Никак не е лесно вече да се пише за поезията на Маргарит Жеков. Пък не съм и толкова сигурен, че точно сега трябва да се пише. От една страна висотата и силата на неговия лирически строй, деликатността на стиха и пречистващата ласка на словото му едва ли е нужно да бъдат тълкувани, дообяснени…
Те могат само да ни осеняват като внезапно просветление, да ни смиряват, да ни благославят. Но от друга страна, може би точно днес, когато непрестанно ни обтича изливащата се отвред “парцуца” от книги, вестници, списания със съмнителен морал, съвсем не е излишно човек да се опита да спре вниманието на разумния читател върху респектиращо скромната сбирка на този още неизвестен поет.
При това тя едва ли “масово” ще бъде разпространена. И затова не ми остава нищо друго освен да сърадвам всеки ближен, посегнал с отворено сърце към светлите изповеди на Маргарит Жеков, озаглавени повече от красноречиво “Небесно битие”.
След “Сричане на красотата” /1990/ и “Разговор със собственото сърце” /1992/ това е поредното стъпало на поета към онзи възвишен живот, в който да се пише вече би било наистина “престъпление суетно”, ако ми е позволено да взаимствам тази метафора от стихотворението “Съвършенство”.
Достатъчно е, мисля, да вникнем дори и само в заглавията на трите му книги, за да съзрем нежната градация, смирения порив към вечната красота, към истинската поезия, към висшата духовност. Не искам, кой знае защо, сега да отварям предишните книги на Маргарит Жеков. Не ми се ще и да сравнявам, заинтригувано да търся общото и различното в техните стихове, образи, думи. Макар да съзнавам, че би било съвсем естествено да го направя. Ако не и задължително.
Но няма да ги разгърна. Стига ми, “само тази красота” /“Човешки желания”/ и дори само “кишата” на небесното битие, с която сякаш наистина този път е бил озарен поетът /“Изгонени от рая”/…
Всъщност, достатъчно е просто да се хвърли поглед върху първото стихотворение – “Към героя на нашето време”, за да се “чуе” неповторимият глас на голямата поезия, на Словото. И съвсем не само защото то е “посветено на онези, които не измениха на съвестта си и бяха тайно убити в трагични за България времена”. При това не е писано напоследък, а още през 1988 година.
Следват “Хор на оцелелите”, “Вяра”… Наистина, удивителна е лекотата, с която младият на години автор разчупва “живия хляб” на вдъхновението си във всеки от своите стихове. Така се ражда и едноименната творба, в която като че ли той самият си е поставил за цел да надникне в изворите на словесното изкуство, да се огледа в тях.
Покорени от необичайните стихотворни откровения, няма как след това пак да не се убедим, че “И все пак няма по-знатни от поетите, изоставени на произвола на светлината”… Но тази “знатност” е и Голгота. Защото “дори в небесния Ерусалим да влезеш, ще сбираш ти трохи, останали върху трапезата. Ще виждаш белезите на Исусовите рани, когато той ръце протяга – с хляб да те нахрани”.
Въпреки че “само безпътица” е неговата слава, поетът е “помилван” от Бога именно така – поезия да пише /“Разпятието на поета”/. А какво друго е поезията всъщност, ако не едно “неземно” битие наистина! Защото кой друг, ако не поетът, би спрял очи на “един листец от черешов цвят”, оплетен в паяжина /“Фаустовска борба”/, на врабчетата, зъзнещи под бръшляна /“Зимна къща”/, на капчицата роса /“Жадувал толкова неща”…/… Кой би нарекъл лястовиците “лунички на лятното небе” /“Юли”/?..
Все в този дух може да се отличат почти всичките стихотворения. Но как да кажеш нещо повече за тях от това, което са те самите! Дори само изреждането на заглавията е вълнуващо. Защото сигурно няма по-голямо щастие тук на земята от общуването, от докосването до красотата. Ще спомена само няколко все пак – “Разгадаване на твореца”, “Библия”, “Разговор за Пътя”, “Витлеемска гостилница – ХХ век”, “Звездна череша”, “Милост”, “Стълб от сол”. Последното, струва ми се, има ключов характер.
И понеже вече споменах тази дума, ще завърша своя опит за рецензия с “Щастие”: “Истински живях, когато чаках свиждане със сълзата, от която в мен покълва стих. Друго щастие не съхраних. Само тази сълза в окото, през която да виждам живота”.
Благодарен съм и аз на тази сълза, която ме приближи до словесните истини, вдъхновили “небесно битие”. И нека ми бъде простена самонадеяността, с която ще повторя, че нашата поезия тепърва ще има да се гордее с писаното от Маргарит Жеков.

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА