След поетични книги от Константин Павлов, Калина Ковачева, Димчо Дебелянов, Николай Кънчев и Радой Ралин в престижната издателска библиотека “Българска сбирка” на “Литературен форум” сега се появява стихосбирката на Маргарит Жеков “Биографични метафори” и това едва ли е случайно. Изборът на редакторите не би трябвало да бъде изненада, защото този безспорно талантлив поет от доста време е трайно включен в кръга от популярни имена, съставящи представителния облик на най-известния наш литературен седмичник. При това книгата, анонсирана преди време, струва ми се, по-сполучливо, като “Биографична метафора”, е спечелила и годишния конкурс на Сдружението на българските писатели.
Колкото и на пръв поглед тия факти да изглеждат формални, те, заедно с неповторимата духовност, която излъчват стихотворните фрагменти на Маргарит Жеков, естествено привличат вниманието към младия автор. И някак съвсем неусетно го нареждат сред водещите имена на почти отсъстващата днес българска поезия. Впрочем, за това достатъчно добре свидетелствуват и вече познатите ни, отдавна изкупени, негови книги. Особено последната от тях – “Небесно битие”. Новата му стихосбирка също го потвърждава.
И в нея, както досега, поетичното слово на Маргарит Жеков е светло и човечно, осеняващо. То, както пише апостол Павел, сякаш е изречено “не с думи научени от човешка мъдрост, но с думи, научени от духа” /I Коринтяни 2,13/.

И цялото е като “Копнеж по небесната светлина”:
“Възпяваме я възторжено,
но щом се доближим до нея,
ще трябва да захвърлим хартиените стихове,
защото те ще изгорят по пътя.
Възпяваме я възторжено,
но слезе ли тя при нас,
ще пламне всичко, от нас ще оцелее
единствено роса от светлината,
която е живяла в нас”.

Затова може би в тая неземна “роса”, сред тихите и приглушени отражения на светлината в биографичните метафори на поета, неприобщеният към Христовото учение съвременен читател трудно ще бъде впечатлен. Нещо повече, той сигурно би се и озадачил от творби като “Разговор за четвъртата Божа заповед”, “Ползата от скръбта”, “Проглеждането на апостол Павел”, “Краят на историята” и някои други, разкриващи същността на един чист и истински, библейски оптимизъм.
За естествените ни сетива, обаче, притъпени от идеологическите наслоения и словесната еквилибристика, както на обществено-политическата действителност, така и на литературата, с които трябваше да се примиряваме доскоро, това чувство и въобще този вид творчество, изглеждат непривични. Затова никак не е чудно, че даже критиката не може лесно да се адаптира към него. И като че ли още се бои да приветства Поета в лицето на Маргарит Жеков. Или поне да се зарадва от сърце на неговото необикновено присъствие.
А иначе едва ли ще се намери любител на изящната словесност, който да не оцени високо стихотворение като “Възпоминание за Яворов”, например. И да не го отличи сред всичко писано досега за големия ни поет.
Кой не би се възхитил още от изящната “Епитафия за Хьолдерлин”, от притчовия триптих “Созопол и морето”, от поетични хрумвания като “Невъзможност”, “Благодат”, “Епизод”, “Спомен за майката”, “Свещените книги”…
Но не само от тях. В “България” на М. Жеков даже и темата за родината, тема толкова “банална” и едва ли не вече изхабена от употреба, има една от своите малко на брой, ярки и завладяващи художествено-патриотични интерпретации. Която при това и съвсем не чуждее, а логично и мъдро се вписва в образно-тематичния контекст на “биографични”-те “метафори”.
Наред със сходното й лирично преживяване “Пред картината “Пловдивски къщи”, посветено на художника Спас Нешевски, с “Разглеждане на стенописите в Боянската църква” и “Отсечено дърво в София”. Или с почти изповедното и толкова спонтанно четиристишие “Просякът Вартимей”, с оная колкото “биографично”, толкова и “метафорично” извисена “Мисъл за Ян Хус”, която завършва така:

“Дори разплакани към гибелта си да вървите,
помнете: на човека тази чест се пада –
на този свят да си избира честно клада.
И там да пее псалми пред тълпите”.

Едва ли ще е пресилено да се каже, че незабележимото, дискретно сливане на интимното, родното и световното, превръщат поезията на Маргарит Жеков в емоционално и символно отражение на един самобитен душевен мир, на един свят, пречистен от упованието в Бога и молитвените копнежи, съкрушен от сълзите на покаянието, на добротата. В него, заедно със земното и материалното – сродени с тях – оживотворено присъстват и нетленните трепети на духа.
Географската карта на България, посечена като „отсечените длани на Стефан Стамболов”, старите къщи, проектирани в “синята сълза” на небето, събореното дърво, по чийто клони “още птици се завръщат пеш”, заключените стенописи в Бояна – това са само част от материализираните представи на тоя нежен поет. А той има и своите невидими небесни вдъхновения. Като например красотата от едноименното стихотворение, като неизречения порив в детските очи /“Семеен обяд”/, като сетния шепот на умиращата майка /“Смъртта на майката”/, като гълъбовата ласка сред площада /“Човек, погален от съдбата”/…
Могат да се дават и още примери, но те само ще потвърждават вече казаното. Кой знае защо обаче още не съм сигурен, че тия мои кратки и сигурно недотам “професионални” впечатления от прочита на “Биографични метафори”, ще бъдат приети добре от мнозина. Е, какво пък, това няма да е изненадващо:

“Дори при своите събратя да отида,
духа на моя стих ще видят ли, когато,
от своето око извадили гредата,
превръщат я във идол”…

“Обяснение на самотата” – такова е заглавието на този забележителен фрагмент на Маргарит Жеков. Той обяснява всичко…

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА