Александър Паскалев, Асен Златаров, Георги Жечев – три имена на хасковци в летописа на националната ни култура. Всеки със свой принос, всеки от тях по своему живял и творил във времената, към които днес гледаме с упование, почти като деца. И никак не ни се иска да видим, че и тогава, както винаги, онзи, за когото идеалите на духовността са стояли над всичко, не е бил на почит. И на власт.
Въпреки моралните награди и относителната популярност, въпреки удовлетворението и радостта, че си успял да направиш нещо от себе си за света, че си отхранвал и брал плодовете на душата. И си изпитвал мъката, в която са се зачевали, опияняващата мъка на всеотдаването.
Така някогашният хасковски учител Александър Паскалев тръгва по тясната пътека на книгоиздаването и книгоразпространението, така Асен Златаров се завръща от Швейцария и Германия, за да живее и работи тук, да учи и просвещава своя млад народ, да го подготвя за бъдещето… Такава е и отдадеността, с която студентът от Рисувалното училище Георги Жечев поема по света с идеите на свободата и правдата, издава после “Мисъл и Воля”, превежда Шолохов, Мопасан, Еренбург, участва в управата на Съюза на българските писатели непосредствено след 1944 година…
За тези трима съграждани вече дори хасковци са забравили. Освен може би за Асен Златаров, макар че и от него дойде време някои да се отрекат, след като беше решено да се разруши музеят и да го превърнат в партиен клуб. А освен хасковски тези три имена са и на цяла България. Техният пример е историческо достояние за всички ни и би ни помагал много, би ни отворил очите за толкова истини, за които и досега си оставаме слепи.
Нима споменът за съдбата на Паскалев не е една драма, която отново предстои. И не е ли нелепо да се търсят и преоткриват днес пак умения и средства, с каквито е осеян неговият богат професионален опит на книгоиздател, неговият новаторски подход в работата, бързият и впечатляващ просперитет на фирмата му. А защо да не се поучи човек и от неуспехите му, та да не ги повтаря?
Въпреки десетилетната принудена забрава всичко това вече се е случвало, то съществува, има го, макар и заровено в прашасалите анали на националната книжовност. Но дали вече сме дорасли да го открием и осмислим, да го споделим?…
Предлаганата тук статия е просто един скромен опит в тази насока. И ако все пак тя беше прочетена на една специализирана научна конференция в Пловдив и отпечатана по-късно, то текстът, посветен на писателя Асен Златаров не можа да намери прием нито в ръководения от Едвин Сугарев “Литеуратурен вестник”, нито в ту спиращия, ту тръгващ пак “Български писател”. Въпреки тяхната уж противоположна идейна насоченост! А ми се щеше тази статия да види бял свят и извън Хасково още преди д-р Светозар Златаров, комуто е посветена, така неочаквано да ни напусне, защото той знаеше за нея и я очакваше…
Изглежда, обаче, че показното настървение, с което преди години проф. Златаров се свързваше с “вечната и нерушима” българо-съветска дружба, сега пък се превърна в гузно отрицание. И то пак по същите нечисти конюнктурно-политически причини. И без никаква обективна връзка с историческата истина.
Словото, което четох за стогодишнината на Георги Жечев през 1997 година пък и въобще не е публикувано, освен във вече също така унищожения алманах “Юг”, но в един доста ранен и твърде различен вариант. Тогава, впрочем, беше чествана деветдесетгодишнината на този жестоко заклеймен от режима автор, за който можеше да се спомене тук-там само като преводач. Сега вече “Литературен форум” му отдели половин страница. За по-нататък – ще видим…

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА