“Тъй много казано и с тъй малко думи – где го у другите наши прославени бърборковци на словото?” – сещам се за тези редове от предговора на Пенчо Славейков към Яворовите “Стихотворения” /1904/ докато препрочитах втората сбирка на Маргарит Жеков “Разговор със собственото сърце”.
И не само тях ми се иска да повторя след това, а още много от разсъжденията на “първожреца” – за мисията на поета, за участта му, за евтината слава… Но нали съм се заел да “рецензирам” една конкретна книга, ще си спестя ревниво повторението, ще го запазя само за себе си.
А ще започна с това, че стиховете на Маргарит Жеков наистина не са обичайна храна за поетичната ни публика напоследък. Друг е въпросът, че сама по себе си и тази публика в голямата си част беше и си остава продукт не толкова на истинската поезия, отсъствала така дълго и още отсъстваща у нас с малки изключения, колкото на нейните сурогати, съзнателно поощрявани от режима. И никак няма да е чудно тогава, че точно днес сбирка като “Разговор със собственото сърце” сигурно ще си остане просто само разговор със собственото сърце и то за малцина.
Но това е съвсем естествено. Защото истинската поезия никога не е била конюнктура. Пък и какво повече му трябва на поета – микрофон, блеснала сцена или площадно множество, което да го акламира? Не, те са за онези, които само минават за поети – тук и сега.
А творчеството не е слава днес. То е жажда за слава, за безсмъртие, за красота – неутолима, изначална жажда, която само закалява духа, за да го направи вечен. Тук и сега, на земята, поетът е даже по-несъвършен от нас – обикновените смъртни. Сред тълпата наоколо той крачи тихо “с наведена глава, / обзет от срам / за своето несъвършенство” /“Случайност”/. Той се пита: “Какво постигна с всичките си книги?” /“Посвещение на поета”/. Или: “Жадувал толкова неща, / какво те утолява духом?”. И си отговаря: “Една-две капчици роса по клоните / на някоя ела крайпътна, / които си съзрял по изгрев слънце”.
Колко просто е всичко за него! И толкова многозначно в същото време – като детството, онова “купче окъсели дрешки”, като кокичето, което е “детското зъбче на пролетта”, като “песента на славея в гората”, като вечерта, в която “градът е житница от светещи прозорци”, като Божията ласка – “сянка на литнала птица”…
Във всичко това неизменно е вплетена и мисълта за края, за тленността, предопределена от раждането /“История”/, мисълта за самотата – “само любовта към Бога / винаги е споделена” /“Споделеност”/, но тогава това не е просто самота, а “САМО ТАзи красота” /“Човешки желания”/, мисълта за безкрая на вечността, тази “звездна череша” от едноименното стихотворение, която бавно узрява, “но щом узрее тя, тогава / ще лумне, ще изчезне мракът. / И пламъкът ще възкресява / онези, които са го чакали”…
Ето това е участта на поетите. Техният път през света е всъщност “безпътица”. Ала безпътица светла, възторжена, огряна от всевечния блясък на сътворението – няма “по-знатни” от тях, когато са “изоставени на произвола на светлината”.
Божествената светлина е тяхното слово, което мъчително покълва от мрака на земното си битие. Поетите в крайна сметка са “стърнището” на Божията нива, от което се ражда всичко – милост, обич, красота.
Но да си представим само какво всъщност е стърнището – пустота, безнадеждност, мъка, болка за окосеното… Бих могъл да изреждам още, но нима може да се преразказва един “разговор със собственото сърце”. Той може да бъде “преведен” само с езика на поезията, с езика на словесното съвършенство. Той може единствено да се съпреживее.
Питам се тогава какво излезе от моята “рецензия”, която неслучайно пак поставям в кавички. Но ме успокоява това, че все пак би било твърде самонадеяно да се опитвам да вместя богатството на поезия като тази на Маргарит Жеков само в броените шестдесет-седемдесет реда. Пък и той, вярвам, има още толкова много да ни казва.

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА