“…а никой дух, който не изповядва
Спасителя не е от Бога;
и това е духът на Антихриста,
за когото сте чули,
че иде и сега е вече на света”
/Йоан 4,3/

В своята анкета с писателя Емилиян Станев проф. Иван Сарандев задава следния въпрос: „Вие сте принципиален противник на лекомислената и повърхностна критика, нали?”.
А ето и отговорът: „Разбира се, разбира се. Защо само ще ме хвалиш? Кажи ми и какво не съм успял да направя, онова, което стои пред мене, което не съм достигнал. Кажи ми това, да те уважавам като критик, за да мога и аз с твоята помощ, дето се казва, да се покача едно стъпало по-горе”.
Сега, разбира се, аз нямам намерение да се превръщам в идеалния “критик” и да поучавам без време творец като автора на “Крадецът на праскови”, но ми се иска все пак да се вгледам отново поне в неговите “Легенда за Сибин, преславския княз” и “Антихрист”. След толкова вече отшумели спорове и след обществените промени напоследък, да се опитам да потърся и нови щрихи към вече познатата характеристика на техните водещи герои. А защо, заедно с това, да не се преоткрие и личността, художественотворческия облик на писателя, след като от самия него знаем, че до голяма степен тези два образа са автобиографични.
За жалост, Емилиян Станев вече не може да ни види и чуе, да се съгласи или да отрече онова, което ще бъде казано, и затова в настоящата интерпретация на литературно художествените факти аз съм се старал да бъда не само искрен, но и да не забравям за уважението, което всички му дължим. И съм далече от мисълта да му помагам “да се покачи едно стъпало по-горе”. Това просто не е възможно. Особено пък сега, с късна дата.
Давал съм си сметка при това, че изглежда и приживе отношението на Станев към критиката не ще да е било особено почтително. Уж, само заради хвалбите, но не толкова заради тях, естествено. Кому не е приятно да го хвалят? Колкото и самият автор да ни убеждава в противното: „Съжалявам, все са ме хвалили. Но ако вземете писаното за “Сибин” и “Антихрист”, то е доста повърхностно. Нито един не написа по-задълбочена рецензия за “Антихрист”…
Истината за “Антихрист” – това май ще се окаже ключът към душата и характера на Емилиян Станев. И неговата съкровена тайна, “ахилесовата” му “пета”, останала недоразкрита пред несъвършенството на природния човешки разум. Или, кой знае, може би само подминавана с такт, от “добронамереност”?
В тая книга, в която има “много автобиография” и “вътрешен, личен, душевен мой живот” и която “най-високо ценя”, може да се каже, че писателят най-ярко е демонстрирал своя професионализъм. И обратно – в интимночовешката си същност той като че ли съзнателно е приел риска да се принизи до публичното самоокайване. И дръзко да застане пред изгарящия самосъд на съвестта си, да “нарисува” своята душа. Или, с други думи, да се опита да достигне върха, “непостижимото” в изкуството.
„За мен изкуството – твърди той, – това е животът на душата. Ако някой умее да нарисува душа, той ще нарисува всичко у човека”. Лесно е да се изрече, но не е толкова лесно да се направи, нали! Затова сякаш, подобно да Гьотевия Фауст, като никой друг, струва ми се, у нас, ако изключим Яворов, писателят сключва своя договор със сатаната. И му става роб срещу илюзорната надежда да властва над света и в изкуството, да овладее глъбините на човешката душа, да подчини световните тайни на своята необикновена, ненаситна жажда за познание. На прокълнатата, на богохулната си жажда, би могло, уви, още да се каже. На греховния и безумен копнеж да се разгадаят изворите на мирозданието.
Но, посегнал към забранения плод, отрекъл като своя герой Божия закон, Емилиян Станев вече е обречен. И той го чувства най-добре, защото сам е направил своя съдбовен избор. Нищо, че понякога обича да се шегува и да твърди, че “изкуство с дявола не се прави”. И “Легенда за Сибин, преславския княз”, и “Антихрист”, пък и недовършеният роман “Тихик и Назарий” очевидно го опровергават.
И ето, змийският глас на бунтовния разум изкусително му нашепва, че след като е отрекъл Бога в себе си, сигурно няма да му е по-трудно да се справи и с неуспелия срещу Него архибунтовник. Той вече е в плен на суетата и на гордостта.
“Бунт! Богоборство! Аз съм единствен – няма друг! Нещо такова. Излязох горд и захванах да гледам хората с презрение. Има неща, които човек извършва, без да може да си даде ясна сметка защо” – така писателят изразява своето преживяване в руската църква на бул. „Цар Освободител” – “Отидох зад една колона, както тоя Еньо, и станах сатана. Тогава бях просто обхванат от сатанизъм”.
Това неочаквано признание на Емилиян Станев може да се приеме и само като интелектуално предизвикателство, като метафора на отрицанието и безнадеждността. Но то ни дава някаква представа и за пълнотата на вживяването между герой и автор, помага ни да си обясним “рисунката” на душата. На поруганата душа, лишена от упованието на вярата, от смирението и любовта.
Или, както пише Тончо Жечев, “в “Антихрист” ние виждаме цялото това мятане на човека между двете страни на своята природа, между небето и земята, между ниските подземни и високите надземни страни на своята двойствена природа. И тъкмо целият този душевен хаос у героя Еньо-Теофил /неслучайно с двойно, ниско и високо име/ е самият страшен “Антихрист”, който предварително е подготвил заробването”. Разбира се, казаното би могло да се отнесе само към “заробването” ни от османлиите, но ако си послужим с естествената аналогия, не е трудно да схванем мисълта на критика за “целият този душевен хаос” и в друга посока. Сиреч, да видим трагизма на човешката душа, загърбила изкуплението и сама подготвила своето поробване от греха. И избрала “разума”, природната мъдрост пред вярата в Бога, пред невидимото, но обективно съществуващото.
Защото, както се знае, Христовата вяра не е нищо друго, освен “даване твърда увереност в ония неща, за които се надяваме, – убеждение за неща, които не се виждат” /Евреи 11,1/.
И пак там, в апостолското слово, оказало се несъвместимо с позитивния разум на “грешника и смешника” е скрито истинското свидетелство за нейната всепобедност, пренесено през времето и времената от библейските патриарси Авел и Енох, Ной и Аврам, Исаак и Яков, Йосиф и Мойсей. Както и от пророците, които “с вяра побеждаваха царства, раздаваха правда, получаваха обещания, затуляха устата на лъвове, угасваха силата на огъня, избягваха острото на ножа, оздравяха от болести, ставаха силни във война, обръщаха в бяг чужди войски” /Евреи 11,33-34/.
Всички те, “за които светът не беше достоен”, заради вярата си в Божиите обещания “изпитаха присмехи и бичувания, а още и окови и тъмници; с камъни биваха убити, с трион претрити, с мъки мъчени; умираха заклани от нож, скитаха се в овчи и кози кожи и търпяха лишения, бедствия и страдания”… /Евреи 11,36-37/.
Но устояха и не изневериха на своята вяра, потвърдена след тях от самия Божи син: “А Исус в отговор им каза: Имайте вяра в Бога. Истина ви казвам: Който рече на тая планина: Дигни се и хвърли се в морето, и не се усъмни в сърцето си, но повярва, че онова, което казва, се сбъдва, ще му стане. Затова ви казвам: Всичко каквото поискате в молитва, вярвайте, че сте го получили, и ще ви се сбъдне” /Марко 11,22-24/.
Тъкмо вярата, обаче, християнският дух го няма у Теофил-Еньо, макар уж да казва, че “тайнство и чудо е молитвата”. Но в крайна сметка този предварително обречен герой пак ще предпочете не своето спасение чрез молитва, а онова, познаваемото, достъпното за естествения си разум. И мъчейки се да избяга от безумието на света в себе си, той сам става жертва на собственото си безумие: “Но не чакайте, братя, да разбуля тая тайна и потребност человеческа! Свойствена е тя на детински чисти души, навестява предстоящите пред гроба и е близко до изкуствата, па като такава крие и безумие”…
А ето как това последното се съчетава и с една друга мисъл на самия Емилиян Станев: „Истинската литература, истинското изкуство – споделя той, – започва от душевните кладенци, в които са се опитвали да влезат хора като Кант, като Хегел, като Лайбниц, като Ницше, като Маркс, както и религиозните гении. Там е изворът на голямото изкуство. А то изисква, както ви казах вчера, големи душевни сили. Затуй някои хора на изкуството се самоубиват, други полудяват. Трети пък искат да станат светци като Толстой”.
От казаното може да се съди, че наред с имената на споменатите “гении”, религиозни или светски, а защо не и над тях дори, писателят си е поставил амбициозната цел да подреди и своя герой от “Антихрист”, сиреч себе си. Това не би било неестествено за един Емилиян Станев, нали. Пък и героят му Теофил-Еньо не по-малко от тях упорито и предизвикателно се взира в кладенците на душата. И съвсем не се бои, че би могъл и да пострада, ако ги размъти, да се удави в “извора на голямото изкуство”, ако той се окаже без край и без начало. Тоест той вече сам се е превърнал в част от сатанинската измама – колкото земна и близка до човешкия разум, толкова и отдалечена от истината, гибелна за всичко живо, което й е станало подвластно. Ала в своето заслепение, обладан от нечовешката воля да надделее над света, в който живее, този герой започва да презира всичко, да му се присмива, да го опорочава. Всичко наоколо той намира за несъвършено, за неистинско и привидно. Той непрекъснато се съмнява, вече не е сигурен и в себе си дори. На път е да загуби и самоуважението си, след като толкова често се иронизира: „В ада бях, гледах безумията на човешкия род и мъките му. А много от жените ме диреха с погледи. Не телесната ми хубост и младост, ами моята осанка на светец ги привличаше. Като агнец между вълци съм изглеждал, обаче друга бе истината – по-окаян бях, защото тия люде не познаваха дълбочината на греха, нито я търсеха с отчаянието на Искариот. Горко на падналите ангели, но по-горко на този, който сам влиза в ада за мъдрост!”…
Почти победен след съда над еретиците, тук Теофил-Еньо сякаш е готов да се окайва, забравил за миг своя доброволен избор. Но и тогава, както през целия си живот, той пак не е докрай искрен. Само че това едва ли е най-големият му грях, ако въобще грехът би могъл да се степенува. Защото над неговата измъчена душа тежи и бремето на убийствата, на прелюбодейството, на кражбата и идолопоклонството, на осквернената синовна обич и признателност. Теофил-Еньо отдавна вече живее с греха. Той даже го търси, иска да го предизвиква. И то не как да е, а в лицето на самия патриарх Евтимий, “търновското светило”, заради когото са избити толкова невинни българи.
Въобще, след като с пълно основание отрича канона и лъжливата святост на официалната църква, низвергнатият монах вече няма опора в нищо. И затова го привлича дяволът, владетелят на видимия свят, който се е оказал не само “баща” на природата, но сякаш се е вселил и в душите на всички хора – боляри, богомили, духовници. От владетеля цар Иван Александър до стареца Теодосий. И най-вече в душите на жените, разбира се. А над всички тези “осъдени души” струи студеният блясък на Таворската светлина, която ги сковава още повече, вместо да ги дарява с благодат. Дори и тя сякаш служи на злото, понечило да унищожи България чрез покварата на местната власт и фалшивите кумири на византизма, да я превърне в прах и пепел чрез множество мерзки ереси, робуващи на богопротивни заблуждения и догми.
Все в тоя дух е и анализът на Атанас Натев, който вижда романа на Емилиян Станев и неговия герой в контекста на модерния някога, а може би продължаващ и сега в Европа, вечен спор за същността и съдбата на хуманизма. Той пише:
„Романът “Антихрист” завършва със стародавния въпрос “Камо грядеши” /“Къде отиваш, човече?”/. Вътрешната драма на героя не е приключила. Емилиян Станев, верен на реалистичния си усет, не се е решил да бъде наставник. Ала той не се е поколебал да заеме недвусмислена идейна позиция в злободневния спор за съдбата на хуманизма. В съвременната чуждестранна литература настойчиво се търси “загубеният път на човека към себе си”. Драматичната съдба на антихриста отговаря по категоричен начин на този въпрос: човек не може да налучква пътя към себе си, ако не намери пътя към хората”.

Вече стана дума за отношението на писателя към неговите критици, но този извод на проф. Натев по никой начин не би могъл да бъде оспорен. Ще ми се, обаче, след двадесет и толкова години, да можехме да заменим “пътя към хората” с пътя към бога. При това, то не е и чак толкова различно. Е, не е “идейно” наистина, но струва ми се, само тогава всичко би си дошло на мястото. Защото как иначе човекът, който е толкова безпомощен, би могъл да победи изкушенията, да се спаси от всичко онова, което му е съдено да преживее. Няма друг начин, освен пиейки с вяра “живата вода” от кладенеца на Яков и следвайки неотклонно кръстния пример на своя единствен Спасител.
Но какво да се прави, даже и да си го е мислел, Емилиян Станев едва ли е можел в ония години да ни го каже открито. И точно затова, може би, отчаян от всичко и най-вече от себе си, той сам е бил принуден да повлече крак подир гласа на рогатия. Но въпреки това, дирейки сетната си опора в своя необикновен талант, той все пак е успял, макар и с обратен знак, почти докрай да го разобличи. И пак да ни вдъхне, макар и под сурдинка, макар и само мъничко надежда в доброто чрез трагичната участ на своите толкова съвременни герои.
Пък и чрез своята собствена участ. Да ни поучи, ако щете. Именно затова, мисля си, той не завършва не само “Тихик и Назарий”, но и “Антихрист” – този колкото биографичен, толкова и народопсихологически роман.
А и в неговия край поставя въпроси. Към птицата и звяра, но и към човека преди всичко, към венеца на природата, който е сътворен от бога, за да властва над нея. “Къде отиваш и ти, човече?… Ако е казано в евангелието – ще погледнат тогова, когото прободоха, кой ще погледне мене, поругания българин?”
За жалост и досега, ние, българите, не сме намерили точния отговор. И едва ли толкова скоро ще го намерим. Никак не е случайно, обаче, че нелепата историческа съдба на “поругания българин” и тревогите на писателя за неговото неясно историческо бъдеще са толкова пряко свързани с “Тогова, Когото прободоха”.
Макар и не толкова директно, финалният въпрос от “Антихрист” преди това е заложен и в образа на Сибин, преславския княз от едноименната “легенда”. И у него, по почти общото мнение на критиката, воюват два свята. И той, като Теофил-Еньо, се лута между доброто и злото, между истината и лъжата. И това е една принципна теза, която звучи убедително.
Но само на пръв поглед, защото ако се запитаме и помислим кое, всъщност, е доброто в психологическия сблъсък, пресътворен от Емилиян Станев, къде е истината, то ние трудно бихме могли да си отговорим еднозначно. Защото нея я има и на едната, и на другата страна.
Доброто, макар и условно, съществува както в света на Тангра с неговите примитивни представи за връзката на човешкия живот с природата, така и в тотално отричащия го свят на религиозната аскеза. Така е и със злото. Или, иначе казано, заедно с “истината”, която в тоя случай се оказва относителна, в тези два свята властва и лъжата. При това тези две исконни състояния на световната действителност и в двете култови системи не живеят сами за себе си, не са обособени, а взаимно се наподобяват, прониквайки една в друга, превъплъщавайки се в своята противоположност. И ни заблуждават, както заблуждават и героите, които се лутат почти без никакъв шанс да ги отличат едно от друго, да ги проумеят и в крайна сметка да се спасят.
За този мъчителен дуализъм на Сибин, на Теофил-Еньо и не само на тях, разбира се, са писали повечето от най-известните български критици. Тук може да се посочат Драган Ничев, Пантелей Зарев, Здравко Петров, Огнян Сапарев…
И наистина героите на Емилиян Станев са трагично раздвоени. Те са жестоко разяждани от съмнения и гордост, от своята самота, от невярата си. Те, в крайна сметка, са дълбоко нещастни. Както едва ли е бил щастлив и техният автор. Но той, като че ли именно затова ги е направил такива. Сякаш само за да ни покаже своето “божествено” превъзходство, да ни убеди – нас, но повече себе си, може би, че стои над тях и тяхното нещастие, че ги владее, че писателят трябва да е господар над световната, а оттам и над своята иначе незавидна участ и драма.
Емилиян Станев е използвал цялата мощ на своето въображение, голямата си дарба, за да ни внуши, че и Сибин, и особено “антихриста” са само игра на един неповторим и непостижим талант, че са съвършеният плод на творческата свобода. Той иска да му повярваме, че тя, свободата на художника, може да е абсолютна и независима, неограничена от каквато и да било обективна норма. Макар очевидно сам да не е сигурен в това. Не знае и дали читателите биха му повярвали, та затова, наред с другото, се е постарал да завладее нашето внимание като ни залиса с невероятното учение на отец Силвестър, с познатата теория за двете риби, които крепят с гърбовете си земята, с историята на света, създаден от сатанаил за седем века…
Писателят иска да ни стъписа и с магическите ефекти на Таворската светлина, с гротесковата метафоричност на един безбожен сън, в който отрича даже Възкресението! Този особен стил на иронично дистанциране от текста не е нещо ново в литературата. Даже напоследък той има вече своите многобройни епигони и последователи, защото лесно постига целения “художествен” резултат. За щастие не за дълго.
А Стоян Каролев, например, го е отбелязал още на времето. И с умело прикрита нотка на разочарование много точно отбелязва: „Това е “мефистофелската” усмивка на писателя, който се забавлява като своя Сатанаил чертаейки противоречията и драмите на живота, който току ни повежда към големи, мамещи и комай страшни тайни, но не ни довежда до най-дълбокото и най-страшното, отклонява погледа ни към нови “изненади”, към нови случки и изображения, за да ни възхити и очарова с несравнимата си палитра”.
Но такъв се оказва и Сибин, чийто образ също е много близък до Сатанаил. И няма нищо общо с Бога. Затова с радост ще се съгласим с твърдението на критика, че “авторът, Сибин и Сатанаил образуват понякога някакво особено мирогледно-психологическо триединство”.
Нещо повече, би могло да се поясни, че душевната борба, нравственият конфликт у княза в такъв случай не ще да е между доброто и злото или между вярата в Бога и безверието. Тук Божието присъствие не съществува, то е отречено изцяло, а може би и въобще не е било познато. Тук просто е налице една ненужна и самоцелна борба, една колизия вътре в сферите на греха, един неразумен и на практика манипулативен сблъсък между различните превъплъщения на злото.
Точно както може да се очаква, при това ожесточението в него нараства, задълбочават се отчаянието, безизходността. Тук изход действително няма, защото смъртта не е изход. Тя е присъда за нашите грехове. И край – нелеп, безсмислен, страшен.
Ето защо князът не се чувства на своето място нито в дома си, нито в столицата, нито сред еретиците. Дори ловът, както и жертвената любов на Каломела не са в състояние да го изтръгнат от ужаса на греховете и бездуховността. И той остава неудовлетворен, залутан и изтерзан, с душа сломена от хаоса на безплодните си стремления.
Вместо да се смири и прогледне, той обожествява ту себе си, ту любовта, ту природата. И се прекланя не пред Твореца на онова, с което живее и което го заобикаля, а пред творенията Му. Колкото и тъжно да е всичко това, то не би трябвало да ни изненадва с оглед предпоставеността на авторовата идея за силата на човешкия разум, стоящ над всичко. За това, че човекът сам е в състояние да се справи със своето нещастие като не спира да си задава и най-трудните въпроси. И като търси техните отговори до смъртта си, противопоставяйки се чрез това на световния ред, въздигайки се над него. Митологизирайки себе си в крайна сметка.
Но заедно с всичко това, макар и някак между другото, писателят се е постарал да формулира и тези, които недвусмислено и директно внушават безсилието на истината, човеконенавистничество и месианизъм на злото. Внушения, които най-меко казано, са нехуманни и даже опасни. Само че, майсторски вплетени в зловещата естетика на предопределеността и станали неделима част от художествената природа на текста, те неизбежно въздействат на читателя. И го развращават, което едва ли би могло да се каже, че прави чест на литературен творец от ранга на Емилиян Станев. Пък и на всеки друг, разбира се.
“Подлец е човекът, от слабост е подлец! А щом е тъй, насилвай го за негово добро и за доброто на всички”. Или на друго място: „О, неразумни, не си ли разбрал, че като оставиш човека сам да избира, той ще се обърка в доброто и злото, ще плюе на твоето съвършенство и ще заживее скотски”.
Макар тия два почти произволни цитата да са от “Тихик и Назарий”, те дообясняват вече казаното за другите две книги. И добре се вписват, струва ми се, в контекста на образите, за които говорим. Те изразяват езическото, а защо не и “идеологическото” в тях, заместват недоизказаното. Те, може да се каже, са невидимата част от обобщената характеристика на онова безбожно време, в което заедно с писателя Емилиян Станев, живяхме и всички ние. А комай и продължаваме да го правим – волю или неволю!

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА