1.
Абрашевецът вървеше по черен път между разцъфтели круши – дивачки, поразровен от глиги и еленови копита. Зеленикав повей полъхваше от избуяли възвишения и некосени ливади, но ни косач, ни пастир съзря странникът по благодатната пролетна земя. Дочуваше от време на време глуховати ловджийски изстрели и едва доловими взривове в речни подмоли, откъдето по течението на Тунджа се понасяха обърнати по гръб белокоремести мрени.
Утишена в озарената южна крайнина, калоферската река тук се измъква през гърбатия Дервишки мост и плавно струи към простор с отблясъци от средиземноморско слънце.
По ненакърнената от автомобилни магистрали и железопътни линии природа личеше, че до неотдавна далечният югоизточен предел на Манастирските ребери е бил разделителна зона между три държави. Тук-там Абрашевецът се натъкваше на останки от телени заграждения и замаскирани бункери, но вместо гранични стражи в разминираното пространство шетаха ловджии, кинигоси и авджии.
…Танкът бе вкопан до купола, силна и млада майска трева неудържимо пълзеше и застилаше поръждавялата броня. За прицеления към отвъдния бряг на реката оръдеен ствол бе привързан трибагреникът. Същият, който по следите на норвежеца Абрашевецът видя да се ветрее на Дуневския кантон и на изоставените училища. Само че на бялата ивица бе извезан странен герб, наподобяващ и глаголическа буква, и разискрена предутринна звезда.
Абрашевецът се вгледа учуден в смътно познатото му хералдическо изображение. Изневиделица дочу спокоен глас:
- Седмолъчицата е, знакът на Тангра.
През отхлупения люк на танка се измъкна и закрачи към странника снажен мъж с обичайно южняшко лице – черномуресто и закоравяло.
- От какъв зор си стигнал чак до пустинник като мене? – попита той добродушно и добави: – Аз съм Кубрат, по дядо поручик Рафаилов.
- Аз съм Найден Найденов Найденов, но ни по баща, ни по дядо ми е и презимето, и фамилното име. Наричай ме Абрашевецът.
На Абрашевецът му се прииска да каже подобно на Змийска глава, че има много, много, много да говори и още по-много да премълчи, но пустинникът от танка предразполагаше към открит разговор и странникът направо зададе своя си въпрос:
- Да си срещал насам норвежец?
- Фин Финесен ли?
Абрашевецът изненадан възкликна:
- Ама ти го познаваш!
Пустинникът от танка вдигна рамене:
- Че как да не го познавам, той всяка пролет минава покрай моя танк. Разпитва и разпитва за тукашните птици, аз му разправям и разправям. Ама някои хвъркати дяволчета той няма как да види, та ги наподобявам и ту му свирукам като дългокрак дъждосвирец, ту като белоопашата калугерица, дори като крещалец. Показвам му и нестинарска ръченица. А пък Фин Финесен за благодарност ми подарява разни свои джунджурии, защото аз пари за такива работи не взимам. От друго живея аз! И за друго…
- Нито в танка ти надничам, нито в живота ти… Кажи ми само накъде тръгна норвежецът?
- Наникъде, Фин Финесен още не е дошъл, другиден май ще довтаса.
Абрашевецът развълнуван попита:
- Норвежецът тук ли те намира, в тая желязна хралупа?
- Хубаво го каза! В тая желязна хралупа ми е и постелята, и завивката. Ще се приютиш и ти, ако искаш да дочакаш Фин Финесен. Ех, странниче – продължи пустинникът от танка, – мене какъв ли не ме изкарват по нашия край, сам ще чуеш! Че съм бил ангелски човек, че съм бил дракус… Пък тя, моята, е проста – живея от огъня, живея за България! Един Тангра, един кан, един закон! Това си ми е моето символ – верую. Схващаш ли?
- Схващам, аз съм учител. Мога да различа седмолъчицата например от пречупения кръст, но твоето символ-верую ми е познато не от тебе и не отсега. Известно ми е от моето собствено детство, което не искам да помня, но не мога да забравя. Една държава, един народ, един фюрер…
- Мнозина, когато съгледат седмолъчицата, изпитват същото, което и ти сега, нали? Запаметили са миналото, защото се страхуват от него. Или пък защото се надяват миналото да се възроди.
Пустинникът от танка долови, че странникът изживява живота си неотделимо от всеобщата история. Изглежда той бе от ония хора на двадесетия век, чиято лична съдба неизменно съвпада със световните събития. Какво бе преживял този човек, та не можеше да забрави детството си, а пък не искаше да го помни?
И сякаш подразбрал прозрението на пустинника от танка, Абрашевецът продума замислено:
- Объркан ни е животът…
- Животът наш е зъл! – отсече пустинникът от танка. – Само злият живот възрича миналото.
- Аз съм учител – натърти пак Абрашевецът, – за мене историята…
Пустинникът от танка припряно го прекъсна:
- Има разлика между история и минало. Миналото е гробище със скелети на царе и таласъми на разбойници, а от историята прииждат гласове, чувам ги, там е човекът! Като стигнах до човека, пише един светец-мъдрец, от смайване си изгубих ума и не мога да разбера как в толкова малко тяло може да има толкова голяма мисъл, която обхваща цялата земя и се издига над небесата. Къде ли е закрепен този ум? Как той излиза от тялото и преминава последователно през различните обвивки, през въздуха и облаците, през слънцето и месеца, през всички звездни пояси, и всички небеса, и в същото време се намира в собственото си тяло? С какви ли крила той излита? По какъв ли път лети?
- Казах ти, че съм учител. Знам тези слова и знам кой светец-мъдрец ги е писал.
- Никой не знае кой е той! Може би Йоан Презвитер, може би Йоан Екзарх, а може и самият Свети Иван Рилски. Но който и да е, той е наследник на колобъри-звездочели, а те не са били други, освен прабългари, и преписвачът е узнал от тях за движението и духа на Слънцето, на Месеца и на Янкул-Юпитер. Историята ни е посочила път за далечни страни, завещала ни е съдружество с хора на високата промисъл, показала ни е нова виделина! Гледай звездите!
На свой ред Абрашевецът се опитваше да прецени умопомрачен ли е пустинникът от танка. Разбираше, че той търси продължение на историята в непривично отшелничество, в стари – прастари божии поличби и езически предсказания за друг един свят, не толкова зъл и не толкова объркан. В приказките му се проявяваше отклонение от наследствения прагматичен разум на народа по поречието на Тунджа – земеделци, скотовъдци, зидари, миньори…
А пустинникът от танка продължаваше да говори:
- Богомилите се питаха как се нарича нашата планета, кое е нейното име? И ние не знаем дали планетата нарича себе си някак. Назовали сме я с много имена, но всичките те са човешки, чужди за нея. Питаха се богомилите как се нарича всемогъщият бог? Няма го в миналото неговото истинско име, няма го, защото е в бъдещето! Сега е безсмислено да питаме за името на всемогъщия бог, щом знаем, че не сме в състояние да го изговорим. Между бога, чието име не знаем, и нас, кръстените в негово име, лежи отровна мъгла, която за повечето българи не се е разсеяла. Те мислят с чужди мисли, ходят по чужди пътища…
Смесица от четени-недочетени книги и разсъждения в самотата на желязната хралупа, размислите на пустинника от танка бяха отглас на ерес и вяра, пробудени от лични преживявания.. И понеже злият живот явно не му бе предоставил свободен избор, той принудително се бе встрастил в полузабравени мистични учения. Затова вероятно бе сложил седмолъчицата като свой собствен герб на трибагреника. Седмолъчицата – историческият прабългарски знак, който вещае бъдеще.
Пустинникът от танка имаше проницателен поглед и забеляза, че като чу името Фин Финесен, странникът сякаш приотвори за миг глъбината на душата си, понечи да изговори насъбрани думи – и прехапа език. Онзи норвежец с десетина немски и английски изрази правеше впечатление на искрен и открит в общуването с всякакви хора, а този българин изглеждаше потаен заради безброй думи, които можеше да отприщи, но спотайваше. И все пак прозираше необичайно сходство между чужденеца и нашенеца, особено в цвета на очите им. И двамата бяха снажни и перчемлии, но както скандинавецът не приличаше съвсем на скандинавец, така и балканецът – на балканец. На другия ден пустинникът от танка щеше да научи, че норвежецът има датско, шведско и лапландско потекло, а българинът не си знае корена, че най-силно в сърцата на двамата бие кръвта на нибелунгите.
…И че Фин Финесен е собствено име, но и нарицателно за човек от чуждо племе, тъй както и името Найден Найденов подсказва особеният произход на Абрашевецът.
Пустинникът от танка неочаквано каза:
- Ако решиш при мене да дочакаш норвежеца, няма да ми пречиш.
- Аз трябва да поговоря с норвежеца! Четвърта пролет вървя по следите му, къде ли не съм бил! Прекосих Добруджа под пътя на прелетните птици от Калиакра до Сребърна, норвежецът минаваше там един ден само преди мене, но се разминахме. Обикалях птичите сборища от Кормисош до Парангалица, горските го бяха виждали, но и там не го застигнах. Миналата година заради него пребродих дебрите от устието на Велека едва ли не до извора й. Аз трябва да поговоря с норвежеца!
- Остави си раницата в танка и виж там къде ще се сместиш за нощувка. Само да не те сапикаса моето леговище. За тебе желязна хралупа, за мене железен параклис. Като черквата на Златния рог. Знаеш ли я?
- Черквата аз я знам, желязна е, но е празна, там останаха един иконостас богомолци.
Кубрат се усмихна дружелюбно:
- Ние май сме еднорамци, детството ни е било по едно и също време.
- Моето детство като на подбив бе назовано Източник на живот – сподели Абрашевецът, – отнеха ми името, наричаха ме по номер.
- За мене бе времето на Сталинград. При нас не се усещаше, че войната е световна. Но баща ми разискри очи, когато по забранената българска радиостанция чу за Сталинград, че руснаците обкръжили армията на генерал фон Паулус, а кметът на околийското градче сложи траурна лента на българския трибагреник. Тогава каракачаните, които бяха докарали стадата си на зимна паша, така и не разбраха за епохалното сражение. Не усетиха нищо и в копанарските катуни, циганите си живееха като в древноримска провинция – без документи за самоличност, без поданство, без власт и закони.

2.
Абрашевецът се спусна през люка и за пръв път през живота си попадна във вътрешност на танк. Седалките на екипажа бяха демонтирани, отворено бе място за нисък одър, покрит с рунтав козяк. Имаше малко шкафче, две триноги столчета и дървена синия. Металът не се чувстваше, защото цялото леговище бе застлано с черги, тъкани от небоядисана вълна. Кубрат бе подредил стените като столнина – домашен нестинарски параклис. В полумрака Абрашевецът разпозна икони на свети Константин и света Елена, на Богородицата, на свети Георги и свети Пантелеймон. Открояваха се ярки божигробски щампи и червени кърпи с изографисано слънце. Под своеобразния иконостас бе прислонен свещения тъпан за празничния ден на покровителите на нестинарите. Окачена бе в столнината и гайда с вкоравена кожа, та изглеждаше от памтивека. На края бе провесена куртка от старовремска офицерска униформа с обгоряла дупчица на мястото на сърцето.
При амбразурата на танка Абрашевецът забеляза прикрепена малка метална пластина. На нея бе гравиран надпис на немски: “Този танк Майбах премина през Сърбия, Албания и линията Метакса. Оставям го при прохода Маказа. Клаус Линке, последен от последния осми екипаж. Септември 1944 година”.
- А пък аз съм първият от деветия екипаж, но така си останах и аз последен – каза му Кубрат, когато Абрашевецът излезе от танка и го попита за надписа.
- Майбахът е трофей от Втората световна война и бил докаран тук, на триграничния възел, за да служи като ДОТ, чувал си, нали, дълготрайна огнева точка. Какво стана не знам, но още преди премахването на граничните застави го изоставиха и аз се настаних в танка.
- По следите на норвежеца все хора като тебе срещам. Един живурка в изоставен кантон, друг – в продадено село, трети – в първобитен кромлех… Такива хора нямаше вчера, и утре сигурно няма да ги има, те са само днешни хора, само тукашни, но сякаш живеят в Йерусалим. В Йерусалим, казват, редовно се случва ново библейско чудо. Там богомолци, обсебени от светия град, се самопровъзгласяват за пророци.
