Ще започна този своеобразен опит за анализ на Вапцаровата поезия с неговото предсмъртно стихотворение:

“Борбата е безмилостно жестока,
борбата, както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и… толкоз.
Какво тук значи някаква си личност!
Разстрел, и след разстрела – червей.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъда пак със тебе,
народе мой, защото те обичах/ме/!”

Скобките в края на последния стих разбира се са мои. Обърнете внимание на последната дума в тази трагична изповед от 14 часа на 23 юли 1942 година – “обичахме”, според официално възприетата редакция или много по-точно и по-вероятно – „обичах” или „обичам”. Последното е достатъчно добре обосновано от Цвета Трифонова в изследователската й книга „Никола Вапцаров – текстът и сянката” (2004). Последната дума на поета е за обич, за любов. Омразата, която някога “се впиваше дълбоко във сърцата”, “разкапваше душата” като “гангрена” и като “проказа”, която “пъплеше в кръвта” и “виеше в закана” е отстъпила място на обичта, на смирението.
Да си припомним тогава думите на Христа, който учи: “Да възлюбиш Господа твоя Бог от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичкия си ум”. Това е голямата и първа заповед. А втора, подобна на нея е тая: „Да възлюбиш ближния си като себе си”. На тия две заповеди висят целият закон и пророците” /Матея 22,37-40/.
Е, в цитираното Вапцарово стихотворение на пръв поглед не става дума нито за Бога, нито за ближния, но ние отдавна знаем или поне упорито ни бе внушавано, че за поета обръщението “народе мой” включва, замествайки ги, и двете. Затова нека си позволим да не се вглеждаме толкова формално в обекта на неговата любов, а в самата нея. И да се обърнем след това към известния факт за евангелското възпитание, което Вапцаров получава в ранното си детство. Факт, подчертаван нееднократно от съвременниците му, пък и от самия него:

“Учеше ме, майко, ти със притчи
да обичам всички като теб,
Бих обичал, майко, бих обичал,
но ми трябва свобода и хлеб”.
          /“Имам си родина”/

И така се стига до “хляба” – един от ключовите образи в творчеството на Никола Вапцаров, редом със “свободата”, “живота”, “човека”, “народа”, “пролетта”, “песента”…
Поетът няма “хлеб” и точно затова обръща гръб на евангелската истина, към която са се опитвали да го приобщят майка му и баба му. Нещо повече, той вече им опонира. Въпреки това обаче хлябът в най-съкровената християнска притчовост не е нищо друго, освен символ на Божието слово, едно от имената на самия Господ Бог.
Да си припомним Неговите думи от синагогата в Капернаум: “Истина, истина ви казвам, който вярва /в мене/ има вечен живот. Аз съм хлябът на живота. Бащите ви ядоха манната в пустинята и все пак измряха. Тоя е хлябът, който слиза от небето, за да яде някой от него и да не умре. Аз съм живият хляб, който е слязъл от небето. Ако яде някой от тоя хляб, ще живее до века; да! И хлябът, който аз ще дам, е моята плът /която аз ще дам/ за живота на света” /Йоан 6,47-51/.
Тъжно е да се установи, че Вапцаров очевидно вече е подменил духовния смисъл на понятието “хляб” с неговия буквален смисъл. Той самонадеяно е превърнал хляба, прехраната в цел и смисъл на своя живот, на своята “борба”, предварително обречена, впрочем, както вече се убедихме от преживяното през последните десетилетия. И така не е устоял още на първото изкушение, с което Сатана се опитва да пречупи Исуса след четиридесетдневното му гладуване в пустинята: “Ако си Божий Син, заповядай тия камъни да станат хлябове. А той в отговор каза: Писано е, “не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което излиза от Божиите уста” /Матея 4,3-4/.
Поетът, за жалост, отдавна вече не слуша “всяко слово, което излиза от Божиите уста”, а иска да изпълни думите на Сатаната. Той жадува да нахрани света, но не с Божиите истини, а с “хляба”, с догмата на една светска доктрина, която обещава рай на земята, земно щастие, равенство, колективизъм – “Имам ли аз, то значи да има за теб, имаш ли ти, то значи да има безброя”.
И още нещо – „Какво тук значи някаква си личност!” – уж, комунистът – лирически герой на Вапцаров отрича значението на личността, а сам се вживява в ролята на Месия като обещава “Ще ви нахраня със вера”.

“Ще имаме хлеб тогава.
Ще имаме хлеб.
И радост в очите ще имате,
мънички мои.
Ще пееме всички.
Ще пеем, когато работим,
но радостни песни,
които ще славят човека”
          /“Не бойте се, деца”/

Не напомнят ли тези и следващите стихове оня текст от евангелието, който гласи: “Тогава доведоха при него дечица, за да се докосне до тях; а учениците ги смъмраха. Но Исус като видя това, възнегодува и рече им: Оставете дечицата да дойдат при мене; не ги възпирайте, защото на такива е Божието царство. Истина ви казвам, който не приеме Божието царство като детенце, той никак няма да влезе в него. И прегърна ги та ги благослови, като положи ръцете си на тях” /Марко 10,13-16/.
Колкото и искрен да е героят тук, той все пак е изкушен, самоцелна е неговата “вера”, свързана само с хляба. Но той наистина обича децата и вместо да повтори думите на евангелиста Матей “Затова не се безпокойте за утре, защото утрешният ден ще се безпокои за себе си”… /6,34/, в съвсем същия дух, но само по човешки, по бащински завършва:

“Ала
       не бойте се,деца,
                        за утрешния
                                           ден!”.

Когато се говори за хляба като основен образ в поезията на Вапцаров, е редно да се споменат и стихотворенията “Завод”, “Огняроинтелигентска”, “Писмо” /“Майко, Фернандес убит”…/. В тясна връзка с хляба е и друг евангелски символ – двете риби, които в Светото писание са заедно с него. Става дума за стихотворението “Рибарски живот”, в което лирическият герой се връща “прогизнал от влага”:

“А лодката зее.
И в кърмовия долап
две риби
във мрака сребреят.
Христос да би слязъл
сега
с две риби
какво ще направи?”

Това е поредното отрицание на Божията власт, още една строфа в подкрепа на тезата, че поетът се е отчуждил вече от истините на вярата и Бога. Ако въобще ги е бил приел някога в своето детство, въпреки онези “притчи” и проповеди, които е слушал в “Словото” в родния си град. Нека да не съдим толкова категорично, но едва ли и тогава той е бил истински “свят” или вярващ, а методично налаганият с времето уж негов отказ от вярата изглежда, че е по-скоро плод на пропагандна манипулация, на идеологическа цел с късна дата да се мотивира колкото е възможно по-удобна в определен смисъл представа за него.
Той очевидно твърде дълго не е приемал Бога в сърцето си – отначало поради незрялост, а след това и поради фаталното си хлътване в капана на социалреволюционните илюзии. Нещо повече, свидетели сме на факта, че самата баба Елена, майка му, в края на живота си също отрича евангелската истина, поддавайки се на земните изкушения и на суетата. Нищо, че някога е съветвала него да не им се поддава като е написала в джобното му тефтерче: “Бъди крепък и мъжествен, нищо светско /или световно/ да не срути основата на характера ти, в който вярвам, че е добър”.
Напразен съвет. Защото малко по-късно синът изцяло се приобщава към “световното”. “Чака ме светът” – дръзко ще заяви той в своята “Огняроинтелигентска” и ще се втурне да го завладява в бой “за хляб и свобода”, ще тръгне да оправя света, да променя световния ред, установен от Божията промисъл за времето и времената.
Само няколко години преди това обаче, докато още е курсант в Морското училище, той вече е написал стихотворението „Мойто слънце е почти угаснало”:

“Мойто слънце е почти угаснало,
мойта вяра е съвсем изстинала;
Мойто слънце е почти угаснало
в пропастта на тъмното ми минало.

И нито ти, ни Господ, ни родината
не ще спасят сърцето ми изстинало,
защото аз отдавна съм погребан
във пропастта на мойто тъмно минало”.

Макар тук скръбта и отчаянието да са повече плод на модните за времето поетични инвенции, отколкото на реалното житейско страдание, това стихотворение, публикувано от вече споменатата отначало изследователка, все пак ясно свидетелствува за липсата на духовни опори у младия човек, за неговата незащитимост от световните беди и изкушения. А това негово душевно и физическо състояние естествено се е задълбочавало през следващите години, когато поетът завършва училището и навлиза в реалния живот, сблъсква се пряко с битовите неуредици и с неосъществимостта на поетичните си блянове и копнежи. Животът за Вапцаров вече не е само неясна художествена представа, а сурова действителност, която си обречен ежедневно и ежечасно да преодоляваш, „настръхнало, вбесено псе”, с което ти е съдено непрестанно да се бориш, за да оцелееш, за да изтръгнеш заветното „парченце хляб”.
Борбата, омразата, гневът стават за поетовия герой извор на сила и мотив за обществено поведение вместо любовта, смирението, прошката, които все повече бледнеят и се обезличават. Той пише:

“И трябва да се бориш неуморно,
и трябва да си страшно упорит,
за да изтръгнеш от зъбите
на туй настръхнало
                       вбесено псе
парченце хляб”.
          /“Завод”/

Заводът от това стихотворение може би е именно символът на Божия ред на земята, срещу който въстава революционерът, бунтовно вярвайки, че може да го промени. И то сам, със собствените си човешки сили. Една вяра убийствена, както за самия него, така и за “милионите”, сред които се опитва да проповядва и призовава да го последват.
Един, в крайна сметка дързък и суетен, но упорит опит да наложиш личното си “аз” докато говориш за равенство, за братство, за свобода, за взаимопомощ… Очевидно тук наистина в известен смисъл става дума за твърде наивна, но много опасна “романтика”, на която Вапцаров е посветил своя живот и творчеството си, своите песни, в които е искал “да диша на новото време стихът”. Но да се запитаме какво означава “ново време” според него, какво той по всяка вероятност би искал да се разбира под това?
Ето ви още една пропагандна теза, която събитията отрекоха категорично, връщайки ни днес почти толкова назад, колкото и продължи така жадуваното някога от поета “ново време”. “Новото време”, за което той си отиде “мърцина” и в което толкова хора бяха обречени да страдат и да се обезчовечават срещу залъка “хлеб”, който редовно им се подхвърляше. Дали обаче то, това “ново време”, не е настъпило отдавна, още с идването на Христа? И не е ли всеки опит да се отрече този евангелски факт обречен на позорно крушение? Дали не е време да осъзнаем, че Новия завет и думите на Исус Христос съвсем не са “романтика изстинала”, а истина, към която за свое добро хората все по-често би трябвало да се обръщат?
Уви, това едва ли може да стане с комунистическа, социалистическа, демократическа или каквато и да било пропаганда, с “нова” партийна програма или по административен ред. То е въпрос на свободен личен избор – добър или лош. За жалост, на времето Вапцаров, а много от неговите бивши съмишленици изглежда, че и досега не са направили верния избор. За жалост, наистина, защото някога поетът е имал много по-добри условия и предпоставки, отколкото ние днес. И въпреки това, вместо да приеме истината и да заживее с нея, той предпочита да й се противопостави, да влезе в смъртен двубой с всичко съществуващо.
Нещо повече, поетът слепешката е повярвал в своята правота, бил е дълбоко убеден в правотата си и в бъдещата победа на марксистко-ленинската теория. Той пише:

“Ние сплетохме здраво ръце,
с тебе се счепкахме здраво.
Кръв капе от мойто сърце,
грохнал си ти. Тогава? –
Един ще бъде повален,
един ще бъде победен –
и победеният си ти.
Не вярваш ли? Не те е страх?
Но аз пресметнах всеки ход,
последния кураж събрах
и ти ще бъдеш победен,
разкапан, озлобен живот”.

Омразата, разрушителната стихия на болшевико-комунизма тук е в своя апогей, но въпреки това пак не е забравена и лъжата, имитацията на “градивност”:

“Тогаз,
          на твойто място,
                                    дружно,
ще изградим със много пот
един живот
               желан
                    и нужен,
и то
        какъв живот!”
          /“Двубой”/

Мисля, че вече какъвто и да е коментар на този финал е излишен. Но дързостта, престъпната самоувереност на „бореца” против световните неправди в лицето на поета-лирически герой, които само искрената му заблуда и неговата чистосърдечност могат да оправдаят, не свършва дотук. В “Писмо” /„Ти помниш ли”…/ той заявява: “Да знаеш ти живота как обичам! И колко мразя празните химери”…
Да искаш да разрушиш живота и да заявяваш, че го обичаш тук не е нищо друго освен напразна илюзия, за да не кажем груба себичност и чиста проба егоизъм. То не е нищо повече от отъждествяване на собственото ти его с живота въобще, с желанията на всички.
А колкото до “химерите”, напротив, оказва се, че поетът не само не ги е “мразил”, а предано и безкритично им служи, дори с цената на собствения си живот. Да, едва ли от позицията на евангелското Слово има нещо по-неестествено от всичко това, едва ли има нещо по-скръбно и нелепо! Но какво да се прави, такова е веруюто на поета Вапцаров, такава е неговата фанатична “вяра в дните честити”.
Е, да, за разлика от многото други, той има и таланта да я охудожестви по неподражаем начин, да я превърне в пример, в изкушение. Включително и за самия себе си.

“Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!”
          /“Вяра”/

Друг е въпросът, че никой не се кани да я “щурмува”. Пък и евангелският текст е пределно ясен: “А вярата е твърда увереност в неща, за които се надяваме, убеждение за неща, които не се виждат” /Евреи 11,1/.
Или тук също става дума за “дните честити”, но в друг смисъл, за вярата и нейното конкретно измерение в притчата, според която: “Небесното царство прилича на синапово зърно, което човек зе та го посея на нивата си; което наистина е по-малко от всичките семена, но когато порасте е по-голямо от злаковете и става дърво, така щото небесните птици дохождат и се подслоняват под клончетата му” /Матея 13,31-32/.
Е, колко е истинска и силна “вярата” на поета тогава, та щом му отнемат и “пшеничено зърно” от нея, той бърза да декларира:

“…бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера”.

И след това:

“Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право –
миг след грабежа
ще бъда аз нищо”.

Какво повече от това доказателство за липса на “убеждение” всъщност, за безсилие, за “неувереност”, скрита зад думите и образите! И защо тогава да се търсят “бронебойни патрони”, след като отнемайки му само зрънце от “вярата” поетът вече е “нищо”? Значи силата е не в словесните декларации, а в мълчаливата “твърда увереност в неща, за които се надяваме”, във вътрешното “убеждение за неща, които не се виждат”.
Тук отново проблемът е в подмяната на евангелския, на духовния смисъл – “синапеното зърно” т.е. вярата в Бога със земното, битийното – “пшениченото зърно” т.е. вярата в “хлеба”. Но както вече се видя и по-рано, това е една обречена позиция, една теза преходна и нетрайна.
И нека да завърша този донякъде импровизиран текст с нещо, с което свикналите с досегашната инерция от идеологически наслоения при подхода към Вапцаровата поезия, едва ли ще приемат спокойно. Но мисля, че правото на собствен поглед не може да се отрече никому. Използвайки това свое право, ще се опитам да откроя в “Песен за човека” още една любопитна подмяна.
Според обичайното тълкуване, с което, за жалост, вече сме свикнали, хората, на които попаднал в затвора въпросният герой-убиец, били комунисти и запленен от техните идеи, той се възродил и приел смъртта с песен. Както се вижда, това е напълно в стила на доскорошното пропагандно литературознание, в духа на съчинената теза за “новия човек”. За безсъдържателността на тази словесна формула вече стана дума и затова тук се спирам направо на следните думи от монолога на сърдитата дама, която тропа с крак и нарежда:

“Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.
Аз четох как някой
                              насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
          на черква отишел
                                    подире
и… после му станало леко”.

Защо да не потърсим един от ключовете за “прераждането” на престъпника именно тук, в думите: “на черква отишъл подире и… после му станало леко”. Известни са на всички, които са проявявали интерес към темата, многобройните примери за прераждащата сила на общението с Бога, на молитвата. Без съмнение Вапцаров също ги е имал предвид, макар съзнателно да не го споменава. Като се прибави към това вече масовата нагласа на днешния читател да приема по инерция множество политически инсинуации, не е много трудно да се постигне желаният ефект. Защото почти всички или не знаят, или са забравили, че някога в затворите е имало църкви и са се изнасяли проповеди, чиято цел е била да утешават осъдените, да ги подготвят за отвъдното. Никак не са малко и евангелските песни в този дух. А ето и един кратък текст от Посланията, който гласи: “И ние повярвахме в Христа Исуса, за да се оправдаем чрез вяра в Христа, а не чрез дела по закона: защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя твар” /Галатяни 2,16/.
Естествено, би било твърде смело да се каже, че Никола Вапцаров е искал да внуши точно това, пишейки своята “Песен за човека”, но това съвсем не е необходимо. Достатъчно е според мене, че подобно тълкуване е възможно, при това съвсем не лишено от основания.
Ако проследим и по-нататък творчеството на поета, ще намерим още примери на библейска образност. Ето например антитезата на една от десетте Божи заповеди:

“Мъдруваха бащите в къщи:
“Така било е и ще бъде…”
А ние плюехме намръщено
на оглупялата им мъдрост.”
          /“История”/

вместо “Почитай баща си и майка си”… и пр.
Или “Селска хроника”:

“А и в писанието
писано е божем:
“Глас народен – глас божи”,

което пряко визира иронията в следния текст: “И в един определен ден Ирод, облечен в царска одежда, седна на престола и държа пред тях реч. А народът извика “Глас Божий, а не човешки! И понеже не въздаде славата на Бога, на часът един ангел от Господа го порази, та биде изеден от червеи и умря” /Деяния на апостолите 12,21-23/.
Или мотивът за блудния син в “Един сляп”…
Примерите могат да бъдат и повече, нека не издребняваме с тях. Нека не ги търсим и извън поезията. А накрая да се върнем пак към това, с което започнахме – към обичта в последния стих от творчеството на Вапцаров и да потърсим в него смисъла и обяснението за живота, за поезията на нелепо простреляния страдалец от Банско, да се опитаме да открием най-важното, което го води и вдъхновява. Дори с риск то да не бъде докрай прието и оценено от всички. И заедно да скърбим за трагичната му гибел, припомняйки си, че само “Вяра, която действа чрез любов има сила в Христа Исуса” /Галатяни 5,6/. Да си спомним и за покаянието, за прошката от стихотворението, посветено “На жена ми”. Както и за смирението, за благодатта от думите на апостол Павел, който ни учи: “Всякакво огорчение, ярост, гняв… да се премахнат от Вас. Бивайте един към друг благи, милосърдни; прощавайте си един на друг и Бог в Христа е простил на вас” /Ефесяни 4,31-32/.
Може би със своето поведение в полицията преди края, с предсмъртните си стихове, пък и със самата си смърт, Вапцаров също го е сторил!
Дали именно в това не се крие и „феноменът” Никола Вапцаров, толкова точно изразен в книгата на неговата задълбочена изследователка Цв. Трифонова, според която „всяка глътка живот, която му остава сред морето от изпитания и мъка, се съсредоточава не в ужаса от смъртта и в жалбата за недоизживяното, а в неистовия стремеж да остави следа в бъдното”. За да надмогне тленността и да заслужи, ако не онзи „живот” от стиховете, то поне творческото си възраждане, което да го опази и продължи за бъдещето.
По странен начин наистина поетът успява да изкриви „хронотопа” и сякаш пребиваването му в затвора го одухотворява и пречиства. Неотвратимостта на края го възвисява до истинската любов, до вярата и надеждата за нетленност. Това вече не е просто смърт, то е начало на неговото безсмъртие…

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА