Ценя тези три статии повече от всичко, което съм отпечатал досега и не вярвах, че толкова бързо ще бъдат публикувани. Защото съдържанието им може да се стори някому необичайно. Но именно то е, което ги обединява в едно, в един библейски “триптих”. Ще ми се то да определя и облика на целия том.
Няколко са ръкописите, които съм подготвял досега. Някои от тях съм предлагал и на издателствата. Ала сякаш трябваше да напиша тези три статии, за да се уверя, че наистина е дошло времето на първата ми книга. После само я допълних с част от онова, което съм писал по-рано.
Най-напред беше публикувана статията за Вапцаров. През есента на 1994 година на ул. “Раковски” в София се срещнахме с колегата Йордан Каменов. Той още работеше в музея на поета и ми предложи да участвам в научна конференция в Банско. Не му отказах, макар да си помислих, че дори да успея да напиша нещо, едва ли ще мога да ида да го прочета, защото предстояха парламентарни избори, а аз участвах в хасковската Районна избирателна комисия. Имах и изпити в Университета. Но ето, че “съобщението” се роди само за няколко дни след като се прибрах. Изпратих му го веднага, ако не за друго, то поне за да влезе в сборника, който щял да се издава. Десетина дена по-късно то беше отпечатано в тогавашния вестник “Шипка”, макар един от “шефовете” му да ми каза, че не бил съгласен. Но нали, уж, вече времената се бяха променили!… По-интересно е, че когато през 2008 година си поръчах по Интернет книгата на Цвета Трифонова „Никола Вапцаров – текстът и сянката” с истинско удовлетворение прочетох в нея потвърждение на онова, което още навремето сякаш бях „предузнал”. А после и добавих нещичко към своя текст. Но най-важното, което ме порази, беше историята на Вапцаровото „Възкресение” чрез странстванията на предсмъртните му стихове из Светите места в Йерусалим.
„Напразно се опитвам да разбера защо лирическите откровения на Никола Вапцаров се озовават в световното свръхпространство и какъв е смисълът на това вербално поклонничество, след като знаем, че зад всяка случайност се крие необходима закономерност – пише Трифонова по този повод. – Дали когато е осъзнал метафизичната си самотност, когато е изгубил всичко и се е изправил сам пред бездънната чернота на смъртта, тогава, търсейки упование, е умопостигнал представата за Бога, на Когото е вречен от кръщението си в протестантската църква в Банско и от своята религиозна майка. Може би в безпределната си изоставеност човешкото същество усеща Божието присъствие в съдбата си и тогава настъпва часът на разкаянието – за всички грешки и заблуди, за оръжията, които пренася; за заговора, в който участва; за хората, убити по веригата на конспирацията; за неволните предателства към българското и към християнското начало в себе си. Когато разбира, че няма да го отмине „горчивата чаша”, тогава осъзнава собствения си жребий като повторение на евангелския мит за Разпятието. Ако Н. Вапцаров в най-мрачните си часове е достигнал до религиозно самоотречение и смирение, то екстатичната молитва на покаянието е може би онази провиденческа, ирационална сила, която има власт да моделира смислите на изненадващата интроспекция. За да се осъществи поривът на душата, която е кротка, човеколюбива и добротворна, но в заблудите си е изменила на иманентността, нещо трябва да отнесе копнежите на Духа при изворите на светостта и кой, ако не изповедното, предсмъртното слово. Подобна диспозиция отвежда към литургическите тайнства – чрез изповедни думи на любов и смирение неумиращият Дух се кае, за да получи опрощение и да се причасти и така да слее своя изкупителен жребий с жертвата на Божия син. Никола Вапцаров изминава пътя от пустотата на доктринерството до простотата и величието на Христовата драма, но мълчаливо и тайно от всички, които го съпътстват в преброените му дни, сам в себе си. Колко силно е свързан с религията, се знае от ранната му поезия, създадена в годините на юношеството и младостта, преди да потъне в урбанизирания и социален ад на своята епоха. Там са скрити образи и мотиви, заимствани от богослужебната практика, но 50 години не бе желателно, а и нямаше кой да ги анализира и популяризира. По парадоксален начин последните стихотворения затварят кръга между началото и края, осъществяват връщането към изконните начала – духовни и поетически. И в двете творби се повтарят елементи от световния сакрален мит – отдава се и се посвещава любов, азът умира и възкръсва и се завръща отново в света чрез силата на своите послания. В спомените на близките се повтаря устойчиво епизодът, когато часове преди разстрела Никола Вапцаров утешава неутешимата си майка с притчата на Христос за зърното, което трябва да се засее в земята, за да се роди от него жито. Този биографичен сегмент, че поетът приема жертвоприношението сдобрен и приобщен към евангелската светогледна позиция; че в последните си часове психически и духовно се е пренесъл в сферите на божествената свръхреалност, към която след няколко години ще се отправят и ръкописите му”…

Лесно излезе и статията за Емилиян Станев. Тя също беше писана за научна конференция, на която не можах да ида, но пък прочетох във вестника, че съм участвал. А после получих и сборника с докладите.
С “Яворовата” статия, обаче, не беше толкова гладко. Изпратих я лично на Марин Георгиев – директор на “Литературен форум”. Той предал да ми кажат, че ще се печата… За всеки случай след няколко месеца чакане изпратих друг екземпляр на сп. “Летописи”, което вече почти издъхваше. Преди да спре окончателно, издадоха само още един общ сборник, но в него беше “Подир сенките на безверието”…
А докато още не беше отпечатана, в “Литературен форум” излезе любопитното “мнение” на критика Здравко Недков, комуто изглежда специално е бил даден ръкописа.
“Тази статия прочетох със смесени чувства – заявява той, след като вече се е поддал на давлението. От една страна, заслужава одобрение стремежът на критика да разгледа малко коментирани въпроси в поезията на П. К. Яворов, каквито са религиозното чувство или вярата и безверието. Впрочем той се спира само на последния въпрос, което личи и от заглавието на статията. В нея има някои интересни бележки, поднесени лаконично и точно, с подчертана грижа за езика. От друга страна, обаче, срещаме същата едностранчивост и фанатизъм, познати от времето, когато се признаваше само “първият период” в поезията на Яворов и се експлоатираше формулировката “поет-богоборец”. При всеки значителен творец основните идеи и настроения имат множество предпоставки и причини, които често пъти си взаимодействат “в движение”, пораждайки качествено нови основания. Да се сочи като причина за Яворовите страдания и несполуки само неверието му в Бога е еднакво неубедително, както и тя да се вижда в недостатъчно силната му вяра на младини в идеите на социализма. Белег на критическа неоформеност и незрелост е и своеобразното смесване на подходите. След няколко изречения, в които надделява аналитичният подход, следват редове на свободната есеистична интерпретация, която не се нуждае от обоснованост. Чрез такова “редуване” по-лесно може да се докаже някаква теза. Всъщност, истинският проблем, който пораждат такива статии, е друг. Те предизвикват нашето неодобрение не с тематиката, която разработват и не с това, че “разклащат” традиционните ни представи. Те смущават с емоционалния тон и интелектуалното отношение към обекта на изследването – в случая Пейо Яворов, когото проф. Михаил Арнаудов нарече “висок връх на българския поетически гений”. Някои от определенията и внушенията на начинаещия критик са направо кощунствени. Дано да излезе, че това е само едно от модните увлечения на времето, в което живеем”…

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА