Не един и два пъти съм представял Иван Енчев, включително и извън Хасково. Интересът към неговия „Кървав пелин” беше масов и неподправен. Темата за насилието и за участта на тракийските българи след войните за национално обединение все още бяха „табу” в онези години, пък и преките потомци на онези мъченици тогава бяха жизнени и в добро здраве. Впрочем, и сега – през 2009 година – „тракийците” продължават да търсят и препрочитат новото, вече много по-разширено издание. При това, през последните години – за добро или за лошо – Иван Енчев е наистина нещо като „фаворит” на местната власт. Или поне някои – те си знаят защо – упорстват да го представят така. Аз лично се съмнявам, но… Такива са времената, такава ни е и „културата”.
Въпреки това или по-скоро именно поради това не се поколебах да участвам пак в две от официалните му срещи с читатели в Регионалната библиотека „Христо Смирненски” в Хасково и в Клуба на дейците на културата в Димитровград. И не съжалявам. Естествено беше при това да излезе и рецензията, в която не казвам почти нищо ново в сравнение с вече написаното и публикуваното преди години. Пък и самият автор настояваше, сам я изпрати на редактора на старозагорския „Литературен глас” и в интерес на истината тя излезе възможно най-бързо и се оказа една от малкото, да не кажа единствената ми дотогава публикация, без никаква намеса на цензурата. При това и доста „представителна” за вестника като графика, както отбеляза един от апологетите на Иван Енчев, след като внимателно я прочете.
За романа „Селяни орат града” на Антон Михайлов – първи председател на Дружеството на Съюза на българските писатели в Хасково – също беше естествено да напиша такава рецензия. Бяхме достатъчно близки покрай работата в Литературния музей, пък и защо да не повторя, че ако не беше неговото хрумване за такъв музей и в Хасково, не само тази рецензия, вероятно и повечето от това, което въобще съм писал и печатал, едва ли щеше и да ми мине през ума. Благодаря ти за всичко и тук, бай Антоне! Както съм го правил и преди – публично или лично – задължен за доверието и за подкрепата, които ми оказваше – комай единствен отначало до край!
Хора като Антон Михайлов с неговата житейска опитност, с мъдростта и практицизма, получени от почти непрекъснатия досег с управленските „лостове” в лицето на един или друг фактор в миналото, биха били безценни и в днешното време. За жалост, точно те трябваше да бъдат ударени от настъпилите „промени” за сметка на другите – „заслепените” от вечната „правота” и вечната мимикрия на онази световна власт, която все така продължава да налага волята си над всичко.
Точно тогава Антон Михайлов беше започнал да пише и романа на своя живот – „Земята на Велика”, в който темата за пораженията от промишленото развитие на социалистическа България и въобще за екологията, която от ден на ден става все по-актуална, бяха водещи. Тази „трилогия”, от която по-голямата част вече беше написана на машина в първия си вариант, сигурно щеше да е своеобразно продължение на „Селяни орат града”. Роман, който заради своята „щекотливост” пролежа доста време в издателските архиви, а и рецензията ми за него излезе не другаде, а в кърджалийския „Нов живот” и то със застъпничеството на главния му редактор Тодор Коларов, който нямаше как да откаже на бай Антон…
Рецензията ми за „Рана”-та на Петър Василев, който наследи Антон Михайлов на председателското място още през 1982 година, но продължава да си „седи” на него и досега, пък въобще не беше напечатана. Нещо повече, след като ме провокира да я напиша, той толкова се беше стреснал от нея, че още вечерта на същия ден, в който му я дадох в ръкопис за спомен, ми написал писмо, от което може ясно да се съди за личността и за характера му. А че е талантлив като поет, в това няма съмнение.
Точно затова и съжалих тогава, че съм се заел с тази рецензия, че даже Петър Ангелов не я публикува в списанието си, макар да ми беше обещал. Добре, че наскоро Василев ми даде да прочета и да имам в архива си една страница от вече „обновения” „Нов живот” в Кърджали, където беше публикувал цикъл от шест нови стихотворения. Те ме поразиха от пръв прочит, напомниха ми за най-доброто, което въобще съм чел. Накараха ме да се върна и към текста на онази „остаряла” рецензия, към нейния финал…
А после му пожелах да върви по този път и с чиста съвест добавих тази последна „тройка” към ръкописа на моята „Тройна експертиза”, за да я довърша с нея. Засега.