В ТЪРСЕНЕ НА ФИЛОСОФСКИЯ КАМЪК

Костадин Пампов

електронна книга

1
През средните векове алхимиците упорито търсели философския камък. Чудотворното вещество им било необходимо, за да превърнат всичко в злато. Да постигнат безсмъртие и вечна младост.
Днес са много тези, които приемат, че въпросният камък е самата философия. Намирам, че имат основания за това. В един по-различен, но истински смисъл.

2
Новалис определя философията като носталгия - копнеж да бъдеш у дома, където и да си.
Философията пък определя Разума като същност на човека. И на собствения си предмет.
В този смисъл немският романтик е несъмнено прав. В това, че с помощта на философията човек може, където и да е, да бъде „у дома”.

3
Кант твърди, че нищо не го удивлява така, както нравственият закон в него и звездното небе над него. Мисля си, че това е точно намерено сравнение.
Мотивира ни да „гледаме” на две много различни неща през една и съща призма. Едното и другото, т. е. „духът” и „материята”, се „показват” в нова и необичайна светлина.
Границата между тях, започва да ни се „вижда” условна.

4
Категоричният императив („безусловната повеля”) на Кант съдържа два основни момента.
Първият „повелява” да постъпваме така, че в наше лице и в лицето на всеки друг човечеството да вижда винаги цел и никога средство.
Вторият „повелява” да постъпваме така, че правилото, което следваме, да стане основа за всеобщо законодателство.
Според мен първият момент на повелята е в противовес на един принцип, а вторият е в „съгласие” с друг.
В първия се съдържа максимата, че целта не винаги оправдава средствата. Изключено е човекът да бъде средство. Той може да бъде само цел.
Вторият потвърждава правилото, че трябва да правим за другите само това, което искаме те да правят за нас.

5
Според Киркегор морални сме тогава, когато съзнаваме голямата разлика между това, което сме, и това, което трябва да бъдем. Сартр допълва, че човек не е това, което е, и е това, което не е.
По същество двамата мислители говорят за едно и също. Продължители са на традиция, чието начало поставя Сократ.
Той бил убеден, че някакъв вътрешен глас му казва какво не бива да прави. Последователите им с основание приемат, че става дума за съвестта.

6
Емпедокъл имал силно личностно излъчване и възгледите му били много популярни. Смятали го за жрец на боговете и дори за бог. Почувствал идването на смъртта, той се хвърлил в кратера на вулкана Етна.
Искал хората да не намерят тялото му. Да помислят, че боговете са го взели при себе си на Олимп.
Най-често това се говори за Емпедокъл. Но има и допълнения.
Според едно от тях преди да се хвърли в кратера, философът събул една от обувките си и я оставил наблизо.
Знаел, че докато хората я намерят, ще смятат смъртта му за легенда. Дори могли да предположат, че освен земния живот има и друг.
Вече намерили обувката, ще приемат, че мъдрецът е умрял като всички останали хора. Ще се убедят, че не бива да вярват на неща, за които нямат основания.
Според друго допълнение Емпедокъл въобще нямал такъв замисъл. Просто вулканът му изиграл лоша шега.
Изхвърлил една от обувките му.
Не било вярно и това, че кратерът бил обхванат от ярост заради дързостта на философа.
На природата било чуждо подобно отношение към хората. Тя не им вярвала и не искала нищо от тях.
Те обаче си мислели различни неща и повод за това била една намерена обувка. И продължавали да търсят смисъла на думи, казани от Емпедокъл.
Като тези, че „нищо не възниква от нищо”.
Че „Любовта” и „Враждата” управляват света.

7
Вярна ми се струва максимата, че мъката на словото е всъщност мъка на мисълта. Може би и в този смисъл Витгенщайн твърди, че границите на нашия език са граници и на нашия свят.
И ни „препоръчва” да не говорим за нещата, за които трябва да мълчим. Все доводи в подкрепа на идеята за единство на език и мислене.

8
Ницше е сигурен, че за да се запомнят неговите мисли, трябва да се запомнят причините, които са ги породили.
Това по същество означава, че когато научаваме определена истина от друг човек, то ние изминаваме същия път, който и той е изминал.
И научаваме само това, което в определен смисъл вече знаем. Не бихме могли да изминем път, за който не сме подготвени.

9
Мнозина твърдят, че човек не се интересува от отговори на въпроси, които не си е задавал. Както и това, че добре поставените въпроси са вече отговори. Че Словото трябва да предизвиква въпроси. Които да водят до отговори.

10
Уайтхед обобщава, че за да познае човек обикновените неща, му трябва необикновен ум. Определено е бил сигурен, че обикновените неща са всъщност необикновени. А това вече предполага ум, който да им съответства.

11
Според Питагор животът е събор, на който едни идват да се състезават, други да търгуват, а трети да гледат.
Последните били най-добрите.
На пръв поглед не е трудно човек да бъде от тях.
Аристократ на духа, който великодушно „гледа” на другите две групи. Това обаче не е възможно.
Човек е подвластен на определени условия. „Принуден” е да се „състезава”, да „търгува” и едва тогава да „гледа”.
Вероятно и тук проблемът е в това, да бъде намерена мярата. Между посочените три вида дейности.

12
Буда често говорел на учениците си да се откажат от своите желания. За да преустановят страданията си. И да постигнат „Нирвана”.
Веднъж няколко от учениците му го попитали какво всъщност е „Нирвана”? Буда вдигнал рамене и казал, че на този въпрос още никой няма пълен отговор.
Привечер тези, които питали, си тръгнали по-рано. На другите, които останали, Буда разказал следната „история”.
Случило се така, че видял горяща къща. Побързал да влезе в нея и предупредил хората за опасността. Те го заразпитвали дали наистина къщата гори, къде да отидат и т. н. Но на хора, които питали, когато земята под краката им горяла, Буда нямал какво да каже.
А на „мълчаливите” си ученици припомнил, че трябва да „вървят” по Средния път.
Точните му думи били: „Ако натегнеш прекалено струната, тя ще се скъса. Ако я оставиш отпусната, тя няма да свири”.

13
Анаксимандър ни „пояснява”, че където се раждат нещата, там и загиват. И получават „възмездие” едно от друго. Това се „говори” в най-стария запазен фрагмент от древногръцката философия.
Още тук може да се „види” разбирането за взаимозависимостта между нещата. Те са в единство и противоречие. Началото е край и краят е начало. Животът е смърт и смъртта е живот.
Нещата се взаимоопределят и всяко е „себе си” „благодарение” на друго.

14
Протагор и Горгий са най-известните имена на древногръцки софисти.
Горгий ни „убеждава”, че нищо не съществува. При положение че нещо съществува, то е непознаваемо. Ако е познаваемо, то е другиму несъобщаемо.
Може би в отговор на тези твърдения Протагор е категоричен, че Човекът е мярка на всички неща.
За съществуващите, че съществуват.
За несъществуващите, че не съществуват.

15
Човек би могъл да „подчини” природата.
При положение че той й се подчини.
Иначе казано, да се „придържа” към Законите й.
Така мисли първият философ на Новото време - Френсис Бейкън.
В древността хората били сигурни, че Съдбата определя живота им.
През Средните векове вярвали, че това е Предопределението.
Новото време е „подвластно” на идеята за Закона.
В това отношение Френсис Бейкън поставя само началото.
На мислене, чието продължение днес е повече от необходимо.

16
За Хайдегер миналото е „фактичност”.
Обстоятелствата определят действията на човека.
Настоящето му налага „отдаденост на вещите”, която го обезличава.
Истинското му съществуване е в бъдещето.
Това предполага да съзнава живота си като „битие към смъртта”.
„Грижа” свързва трите времеви момента.
Тези твърдения на мислителя са израз и на „духовната ситуация на времето”.
На това, в което той е живял.

17
Струва ми се, че съвсем точно Хегел определя разликата между Душа и Дух.
За него Душата е Дух, който не се е освободил напълно от природната си „връзка” с тялото. Докато Духът нямал тази зависимост.
Струва ми се, че тук немският философ разсъждава в съответствие с християнската традиция.
В този смисъл гледната му точка е близка до тази на Апостол Павел. За когото „Духът е онова състояние на човека, при което Душата му е насочена към Бога”.

18
Аристокъл се родил в годината, когато умрял Перикъл. Твърди се, че това било 428 г. пр. н. е.
Произхождал от царски родове, а те пък водели своето начало от богове.
Искал да стане художник, а не цар. Пишел стихове, участвал в олимпийски игри.
После започнал да учи философия при Сократ. Пленен бил от мъдростта му и станал негов сподвижник.
Това продължило до времето, когато осъдили на смърт учителят му.
Сократ бил наказан да изпие чаша с отрова, защото „въвежда нови богове” и „обърква младите”. Слушал някакъв вътрешен глас, който му казвал какво не бива да прави. И подтиквал учениците си да мислят, а не да приемат готови отговори.
След смъртта му те се разпръснали по цяла Гърция. Аристокъл попаднал в Сиракуза. Тук се опитал да дава съвети на тирана Дионисий, как да построи „идеална държава”. Последният побързал да се „освободи” от него, като го продал в робство.
Приятели на философа го откупили и той започнал да преподава знанията си в градината на героя Академ в Атина.
Опитал по-късно пак да прави образцова държава в Сиракуза. Този път бил изгонен заедно с наследника на Дионисий - Дион.
Малко преди да почине, написал завещание, в което се казвало: „Каменарят Евклид ми дължи три мини, а аз не дължа никому нищо”. Това изречение говори много за Аристокъл. Същото важи и за написаните от него диалози. Във всеки един от тях се разказват необикновени, но правдоподобни неща.
В една от книгите на диалога „Държавата” например има особено показателна в това отношение „история”.
Хората били като затворници в пещера. Така са оковани, че могли да виждат само дъното на пещерата. До входа й имало стена. Покрай стената минавали хора с вдигнати ръце, в които държали различни предмети. Някъде далече светел огън, така че окованите хора виждали предметите като сенки в дъното на пещерата.
Понякога се случвало някой да се освободи от оковите. След като преодолее болката от светлината, виждал истинските предмети.
Тогава могъл да направи опит да освободи другите. Да видят и те това, което той е видял. Те нямало да искат и ако той е настойчив, могли дори да го убият.
Казват, че в току-що разказания мит се съдържа основното от философията на Аристокъл.
Според него съществува „свят на идеите” и „свят на вещите”. Истински е първият, а вторият е негов отблясък. Отношението между „идеите” и „вещите” е като това между истинските предмети и техните сенки. Първите ги виждат свободните хора, а вторите окованите.
Мисля си, че в тези думи се съдържа не само познавателната драма на човечеството. Те са на Аристокъл и изразяват „широтата” на погледа му към света. Навярно затова го наричали „Широкият”. Същата дума на старогръцки е „Платон”.

19
Популярна е максимата, че трябва да имаме търпение да приемем нещата такива, каквито са, когато не можем да ги променим.
Да имаме кураж да ги променим, когато това е възможно.
И мъдрост - да разграничим първите от вторите.
Според мен последното е определящо по отношение на другите две.
Несполуките в живота на един човек или едно общество идват, когато не са разграничили променимите от тях неща от тези, които не могат да променят.
Всичко това Николай Хайтов изрази по подобаващ начин: „Едно е да искаш, друго да можеш, трето и четвърто - да го направиш”.

20
Гълъбът би могъл да си въобрази, че ако не среща съпротивата на въздуха, ще лети по-бързо.
Това „предположение” на Кант има своя подтекст.
Ясно е, че без посочената съпротива, гълъбът въобще не би летял.
В почти същия смисъл това важи и за хората.
До голяма степен те са такива, каквито са, „благодарение” на „съпротивите”, които преодоляват.
Но си мислят това, което „би могъл да си въобрази” гълъбът на философа от Кьонигсберг.

21
Конфуций твърди, че глупакът не може да научи нищо от мъдреца.
Докато мъдрецът може да научи много от глупака.
Струва ми се, че в този случай Конфуций има предвид една несъмнена истина: мъдрият човек се учи и от грешките на другите.

22
Камю не иска друг да бъде след или пред него.
В първия случай може да се окаже, че няма сили да го води. А във втория - да го следва.
Иска другият да е наред с него и да му бъде приятел.
Намирам за естествено авторът на „Чужденецът” да мисли по този начин.
Да се стреми да превъзмогне собствената си отчужденост и тази на човека въобще.

23
Паскал е убеден, че има достатъчно светлина за този, който иска да я види, и достатъчно мрак за друг, който не иска.
Тук френският автор ни припомня, че човек често вижда това, което иска да види, и чува това, което иска да чуе.
А може би по още един начин ни показва разликата между гледната точка на оптимиста и тази на песимиста.

24
Обвинили го в подкупи и лишили от всички длъжности. Скоро след това го помилвали, но той не пожелал да се върне в политиката.
Приел като свое призвание да търси истината. Стигнал до идеята, че пътищата към нея са три:
Тръгналите по „пътя на мравката” „намирали” безкритично познание и заприличвали на алхимици.
Движещите се по „пътя на паяка” „изтръгвали” от себе си умозрително познание и се превръщали в схоластици.
Само тези, които вървeли по „пътя на пчелата”, успявали да „съберат” заедно опита и теорията.
При положение че се освободят от четири вида идоли, т. е. предразсъдъци.
Първите определил като „идоли на рода”. Разумът и сетивата на човека са „криво огледало”, което деформира реалността.
„Идоли на пещерата” нарекъл вторите. Всеки човек вижда по различен начин нещата. Не се стига до изводи, валидни за всички. Зависими
са от качествата на отделния човек и неговото възпитание.
Третите били „идоли на площада”. Думите, с които си служат хората, не ги водят към света. По-скоро преграждат пътя им към него.
Като „идоли на театъра” обозначил четвъртите. Мненията на всякакви авторитети пречат да се стигне до същността.
Тези и подобни неща говорел в ренесансова Англия един бивш лордканцлер и пазител на държавния печат.
Името му е Френсис Бейкън. По-късно мнозина предположили, че псевдонимът му е „Уилям Шекспир”.
Че идеите му са достоверни, били сигурни. За всяко време и място.

25
За Екзюпери съвършенството на една творба не се състои това, да не можеш да прибавиш нещо към нея. А да не можеш да й отнемеш.
Определено е така.
Да не можеш да прибавиш нещо към дадена творба, все още не означава, че тя е добре построена.
Ако обаче не можеш да отнемеш нещо от нея, то началото, средата и края са по местата си.
Древните гърци приемали това като един от признаците на съвършенството.

26
Според Карнеги единственият начин да се печелят спорове е, като се избягват.
Този, който губи спора, в една или друга степен е винаги уязвен. Колкото по-убедителен е опонентът му, толкова по-силно е това чувство. У победителя в спора също остава горчивина.
Мисля, че това са достатъчно основания, за да се съгласим с американския публицист. И да приемем, че когато възникне спор, виновен е по-умният.

27
Хемингуей изтъквал, че на човек са му нужни две години, за да се научи да говори, но много повече, за да се научи да мълчи.
Приемам, че писателят има основания да мисли по този начин.
Да се научи човек да мълчи, значи да се научи добре да слуша другите. Освен интелект за това му е необходим и характер.
Той съдържа в себе си знания, опит, отношение към света. За да култивира в себе си тези неща, на човек му е необходимо и време.

28
Миналото е спомен, настоящето съзерцание, бъдещето очакване. В това ни „убеждава” Августин.
Според него различните времена не „идвали” от предметите. А от душата на човека.
В този смисъл основателни са думите на Хамлет, че „без бряг е времето”. В душата на човека между минало, настояще и бъдеще няма „брегове”.
Човек е „тук и сега”, защото съзерцава.
Преди и след „тук и сега”, защото си спомня и очаква.
Ако приемем, че все пак има „брегове”, то човекът ги „изгражда”. Не само между трите времена.
А и между миналото и това, което е преди него. Между бъдещето и това, което е след него.

29
Робърт Фулъм ни уверява, че митът е по-могъщ от историята.
Американският писател по същество перифразира Аристотел.
За древногръцкия философ в мита се съдържа повече истина, отколкото във фактите.
А историята като наука е преди всичко факти.
Подредени обаче в причинно-следствен ред.
При мита като че ли не е така?
При него важи принципът на метаморфозата.
Всяко нещо може да се превърне във всяко друго.
Но това става в съответствие с определена логика! Различна от тази
при историческото познание.
Понякога обаче хората имат потребност и от нея.
Тогава навярно става възможно митът да е по-могъщ от историята ?
30
Понякога си спомням „неща”, които преди време съм прочел.
Тогава си казвам, че вървя по стъпките на Мнемозина. Това е богинята на паметта в древногръцката митология.
От брака й със Зевс се родили деветте музи на науките и изкуствата.
Навярно и в този смисъл Платон твърди, че познанието е припомняне.

31
Историците често повтарят, че „тяхната” наука изучава какво е станало, а не това, което би могло да стане.
Струва ми се, че не бива да са толкова категорични.
Те могат да знаят в дълбочина какво е станало, ако имат отговор и на въпроса, какво би могло да стане.
Той пък е възможен, ако са наясно, какво е станало.
Това не е игра на думи.
В историята наистина няма „ако”.
Но в историографията, т. е. в историческото ни познание, е задължително да го има.
За да осмислим фактите.
Едва тогава може да твърдим, че ги знаем.

32
Немският психолог Алфред Адлер ни „съобщава”, че нещата, които знаем, са много повече от тези, които разбираме.
Ако приемем, че да знаем, означава да имаме отговор на въпроса „как”, а да разбираме - отговор на въпроса „защо”, то той е прав.
Френският учен Огюст Конт пояснява, че в човешката история и мисъл има три стадия - теологически, метафизически и позитивен.
При първия светът бил обясняван с намесата на богове, при втория с първоначала и същности.
При третия се преминавало от отговор на въпроса „защо” към отговор на въпроса „как”.
По същество с тези твърдения се поставя началото на позитивизма.
Човекът обаче винаги има стремеж да разбира нещата, които знае. В този смисъл в исторически план се „движи” към позитивизъм, но и към метафизика.
В една и съща степен.
Не му е достатъчно да знае „как”. Иска да знае и „защо”.

33
Римският комедиограф Теренций ни „предупреждава”, че ако човек говори това, което иска, ще чуе и това, което не иска.
В този смисъл човек трябва да има предвид едно съвсем просто правило. Да е мислил върху това, което говори.
По определен начин всичко може да бъде казано.

34
Английският писател Бърнард Шоу заявява, че е по-добре никога, отколкото късно.
Когато нещо е станало късно, то не би могло да ни донесе радост. Само подсилва горчивината, че не е станало навреме.
Това не би било така, ако изобщо не е станало.
Все пак има случаи, когато важи правилото: „По-добре късно, отколкото никога”.

35
Според Пърл Бък в бъдещето човек „вижда” миналото.
По свой начин английската писателка казва една позната истина. Че от случилото се в миналото, се правят прогнози за бъдещето.
Него още го няма, но ще повтори неща, които вече ги е имало.Може би оттук идва тъжното прозрение, че историята е учителка, откоято никой не се учи.
А дори и някой да се учи, това, което предстои, няма да бъде съвсем различно от това, което е било.

36
Изплашено врабче влетяло в пазвата на древноиндийския мъдрец Буда. Долетял сокол и поискал врабчето, за да го изяде.
Мъдрецът отговорил, че ще запази живота на врабчето. Соколът казал на Буда, че трябва да му даде нещо в замяна. Да отреже от тялото си месо, колкото тежи врабчето.
Последвало съгласие и от небето се появили везни.
Мъдрецът отрязал от себе си парче и го сложил върху едната везна. В другата скочило врабчето и тя се допряла до земята.
Везните не застанали в равновесие и при второто парче. При третото също. Буда режел парчета от тялото си и ги слагал на своята везна, но тази с врабчето не се повдигала. Целият вече в кръв, мъдрецът се хвърлил върху везната си и едва тогава двете се изравнили.
Подобен разказ има Карлос Кастанеда в книгата си „Пътуване към Икстлан”.
Писателят наблюдавал бръмбар, който мъкнел непосилен за него товар. Струвало му се, че бръмбарът въобще не забелязва неговото присъствие. Че двамата са от различни светове.
В един миг обаче видял, че някаква сянка се плъзнала по наблизо стоящия камък и потънала в земята.
Това всъщност била сянката на Смъртта и тя обгърнала него и бръмбара.
Писателят вече нямал съмнение, че той и бръмбарът са от един свят. Смъртта ги правела равни.
Везните, измерващи Живота и сянката на Смъртта, в еднаква степен подтикват към размисъл. Върху тайнството на света, в който живеем.
И дават основание да се съберат на едно място притчата за Буда и разказът на Кастанеда.

37
На Талес се приписва изразът: „Бъди умерен!”
За неговата философия се знае най-вече чрез коментарите на Аристотел.
Той пък ни „препоръчва” да се придържаме към „средината”.
Това е поведение, при което избягваме „недостига” и „излишъка”.
Определено може да се каже, че между думите на Талес и Аристотел има приемственост.
Когато пък Талес „говори”, че „времето всекиго и всичко поставя на мястото му”, той пак се „придържа” към собственото си правило:
„Бъди умерен!”

38
Хората са безсилни, когато приемат, че са безсилни.
Така мисли Сартр.
Тази негова максима има различни тълкувания.
Понякога се свързва с думи, казани от Кант.
Който твърди, че човек може да бъде принуден да извърши едно или друго. И в резултат на това да се постигне една или друга цел.
Човекът обаче не може да бъде принуден да приеме тази цел като негова.
Дори тогава, когато е поставен пред непосилни за него обстоятелства, той би могъл да прояви сила на духа.

39
Немският писател Херман Хесе е категоричен, че призванието на човека е да открие себе си.
Съвсем в стила на Сократ, за когото „Познай себе си!” е основно правило.
За това с основание му приписвали, че „снема” проблемите на философията от „небето” на „земята”.
Ако човек се съгласи с думите на Хесе и следва „призванието” си, то той също „снема” проблеми. Най-вече на своето битие.
Прави ги „свои” и в определена степен решими.

40
Антистен ни „съветва” да не „пренебрегваме” враговете си.
Те първи ще видят нашите грешки.
Но няма да ни ги кажат, за да ги поправим.
Ще се възползват от тях, когато ги забележат. Или по-късно.
Все доводи в подкрепа на това, че трябва да съгласим с Антистен.
За това, че не бива да „пренебрегваме” враговете си.

41
Александър Хелб ни „известява”, че само човекът имал „привилегията” да върши глупости.
Животните не били „способни” на това.
Поведението им е инстинктивно и е изключено да се определя като глупаво или неглупаво.
Това важи само за постъпките на човека. Защото той е „Homo sapiens”, т. е. „Разумен човек”.
И според Декарт има не само отношение към света. А и отношение към отношението.

42
При мъдрия Соломон дошли две жени, които оспорвали едно дете. Всяка една от тях твърдяла, че е нейно.
Соломон заповядал да „разделят” с нож детето на две половини. За да има всяка от двете жени „своята” половина.
Едната от тях веднага предложила да се даде детето на другата, но да остане живо. А другата жена настоявала да го „разделят”.
Тогава за Соломон не било трудно да отсъди, че първата жена е истинската му майка.
Тази старозаветна история свързвам в съзнанието си с една новозаветна.
Хората довели при Иисус жена, която били хванали в прелюбодеяние. Според законите трябвало да я убият с камъни.
Учителят ги посъветвал да хвърлят камъни само тези, които не са извършили никакъв грях. Като чули това, всички се спогледали и се върнали по домовете си.
Струва ми се, че както Соломон, така и Иисус са отправили своите съвети към вътрешния глас в човека.
Този вътрешен глас, който по думите на Сократ ни казва какво не бива да правим. И не е по-малко от това, да знаем какво да правим.

43
Камю смята, че да се самоубиеш, означава да признаеш, че си надмогнат от живота. За френския мислител абсурдът, т. е. безсмислието е даденост.
И се поражда от „сблъсъка” между порива за смисъл в човека и мълчанието на света. От своя страна, абсурдът има смисъл, при положение че човек не го приема.
Ето защо за Камю основният философски въпрос е този за самоубийството.
Въпросите за това, дали светът има три или повече измерения, а духът - девет или повече категории, идвали по-късно.
И били само забава.
Когато не сме приели абсурда.

44
В една от максимите си Сократ заявява: „Знам, че нищо не знам”.
Тази максима обикновено се тълкува като опит от негова страна да се „освободи” от обичайните мнения.
В същата степен според мене е вярно и друго. И това „друго” е свързано със Сократовия метод.
Става дума за неговия „Диалог”, който е в противовес на софистическия „Монолог”.
„Знам, че нищо не знам” трябва да се „чете” и като „Знам, че сам нищо не знам”. Защото знанието се ражда в и чрез „Диалог”.

45
Твърдението на Сартр, че „Адът, това са другите”, предизвиква различни коментари.
Някои приемат, че „Адът, това сме ние”.
По-сигурно е обаче, че той се „създава” в отношенията между нас и другите.
От това, че не съзнаваме нещо важно.
Че трябва да „пазим” границата между нашата свобода и тази на другите. За тях важи същото.

46
Виждайки отрупаните със стоки пазари на Атина, Сократ възкликвал: „Колко много са нещата, без които могат да живеят хората”.
И добавял, че най-близко до боговете са тези, които искат най-малко.
В тази връзка Волтер е категоричен, че най-богати са тези, които могат да ограничават своите желания.
Ако приемем, че все за вещи става дума, Сократ и Волтер като че ли ги пренебрегват.
Това едва ли е така.
Тези мислители по-скоро приемат, че не бива вещите да се превръщат в самоцел. Те трябва да служат на човека, а не той на тях.

47
Аристотел ни дава „съвет” да говорим просто или сложно за нещата в зависимост от това, колко прости или сложни са самите неща.
Струва ми се, че това негово твърдение потвърждава „кореспондентната” му теория за истината.
Според нея в света има два реда. Ред на нещата и ред на мислите за тях. Когато вторият ред съответства на първия, е постигната истината.

48
Брехт разказвал интересна легенда, свързана с театъра.
Актьорът, който играел ролята на Отело, започнал наистина да души актрисата, която изпълнявала ролята на Дездемона.
Тогава един от зрителите застрелял актьора.
Поставили паметна плоча върху сградата на театъра с надпис: „На най-добрия актьор от най-добрия зрител”. Но според Брехт нито актьорът бил добър, нито зрителят. Тази „история” често се привежда в подкрепа на това, че човек трябва да има способността да се самонаблюдава и самоуправлява.
Струва ми се обаче, че думите на Брехт имат отношение и към т. нар. епически театър, чийто създател е той.
Този театър е преди всичко разказ, възпроизвеждащ света по начин, който предполага преобразуването му.
Струва ми се, че легендата, която Брехт е разказвал, има и този смисъл.

49
За Шопенхауер първата половина от живота на човека е текст. А втората - коментар към текста.
Всеки коментар на текста предполага тълкуване на неговия смисъл, намиране на взаимовръзките в него, поуките от него.
А би ли могло писането на самия текст да стане без всичките тези неща? Тях ги има и в двете половини на човешкия живот.
Все пак през първата половина в по-малка степен.
В противен случай текстът и коментарът към него, няма да са интересни.
А може би само така ми се струва ?

50
Монтен ни „предупреждава”, че никой не е предпазен от това да говори глупости.
Лошото обаче „идвало”, ако ги говори обмислено.
В първия случай намира израз поговорката, че „и най-мъдрият си е малко прост”.
Във втория става дума за користни интереси.
Не бива, когато някой говори „глупаво”, веднага да го определяме като глупав. Възможно е „глупавото” говорене да има други причини.

51
Пикасо определя художника като човек, който рисува това, което продава.
Добрият художник обаче е този, който продава това, което рисува.
Разликата между двамата е голяма.
Първият се подчинява на масовия вкус, докато вторият следва своето призвание.

52
Паскал ни „пояснява”, че истината е полезна, за когото се казва, и вреди на този, който я казва.
Този вариант е възможен.
Сигурен обаче е друг.
При който и двете страни са потърпевши.
Всеки добре знае истината за себе си и не би искал да я чува от другите.
Би искал да бъде „излъган”, но не как да е. А „красиво”.
Не е лесно да се намерят точните думи.
Които съдържат истината и не „нараняват” другия.

53
Според Марк Твен да имаш кураж, не означава да не се страхуваш.
А да бъдеш господар на страха си.
В природата на човека е „заложен” страхът като начин на самосъхранение.
Трябва обаче да бъде с определена мяра.
Възможно е, ако човек е постигнал най-голямата си победа.
Над себе си.

54
Читател на „Спасителят в ръжта” на Селинджър с тъга си спомнял
за тази книга.
Прочел я като дете и тя определила отношението му към света. Запомнил завинаги старанието на главния герой, който се опитвал да заличи изписана върху училищна сграда мръсна дума.
Холдън, така се казвал главният герой, се страхувал, че сестричката му и други малки деца ще прочетат мръсната дума и тя ще ги „нарани”.
Започнал да си представя своята бъдеща работа по следния начин:
Деца играят в ръжена нива, която се намира до пропаст. Той внимателно ги наблюдава и когато те се приближат към ръба на пропастта, недопуска да паднат в нея.
Читателят приел мечтата на Холдън да бъде и негова. Това по-късно направило живота му труден.
Вече възрастен, виждал, че мръсните думи са много и не всички могат да се изтрият. Били написани по стените и във вестниците, чували се в радио и телевизионни предавания.
Струвало му се, че не само децата, но и целият свят е на ръба на пропастта. И че Спасителят в ръжта има непосилна задача. Може би затова споменът му за книгата на Селинджър бил съпроводен с тъга.
Препоръчвал все пак на деца и възрастни да я прочетат. Казвал им, че тя може да ги натъжи и дори разплаче, но е необикновена книга.
Това пък ми дава основание да мисля, че винаги ще има желаещи да бъдат „Спасители в ръжта”. Като героя от книгата и читателя, за когото ви говоря.

55
За Лев Толстой няма съмнение, че човек разбира колко струва, когато се опита да изпълни своя дълг.
Руският писател продължава традиция, идваща от стоиците, Кант и много други мислители.
Те приемат, че в поведението си човек е длъжен пред дилемата „Трябва” или „Искам”, да избере първото.
Според тях дългът е нашата цел. А щастието само възможна награда.
Никой не би могъл да ни гарантира, че ще бъдем „възнаградени”, ако следваме дълга си. Но именно тогава разбираме колко струваме.

56
Според Фройд много хора не желаят свободата, защото тя ги натоварва с отговорност.
Фром определя поведението им като „бягството от свободата”.
Хайек добавя, че става дума за „пътят към робството”.
Възможен е разбира се и друг избор.
Същността му се съдържа в една от максимите на холандския философ Бенедикт Спиноза.
Тя гласи, че „свободата е осъзната необходимост”.
Тази максима предполага, че свободният човек прави едно или друго, защото знае, че така трябва.

57
Шатобриан приема, че младите са щастливи, защото не знаят, докато старите са нещастни, защото знаят.
В това твърдение на френския писател се „чуват” думите от „Еклесиаст”, че който трупа знания, трупа тъга.
Старите са имали време да разберат нещо важно: откъдето и да идва човек, все към своя залез отива.
Това, струва ми се, прави разликата между тях и младите голяма.

58
Според древна източна максима Учител винаги ще се намери.
При положение че има Ученик.
По друг начин казано, когато Ученикът е поставил правилен въпрос, ще се намери и кой да му отговори.
Струва ми се обаче, че за да стигне Ученикът до правилен въпрос, му е необходим Учител.
А вече стигнал до въпроса, Ученикът и сам би намерил отговора.

59
Карел Чапек споделя мнението, че да критикуваме, означава да доказваме на автора как ние ще напишем определено произведение, ако можехме.
По същество позицията му е, че който не може, критикува. Тази гледна точка не ми се „вижда” убедителна.
Още Платон и Аристотел наричат критиката „способност да различаваме”. Да различаваме истината от илюзията, правилното от неправилното и т. н.
Ако на автора е „дадено” правото да „изобразява” живота, то критикът трябва да има правото да оценява това „изображение”.
Защото критиката е преди всичко осмисляне на явленията, за които „говори” дадено произведение.
Форма на самопознание на отделния човек и на общността. В тази връзка Атанас Далчев твърди, че по критиката се съди за нивото на една култура.

60
Дълго не успявал в улова си. До деня, в който все пак това се случило. В мрежата му се уловила голяма риба.
Толкова голяма, че въртяла в кръг лодката му. Убил я с харпуна си и заплавал към брега.
Нападнала го акула и преди да убие и нея, тя отхапала от рибата.
Започнали да прииждат други акули, той убивал и тях, но всяка отхапвала от уловената от него риба.
Когато стигнал до брега, от рибата останал само един голям скелет.
Това е част от историята на рибаря Сантяго от „Старецът и морето” на Хемингуей.
Определят повестта като трагедия. Като литературен жанр, но и в другия смисъл.
И имат своите доводи. Имат ги и тези, които твърдят, че Сантяго е „победен, но непобедим”.
Истина са и думите им, че рибарят, носещ по пътя към дома си своята мачта, всъщност носи своя кръст.

61
Човек е нищожен, след като го съзнава.
Но и велик, защото го съзнава.
Думите са на Паскал и са израз на разбирането му, че човекът е нищо в сравнение с безкрайното и всичко в сравнение с нищото.
Човек съзнава своите граници.
Знае, че за него са недостижими небитието, от което „идва”, и безкраят, към който „отива”.
Това го прави нищожен, но и велик.
Има определена връзка между гледната точка на Паскал и тази на Кант, който извежда на преден план в теорията на познанието си не друг въпрос, а този за границите на човешкия разум.
Те също „посочват” мястото на човека в света.
Нищожно и величаво, защото чрез тях той знае какво не може, но и какво може.

62
Максимата, че няма истински живот без изкуство, се приписва на Еврипид.
Това предполага обаче, изкуството да бъде в съответствие с трите основни принципа от естетиката на Аристотел.
То според него трябва да е „мимезис”, т. e. „подражание” на живота, „калокагатия”, т. е. единство на Красивото и Доброто, „катарзис”, т. е.да „води” до „пречистване” на душата на човека.
Като добри ученици на гърците, римляните добавят, че изкуството е вечно, но животът е кратък. За да е истински обаче, в него трябва да има изкуство.

63
Хенрих Сенкевич имал чувството, че в него живеят двама човека. Единият бил „актьор”, другият - „зрител”.
Зрителят понякога бил недоволен от актьора.
Полският писател в този случай образно описва т. нар. личностна рефлексия. Тя се изразява в умението на човека „да се вижда отстрани”.
Да съзнава възможните резултати от своите действия. И свързаните с тях свои отговорности.
Не би било добре „зрителят” да има винаги положителна оценка за„актьора”.
Ако все пак това се случи, поражда се съмнение. Че човек е изградил въпросната рефлексия в себе си.

64
Американският философ Джордж Сантаяна твърди, че литературата превръща събитията в идеи.
А според мнозина идеите правят събитията.
По същество тук се „връщаме” към гледната точка на Платон. За когото идеите правят „нещата”.
Без литературата обаче това не би могло да стане. Както в случая, за който ни говори Сантаяна.

65
Френсис Скот Фицджералд ни „препоръчва”, когато в нас се появи желание да критикуваме някого, да не го правим.
А да си спомним нещо важно. Че не всички са имали нашите „преимущества”.
Съвсем определено писателят в този случай ни казва, че трябва да разбираме другите.
Това не означава безкритично да приемаме всяка тяхна постъпка.
Още по-малко да я оправдаваме.

66
Оскар Уайлд ни „убеждава”, че ако един портрет е рисуван с душа, той е толкова портрет на модела, колкото на художника.
Това твърдение потвърждава едно по-общо житейско правило.
Човек открива и цени в другия качества, които той самият има. В този смисъл произведенията на художника „говорят” по-красноречиво за него, отколкото подробните описания на живота му.

67
За Достоевски първото условие за художественост е краткостта. За Чехов тя е сестра на таланта.
А Некрасов е категоричен, че когато писателят „говори”, на думите трябва да е „тясно”, а на мисълта „широко”.
Навярно спазването и на тези „правила” прави руската класическа литература безусловно класическа.

68
Херцен се „питал” защо толкова много писателите искат да бъдат „лекари” на обществото.
Според него те трябвало да бъдат „болката” му.
Струва ми се, че едното не изключва другото.
Всяко лечение предполага вярно поставена диагноза. Това важи и за обществото.
Писателите биха могли да поставят неговата диагноза. Ако познават „болката” му.
А ще я познават истински, при положение че са част от нея.
69
За Бърнард Шоу културата е това, което остава в нас, след като забравим всичко, което сме научили.
Нещо е наистина научено, ако сме успели да го превърнем в начин на мислене и отношение към света.
Според Буда когато сме „уловили” смисъла, думите остават на втори план.
По същия начин истински сме научили нещо, когато сме го превърнали в култура.
Това означава, че в определен смисъл сме го забравили.
70
Паскал ни „предлага” да приемем, че Бог съществува, и да живеем праведно.
Ако не съществува, нищо няма да загубим.
Ако обаче съществува, ще „спечелим” „Рая”.
А тези, които са приели, че Бог не съществува и живеят неправедно
- ще „спечелят” „Ада”.
В подобен смисъл „говори” и Йордан Радичков в книгата си „Неосветените дворове”.
Според него може да има, но може и да няма Бог.
Ние обаче трябва да живеем така, сякаш има.
Тези думи са близки до известната максима: „Прави, каквото трябва, пък каквото ще да става”.
За да няма „неосветени дворове” в душата ни.

71
Достоевски ни „посочва”, че времето е отношение между небитието и битието.
Това разбиране съответства на здравия разум. И на научното познание.
„Нещо” е било преди „друго”.
Това „друго” го е нямало, т. е. било е небитие.
Появило се е след „нещо”, т.е. станало е битие.
Основания, които са достатъчни, за да се съгласим с Достоевски.
Че времето е отношение между небитието и битието.

72
Когато заставал пред географска карта, Оскар Уайлд искал да види, че е отбелязана и страната Утопия.
Най-красивите неща на Земята били осъществените от хората утопии.
Намирам, че в това твърдение има истина.
В определен смисъл утопиите са мечтите на хората.
Когато се опират на здрав разум, е възможно да се превърнат в реалност. Трудно е това „превръщане”, но е възможно най-доброто предизвикателство за хората.

73
Ницше твърди, че би бил щастлив, ако може всеки ден да губи поне една своя илюзия.
Намирам твърдението му за вярно.
В мига, когато губи една или друга своя илюзия, човек разбира, че е живял с някаква заблуда.
Стигнал е до истината трудно и може би точно това го прави щастлив.
Ако тя не е изстрадана, не би било същото.

74
Родих се в малък град и не го напуснах, за да не стане още по-малък. Тази сентенция на Плутарх съдържа самоирония, но и истина.
Човек цени родния край не защото е голям, а поради други, по-важни причини.
Това, разбира се, не означава човек да не бъде гражданин на света. Но би могъл да бъде такъв, при положение че има отношението на Плутарх към родното място.

75
В древнокитайска притча се разказва за ученик, който се опитал да затрудни с въпрос учителя си.
Между двете си ръце държал пеперуда и попитал учителя дали тя е жива, или мъртва.
Ако учителят отговорел, че е жива, то ученикът щял да притисне
ръцете си и да я убие.
Ако учителят отговорел, че е мъртва, то ученикът щял да разтвори ръцете си, за да може тя да излети.
Учителят отговорил на ученика, че всичко е в неговите ръце. Да бъде пеперудата мъртва или жива.
Мисля, че тази притча може да бъде „видяна” в един по-частен или може би в по-общ
смисъл?
Бихме могли да сравним Любовта с пеперуда, която е между двете ни ръце.
Ако притиснем ръцете си, ще я „убием”.
Ако ги разтворим, тя ще „излети”.
Мисля си, че това сравнение е колкото метафорично, толкова и точно изразяващо най-сложните отношения между хората.

76
Съществува твърдението, че разстоянието между най-малкото и най-голямото е по-малко от разстоянието между нищото и най-малкото.
Несъмнено е така.
В първия случай става дума за величини, чиято разлика е количествена, във втория - качествена.
Няма да е невярно, ако приемем, че във втория случай става дума за Сътворението.
В смисъл, който всеки един за себе си има предвид.

77
Киркегор „отбелязва”, че „вратата на щастието” се отваря не отвън навътре, а отвътре навън.
В единия вариант тя би могла да се отвори с напор, докато в другия като че ли нищо не може да се направи.
Датският философ все пак предлага решение.
Въпросната врата е в самия човек и ключът за нея е неговият Избор.
Драматизмът на този Избор е изразен и в заглавието на основната творба на Киркегор.
То е „Или-или”.

78
Ако човек пожелае, Бог всичко може.
Колкото и парадоксално да е, тези думи са от средновековен текст.
Възвеличават човека и Бога.
Могат да бъдат критикувани от противоположни позиции.
Но все преднамерено.

79
Достатъчно известна е максимата на Ницше, че това, което не ни убива, ни прави по-силни. При определени трудности човек е „принуден” да има необичаен отговор.
Тази ситуация го мобилизира и прави по-силен.
Понякога обаче трудностите надхвърлят възможностите на човека да „отговори”. Тогава се рушат неговите сили. В този именно смисъл прави ни силни това, което ни затруднява, но не ни убива.

80
Айнщайн смята, че са възможни два подхода към света.
Да приемем, че в него няма чудеса или че всяко нещо в него е чудо.
Вторият подход напомня този на древните гърци.
Те били сигурни, че учудването поставя началото на всяка философия.
По същество това означава човек да се пита защо нещо е така, а не
иначе. А това вече е начало на всяко познание.

81
За Бърнърд Шоу идеалите са като звездите.
Ако не могат хората да ги достигнат, поне ги ориентират.
Идеалите всъщност са такива само когато не са достигнати.
А това, че са ориентир за хората, е достатъчно, за да ги ценят.

82
Иван Карамазов е един от главните герои в романа на Достоевски „Братя Карамазови”. Светогледът на този литературен герой се съдържа в съчинената от самия него „Легенда за великия инквизитор” и тя съдържа следните основни моменти:
В Севиля, в един от дните на мрачния ХVI век, ще бъдат изгорени на
клада стотина еретици. Това ще стане под диктовката на въображаем църковен властелин - Великия инквизитор.
Инквизицията по това време е организирана сила и има задачата да прочиства душите от ереси.
В определения ден на мястото, където ще бъде кладата, пристига Христос. От очите му струи светлина и всички разбират, че е Той.
Великият инквизитор заповядва на стражите да го арестуват и през нощта води разговор с Него.
Казва му да си отиде, за да не пречи. Предложил бил на хората отвъдна религия, в която свободата и отговорността са водещи.
А хората според Великия инквизитор били слаби и разбираема за тях е само отсамната истина.
Това всъщност била истината за „земния хляб” и е в противовес на Христовото правило - „Казано е: не с единия хляб живее човек”.
Великият инквизитор е категоричен, че хората тръгват след този, който ги „храни”. И държи съдбата им в свои ръце. Води ги към крах, но поне дотогава те ще бъдат щастливи.
Непосилен бил за тях товарът на свободата.
Подобна „картина” ще „видят” и тези, който прочетат „Кратка повест за антихриста” на Владимир Соловьов.
В края на XX век Европейските съединени щати стават потребност за разединените дотогава европейски народи. Съюзът им прави възможно тяхното добро бъдеще.
Въпросите за живота и смъртта обаче, за съдбата на човека и света остават все така нерешени. Малко са онези вярващи, които по необходимост стават и мислещи, т. е. изпълняват поръката да бъдат деца „по сърце, но не и по ум”.
Сред тези, които не приемат представата за Вселената като система от танцуващи атоми, а живота като резултат от механично струпване на веществото, има един човек, когото мнозина определят като Свръхчовек.
Той притежава ум, сила и красота, но е обладан от самолюбие, непознаващо граници. Свръхчовекът намира хората за непоправими и иска да им бъде благодетел, а не морален пример като Христос.
Успява да изгради световна монархия и да постигне в нея равенството на общата ситост. И тъй като е наясно, че хлябът трябва да се съпровожда със зрелища, взема като помощник при себе си чудотворец.
Същият може да управлява електричеството и да сваля огън от небето. Сега вече Свръхчовекът иска от духовните лидери на Европа да го признаят за техен повелител. В отговор те му поставят убийствения за него въпрос - приема ли Христос? Започва война, в която армията му е победена от силите на Доброто.
„Свръхчовекът” на Достоевски и „Великият инквизитор” на Соловьов са твърде близки, но все пак различни литературни персонажи.
Идентични обаче са тревогите на двамата руски писатели за човека и света. В този смисъл, „Повестта” би могла да се „види” като продължение на „Легендата”.

83
Ще се опитам с примери да „онагледя” субстанциалната и релационната теория за времето и пространството.
Съществували са предмети, след тях други, трети и т. н… Тази последователност прави възможна употребата на категорията „време”.
От друга страна, всеки предмет се намира в определено разположение спрямо други.
Той е пред, след, под или над тях.
Това пък разположение на предметите се изразява с категорията „пространство”.
Тук обаче има един важен въпрос: „Какво би се получило, ако предметите се „изведат” от пространството” ?
Според Нютон ще остане „пусто вместилище”.
Според Айнщайн няма да остане нищо.
Първият извод е производен от субстанционалната теория, а вторият от релационната.

84
С релационната теория е свързано едно от възможните решения на въпроса за началото и края на Света във времето и пространството.
Светът всъщност е съвкупност от предмети. Положителният отговор на въпроса за неговото начало и край във времето и пространството означава: че е имало и в бъдеще ще има пространство и време, без да има предмети.
А това противоречи на релационната теория. Според нея пространството и времето са категории, изразяващи отношения между предмети.
85
Когато думите губят смисъла си, хората губят свободата си.
Това с основание ни „предупреждава” Конфуций.
Пътят към истината предполага едно условие, без което не може.
Нещата да бъдат наричани със собствените им имена.
Ако това не е така, истината я няма.
Няма я в този случай и свободата.

86
Животът е представление и най-лошите хора имат най-хубавите места.
Тук Питагор „звучи” песимистично, но нещо вярно е доловил.
Всеки се е убеждавал, че често мястото на човека в йерархията на
обществото не се определя от това, какво може.
Още по-малко от това, какво знае.
А от неговият характер.
В доста случаи това означава, по-скоро липсата му.

87
Цялата прелест на миналото е, че е минало.
Това твърди Оскар Уайлд и в определен смисъл е прав.
Добро или лошо, миналото е оставило спомени.
Човек е склонен и в двата случая да ги „разказва”.
Струва ми се обаче, че миналото не е само минало.
По един или друг начин то присъства в настоящето.
Това именно го прави важно за нас.
И му придава особена прелест.

88
Всяко безумие има своята логика.
Тези думи принадлежат на Шекспир.
И са в потвърждение на „горчива” констатация.
Че няма глупост, която да не може да бъде „аргументирана”.
При това твърде успешно, за срам на човешкия разум.
И въобще на човека.

89
Хаосът е порядък, който не ни е понятен.
До този извод стига Хенри Милър.
Несъмнено е, че ако нещо ни е понятно, не бихме го определили като хаос.
То е все едно нещо, на което му знаем причината, да го определим за случайно.
Това не значи, че при хаоса и случайното няма някакъв ред.
Просто има неща, които не знаем.

90
Истински живее този, който не живее само за себе си.
Тази сентенция е на Менандър и ни „подсеща” за думи на Аристотел.
Според философа от Стагира човекът е „обществено същество”.
Като че ли Менандър казва същото?
Но само на пръв поглед.
Акцентите, които поставят двамата философи са различни.
Аристотел подчертава обществената „природа”на човека.
А Менандър поставя ударението върху нравствената страна на същата тази „природа”.

91
Достоевски не се съмнява, че Красотата ще спаси света.
Красивото се приема като основна категория на Естетиката. А Доброто на Етиката.
Красивото поражда Доброта. А Доброто Красота.
В този смисъл мнозина твърдят, че Естетика и Етика са едно и също.
Или поне са взаимосвързани.
Атанас Далчев, от своя страна, ни „убеждава”, че Красотата и Истината може да са различни неща, но не си противоречат.
Ясно е, че думите на Достоевски имат много по-широк контекст от този, който обикновено им се приписва.

92
Лао-Дзъ настоява на това, че когато хората започнат да виждат Красивото, се появява и Грозното.
Това са ценностни понятия и е естествено едното да се определя по отношение на другото.
В този случай не може да важи правилото, че сравнението не е доказателство.
А и тук не би могло да става дума за доказателство.
А само за това, че всяко едно от двете (Красивото и Грозното) се вижда по-ясно, като ги сравним.

93
Уйлям Джеймс определя самооценката на човека като дроб, чийто числител са успехите му, а знаменател претенциите му.
Успехите ни ще бъдат сигурни, при положение че са премерени претенциите ни.
Това по същество означава, че знаменателят трябва да се увеличава или намалява толкова, колкото е необходимо.
Само тогава числителят ще потвърждава, че имаме вярна представа за себе си.

94
За древните тези, които не знаели и не знаели това, са глупави.
Тези, които знаели, но не знаели това, са скромни.
А които знаели и знаели това, са мъдри.
Тези твърдения „говорят”, че за древните е било важно познанието и още по-важно самопознанието.
Защото второто определя човека в по-голяма степен, отколкото първото.
Но всяко едно от тях не е възможно без другото.

95
„Дребните” цели изграждат „дребни” личности.
Така твърди Платон.
Целите на човека и средствата, с които си служи, слагат „отпечатък” върху него.
Неслучайно се казва, че човек е толкова „голям”, колкото са „големи” мечтите му.
А те от своя страна определят целите му.

96
По-добре под властта на закона, отколкото под тази на индивида.
В това е убеден Аристотел.
Под властта на закона означава всички да са в еднакво отношение към дадено правило.
Редът предполага това условие.
Под властта на индивида не го предполага.
В същата връзка Аристотел посочва, че законът е ред, а добрият закон е добър ред.

97
Августин споделя, че знае какво е време, при положение че не го питат. Когато го попитат, вече не знае.
Тук много „нагледно” се пояснява определена разлика.
Между това, да знаем значението на една или друга дума, и това да я дефинираме като понятие.
Става дума за разликата между всекидневния език и този, с който си служи научното познание.

98
За Тома от Аквино смисълът на ученето не е в това, да знаем какво са мислели другите. А в това да познаем истината за нещата.
Но сигурно е имал предвид и друго.
Ние трудно бихме стигнали до истината за нещо, без да знаем какво са мислели другите за същото.
Нашият опит е все пак ограничен.
Добре е към него да прибавим и този на другите.
Това не означава да приемаме „като чиста монета” казаното от тях.
Ученето предполага преди всичко критичност.

По мотиви от книгата на Светлозар Игов „Призори”
(99, 100, 101, 102, 103, 104)

99
Критикът твърди, че важното в литературата е неказаното.
Намирам, че това твърдение е вярно.
И е в потвърждение на определено разбиране.
Според което силата на Словото се поражда и от премълчаното.
А основна задача на критиката е да открива неговия смисъл. На премълчаното.

100
Наричали поезията на Атанас Далчев предметизъм.
А тя виждала отвъд предметите.
Отвъд материята.
Несъмнено е така.
Но отвъд материята се отива посредством нея.
Както е при поета.
И не само при него.
Убедителен пример в този смисъл е малка пластика на Андрей Николов със заглавие „Дух и материя”.

101
Богът, в който вярвал българинът, бил равнодушен към съдбата му. И българинът му отговарял по същия начин.
Струва ми се, че в това отношение българинът не прави изключение.
Човек е склонен да мисли, че Бог определя събитията в живота му.
Те пък определят отношението му към Бога.

102
С онези, които го очаквали, чудото не се случвало.
Трудно би могло да се възрази на това твърдение.
Защото случването на очакваното, не е чудо.
Човек е знаел какво може да се случи и го е очаквал.
А чудото е нещо, което човек не е очаквал.
Защото е отвъд мисловния му хоризонт.
В противовес е на обичайния ред.
Но се е случило.

103
Всяко изкуство е „мимезис” т. е. подражание, но някои творци подражавали на „идеята”, а други - на „природата”.
Тази двойственост в разбирането на „мимезиса” имала своето начало още при Платон и Аристотел.
От нея пък тръгвали двете основни линии не само в естетиката, но и във философията.
Дори могло да се каже, че философията е възникнала като естетика.
Всичко това има своята неподражаема художествена интерпретация.
Имам предвид централните персонажи в картината на Рафаело „Атинската школа”.
Ръката на Платон сочи нагоре към небето („идеята”), а тази на Аристотел - надолу към земята („природата”).

104
На въпроса за Бога трябвало да се отговаря така, както Августин Аврелий отговаря на въпроса за времето.
Когато не го питали - знаел.
Когато го питали - не знаел.
Въпросът за Бога е всъщност този за вярата.
А човек трудно би могъл да изрази с думи своята вяра.
Може би не е и необходимо.
Ако наистина става дума за вяра.

105
Струва ми се, че „съдържанието” на първите два разказа от „Вечери в Антимовския хан” на Йордан Йовков добре „илюстрира” определена идея. Тази, че светът е много стар… И винаги нов…

* * *
Писателят и приятелят му дядо Гено с нетърпение чакали да дойдеесен. Това било време, когато с каруци, пълни с жито, ходели на пазар в Балчик. Продавали житото и тръгвали обратно.
Спирали за почивка на хана край Антимово. Дядо Гено не възразявал на закачката към него, че ханджийката Сарандовица е хубава. Но казвал, че майка й, която той виждал преди много години, била по-хубава. Оттогава помнел и Калмука, чието присъствие в хана било постоянно.
Един учител от Сърнино бил влюбен в дъщерята на Сарандовица. Майката обаче държала дъщеря й да е кръчмарка като нея. А бъдещият й зет да е в помощ и на двете. За да им помага, в хана понякога идвал русоляв момък. Говорело се дори, че той и дъщеря й били сгодени.
Учителят от Сърнино не могъл да приеме, че младата Сарандовица принадлежи на друг и се пропил от мъка… Влязал един ден в дома на Сарандовица и като я отпратил до хана, за да му направи кафе, стрелял с револвер по дъщеря й. Тя се строполила на земята, на него му се сторило, че е мъртва и тогава той се самоубил. Младата жена обаче била само ранена…
При едно от следващите си пътувания писателят и дядо Гено пак спрели за почивка на Антимовския хан. Сарандовица обаче я нямало… Казали им, че внезапно била починала… В хана вече се разпореждаладъщеря й…
Оттогава дядо Гено започнал да говори, че светът се е променил. Но не съвсем… Не си спомнял време, когато в хана да го е нямало Калмука.
А и младата Сарандовица все повече му приличала на майка си…

* * *
Синът на Матаке редовно пътувал до Балчик, за да продава жито. Понякога се връщал без пари и казвал на баща си, че го били обрали в Иланлъшката гора…
На Матаке не му било до парите. Притеснявало го това, че синът му може да е тръгнал по лош път…
Натоварил един следобед каруцата с жито и потеглил сам към Балчик… На другия ден продал житото и тръгнал да се разходи из града. Разпитал доста хора за сина си и чул само добри думи за него. Късно вечерта потеглил обратно. По пътя заспал и когато се събудил, видял, че конете му били спрели пред голяма сграда. На отворената й врата стояла хубава млада жена. Попитал я къде е пристигнал и тя му отговорила, че е дошъл в Антимовския хан…
Влязъл в хана и сред веселото множество вътре разпознал приятеля си от войнишките години Котомана. Той пък набързо обяснил на всички кой е Матаке от Преселци. Колко е богат, добър и т. н.
А на самия Матаке заговорил за младата ханджийка. Наскоро била останала вдовица. Макар и сама, работела така, че който и да минел покрай хана, спирал се. Докато Котомана му говорел за ханджийката, Матаке виждал, че тя някак особено се усмихва. И че от нея идва доброто настроение в хана… Че хубостта й струва повече от пари, земя и богатство…
Обърнал се към всички в хана и им казал, че иска да ги почерпи… Плащал няколко пъти до сутринта… На тръгване трябвало още нещо да доплати, но парите му били свършили. Последвали думи на младата ханджийка, че няма проблем, когато от такъв човек има да взема. Познавала добре сина му… Котомана веднага „допълнил”, че конете са довели Матаке в Антимовския хан… Знаели пътя, защото синът му идвал неведнъж…
Привечер, когато се прибрал, Матаке побързал да каже на сина си Матея, че и него били обрали… Но не в Иланлъшката гора… А в Антимовския хан… Синът му навел глава, а очите на Матаке се смеели…

106
Декарт определя Надеждата като стремеж душата да убеди себе си, че желаното се сбъдва.
Християнството поставя наред с Надеждата - Вярата, Любовта и разбира се, Мъдростта.
Ако някое от посочените състояния го няма в душата, тя не би могла да убеди себе си, че желаното се сбъдва.

107
Ницше твърди, че изкуството ни е дадено, за да не умрем от истината.
От което би могло да следва, че то е нещо различно от истината.
Сигурен съм обаче, че философът ни „казва” друго.
Да знаем истината, означава да имаме отговор на въпроса „какъв е светът?”
А изкуството ни дава отговор и на въпроса „Какъв трябва да бъде светът?”
Отговорът на втория въпрос ни мотивира да живеем.
Както подобава.

108
Платон е сигурен, че не би могъл Човек да стане Добър случайно.
Според него Доброто е познаване на Истината и Действие в съответствие с нея.
Човек постъпва по определен начин, защото знае, че така трябва.
А това от своя страна изключва възможността, Добротата да е случайна.

109
За Елиас Канети моралният проблем се състои в това, човек да живее, без да е победител.
Макар да знае, че в този свят място за победените няма.
Това са все твърдения, които предполагат уточнения.
Като това например, че в живота ни има победи, но и загуби.
Че човек не знае какво губи, когато печели.
И какво печели, когато губи.
Важното обаче е да живее в съгласие със себе си.
Да постъпва, както му „говори” неговата съвест.
Възможно е и тогава да губи.
Да не го приемат като морален победител.
Той пак ще е удовлетворен.
Дори само за това, че е съдействал на победителя да бъде истински.
Защото е имал достоен противник.
А това вече ни дава основание да мислим, че в този свят има място и за победените.

110
Човекът живеел безгрижно в Едем.
Но бил изкушен от змията и вкусил плод от Дървото на Познанието.
Вече познавал Доброто и Злото.
Тогава Бог казал, че Човекът е станал „като един от Нас”. И го изгонил от Едемската градина.
За да не вкуси плод от Дървото на Живота и заживее вечно.
Вън от Едем, т. е. вън от Рая, животът му бил труден.
Човекът обаче и тук открил Дървото на Познанието. Справял се с трудностите, като се „хранел” с плодовете му.
И потвърждавал думите на Бога, че е „като един от Нас”. Макар и вън от Едем…

111
Митът за Вавилонската кула изразява съвсем определени стремежи на хората: Да се приближат до Бога. И да имат сигурен ориентир.
Не успяват обаче да завършат строежа на кулата.
Говорели си на различни езици и не могли да се разбират.
Мнозина днес твърдят, че философията е опит да построят въпросната кула в областта на духа.
Няма съмнение, че и този им „строеж” ще е винаги незавършен.
Защото продължават да си говорят на различни „езици”… Както при строежа на кулата във Вавилон. Но и поради друга причина.
Човешкият дух винаги ще има стремежа да отиде отвъд границите, които вече е достигнал.