“И говори на Израиляните
като речеш, Който прокълне своя
Бог ще носи греха си. Който похули
Господнето име непременно да
се умъртви; цялото общество да го
убие с камъне, бил той чужденец
или туземец, когато похули
Господнето име, да се умъртви.”
/Левит 24,15-16/

Едва ли за друг поет е писано толкова, колкото за Пейо Яворов. Още приживе и особено след самоволната му смърт. А наред с това беше сниман и филм за него. Множество нови книги и други публикации утвърждават личността и забележителното му творчество. Наред с Ботев и Вапцаров, Яворов също е обявен за един от върховете на националната ни поезия. Всичко това е може би съвсем естествено.
То обаче понякога оставя на заден план важни източници от миналото като например студията на Иван Мешеков “Яворов поет богоборец” /1934/. Или като фрагментите на Атанас Далчев за Яворов, които ме провокираха да се вгледам отвъд театралната “маска” на поета, за която се споменава в тях. И да потърся истинската причина за неговата трагедия в склонността му да се превъплъщава сам в изкусителните образи на собственото си въображение. Вместо да се примири със своето човешко несъвършенство. И да се уповава на Бога, да търси мир с Него.
Не бях се замислял доскоро върху това. Сигурно защото много по-любопитни ми изглеждаха периодически подклажданите “книжни” войни около спора убиец ли е Пейо Яворов, трябва ли най-после да бъде реабилитиран. В последно време пък ни беше натрапен конфликтът около реституцията и подаряването на къщата-музей в София.
Въобще шумни или по-скоро пропагандни спорове около поета винаги е имало, а вероятно и ще има. При това колкото по-конюнктурни са те, толкова участващите в тях по-разпалено ще претендират, че са единствено прави и, уж, защитавайки паметта на Яворов, ще продължават да трупат връз паметта му саждите на собствената си суета, на греховната си непримиримост.
Така е било и в началото на века. Самият поет сякаш е устроен така, че както с поведението, така и с творчеството си да провокира обществени противоборства. Може би защото неговият талант, както и житейският му жребий се оказват еднакво непомерни, несъпоставими с познатите дотогава художествени норми и битови критерии. Затова и той самият не се покорява никому. Дори на Бога!

“Отрекох те, проклех те, Господи…
и ето ме сред пъкъла,
и ето ме сред пламък”
          /“Покаяние”/

Съдбата, която Яворов сам си избра се оказва както гибелна за него, така и даряваща го с ореол. А подобна съдба, макар да не е за завиждане, винаги респектира. Нашият разум е безпомощен пред нея. Тя е необичайна, “един от свръхземните въпроси, които никой век не разреши”. Защото носи слава, но и обрича на страдания. За да я приемеш, трябва наистина да си готов на всичко. Дори сам себе си да отречеш. Впрочем, когато си отрекъл Бога, това вече не е толкова трудно.
По-трудното е, когато знаеш, че все пак е неизбежен небесният съд, че непременно идва час и

“Съдийски глас тогава
Обажда се:
“Ти взе, но заплати ли…?”
И горко е тогава ономува,
Над себе си присъда, който чува:
“На чуждий пир, излишний, се намери!”
          /“Дохожда час”/

Мъчително е да знаеш това, да го провиждаш и в своята обреченост да се стремиш към своя “последен час” като към спасение. Това не е по силата на всеки. Защото наистина, “ако съгрешаваме самоволно, след като сме познали истината, не остава вече жертва за грехове, но едно страшно очакване на съд, и едно огнено негодувание, което ще изпояде противниците” /Евреи 10,26-27/.
А за един творец, повече отколкото за всеки друг може би, такова поведение изглежда необяснимо. Или даже театрално, както го е определил Атанас Далчев. Защото изкуството също има своите граници. И своята цена, за което свидетелствува най-добре Гьоте. А неговият “Фауст” е любимо четиво на младия Яворов, единствената книга в неговата хайдушка раница из планините на Македония. Тя е неговото “евангелие” в онези години. А съдейки по всичко и до края.
“Как обичах някога поезията на Яворов!” – споделя Далчев. “Цялата ми младост мина под нейното обаяние; за мене Яворов беше най-големият поет, единственият. Аз го обичам и сега. Но, трябва да призная, имам някои основни възражения. И първото от тях се отнася до онова, което бих нарекъл театралност. Театралността е вероятно уместна и хубава в театъра, но в поезията тя е недостатък, както литературата в живописта. Дразни ме в стиховете, а и в живота на Яворов позата, театралният жест и това непрекъснато занимаване с “вечните въпроси, които никой век не разреши”. Когато е писал, той явно е мислил твърде много за публиката си”.
Нека сега да опитаме въз основа на това признание да потърсим същността, смисъла на така характерната за Пейо Яворов, почти непрекъсната поетизация на смъртта. И на съответстващата й отчужденост от живота, от истината и любовта. А в крайна сметка от Бога, от благовестието на Неговото Слово. Макар че би било твърде смело да го наречем “богоборец” като Иван Мешеков, например.
Критикът, обаче, е безусловно прав определяйки Яворов като “пророк на смъртта и на безверието”. И правилно подчертава, че у него “образът на смъртта е възведен в образ на бога или дявола. Демон, от който бягат тълпите, за поета тя е върховен самотен Дух или Творец на вселената, на когото нашият поет е пророк тук между хората, негов химнопевец и, може би, съдеец, стремящ се към него като към своя съвършен първообраз. Тя е “Всевиновника”, “майка велика”:

“И бягат пак тълпите
Пред майката велика, и кретам аз магесан
От нея – и след нея – по своя земен път…”

Затова страхът от смъртта у Яворов едновременно и неизбежно е и копнеж за смъртта. Страх от нея като физика /тяло, плът/ и едновременно копнеж за нея като метафизика /призрак, дух, същност/. Лириката на Яворов е всъщност песен на смъртта, а той – поет на смъртта”.
Към цитираното би могло да се добави и това, че в смисъла на Библията смъртта е по-скоро категория на духа, синоним на безверието. Докато вярата е живот. Тя е “живата вода”, за която Исус казва на самарянката: „А който пие от водата, която аз ще му дам, няма да ожаднее до века; но водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за вечен живот” /Йоан 4,14/.
Затова бидейки “химнопевец” и даже “съдеец” на смъртта, поетът сякаш е отрекъл божественото призвание на своя дух, обрекъл го е на погибел. Но макар вече да е чужд на живота, той още продължава да копнее за щастието като за някакво смътно, имагинерно тържество. По-скоро като спомен, може би, отколкото като бъдеще. Само че в смъртта щастие няма. Има “горест”, “плач и скърцане със зъби”. Дори песента е “блудница несретна”, “без срам остала навсегда”. Само разумът, мъдростта би могла да е спасение. Но пак само временно, разбира се, защото на мъдростта “Пътищата й са пътища приятни; и всичките й пътеки мир. Тя е дърво на живот за тия, които я прегръщат; И блажени са ония, които я държат” /Притчи 3, 17-18/.
А у Яворов не е така. Неговата мисъл е “хладна и жестока”, “като нощта престъпно сладострастна”. Вместо да е “дърво на живот”, тя го задушава:

“Света пред тайните ни би се слисал,
Другарко моя, моя волна мисъл.
Змия коварно мила, желтоока
Ти бе – и драг ми беше моя грях;
Като желязо хладна и жестока
Ти бе – и в мрачна радост те следях:
Като небето светла и дълбока
Ти бе – и нежно в тебе се топях;
Като нощта престъпно сладострастна
Ти си!… и гина аз в прегръдката ти властна”.
          /“Посвещение”/

“Волността” на тая мисъл – “змия коварно мила, желтоока” – всъщност сковава ума на поета в своите обятия. Тя е неистинска. Както не е истинска и “мощта” на демона от едноименното стихотворение, тоя Яворов Мефистофел, който упорито го изкушава:

“Тогаз ще дойде и часът
На нашия задружен път:
На моето безумие часът,
За твоето блаженство кратък път!
Онуй, което чакам сам,
Най-щедро тебе ще го дам:
В пиянство, в шемет на света
Блаженството велико на смъртта…
Напразно, плаха гълъбица,
Напразно се боиш от мен,
Ще бъдеш ти макар за миг с орел могъщ, с орел орлица…
И благослови тоя ден!”

Цинизмът на човешкия враг тук сякаш е безграничен. Дори гълъбът, този свят символ на Божието присъствие е включен в престъпния реквизит на изкусителя. Защото неговата власт над съгрешилата вече земя наистина е жестока и безпощадна. А самотният човешки дух е толкова слаб и уязвим, когато вярва само в себе си, в своя разум и сила. Когато е забравил Словото, според което “Страх от Господа, туй е мъдрост и отдалечение от злото, това е разум” /Йов 28,28/.
Или думите на пророка, които предупреждават: „Горко на ония, които наричат злото добро, а доброто зло; Които турят тъмнина за виделина, а виделина за тъмнина; Които турят горчиво за сладко, а сладко за горчиво! Горко на ония, които са мъдри в своите си очи и които са разумни пред себе си!” /Исая 5, 20-21/.
Без истинската мъдрост, без “страх от Господа”, който “спомага към живот” идва отчаянието, “ледена стена” обгражда поета.

“Стъклена стена – отвред съм обграден,
Хладната стена – замръзва моя дих.
Вечната стена – с глава я не разбих…”
          /“Ледена стена”/

Тая стена, през която няма път ни пролука, убива всеки порив, суши и смразява сълзите на покаянието. Тъмната й сянка висне над света като градоносен облак. Селякът проклина /“Като няма прокопсия/ плюл съм в тая орисия”/ и бавно оскотява /“Дий, краста, дий!”/, арменците пият – “пиянство забравя неволи/ и пеят, тъй както през сълзи се пей”…
С надежда да стопи леда, да преодолее своята безизходица, поетът тръгва за Македония, но и там не намира изход. Особено след смъртта на своя кумир Гоце Делчев, с когото умира и доверието в първите хора на ВМРО. А след това хиляди наши сънародници са превърнати в “бежанци” или “заточеници”. Приел вече мисията да ги закриля, Яворов им посвещава едноименните си стихотворения, в първото от които не се е побоял да изрече:

“Те чакат милост…
Но да знам
Че някой Бог всесилен там
Стои над всичко хладен зрител,
Извикал бих отдън гърди
Към тоя тъмен промислител:
О, Господи, проклет бъди!”
          /“Бежанци”/

Подобно проклятие, очевидно, няма нищо общо с човеколюбието. То не би могло да бъде обяснено с каквато и да е художествена условност. Нито дори с каузата, в името на която е било изречено. При това не от кого да е, а от поет, от човека на словесността, която е “плод на устните” даден му от Бога – “Аз, който създавам плодът на устните казва Господ, ще река: Мир, мир на далечния и близкия; И ще ги изцеля” /Исая 57,19/.
А в цитирания Яворов стих вместо “мир” и “изцеление” има гибелна самозабрава. Словото на поета тук не е Божие слово, в него няма “светлина” и “живот”. То е мрак, антислово, една от уловките на “тъмнината”, която винаги тържествува, успее ли да ни накара да похулим своя единствен Бог и Спасител.
Защото в същото време Яворов добре знае кои са истинските причини за погрома на освободителното дело в Македония: „Простодушен народ – пише поетът след време – той не може да проумее, че ни служи за тесто, с което искаме да ваем своите тъмни или светли, дълбоко егоистични блянове. Той не може да проумее, че за колко-годе вероятните блага, които му обещаваме, заплаща сам, а не друг, и то нам, а не другиму, с имот и живот, с мило и драго. Безнравствена истина, която ако проникнеше в съзнанието на хората, кой знае дали не би предупредила много възвишени пакостничества на нравствената лъжа”…
След такова признание „ледената стена” изведнъж се е стопила. Тя в случая е била само евтин параван, оправдание за суетата и егоцентризма, прах в очите на другите. Както би могла да послужи за оправдание и на всяка друга предишна или бъдеща самозаблуда или откровена лъжа. “Ледената стена” – това е другото име на безверието, на отчаянието и неискреността.

“Не вярвам аз ни в дявола, ни в бога,
Но тебе – да те отрека не мога.
Тъй явно шепнеш ти!
Кога ли те не чух,
Над мене – или в мене? – трезвен дух!
На заблуждения и разкаяния верига
В живота стъпките ми бяха – ум ги не постига;
Ти от очите ми превръзката на заблужденията сне
И ги прости – но разкаянията не!”
          /“Аз сам не съм”/

Вместо да съкруши себе си, да се разкая и потърси изцелителните лъчи на вечната Истина, уязвената душа на поета пак търси своя път в хаоса на изкушенията. Измамната “трезвост” на мисълта го води към поредната безпътица. За да се окаже още повече сам и много по-безпомощен:

“Едвам,
В безмълвна тма, без видим път, без ясна
Що-годе цел, отегнали нозе
Дотегнало ме влачат.
Аз блуждая
Без вяра никога не мога взе
Навън посока права из удавен
В мъглите лес.
Вдървен от студ,
Измъчен от безсмислен път и труд
За странното си бреме, изоставен
От себе си и Бога – и готов
На всичко, аз се лутам.”
          /“Без път”/

Но какво значи “готов на всичко”? И къде е тук помирението, след като и при тая безпътица упорито може да се твърди: „Но аз никога не съм бил християнин в чувствата си или поне никога не съм се кланял на християнски начала: Нито даже когато техните корени са в земята, както напр. у Толстоя, този гениален проповедник на човешкото вскотяване”.
Откъде би дошло тогава лелеяното спасение от мъките, от злините на тоя “безсмислен път и труд”? И не е ли това дръзко самоокайване своеобразен мазохизъм, не е ли ослепяване и за светлината на Словото, което е толкова ясно и недвусмислено: „Дойдете при мене всички, които се трудите и сте обременени и аз ще ви успокоя. Земете моето иго върху си и научете се от мене; защото съм кротък и смирен по сърце; и ще намерите покой за душите си. Защото моето иго е благо и моето бреме е леко” /Матея 11,28-30/.
Пък и защо да не помислим кому повече приляга да се е “вскотил”? Дали на проповедника от Ясна поляна, загърбил в крайна сметка своите богатства и суетата или на гордия поет, стигнал дотам, че да отрече и самия себе си, своето право на живот, дадено свише!
Фатално необратимият жест на самоубийството наистина стъписва, защото не е обичаен за човешкия закон и за морала. Но той преди всичко е бунт срещу позволеното на човека от неговия Създател и в този смисъл просто не е нужно да го коментираме. Но тъй като и самият аз вече съм правил това, сега го подчертавам. Не толкова, за да се самоопровергая, разбира се, колкото давайки си вече по-ясна сметка за онова покоряващо още от пръв поглед въздействие на големия поет, за което явно пише и Атанас Далчев.
Уви, пак според него “талантът е по-често явление от характера”. И колко често сме склонни да приемем за проява на характер самоубийствената си гордост, непокорството. Дори да ги сочим за пример, да ги възхваляваме. Или, увлечени в собствената си суета, да търсим повод да ги обосновем. Нещо, което неволно може би, самият Яворов също се е опитвал да прави. Нека по този повод да си припомним за “Две души”, например:

“Аз не живея: аз горя.
Непримирими
В гърдите ми се борят две души:
Душата на ангел и демон.
В гърди ми
Те пламъци дишат и плам ме суши.
И пламва двоен пламък, дето се докосна,
И в каменът аз чуя две сърца…
Навсякъде сявга раздвоя несносна
На чезнящи в пепел враждебни лица.
И подир мене с пепел вятъра навсъде
Следите ми засипва: кой ги знай?
Аз сам не живея – горя! – и ще бъде
Следата ми пепел из тъмен безкрай”.

Повторението на думата “пепел” тук не е случайно. Както и трагическата самообреченост, която ни внушават последните стихове. Вече на крачка от небитието, устремен към смъртта и властващ чрез нея, духът на поета сякаш вещае неизбежното. Тия стихове са не само пророчески, те са и своеобразна художествена интерпретация на древното пророчество от последната книга на Стария завет, в която се казва: „Защото иде денят, който ще гори като пещ; И всичките горделиви, и всички, които вършат нечестие, ще бъдат плява. И тоя ден, който иде, ще ги изгори; Казва Господ на Силите, Та няма да им остави ни корен, ни клонче. А на вас, които се боите от името ми, ще изгрее Слънцето на Правдата с изцеление в крилата си; И ще излезете и се разиграете като телци из обора. Ще стъпчете нечестивите; защото те ще бъдат пепел под стъпките на нозете ви в деня, който определям, казва Господ на Силите” /Малахия 4,1-3/.
Финалът на “Две души” би могъл да се осмисли и в духа на жестоката присъда, наложена от Йехова на египетската земя, заради неподчинението на фараона и отказа му да освободи евреите: „Тогава Господ каза на Мойсея и Аарона: Напълнете шепите си с пепел от пещ, и нека го пръсне Мойсей към небето пред Фараона; и пепела ще стане прах по цялата Египетска земя, и ще причини на човеците и на животните възпаление и гнойни цирки по цялата Египетска земя” /Изход 9,8-9/.
Свързан с легендата за арабския произход на Крачоловия род, този цитат разкрива богата асоциативност. При това от историята на древния Египет се знае, че изгарянето на жив човек и разпръскването на пепелта му се е правело за омилостивяването на бога Тифон, олицетворяващ злото начало в света. Впрочем, тук може да се припомни и това, че “градушка”-та, както е озаглавен един от поетичните шедьоври на Яворов, също е била пратена като наказание за непокорството на фараона. Както и “нощ”-та, тъмнината, обхванала тогава Египет и победила Слънцето, върховния бог, чийто култ хората са въздигали над всичко. “Богът”, пред когото самият Яворов се прекланя в стихотворенията си “Да славим пролетта” и “Молете неуморно”. Нека се вгледаме по-нататък и в стиховете:

“Но страдам аз, в страданието истина познах,
И сам Исус пред мене е на кръст!
Защо, кажи, защо е моя страх,
Не тури ли съмнението в раната ти пръст?
И ето истина – живот-несуета:
Страдание, надежда, тма и бъдащ ден!”
Настръхна труп на кръста – изранен,
Разраснал и ужасен; от уста
Потекоха зловонни кърви.
Облак се изви,
Изчезна той, изчезнах аз…
И нямаше страдание тогаз.
Но то бе истината!
Истина, уви.”
          /“Истината”/

Тук, както и почти навсякъде в Яворовата поезия, “истината”, действителността не е източник на упование. Под знака на безверието дори кръстният символ на най-великата саможертва в историята на човечеството сякаш повече отблъсква вместо да обнадеждава. “Изчезна той, изчезнах аз”… – едва ли може да има по-нелепа съпоставка! И по-трагична самонадеяност. При толкова изгубени илюзии поет с дарбата на Яворов пак слепешката се е вкопчил в призрака на смъртта като неизбежен край на всичко, като единствено спасение и “истина, уви”.
Макар да знае, че краят всъщност винаги е начало и точно затова търси изход от жаравата на своето раздвоение – “Съжали ни, о, Тома!”. В стихотворението си, посветено на Христовия ученик, който се съмнява, поетът сякаш е идентифицирал себе си. И отчаяно търси помощ или поне съчувствие. Напразно. Дори майката, “немилостивата оназ, живот, която ми е дала”, не е в състояние да му вдъхне надежда.

“Душата ми е озлобена и жестока
Майко, бди
Над твоя паднал син: днес злото и порока
Дишат в моите гърди.
Душата ми е алчаща и хладна.
Майко, бди
Над двама ни: пред волята ми безпощадна
На невинността защитница бъди!”
          /“Молитва”/

Но що за молитва е това, когато няма покаяние? Когато за душата “алчаща и хладна” на своя “паднал син” дори майчината любов е по-скоро “загадка от гранит, по-непрозрачна от гранита”, отколкото сигурност или утеха, “канара” на спасението.
“Загадка” за поета си остава и жената – “нито загатната, нито решима”. Нещо повече, в раздвоя на опустошената си душа, той често я вижда и като “чудовище”. Или пък нейната порочност го опиянява.

“Чудовище си ти, но колко бих желал
При тебе да проникна в тъмнината,
И как сърдечно бих те приласкал,
О, жива плът и дух на самотата!
И как блажено ще гориш тогаз,
И как се бих при тебе стоплил аз!”
          /“Чудовище”/

Но после следва отрезвяването. И отново звучи гласът на разума – “От други свят съм аз – не си виновна ти”. Защото дори да я е имало, любовта също вече е мъртва или самата тя води към смърт, към разтление.

“Обичам те, защото се усмихваш – кротка
Пред застрашителна съдба,
И няма кой да чуе в устремена лодка
Предупредителна тръба,
И няма да ме спре, защото аз те любя
Ни укор, ни молба –
И себе си, и тебе да погубя”…
          /“Обичам те”/

Смъртта вече е заела мястото на любовта. Смъртта е възжелана, предпочетена. Както и грехът, който е удавил съвестта. „Ангелът” вече изглежда победен и прокуден от “демона”. А душата на поета е обречена. Самият той е останал неразбран.

“Отиде пламък – юност и в пламенни другари
Днес виждам овча кротост: на всички по лицата
Живота безпощаден е смогнал да удари
С цинична подигравка на злото си печата.
Измежду тях един ли след мене завистливо
Поглежда и въздиша?
Щастливец ме намира!
Оплаквам участта им, оплаквам я горчиво…
А мене кой оплаква, а мене кой разбира?”
          /“Другари”/

Това стихотворение и най-вече последните два стиха ни връщат отново към Атанас Далчев, който сякаш е взел повод от тях, за да напише: “Самотен и изоставен се чувства той /Яворов/ сред нямата и безответна вселена, загубен в нейните пространства, осъден на гибел, без да е искал и без да знае защо е извикан на живот. В тази пустиня единствено близък му е неговият подобен – човекът. Общата съдба ги свързва крепко. Една безкрайна жал към страдащия брат го изпълва. Това състрадание, обаче, не е любовта към ближния; тези две чувства вървят в две съвършено противоположни посоки: любовта към ближния иде от Бога като негова повеля и закон, състраданието отива срещу Бога – води към бунт против Него”.
Бунтът, обаче, никога не води към добро. Негова рожба е грехът, чиито плодове, макар и привлекателни на пръв поглед, винаги се оказват горчиви. Те ни противопоставят на Божието напътствие и ни привързват с веригата на злото, връщат ни от пътя към истината. “Като се представяха за мъдри, те глупееха” – пише апостол Павел в своето Послание към римляните. И по-нататък: „Понеже отказаха да познаят Бога, Бог ги предаде на развратен ум да вършат това, което не е прилично, изпълнени с всякакъв вид неправда, нечестие, лакомство, омраза; пълни със завист, убийство, крамола, измама и злоба: шепотници, клеветници, богоненавистници, нахални, горделиви, самохвалци, измислители на злини, непокорни на родителите си, безразсъдни, вероломни, без семейна обич, немилостиви; които, при все че знаят Божията справедлива присъда, че тия, които вършат такива работи, заслужават смърт, не само ги вършат, но и одобряват ония, които ги вършат” /Римляни 1,28-32/.
Ето, това са плодовете на бунта и отрицанието. В това е същността и първопричината на Яворовата трагедия. Всичко останало е повече или по-малко плод на въображението, на таланта. Нещо като театър на живота, както по друг повод го е казал Шекспир. Но ако все пак в началото на века подобна артистична поза понякога е била приемана адекватно, то в нашето безбожно време купищата идеологизирани или естетизирани критически интерпретации вече и въобще ни пречат да я забележим. Дори да искаме. Пък и сама по себе си темата за Яворов отдавна се е превърнала в мит. В един от множеството митове около нас, градени с толкова безсмислени усилия и охранявани с цената на всичко.
Да си припомним, например, какво се случи след книгата на Марин Георгиев “Третият разстрел”. При това в известен смисъл тя също беше инсценирана и съвсем не засягаше поета Вапцаров. А и у него отказът от Бога е единствената причина за трагичния край. Съдбата на Яворов сякаш се е повторила у неговия следовник и почитател. А после и легендата. Стиховете им, обаче, няма как да бъдат пренаписани. Истината е в тях и който има очи, ще я види.
Безпомощен да се пребори със самия себе си, Яворов напразно тръгва срещу греховете на света, в който всичко е осквернено – „По стъпките ми редом никне жълта злоба/ Аз семето на зло неволно сея вред”.
А злото може да бъде победено само с добро. Но къде е доброто, любовта? Те са отречени и жребият е хвърлен:

“Сред пламъци и адски дим
Ний двама с тебе ще горим.
Красиви в мрачна грозота
И грозни в сяйна красота –
Сред задух нетърпим,
В купнение за мир небесен,
Ний двама тук ще изгорим,
Ний двама с тебе, моя песен!”
          /“Песен на песента ми”/

Неутешимо гаснещ в “купнение за мир небесен” поетът все по-видимо се отдалечава от всички. Никой вече не е в състояние да му помогне. Освен куршумът и отровата. Сякаш и за него смъртта е “мила усмивка”, а “хладен гроб – сладка почивка”.
Но у Яворов вече я няма Ботевата жертвоготовност. За разлика от Христо Ботев, на когото в младостта си е искал да прилича, той твърде рано е прозрял, че и революцията не е изход, че и тя може да бъде дискредитирана, опорочена… Какво му е оставало тогава след тоя низ от разочарования, в тая пустиня на раздвоението и невярата? Нищо друго освен словото, което в крайна сметка също би могло да се окаже несигурна опора. Защото вече са започнали да го обвиняват, че “съчинителствува” /Иван Радославов/.
Затова решава да умре, да сложи край на злоезичието, на дребнавите интриги, които цял живот са го подтискали. Но отричайки себе си, той сякаш се е вселил в своите стихове и драми, за да ги обезсмърти, да им вдъхне своя дух за живот и вечност. И то така, че и до днес от тях продължават да се учат и вдъхновяват всичките ни поети. С това именно ми се ще пак да обоснова появата на тия редове, в които се опитвам да откроя отдалечеността на Яворовата поезия от истината. Но в светлината на Христовото учение, разбира се, а не като конкретен факт или като чисто художествена интерпретация. Трябва да подчертая още, че в своите размисли съм имал предвид само “Подир сенките на облаците” – “нашата книга на Откровението, нашият Еклезиаст” – както на времето я определя Иван Мешеков. Когато я подготвя и издава, Яворов още не е изгубил Мина, не е написал “В полите на Витоша” и “Когато гръм удари”… Нито своите заветни писма до най-близките приятели и роднини. Всичко това, обаче, той сякаш вече го е предвиждал. И само въпрос на време е било да го преживее, след като неведнъж и два пъти си е тръгвал от света, след като многократно е “умирал” приживе.
Да си припомним само паметната бележка от нощта на 29 ноември 1913 година: „Моята мила Лора се самоуби. Ида и аз след нея”. Тия две прощални изречения сякаш векове са кристализирали в агонизиращата душа на поета, затворени като в мида. Или дори автографът: „Мила Лора! На твоята светла душа, устремен към тебе, духът ми посвещава своите изповеди – Пейо”.
Яворов ще си тръгне от света все така самотен и неудовлетворен, както е живял. По своя воля и без никому да е останал длъжен. Но и необикнат истински от никого, непознал Бога. Освен в “жестокостта”, която сам е измислил, за да оправдае своята собствена немилост към самия себе си, своето “богоборство”. И то в едно време, в което Стоян Михайловски, събрат по перо и участ, не се е побоял да напише:

“Ти, който си във всичко – и над всичко –
Ти, който си един и същ навред –
Ти, който си Отец на всички твари,
Ти, който си Творец на всеки ред.
Ти, който си душата на всемира,
На всякакви блага пръв раздавач,
Ти, който си за всяка немощ сила
И утешение за всеки плач.
О, Господи, смили се зарад мене,
И в мрака, гдето моя дух блуждай –
Към прав път упъти ме, заповядай
В мен светла истина да засияй!”

За Пейо Яворов, обаче, не е така. Бунтовната кръв на неговите прадеди се е оказала чужда на Христовия дух, на смирението. Затова вместо да помоли “в мен светла истина да засияй”, той отправя своето предизвикателство към Небето – “Кажи, кажи сърцето ми да стане камък –/ и нека ме приспи навеки мраз!”.
Нещо повече – и върху “камъка” на сърцето си поетът сякаш е врязал своето безверие като последен стих:

“Не тръгна той да търси громка слава
Ни в кървав бой, ни в улична разправа:
А там, де зло разбойствува в тъмата,
Една любов оръжие занесе –
И дето култ е векове лъжата,
На истина хоругвите понесе.
Под кръстно зло плещи се не превиха,
Ни сили в път, в трънлив път измениха,
В гранит гърди не кипна нивга злоба,
За свой, за враг той имаше усмивка…
И тъй до край, и тъй дотук, до гроба.
Герою скъп, най-лека ти почивка!”
          /“Епитафия”/

Мисля, че в тази “епитафия” Яворов сам е казал цялата истина за себе си. И то много по-добре от всичко писано дотук. Тя сякаш е ключ. Захвърленият ключ на онази врата в небето, към която не пожела да тръгне поетът, залутан подир сенките на безверието.

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА