“Долу буржоазията! Долу! И като я свалихме долу, разбрахме, че буржоазията у нас била още в зародиш” – колко съвременно звучат тези думи на прочутия глумливец Чудомир, изречени на 14 август 1964 година.
Питам се, ако той беше жив, какво щеше да напише днес в своя дневник! Впрочем, да се води дневник сега, като че ли не е модерно – свобода на словото, гласност, плурализъм… Но точно затова мисля, че откровенията на казанлъшкия “заточеник” именно сега, в наше време, е най-добре да се четат и препрочитат.
Затова е повече от похвална инициативата на фондация “Чудомир” да спонсорира и издаде, при това толкова луксозно, неговия “Дневник”. Известни и очаквани отдавна, коментирани тук-там злорадо или гузно, “изгубени” по едно време, тези забележителни записки на Чудомир са вече на книжарската сергия. Наистина цената – деветдесет лева – е сериозно препятствие за широко общуване с този впечатляващ извор от литературната ни история, но който се престраши и отгладува тази сума, няма да съжалява.
“Дневник”-ът съдържа размислите на писателя за един много интересен и дълъг период от време. Около двадесет години – от 1947 до смъртта си – той добросъвестно е отразявал в него своите спонтанни оценки и впечатления за събития и личности, които понякога рязко противоречат на нашите днешни представи. Освен че коментира безкомпромисно и лаконично съвременните превъплъщения на своите стари и нови познати, Чудомир нерядко се връща и в годините на младостта си, разказва убедително и интересно за някогашните ни писатели, художници, артисти, политици… А ние разбрахме, че както някога, така и сега, това са един друг тип “нашенци”, за които той няма как да изрече гласно мнението си, няма сили и сам да се опълчи срещу административно насажданата представа за тях като “творци”, “личности”, “строители на новата българска култура”!
Но ако в миналото не се е сещал или просто е нямал нужната нагласа за значимостта на написаното, сега вече, в зряла възраст, макар и пак като че ли на шега, той упорито се залавя да “документира” себе си, своите срещи, разговори, мисли… При това и шегата вече в Чудомировия дневник зазвучава сериозно, с хуманистичен патос и болезнена нравственост. Написани от ръката на майстор като него, рожба на самотни часове и на съзнателен стремеж към почти максимална изповедност, тези изстрадани бележки се превръщат в лек срещу неразбирането и духовната изолация, в която му е съдено да преживява.
Защото, въпреки че привидно той развива трескава “обществена” активност, всъщност е принуден общо взето да живее сам в себе си или с работата си около музея и читалището. Крепяла го е сякаш само надеждата, че самозабравилите се нови властници ще поумнеят, че всичко това ще бъде надживяно, че времената са преходни, че един близък ден…
Уви, този ден все не идва, а инерцията се усилва все повече. Чудомир става “заслужил”, получава ордени, влиза и в парламента. А всичко това му стоварва най-вече ангажименти и почти никаква надежда за нещо по-добро. Така че и болестта не закъснява.
Но и тогава той си остава непроменен – добронамерен, сдържан, самоироничен. Само дни преди вече избрания край той има силите да напише: „Спорят за различните марки леки коли. Аз пък мисля, че най-удобната е катафалката – хем си лежиш, хем си обкичен с цветя, хем нищо не усещаш”.
В този дневник ще прочетем много премълчавани истини за близкото минало, много изненадващи оценки. Ще разберем и как всички ние сме участвали в “театъра на абсурда” през тези години. За жалост, този театър като че ли сега отново се развихря.
И затова някому може да се сторят “абсурдни” оценки като например: „Людмиле, Людмиле, може да си депутат, може да си председател на Съюза, но не си човек, а няма и да станеш.” /за Людмил Стоянов/. Или: „Емилиян Станев. Много яде това малко човече. Хитро е”. За Елин Пелин пък пише: „Един селски даскал без особена култура, без много скитане из чужбина – така – просто самораслек, както казват у нас, роден художник. А това, дето се мъчат да го правят социален и не знам какъв – вятър! Той си е просто един добър писател, а щом е добър, ще е и социален, и национален и т.н.” И после: „Ламар или Лальо Маринов напоследък такива стихове пише, че би трябвало да промени псевдонима си на Ламаринов”. И още: „Почивен дом на писателите – последна смяна. Букет от баби – жената на Елин Пелин, на Йовков, на Кирил Христов, на Гьончо Белев, на Ст. Костов, на Бончо х.Бонев, сестри Дзивгови, баба Дора Габе, К. Константинов със сестра си Донка, Д. Пантелеев и Дамян Дамянов с родителите си. Тихо, спокойно, културно. Тук безсънието ми изчезна и се развеселих даже”.
Да, съзнавам, че попрекалих с цитатите. Разбирам и това, че те едва ли са най-подходящите, за да разкрият същността на тази книга, но аз ги вземам напосоки. Пък и като невинна уловка за не толкова любознателния читател. Защото, ако човек потъне в откровенията на Чудомир, лековатото настроение, както и повърхностният прочит са просто немислими. Тук са заложени толкова сериозни и общозначими проблеми, че и да не иска читателят, няма как да не ги улови и съпреживее.
Но и онзи, който търси само хумора, също няма да бъде разочарован. „Дневник”-ът на Чудомир е книга за всеки и урок, от който имаме насъщна нужда.

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА