На прокудените,
на ранените,
на усмъртените
и на неродените
от “безкръвния” преход –
посвещавам!

Велчо Милев

Само духовно глухите
не чуват мълчанието
на своя народ.

Крайният квартал спеше.
Уличната лампа ту просветваше, ту гаснеше. Проблясъците й осветяваха автобусната спирка, контейнера до нея и кръчмата-кафене отсреща. Осветяваше и Наркомана, свит до контейнера, и Алкохолика, изсмукващ капките ракия и бира от празните бутилки, складирани до кръчмата.
Учителката знаеше, че тези двамата ще ги намери тук по всяко време, но тя бързаше да изпревари останалите, които тършуваха и обръщаха наопаки контейнера. Бързаше да го намери непобутнат, за да си направи букет от изхвърлените цветя. Днес е 24 май! А тя от година е пенсионерка и едва връзва двата края с мизерната си пенсийка.
От транзистора в джоба на протърканото й манто тихичко се носеше крилатата и светла мелодия на “Върви, народе възродени!”.
Тъкмо когато уличната лампа угасна, отсреща я заслепиха фарове на кола. Тя свърна към контейнера и отвори капака му. Колата не я интересуваше. От контейнера блъвна воня на отпадъци и на повяхнали цветя. Приведе се над него, провеси се и заопипва лигавите стръкчета, подгизнали от водата в саксиите. Избутваше найлоновите пликове и търсеше по-запазени букети.
Наркомана изобщо не се събуди, а Алкохолика методично вадеше и връщаше празните бутилки в касите, пребърсвайки с опакото на ръката брадясалата си уста.
Колата спря на десетина метра от контейнера. Фаровете й угаснаха.
- Ей, мутри – изфъфли пиян Наркотрафикантът на двамата си охранители, – тук виждам двама мои клиенти! Единият яко съм го приспал, а другият… Хе-хе-е, сега ще го изчукам!
- Не думай, шефе! – изкиска се шофьорът. – Точно тая изпусталяла бабка, ли?
- Тая изпусталяла бабка ми беше даскалица. Пишеше ми двойки от горе до долу, а аз всеки ден онанирах за нея. Не беше кой знае каква хубавица, но имаше страхотно дупе. Започнеше ли да пише урока на черната дъска, само дупето й беше пред очите ми. Така секси играеше под тясната й пола, че ципът ми сам се отваряше. И сега се отваря. Гледайте само!…
Той подаде бутилката с уиски на шофьора и тромаво се измъкна от колата. Постоя, миг-два, да усети нозете си и тръгна към контейнера. Уличната лампа просветна и го ориентира за посоката. Спря зад провесената жена, смъкна ципа си и отметна мантото й.
Кварталът спеше.
- Не! – чу се глухо от контейнера.
- Няма не, сега аз ще ти сложа една голя-я-ма единица. Ето, поемай я! – И той я блъсна с охраненото си тяло. Контейнерът се заклати. И продължи да се клати с всяко нейно отчаяно “Не!”, стенещо глухо в контейнера.
Откъм колата се носеше кикот. Алкохолика спря за миг с поредната бутилка в ръка, но махна и продължи работата си. Наркомана не помръдна. Уличната лампа ту просветваше, ту гаснеше.
Транзисторът падна от джоба на заметнатото манто и усили крилатата, светла мелодия.
- О, ти днес имаш празник, даскалице! – отдръпна се запъхтян Наркотрафикантът. – Е, честит да ти е! Ето ти петдесет евро, да си купиш нещичко. Ха-ха-ха… – И той хвърли банкнотата в контейнера.
Повлече се към колата, тръшна се на седалката и заповяда:
- Карай! Поправих всичките си двойки… Сега съм отличник. Отличник на моето време, в което даскалицата ми се дупи в контейнерите, а аз не си знам парите. Дай бутилката!
- Страшен си, шефе! – потупа го единият от охранителите. – Ама как го направи… Така, на контейнер, не бях виждал.
Уличната лампа угасна, но фаровете на колата осветиха скупчената до контейнера жена, заровила лицето си в букет повяхнали цветя. Слабичките й рамене потръпваха.
“Върви, народе възродени!…!” – се носеше от изпадналия до нея транзистор.
Някои от прозорците на жилищния блок светнаха.
Разсъмваше.
На очуканото и мръсно табло вече можеше да се прочете: “Автобусна спирка България”.

Алкохолика бе видял и чул всичко, но изчака колата да отмине, пребърса брадясалата си уста и се отправи към контейнера. Онзи хвърли някаква пара там. Докато тая циври, той ще я докопа, някъде отгоре ще да е.
Провеси се в контейнера и заопипва внимателно. Гледаше да не размества найлоновите пликове,че хартишката като нищо ще потъне между тях и тогава, върви я търси. А ще довтасат и другите клошари, трябва да дели с тях… А, ето я! Усети между пръстите си новата-новеничка банкнота, жилава и гладка. Ухили се и се изправи. Вонята от контейнера го последва, но той повъртя банкнотата и си рече: „Парите не миришат, нали!”. И ще има пиячка на корем.
Но нечия здрава ръка се вкопчи в китката му.
- Чакай, драги! – избоботи зад него. – Чии са тези пари?
Тромбониста стискаше китката му като менгеме и гледаше строго. Широкия му гръден кош, опасан от голямата медна тръба, свиреше, но ръката му бе силна.
- Мо… мо… мои са – заекна Алкохолика. – Аз ги намерих.
- Да, бе – изви ръката му Тромбониста, – някой благотворител ги пъхна в контейнера специално за тебе. Я си кажи, или ще ти откъсна ръката, заедно с еврото!
- Ох! – простена от болка Алкохолика. – Ще кажа…
- Ще кажеш – изви още ръката му Тромбониста. – Но първо кажи защо плаче Учителката. Ти ли я удари? Заради парите…? Ще те убия!
- Н-не – изскимтя Алкохолика. – Не съм я удрял. Плаче, защото един баровец я… оправи на контейнера и хвърли тази пара. Едно време му била учителка, доколкото чух.
- Мръсник! – изруга Тромбониста. И намести голямата медна тръба, опасала широките му гърди. Голямото й гърло стърчеше над главата му. Той винаги носеше тромбона със себе си, откакто веднъж се бяха опитали да го откраднат. Давали добри пари за медни отпадъци. Отпадъци! Тази тръба го е хранила цял живот, тя му донесе и задуха, а циганите щяха да я насекат на парчета – все едно него да насекат…
Банкнотата от петдесет евро бе паднала до транзистора.
Тромбониста пусна Алкохолика и рече:
- Тези евро са на Учителката, да не си ги пипнал!
- Не, не ги искам! – проплака тя в букета повяхнали цветя, в който криеше унижението и срама си.
По неравния тротоар се кривеше на токчетата си Нощната пеперуда. Яркият й грим едва личеше в утринната дрезгавина, но повдигнатия бюст и дългите й крака се открояваха приканващо.
- Какво става тук? – попита тя.
Стори й се странно, че никой не тършуваше в контейнера, а след час ще го препълнят утринните торби с отпадъци и вчерашната плячка ще остане на дъното. Това приятелите й никога не допускаха да се случи.
- Я, нашата Учителка плаче! – възкликна и се приведе над скупчената до контейнера женица.
- Това става – изръмжа Тромбониста. – Някакъв мръсник баровец я намерил наведена в контейнера и я… Ти знаеш. Хвърлил й петдесет евро. Ама тя не ги иска.
- Не, не ги искам! – изхлипа Учителката. Пусна повяхналия букет и си тръгна прегърбена.
- Хей, забрави транзистора – подвикна й Алкохолика.
- Нищо, утре ще й го дадем. – Тромбониста вдигна транзистора от земята и го изключи. – Стига си пискал “Върви, народе възродени…”, по-добре пей: изродени!
- Горката женица, дано не стори нещо със себе си! – въздъхна Нощната пеперуда. – Толкова е добра и чувствителна.
Алкохолика преглътна мъчително и рече:
- Какво ще правим с тая пара? – И побутна с крак банкнотата.
- Ще си я разделим – погледна го строго Тромбониста. – Ей го, тъкмо иде и Записвача, ставаме четирима. Като прибавим и Перпетуума, ще ни се паднат по десет евро.
- Ама, как, тук са петдесет евро на цяло?
- Лесна работа – бръкна в пазвата си Нощната пеперуда. – Тази нощ съм изчукала четири по десет евро. Дайте ми банкнотата, ето ви четири по десет и, готово!
Към вонята от контейнера се прибави остър мирис на силен парфюм.
Алкохолика я изгледа с похотливи очи.
- Какво?… – изхили му се тя. – Да задържа ли твоите десет евро?
- Не може ли по приятелски? – рече той и бързо грабна своята банкнота.
- Сиренето е с пари… – плесна тя дългото си бедро.
Записвача спря при тях с два празни кашона в ръцете. Той ровеше в контейнерите само за хартия, предаваше я в пунктовете и си купуваше листове, за да води записките си. Казваше се Захари и пишеше записки, като именития си предшественик, но… “Записки по българските мълчания”!
- Хвърляй кашоните – рече му Тромбониста. – Ето ти десет евро да си купиш листове.
- По какъв случай? – попита Записвача.
- Случаят е мръсен, но си поделяме по десет евро.
- Да не са крадени? – дръпна се той.
- Не са. Един мръсник сам си плати мръсотията.
Алкохолика набързо разказа историята.
- И ти стоя и мълча? – намръщи се Записвача.
- Че какво можех… Знаеш ли какви мутри го пазеха!
Записвача поклати глава:
- Още една записка по българските мълчания.
- Ти това на мене не ми го казвай! – наежи се Алкохолика. – Напиши го в пикливите си записки. Щото мене щяха да ме пребият или направо затрият, а… нямаше да видим и тия десет евро.
- Прав си, кривчо – посочи го с кашона Записвача. – Те, управниците ни, изнасилват целия народ с мизерни заплати и още по-мизерни пенсии да плаща дълговете на държавата, които те са присвоили в джобовете си, а народът мълчи, та ти ли ще се обадиш!
- Брей, много знаеш, бе!
- Знам – отвърна Записвача. – Знам и защо дякона Левски е написал в тефтерчето си: “Народе????” с четири въпросителни.
- Защо?
- Защото е питал: народ ли си?, стадо ли си?, има ли те?, няма ли те?…
- И какво?
- Нищо. Отговорили са му и до днес му отговарят с мълчание.
- Аха, и ти го записваш това мълчание! – изкиска се Алкохолика. – Записвай го. Ти записвай, аз ще си мълча и пия питието, да видим…
Той отри с банкнотата брадясалата си уста, вдъхна мириса й и се забърза към кафенето-кръчма, чиито прозорци вече бяха светнали.
- Пропаднал тип – избоботи Тромбониста.
- Всички сме такива – въздъхна Записвача.
- Някой знае ли къде живее Учителката? – попита Нощната пеперуда. – Искам да поговоря с нея. Тревожа се за тази добра женица, като майка ми е.
- Аз знам – каза Записвача.
Тромбониста побутна с крак Наркомана:
- Ставай бе, нещастник, съмва! – Но се отдръпна ужилен. Гледаха го две изцъклени очи върху мъртвешки бледо лице.
Прекръсти се и заотстъпва.
- Този е свършил. Да се махаме от тук, че има да ни привикват и разпитват ченгетата. Те само такива като нас търсят и закопчават, много сме им лесни.
Забързаха по все още здрачната улица.
Тази сутрин контейнера до автобусната спирка “България” остана непобутнат.
Когато полицаите и линейката с Наркомана заминаха, Алкохолика дойде с бутилка ракия до контейнера, преля мястото, където бе лежало момчето, отпи едра глътка и се загледа в пустата докрай улица. После изфъфли:
- И вие избягахте… И вие мълчахте… Тури и себе си в записките, Записвачо!

Записвача тъкмо това правеше.
Тури точка на последното изречение и въздъхна. После тури джезвето на малкото котлонче. Зачака кафето да кипне. Отне го, изключи котлончето и напълни две нащърбени чашки.
Навреме. Точно тогава влезе Нощната пеперуда. Косите й бяха влажни от душа. Яркият грим бе отмит от лицето й, а леката рокля, малко над коленете й, я правеше обикновена трийсетгодишна жена с лека тъга в очите.
Седна и взе едната чашка. Той – другата.
Тя отпиваше и разказваше как заварила Учителката да гълта шепа успокоителни хапове. Наляла я с вода, повече от литър, и я принудила да повърне. Преброила в легена петнайсет хапчета. Почистила и я сложила в леглото. Заспала. Тромбониста останал при нея, после щяла да го смени.
Като отпи последната глътка, тя кимна към неоправеното му легло.
“Да?…” – вдигна въпросително очи той.
“Да.” – потвърди тя.
Този мълчалив диалог водеха от няколко месеца. От зимата. Тогава тя за първи път влезе в квартирата му и извади от чантата си няколко бланки.
- Чиста съм – рече. – Виж!
Да, чиста беше. Доказваше го теста за СПИН и още няколко изследвания, задължителни за професията й.
- Поздравявам те – каза той. – И…?
- Искам дете – заяви простичко. И кимна към леглото му, както сега.
Тогава той се замисли.
- Предвидила съм всичко – обади се тя. – Заделила съм средства за около две години – за бременността, раждането и първата годинка на детето. А може да си намеря и някаква работа. Но искам дете от свестен човек. Е?…
Така започна. Но все не се получаваше. На втората седмица, след всяко месечно неразположение, тя идваше с познатата тъга в очите, изпиваше кафето си и кимваше към леглото.
Сякаш бе друга жена. С чиста кожа, ухаеща само на сапун, с чиста тъга в очите и чисти, свенливи движения в леглото. Наистина бе друга жена, жена майка, която допускаше и приемаше само чистотата към бъдещото си дете. След което сключваше ръце под брадичката си и се молеше шепнешком:
- Дай ми го, Боже!… Дай ми го, Богородице!…
Беше в неговата стая, до него, а лежеше сама с голотата си и с молитвите си. Полагаше ръце ниско на корема си, събраните й бедра леко се полюляваха и тя продължаваше да шепне:
- Дай ми го… дай ми го… Чиста съм, с чиста душа го искам.
След час ставаше бавно, бавно се обличаше, палеше свещ пред божията майка, която сама бе окачила на стената, и продължаваше да шепне.
Всичко това се повтори и сега. Но когато се обърна към него, в очите й имаше нещо ново, различно, сякаш се вглеждаше в себе си, а не в него.
- Знаеш ли – рече, – този път се почувствах отворена много надълбоко и те усетих много дълбоко в себе си. Още те усещам там. Дали това не е…?!
Странно, той едва сега осъзна и своето собствено подобно усещане. Сякаш бе допуснат да проникне през малка, тайна врата и да остави себе си там.
- Може би – каза.
Но тя кимна утвърдително, все така вглъбена и все така бавно излезе от стаята. Като че ли носеше нещо скъпоценно.
Вратата на отсрещния апартамент бе полуотворена. Възрастната собственичка се мляскаше с млад мъж. Сепнаха се.
- Коя е тази? – попита зад гърба й младият мъж.
- Спокойно, момчето ми – проститутка! – измърка собственичката.
Тя спря на стълбището, извърна се и подвикна:
- Колежки сме, бабке, колежки! Само че ти плащаш, а на мене ми плащат. Приятен ден!
- И в устата е мръсна – изсъска собственичката.
Но тя нямаше време да се занимава повече с тази похотлива кучка. Съпругът й се трепеше на две работни места, а тя даваше парите му на този млад жиголо. Повдигаше й се от такива почтени кучки, които отиваха на ресторант със съпрузите си, окачени на лакътя им с две ръце – самата съпружеска вярност, любов и почтеност!
Децата от близката детска градина я поразведриха.
Пътем купи прясно мляко и няколко леки закуски.
Тромбониста седеше на стол до леглото на Учителката. Грамадната му медна тръба бе подпряна до прозореца. Учителката се бе пробудила, но гледаше в стената, извърнала глава от Тромбониста. В момента не плачеше, но бледото й, малко личице бе мокро. Това е добре, изплакала се е! – помисли Нощната пеперуда. – Помага…
- Какво ще правим? – надигна се от стола Тромбониста. – Да бяхме повикали линейка.
- Каквото трябваше, го направихме – успокои го тя. – Защо да я подлагат на мъчителни разпити. Вече няма опасност.
- Хей, ти от къде знаеш тия работи? Направи го като доктор.
- От опит – намръщи се тя. – Преди петнайсет години и аз бях нагълтала хаповете. Такива стомашни промивки ми направиха, че и сега, като видя маркуча на пералнята, стомаха ми става на топка.
- Ами тогава ти си била на петнайсет, защо?
- Защото и мен ме нараниха по същия начин. Беше ми за първи път…
Тя отбеляза събуденото внимание на Учителката към разказа й. Лежеше все така извърната, но вниманието й бе насочено към нея. Продължи:
- Баща ми редеше фаянс в новия апартамент на един от новите тузове. Там го чукна инфаркта. Тузът го откара в болницата с колата си, а на мене нареди да остана да пазя апартамента. След половин час се върна. Бях почистила наредения фаянс в банята и тъкмо свалях прашния пуловер през глава. Така и не успях да го сваля. Мръсникът ме сграбчи и просна на пода. Онемях. Така онемях, че не извиках и от болката. Не знам колко време се гаври с мене. Накрая ми хвърли няколко банкноти и рече:
- Заработката на татко ти и… твоята заработка. Беше послушна. А татко ти, май, няма да го бъде. Иди да го видиш. Омитай се! – кресна.
- Тогава – добави тя – нагълтах хаповете.
- Горкото дете… – прошепна Учителката.
- А баща ти? – попита Тромбониста.
- Татко почина същия ден. Майка бе починала отдавна и…
- А онзи, мръсникът? – сви големите си юмруци Тромбониста.
- О, не можеш го стигна! – усмихна се тя. – Вече е някакво партийно величие. Возят го служебни коли, охраняват го гардове. Там така им викат, не мутри.
- Дете, как го преодоля? – пошушна Учителката, извърнала се към нея.
- Помогна ми една мъдра клошарка. Момиче, рече ми, наранили са те, но то е като всяка друга рана. Ако някой те удари, ще се тровиш ли? Мръсотията на мръсника си е негова, не твоя. Плюй отгоре му и живей. Е, ако ти се отдаде случай, върни му го! А може и Бог да му го върне.
- Трай, коньо… – избоботи Тромбониста и нарами голямата си медна тръба. – Аз тръгвам. Довиждане!
- Така-а… – разшета се Нощната пеперуда. – Сега ще пием прясно мляко, помага. По-бързо ще се възстановиш.
На отказа на Учителката отговори:
- Ще пиеш, защото имам и една хубава новина. С нея млякото ще ти се услади, сигурна съм. А след по-малко от година няма да мога да се справя без тебе. Моля те!
Хубавата новина бе нейната бременност, която тя съобщи като безспорен факт. Учителката се оживи. Пиеше млякото и кимаше.
- Ще дойдеш при мен. Ще живеем заедно и заедно ще се грижим за детето. Нямам си никого. И опит нямам, моля те! – редеше младата жена. – Без тебе съм загубена, ще ми бъдеш майка.
- Как стана, нали се пазеше? – попита Учителката. – Да не е от някой…?
- Не е, аз го поисках. От Записвача е, какво ще кажеш?
- Добър човек, свестен, но неоправен за този свят, дъще – въздъхна Учителката. – Как ще връзвате двата края?
- Ще се оправя. Искам само ти да си до мене. Обещаваш ли?
- Колкото мога…
- Можеш, знам! – усмихна й се насърчително Нощната пеперуда. – И мене ще научиш. Каква сила ще станем двете, ще видиш!
Бледа розовина припълзя по страните на Учителката.
- Боже, дете! Едно хубаво нещо в тази мръсотия.

Събудиха го двама полицаи. Колата им, със запалени фарове, боботеше зад тях.
Алкохолика се надигна от разстлания кашон, върху който спеше и запримигва срещу електрическите им фенерчета.
- От тук да е минала каруца? – попита единият полицай и посочи със светлината на фенерчето близката широка алея в парка.
- Каруца?… Каква каруца?
- Остави го този, през него и влак да мине, няма да усети. – Изплю се партньора му. – Не виждам и следи. Да тръгваме!
Колата им избоботи по околовръстния път.
Той изпсува подире им. Така се изплю и жена му, когато той пропиля апартамента. Още усеща плюнката й върху себе си. Цял живот ще я усеща.
Седна върху разстлания кашон, издърпа бутилката от джоба си и пъхна гърлото й в брадясалата си уста. Звездите бледнееха на нощното небе. Време е за ставане, помисли, но мислите му го отнесоха три години назад.
Беше строителен работник, спастри пари и с предимство купи голям апартамент. Но синът им порасна, ожени се и младите поискаха да живеят самостоятелно, изнесоха се на квартира.
По това време започнаха тия шантави промени, той остана без работа, дойде мръсното време.
- Така не може – рече жена му. – Да продадем апартамента и да купим два по-малки. На нас и гарсониера ни стига, а младите няма да плащат квартира в тая безработица.
Права беше, налагаше се да се преустройват според условията. Пуснаха обява за продажба, а взеха да следят и другите обяви във вестниците. Гледаха предлаганите цени, очертаваше се приемлива сделка.
И се очерта, така се очерта, че остана и без апартамент, и без пари, а жена му съвсем го зачерта – напусна го. Отвърнаха се от него и младите, не искаха да го видят.
А всичко вървеше по закон. Купувачът дойде със свидетел. Отидоха при нотариус. Пред него подписаха покупко-продажбата, пред него му наброиха парите и той собственоръчно ги тури в чантата. Стиснаха си ръцете, пожелаха си едно-друго и пийнаха по чашка уиски, заедно с нотариуса, както му е редът. Бутилката беше в маркова картонена кутия и направо с кутията наляха чашките. После му предложиха да го закарат с колата си в банката. После… после вече не помнеше нищо. Събуди се на пейка в някаква квартална градинка. Чантата беше в ръката му, но вътре намери само половин бутилка гроздова ракия.
Изби го студена пот, плувна от главата до краката. Светът се завъртя. Дървета, сгради и хора полетяха, понесени от гигантски смерч. А не чуваше нищо. След няколко опита успя да се изправи на краката си и да се дотътри до полицейски участък.
- Ограбиха ме – рече. И загуби съзнание.
После имаше съдебни дела, но нищо не можа да се докаже срещу купувачите. Полицаите същия ден намериха бутилката с уиски в колата им, изследваха я – нищо. Дори нотариусът потвърди, че е пийнал чашка от същата бутилка. Оставили го пред банката, после къде е ходил, какво е правил – не знаят!
Година след това, на чашка в една кръчма, непознат седна на масата му и след като изслуша обърканата му история, рече:
- Този номер с картонената кутия сега е известен, драги.
Вътре, до бутилката, слагат плоска пластмасова помпичка с нещо упойващо и го изцъркват само на когото трябва, заедно с питието. Стиснат по-силно кутията и… нататък ти е ясно.
- Значи, мога да го докажа! – скочи той.
- Не можеш – поклати глава непознатият. – Намериха ли в кутията помпичка – не. И това е вписано в следствените материали. Те веднага са я изхвърлили и нарочно са оставили бутилката в колата, като хора с чиста съвест. Майстори! Изработили са те с ръкавици.
- И аз ще ги изработя! – закани се той. – Ще нахълтам в апартамента и ще ги накълцам, пък, каквото ще да става. И без туй съм осъден от най-близките си.
- Вятър – махна непознатият, – няма да ги намериш. Те са го продали и препродали на други.
Непознатият се оказа прав.
От тогава той захапа бутилката и не я изпускаше – нали онези му я бяха завещали в чантата! Поработваше по нещо или се ровеше в контейнерите, колкото да има за ракия…
Вдигна бутилката и пак отпи. Звездите бяха избледнели съвсем, едва мъждукаха. Време е да слезе към контейнера.
Надигна се от разстлания кашон и потръгна, но спря. Я да вземе този кашон, ще го даде на онзи завеян Записвач, той ги заменя за листове и записва ли, записва. Какво записва, мръсотията ли?, като друго няма в тоя свят. Негова работа, всеки е полудял от нещо, или по нещо.
Нагъна кашона, тури го под мишница и излезе от парка.
Околовръстният път бе пуст. Полицаите кой знае къде гонят онзи с каруцата, а тези, с картонените кутии, няма кой да ги подгони. Няма кой да подгони и баровеца, дето се изгаври с Учителката. А за ония, горе, дето сипват упойващо на целия народ и грабят милионите му, да не говорим. Нали, от време на време, слуша транзистора на Учителката, поразголват далаверите им, но само толкоз. Пфу! – изплю се.
От далече видя голямата медна тръба на Тромбониста. Ту проблясваше, ту гаснеше от мигащата светлина на уличната лампа. Светофар! – усмихна се криво. Светофар в небето и за към небето, точно за такива като нас.
Тромбониста, изглежда, бе намерил нещо в контейнера – дъвчеше. А Записвача бе притиснал с коляно намерените от него кашони и се готвеше да ги привърже с книжна връв.
- Чакай, тури и този! – подаде му нагънатия кашон Алкохолика. – Топъл е още, цяла нощ съм спал на него.
- Бре, как така ти се откъсна от сърцето? – погледна го смръщен Тромбониста. – Няма ли да дадеш и бутилката? – кимна към джоба му.
- Не, бутилката ми е завещана. Нали знаеш, че ми е награда, олимпийски медал, с нея не се разделям – да ми напомня!
- Добре, добре, знам – избоботи примирително Тромбониста. – Вземи да хапнеш и ти! – подаде му найлонов плик с отпадъци от бисквити, сладкиши, парченца хляб и натрошени кюфтета.
Алкохолика вдигна найлоновия плик срещу просветналата улична лампа.
- Някъде в жилищния блок е имало гости – рече. – А не се научиха да изхвърлят и полупразните бутилки. Нейсе, ще минем и без тях. – И пъхна в брадясалата си уста половин кисела краставичка. Захрупа. Преглътна и попита:
- Как е Учителката?
- Добре е – отговори Тромбониста. – Нощната пеперуда я спаси, направи й стомашна промивка, беше нагълтала двайсетина хапчета. Спаси я като същински доктор.
- Те, нощните пеперуди, умеят всичко… – ухили се Алкохолика.
- Млъквай! – сграбчи го за яката Тромбониста. – Да не ти натикам цялата торба в устата. Ако беше чул как е научила какво се прави, нямаше да бълваш мръсотии.
- Няма – вдигна ръце Алкохолика. – Значи и тя е научила нещо, както аз за картонената кутия на марковото уиски.
Записвача нарами привързаните кашони.
- Аз тръгвам – рече.
Пое по улицата, оглеждайки и останалите контейнери.
- Какво толкова записва, та всеки ден събира книжни отпадъци и купува бели листове? – попита Алкохолика.
- Не знам. Негова работа – отговори разсеяно Тромбониста.
Разгледа се насам-натам по улицата и добави:
- Много оредяхме. Както е тръгнало, циганите ще заемат хубавия ни контейнер.
Контейнерът наистина беше хубав. Стоеше пред голям жилищен блок и се пълнеше с отпадъци всякакви. И не лоши.
Циганите тършуваха из останалите контейнери, но все по-често заглеждаха този. И те знаеха къде може да се намери повече лапачка.
- На тях поне им дават социални помощи, защо се ровят в контейнерите? – обърса брадясалата си уста Алкохолика. – Нито вода плащат, нито ток, крадат и метал всякакъв. Гледам ги, по цял ден киснат в кафенетата с всичкото си домочадие. Кафета, хамбургери, сокове…
- С краденото и контейнерите хранят децата си, а социалните помощи харчат в кафенетата – ден за ден! – избоботи сърдито Тромбониста. – На, и на моята тръба бяха посегнали.
- Затуй ли я мъкнеш на гърба си, като охлюв черупката си?
- Затуй.
Тромбониста пак се разгледа и цъкна:
- Тц, оредяхме. Ще поканя двама аркадаши да се преместят на нашия контейнер, иначе ще го загубим. Виж манговците как са се вторачили насам! Чакат само да се махнем и ще налетят.
Алкохолика пусна празния пластмасов плик в контейнера, пребърса се и се извърна към кафенето-кръчма. Прозорците му светнаха.
- Отивам да си допълня бутилката – рече.
- Върви! И аз си тръгвам. – Тромбониста намести голямата медна тръба на гърба си и пое с тежка крачка по улицата. Бе пълен мъж, около петдесетте, но белите му дробове свиреха като бракувана хармоника. Клаксон не му трябваше, минувачите от десет метра чуваха дишането му и се отместваха да му сторят път.

Къщичката, в която бе намерил подслон Тромбониста, беше в самия край на крайния квартал. Обитаваше я самотна осемдесетгодишна старица. Сякаш бе къщичка от театрален декор на детска пиеса: две малки стаички, малка кухничка, тоалетна с душ и, всичко това – под нисък таван, та Тромбониста се движеше из нея приведен. Затова, още отвън, сваляше от гърба си голямата медна тръба – да не задере в тавана!
И старицата бе малка, слабичка, но с живи очи и бъбрива уста. Освен да бъбри, не умееше нищо друго. Тромбониста плащаше подслона си с работа. Приготвяше дървата и брикетите за зимата, поправяше едно-друго, пазаруваше на хазайката и връщаше до стотинка рестото, според касовата бележка. Тя пазеше всички стари касови бележки, сравняваше цените и псуваше като каруцар всяко увеличение. Псуваше магазинера, търговците и управниците до девето коляно.
- Да ми паднат, този хляб ще им го завра в задниците! – крещеше. – Крадци, убийци… И дървата ще им ги завра, и брикетите, и всичко! Ще им ги завирам, докато почнат да излизат през ненаситната им уста.
Тромбониста я оставяше да се накрещи и набъбри. Прибираше се в стаичката си. Но по някое време тя отваряше вратата и го чумосваше:
- Къде сте вие, военните, да ги насметете, бе! Никакви ви няма. Едно време военни преврати правеха, ама сега и вас ликвидираха, съкратиха ви, та останахте по-малко и от мутрите, дето ни управляват. Баби, не можете народа си да опазите от управниците му, камо ли държавата да опазите от чужди!
Трясваше вратата и се успокояваше.
Какъв военен е бил той – тромбонист в полковата духова музика! Не народа, себе си и семейството си не можа да опази. Жена му и дъщеря му духнаха към Гърция. Жена му – готвачка, дъщеря му – сервитьорка. И нали жена му бе с десетина години по-млада от него, намери си там един и го заряза. И дъщеря му ще си намери – погърчиха се.
“Майната му на тоя живот!” – изпъшка. Дробовете му изсвириха, закашля се. Но погали лъскавия тромбон, спомни си лъскавата военна униформа, ботушите – огледала, и изпъшка повторно. Сега, каквото бе останало от униформата му, приличаше на пачавра, а с ботушите отдавна се бе простил, зиме и лете тътрузеше едни гумени цървули. Военен музикант, с гумени цървули – в контейнера! Ама тя, цялата ни държава, стана контейнер. И по-голямата част от народа е в него, рови отпадъците от изяденото и изпитото. Сърди се на циганите, но по-рано и за тях имаше работа, и те не ровеха контейнерите.
- Майната му!… – Зави се презглава с протърканото одеало и избоботи под него: – В това е спасението, малко отпадъци и много сън. Хем ще тренираме за онзи, големия сън…
Привечер ще намине към Перпетуума и Футболиста да ги покани на контейнер!
Вдигна се от леглото по тъмно, но старицата го усети.
- Като се върнеш, да оправиш крана на чешмата, капе! – подвикна от стаичката си.
- Ще го оправя – рече. И излезе.
Навън тури през рамо голямата медна тръба и пое към контейнера. Улицата бе пуста, ни един прозорец не светеше в този ранен час. Само кучета и котки притичваха, бездомни и те, и мълчаливо се биеха край кофите за смет на крайния квартал. Какво ли намираха в тези гладни кофи, но се биеха на живот и смърт – настръхнали, с изпъкнали ребра и святкащи от глад и злоба очи.
Колеги, конкуренти! – усмихна се болно Тромбониста.
От далече забеляза сенки до контейнера. А когато мигащата улична лампа светна, различи трима или четирима мургави, които припряно ровеха в него. Забърза, свирещото му дишане се усили. Огледа се, но нито Алкохолика се виждаше наоколо, нито Перпетуума, нито Футболиста. Записвача кой го знае къде обираше кашоните. Е, като го видят, мургавите ще се разбягат!
Ала не се разбягаха. Не се разбягаха и когато подвикна:
- Ей, ще ви откъсна ръцете! Не знаете ли на кого е този контейнер?
- Да не ти е бащиния бе, тлъстьо! – светнаха зъбите на най-едрия. – Който изпревари, той натовари, търси си друг контейнер. Айде, чупка!
- Чупка ли? Сега ще ти дам една чупка! – спусна се.
Онзи отскочи. Масивната фигура на Тромбониста, още по-масивна с голямата медна тръба, го сепна. Останалите трима изчезнаха някъде. Мигащата улична лампа угасна и в този момент той усети силен, глух удар по фунията на тромбона. Фунията отскочи и го клъвна в тила. Нещо му притопли и припълзя между плещите. Но успя да вкопчи нечия ръка. Стисна я и от нея изпадна късо дърво. Аха, фунията е поела удара, иначе, дървото е целело главата му! Изрева:
- Верицата ти! Сега ще те разфасовам на парчета…
Придърпа нападателя в могъщите си обятия и го стисна.
Той изскимтя, не му остана въздух да извика, или да изреве.
Другият, дето бе отскочил, се опитваше да го удари в гърба, но тръбата му пречеше. Накрая се сети да го ритне в крака. Той се извърна заедно с този, когото бе стиснал, и посегна да го улови. Онзи пак отскочи, а този, в прегръдката му, се възползва, измъкна се и побягна.
- Дръж ги, идвам! – чу гласа и стъпките на Футболиста.
Но от четиримата мургави нямаше и следа. Е, имаше – разпилените около контейнера найлонови пликове с отпадъци. Към единия вече се прокрадваше сива, настръхнала котка.
Футболиста тичешком я срита и тя отхвръкна, без да издаде звук. Но не побягна, прилепи се доземи и зачака със святкащи, гладни очи.
- И за тебе ще има – рече задъхано той. – Първо – ние!
После се обърна към Тромбониста:
- Изпревариха ни, а? Добре, че снощи се обади. Какво, удариха ли те? – попита, забелязал кръв по пръстите на Тромбониста, след като бе опипал тила си.
- Драскотина – отвърна той. – Тръбата ме спаси. Ако не беше тя, ей това дърво щеше да пръсне главата ми. – Тромбониста побутна с крак късото дърво, изпаднало на земята.
- Брей-й – вдигна очи Футболиста, – фунията на тромбона ти се е огънала! Сплескала се е. Май, сега ти сам ще я предадеш на вторични суровини.
- В никакъв случай. Казал съм, с нея ще ме погребат.
- Стига бе, аркадаш! – засмя се Футболиста. – Защо да ти разравят гроба?
- Няма да посмеят. И умрял да съм, ще ги вкопча, вече ми знаят силата.
Той свали медната тръба от гърба си, взе парчето дърво и започна да изправя огънатата фуния.
- Какво става тук? – изникна зад тях Перпетуума. – Отпадъците по земята, котките налитат, а вие се пънете с тая тръба.
- Изправяме… – изпъшка запъхтян Тромбониста. – Изправяме света.
- Хе, никой не го е изправил! – махна с ръка Перпетуума. Остави на земята дървения макет на вечния си двигател и засъбира разпилените найлонови пликове. Двигателят заработи, разните му колелца и маховици се раздвижиха, но след минута спряха.
- Перпетууме – рече Футболиста, загледан в двигателя, – ти кога ще го завършиш това твое чудо? На, пак спря! Да знаеш, няма да го бъде, само дето си губиш времето и се харчиш по него.
- Хе, така са викали и на Едисон, и на всички откриватели! А аз съм вече на последната права.
- Да, ама точно на тази права двигателят ти спира. Все едно атаката да спира пред гола, каква полза от нея.
На времето Футболиста беше един от най-талантливите, но славата и “доброжелателите” му го разглезиха, пропиха го и стигна до контейнерите.
- Слушай сега! – Перпетуума остави найлоновите пликове до тях и започна да обяснява: – Триенето е което спира моя двигател. Но триенето произвежда и топлинна енергия, нали?
Тромбониста и Футболиста вече ровеха в пликовете и дъвчеха. Към тях се бе присъединил и Алкохолика, който тихомълком се бе приближил откъм кафенето-кръчма. Бе изчакал да премине тупаникът, да се уталожи всичко, и тогава се измъкна иззад касите с празни бутилки.
- Нали? – повтори Перпетуума. Тримата кимнаха и той продължи: – Така-а, въпросът е да превърна тази топлинна енергия в двигателна, която ще преодолява триенето и двигателят ми няма никога да спре. Те ти го перпетуум мобиле! Виждаш ли колко малко ми остава. Ще го направя. Ще го направя, а той ще ме направи милионер и пръв в целия свят. Има да ми сваляте шапка, а Записвача ще ме запише в записките си и ще изкара някой лев и той.
- Дерзай! – избъбри Футболиста. – А междувременно, превърни тези отпадъци в жизнена енергия, че както си се разприказвал, няма да останат за тебе. Кой ще довърши великото ти дело?
- Прав си – приклекна Перпетуума и грабна един от найлоновите пликове с отпадъци. – Трябва да се поддържа жизнената енергия – вис виталис, това е на латински, за ваше сведение.
Бе вдигнал половин суха кифла, но остана с отворена уста.
- Стоп! – рече. – Хей, природата е създала вечния двигател! Какво, не се ли сещате – човека, бе. Движи се, за да се храни и се храни, за да се движи. Затворен кръг.
- Да, ама и той спира – подхилна се Алкохолика. – Донейде-донейде и…
- Верно, спира – замисли се Перпетуума. Огледа сухата половин кифла в ръката си и, изглежда, тя го осени: – Да, спира, но преди да спре е създал друг човек, друг вечен двигател и… Абе, животът е вечен двигател! – възкликна.
Сухата половин кифла най-после изхрупа между зъбите му.
- А ти защо не създаде? – побутна го с коляно Футболиста.
- Какво да създаде? – попита Алкохолика.
- Друг човек. Поканила го една госпожа да й демонстрира вечния двигател. Почерпила го, кафенце му предложила и полегнала на дивана с разтворен пеньоар, така по-добре виждала. А нашият Перпетуум, като се отплеснал по двигателя, направо се забравил, нищо друго не виждал. Госпожата измръзнала, взела да киха. Накрая станала от дивана, тикнала вечния двигател в ръцете му и му рекла:
- Чукало няма двигателят ти, драги, чукало! Без чукало никога няма да тръгне.
- Какво чукало? – зяпнал нашият.
- Такова… с него да си чукаш завеяната глава! – И го изтикала зяпнал в коридора. Тряснала вратата пред носа му.
- Ха! – прихна Тромбониста. Късото дърво се отплесна от фунията на тромбона и го перна през устата.
- Защо се хилиш? – възмути се Перпетуума. – Има неуки хора, не всеки разбира от вечен двигател.
- А-а, тази е разбирала, ама ти не си я разбрал – изкиска се Алкохолика. Футболиста също се тресеше.
Записвача спря зад тях с връзка кашони в ръцете.
- Изглежда съм пропуснал нещо весело – рече.
- О, изпусна много – и веселото, и екшъна с циганите! – посрещна го със смях Футболиста. – Сядай да ти го разкажем.
Записвача седна върху връзката кашони.
Разсъмваше.
Откъм жилищния блок се зададе млада жена по домашни чехли, с найлонов плик в ръката. Не кривна към контейнера, подаде плика на Записвача със смутена, но хубава усмивка.
- Благодаря! – каза Записвача.
Когато младата жена се отдалечи, Футболиста измърмори:
- Бе, какво им става на тия жени, повредени ли са, че налитат все на завеяни.
- Вземи – подаде му плика Записвача, – аз не съм гладен.
- Е, да, ти се храниш само с кафета и истории разни. Но не забравяй да туриш на тези истории и едно голямо чукало, доста глави има за млатене. – Продължи мърморенето си Футболиста: – Най-напред нашите, дето мълчат, а сетне и главите на ония, дето се угояват от мълчанието ни.
- И мълчанието е чукало – каза тихо Записвача.
- Чукало от памук, от него не боли – възрази Футболиста. – Друго трябва, буково! Та, като удари, цицина да прави. Гол се отбелязва с удар във вратата, не със смирено мълчание пред нея. Пишеш ли го това в твоите записки?
- Пиша, каквото ми диктувате – отговори Записвача. – А когато започнете да го правите, и него ще пиша. Не знам само кога ще стане. Дали няма да е, когато стане готов и двигателя на Перпетуума…
- Скоро ще е! – скочи Перпетуума. Сухата кифла бе още в ръката му. – Ела да ти обясня, ти поне си грамотен човек.
- Хайде-е… – проточи Алкохолика, – понесоха го мътните. Ей, Перпетуум, дай тая кифла да не ти пречи! – Грабна кифлата от ръката му и захрупа, подхилвайки се.
- Утре – по-навреме! – рече Тромбониста. – Да не ме оставите пак сам.
Фунията на тръбата му се беше поизправила, но устната му се бе изкривила, отекла от удара на късото дърво.
“По-навреме, ако е чисто, има ли тупаник, не ме търси!” – помисли Алкохолика, довършвайки сухата кифла на Перпетуума.
Не знаеше, че Записвача чува и мислите му.

На другата сутрин край контейнера бе чисто, мургави не се мяркаха. Но Алкохолика, заровен в кашоните до кръчмата-кафене, изчака да се съберат всички и тогава се измъкна от леговището си. Тромбониста, Перпетуума, и Футболиста вече сортираха отпадъците от найлоновите пликове. Записвача привързваше картонените кашони, които бе събрал пътем.
От жилищния блок пак излезе първа младата жена по домашни чехли, но мъжът й я настигна, дръпна плика от ръката й, измърмори нещо сърдито и я отпрати. Към него веднага притичаха няколко бездомни котки и две проскубани кучета.
Той спря, вдигна плика и огледа първо клошарите с ехидна усмивка, после и четириногите просяци, и изсипа отпадъците на земята. Отдръпна се и продължи да гледа със същата усмивка ожесточената битка, която поведоха четириногите. Вкопчиха се в едно освирепяло, съскащо и ръмжащо кълбо. Той кимна доволен, пусна плика на земята и влезе в лъскавата си кола.
- Този си отмъсти – рече Алкохолика. – Изревнува жена си от Записвача и си отмъсти. Вчера сигурно е видял от прозореца как тя саморъчно му подаде плика с отпадъци. Жегнало го е. Мръсник. Ей, Записвач, заради тебе загубихме един плик с хубави отпадъци! По-добре не идвай на нашия контейнер.
- Ти ли ще кажеш кой да идва и кой да не идва, бе! – настръхна срещу него Тромбониста.
- Не аз, ама нали видяхте какво стана.
- Какво стана – избоботи Тромбониста, – един мерзавец си направи кефа да сбие котки и кучета, това стана. Да не искаш и сред нас да изсипе отпадъците си и да се хили, докато ние съскаме и ръмжим един срещу друг. Това му се ще на него, има ги всякакви.
- Има ги – врътна заканително глава Футболиста, – ама някой ден може да намери колата си на джанти.
- А, не! – изстъпи се пред него Тромбониста. – Стига сме си вадили едни други очите ние, българите. Достатъчно са ни изправили политици и управници едни срещу други, та лесно да ни управляват и грабят. Не съм сигурен, но помежду си сме се избили толкова, колкото са избитите и във войните. Знаеш ли какво казват хората от моя, чирпанския край: “Жертвите от една френска революция са толкова, колкото са жертвите на една чирпанска сватба!”. Затуй сме на това дередже. Хем мълчим, хем разединени и се ядем като видри.
- Е, той, Записвача, затова пише “Записки по българските мълчания”! – подхилна се Алкохолика.
- Какво ти пречи, че ги пише? – врътна се Перпетуума. – На тебе всички ти пречат.
- Пречат ми и сами си пречат – опря му се Алкохолика. – Те са като триенето на твоя вечен двигател, заради което не може да тръгне. Какво ще потръгне с тези записки – нищо!
- Ще потръгне. Утре имам среща с един учен физик, професор, той ще ми каже как да превърна топлината от триенето в двигателна енергия, ще видиш тогава.
- Бре, къде го намери тоя професор? – избоботи Тромбониста. – Ти и професор!
- В центъра, до един контейнер. И професорите са като нас, клошари. Само че ровят контейнерите в центъра.
- Вятър! – махна Алкохолика. – Майката му е да мамиш, да крадеш и пак да крадеш. Тоя свят е на крадльовците и измамниците, не го ли виждаш. Ама как ще го видиш, като си ослепял и оглушал от твоя перпетуум!
Алкохолика се извърна и огледа улицата.
- Абе – рече, – къде се загуби Нощната пеперуда? Само с нея си услаждахме очите, а напоследък никаква я няма.
- Грижи се за Учителката – измърмори Тромбониста.
- Бре! – изхили се Алкохолика. – Оставила си производствената практика… Кой ще й изчуква десетачките от евро?
Никой не му отговори. Той и не очакваше, загледан в далечния край на улицата. Разсъмваше и там забеляза някакво струпване на хора.
- Да не е станало нещо? – попита.
Останалите се извърнаха натам. Наистина се събираха доста хора. Но повечето бяха на инвалидни колички, с патерици и бастуни. Държаха някакви плакати.
- Я да идем да видим! – предложи Футболиста. – Подготвя се някакво шоу. Хайде!
Ала преди те да тръгнат, шествието тръгна към тях, начело с няколко реда инвалидни колички, на които бяха закрепени плакати: “Искаме работа!”, “Искаме равен шанс!”, “Искаме човешки живот!”, “Утре и вие може да сте един от нас!”
- Приятели, накъде сте се запътили? – попита първите Тромбониста.
- Отиваме на мълчалив протест пред министерския съвет – отговори му младеж без крака, бутащ с ръце инвалидната количка. – Хайде и вие с нас! Ти, с тази голяма тръба, сигурно знаеш някой реквием, тъкмо като за нас и… вас.
- Готово! – оживи се Тромбониста. – Ще се наредим зад количките, а за реквиема отговарям аз.
- Що да не се поразходим и да позяпаме – рече Перпетуума.
Записвача, Алкохолика и Футболиста кимнаха. Изчакаха да отминат инвалидните колички и се наредиха зад тях. Тромбониста нагласи голямата медна тръба и подхвана някакъв реквием. Дълбоки и бавни, басовите звуци напълно подхождаха на тъжното шествие, сякаш идеха изпод земята. Зад тях потропваха патерици, бастуни и тоягите на слепците. Някои пристъпваха зад кучета водачи.
- Имало по-зле и от нас! – въздъхна Футболиста.
Пред министерския съвет завариха няколко още по-многолюдни групи – пенсионери, работници от фалирали предприятия, тютюнопроизводители и какви ли не. Едни си искаха заплатите за години назад, други държаха в ръце празни тенджери, трети изливаха бидони с мляко направо на асфалта, четвърти… Всички стояха мълчаливо пред загражденията, които охраната бе наредила.
- Сакън, да не обезпокоим високопоставените бездушия! – измърмори Перпетуума. – А кой ги постави – ние! За да се крият сега в тъмните си коли и да се правят, че не ни виждат.
- И никой не ни обръща внимание – добави Футболиста. – Шматкат се насам-натам, ще речеш, кой знае каква работа вършат, а си уреждат личните сделки и пълнят гуши. За това еша им няма.
Охраната равнодушно гледаше над множеството.
- Кого пазите и от кого го пазите, бе? – подвикна Алкохолика. – Пазите крадците от окрадените!
Работниците от фалиралите предприятия разгънаха грамаден транспарант: “Искаме среща с министъра!” и започнаха да скандират. Пенсионерите затропаха с празните тенджери, млекарите удряха по гюмовете. Инвалидите разлюляха плакатите.
- Охо, става интересно! – каза Футболиста в ухото на Записвача. – Публиката е бясна от слабата игра на скъпо платения отбор. Май иде край на мълчанието, какво ще кажеш?
Записвача повъртя глава:
- Това е шепот на шепа хора. Погледни колцина са, двеста-триста, не повече. А милиони мълчат, няма ги никакви.
- Ами как да дойдат тези милиони, като останаха само кекави старци, младите изтекоха.
Офицер от охраната вдигна ръце за тишина и извика:
- Спокойно, след малко ще ви изслуша говорителят на правителството.
- Какво-о-о…! – ревна множеството. – Ние с папагали не преговаряме. Искаме тук, пред нас, министрите, премиера!
- Министрите ги няма – отсече офицерът.
- У-у-у-у…! – букна множеството.
Офицерът направи кръгом и се скри.
Множеството буча някое време, буча и започна да стихва.
След час-два съвсем утихна. А след още един час започна да се разотива.
Тромбониста поведе шествието на инвалидите с басовия реквием. Хората го следваха мрачни, мълчаливи. До контейнера се разделиха.
- Те, това е всичкото ни, всичката ни сила – избоботи Тромбониста.
- Довечера телевизията ще го покаже като слабо шоу, два-три вестника ще пишат по пет-шест реда и толкоз. – Добави Футболиста.
- Кучетата си лаят, керванът си върви… – подхилна се Алкохолика. – Какво ви казах аз, времето е да мамиш и крадеш, да мамиш и крадеш. Другото е вятър. Искали министри, хе! Министри ще видят чак преди изборите. Тогава пак ще подмамват с обещания, после ще ги забравят и пак ще крадат.
Той разклати полупразната бутилка, отпи и се запъти към кръчмата-кафене да я допълни. Останалите поеха по улицата, мрачни и те, сякаш някой им бе опоскал контейнера.
- Да идем да видим Учителката – предложи Тромбониста на Записвача.
- Да идем.
Перпетуума и Футболиста кривнаха в първата пресечка.
Пред вратата на Учителката Тромбониста и Записвача спряха. Отвътре се чуваше смях. Почукаха. Отвори им Нощната пеперуда.
- Влизайте – рече. – Ние, тук, четем разни книжки и се веселим.
- Разбрахме, чува се чак навън – избоботи Тромбониста.
- Да се чува – отвърна тя. – Сядайте, какво ви води?
- Отбихме се да видим Учителката – каза тихо Записвача и се обърна към нея: – Как сте, госпожо?
- Добре съм, благодаря! – тя вдигна добрите си очи към него. Вгледа се внимателно и се усмихна съучастнически.
“Знае…” – смути се той. Нощната пеперуда се засмя.
- Няма ли да седнете? – попита.
- Нн-не – заекна той. – Само се отбихме, няма да ви пречим. Четете си.
Недобре прикритата книга в скута на Учителката бе книгата на доктор Спок. Това още повече го смути и той се разбърза:
- Довиждане! Радвам се, че сте добре. – Отстъпи заднишком, блъсна се във вратата, отвори я и излезе.
Тромбониста го последва.
А от стаята ги последва още по-весел смях.
- Какво толкова им е смешно? – измърмори Тромбониста.
- Не знам, жени… смехът и плачът им вървят ръка за ръка.
- На тях всичкото им е мешено, иди ги разбери! – омрачня Тромбониста, сетил се за своите “гъркини”.
Повървяха малко. Тромбониста изведнъж се спря и спря Записвача:
- Чакай! Ще ти кажа една песничка. Пееха я нашите фронтоваци, когато се върнаха след войната от Гърция. Пийнеха ли, все нея пееха:
Ксанти, Драма, Гюмюрджина,
всяка лъскава гъркиня,
наведе ли се надолу,
все ще блесне нещо голо…
- Е…? – Записвача не разбра защо точно тази песничка му казва Тромбониста.
- Ами… и моите вече са гъркини! – махна ядовито с ръка Тромбониста и свърна към къщичката на своята бъбрива хазайка.
Записвача дълго гледа подире му.

Няколко нощи Алкохолика проспа в кашоните до кръчмата-кафене. Бяха го стреснали двамата полицаи в парка, дето търсеха някаква каруца. Ами ако беше някой ненормалник, като нищо ще му “свети маслото”! По-добре тук, до кръчмата, близо му е до контейнера и до гроздовата. И по-безопасно. Събуждаше го свистящото дишане на Тромбониста и като разбереше, че всичко е мирно и тихо, измъкваше се от кашоните и се присламчваше към контейнера.
Но тази сутрин, много по-рано от обичайното, го събуди пърпоренето на мотор. Кривна зад кръчмата и спря, но продължи да пърпори на малки обороти. Не беше кръчмарят, той нямаше мотор. Да са крадци?… Ще чуе. Но по-добре да си трае. Такива тъмни ангели на мотор не са дошли за нищо и по-добре да не им се мярка, те никак не обичат свидетели.
Той се спотаи в кашоните, дори дишането си спотаи. Превърна се само в слух, ала не чуваше нищо. Чак когато по улицата се разляха далечните светлини на кола, от другата страна на кръчмата се чуха две глухи изщраквания на затвори. Охо, тук се гласи някаква разправа! – помисли. Обхвана главата си с ръце и спря да диша. Нищо, че зидовете на кръчмата го пазеха.
Светлините на колата станаха по-ярки. Вече се чуваше боботенето на двигателя й – усилваше се, приближаваше. Той усети как целият се вкаменява. И точно в този миг изтрещяха два реда изстрели, и продължиха още няколко секунди. Но на него му се сториха вечност.
Фаровете на колата угаснаха. Тя се блъсна в ъгъла на кръчмата откъм неговата страна. Нещо тупна в кашоните пред него. Настъпи тишина.
Моторът зад кръчмата изрева и прелетя на метър край него. Сви в близката пресечка и изчезна. Мярна двама с маски, легнали ниско над мотора. Откъм колата се разнесоха хрипове, но и те спряха.
Изпод кашоните, току пред очите му, се подаваше ъгъла на куфарче. То бе тупнало в тях.
Алкохолика се пресегна, изтегли го внимателно и се ослуша. Нищо, пълна тишина! Изправи се на колене и се огледа. Наоколо не се мяркаше жива душа. Уличната лампа просветна и той разпозна колата на онзи мръсник, дето се изгаври с Учителката върху контейнера. Вътре бяха клюмнали на всички страни три или четири трупа, не разбра. Разбра само, че трябва да изчезва. Пъхна куфарчето в един празен кашон, смачка го под мишницата си и когато мигащата улична лампа угасна, изчезна в тъмното зад кръчмата. След няколко преки пое към парка. Заби дълбоко в него. Изподра ръцете си, но се шмугна в някакъв трънак до купчина вонящи дюшеци и парцали. Изглежда бяха последната постеля на някой мъртвец, която близките му са изхвърлили тук.
Въпреки вонята, едва сега си пое дълбоко дъх.
Опита да отвори куфарчето, но то се оказа заключено. Опипа в тъмното за камък, ала спря. Не биваше да вдига шум! Разрови се във вонящите парцали, подгизнали от влага или пикоч. И рови, докато не напипа парче плосък метал. Подвря го под капака на куфарчето и след няколко напъна капакът отхвръкна. Ръцете му усетиха няколко реда пачки с банкноти.
Хе, така си и мислеше! – едва не извика. Затисна брадясалата си уста с овонените си длани и застина. Ами сега, в какво да сложи и къде да скрие толкова пари? Не може да ги понесе в куфарчето, как ще изглежда един клошар със скъпо куфарче в ръка!
Пак зарови ръцете си във вонящите парцали. Най-сетне откри влажна платнена торба и калъфка за възглавница. Прехвърли пачките в калъфката, омота я, пъхна я в торбата и я преметна през рамо. Потупа я: “Е-ех, имало Господ, върна му загубените от апартамента пари в излишък!” Сега близките му ще видят кой е Алкохолика… Подвря празното куфарче във вонящите парцали, затисна го и се изправи.
Разсъмваше.
Видя просека в трънака, който бе издрал ръцете му, и излезе през нея. Торбата на рамото му също вонеше, но нали парите не миришат. Не миришат на това, от където бяха дошли, няма да миришат и на това, с което ги бе омотал. На всеки заслуженото: мръсникът си получи своето и той си получи своето. Да сте ми живи и здрави, момчета! – благослови мотористите. – Добра работа свършихте.
След половин час излезе от парка. Подвоуми се, но любопитството го потегли към контейнера. Какво ли става сега там? Сигурно гъмжи от ченгета и полицаи. А аркадашите му клошари не смеят да припарят до контейнера. Кой ще ги пусне!
Тръгна по улиците, размотавайки се нарочно от пресечка в пресечка. Дори спря до един павилион и си купи баничка. Продавачката набърчи нос от миризмата му, но го обслужи.
Около контейнера и кръчмата-кафене завари картинка, която не го изненада. Ченгета сновяха насам-натам, измерваха с рулетки, чертаеха и записваха. Един непрекъснато щракаше с фотоапарат. Колата си седеше, забита в ъгъла на кръчмата. Кварталците отдалече наблюдаваха суетнята. Отдалече наблюдаваха и неговите аркадаши – Тромбониста, Записвача, Перпетуума и Футболиста. Той кривна към тях.
- Какво става? – попита.
- Салхана – избоботи Тромбониста. – Преди малко натовариха три трупа в линейката и ги откараха.
- Бре! Не се ли чува кои са, какви са? Защо…?
- Подочу се нещо за наркотрафиканти и наркопазари, но кои са и що са, не знам. А ти на какво вониш толкова, бе?
- На боклуци. Не ги подуших, заспал съм…
- Пак си бил пиян, как ще ги подушиш. Пфу-у! – отдръпна се Тромбониста.
Алкохолика се загледа в колата и възкликна:
- Я, това е колата на онзи, бе! Дето се изгаври с Учителката. Същата е.
- Ако е бил той, намерил си го е, неговата м…! – стисна огромните си юмруци Тромбониста.
В това време едно от ченгетата заоглежда контейнера. После се изправи и им махна с ръка:
- Ей, клошарите, елате да опразните този контейнер! Нали това ви е занаята.
Алкохолика прихвана вонящата си торба, но Тромбониста го спря:
- Ти стой тук. Така вониш, че трябва да искаме противогази.
Ченгето обясняваше на някакво началство:
- Контейнерът е надупчен, ще потърсим куршумите. Стреляно е откъм кръчмата с автоматични пистолети, пълно е с гилзи.
Има и следа от гуми на мотоциклет, взехме отпечатък.
Началството кимна:
- Добре. Но сигурно е краден. А колата?
- Колата е на Хашиша. Той и двамата му гардове са на решето – работа на професионалисти.
- Разбира се, за десет-петнайсет години всички станаха професионалисти в мръсотията – намръщи се началството. Извърна се и избъбри на себе си: – Престъпници, законодатели, съдии, прокурори, правителства… И сред нас ги има.
- Има и ирония на съдбата – каза ченгето. – Преди седмици намерихме до този контейнер мъртъв един наркоман. Днес намерихме точно тук мъртъв и наркотрафиканта.
Хе, но за две неща не знаете, не ги намерихте тук! – подхилна се Алкохолика. – Учителката и куфарчето.
В контейнера намериха десетина куршума.
Дойде платформа, вдигна надупчената и смачкана кола на наркотрафиканта, от която капеше кръв, и ченгетата и полицаите са ометоха след нея.
- Ама са го пречукали на точното място, мръсника – в мръсотията! – изръмжа Тромбониста. – Ще кажем ли на Учителката?
- Не – рече тихо Записвача. – Това отново ще я разстрои, а тъкмо се окопитва.
- Защо, неин близък ли е? – попита Перпетуума.
Никой не му отговори.
Когато колата за отпадъци дойде, наложи се циганите първо с лопати да нахвърлят боклука в контейнера и после да го тумбат в колата.
- Бате, кой я свърши тая, бе? Да му го…
- Ченгетата – прихна Футболиста.
- А, връщам си го на думата още един път – стресна се циганинът.
- Е, като си го начукал, връщай си го много пъти, с един път нищо не става! – Футболиста вече се превиваше от смях.
Смееха се и кварталците.
Само младата жена по домашни чехли се извърна и тръгна към жилищния блок.
Господи, какво презрение към подобна смърт има в този смях! – помисли Записвача. И също си тръгна с връзка кашони под мишница.
- На тоя днес му се събраха доста работи за записване – кимна подире му Алкохолика. Но се оказа сам, хората се разотиваха. Единствен кръчмаря стоеше умислен на вратата на кръчмата. Сигурно се питаше какво ще донесе на бизнеса му тази салхана – по-голяма, или никаква клиентела?
Алкохолика отиде при него и нарочно повлече единия си крак, преди да влезе в кръчмата.
- Ще е на берекет, не му мисли! – рече. – Колегите от всички квартали ще се юрнат при тебе да чуят и разнасят клюката.
Кръчмарят допълни бутилката му и вдигна ръка:
- Черпя! За добрите думи и повлечения крак. Нищо, че овони заведението ми – намръщи се той.
- Хе, той, целият ни свят вони! – Алкохолика несъзнателно потупа торбата си и побърза да излезе.
Трябва да внимавам, помисли. И… никаква ракия, докато не измисля какво да правя с тези пари. Близо милион са, нито да ги нося, нито да ги вложа в някоя банка. Подозрително е и аз съм подозрителен – клошар с торба пари! Бре, ами сега?
Торбата изведнъж натежа, вряза се в рамото му. Спря, извърна се към кръчмата-кафене и избъбри:
- Бог да прости греховете на този трафикант! Друг надали ще се помоли за него, но аз имам основание, дължа му го.
Намери една все още незастроена квартална градинка, настани се на самотна пейка и премести торбата между краката си. Тук спокойно ще обмисли всичко. Посегна към бутилката в джоба, но отдръпна ръката си като от огън: “Не!”
По улицата премина мъж приблизително на неговата възраст. Лек летен костюм в светло бежово, кремава риза, плетени, меки обувки и куфарче, подобно на това, което той отвори в трънака на парка. Аха, ето как трябва да изглежда, за да не е подозрителен! Но как да влезе в магазин с тези дрипи и тази воня, с мръсната торба?
Пазара! – сети се. На пазара няма да бие на очи, там щъкат какви ли не, а може да намери почти всичко и да заприлича на този господин. И куфарче! Ще се избръсне в парка, ще се преоблече, ще хвърли дрипите си и… Но преди това трябва да намачка една-две банкноти, да ги поомърси, като за пазар. Бръкна в торбата и се зае с тази работа.
Два часа по-късно, ако можеше да се види, сам нямаше да се познае. Както не се позна в първата витрина, пред която спря, излизайки от парка. От витрината го гледаше елегантен господин с куфарче в ръка. Около прошарената му глава витаеше облак от скъп дезодорант. Кимна одобрително и се понесе на плетените си обувки към наблизо спрялото такси.
- Карай към “Банка ДСК”! – каза разсеяно на шофьора. Бе чувал, че тя е солидна и сигурна банка.
Влезе в залата, избра едно напълно свободно гише и бавно се отправи към него.
- Искам да открия един малък влог при вас – каза премерено усмихнат. И подаде личната си карта.
- Но как носите толкова пари в брой на ръка! – пошушна удивена служителката.
- Охраната ме чака отвън – отговори спокойно. И добави: – Нямаше как, получи се бърза сделка, знаете…
Служителката кимна и се зае с документацията. Тук големите суми явно не правеха впечатление. Е, той си бе заделил няколко десетки хиляди за джобни пари! На първо време ще отиде в хотел в самостоятелна стая. А после ще си потърси и хубава квартира. Защо не и апартамент? Ще навести луксозните заведения да види какво правят баровците с многото си пари, как живеят и как ги множат. Все ще понаучи нещо.
Първата му работа в хотела бе да се изкъпе и да се наспи като човек. Да можеха да го видят жена му и синът му!
Прегърна куфарчето и заспа.

Месец по-късно младият жиголо настигна Нощната пеперуда по стълбището към стаята на Записвача. Поздрави шепнешком и шепнешком каза:
- Хайде довечера да се разтоварим взаимно от тежкия си труд!
Тя го погледна през рамо:
- Обади ми се, когато мина шейсетте.
- А, може би, когато стана клошар? – Усмивката му бе нагла.
- Ти, драги, и сега си клошар, ровиш из стари контейнери.
- Работиш добре и с езика, забелязах още миналия път.
- Благодаря! Мога да обуча и твоята бабка, предай й офертата ми.
- Непременно. Чао, пачавро!
- Не държа да знам името ти, но щом го казваш…
Лицето му посивя, но не каза нищо. Вече бяха на площадката пред двете врати, а тази на… пациентката му бе открехната и нищо чудно бабишкерата да слухтеше зад нея.
Тя не пропусна открехнатата възможност. Усмихна се очарователно и пошепна с насочен към вратата шепот:
- Съгласна съм. Свършвай бързо, после ще се видим.
Той едва не й налетя със стиснати юмруци. Тя влезе в стаята на Записвача и залепи ухо на вратата.
- Какво има? – учуди се той и спря да разлива кафето в двете нащърбени чашки.
- Нищо, слушам ожесточената стрелба, която предизвиках между бабишкерата отсреща и жиголото й. Ще се избият!
- Стрелба… – каза замислен Записвача.
- Какво имаш предвид?
- Стрелба, но истинска, преди време ликвидира насилника на Учителката. И знаеш ли къде – до същия този контейнер.
- Сериозно?
- Да. И него и гардовете му. Решихме да не й казваме.
- Намерил си майстора – каза тя равнодушно. Седна, отпи от кафето и добави: – Аз също имам новина, ето, виж! – подаде му някаква хартийка.
- Какво е това? Пак изследвания? Всеки път ли ще ми носиш такива?
- Не, за последен път. Ами чети бе, глупчо! Тест за бременност, бременна съм. Боже, какъв смотан баща! – Прихна.
Той запримигва смутено. Пресегна се не към нащърбената чашка, а към джезвето и отпи направо от него. Опари се, очите му се насълзиха.
- Какъв баща съм наистина? – каза с потъмнял глас. – От контейнерите ли ще храня нашето дете?
- Защо от контейнерите, нали пишеш твоите записки? Книга ще издадеш, ще ти платят, и други ще напишеш. А и няма само ти да го храниш, ще го храня и аз, и Учителката.
- Учителката…?
- О, какво знаеш ти! Вече живеем заедно и заедно ще гледаме бебето, подготвяме се.
- Аха – доктор Спок! – усмихна се той.
- Да, четем дебели книги. А Учителката има и опит. Ще видиш, всичко ще е наред. Знаеш ли, че именно моята бременност вдигна на крака добрата жена. Вече почти е забравила онзи мръсник. Мисли и говори само за бебето. Добре сте направили, че не сте й казали, пак ще се разстрои.
Тя погледна купчината изписани листове, после отмести погледа си към леглото.
- Хайде да се гушнем – рече свенливо.
- Може ли? – попита с тревога. – Да не би…
- Питах, може – изчерви се тя. – Само по-внимателно… Моля те, ще ми е за първи път да го правя с бащата на детето ми в мене.
- И на мене – с майката на детето ми. – Той също поруменя.
Преливаха от свенливост и нежност един към друг и един в друг. А после – и един до друг, останали заслушани в себе си.
- Господи, неповторимо е! – въздъхна тя. – Благодарна съм, че го преживявам. То изтрива цялото ми минало. Вече съм друга, друга…
Помълча и добави:
- Хайде да отидем в катедралата. Да запалим една голяма свещ пред Богородица за нас – тримата!
Но се наложи да почакат. Преди да отворят вратата към стълбищната площадка, в апартамента на бабишкерата избухна скандал. Съпругът й се бе върнал в необичайно време и подробностите от пейзажа в апартамента очевидно не са му харесали. Едната подробност, Жиголото, изскочи на площадката, напъха ризата си в панталона, приглади косата си и бавно, с достойнство заслиза по стълбището.
Изчакаха го, а виковете от апартамента не стихваха. Съпругът така крещеше, че те долавяха само края на виковете му:”…урва!… …сница!… …гонена кучка!” Но в една кратка пауза бабишкерата успя да се вмъкне:
- Добре, млъкни, ще си купя вибратор! – кресна.
Настъпи гробна тишина. Съпругът вероятно стоеше с откачена долна челюст, а тя сигурно се отправяше към банята, но нещо й попречи, защото я чуха да казва:
- Какво правиш, остави ме, перверзник… Остави ме поне да се изкъпя.
- Ще се изкъпеш… след… него и мене. Наведнъж… – боботеше задъхано съпругът.
Отново настъпи тишина и те се прокраднаха към стълбището. Вратата на бабишкерата зееше широко отворена. Жиголото не беше си направил труда да я затвори.
- “Разни хора, разни идеали…” – цитира Записвача. А тя прихна:
- Остава да се върне сега и жиголото! Представяш ли си?
- Не е трудно – шведска тройка… – измърмори той с погнуса. Много рязък бе преходът от неговото преживяване и това на съседите му, което го разстрои. Сякаш се просмукваше по някакъв начин и в неговия свят. Мръсотията е вездесъща – въздъхна.
- Не се разстройвай! – каза умолително тя. Прихвана го под ръка и вплете пръстите си в неговите пръсти. – Мисли за нас – тримата, заедно сме, един до друг и… един в друг. Още го усещам така, продължава. – Тя вдигна очи към него, стисна пръстите му до болка и поруменя.
Чувстваше се лека, чиста и сигурна до този иначе непохватен и отчайващо непрактичен мъж. Но, странно, вървят с изравнени крачки! Тя, ровила всичката мръсотия на този свят-контейнер и той, пипал само хартиени отпадъци и белите листове на неговите “Записки по българските мълчания”.
Странна двойка са. Странно ще изглеждат и сред блясъка на катедралата, но не и пред майчинския лик на Богородица.
На излизане от катедралата, току пред тях профуча такси.
Записвача спря, примигна и го проследи с присвити очи.
- Какво има? – попита тя.
- Хм, пътникът в таксито ми се стори познат. Приличаше на Алкохолика. Но този бе изтупан, избръснат, с мека шапка… Не, така ми се е сторило, припознал съм се.
- Сигурно – прихвана го тя под ръка. – Как го виждаш Алкохолика в такси, изтупан и с мека шапка, невъзможно!
През витрината на луксозно кафене тя видя на отделна масичка жиголото и възрастна дама.
- О-хо – кимна, – водим преговори с поредната пациентка!
- Защо ги наричаш пациентки?
- Защото са. Разгонени богати бабишкери, които пощръкляват пред всеки млад мъж. Вместо да се радват на деца и внуци, те мислят само как да погълнат повече млад свят между омекналите си бедра.
- Ставаш груба – намръщи се той.
- А как да говоря за тях? Ето, сравни Учителката с твоята съседка и се опитай да ги опишеш с еднакви думи, не става.
- Не става – потвърди той. – Пред всеки и след всеки човек мълком вървят думите, които се излюпват от самия него. Околните само четат на глас тези думи и те му прилягат. Ако някой злобар му лепне чужда дума, от нея може и да го заболи, но тя пада от него в прахта и се гърчи там в злобата си – съхне.
- Ей, ей, какви ги редиш! Съобразявай се малко с аудиторията – притисна ръката му тя. – Главата ми се наду, ще се пръсне, а не можа да схване нищо. Усещам я като футболна топка, празна.
- Тъкмо навреме, защото Футболиста ни очаква.
Футболиста наистина се повърташе пред вратата на неговия вход, подритвайки пъстра опаковка от кроасан. Видя ги, спря и разпери ръце:”Най-после!…”
- Къде се мотаете, бе? – попита сърдито. – На мене ръцете ми се откъснаха, домъкнах ти двайсет кила книги за вторични суровини, а той разходки си прави.
- Къде ги намери? – учуди се Записвача.
- Пред едно квартално читалище. Циганите с лопати ги товарят в каруците. Някакъв туз купил сградата за дискотека и я почиства от боклуците.
- Боклуци?… – Лицето на Записвача се сгърчи.
- Така каза онзи – оправда се Футболиста. – До довечера, каза, тези боклуци да ги няма!
Записвача гледаше двете купчини книги, овързани с канап: Сервантес, Лорка, Юго и Балзак, Ботев и Вазов, Яворов, Дебелянов… Боклуци! Когато времето е боклук – превърнато в боклук от боклукчии – книгите стават боклук. Горко ни!
- Благодаря – въздъхна Записвача.
- Е, аз тръгвам – разбърза се Футболиста. Като гледаше Записвача, той почти съжали, че е донесъл книгите. Изражението на Записвача бе като на погребение.
- Има и книжки за деца! – възкликна Нощната пеперуда, приведена над връзките книги. – Ще ги запазим.
- Всичките ще ги запазим – каза глухо Записвача.
- Да ти помогна – посегна тя.
- Не, ти не бива да носиш тежко.
Откъм апартамента на бабишкерата се прецеждаше апетитен мирис на печено и нито един звук. Нощната пеперуда преглътна и се усмихна язвително: “Старае се бабето, възнаграждава двойната езда!”. Но се зарече на връщане да купи една пържолка, кисели краставички и да пируват с Учителката. Хем ще й разказва клюката, хем ще пируват. А с детските книжки дълго ще се забавляват.

Клиентелата в кръчмата-кафене наистина се умножи. Стичаха се любопитни от близките и по-далечни квартали. Местните пиячи плащаха почерпките на новодошлите с дълги и предълги разкази за събитието. Не пестяха нито подробностите, нито измислиците, от които събитието придоби мащабите на малка война: стрелба от двете страни, пукотевица, автомати, че и бомбени взривове някои чули!
Оглеждаха следите от колата, ударила се в ъгъла на кръчмата. Оглеждаха дупките по контейнера, цъкаха изумени и пак се връщаха в кръчмата.
- Една торба с куршуми напълнихме само от контейнера – казваше Футболиста всеки път. – Ченгетата ни накараха да го опразним от отпадъците и с шепи ги гребяхме по дъното. А изглежда е имало и в отпадъците, защото, когато циганите ги товареха с лопати, тропаха на метал.
Футболиста бе усетил авантата и ден не пропускаше в кръчмата. Той единствен от клошарите оставаше след сутрешната оборка на контейнера и посрещаше новодошлите като почти очевидец. Кръчмарят го черпеше с първата ракия, а после отпращаше любопитните на неговата маса и на масите около него.
- Той знае, питайте него – казваше им.
Футболиста се чувстваше както в годините на футболната му слава – народ се стичаше към него, народ го следваше, народ го гледаше в устата.
Един ден в кръчмата влязоха трима съвсем непознати. Влязоха току след Футболиста, други нямаше. Кръчмарят тъкмо му поднасяше първата ракия. Единият от новите го изпревари, взе чашката и я плисна на пода.
- За бог да прости – рече. После се обърна към кръчмаря: – А сега донеси бутилка от най-доброто уиски, което имаш!
Футболиста не успя да скрие изненадата си.
- Правим журналистическо разследване – каза непознатият и кимна на съседа си: – Снимай!
Кръчмарят донесе бутилка уиски, чашки и започна да налива.
- Според информацията на МВР свидетел на трагедията няма, така ли е? – попита непознатият.
- Няма – потвърди Футболиста, загледан в кехлибарените струйки на питието. – Станало е рано, преди да дойдем ние. И добре, че е така, иначе и нас щяха да надупчат при контейнера.
- Така е – препотвърди и кръчмарят. – Нямало го е и Алкохолика, който обикновено спи в кашоните до кръчмата.
- Къде е спал? – попита равнодушно непознатият.
- Не знам – отговори Футболиста. – Него ден дойде последен и питаше какво е станало.
- Добре, наздраве! – вдигна чашката си непознатият. – Ще поговорим и с него. Нали ще дойде?
- Бе, напоследък не го виждаме, изчезна някъде – отпи от чашката си Футболиста. – Уплаши ли се, какво ли…?
- Аха, възможно е, не на всеки му понасят подобни касапници. Особено ако е младо момче.
- Ами – младо! Към петдесетте е, сух, брадясал, изпечен клошар – изреди достойнствата на Алкохолика Футболиста.
След втората чашка непознатият затвори бутилката и я подаде на Футболиста:
- Да направим няколко снимки и навън – предложи. Усмихна се и добави: – Едно време често виждах твои снимки по вестниците, беше момчето-чудо, сега също ще се видиш там.
Футболиста изпъна рамене. Снимаха го пред кръчмата, до смачканите празни кашони, до контейнера с очертаните с тебешир пробойни от куршумите. След което журналистите му благодариха, качиха се в колата си и заминаха.
Той не знаеше, че фотоапарата бе празен, без лента. Не стана дума и от кой вестник са. Но му остана бутилката с първокачествено уиски. Тя му напомняше добрите стари времена на футболна слава.
- Пак ще обираш овациите по вестниците – смигна му кръчмарят.
През това време журналистите правеха разбор на разследването.
- Нищо и половина – каза фотографът.
- Плюс една бутилка уиски – добави вторият.
- Напротив, имаме следа! – каза третият. – Този, Алкохолика, уж не е спал там, уж е дошъл последен, а от тогава е изчезнал… Нашият човек от МВР е сигурен, че куфарче не е намерено, у кого ли може да е, а? Не се е изпарило.
- Прав си, шефе, но как ще го намерим този алкохолик? Нито името му знаем, нито нищо.
- Ще тръгнем подир парите, те ще ни отведат до него. Толкова пари не се носят в джоба. А той е клошар, няма къде да ги скрие. Със сигурност ги е внесъл в някоя банка. Там също имаме наши хора, ще погледнат кой къде е внесъл голяма сума около датата на покушението. Имаме и приблизителното му описание. Така, на работа!
- И да не ги намерим, не е голяма загуба, не бяха кой знае колко – рече фотографът. – По-важни са мотористите и поръчителят.
Шефът го погледна строго:
- С тях се занимават други, няма да им се размине! Но са важни и парите. Не можем да допуснем от нас да се краде безнаказано, знаете го и вие, нали?!
Въпросът му бе предупреждение, придружено с присвити, режещи очи.
- Ние не сме скапана държава, която управниците тарашат, без да ги е еня за никого и нищо. Нашият ред и закон са неписани, но важат за всички и стигат всекиго. Ясно?
- Ясно, шефе – смънка фотографът.
Третият от “журналистите” вече го гледаше подозрително. А палецът му правеше движения сякаш опипваше острие на нож.
- Така – заключи повторно шефът, – на работа!
Два дни по-късно вече знаеха името на вносителя и размера на влога в “Банка ДСК”. Но вносителят никак не приличал на клошар, напротив – добре облечен господин, бизнесмен!
- Естествено – усмихна се шефът, – няма да отиде в банката брадясал и с миризливите си дрипи на клошар. Той е. Ще го търсим в скъпите хотели и заведения. Трябва бързо да го открием, докато не е духнал нанякъде. Предупредете нашите осведомители, там, ще си получат пая. Тръгвайте!
Алкохолика не подозираше, че вече е попаднал в мрежата. Тя бе толкова далече от него и така невидима, че той свободно сновеше с таксита от заведение в заведение, вслушваше се в делови разговори и сделки, попиваше нови думи и жестове, маниери… Повтаряше ги пред огледалото в хотела и му се струваше, че заприличва все повече на обитателите на новия свят, в който бе попаднал. В света на големите мръсни пари, спечелвани и харчени с чисти, изискани ръце.
Неговите ръце също бяха чисти, държаха приборите изискано и небрежно отказваха ресто. Блясъкът на заведенията не го смущаваше вече, нито блясъкът на жените, нито раболепието на сервитьори и гардеробиерки. В този свят никой не гледаше човека, гледаха портмонето му. Човекът бе портмоне, на него се предлагаха и на него се усмихваха, него посрещаха и него изпращаха. А портмонето няма възраст, затова една нощ придружи младо момиче в апартамента му и на въпроса: “Как искаш?”, той го провеси на облегалката на фотьойла и направи това, което направи с Учителката онзи злощастен наркотрафикант. Така искаше. Ако имаше контейнер, щеше да го направи и на контейнера. Плати и си тръгна.
В таксито реши да си направи още един кеф, който замисляше от няколко дни. Спря таксито пред квартирата на сина си и влезе. Посрещна го изненада и изумление. Синът му, снаха му и жена му не вярваха на очите си.
- Добър вечер, госпожи и господа! – поздрави. Хвърли десет хилядарки на масата и добави: – Почерпете се! Лека нощ!
Изпроводи го още по-смаяно мълчание, удоволствието от което бе стократно по-голямо от онова зад фотьойла.
След половин час таксито го остави пред хотела.
Заспа усмихнат: “Сигурно още стоят зяпнали пред купчината пари!”
На другия ден, наобядвал се обилно в бляскавия ресторант, излезе и се разгледа за такси.
- Ти си за нас, драги! – сграбчиха го двама и го напъхаха в чакащата пред ресторанта кола, която мигновено излетя.
Притиснат между двамата, изби го студена пот. Заекна:
- Ккъде отиваме? – попита отмалял.
- Знаеш къде – рече сурово единият, – в “Банка ДСК”. Там по погрешка си внесъл едни наши пари. Парите от куфарчето, спомни ли си, или да ти го напиша с това в корема! – В ръката на говорещия се появи хищно извит остър нож. – Ако си послушен, ще се разделим по живо по здраво, ако не… – Ножът се повъртя няколко пъти на милиметър от хълбока му.
- Дд-добре… – пошушна с пресъхнали устни.
- Така те искам. Поживя си, стига ти толкоз! – Ножът мигновено изчезна в ръкава на непознатия. Появи се като отровна змия, готова да клъвне, и се скри.
Но го придружи до касата в банката, заедно с познатото куфарче.
- Пак ли на ръка…? – попита го познатата служителка.
Той можа само да кимне.
Надяваше се пред банката да се разделят, но те отново го напъхаха в колата.
- Редно е да си поговорим като ортаци, нали? – притисна го този с куфарчето.
Усещаше ризата и панталона си мокри. Близо час го размотаваха по улиците, преди да го въведат в празен приземен апартамент в сива, запусната сграда.
Бутнаха го на дървен стол и го овързаха.
- Ама нали… – заекна той. Сърцето му изстина, долната му устна прокърви, клепачите едва удържаха очите му да не изскочат.
Първо го претърсиха. Измъкнаха всичките пари от джобовете му.
- Липсват доста – рече онзи с ножа и застана зад него. – Харчил си на едро чужди пари, това е голям грях, драги!
- Е, той повече няма да прави така – каза вторият непознат. – Ще му оставим белег да го запомни. Натъпчи му кърпата в устата! – кресна злобно.
Почти едновременно с кърпата в устата си, той усети и острието на ножа да се плъзва по бузата му отдолу нагоре – студено острие и пареща болка!
- Това е за мародерството. Да откраднеш от мъртвец е мародерство. А следващия белег е за похарчените пари.
Този път острието на ножа тръгна от ухото му и стигна до носа. Измуча.
- Тихо! – изкиска се онзи зад него. – Ръката ми може да трепне и… тогава не отговарям!
- Развържи го – каза този пред него. Хвърли на пода две десетачки и двамата излязоха. След минута колата им избуча и заглъхна.
Той извади кърпата от устата си, притисна кървящата си буза и пак седна на стола. Краката му трепереха. По гръбнака му се стичаше лепкава пот. Пред очите му ту притъмняваше, ту просветваше. Шумът от колата отдавна бе заглъхнал, а ушите му бучаха.
Наведе се, пъхна двете десетачки в джоба и се изправи. Замръзна. Зад себе си долови тихи стъпки: “Пак ли!…”
- Ей, бате, добре са те наредили – чу да казва някой.
Обърна се бавно. Две циганчета го гледаха уплашено. Отстъпиха и хукнаха навън.
Той едва сега пое дълбоко дъх. Отървах кожата, помисли. Развалиха я, но нали не стигнаха до гърлото. Преглътна мъчително. Да имаше вода! Отлепи с болка кърпата от бузата си, прегъна окървавеното и отново я притисна. Трябва да намери някъде фонтанче, да се напие с вода, да се измие, а после ще види. Сладкият живот с многото пари сега му се струваше сън, от който го събуди хладното острие на ножа. Пак е там, където беше – до контейнерите. А защо да не провери из останалите входове на запуснатата сграда, може някъде да е останала чешма с течаща вода.
Чешма не намери, но намери запушена мивка със застояла вода, покрита с пелена от прах. Отмахна пелената и наплиска бузата си, водата почервеня. Прегъна още веднъж кърпата и пак я притисна към раните си. Почувства се малко по-освежен.
Скъпият костюм, ризата и елегантните обувки ще продаде, но преди това трябва да си купи дрехи “Втора употреба”. Едната десетачка ще му стигне.
След час излезе иззад паравана на сергията в открития пазар с новите си одежди.
- Танто за тунто – рече му продавачката, – твоите за моите дрехи! Трябва да ги дам за химическо чистене, да ги изгладя, да ги оправя. Свят разходи ще имам… Е, хайде, вземи и едни гумени цървули, и… по живо по здраво!
Той измърмори една ругатня под нос, нахлузи гумените цървули и пое към парка. Пътем ще си купи бутилка гроздова, тя му е орисана. Хм, този пазар го облече, той го и съблече! Добре, че хвърли онези десет хиляди на сина си. Ако сега го видят, пак ще зяпнат. Ами… – поспря се, – ако беше оставил всичките пари на сина си? Не, щяха да го намерят, тия не се спират пред нищо и ножа им щеше да опре и в гърлото на сина му. Така само той го отнесе.
Продължи пътя си и опипа двете десетачки в джоба. С тях ще изкара докато зараснат раните му, после ще може да се появи при контейнера.
- Е-ех! – изпъшка. – И малката, и голямата мръсотия са една и съща мръсотия. Всичката е от контейнера. От онзи, големия контейнер, както казва Записвача, от Дунава до Родопите и от Калотина до Черно море.
Само че едната е парфюмирана, но и тя вони, нали я опита.

Почти всеки следобед Футболиста ходеше в циганската махала. Обуваше старите, разпухани футболни обувки, обличаше избеляла фланелка, а на шията си провесваше свирка и пристигаше на поляната, посрещан винаги от двайсетина мургави малчугани. Тренираше ги и ги учеше на футболно майсторство. Бяха неуморими. Някои от тях бързо схващаха триковете и финтовете, но трудно възприемаха тактическата дисциплина. Топката ги привличаше като магнит и те се струпваха около нея в отчайващо кълбо от крака, ръце и викове. Той крещеше до пресипване. Намесваше се и с един пас извеждаше някого пред оголената врата.
- Видяхте ли? – казваше строго. – Един пас решава мача.
Спираше играта, подреждаше ги и за хиляден път обясняваше на кого къде му е мястото и как да се преливат линиите.
- Отборът е пружина – свива се, изстрелва се и пак се свива, според играта! – редеше назидателно. – Играе се по целия терен, с топка и без топка. Гледайте Асен, винаги е свободен и готов да атакува, затова бележи голове и не се контузва.
- Ама той е много бърз – обаждаше се някое хлапе.
- Така е, но какво ще му помогне бързината, ако е в тази тарапана, в която се блъскате всички.
Береше ядове, но му беше интересно, а начесваше и старата си краста – футбола. Освен това, оставаше и удовлетворен. Две от по-големите момчета вече тренираха с юношите на професионален футболен клуб. Стигаше му това, дето треньорът им казал, че са усвоили неговите финтове и трикове.
Виж, тези, които дишаха лепило или опитваха “трева”, не допускаше на терена, колкото и талантливи да бяха.
- Когато се откажете от тези гадости – казваше им – ще ви приема.
И днес тренировката премина по обичайни си начин: ядове, крясъци, спирания, обяснения – пак и пак…
Пред една от бараките стар циганин скрибуцаше на цигулка, но овациите обираше тринайсетгодишната Фатме. Това дете имаше чуден глас, а танцът й бе грациозен. Вдигнала дайрето над главата си, усмихната и с блестящи очи, младото й тяло се виеше до босите й пети чак.
Тренировката свърши по здрач.
Точно тогава пред бараките спря дълга западна кола. Две циганки в доста напреднала бременност тихомълком се настаниха в колата. Но подир тях се надигнаха писъци и крясъци. Двамина мъже влачеха Фатмето към колата. Тя се мяташе и пищеше. Единият я удари с юмрук в стомаха и тя млъкна, увисна на ръцете им.
- Какво става? – скочи Футболиста и се затича към насилниците, свил юмруци.
Препречиха му пътя, спряха го.
- Не се бъркай, бате! Всичко е по реда си, спазарено е, платено е…
- Какво е спазарено? – недоумяваше.
Старият цигулар го дръпна встрани:
- Тези ще родят в Гърция и ще продадат бебетата, а Фатмето ще пее и танцува там. Така продаваме по едно, по две, за да храним останалите. Това е спазареното, бате. За Фатмето нашият човек плати много.
- Той от вашите ли е?
- От нашите е, голям човек, голяма търговия върти.
- Ама, че търговия!
- Такава е, друго нямаме – повъртя глава цигуларят.
Дългата кола направи маневра и замина.
- Сега на кого ще свириш? – попита Футболиста.
- На по-малките. И между тях има кадърни.
На следващата утрин, рано-рано, Футболиста разказваше тази история на Записвача, Перпетуума и Тромбониста край контейнера. Уличната лампа ту просветваше, ту гаснеше.
- Мръсотия – рече Тромбониста, – бедна мръсотия. На, и в контейнера е същото, от ден на ден отпадъците стават по-бедни. А ония, горе, всеки ден разправят, че народа се замогва. Дръжки! Замогват се те, контейнерите зеят гладни. По контейнера ще разбереш хала на една държава, не по речите и разните им проучвания.
- Чакай! – спря го Записвача.
Откъм паркинга на жилищния блок се чу шум. Извърнаха се натам. Уличната лампа просветна и освети две сенки до една от колите, разбиваха ветровото й стъкло.
- Хей! – извика Записвача.
Алармата на колата писна. Тромбониста захапа мундщука на тромбона и го наду. Футболиста и Записвача се спуснаха към паркинга. Крадците отпрашиха.
Няколко прозореца на блока светнаха. А след секунди от него изскочиха пет-шестима мъже по пижами.
Оказа се, че крадците бяха вдигнали око на лъскавата кола на онзи злобар, който изтърсваше отпадъците на бездомните кучета и котки.
- Благодаря ви, момчета! – каза сконфузено на Футболиста и Записвача. – Ако не бяхте наблизо…
След половин час жена му, младата жена по домашни пантофи, им донесе пълен плик, но не с отпадъци. Подаде го на Записвача.
- Благодаря ви! – каза и си тръгна.
- Охо, тази сутрин ще пируваме! – млясна Перпетуума.
- Какво ти каза твоя професор, физика, за двигателя, нали имаше среща с него? – попита го Тромбониста.
- Имах – намръщи се Перпетуума. – Невъзможно било. Векове наред стотици хиляди се опитвали, но… Знаело се, че е невъзможно. Ти остави знаещите, казах му. Ако Айнщайн е знаел, че умни глави преди него не са успели, нямаше да направи откритията си.
- Кой е този Щайн? – попита с пълна уста Футболиста.
- Не Щайн, Айнщайн! – поправи го Перпетуума. – Най-големия математик на света.
- Е, значи, и ти ще можеш – подхилна се Футболиста.
- Смей се ти, смей се! – възмути се Перпетуума. – И на Айнщайн са се смеели.
- Добре, добре – избъбри примирително Футболиста. – Но ела да похапнеш, че на гладен корем и футболна топка няма да надуеш, не вечния си двигател.
Зад тях изникна Алкохолика.
- Ха! – посрещна го Тромбониста. – Ти жив ли си, бе? Вече те мислехме за… Нали за нас и некролози няма да разлепят, от къде да знаем какво е станало.
- Само дето съм жив – каза Алкохолика.
- Защо? – попита Тромбониста. Но уличната лампа просветна и той се вгледа в лицето на Алкохолика: – Бре, кой те е подредил така?
Вгледаха се и останалите. Кръстният белег обезобразяваше бузата на Алкохолика и я правеше по-хлътнала от другата, а долният му клепач бе дръпнат, та, когато примигваше, окото му не се затваряше напълно.
- Трябва да си оставиш брада – посъветва го Перпетуума.
- Ами окото? – обади се Футболиста. – Как ще скрие окото?
Станало е заешко. И когато спи то ще е отворено.
- Е, окото ще го скрие с едни евтини тъмни очила! – реши въпроса Перпетуума.
- Мале, мале – прихна Футболиста, – ще заприличаш на онзи пияния депутат в парламента!
- Та, кой те подреди така и защо? – повтори въпроса си Тромбониста.
- Не го познавам – намръщи се Алкохолика. – Не го и видях в тъмното. Измазах една ограда, платиха ми, някой е видял и… както бях заспал в парка, усещам да пребъркват джобовете ми. Опитах да го ритна, а той ме рязна с ножа и избяга с всичките ми пари.
- Като си сменяш мястото, така е! – рече назидателно Тромбониста. – Да беше се заровил тук, в кашоните, нямаше да ти се случи.
- Абе, има ли глава да пати – повъртя глава Алкохолика. – Нали ако бях тука, когато е ставала пукотевицата, можеха и мене да надупчат.
- Ей, добре, че ми напомни! – възкликна Футболиста. – Идваха едни журналисти, снимаха, питаха и за тебе, но повече не се вяснаха.
“А, вяснаха се, намериха ме…”, помисли Алкохолика и белязаната му буза съвсем се сгърчи. Аркадашите му не видяха, защото уличната лампа угасна.
До сега Записвача мълчеше и го наблюдаваше. Бе си спомнил онзи господин в таксито пред катедралата, който поразително приличаше на Алкохолика.
Когато уличната лампа пак просветна, той рече:
- Алкохолик, знаеш ли, че имаш двойник в този град? Мярнах го в едно такси, за малко да го спра. Но онзи бе изтупан в костюм, с мека шапка, избръснат – тузовец.
- Може – избъбри Алкохолика.
- Да нямаш брат-близнак? – попита Перпетуума.
- Имам трънки! – изруга Алкохолика. – Ами да пием за втория ми живот, че онзи ако беше улучил гърлото ми в тъмното… – Той надигна бутилката с гроздова, отпи и я подаде на Тромбониста.
- За отбора! – пое бутилката и Футболиста. – Вече сме в пълен състав. Контузени има, но са на линия. Наздраве!
- Голо здраве – жива болест! – каза Перпетуума. – Дай да капна малко гориво и на моя двигател.
Записвача сгъна събраните празни кашони и си тръгна.
Вече се развиделяваше. Уличната лампа угасна и повече не просветна.
- Хм! – вдигна очи към нея Тромбониста. – Прилича на светофар към небето. Тъкмо като за нас. – Намести голямата медна тръба на гърба си и също си тръгна.
Перпетуума го последва.
- Нощната пеперуда още ли не се мярка насам? – попита Алкохолика.
- Май, няма и да се мерне повече – отвърна Футболиста.
- Защо, да не е впримчила с дългите си крака някой паралия?
- Ами – паралия! Става нещо между нея и Записвача. Занесох му две връзки книги за отпадъци, а тя се улови за детските книжки и рече: “Ще ги запазим!”, схващаш ли?…
- Схващам. При него ли живее?
- Не, при Учителката.
- Е, една добра новина! – въздъхна Алкохолика.
Собственикът на кръчмата-кафене отвори заведението и той се отправи натам, разклащайки преполовената бутилка.
Някаква кола профуча край него и той замръзна в очакване да се вреже в ъгъла на кръчмата.
- Какво става с тебе, Алкохолик, да не си забравил заведението ми? – пошегува се собственикът.
- Не съм, нищо не съм забравил… – избъбри той на себе си. – С него ще си умра, както и с този белег.
Обърна се и огледа надупчения контейнер: “Приличаме си!”

На път към бабишкерата, Жиголото се отби да изпие един студен чай с лед в любимото си заведение. Есента вече седеше в листата на дърветата, сменяше цвета им, а следобедното слънце прежуряше, сякаш настъпваха късни горещници.
Избра свободна маса. На съседната трима мъже бяха подхванали ранна разпивка – уиски със сода. Пиеха и обсъждаха нещо. Неволно се заслуша в думите им.
- Имаме три нови, добра стока, но неопитни – каза по-възрастният. Попи със салфетка потната си плешивина и изпъшка: – Ех, как ни липсва Нощната пеперуда! За нула време щеше да ги обучи. А после щяхме да ги пласираме на Запад.
- Наистина, какво стана с нея? – попита лениво младо конте със златна верига на шията и козя брадичка.
- Ти кажи! – изщрака нервно със запалката си другият младок, мрачен тип с бръсната глава. – Беше в твоя район, ти я изпусна.
- Изпуснах я – отговори все така лениво контето. – Изчезна, покри се някъде, в земята ли потъна…?
- Може и там да е – изпуфтя плешивият. – Можеше много, знаеше много, трийсетте години не й личаха, но устата й не знаеше мярка. Ако е попаднала на някой касапин, каквато е устата, може да е трупясана някъде.
Жиголото наостри вниманието си. Тези типове, май, говореха за позната персона, онази, която преди време вдигна кръвното на неговата бабишкера като я нарече “колежка”. Описанието им напълно й приляга, ако не става дума за някоя друга “нощна пеперуда”. Те всички си приличат. Но защо да не опита, ако е тя, ще й вдигне покривалото пред тези типове и ще й го върне тъпкано.
- Извинете! – обърна се към тях.
Тримата го изгледаха мрачно. Бръснатата глава щракна запалката и прецеди:
- Гледай си чашата, педал!
Той се усмихна:
- Исках да ви предложа информация, но…
- Каква информация? – изщрака отново запалката.
- За една “нощна пеперуда”, която напълно отговаря на вашето описание. – Той бавно отпи от студения чай и им обърна гръб.
- Момент, господине, извинете! Младият ми приятел е малко нервен. – Тонът на плешивия бе примирителен.
Точните думи са “младият сводник”, но това не ме интересува, помисли той.
- Та, казвате…? – прояви нетърпение плешивият.
- Казвам, че срещнах подобна персона. Адресът е…
- Записвам! – разпъргави се ленивият с козята брадичка.
- Какво ще пиете, господине? – предложи плешивият.
- Благодаря, нищо! Тази персона обиди една моя клиентка.
- Охо, ти си бил от жребците! – Бръснатата глава се изхили.
Не му обърна внимание. Отпи последната глътка от чая и излезе.
- Заемаш се още днес! – чу разпореждането на плешивия.
Когато стигна стълбището към апартамента на бабишкерата, погледна съседната врата и се усмихна язвително: “Ще ти опърлят крилцата, пеперудке! Онзи със запалката няма да пропусне това удоволствие. Подобни работодатели не прощават на своенравните труженички.”
Тези мисли го ободриха повече от ледения чай. Днес по-лесно ще преглътне климаксните ласки на клиентката си. Той не предполагаше, че Нощната пеперуда вече бе в напреднала бременност. Личеше й.
- Личи ми, нали? – въртеше се тя пред Учителката. – И в широката рокля ми личи. – А очите й сияеха.
- Естествено, в седмия месец си! – усмихваше се ласкаво старата жена. – Но ти отива, разхубави се. Не си като някои разплути бременни, които вървят като патици.
- Наистина, леко ми е и се чувствам много по-силна от преди. Страшно силна!
- Така трябва, дъще, природата си знае работата. Майка ще ставаш, дава ти сили за двама, подготвя те.
- А не е ли време и ние да подготвим едно-друго – дрешки, кошче, количка?
- Не! – спря я Учителката. – Предварително не е на хубаво, така знам.
- Добре – засмя се Нощната пеперуда. – Като наближи датата, ще изтегля пари и ще ти ги оставя да накупиш всичко. Искам да ме посрещнете ти и… Записвача.
- Разбира се, кой друг!
Цяла седмица Бръснатата глава се размотаваше около адреса, който им бе казал Жиголото. Час по час щракаше със запалката и ругаеше под нос Нощната пеперуда и онова лениво конте, което я бе изпуснало. Все той вършеше мръсната работа! Той обработваше “стоката”, той й вземаше страха. Контето идваше после като ангел хранител, даваше им чашка питие с наркотик и ги “оправяше”. А за него каквото остане.
И тази вечер се размотаваше. Беше изпил три-четири бири в близките заведения, но не изпускаше из очи входа на жилищния блок. О, мерне ли я, ще я подреди както си знае! Така ще й затвори устата, че да мучи само през носа си. На, вече притъмнява, а той още кисне в този смахнат квартал заради нея. Щракаше със запалката и псуваше. Псуваше дори пламъчето на запалката.
Нощната пеперуда го позна точно по тези припламвания на запалката. Познаваше навика му и се досети, че е изпратен за нея. Но той едва ли ще я познае в тъмното. Заобиколи, прокрадна се в сянката на жилищния блок и се насочи към входа на Записвача.
Бръснатата глава, обаче, я бе забелязал. Входната врата още не бе се затворила, когато той се совна през нея и стовари лапата си на рамото й.
- Чакай, кучко! – изсъска. Извърна я и заби юмрука си в корема й. Следващия удар спря вика в устата й. Третият я повали на цимента.
Тя обгърна корема си с две ръце и се сви на кравай. Той продължи с ритници.
- Спри! – успя най-сетне да извика. – Спри, бременна съм… в седмия месец. Спри, животно такова!
Но той я ритна още веднъж и изсъска:
- Кучка, не ставаш и за работа! Само дето загубих цяла неделя заради тебе. – Изпсува и си тръгна.
В жилищния блок бе тихо. Никой не беше чул, или не искаха да чуят. Мълчание…
Още една записка по българските мълчания! – усмихна се мъчително тя. Погледна към тъмното стълбище, но се отказа да тръгне по него. Надигна се, поизтупа широката си рокля и реши да се върне при Учителката. Не искаше Записвача да я вижда в този вид, пребита и омърлявена. Устата й се пълнеше с нещо блудкавосолено.
- Господи, какво се е случило? – скочи насреща й Учителката, когато тя влезе превита и окървавена в стаята.
- Един мръсен сводник ме подреди.
- Лицето ти…
- Остави лицето, удари ме в корема. Нещо като че ли се къса там, боли. Ох!…
Учителката застина, пребледня.
- Боже – простена, – дано не е станало най-лошото! Трябва веднага да влезеш в болницата. Сега ще помоля хазайката да се обадим за линейка.
- Да почакаме, може…
- Никакво чакане! – Учителката изведнъж стана строга и разпоредителна: – Лягай на леглото, сега се връщам! Ще ти приготвя и дрехи, и всичко необходимо. Ти само ще лежиш и ще слушаш, чу ли?
Тя кимна.
Учителката излезе. След минута се върна.
- До петнайсет минути линейката ще е тук – каза. И се зае да събира необходимото в една чанта.
- Как си? – питаше непрекъснато и с нарастваща тревога.
- Все така – отговаряше свитата на кълбо млада жена. – Ами ако загубя детето?
- Няма да го загубиш. И преждевременно да се роди, няма да го загубиш. Седмаците живеят, а ти си в средата на седмия месец.
- Така ли? – питаше обнадеждена Нощната пеперуда. – Благодаря!
- Благодари на Бога и на късмета си, че това не ти се случи в осмия месец. Тогава е опасно.
- Той един късмет!…
- Късмет е. А, линейката дойде. Не ставай! – спря я. – Ще те вземат с носилка.
Лекарката я успокои:
- Всичко е наред. Малкото човече се е поразбързало, но ще му помогнем. Ще постои само малко повече в отделението, докато го подготвим за… прекрасния свят, който го очаква. – И тя така по мъжки изруга, че дори Нощната пеперуда се усмихна.
- Така те искам – щипна я по бузата. – Ти си здрава и силна майка, ще се справим!
Санитарите я сложиха на носилката.
- Кажи на… – помоли смутено Нощната пеперуда.
- Ще кажа – погали я учителката. – Сега мисли само за детето и за себе си.
Час по-късно тя почука на вратата на Записвача.
- Влизай, кафето е готово – обади се той от стаята.
Но когато видя Учителката на прага, в очите му се надигна тревога:
- Защо…? Какво е станало?
Тя обясни. Опита се и него да успокои, но той объркано попипваше ту джезвето, ту нащърбената чашка с кафе, ту купчинката листове с ръкописа и мълчеше. По челото му избиха капчици пот. Най-сетне успя да преглътне и каза сподавено:
- Извинявай, седни! Какво ще правим сега? Какво трябва да правим? Как да й помогнем?
Тя гледаше с умиление този добър и непохватен млад човек.
- Ще й помогнат докторите – каза. – Но и ние има какво да правим. Утре ще идем до болницата да видим какво е станало. А после… После трябва да купим всичко необходимо за бебето. Тя възнамеряваше да изтегли и да ми остави пари, когато наближи датата, но случилото се я изпревари. Ще ни трябват пари! – въздъхна Учителката.
Той се замисли. Побутна втората нащърбена чашка към нея и рече:
- Заповядай! Чашата е мизерна, но кафето е добро. А за парите, мисля, че ще мога да уредя нещо. – Очите му се спряха на ръкописа задълго. После попита: – След колко време ще ни трябват?
- Утре ще разберем. Но лекарката каза, че поне един месец ще постоят в болницата. Докато бебето укрепне.
- Добре. Благодаря за всичко, което правите за нас!
- Не е нужно, то осмисля и моя живот.
Рано заранта млада акушерка ги посрещна с добри новини:
- Бебето се роди здраво, но е мъничко, две кила и триста. Майката е добре, справи се отлично. Ето я на прозореца!
Нощната пеперуда, опряла длани на стъклото, се усмихваше уморена, но щастлива. Стиснаха й палци.
- Нали ти казах, всичко ще е наред! – подвикна й Учителката.
Тя едва ли я чу от втория етаж, но закима усмихната. Махна им и се прибра.
- Уморена е, нека си почива. Е, честито, татко! Сега вече имаш тройна грижа, но и тройна радост. – Учителката го взе подръка и го изведе от двора на болницата.
Обзе го странно чувство, което не можеше да определи. Беше радостен, а в очите му напираха сълзи. Усмивка и спазъм стягаха гърлото и устните му. “Човек умира и друг се ражда – вечният двигател!”, сети се за Перпетуума.
Сега приятелите му сигурно се питат край контейнера къде се губи тази сутрин.
А той се намери. Намери се и дори се пренамери, прероди се!

“Записки по българските мълчания”
/Разкази от контейнера/

Така изгледаше титулната страница на ръкописа му. Нищо друго, дори името си не бе написал. Нямаше никакъв опит. Надяваше се в издателството да му кажат кое как се прави.
Беше си набелязал едно от многото издателства, които напоследък се бяха нароили.
Напечатан и подшит в папка, ръкописът му не изглеждаше зле, вече напомняше бъдеща книга. На машинописката обеща да плати след излизането на книгата.
- С автограф! – напомни му тя.
- Първият ще бъде за теб – обеща.
Той не знаеше, че машинописката бе далечна сродница на богат строителен предприемач, чийто син се опитваше да пише, но писанията му бяха по-зле от посредствени. Баща му спонсорираше издателството заради сина си, ала издателят всеки път го разубеждаваше с думите:
- Работите му са все още слаби. Мога да ги издам, но ще загуби той. Първата книга трябва да направи впечатление. Да я забележи критиката, читателите да я търсят, да се заговори за нея и него. Да пише, непременно ще сполучи, и тогава…
А на себе си издателят казваше: “Което никога няма да стане, но не искам да те загубя като спонсор!”
Освен че пишеше посредствено, синът на предприемача се реализираше посредствено и като любовник в леглото на далечната си сродница, машинописката. Стара мома, десетина години по-възрастна от него, тя го бе приютила още като тинейджър. Той щедро й плащаше двойната услуга, но не знаеше, че плаща и скъперничеството на баща си, на когото тя си отмъщаваше чрез сина. Бе го помолила да й заеме пари, искаше да разшири малкия си бизнес с компютър, принтер и ксерокс, а той й се изсмя:
- Намери си мъж, или повече мъже, те са за това!
И тя си намери… Е, посредствен наистина, но щедър и с привкус на отмъщение, който компенсираше останалото. Играеше си с младежа като с домашен пудел и търпеше немощните му усилия върху себе си, представяйки си, че баща му гледа от някъде. Тогава прихваше и едва скривайки презрението си, го насърчаваше:
- О, ставаш все по-добър!
- Така казва и издателят на баща ми.
- Сигурно, след време ще станеш известен и ще побъркваш жените всякак. Тогава ще ме забравиш.
- Никога! – заричаше се младежът. – С тебе ми е най-хубаво.
- Защото нямаш възможност за сравнение, нали не си имал друга жена?
- Не съм, но знам.
“Нищо не знаеш и нищо не можеш!” – изпровождаше го тя.
А днес се сети за онзи беден клошар, чийто ръкопис й направи впечатление, но той нямаше никаква представа как се издават сега книги. Да го съжалиш! Талантлив, а беден и изпосталял, недохранен.
Точно такъв вървеше по улицата Записвача, поел към издателството с папка в ръка. Беше изпрал единствената си риза и единствения си панталон, но от това те не станаха по-нови. Не успя да промени и себе си. Едно бостанско плашило сигурно изпълваше дрехите си повече от него. Лицето му бе толкова слабо и тясно, че можеше да се види само в профил.
Единствена обикновената канцеларска папка се открояваше на фона на неговата изпосталялост, като… “Като нова врата на стар нужник!”, както каза Тромбониста, когато Алкохолика си бе сложил на главата една бяла детска шапка.
Няма значение, успокояваше се Записвача, важно е какво ще види издателят в папката. Тя е единствената му надежда, баща е, след седмица ще изпишат детето му от болницата, а той няма пукнат лев. Как и с какво ще го посрещне?
Премина няколко пъти край входа на издателството, докато събере кураж да влезе. Дълго стоя и пред кабинета на издателя, но никой не го попита защо чака, а и издателят не излезе. Накрая се престраши, почука.
- Да! – чу се властна покана.
Издателят говореше по телефона. Кимна и продължи разговора си. Някой очевидно настояваше за нещо, ядосваше го. Той ту отдалечаваше слушалката от ухото си, ту я приближаваше, накрая я захвърли с думите:
- Претенциозен некадърник!
После се обърна към Записвача с властен въпрос:
- Да?!…
- Предлагам ви един ръкопис – каза той смутено и подаде папката. Но издателят не я пое. Погледна го, въздъхна и рече:
- В тези години, момко, за да издадеш книга, първо се предлагат парите за нейното издаване. Имаш ли спонсор?
- Спонсор…?
- Да. Защото, като те гледам, ти едва ли имаш в скъсаните си джобове хиляда лева. – Той с един поглед прецени обема на ръкописа и неговата стойност в минимални бройки.
- Нн-не знаех – сподави Записвача.
- Вижда се – кимна съчувствено издателят. – Може ръкописът ви да е добър, дори много добър, но без спонсор няма как да го издам, бедни сме. Българската литература е в немилост, момко. След като разграбиха всичко материално, сега са се заели да изгребат до капка и духовното от този народ. Предлагат му сапунки, порно и евтини екшъни. Направо му казват: Забрави, че си българин, забрави, че си човек! А най-лошото е, че българинът мълчи и търпи.
Записвача усещаше как пода се продънва под нозете му. Пропадаше… пропадаше всичко. Беше чувал, че някои нелегално продавали органите си, бъбрек, например, срещу няколко хиляди. Готов е и на това, но няма време.
Издателят се вгледа в побелялото му и оросено със ситна пот чело. Съжали го, замисли се и предложи:
- Виж, момко, насреща е офиса на богат предприемач! Иди, поговори с него, помоли го, може да ти помогне. За него хиляда лева са по-малко от джобни пари. Виждам, притиснат си, няма да загубиш нищо, опитай!
Телефонът иззвъня и физиономията на издателя подсказа, че насреща му е пак претенциозният некадърник.
Записвача смотолеви едно “Довиждане!” и излезе.
Лекият ветрец навън охлади потното му лице. Забеляза офиса на предприемача, но му се наложи да изчака, докато се оттече потока от скъпи западни коли по улицата. Прекоси, но спря още по-смутен. Как да пристъпи в този блясък и богатство, който възпираше още от вратата. Скъпи мебели, скъпи бюра и две секретарки, барикадирани зад компютри, телефони и телекси.
И двете примигнаха и извиха оскубаните си вежди, когато той влезе: “Я, па тоя!…”, гледаха го недоумяващи.
- Искам да предложа нещо на господин предприемача – каза тихо.
Спогледаха се, свиха рамене, но едната стана от стола. Шефът имаше желязно правило:Ако някой иска нещо – няма го, ако предлага нещо, макар да е торба с отпадъци – тук е!
- Един момент! – каза секретарката и изчезна зад преходна врата.
След минута се върна и го покани:
- Заповядайте! – Отдръпна се на почтително разстояние, да не я докосне.
Предприемачът го посрещна прав зад обширното си бюро.
- Така-а, я да видим какво предлагате! – Той не обърна внимание на външния вид на Записвача. Беше практичен човек и знаеше, че не в контетата, а в изпосталяли, като този, по-често можеш да откриеш бисер.
Кимна към папката в ръцете му:
- Някаква идея ли ми предлагате?
- Не, предлагам ви да спонсорирате тази моя книга.
- Какво-о! – настръхна. – Значи, вие не предлагате, а искате. Такива не приемам, довиждане!
- Почакайте, моля ви! – събра смелост Записвача. – Книгата ми е добра, ще бъде реклама за вас и за предприятието ви. Необходими са само хиляда лева. А за мене тя е спасение, чакам дете, няма с какво да го посрещна…
Той изведнъж млъкна, забелязал сурово присвитите очи на предприемача. Какво говори, нима очаква от този богаташ разбиране и съчувствие! Изчерви се, почувства се просяк под сурово присвитите очи.
- Извинете! – каза и се обърна към вратата.
- Чакай! – спря го предприемачът. Сурово присвитите му очи изобщо не виждаха в този неудачник просяк, а възможност… Възможност да купи книгата му! Та, най-сетне, синът му да начеше крастата си и да се залови с нещо полезно. Нещо, с което се правят пари.
- Ела, седни – предложи му мекия стол пред бюрото си. – Седни да ти обясня. Ти може и да си талантлив, но явно не знаеш какво те чака след като си написал книгата си. Седни, седни!
Записвача най-после приседна на крайчеца на стола.
- Така. Слушай сега, с хиляда лева ще издадеш книгата си в минимален тираж, двеста-триста бройки. По пет лева да е цената им…
- Това ми е достатъчно на първо време – вметна Записвача.
- Да речем, но сметката излиза само на калем. Ти сам не можеш я продаде, трябва да я пуснеш по книжарниците. Те не останаха много, но колкото и да са, ще я вземат на консигнация, което значи, че една трета от цената й ще е за тях. Колко ще продадат е отделен въпрос и за колко време – също. Може да се проточи с месеци и години. И, накрая, какво ще вземеш от нея – нищо и половина! Народът вече не чете, момко, няма пари за книги. А младите са пред компютрите. Ето, това те чака!
Климатикът в кабинета на предприемача поддържаше приятен хлад, но Записвача отново плувна в пот. Дори да намереше тези хиляда лева, месеци и години не можеше да чака. Парите му трябват сега.
Предприемачът кимаше на мислите му. Разбираше какво става в главата на този беден и притиснат до стената млад човек, срещал е много такива и спокойно очакваше мига, в който ще рухнат. А този, както е изпосталял, ще удари колене в пода след не повече от пет-десет минути. Той и сега едва се удържа седнал.
- Така е, момко, времето е такова – прибави и малко съчувствие предприемачът. Той бе простоват и суров мъж, но в джунглата е по-важен инстинктът, а не образованието, културата и талантът. С тях ти си готова плячка.
- Значи, всичко е загубено – клюмна Записвача. Потта от челото му вече се стичаше на вадички по слабото му, бледо лице. Коленете му, макар и не буквално, бяха на пода.
Предприемачът мълчеше. Той вече очакваше риторичния въпрос на отчаянието: “Какво да правя?…”
- Какво да правя? – въздъхна Записвача и съвсем се стопи на мекия стол, почти изчезна. Тясното му лице не се виждаше, а двете му очи сякаш се събраха в едно единствено огромно око – отчаяно и обречено.
- Да-а, какво може да се направи? – замисли се предприемачът с премерена нотка на съчувствие и загриженост, зад която се мержелееше мъ-ъ-ничка, далечна надежда.
Записвача бавно вдигна глава. Погледна мъжа от другата страна на бюрото както се гледа икона. А иконата, макар и равнодушна, започна да мисли на глас:
- Тежки времена! – въздъхна и той. – Всички се питаме какво да правим, как да оцелеем. Но при тебе, момко, става въпрос за дете. Да ти заема хиляда лева, не виждам как ще ми ги върнеш, явно си болнав и безработен.
- Ще продам единия си бъбрек! – предложи обнадежден Записвача. – На черно плащали добре. В Турция, например…
- Вятър! – махна с ръка предприемачът. – Несигурна и опасна сделка, да се подложиш на касапи, без да знаеш какво ще ти направят и колко ще платят. А и ти, с твоята физика и здраве… Не става!
Угасна и тази надежда. Настъпи тишина, мълчание, което бе по-тежко и от отчайващите думи. Предприемачът изчака то да приведе младежа до пода и едва тогава рече:
- Освен… Освен, ако ти искаш, да купя ръкописа ти, колкото да не е без нищо.
- Да го купите!?
- Да, продаваш ми ръкописа за хиляда лева и толкоз. А, ако подпишеш декларация, че се отказваш от авторство – още хиляда. Броя ти ги веднага, на ръка. Решавай, момко, че доста време загубих с тебе и пари ще загубя, но дано ти помогнат за детето. Е…?
Две хиляди веднага, на ръка! Ще може да купи всичко необходимо и ще му останат. Баща е. А книгата… друга ще напише. Но усети сърцето си да прескача, да спира за миг, да го задавя. Усети и остра, пробождаща болка, която го преви.
Предприемачът се разтревожи. Бледостта и капките пот по лицето на младежа бяха други, опасни. Инстинктът му не го лъжеше и той побърза да каже:
- Добре, добре, отказвам се! Аз предложих само така…
Младежът изведнъж се стегна, преодоля болката и се изправи.
- Не, моля ви, приемам! – изрече с пресъхнали устни. – Ще подпиша, всичко ще подпиша. Още сега.
- Първо пийни вода – предложи му чаша предприемачът.
Той отпи, освежи се. Опасната бледост по лицето му отмина.
- Някой чел ли е ръкописа ти? – попита предприемачът.
- Не.
- Нищо, карай да върви, лош-хубав, думите си назад не вземам. Добре, да приключваме!
След четвърт час касиерката му наброи две хиляди и той си тръгна, сподирен от презрителните погледи на двете секретарки: “Още един просяк! Какво ли намира в такива шефът, та им и плаща?”

Същият ден Записвача и Учителката се отправиха към близкия магазин “Бебе”. Тя носеше дълъг списък, цели две страници, но час по час подпитваше:
- Ще можем ли да вземем всичко?
- Спокойно, нали ти казах, пари имаме достатъчно – отговаряше той.
- От твоята книга?
- От нея.
- Хубаво, ще ги зарадваме. А кога ще излезе книгата ти?
- Ще излезе… – отговаряше неопределено. И той пак усещаше онова пробождане, но по-слабо, търпимо.
Покупките в магазина им отнеха два часа. Излязоха с детска количка, с кошче в нея, с корито и легени в кошчето и с безброй дрешки, памперси, шишета и шишенца, дрънкулки… Той не подозираше колко много неща трябват за едно новородено човече, а тя не можеше да скрие радостта си, сякаш пазаруваше за собствения си внук. Галеше с такава заразителна любов всяка дрешка, че и той посягаше подир нея.
- Ох, какви са сладки! – умиляваше се на всяка. – Нали?
- Да. – Струваше му се, че ръката и гласът на тази слаба женица пелин да погалеха, и той щеше да стане сладък.
Прибраха се в стаичката й и тя веднага се зае да подрежда и преподрежда всичко.
- Да не забравим да купим цветя! – напомняше. – С цветя ще ги посрещнем пред родилното. И шоколадови бонбони, да почерпим!
- Няма да забравим – успокояваше я той. А въображението му се опитваше да си представи младата майка с младенеца и почти успяваше. Те вече бяха в стаичката.
Същият този ден предприемачът написа името на сина си над ръкописа, сложи го в чантата си и нареди на шофьора да изкара колата от гаража.
- Ще проверя дали инстинктът ми не ме е подвел този път – каза си.
По телефонния указател си бе избрал едно отдалечено издателство, не това, което спонсорираше. За всеки случай. Онзи неудачник каза, че никой не е чел ръкописа, но…
Издателят се оказа млада жена.
- Да, ще прегледаме ръкописа – каза тя, – но сме претрупани с работа и…
- Плащам за труда колкото кажете – прекъсна я той.
- Ваш ли е ръкописа?
- Не, на един млад човек, когото спонсорирам. Да се надявам ли, че утре по това време ще ми кажете мнението си?
- Разбира се, утре заповядайте! – усмихна се тя.
Това “Разбира се!” му е познато от всички институции, които се налага да прескача в работата си. То заобикаля законови уредби, формалности и срокове, стига да е подплатено както трябва.
- Благодаря! – усмихна се и той.
Младата жена го изпроводи до вратата. Направиха й впечатление скъпата кола и личния шофьор. Странно, каза си тя, да намериш спонсор в днешно време е трудно, камо ли сам да ти носи ръкописите в издателството и да е готов да плаща всичко. Този млад човек, ако е талантлив, е имал и невероятен късмет.
Възбуденото любопитство я накара веднага да се заеме с ръкописа. Заглавието бе интригуващо: “Записки по българските мълчания”!
На другия ден Учителката и Записвача поеха към родилния дом. Тя носеше бохча с дрешки и завивки за бебето, той – два букета и чанта с бонбониера и бутилка.
Завариха множество от посрещачи на други родилки. Бяха добре облечени, с лъскави коли и приповдигнато настроение. Той и Учителката застанаха встрани от множеството. Тя бе предала бохчата на младичка акушерка и взе чантата от него, за да са заети с нещо ръцете й.
Но първо изнесоха тяхното бебе. Нощната пеперуда сияеше. Впечатли не само него и Учителката, но и цялото множество.
- Каква хубава майка! Пу, пу… – заплю я възрастна дама.
А акушерката подаде живото, мърдащо вързопче на Записвача и каза:
- Вземи сина си, татко! Той ни е шампион, такъв лакомник е, че почти настигна другите бебета. Да ви е жив и здрав!
Дойде ред и Нощната пеперуда да се изуми от подредбата в стаичката на Учителката.
- От къде взехте пари за всичко това? – възкликна.
- Намерихме – измърмори Записвача. Но Учителката веднага добави:
- От книгата му.
- О! – Новината я изненада. – Значи, имаме още един повод за радост. Честито, татко! Кога ще я видим?
- Не знам… По-нататък…
Но тя се приведе над кошчето и рече:
- Чуваш ли, бебчо, нашият татко вече печели! – Засмя се и добави: – Разбра, начурка се от радост. Браво, умничето ми! Ей сега ще те подсуша и ще те нахраня.
Въображението му е било много бедно, когато си представяше майка с младенец в тази стаичка. Истинската майка с истинският младенец, засмукал лакомо гърдата й, и блаженството, което излъчваха, го поразиха. И пак усети пробождащата болка. Тя, изглежда, не правеше разлика между силните чувства, идваше и с добрите, и с лошите. Добре, че двете жени бяха погълнати от бебето, та не забелязаха моментното му състояние. Изтри потта от лицето си и предпазливо пое въздух. Сърцето му възвърна нормалния си ритъм.
- Ще поизляза – рече.
- Върви, ние сега ще спим – усмихна се Нощната пеперуда.
В късния следобед излезе от гаража и колата на предприемача. Половин час по-късно спря пред издателството.
Младата жена го посрещна с ръка върху ръкописа.
- Поздравления! – каза. – За автора и за вас. Сполучил е, а вашите пари ще дадат живот на една добра книга. Интересна идея и интересна гледна точка към нашето общество – от контейнера, в който сме почти всички.
Той кимаше, но не даваше ухо към дългата й тирада, кимаше доволен от инстинкта си, не беше го подвел и този път.
- Добре – прекъсна я. – Кога ще я отпечатате?
- След две седмици ще е готова.
- Искам я добре направена, с всичко, както му е реда.
- Разбира се, имаме художник, ще подберем хубава хартия, печат. Предлагам ви тираж от хиляда бройки и ще струва…
- Плащам! – отсече той.
- Любопитна съм да видя автора.
- Ще го видите. Искам да го изненадам. С него ще дойда да взема готовата книга.
- Много благородно от ваша страна. Малко са хората с възможности, които дават рамо на духовността в нашето бездуховно време.
Той отмина и този й комплимент.
- След две седмици идваме! – каза. Затвори чантата си от естествена кожа, кимна и излезе.
След него остана дъх на скъпа кожа и пари. Те бяха на бюрото на издателката, стегнати в пачки.
Е, да, миризмите в този контейнер, наречен свят, са различни, но са все от контейнера! – би рекъл Алкохолика. Той бе подушил доста от тях. И не само той, нали знаеше и чуваше историите на клошарите, които Записвача записва ли, записва. И като ги записва, какво?… Нищо, светът ще си остане контейнер с различни миризми – от всеки и за всеки.

Преди два дни Записвача случайно се оказа на подходящото място в подходящото време.
Минаваше покрай районния пощенски клон с връзка кашони в ръка, когато от там го повика чистачката:
- Хей, драги, при нас има купища кашони и хартиени опаковки! Чудя се какво да ги правя, тъкмо за тебе са. Ела!
Чистачката го поведе към малко складово помещение до залата за посетители и отвори вратата му.
- Ето – рече, – вземай, опаковай всичко.
Той веднага се залови за работа. Сръчно и с привични движения подреждаше и привързваше хартиените отпадъци. Коленичил, не обръщаше внимание на посетителите и на тихите им разговори в залата. Но по едно време вратата с табела “Началник” се отвори и гласът на възрастна жена стигна до него.
- Началник – казваше, – искам отпуските си, две години не съм ги ползвала. Сега ми се налага, обясних ти, баща ми е на легло, с инсулт, кой знае колко му остава, длъжна съм да съм до него. Не разбираш ли?
- Разбирам, бе жено, но обявата за пощальон виси от две седмици, а кандидат няма. Как да оставя цял квартал без пощальон. А, виждаш, никой не се хваща на временна работа за един месец. Намери някой, веднага ти пускам заповедта!
- Че как да го намеря, безработните и социално слабите са на помощи колкото моята заплата. Да не са луди да тичат в студ и дъжд за същите пари, да извървяват по десет километра на ден и да ги нападат бездомните кучета!
- Е, за това не съм виновен аз, държавата ни е такава – свиваше рамене началникът.
Записвача спря да опакова отпадъците, подвоуми се, но се изправи и тръгна към тях.
- Аз съм съгласен да поема работата на тази жена – рече. – Познавам квартала, всеки ден го обикалям, събирам хартиени отпадъци.
Жената вдигна обнадеждени очи към него, но началникът го погледна строго:
- Какво образование имаш? – попита. – Съдебно минало?…
- Гимназиално – отговори той. - Не съм съден.
- Ето го човека, началник! – възкликна жената.
- Ще видим – оглеждаше го началникът. – Утре ми донесете дипломата си и свидетелство за съдимост. И паспорта, разбира се.
- Добре – кимна той. Натовари се с пакетите опакована хартия и излезе от пощенския клон.
На другия ден, уверил се в образованието му и чистото му съдебно минало, началникът го назначи с временна заповед.
- Благодаря ти, младежо! – каза възрастната жена. – Ето ти моята чанта и приятна работа! Ако не ми оставаше година до пенсията, и аз нямаше да се трепя с болните си нозе. Правя го заради осигуровките, те колко ли са, ама… След година, с тази малка пенсия, сигурно ще се виждаме край контейнерите. Пусти живот, четирийсет години да работиш, за да станеш просяк, клошар!
Тя прибърса сълзите си и си тръгна. Вървеше мъчително, с патешка походка. Вероятно се просълзи за болния си баща, но и за себе си.
От този ден той стана пощальон, но продължи да събира и хартия. Хартията събираше рано сутрин, а следобед нарамваше чантата и тръгваше по адреси на абонати, получатели на писма и записи, на телеграми. Справяше се бързо и с лекота. След седмица началникът го похвали, кварталците били много доволни от експедитивността и вежливостта му. Дори намекна след година да го има предвид за постоянна работа.
Нощната пеперуда се радваше.
- Нашият татко работи, бебчо! – казваше на лакомото вързопче върху пазвата си. Но то не обръщаше никакво внимание на тази подробност, сучеше от наедрялата й гърда, а малките му пръстчета пъплеха по нея, опипваха я и я стискаха.
- Погледни го, мъжкар!… – усмихваше се тя разнежено.
Учителката се обади:
- Днес се отби Тромбониста. Пита къде си, що си. Няма ли да почерпиш за наследника.
- Верно, съвсем забравих! – рече виновно той. – Утре ще намина при тях.
Около контейнера липсваше само Алкохолика. Той, както винаги, идваше последен, на готово. Тромбониста, Перпетуума и Футболиста го посрещнаха с тихи възгласи:
- Охо!… Охо!… Младият татко най-сетне се сети за нас.
- Простено му е – добави Тромбониста, – не всеки ден се ражда син. За първи път му е.
- Наздраве! – подаде бутилката Записвача. – За негово здраве.
- И за здравето на майката и бащата! – отпиха по ред. Но бутилката усети отпивката на Футболиста. Две дълги глътки така се изтърколиха в гърлото му, че тя олекна с една трета.
От кашоните до кръчмата кафене се измъкна Алкохолика и прекоси улицата.
- По какъв случай? – попита подозрително.
- Случаят е голям, Записвача си има малък син! – обяви тържествено Перпетуума. – Вечният двигател на живота!
- Аха, още един клошар – избъбри презрително Алкохолика, но надигна бутилката.
- Може и да не е клошар! – погледна го сърдито Тромбониста.
- Може, ама не може – обърса брадясалата си уста Алкохолика. – “Каквато ластуната, такава и кратуната!”, казват по нашия край. – Белязаната му буза се сгърчи, преди да добави: – И аз се опитах да стана друго, ама не би…
- Хей, чухте ли, след две години Европата щяла да ни приеме! – смени приказката Перпетуума. – Дали ще стане?
- Ще стане, бъди спокоен – рече мрачно Алкохолика. – И на Европата й трябват контейнер и клошари, тъкмо такива сме. Такива ни направиха нашите и продължават да ни правят.
- Виж, тука си прав, Алкохолик! – въздъхна Тромбониста.
- Абе, тука всички сме прави и… криви – махна с ръка Перпетуума. – Криви сме, защото мълчим, и още по-криви, защото нищо не правим. Тра-а-а-ем си. Е, щом си траем, каквито ни направят, такива ще сме.
Записвача ги остави. Взе два захвърлени кашона и си тръгна. Знаеше, че приказката им ще свърши, когато свърши бутилката. Тогава щяха да се скарат и да се разотидат в мълчание – всеки със себе си и всеки за себе си. Това го можем, толкова можем…
Есента вече капеше по тротоарите и улиците. Мургавите чистачки я събираха с метлите си на купчини и пълнеха контейнерите с тях. Пълнеха земята и всекидневните погребални шествия, които срещаше и подминаваше Записвача. Есенните листа на народа, старците, капеха един след друг. Но капеха и пролетни листа – деца, младежи – колкото и малко да бяха останали. Повечето бяха поели на Запад.
Записвача носеше в чантата си какви ли не вести и съдби и вече замисляше нови “Записки…”. В по-голямата си част получателите бяха самотници и споделяха с него нерадостните си дни.
- Зима иде, чедо, не знам дали ще изпролетя! – вайкаше се една старица. – Парно нямам, пари за ток нямам, как ще се топля с бурканче кисело мляко и половин хляб за два дни?
Следващите два дни карам с глава лук, запържена с плюнка олио, и още половин хляб.
В последния ден на работата му като пощальон се изви буреносен вятър, подгонил ниски, тъмни облаци. Огъна дърветата, отбрули последните листа и ги погна по пустите улици. Хората се бяха изпокрили. Светкавици раздраха облаците, тътен разлюля въздуха и запрати едри, студени капки дъжд върху асфалта. Той усети тъпа, стягаща болка в гърдите, но му оставаше да връчи един записи.
Притисна чантата, изгърби се и забърза към адреса. Опита се да забърза, въздухът не му стигаше. Сякаш буреносният вятър бе издухал и въздуха от улиците. Добра се до адреса мокър и зъзнещ, задъхан.
Отвори му възрастен господин по халат.
- Я, заваляло! – учуди се. – Зазяпал съм се в телевизора и не съм забелязал. Влез, момко, скоро ще превали! При такъв вятър облакът бързо ще отмине.
- Благодаря, ще изчакам във входа.
- Как тъй във входа, мокър си, носиш ми добра новина от децата. И… май, не си много добре – погледна го загрижено. – Я влизай! Обуй тези чехли. Тъкмо ще погледаме заедно телевизия, омръзнало ми е да си говоря сам. Макар синът ми да казва: “Човек, като си говори сам, поне знае, че говори с умен човек!”
По телевизията течеше някакво предаване за литература и изкуство.
- Само такива гледам, и филми – каза господинът. – Отвратил съм се от политика и политици. Дано не ти е скучно.
В широкия цветен екран на телевизора се появяваха книги, придружени с кратък коментар от водещия, очевидно литературен критик.
След няколко поредни заглавия дъхът на Записвача секна. На екрана се появи “Записки по българските мълчания”.
- Потърсете тази книга от млад, неизвестен автор – каза водещият. – Интересен стил и интересен поглед към нашата действителност през очите на клошарите, от дъното на контейнера – символ на държавата ни!
Тъпата болка, която бе започнала да стихва, изведнъж се превърна в пробождаща и сковаваща. Записвача неволно се преви и изохка. Студената пот отново ороси лицето му. В гърдите му нещо се преобърна, изтопурка, спря и пак изтопурка.
- Момко, ти наистина не си добре! – скочи възрастният господин. Изтича до нощното шкафче, грабна някаква кутийка с хапчета и разтревожено му подаде едно: – Сложи го под езика!
Малкото хапче се оказа чудотворно. Сковаващата болка намаля почти мигновено, остана, но му позволи да поеме дъх.
- Така, сега е по-добре – въздъхна облекчено господинът. – Стой, не ставай! След пет минути ще сложиш още едно под езика. Аз без тези хапчета в тоалетната не отивам, но съм на седемдесет, а ти, младо-зелено, кога успя да се подредиш така?
- Не знам – прошепна.
- Какво казват докторите?
- Не съм ходил.
- Още утре да идеш! С това шега не бива.
След второто хапче се почувства още по-добре.
- Извинете за безпокойството! – каза. – Благодаря!
Навън облакът бе отминал. Свежа влага и дъх на мокри листа изпълваха въздуха, а той все още трудно дишаше. Чувстваше се странно уморен, сякаш носеше воденичен камък в гърдите си. Полека-лека камъкът се отмести и въздухът изпълни целите му гърди.
Прибра се в стаичката си и легна.
На другата сутрин отиде в пощенския клон. Възрастната пощальонка бе в стаята на началника, привързала шията си с черна кърпа.
- Съболезнования, госпожо! – подаде й той ръка.
- Благодаря! – отговори скръбно тя. – Благодаря за услугата, синко! Даде ми възможност да се погрижа за баща ми в последните му дни, да го отредя и изпратя. Бог да те възнагради!
Началникът на пощенския клон му подаде плика със заплатата:
- Доволен съм от теб, момко. Справи се отлично. Нито една грешка, нито едно оплакване, напротив, кварталците са доволни. Така че след година…?
- Ако е живот и здраве, ще ви се обадя – отговори на неизречения му въпрос.
Пътем се отби в една книжарница. Поиска пакет бели листове. Докато момичето опаковаше покупката, погледът му се спря на “Записки по българските мълчания”. Непознато име стоеше над заглавието. Художникът находчиво бе нарисувал контейнер с контурите на картата на България.
- Моля ви, дайте ми и тази книга! – посочи я той.
- Заповядайте! Казват, била интересна.
Плати и излезе. Книгата пареше ръката му, но той я отвори чак в малката си, бедна стаичка. Хубава хартия, хубав печат, а текстът – едно към едно! Нито една дума не бе променена, неговите думи, а му се струваха чужди. Съвсем друго бе въздействието им. Сякаш гледаше новородения си син в дома на непознати осиновители.
Въздъхна. Затвори книгата и се зарече да си купи от някоя аптека онези малки, чудотворни хапчета. Не можеше да си позволи да отиде при лекар, нямаше осигуровки, нямаше нищо.

Синът на предприемача нахлу при далечната си сродница, машинописката, възбуден и с пъстър найлонов плик, през който прозираха очертанията на бутилка, бонбониера и още нещо.
- Заключвай фирмата, братовчедке, ще пируваме!
Тя го погледна изненадана. Подобна самоувереност никак не отиваше на този хилав и немощен любовник и графоман.
- Какъв е поводът? – попита.
- Ще разбереш, той е тук, в торбата, но първо ще го полеем. Хайде, нямам търпение! А както съм възбуден…
Той сам пусна секретната брава, вдигна братовчедка си от пишещата машина и я поведе към спалнята.
- Ще платя и загубеното работно време – смигна й.
- Добре, казвай сега! – Тя се просна върху спалнята, подпря глава на лакът и така прегъна крак, че половината й бедро се разголи.
Младежът изцъкли очи и преглътна. Боже, този хлапак ще изцапа слиповете си още сега! – прикри усмивката си тя.
- Не, първо ще кажа наздраве! – Той отвори скъпото уиски, отпи и й подаде бутилката. После се зае с бонбониерата, лапна два бонбона наведнъж, но очите му не се откъсваха от бедрото й.
Тя очакваше най-сетне да чуе повода за това възбудено нахлуване. Вместо това той смъкна и изрита панталона си и й се нахвърли. С едната си ръка извади от найлоновия плик някаква книга и я сложи върху лицето й.
- Ето го повода! – каза задъхано, пъплейки между бедрата й. Тя повече усещаше книгата върху лицето си, отколкото него. Извърна глава и отдалечи книгата, за да я види.
- О! – възкликна.
- О-о-о!… – рухна той върху гърдите й.
Докато младежът усмиряваше задъханото си дишане, тя имаше време да размисли, да прецени и да възкликне престорено:
- Чудесно! Честито! Та това е голям повод и голяма изненада. А и ти този път беше голяма работа, направо ме довърши…
- Нали? – надигна се той. – Знаех си, бях така възбуден!
Когато го отпрати, тя седна пред пишещата машина, положи книгата върху нея и се зае да дообмисли изгодата, която може да извлече от тази лъжеавторска сделка на баща му. Не се съмняваше, че именно той е в дъното на тази пошлост. Какви ли трохи е подхвърлил на онзи беден нещастник?
Късно след обяд тя позвъни на далечния си сродник.
- Какво искаш? – звънна грубата му досада в телефонната слушалка.
Тя пусна най-миловидния си глас:
- Да ти честитя писател.
- Мерси! – Бе готов да затвори.
- И да те попитам нещо – изпревари го тя. – Чудя се какво да правя с втория екземпляр на ръкописа на книгата, над който стои друго име? Както и оригиналните ръкописни страници?
Настъпи кратка пауза.
- Всичко е законно – прецеди предприемачът. – Подписал е декларация за отказ от авторство.
- Не се и съмнявам – каза мило тя. – Но един шумен и пикантен скандал около твоето име и фирмата ти…? Как един честен богаташ купува ръкопис от бедняк, за да направи сина си писател…!
Последвалата пауза бе по-кратка.
- Какво ще ми струва този… втори екземпляр? – попита делово предприемачът.
- О, знаеш! Преди време те помолих за…
- Знам: компютър, принтер и ксерокс. Добре, ще ги имаш!
- А ти ще имаш ръкописа – усмихна се тя. – Виж как е между роднини, разбират се с една дума, нали?
Отсреща телефонната слушалка изтрещя. Но преди това успя да й предаде един звучен цинизъм.
- Благодаря, далечни ми чичо! – засмя се тя. – Може и от това да излезе нещо, не си за изхвърляне още. Ще ви направя график със сина ти, а защо не и “тройка”, да го понаучиш!
Всеки дава каквото има и всеки взема каквото може!, помисли. Такъв е този свят, не съм го направила аз.
Тя огледа стаичката си и мислено заподрежда новите придобивки на малкия си бизнес. Ще потръгне, няма да разчита само на пишещата си машинка, сега хората искат бързи услуги – дискети, касети, ксерокси!
Новата техника пристигна още на другия ден.
Зад фирмения пикап спря и скъпата кола на предприемача. Неговият девиз бе проблемите да се решават веднага, на часа.
Но тя не бързаше.
- Един момент! – каза и хлътна в съседната стая.
Върна се, облякла къса работна престилка с широко деколте и незакопчана до долу в бързината, разбира се.
Докато техникът на фирмения магазин захранваше и свързваше новата техника с електрическата мрежа, тя ту се навеждаше, ту приклякаше около него, донагласяйки ъгъла на уредите и неволно, разбира се, предлагаше и прелестите си. Но не толкова за него. На стола зад тях седеше далечният й сродник!
В началото той проявяваше признаци на нетърпение, но монтирането на новата техника, изглежда, го увлече. Бяла техника… сочна и гладка, която го караше да зажумява, където и да спре погледа си върху нея.
Техникът най-сетне приключи. Подписа гаранционните карти и си отиде.
Тя се обърна към предприемача усмихната:
- Благодаря! Ето ръкописите. – Подаде му обикновена канцеларска папка и добави: – Двете страни са доволни от сделката.
- Далечна сродница си – усмихна се и той, – но има от нашата мая и в тебе. Браво, отлично изигра картите си!
- Благодаря! – поклони се тя. Бялата и сочна “техника” в пазвата й трепна. А след това раздвижи бедрата си и му предложи още от нея под разкопчаната, къса престилка.
Той зажумя.
- Времето на “Благодаря!” свърши миналия век, госпожице! Сега всичко се плаща. Няма ли поне да почерпиш?
- О, разбира се! Вашата щедрост така ме замая, че… – Беше самата невинност. – Заповядайте, останало ми е, тук, нещичко! – Поведе го към спалнята си.
Върху нощното шкафче стояха бонбониерата и бутилката скъпо уиски.
- Охо, това “нещичко” ми харесва!
Тя приседна на спалнята и се пресегна към бутилката. Усилието налагаше да прегъне крак и неволно да предложи половината си бедро. Той я спря:
- Предлагам да започнем с основното блюдо – кимна към бедрото й. – Уискито върви и след него…
Тя едва прикриваше усмивката си под тежкото му тяло. Ако този пръч знаеше, че влиза там, от където вчера бе излязъл неговият син! Но го правеше добре, много по-добре, изпълваше я и не бързаше. Правеше го за себе си, но и за нея, влагаше всичко от уменията си и я наблюдаваше с хладни очи, в очакване на признание и на забрава… Тя се постара да му изиграе този малък етюд. Папката с ръкописа равномерно шумолеше в краката му, захвърлена в долния край на спалнята.
По някое време тупна на пода…
- И това “нещичко” ми хареса – каза той на отиване. – И в него имаш от нашата мая. Браво! Пожелавам ти успешен бизнес, но, от време на време, ще го проверявам.
- Това, обаче, е друга сделка! – изрече хладно тя.
- Точно в моя стил, ще се споразумеем – кимна й той хладно.
- Пусни секрета на външната врата, ще помързелувам! – подвикна му.
- Охо, това е комплимент за мене!
Копеле, знаеш си цената, но не знаеш моята.
Тя лениво заметна покривката на спалнята върху себе си и се приготви да поспи. След такъв успешен ден друго не искаше. Засега…!
Притвори очи и си представи разрушителния, кошмарно тих тайфун, който ще помете благополучието на този самоуверен пръч. В техните среди тайфуните са тихи, беззвучни. Немощното и некадърно синче вероятно ще стигне до психиатрията, когато завари баща си върху нея. Няма да е голяма беда, тъкмо ще обясни следващите му творчески неуспехи. А съпругата на пръча, дъщеря на министър, чиито милиони от приватизацията въртеше строителната фирма, непременно ще го изрита от семейното гнездо-дворец и от помпозния офис.
До всичко това тя се бе домогнала чрез разнежените брътвежи на синчето. То многократно компенсираше немощните му усилия в леглото и нейната незадоволеност. Да, предстоеше пикантна порно пиеса и, за да не се вдигне завесата, щерката на министъра ще й плати пълния сбор от приходите поне за сто представления.
Очертаваше се успех за малкия й бизнес. Естествено, успореден е напълно с големия бизнес на големите.
Усмихна се блажено и заспа.
Професорът по физика също имаше щастлив ден. Намери в контейнера отсреща цял-целеничък хамбургер, обвит в целофан.
Понякога съдбата е благосклонна към всички.

Записвача се събуди рано, по тъмно – вековният рефлекс на клошаря!
Изпи чашка горещо кафе, сложи заплатата си в джоба, за да я даде по-късно на Нощната пеперуда, и погледна “Записките…”. Болката в гърдите, макар и тъпа, отново се обади. Напомни му да си купи от чудотворните хапчета. Сети се за една денонощна аптека и се отправи натам.
Аптеката бе осветена, но заключена. Възрастна жена в бяла престилка подреждаше рафтовете.
Той позвъни.
Жената го огледа с подозрителен поглед. Когато приближи, огледа и тротоара, и улицата със същия поглед. Отключи, но стоманена верига задържа вратата леко открехната.
- Кажете? – попита жената.
Той обясни.
- Аха, искате нитроглицерин! – досети се тя. Каза цената на лекарството, взе парите и се върна с малката опаковка.
Навярно бе почувствала неудобство от необичайното обслужване, защото каза:
- Два пъти са ни нападали наркомани, търсят морфин, опиати. Затова сме принудени да обслужваме клиентите така. Извинявайте!
- Моля, благодаря! – каза през открехнатата врата той.
Спря под първата улична лампа и сложи под езика си едно от малките хапчета. Запари му, но болката веднага стихна. Вдъхна дълбоко и се отправи към контейнера срещу кръчмата кафене.
Екипът бе в пълен състав, но на пейката пред автобусната спирка седеше и непозната жена, прегърнала тумбеста платнена чанта. Тромбониста и Перпетуума й предлагаха закуска от контейнера.
- Хапни! – подканваха я. – Цяла нощ си пътувала. Ние така се прехранваме и още сме живи.
- Коя е тази нещастница? – попита.
- Още една за твоите записки – отговори му Алкохолика.
- Защо?
- Защото, нали виждаш, опряла е и тя до контейнера.
Мигащата лампа просветна, когато жената пое закуската от Тромбониста. По лицето й се стичаха сълзи. Бе към петдесетте. Преглъщаше мъчително.
- Тъжна история, Записвач – приближи Тромбониста. – Моите отидоха в Гърция, а гъркините дойдоха в България.
Кимна към жената и продължи:
- От някакво родопско село е. Шиела за гръцка фирма. Били петдесет-шейсет жени. Работели по петнайсет часа на ден за осемдесет лева месечна заплата. Какво да правят, никакъв друг поминък! А надзирателката – гъркиня, знаела на български само да ругае и да ги обижда. Наричала ги животни, крави, овце… Като сте овце, ще ви доим и стрижем, и ще мълчите!, крещяла. Не позволявала до тоалетна да отидат, залък хляб да хапнат. Един ден жената не изтраяла, опряла й се. Оная я хванала за косите, но нашата я повалила и стъпила на гърлото й. Е, изгонила я гъркинята и заплатата не й дала!
- А останалите жени?
- Никоя не помръднала – намеси се Алкохолика. – Забили глави в шевните машини и – ни чули, ни видели… Нали ти казах, още една за твоите записки.
Разсъмна.
Откъм жилищния блок се зададе младата жена по домашни чехли с поредния найлонов плик отпадъци.
- Добро утро! – поздрави. Жената с голямата платнена торба привлече вниманието й. Облечена необичайно за града и разплакана, тя извика любопитство в очите й.
- Нещастница – рече й Футболиста. – От родопския край. Някаква гъркиня я изгонила от работа и тя решила да потърси хляб тук. Няма си никого и нищо, освен тази торба.
Младата жена отиде при родопчанката.
- Госпожо – приседна до нея, - мога да ви предложа работа. Жената, която чистеше стълбищата на блока напусна. Бяхме я настанили в една малка стаичка-склад до входа. Ако сте съгласна, можете да започнете още днес. На първо време, докато си намерите нещо по-добро.
- Съгласна съм! – каза обнадеждена жената.
- Елате с мен – поведе я младата жена.
- Благодаря ви, момчета! – извърна се тя към клошарите. – Бог ме изпрати при вас.
Бяха странна двойка, яката родопчанка и слабичката млада жена по домашни чехли.
- На тази яка лелка, май, й се отвори парашута – каза язвително Алкохолика.
Тромбониста се изстъпи пред него.
- Ако не ми е жал за тръбата, ще те хлопна с нея по мръсната уста!
- Яд го е – ухили се Перпетуума, – защото неговия парашут го разрязаха на кръст. – И посочи брадясалата му буза, която още не можеше да скрие белега.
- Ти си гледай вечния неподвижен двигател – озъби се Алкохолика. Измъкна бутилката от джоба си и отпи дълга глътка.
Записвача пое към стаичката на Учителката.
Посрещнаха го със сутрешното кърмене.
- Заплюй ги да не ги урочасаш! – каза Учителката, забелязала възхитения му и разнежен поглед.
А Нощната пеперуда се усмихна закачливо и подхвърли:
- Тези дни ще ти дойда на гости…
Той се смути. Пъхна ръце в джобовете и се сети за заплатата. Остави парите на масата.
- Вземи за себе си някой лев – побутна ги Нощната пеперуда.
- Аз имам, на вас повече ви трябват – измърмори все още смутен. Младата майка цяла се предлагаше не само на бебето, но и на него – с усмивката си, с топлия си глас, с непорочната си разголеност.
Учителката поклати глава неодобрително, но и опрощаващо. Млади, изтръгнали се от боклука на чисто, чисти и те, как да ги упрекнеш!
- Е, аз тръгвам – пристъпи той.
- Ела довечера, по хладното, ще го поразходим тримата с количката – предложи Нощната пеперуда. – В кварталната градинка е много приятно.
- Ще дойда – обеща той.
Прибра се и първата му работа бе да скрие “Записките…” под книгите, които бе донесъл Футболиста. Знае ли кога ще го посети Нощната пеперуда, а не искаше неговата книга под чуждо име да попадне пред очите й. Все още – не!
После разопакова пакета бели листове, взе химикалката и се замисли. Този свят гъмжи от теми и съдби за описване. Един месец като пощальон му даде възможност да се докосне до десетки и стотици от тях. Не знаеше как, но две разменени думи и едно изражение на човешките лица продължаваха във въображението му в безкрайни съдби. Те го следваха, рояха се и упорито се стремяха към белите листове. Само там намираха утеха и успокоение, дом. Сякаш белите листове бяха за тях кошери.
Следобеда поспа. А когато се захлади, тръгна към кварталната градинка. Нощната пеперуда и Учителката тъкмо избутваха количката в нея. Бе наистина приятно, сенчесто, тихо и с няколко пейки по алеите. Седнаха на една от тях.
Малкото човече спеше в количката, разперило ръце със стиснати юмручета. Малките му устица смешно сучеха и в съня му.
- Гладник! – каза с умиление Нощната пеперуда.
- Хайде, хайде…! – укори я Учителката.
На близката пейка се настани друга майка с бебе в количка и пет-шестгодишно момиченце. Минути след това при тях приседна възрастна дама с властно лице. Бе облечена в скъпи, но поовехтели дрехи.
- Няма ли най-после да ни простиш за миналото? – започна още с присядането си тя. – Няма ли да забравиш?
- Не – отговори спокойно младата майка. – Вашето минало е едно, моето – друго. Несъвместими са и не могат да се забравят.
- Какво толкова – възмути се дамата, – нима сме единствените, които не са одобрявали избора на сина си!
- О, това никога не ме е интересувало! – усмихна се младата жена.
- Тогава, какво?
- Миналото… – отговори замислено тя. Загледа се в момиченцето и продължи: – Като снаха на величия от вашия ранг родих в правителствената болница, нали?
- Да, какво лошо? – попита властно дамата.
- Там водех детето на прегледи и консултации, там го лекуваха.
- Не разбирам! – събра вежди поовехтялото бивше величие.
- Ще разбереш. А когато аз се разболях и отидох в същата тази правителствена болница, ме изгониха. Там се лекували само величия и техните наследници! Което означаваше, че аз, плебейката, бях само машина, която е родила твоята внучка. Ето, това е моето и твоето минало! Тогава ти, госпожо, лично ме наруга, че съм ви злепоставила с моята простотия. Е, имаме ли да си кажем още нещо?
Властната дама рязко се изправи и токчетата й оставиха дълбоки следи в опясъчената алея.
- Сбогом, госпожо бивш заместник министър! – каза подире й младата жена. После се извърна към Учителката: – Извинете за неприятния разговор!
- Не се тревожи, момиче – успокои я Учителката. – Тя се натрапи, но ти добре й го каза. Величията не могат да простят на бедните, че имат гордост и могат да обичат. Гледай си децата и съпруга и живейте щастливо.
- Благодаря, госпожо! – усмихна се ведро младата жена.
Малката й дъщеричка се приближи до Учителката и каза:
- Вие сте много добра.
- Благодаря – погали я тя. – Защото и вие сте добри. И много хубави.
- Мамо, добрата госпожа каза, че сме добри и хубави.
- И умни – добави Учителката.
- У-у, и мно-о-го умни, видя ли! – възкликна детето, разперило ръце.
Засмяха се.
Записвача се замисли. Струваше му се, че преживява един от редките мигове на щастие – срещата на добри хора – и бе благодарен на този миг. Пое дълбоко дъх и без чудотворното хапче. Жените вече бъбреха за отглеждането на бебета, а той се разтваряше в малката квартална градинка и в малкия свят на малките хора.
- Ще ми бъде приятно утре пак да се видим тук – каза на раздяла младата жена.
- Непременно! – отговори й Нощната пеперуда. – Вече и ние сме абонати на кварталната градина.
- Да, трябва да използваме последните хубави есенни дни.
Нощната пеперуда и младата непозната се оказаха на една възраст, допаднаха си. Когато Учителката се отдалечи с детската количка, тя пошушна на Нощната пеперуда:
- Завиждам ти за твоята свекърва.
- О, при мене е малко сложно, утре ще ти обясня, довиждане! – махна й Нощната пеперуда.
Подбра Записвача под ръка и забързаха след Учителката.
- Ще й разкажа всичко за мене и за нас – каза му. – Искам да съм на чисто с добрите хора, както съм на чисто с тебе. А те, както решат!
- Така трябва – кимна той. – Ако на този свят му е нужно нещо, това е чистота. Не го ли разбере навреме, загубен е.
- И да се откаже от мълчанието си, нали? – притисна се тя към него. – Нали за това пишеш твоите записки?
- Да – смути се той и забави крачките си. За миг въздухът не му достигна, а не искаше да слага хапче под езика си пред Нощната пеперуда.
- Побързайте – обърна се към тях Учителката, – синчето ви е гладно, протестира.
От детската количка се чу плач.
- На мене прилича – засмя се Нощната пеперуда. – И изпълнява заръката на баща си, да не мълчи, когато е гладно, а да протестира.
Дано поне това поколение сложи край на българските мълчания! – помисли Записвача.

Възрастната аптекарка в денонощната аптека се оказа добра физиономистка.
- Помня ви – усмихна се тя и попита: – Нитроглицерин?
- Да, но и пакет бебешки памперси.
- О, вие сте и млад баща, пазете се – посъветва го.
- Благодаря!
Записвача плати и реши да намине към пощенския клон за хартия. Улицата не бе много оживена. В ранния предиобед минувачите бяха редки, но по изнесените маси пред кафенетата вече се бяха настанили първите клиенти.
На една от тях забеляза възрастния господин с халата, който го бе приютил в дъжда и му бе помогнал с чудотворното хапче, когато видя на екрана на телевизора собствената си книга под чуждо име. Господинът разговаряше с друг възрастен мъж на чаша чай.
Поздрави и понечи да отмине, но господинът го спря:
- Хей, младежо, ела да те видя! Как си, що си? Тогава ме поизплаши, сега добре ли си? Ела, седни, ако не бързаш.
- И да бързам, ще поседна, благодарен съм ви – усмихна се Записвача. – Изпълнявам и съвета ви, ето вашите чудотворни хапчета! – Той показа малката кутийка.
Господинът накратко разказа на другия мъж случката в дъждовната привечер.
- Добре – каза той нетърпеливо, – да си продължим приказката! – Очевидно темата, по която разговаряха, го интересуваше живо.
- Този мой приятел е историк – представи го господинът. – И върл противник на закона за продажба на българска земя на чужденци. Чуй теорията му, младежо, поръчал съм ти и чай, интересна е.
Затова, значи, господинът бе вдигнал три пръста към заведението: “Трети чай!”, означаваха.
- Това не е теория, драги, а практика! – възмути се историкът. – Погледни десетилетията зад нас, тогава с войни и дипломатически игри непрекъснато са рязали от краищата на българската земя. А сега, с този закон, ще я изкупят цялата. Земята ни прилича на хубава и плодовита жена, към която всички посягат, но я искат без стопанина й – без народа български, той й е стопанин. И добре се справят, благодарение на всичките ни правителства, които винаги са мълчали, защото са заети да пълнят ненаситните си уста с отстъпки, продажби и комисионни. Това теория ли е? Не, жив исторически факт до ден-днешен. А след утрешния няма да има ни български народ, той се топи, чезне, ни земя българска.
Историкът така се бе разпалил, че пламтящите му очи се мятаха ту към приятеля му, ту към Записвача, сякаш и двамата му опонираха.
- Прав сте – каза Записвача.
- Видя ли? – вторачи се настоятелно историкът в приятеля си. – А вие се пишете по-големи католици от папата, по-големи европейци от европейците. Ама тя, Европа, настоявала! Ще настоява, нейната земя е скъпа, а нашата евтина, като всичкото ни, което разпродадоха по за един долар. Позор! И пак позорно мълчим. Затова си купих оная книга, заради заглавието: “Записки по българските мълчания”, много точно. Виждаш ли до къде сме стигнали, Захари Стоянов написа за българските въстания, а днес пишат за българските мълчания. Това сме ние! Само…
Той млъкна, отпи от чая си и се намръщи.
- Само не ми е ясно как един некадърник, един богаташки майчин син е написал подобна книга. Кога е виждал той клошари и контейнер, че и разкази да извади от него? Преподавах му история, познавам го, баща му купуваше всичките му изпити, по всички предмети, едва сричаше, а да напише книга…! Предполагам, че пак баща му я е купил от някой талантлив бедняк. Те, богатите простаци, днес продават и купуват всичко.
Младо добре облечено момиче с бухнали коси и странно отнесен поглед бавно мина край тях, шепнейки на себе си:
- Аз съм кръстче, аз съм свещичка… Аз съм кръстче, аз съм свещичка…
На десетина крачки го следваше възрастна жена с тъмна мъка в очите, хвърлена сякаш като сянка от черната кърпа над челото й.
Отминаха.
- Какво беше това? – попита Историкът.
Господинът с халата болезнено се намръщи:
- Това е България, следваща съсипаното си в чужбина чедо. А беше хубаво и здраво дете, атлетка, но след няколко години в чужбина се завърна ето такова.
Господинът с халата замълча и добави:
- Колкото пъти я видя ми се струва, че кръстосва на длъж и шир цяла България и този трагичен шепот се носи над нея. И не спира…
- Това е днес България, за съжаление! – възкликна Историкът. – И… изобщо сме за съжаление. Ние сме най-лошата възможна комбинация – търпелив, наивен народ и продажни, крадливи политици и държавници. Пфу! – изплю се.
Записвача се надигна от стола.
- Благодаря за чая и за приятната компания! – рече.
До тях спря дребно, побеляло старче.
- Да сядам ли на затопленото място? – попита шеговито.
- Сядай, Професоре! – покани го историкът. – Тъкмо ще сменим темата. Кажи до къде стигнахте с перпетуум мобиле?
- До кривата круша – изкиска се ситно-ситно старчето. – Преди малко отпратих вманиачения откривател, голяма лепка е. Както дървеният му модел е залепнал за него, така и той – за мене.
През това време господинът с халата вдигна четири пръста към заведението: “Четвърти чай!”. Очевидно тук той черпеше. Записите, които получаваше от Канада!… – досети се Записвача. Досети се, че говореха и за Перпетуума. Значи, този е професора-физик, клошар и той, на когото Перпетуума досаждаше.
Записвача кимна и тръгна към пощенския клон. Стара циганка, седнала направо на тротоара, държеше в скута си заспало бебе. Протягаше ръка за просия и бърбореше някакви благословии. Потокът от коли бучеше по улицата, а бебето спеше непробудно, упоено навярно! – помисли Записвача. То просеше и в съня си, мълчаливо и примирено. Светеха му две жълти монети в сянката на старата циганка.
По-нататък, до автобусна спирка, очевидно сляп акордеонист пееше дрезгаво:
“Няма ли за мене слънце да изгрее,
няма ли за мене кой да замилее… “
Малко момиченце седеше до него и тихичко говореше нещо на овехтялата си кукла. Не обръщаше внимание нито на автобусите, нито на пътниците, някои от които пускаха стотинки в пластмасовата купичка в нозете на слепеца. При всеки метален звук в купичката слепецът вдигаше глава и кимаше напосоки.
Записвача не влезе в пощенския клон. Спря го навалицата. Беше ден за пенсии. Отмина и продължи нататък. Бе на две пресечки от машинописката, която напечата “Записките…” и, кой знае защо, прииска му се да мине по отсрещния тротоар, да хвърли един поглед към витрината, свързана с толкова надежди. Жената бе добра към него, прие да напечата “Записките…” на доверие.
Но, изравнил се с витрината, дъхът му спря. Не очакваше познатата болка да го връхлети с такава сила. Обля го студена пот. Опря се на контейнера и бързо сложи малкото хапче под езика си. Зад контейнера забеляза разкривена пейка. Добра се до нея и приседна. След около пет минути взе второ хапче. Едва след него болката поутихна и той задиша нормално. Зрението му се проясни.
Пред витрината бе спряла кола. Неугледен, но скъпо облечен младеж оживено разговаряше с машинописката. Тя равнодушно поклащаше глава и разсеяно гледаше през улицата.
В един миг погледа й се спря на Записвача. Вгледа се и наведе глава. Младежът изтича към колата, но преди да влезе извика:
- Днес съм куриер, разнасям книгата по книжарници! Утре ще се видим в обичайното време… – Махна с ръка и отпътува.
Дали този младеж не е новият автор на “Записките…”, или става дума за друга книга? – запита се Записвача. Тя е професионална машинописка, вероятно преписва и други ръкописи.
“Той е!” – наблюдаваше го през витрината машинописката. Но би трябвало да е тук утре, в… обичайното време!
Записвача се вдигна от разкривената пейка и пое по друга улица в обратния си път. Обеща си повече да не идва тук, да забрави и да се заеме с новата си книга.
Есента и зимата са най-доброто време за писане.

Предприемачът втори път не дойде при нея със скъпата си кола и личния шофьор, използваше такси. Колата му биеше на очи, а шофьорът, довереник на властната му съпруга, знаещ много добре кой е истинският господар, не биваше да знае за похожденията му. Имал е, разбира се, и други мимолетни връзки, но в тази влагаше състезателен елемент с равностоен противник и много държеше да се види краен победител. Тогава ще я захвърли.
Днес също пристигна с такси и с папка в ръката. Тя бе за случайните и неслучайни минувачи и съседи:Идва човекът за услуга във фирмата! Влезе, пусна секрета на входната врата и се отправи към спалнята.
Но не знаеше две съвсем малки подробности: че идва половин час преди… обичайното време и, че синът му има ключ за секретната брава! Подробностите, тези малки камъчета… озовали се случайно, а понякога и неслучайно на пътя.
Кой би помислил за тях, когато го посреща млада жена в сумрачен интериор, току що излязла от банята, загърната в пухкав халат, който никак не се свенеше да открива местенцата с най-сочна голота. Само те искряха в сумрака.
Той се стъписа и изхриптя:
- Охо, малката, заслужаваш бонус! Такова искрящо шампанско се отпива на малки глътки и много, много бавно.
На това съм заложила, драги, усмихна се тя. Когато двама бавно си пият шампанското, може да им се натрапи и трети…
Той наистина започна с малки “глътки”, с кратки докосвания, но те издаваха повече опит, отколкото чувства. Тя също познаваше тази игра и знаеше как да я удължава. Можеше да я води до безкрайност, но не и той. Бонусът му издържа не повече от четвърт час, след което изръмжа сподавено и грубо й се нахвърли – захапа гърлото на бутилката!
Внимавай, драги, ще се задавиш, усмихна се тя, извърнала глава към вратата на спалнята. Той ръмжеше и не чуваше и не виждаше нищо, но тя долови тихото тракване на секрета, забързаните стъпки и… И в рамката на вратата изникна хилавата фигура на сина му. Замръзна там за миг, после запали лампата.
- Кой?… – сепна се разярен предприемачът. Но последвалия плачлив писък откъм вратата го спря:
- Мръсни-и-ик! – Младежът се врътна, изтрополи и трясна входната врата.
- Няма нищо – каза тя спокойно. – Това е един графоман, на когото печатам нескопосните драсканици. – И спокойно, с хладни очи, наблюдаваше трескавите движения, с които предприемачът се опитваше да се облече. Преглъщаше онемял. Най-сетне си възвърна дар-слово, кресна:
- Как няма нищо, това е синът ми!
- Господи!… – възкликна неподправено тя. – Не знаех.
Той рухна на спалнята и отпусна ръце.
- Сега жена ми ще узнае – каза с отчаяние. – Той ще изпее всичко, познавам го, още не може да се раздели със скута на майка си. Край, край, край!… – изпъшка трикратно.
Повлече нозе през спалнята и излезе.
О, драги, а казваше, че сме от една мая! – изкиска се тя.
После очите й възвърнаха хладината си. Така, до тук всичко е о’кей! Сега й остава да дочака телефонното позвъняване и поканата за среща с властната министерска щерка. До тогава ще вземе душ, да е на чисто и във форма.
За поканата не позна, госпожата предложи сама да я посети, още сега.
Пристигна с личния си автомобил и шофьор, който изтича да й отвори вратата.
Машинописката я посрещна в стаята на малкия си бизнес, при компютъра и ксерокса.
- Ужасно съм разстроена, госпожо, не знаех…
- Разбрах! – прекъсна я властно жената. – Преди да го разбера помислих, че сте някоя перверзна особа, готова да приема едновременно бащата и сина. Но вече съм наясно. Сега – по въпроса за последиците! Съпруга си го изгоних, но не искам клюки и сплетни по адрес на моето семейство и… фирмата. Синът ми е отчаян, говори за самоубийство и разни други нелепости.
- О…! – вметна машинописката.
- Ще се оправи, поверила съм го на най-добрите психиатри. Но, за да не го преследва и клюката, нужно ми е твоето мълчание. Кажете колко ще струва то?
Властната госпожа отвори малката си ръчна чантичка и сложи на бюрото чекова книжка. Златна химикалка надвисна над нея като въпросителен знак.
- Здравето на сина ми и реномето на фирмата са по-важни от всичко друго. Кажете?…
Машинописката се смути. Бе самата невинност и неопитност.
- Добре! – кимна властно гостенката й. Изписа петцифрено число с четири нули и откъсна чека, след което добави със смразяващо равнодушен глас: – Ако не спазите уговорката ни, има и друг начин да замълчите, но той няма да ви хареса. Довиждане, госпожице! Впрочем, за вас е по-добре повече да не се виждаме…
Тя излезе с твърда крачка. Скъпата й кола меко се плъзна край витрината и я отнесе.
Машинописката погледна към разкривената пейка отсреща. На нея нямаше никой. Неудачник! – усмихна се хладно. – Днес трябваше да си там, да видиш поне това възмездие.
После вдигна чека от бюрото и се поздрави: Браво, момиче, прибра всичките пулове от тази игра!
Каквото времето, такива и игрите. Който го взема на сериозно, рови в контейнерите, или седи на разклатени пейки и смуче нитроглицерин. Да му е сладко!
А по въпроса за мълчанието, госпожо, съм наясно. Мълчанието е най-непроницаемата завеса, зад която се играят тези игрички. Ние, играчите, малки и големи, сме много задължени на мълчанието. Ще го пазим, госпожо! Сейф с петдесет бона има само един ключ, не е като входната ми врата…
Дори смехът й бе безгласен.

Първите студове минаха като далечен дъх на идващата зима. Високите била на планините побеляха, а улиците на града заприличаха на дълги, мразовити зимници. Разноцветните отражения на рекламните светлини върху тях наподобяваха замръзнали разноцветни локви. Студ идеше отвсякъде - от небето, от сградите, от хората. А контейнерите приличаха на разпилени ледени блокове.
Тромбониста, Перпетуума, Футболиста и Алкохолика бяха запалили огън до техния контейнер, срещу кръчмата кафене, и повече потропваха и триеха дланите си, отколкото да дъвчат отпадъците.
- Иде лл-лошото време – заекна от студ Перпетуума.
- Твоят вечен двигател ще замръзне – изхили се Алкохолика. – Дай да го полея с малко антифриз.
Той измъкна бутилката от джоба, но поля гърлото си и пребърса брадясалата си уста.
- Дано преживеем и тази зима – измърмори Футболиста.
- Че тя, зимата, за нас нито идва, нито си отива, все е тук! – каза задъхано Тромбониста. Студът го задъхваше още повече.
- Да, бе, все е на гърба ни, като твоята медна тръба – изхили се и на него Алкохолика.
Откъм автобусната спирка се зададе слабата, прегърбена фигура на Записвача.
- Закъсня – изхили се и нему Алкохолика, – кашоните изгоряха.
Тромбониста го дръпна:
- Абе, тебе майка ти не те ли е научила поне на една добра дума?
- Научи ме, но животът ме отучи! – озъби му се Алкохолика.
Записвача мълчаливо приклекна до огъня и протегна ръце. Дишаше тежко, мъчително. Извади малка кутийка и пъхна в устата си някакво хапче.
- Какво става с тебе? – надвеси се Тромбониста. – Ти, май, дишаш по-зле и от мене. Настинал ли си?
- Не, но нещо ме души, стяга ме… Изглежда, сърцето.
- Ами, много го пресилваш – със записките, с Нощната пеперуда! – подхилна се Алкохолика. – Докато изкачиш тия дълги крака догоре…
- Млъкни! – кресна Тромбониста. – Не виждаш ли, че на човека му е зле. На, поти се в тоя студ, а само е повървял до тука.
Записвача не издържа приклекнал, седна на земята и отпусна ръце. Бе много блед в бледата виделина на разсъмването, а челото му бе оросено от капки пот.
- Какво да правим? – попита тревожно Перпетуума.
- Ще извикам линейка – обади се зад тях младата жена по домашни чехли. Пусна найлоновия плик с отпадъци и се затича към жилищния блок. Тичаше красиво.
Футболиста въздъхна:
- Хубава жена с вродена спортна култура!
- Ама не тича за тебе – бодна го Алкохолика.
Никой не обърна внимание на заядливите му думи.
Записвача сложи второ хапче в устата си. Притвори очи и се излегна на студената земя.
- Ще настинеш – разтревожи се Тромбониста. Свали медната тръба, после и връхната си дреха и загърна Записвача с нея.
- Докторите идват! – извика от блока младата жена. – Казаха да не местите болния, да лежи където е.
- Ей, това място да не е прокълнато, бе? – измърмори Алкохолика. – Наркомана си отиде от тук, после и наркотрафиканта…
- Пепел ти на езика! – спря го Перпетуума. – За нас всяко място в тази държава е прокълнато.
Линейката дойде. Докторът скочи от нея и притича към Записвача. Сложи на две-три места слушалката на гърдите му и каза:
- Инфаркт. – После подвикна: – Дайте носилката!
Санитарите внимателно пренесоха болния.
- Вземал ли е някакво лекарство? – попита докторът.
- Ей това – подаде малката кутийка Перпетуума, изпаднала от ръката на Записвача.
- Добре – каза докторът и нареди на шофьора: – Карай бързо в интензивното отделение! Дано има късмет…
- Ха, клошар и късмет! – изкриви брадясалата си уста Алкохолика. – Стигнем ли до късмета, отписвай ни.
- Няма ли да спреш да грачиш! – потръгна към него Тромбониста.
Алкохолика отскочи зад контейнера.
- Не грача аз, гарваните грачат, погледни ги!
Над автобусната спирка наистина прелетяха ято гарвани, но не грачеха. Прелетяха като черни кръстове под просветлялото, студено небе.
Четиримата потръпнаха.
Тромбониста облече връхната си дреха, преметна медната тръба отгоре й и рече:
- Ще отида да кажа на Нощната пеперуда какво се е случило.
Останал сам, Алкохолика отпи от бутилката и измърмори:
- Кажи й… нека се огледа за друг, тя знае… всеки й е предпоследен. Някой друг ще продължи записките по белите листове и… по нея. Мамка й и мръсотия, край няма!
Вдигна найлоновия плик, пуснат на земята от младата жена по домашни чехли, и се зарови в него.
Нощната пеперуда тъкмо бе накърмила бебето. Скочи.
- Отивам в болницата – рече на Учителката.
Но в интензивното отделение не я пуснаха. Лекарят я осведоми от вратата:
- Тежък случай – каза. – Правим всичко възможно, но болният е много слаб, не се е лекувал, дано се справи. Елате утре!
И това “утре” се повтаряше във всеки от следващите дни. В края на седмицата я пуснаха при Записвача за пет минути.
- Грижи се за детето – прошепна той. – Да знам, че оставям нещо хубаво след себе си. И… отнасям нещо хубаво от тебе. Е-е-ех! – простена тихичко.
Две съвсем малки сълзи се отцедиха от очите му. За повече и по-големи нямаше сили.
Тя взе ръката му, погали я.
- Ще се грижа, ще се справя! – пошушна му. – И ти ми остави нещо много хубаво, винаги ще е в мене.
Дано остане и в този наш свят! – рече си на вратата на болничната стая.

Перпетуума бе казал скръбната вест на професора физик, а той я предаде на историка и на господина с халата. От тях я научи старата пощальонка.
Затова те, четиримата, завършваха скромното траурно шествие. Пред тях вървяха клошарите. Малко по-напред – Нощната пеперуда с бебето в ръце и Учителката, която носеше “Записки по българските мълчания”. Името на автора над заглавието бе зачеркнато с дебел флумастер и с него бе изписано: “Записвача”!
Историкът пошушна на професора физик:
- Значи този младеж е написал книгата, в която сме ние, всичките. Но защо под друго име?
- Не под друго име – отговори физикът, – продал ръкописа на някакъв предприемач, който турил името на сина си.
- Защо?
- За да може да посрещне разноските по бебето.
Историкът въздъхна:
- И душите ни купуват вече! И се кичат с тях…
Бебето плачеше високо. А Тромбониста, зад самия ковчег, свиреше тежък, басов, накъсан реквием.
Тези бяха единствените звуци, които раздираха тишината на мълчанието в студената, зимна утрин.

Мълчанието…

В неговата непроницаема сянка министърът подписваше поредната концесия срещу тлъста комисионна, премиерът присвояваше държавни имоти, заместникът на наркотрафиканта разширяваше пазарите си, машинописката отново предлагаше половин разголено бедро на поредния предприемач в сумрака на паяжината си – благоденствието се разливаше над цялата земя-контейнер, заедно с мълчанието.
Клошарите се множаха.
Велико мълчание!

—

Над това мълчание се носеше само онзи трагичен шепот:
- Аз съм кръстче, аз съм свещичка…
От Дунава до Бяло море и от Черно море до Охрид.
Над едно добре управлявано и разграбвано Мълчание.
Бяло и Черно – съдба! Съдбовност.
С тази съдбовност кретаме подир Европа – мълком и гордо.
А сме били първи – като държавност и духовност.

—

Прабългарите нямали боен вик. Нападали мълком и страховито. И умирали мълком и гордо.
Нима само това наследство ни е останало от тях?…

Велчо Милев – ЗАПИСВАЧЪТ НА МЪЛЧАНИЯ