната пошлост и двуличие, творческата му същност, породена и подхранвана от жаравата на необикновени чувства, от всеотдаденост и преклонение пред Избраницата /или Избраника съответно/, възможни единствено в томителния си копнеж за любов и самозабрава, за единение с неосъществимото и мечтаното.
Вече едва ли е възможно да си представим как тези тръпни сърдечни изповеди са звучали в онези следвоенни години на разруха и яростна съпротива срещу потъпкването на националния идеал за единство и просперитет. И при съвсем естественото стъписване на част от интелигенцията ни пред неумолимата и жестока социална и политическа реалност, при логично последвалото й вглъбяване в света на интимното, на съкровеното. Може би именно поради това песните на Аура са се радвали на възторжен отклик. За съвсем кратко време те са преиздадени още по три пъти, а “Песен за нея” е преведена и на чешки език.
Известният чешки критик Адолф Черни я нарича “роман на душата”, а неговият колега Ю. Хайденрайх я сравнява с най-хубавото, сътворено от поета Отокар Бжезина. “Аура е поет на деликатната импресия, която напомня музика, слушана насъне” – пише той.”
“Цветя за него” се състои от единадесет къса лирическа проза, всеки от които със свое мото от автори като Пол Верлен, Сюли Прюдом, Шарл Бодлер, П. Шели, К. Балмонт и др. Заглавията им са имена на цветя и то не какви да е, а цветя, които в реквизита на символизма са винаги символ на поетична красота, на непорочна скръб, на неосъществима надежда… Става дума за мимоза, анемона, далия, орхидея, а наред с тях и за нашенските хризантема, незабравка, тъжен…
Самото заглавие на книгата сочи към този основополагащ символ. Да си припомним още “Цветя на злото” /Бодлер/, “Цветове” /Реми дьо Гурмон/, а у нас “Горски цветя” /Иван Карановски/, “Момини сълзи” /Пенчо Славейков/, “Хризантеми” /Трифон Кунев/, “Теменуги” /Дора Габе/ и пр.
Впрочем, цветята са и най-изящния, най-покоряващия и чаровен символ на любовта – символ извечен като света, но и нетраен, уви. Затова наред с поетичното преклонение пред този красив знак на жизнеутвърждаващото начало, при вида на откъснатите, вече мъртви цветя, ще изпитаме и скръбния привкус на тленност, на обреченост и необратимост.
И след като вече стана дума за мотото като обикнат похват на автора, ще посоча и общото мото на “Цветя за него”. То е цитат от Николай Райнов и гласи: “Всяка книга е надгробен камък за нещо станало в сърцето”.
“Песен за нея”, другата книга на Златаров, не се отличава твърде много по композиционната си структура от “Цветя за него”. И тук присъства мотото, този път от Андре Жид, а след това и сам авторът в една кратка бележка доуточнява, че “В тая поема е търсено да се обрисува – не в разказ, а в импресия, вечния копнеж на мъжа към Избраницата и в синтез да се представи властта на жената върху неговата съдба”.
Отделните части тук нямат свои заглавия, а само графично са обособени. И тук, както в “Цветя за него”, корицата и заглавните винетки са рисувани от художника Стоян Райнов. Но да спрем за кратко вниманието си върху образа на жената в тази поема, на единствената любима, на Избраницата, както я нарича самият Асен Златаров.
Копнежът за нея е копнеж по всичко най-светло, съкровен порив за всеотдайност, жадуван пристан за душата, угнетена от терзанията на плътта. Образът на любимата в “Песен за нея” е рожба на едно нежно сърце, неизменно пленено от миража за съвършенство и доброта. Този образ постепенно изгрява пред нас сътворен в преживяванията на поета, в неговите скърби, блянове, съмнения, възторзи. И сякаш нежната бяла ръка на тази единствено възжелана жена повежда неговия дух по пътя на щастието, дарява го с “вълшебство и захлас”, озарява го с блясък, обгръща го в “упоение и безсвяст”.
Но после неизменно иде часът на затишие и умора, часът на затаеното мълчание, на болката и съмненията. Тънката сребърна нишка, която свързва душите се скъсва. Настъпват жестоки дни на гибел и разруха, на скръб и самота. След първия спонтанен порив на отчаянието замрялото сърце жадува забрава – “Аз търсех тебе, а намирах жени, които искаха да излъжат сърцето ми”.
После подирва и друга утеха: “И впуснах се в луд устрем в тайните на мисъл и творба и не една загадка се разкри за мене в своята скъдна истина. Аз разбрах ледената хубост на Чистия разум, пих от виното на Цветя на злото, но забрава не намерих… Защото аз бях вкусил от върховното блаженство и тоя миг прикова живота и душата ми”.
След това духът на поета се впуска в “бурята на живота”, там “дето хората страдат и се борят”. Но и това не му носи удовлетворение. И едва когато отново среща Търсената, Загубената, Далечната, той прозира Великата Истина – “Живот е само Любовта”. И още: “Любовта дава смисъл и на нашата жад към истина, и на нашата дейност за правда. Без нея те губят своята най-скъпа цена”.
Съмненията, обаче, продължават и след това. Макар и рядко, те се опитват да помрачат тази истина, да хвърлят сянка върху светлия образ на Избраницата, която се оказва колкото “гатанка, която крие всички възможности за тръпно блаженство и слънчев празник”, толкова и “сестра на греха, в чието лице се чете гибелта на човека” или пък “стихия, която е споила в едно първичните вечни истини, преобразила ги е, за да създаде царството на измамите”.
Такова едно отношение към жената носи лъх на някаква невероятна за нашето време романтика, едно преклонение, един мистичен и още по-точно серафичен копнеж. Именно то, може би, най-ярко отличава писателя Асен Златаров, лирическия строй на неговата творческа природа. И тъй като вече подчертах, че “Цветя за него” и “Песен за нея” са поеми в проза, че по същество това е поетично и образно стилизирана проза, редно е сега да бъде отбелязана и другата книга на Златаров – “В града на любовта” – която пък е много по-близо до белетристиката, отколкото до поезията, въпреки емоционалния си слог и своето богатство от естетически внушения.
Този “роман на идеи”, както го определя и авторът, е написан след една командировка в Париж, която Асен Златаров получава като университетски преподавател. В основата на сюжета е красивата любов на двама българи – Бистра и Боян – на фона на космополитния град, сред декора на неговото културно-историческо и архитектурно богатство. Стремежът на автора очевидно е да изрази съвършенството в човешките отношения, да го съпостави с пошлостта на нравите, реално властващи в действителността. Романът до голяма степен е и отражение на субективните вълнения на самия Златаров, опиянен от щастие и безкрайно удовлетворен от осъществяването на мечтата си да бъде в Париж и то сред приятели, сред колеги и единомишленици и заедно с тях да съпреживява своите впечатления от непосредствения досег със съкровищата на световната цивилизация.
Естествено, в книгата не липсват и редове на неудовлетвореност, продиктувани главно от фалша и нечистоплътността на политическата конюнктура най-вече у нас, както и от смазващото безсилие на истински моралния човек да живее и създава според високите норми на своята изстрадана нравственост. Този роман на Асен Златаров не е посрещнат еднозначно от нашата литературна критика. Нещо повече даже, негативните оценки за него преобладават. Но, разсъждавайки днес и въз основа на натрупания исторически опит, не е трудно да се досетим, че едва ли те са породени само от наистина високи художествени критерии, от принципно литературни съображения.
Както винаги у нас, така и тогава, вероятно завистта на мнозина, че не са били на мястото на Аура в Париж, непреодолимият човешки егоизъм стават причина за твърде самоцелната и повърхностна критика. Това пък от своя страна кара автора да се мъчи да обясни в печата творческите си цели и намерения при написването на този роман, да се опитва да внуши на отрицателите “своята истина”.
Трудно е, разбира се, той да успее, трудно е да се влияе на една предпоставена и по същество едва ли не политическа оценка. При това дело на хора опитни в пораждането на интриги, двулични и безнравствени. Разбира се и в защита на романа пишат мнозина, в това число и авторитети като Ал. Балабанов и Д. Б. Митов, но така или иначе “В града на любовта” остава някак встрани от талвега на литературния ни живот тогава, а още повече пък сега. Но нека да се надяваме, че е прав акад. П. Динеков, който пише по повод на този роман, че “той се включва в една твърде богата и интересна група художествени творби в българската литература, посветени на Париж и вероятно тези творби ще дочакат своя изследовател, защото разкриват отношението на българина към една голяма чужда цивилизация – френската.”

Макар да не е чисто литературна, художествена творба, а по-скоро документално-публицистична, мисля, че трябва да се кажат няколко думи и за “В страната на Съветите” – най-популярната, най-шумно изтъкваната до вчера книга на проф. Златаров. Още повече, защото нейната обективна интерпретация вече е твърде наложителна.
Не може да се отрече наистина, че в самия факт на написването на тази книга за “нова Русия” се съдържа положителна оценка. Не може да се отрече и това, че Златаров съзнателно е търсел и откроявал предимствата на непознатата за света съветска действителност. Но какво от това? Можел ли е хуманистът Асен Златаров, ученикът и всеотдайният последовател на Жан Жорес да не вярва, че “идва ново” в света и че това “ново” ще бъде и хубаво. Та той още от студентската си младост в Швейцария копнее за промени, за реалното преустройство на обществото. Именно тук е и причината за неговата “заблуда”, която съзнателно поставям в кавички.
Като всеки истински идеалист и добротворец той искрено е бил убеден, че желаното вече е възможно и даже осъществено. Новопрогласените нашенски леви идеолози добре прозряха ползата, която биха имали от едностранчивото тълкуване на “В страната на Съветите” и го засилиха неимоверно много като се опитваха по този начин да уцелят две мишени – хем да изтъкват “предимствата” на социализма, хем евентуално да принизят делото на един некомунист, поставяйки го и то след неговата смърт, без да има възможността да ги опровергае, в неловката позиция на автор, манипулирал съзнанието на читателите за чужда сметка, както сега се оказва.
И все по-ясно ни е вече, че всъщност това е била една от поредните нечисти провокации, която в случая освен на тенденциозно използвания Златаров текст се базира и на още две неща. Първо на това, че едва ли някой от по-младото поколение е чел “В страната на Съветите”. И второ, че възрастните някога са я чели и възприемали достатъчно субективно. Да прибавим към това и многобройните писания, в които непременно и без никаква уговорка се натрапваше пропагандната теза, че тази книга е възхвала на съветския строй и резултатът вече е налице.
По никакъв повод, обаче, не се и намекваше за онези пасажи от “В страната на Съветите”, в които авторът изразява несъгласието си и своите съмнения относно различни факти, с които се е сблъсквал по време на пребиваването си в Москва и Ленинград. А такива неща има и никак не е трудно да се убедим в това при внимателен прочит.
Да вземем, например, описанието на Исакиевския събор, който бил превърнат в антирелигиозен музей и вместо покоряващата внушителност и достолепието на религиозните обряди, сега тук владее пазарната шумотевица. “Не е въпрос за черковност – пише Златаров, – такава мнозина със силна религиозна окраска хора могат да нямат. Но се отнася до религиозното чувство, което не бива да се подценява, а още по-малко излага на груба нападка. Това довежда до обратни последици”.
Или спорът с акад. Державин по въпроса нужно ли е непременно скъсване с всичко старо, за да се изгради новият живот, от който спор българинът възпитано се отказва. “Разбрах твърдата позиция, на която е застанал Державин и не исках повече да му правя запитвания и възражения. Но разбрах и това, че в кипежа на бурни обществени събития се създава упорит фанатизъм”.
А паметникът в Москва в чест на Руско-турската освободителна за България война. “Всичко в него е съхранено – казва Златаров, – само е свален от върха му поваленият от кръста полумесец. Това е за хатъра на Кемал – “бащата на Турция”. Болшевиките са в меден месец на любовта си с Анкара и гледат в нищо да не я обидят”.
Неведнъж авторът на “В страната на Съветите” изразява учудването си от ограничеността и опростеното, идеологизирано разбиране за живота у своите руски събеседници. Освен това той нееднократно подчертава колко ненужни жертви е взел “революционния” терор. По този повод Асен Златаров изрично пише, че не пътят на насилието, както в Русия, а “завоеванията на просветената, дисциплинирана и трезва демокрация”, както в Дания и Швеция, би желал за своя собствен народ.
Особено показателно за неприемането на болшевишкия път към социализма е описанието, което Златаров прави на Музея на революцията и разсъжденията му по този повод. Текстът е много красноречив, но няма как да бъде цитиран изцяло. Ето само няколко изречения: “Това, което като тенденция ясно проличава по общата преценка на подреденото в музея – пише авторът, – е да се посочи безусловната непогрешимост на двете големи имена /Ленин и Сталин – б.м.Й.Н./. Но нима в тяхно име и в тяхна прослава всичко, което е сторено, е само блясък, благородство и подвиг? Няма ли и тъмни, и жестоки, и нечовешки страни и прояви при епохата на войнстващия комунизъм?”.
Накрая Асен Златаров прави и едно от наистина дълбоките си прозрения, което може би вече е на път да се сбъдне като пише: „…истината е, че един ден в Музея на революцията ще трябва да има и сигурно ще има и още документи, които сега преднамерено не са посочени”.
Честната позиция на българския учен не му позволява да отмине без коментар и тенденциозността при тълкуването на историческите факти. Но това също не беше удобно да се изтъква. Не е удобно и досега! Не се наблягаше и на факта, че Златаров всъщност описва главно постиженията в просветното дело и в научната област, които са неоспорими и от днешна гледна точка, особено що се отнася до определени техни насоки. Никой обаче не смееше да се запита на глас защо професорът не написа обещаната втора част на “В страната на Съветите”, която предварително беше обявил, че ще съдържа “Политическото устройство и обществен живот на Съветите. Проблемата за селото. Националният проблем и СССР”.
А отговорът на този въпрос е не толкова в ранната смърт на обичания от всички учен, както се мъчеха да ни убеждават, колкото може да се прочете на страниците на следващата му книга – “Диктатура или демокрация”. Там, където хуманистът и демократът Асен Златаров недвусмислено отрича болшевишката диктатура като я поставя редом с хитлеризма.
Всичко това, мисля, е достатъчно да ни убеди, че и в наши дни “В страната на Съветите” не е мъртъв факт, не е и само документ за едно продължаващо и досега безвремие. Напротив, тази книга свидетелствува за една жива и неподкупна писателска съвест, творяща колкото в името на съвременността, толкова и с мисъл за бъдното в името на истината и човечността.
Както всичко казано и написано досега за Асен Златаров сигурно и тези скромни редове са съвсем недостатъчни дори и в твърде ограничената рамка на темата за писателя Златаров. Но какво да се прави, наистина е трудно да се открои изцяло даже само една от страните на универсалното наследство на големия човек и учен. Затова винаги, когато се докосваме до него, ще ни обзема неповторим трепет. И мълком ще повтаряме след удивения Антон Страшимиров, който някога беше възкликнал: “Къде не беше Асен Златаров? Еднакво в знания и изкуства: сред професори, писатели и артисти, пред самото най-напредничаво гражданство и в гъстите редове на беззаветното и предано учителство. Всякъде и винаги неизчерпим, носител на светла мисъл и високо чувство”.

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА