1.
Кубрат показа на Абрашевецът спепелено ланшно огнище, където пръстта се бе втвърдила и трева не бе поникнала
- Хайде сега да направим за Фин Финесен нестинарски огън. По заник слънце той ще дойде. Ще дойде, свикнал е при танка да замръква…
Двамата мъже набързо струпаха изхвърлени от реката дънери.
- Идат чак от средното течение, там са изкоренявали черниците. Не гледа вече буби народа, ни копринени нишки точи, ни копринени ризи носи. Ама без букови цепеници нестинарски огън не гори!
Букови цепеници се намериха под ниския навес, прислонен до танка.
- Толкова, колкото жаравата да стане готова привечер! – отмери с поглед Кубрат.
След малко тънкият дим се смеси с полъх на диви пчели и на диви билки. И в поречието димът обозначаваше присъствието на хора, както на уж пустите въглищарски поляни, през които Абрашевецът минаваше под Манастирските ребери. Там въглищари не се виждаха, но пушекът над кладите подсказваше, че наоколо припламва живот.
…И странстващият по следите на норвежеца, който не искаше да си припомня детството, но не можеше да го забрави, сякаш възроди дълбоко в душата си един отдавнашен дим – знак и на живота в тайните концентрационни лагери на децата от програмата Лебенсборн. Живот, осветен с последни искрици в последната човешка пепел на Втората световна война.
В димния предвечерен час по същата пътека, по която бе дошъл и Абрашевецът, се зададе висок като него и с перчем като него човек. Той отдалече вдигна ръка за поздрав, а Кубрат радостно възкликна и го посочи с поглед на Абрашевецът:
- Ето го, нали ти казах!
Това бе норвежецът.
Изглеждаше, че норвежецът по лекия повей на дима налучкваше пътеката към стария си познат Кубрат и към другия мъж, чието чело сякаш пулсираше от вътрешно напрежение. И още като му подаваше ръка за запознанство почувства, че е виждал този човек в техния предишен свят – неизвестен на повечето хора, незабравим само за тях двамата.
Рейнджърът от Canal zone, учителят по немски и скандинавецът имаха взаимен език – английският, но преди да се разговорят, Абрашевецът запретна десния ръкав на ризата си и оголи странна дамга – LK 199.
Норвежецът направи същото и показа подобно клеймо – LK 200.
Двамата се вгледаха един друг със сините си нибелунгски очи и мълчаха много дълго, като че ли ден по ден наново преживяваха онова детство, белязано с две букви и три цифри.
- Как разбра за мене? – проговори най-после норвежецът.
Абрашевецът бе чакал този въпрос години наред и отвърна с премислени отпреди думи:
- Видях те по телевизията в един филм за Фрида от АББА. Показваха хора с нашата съдба в концентрационния лагер Калиш. Тогава научих какво име са ти дали след разпръскването на лагерниците. Научих още, че си орнитолог и идваш в България по следите на птиците.
- Наистина изследвам миграцията на птиците през България, но не бях те забравил. Знаех само, че си българин, надявах се да те срещна. Нямаше как да те потърся, та аз и досега не знам името ти.
- Нарекли са ме Найден Найденов, такова име се дава на захвърлени или изоставени деца, намерени случайно.
- И моето име е със сходно родословие. В Норвегия Фин Финесен подсказва ненорвежски произход, пришълец от друг етнос.
- Но Фрида е с нормално име, нали?
- Да, защото майка й е останала жива и е смогнала да я отгледа – отвърна норвежецът и продължи. – С кого ли не тук съм опитвал да подхвана разговор за децата от Лебенсборн, но вие, българите, нямате устойчива памет за нацизма. Веднъж попаднах в Мъртвото село, знаеш ли къде е?
- Знам, от западната страна на Манастирските ребери, нощувах там при последния му обитател.
Норвежецът озадачено възрази:
- Според мене Мъртвото село е на други възвишения…
- Мъртвото село е моето село! – обади се неочаквано Кубрат. – Ей го зад речната кривина. Хора се мяркат само на Задушница и само на гробищата. Идат откъде ли не, но дори и не преспиват в дядовските си къщи.
Норвежецът продължи:
- Изглежда навсякъде по вашата земя има мъртви села…
- Има села, които и досега държавата заличава от списъка на населените места. Минах през няколко… – каза Абрашевецът.
- Аз ви говоря за Мъртвото село при извора на Помашката река. Натам не водят никакви пътища, освен птичите, вървях под тях. Лошо място е, казваха ми родопските хижари.
Норвежецът сподели, че останал стъписан пред руините. Покриви с каменни тикли, свлечени като коруби на костенурки върху основите на някогашните къщи. Джамия, затиснати с довята от ветровете пръст. Минаре, съборено в мочурище.
Кубрат разпалено заразправя, че развалините край Помашката река не са в миналото, а в историята. Което видял Фин Финесен било родното село на двама братя, дето се похвалили на султана, че оставили “с една глава по-ниски” разбунтуваните християни от поселищата под връх Модър. Но тогава и сподвижникът на Васил Левски поп Тодор, според летописеца, “наместо да плаче на гроба на своята жена, се турил начело на хиляда души българи и в два деня и две нощи преобърнал в прах и пепел гнездото на капасъзите.” Те изклали неговото село, той изклал тяхното, те сринали неговата черква, той сринал тяхната джамия. Българските бунтове в началото са кръв за кръв, а в края – храм за храм.
- И може би бог за бог. Те ни потурчваха, ние ги побългарявахме – обади се Абрашевецът.
- Потурчването е минало, побългаряването е история! – твърдо заяви Кубрат.
- И сега чий ред е? – попита иронично норвежецът. – Вие, българите, помните насилието, извършено от капасъзите, а не помните отмъщението, което сами превърнахте в друго насилие. Но защо сте забравили нацизма, който бе всесветовно насилие? Минало или история е според вас нацизмът?
- Аз не мога да го забравя, но не искам да си го спомням! – вметна Абрашевецът.
Кубрат отново се вмести в разговора:
- Въпросът е кой се опира на миналото и кой на историята. Това не е избирателна памет, не, това е избирателен начин да се самоизграждаш. Ние, българите, сме положили душа върху страданието, върху поражението…
Норвежецът интуитивно чувстваше разликата, която Кубрат правеше между история и минало. Но по пътищата на България той преминаваше загледан в птици и му се струваше, че откъдето и да тръгне, всичко българско свършва на един ден разстояние. И морето с плитките пясъчни фиорди, и сливена в равнината на трите планински реки Арда, Тунджа и Марица, и плодородните подполия на ниските планини Странджа, Сакар, Манастирските ребери. Това не бяха пределите на миналото, нито пределите на историята. Руините от миналото се разпростираха и отвъд държавните граници, а очертанията на историята включваха в представите за България дори Града на градовете, където след няколко дни той щеше да завърши своето тазгодишно проучване на миграцията на птиците…
Фин Финесен бе отбелязал за себе си едно изключително качество на българите, с които му се случваше да общува – те не бяха притворни. Нещо повече, притворният човек в техните схващания за добро и зло бе зъл човек.
Норвежецът подхвана думите на Кубрат и продължи разговора за миналото и историята:
- Имало е войни храм за храм, но по вашата земя аз почувствах като споени една в друга трите монотеистични религии. Особено завчера около Лазаровден в Главанашки егрек. И да ви кажа, не съм срещал по-благородни хора от българските християни. Те излъчват сияйна енергия, аз свикнах да я долавям. Ти не си ли от тях, Найден?
- Не съм сигурен, Фин – замислено поде Абрашевецът, – не знам дали българското в мене е християнско, а християнското дали е българско. Аз минавам по твоите пътища и също виждам, че някаква светла енергия струи от старите хора. Нещо повече, може би защото съм българин, си внушавам, че все още се мяркат лица с чертите на старозаветни български герои. Ту Дякона Левски, ту Войводата Ботев съзирам по панаирите и сборовете. Но образите им изчезват от лицата на младите, младите започват да приличат на цигани, на турци. И на нибелунги, като погледна себе си. На стари години проумях, че съм бил отглеждан за таен нацистки воин, който трябва да влезе в действие след Втората световна война. Значи моят зародиш не е български. Кажи ми, воин по рождение ли съм или воин по нрав. А ти?
- Норвежкото в мене може да е лапландско, шведско, датско, но немското си е немско, непреодолимо е и няма как да бъде друго, нали сме програмирани да бъдем нибелунги.
- И все пак срещу кого сме програмирани да воюваме?
- Може би срещу себе си воюваш – замислен каза Кубрат. – На това ме научи моят живот. Но трябваше да прекося половината земя, за да проумея, че никой не воюва с мене, че аз самият воювам срещу себе си.
- Не те разбирам, Кубрате, ти сам си предпочел отшелничеството в този танк, сам си проникнал в нестинарството, дори сам отиваш към утрешния свят.
- Така е, сам отивам, но знаеш ли, не е лесно съзнателно да останеш сам. Иначе си заедно с куцо и сакато в един живот, който прилича на междуособица. Направо си е война против нас самите. За хляба, за стряхата, за кривата нива, за дивата круша…
Не, това не може да бъде вярно, мислеше си норвежецът, как така този народ е оцелял двеста години под едно робство и петстотин – под друго, а сега не може да устои на ударите на своята собствена държава?
- Прихваща ме огънят! – заговори отново Кубрат и по черномурестото му лице като че ли придойде наплив на отблясъци от пламък. Нестинарят започна да усеща както винаги, откакто играеше по жарава, че в сърцевината му се вселява самият свети Константин, че ще дойде-придойде и света Елена с градушката в белите си ръкави. Не всекиму на тоя свят бе богом дадено това превъплъщение в чакан, бленуван, сънуван през дългите зими необичаен празник, когато живият човек сякаш провижда с очите на светията и с възнесен взор прониква в пластовете на изтеклото и на прииждащото време. Един миг само – и Кубрат да заиграе с икона в ръце, но огънят още не бе станал жарава, слънцето не бе залязло и бумтежът на тъпана не бе заудрял като пулс по жилите на хората…
Обзет от предчувствия за своя малък празник, Кубрат тръгна срещу течението на реката и хлътна в букова гора, все още просветлена от неизчезващия ден. Позната пътека го изведе на дъхава поляна, цялата застлана от лилавоалени цветове сякаш бе нестинарско огнище. Това бе придошлата дотук и невиждана на други места зеленика, надигната през май над всякакви треви и билки. Нейният път покрай реката и селцата наоколо не бе толкова дълъг – недалече бе Овчарско пладнище, където Странджа прелива към Сакар буки и букови води. Неизмеримо по-дълъг път бе издържало чудното растение през геологическите епохи, за което свидетелстваха отпечатъци на зеленичини листа в бигори от терциера. Кубрат смяташе, че странджанската зеленика е най-старото българско цвете.
Отшелникът от танка накърши голям наръч зеленика и като излезе от гората, на двамата странници им се стори, че носи живи въглени.
- Това цвете е предвестник на човека по нашите места – каза Кубрат. – Преди човека тук е била само странджанската зеленика!

2.
- Как стигнах до България ли? – говореше Фин Финесен като на себе си. – Аз се ориентирам по птиците, а птиците на нашето време са объркани, много видове губят чувството за ориентация. Струва ми се, че тук аз повтарям грешката на Христофор Колумб към края на първото му плаване. След като няколко дни заобикалят огромно пространство, ограничено от невиждани по размер и цвят водорасли, над корабите се появили ята птици, сигурен признак за близостта на земя. Колумб поел след птиците в посока югозапад, без да знае, че отдолу успоредно минава миграционният път на змиорките към Саргасово море. Така великият мореплавател се озовал не на континент, а на островен архипелаг. Защото птиците още тогава почувствали, че земният магнитен полюс се измества и се ориентирали по змиорките. По българските пътища аз вървя не само след птиците, но и след змиорките, разпознавам следите им в дъждовните пролетни ливади.
- Над тебе птици, под тебе змиорки – каза шеговито Кубрат, а норвежецът в тон му отговори:
- С преместването на магнитния полюс се мести и Северното сияние. Един ден ще изгрее и над танка ти!
- Ех, Фин, животът ни мина без да видим Северното сияние, дори без мечтата да го видим! – каза с тъжна усмивка Абрашевецът. – Ти къде си го виждал?
- В Норвегия, естествено. Норвегия е страна, озарена от Северното сияние. Да, Найден, ако ти бе норвежец, и ти щеше да бъдеш озарен.
- Така ми е било писано. Но знаеш ли ти, Фин, че когато умират птиците, умира светът? Имаме такова поверие ние, българите. Само че тук преди птиците измряха брястовете.
- Не съм виждал жив бряст, но съм сигурен, че ние в Норвегия пазим семена от бряст. Ако се наложи, норвежците ще възродят брястовете.
- Ние вече и не помним как изглеждаха брястовете.
- Ние вече не помним как изглеждаха и нибелунгите, нали?
- Не помним – отговори Абрашевецът, – но двеста хиляди европейци като мене и като тебе са нибелунги.
- Ако станеш норвежец…
- Остави, Фин, това е стара песен. От нас, българите, все се опитват да направят друг народ. Погърчват ни, потурчват ни, погерманчват ни, сега ти ме питаш дали няма да се понорвежча. Виж, пак ще кажа, никак не страдам, че не съм норвежец.
- Страдаш ли, че си българин?
- А ти, че си норвежец?
В полруздрача, обзел необятния предвечерен свят на тримата мъже, пред жаравата, върху която вече полегна тънък слой пепел, се появи Кубрат, преоблечен по нестинарски – бяла риза със шевици по ръкавите, гайтанлии потури, препасан с широк тъмноален пояс, накичил калпак с лилавоаленото най-старо българско цвете. Босоног, той навлезе бавно в светлеещото огнище и се усмихваше на норвежеца и Абрашевецът, сякаш ги подканяше да го последват. По ходилата му святкаха полепнали въгленчета и ръкавите му пърхаха като бели крила над пробягващи по петите му сини пламъчета. С последните си отблясъци огънят догонваше човека, но човекът бе обладан от вихър в очите си, там личеше необяснимият възторг на огнеходеца.
Кубрат със ситни бързи стъпки прекоси няколко пъти жаравата открай докрай и изведнъж подвикна на двамата зрители:
- Хайде, влизайте! Стъпиш ли веднъж, няма страшно!
- Де гор бра! – откликна норвежецът.
- Няма страшно! – каза като на себе си Абрашевецът и развърза обувките си.
Норвежецът втренчи сякаш хипнотизиращ поглед в жаравата, решителност се изписа на лицето му – и също се събу.
- Почакайте малко – каза им Кубрат и се затича към танка. Оттам изскочи с нестинарския тъпан, икона и зеленика. Подаде иконата на Абрашевецът, зелениката – на Фин Финесен, и като удари тъпана, подвикна към двамата:
- Хайде сега! Сега! След мене! Няма страшно!
Тримата навлязоха босоноги в жаравата, тъпанът определяше ритъма на нестинарското им хоро. Кубрат водеше, а Найден Найденов и Фин Финесен носеха след него нестинарските реликви, хем отскачаха от парливата жарава, хем набиваха пети в нея, почувствали, че в такъв огън наистина няма страшно. Кръстосаха жаравата трикратно и стъпиха на зелената влажна трева, без да почувстват никаква болка, по-скоро усетиха, че изведнъж започна да им недостига жарава… По лицата им се полепи пепел, завихрена от предзалезното движение на въздуха.
И докато Кубрат отнасяше тъпана, иконата и зелениката в танка, двамата странници продължиха разговора си.
- Не, не страдам, че съм норвежец в края на краищата. Знаеш ли кой е символът на Норвегия? Не са прочутите северни фиорди, не. Символът на Норвегия е семехранилището на остров Шпицберген. Човечеството повери на Норвегия да съхранява в идеална стерилна среда семената на всички лишеи, растения, цветя и дървета на нашата планета. Което означава, че норвежецът е човек на доверието, това ми стига. Каквото и да стане с природата, Норвегия ще опази семената и ще я възроди! Ето затова и аз казвам, че няма страшно. Де гор бра!
- Фин, ние съхранихме писмена! Не знам дали е било божия промисъл, но именно ние, българите, създадохме и съхранихме славянските писмена, а пък апостолите на нашите букви бяха подложени на гонения. До днес, в модерния свят, искат да ни сменят азбуката с латиница, както да забранят атомната ни електроцентрала. То е едно и също. Българинът е човек на призванието, но той знае, че наклонностите му рядко се осъществяват. Най-верният символичен образ на българина е майстор Манол. Човекът, който си направил дървени криле и успял да полети, но затъкнатия в пояса трион прерязал крилете му. Аз съм българин и заради тази обреченост. Не е лесно да си българин! Освен това от двата потока кръв в мене по-мил ми е майчиният.
- Така е при всички славяни.
- А ако ти станеш българин?
- Ние с тебе по рождение сме закодирани тайни войници. На кого служим? По нрав ли служим или по дълг? Какво значение има дали аз ще стана българин, а ти – норвежец? Ние сме нибелунги!
- Все ми се струва, че у българина има една болка повече. Нас и душата ни боли, Фин. Аз нямам деца, но съм оставил себе си в няколко жени, през които съм преминавал като мъж. Сигурен съм, че поне една от тях е заченала от мене, а за пред хората е родила от друг, примерно от законния си съпруг. Какво е бъдещето на това дете? Знае ли то, че има четвърт нибелунгска кръв в сърцето си? Няма ли тази кръв да се окаже по-силна?
- И какво, ако се окаже по-силна?
- Аз исках да разбера как е при тебе, пък и при други, подобни на нас. Затова вървях по следите ти толкова години.
- Найден – отговори Фин, – има цели народи, които не знаят какви са по кръв.
- Ако аз не знам какъв съм по кръв, няма да мога да бъда българин.
- Толкова ли е важно да си българин в наше време? И това ли е призвание?
- Това е съдба. Много минало има натрупано в българина, то трябва да се изживее
- Кога? Днес? Утре? Кога ще си отворите душите за идващото време?.
- Фин, ние, българите, сме подобни на робите на фараоните. Първите поколения са смятали, че вдигат дворец за прекрасната Нефертити, следващите са мислели, че градят крепост. Едва последните са проумели, че строят пирамидата на Сфинкса. Единственото ни утешение е, че всичко се бои от времето, а времето се бои от пирамидите…
- Ако сте в пирамидите…
- И в тях, и извън тях… Няма страшно!
- Де гор бра!
Никой от тримата не заспа през цялата нощ. Кубрат разнасяше със железен прът спепелената жарава, за да не лумне изневиделица някое недогоряло въгленче. Приседнали до танка, Абрашевецът и Фин Финесен слушаха песните на АББА и се опитваха да разпознаят гласа на Фрида в квартета.
Рано призори странниците се надигнаха и нарамиха раниците си.
- Ако минете догодина – проговори Кубрат, – мене може и да ме няма, може да съм тръгнал да играя нестинарски хора по крайбрежието, но танкът навярно ще е тук. Оставете знак, че сте ме е спохождали.
- Не знам защо си избрал желязната хралупа – отговори му Абрашевецът, – но душата ти, Кубрате, душата ти… Как да ти кажа… Закрилна ти е душата!
Фин Финесен се усмихна:
- Догодина и аз ще дойда с тебе по крайбрежието, нали вече съм нестинар? Първият норвежки нестинар!
- Е, ако ми преместиш насам Северното сияние…
Абрашевецът изпрати норвежеца до въжения мост. Там те се вгледаха отново един в друг и тъкмо да се сбогуват, норвежецът каза:
- Найден, аз бях на срещата във Вернигероде. Там наистина имаше много германочехи, германофранцузи, германополяци, какви ли не още такива като нас с тебе. Всъщност нов европейски народ.
- Народ от седемдесетгодишни хора? Фин, аз не вярвам, че кръвта на нибелунгите е създала нов европейски народ. Кръвта не е сплав. Ето, ние с тебе сме братя по баща…
- Но не сме братя по дух. Така ли да те разбирам, Найден?
- Не би и могло да бъде иначе, Фин.
…Фин Финесен пое по миграционния път на птици и змиорки към Града на градовете.
Абрашевецът се упъти към Манастирските ребери през разцъфтелите майски простори на света. Той мислеше, че по пътищата на своята жална-милна българска земя намери отговора на главния въпрос на своя живот. Между пролетта и лятото много хора още зърнаха този висок синеок странник с изпръхналия като глухарче перчем. Едни дочуха от него “Добър ден”, други – “Добра стига”, трети – “Добър вечер”.
И така изчезна в далнината.

2005-2009 г.
БОЯНА

Никола Инджов – ПО СЛЕДИТЕ НА НОРВЕЖЕЦА