- Моят Йерусалим е моят танк – подхвана приказката Кубрат, – а не съм пророк, защото съм самотник, аз няма какво да предричам, предрича историята. От миналото си спомням дядо ми поручик Рафаилов, макар че съм се родил след неговата смърт. По пробитата му куртка си го спомням. Той е бил млад, когато командвал българската гранична стража при Орлово гнездилище над завоя на Арда. Командвал, командвал, но е трябвало да изпълнява и царски заповеди. Една от тях не изпълнил, и за да запази офицерска чест, се самоубил пред очите на войниците си. Прострелял сърцето си.
Кубрат разказа за бежанския беломорски керван, посечен от башибозушки потери в подножието на държавната застава, когато княз Фердинанд забранява на заклетите в негово име войници да пристъпят границата. Тогава подпоручик Рафаилов произвежда единствения изстрел от българска страна, но срещу себе си…
- Дядовият изстрел изглежда е предопределил моя характер – продължи Кубрат, – мене тоя зъл живот нито ме прекършва, нито ме унизява, не падам на колени и никому глава не скланям! И в безпътица да изпадна, пак имам изход! Аз винаги имам изход!
Кубрат вероятно е в състояние да повтори самоубийствения изстрел на дядо си подпоручик Рафаилов, помисли Абрашевецът, той е самотник, одухотворен от исторически представи за лично достойнство. При такива като него главните ориентири на битието са твърде отдалечени от всекидневието, представите му за света са изградени от историята. Но в очите на хората не изглеждам ли и аз като него? Вярно, не съм дочувал злословия зад гърба си, но съм улавял насмешливи погледи през рамо. Май ми се носи вече славата на някакъв смахнат учител, дето е хукнал да търси някакъв норвежец…
- Не ми ли вярваш, че винаги имам изход? – попита Кубрат.
- Вярвам ти и знам какво имаш предвид.
- Не ми вярваш.
- Вярвам ти, приятелю, но може би не бива да говориш толкова за този изход.
Кубрат въздъхна:
- Много говоря, казваш… Тази пролет ти си първият, с когото разговарям. Разбираш ли? Първият! И ако не мине норвежецът – единственият! Така е до лятото. През лятото закепенчвам купола на танка и тръгвам към морето. От Крапец до Резово съм цяло лято. Тогава се случва да говоря с много хора.
- Е, на курорт е така.
- Какъв курорт, Абрашевец, нали ти казах, че живея от огъня.
- Каза ми…
- Но не си разбрал. Виж, през лятото обикалям странджанското крайбрежие и се хващам на работа където ме поискат. Играя ръченица по жива жарава, аз съм нестинар, Абрашевец. От огъня си вадя и хляба, и сиренето.

3.
И висок като Абрашевецът човек можеше да се смести на одъра в танка, а Кубрат прилегна под нестинарската столнина.
- На мене тъпана и за възглаве ми служи – каза той. – Абрашевец, искаш ли да послушаме касетата, дето ми я даде норвежецът?
В желязната хралупа се разнесе звънлива песен на две жени и двама мъже – четиримата прочути певци от АББА – Агнета, Бени, Бьорн и Ани-Фрида. Абрашевецът и Кубрат стихнаха, всеки унесен по своему.
- Странен език е шведският, не разбираш думите, а разбираш за какво пеят! – продума Кубрат.
Абрашевецът стеснително каза:
- Аз поназнайвам шведски, техните песни са за същото, за което и нашите. Шерлек, моне, елсклинг – любов, луна, любима… Макар че, как да уясня, по-снеговити са някак си, по-виелични…
- И по-радостни…
- Направо са си по-радостни, нали заради това не мога да разпозная кой е гласът на Ани-Фрида. Същата касета, Кубрате, аз си я нося в раницата, и аз си я слушам, остана ли сам, и аз я подарявам на добри хора за сторено ми добро.
- Сигурно Ани-Фрида пее, което и другите – вметна Кубрат.
- Там е работата, да, а аз все си мисля, че тя трябва да пее за нещо свое в общата песен. Тя има да пее за нещо свое и то може да е снеговито, може да е виелично, но чак толкова радостно не може да бъде….
Кубрат проговори озадачено:
- Не се доизказваш, заключена ти е душата. Какво общо се е случило между тебе, българина, шведската певица и норвежеца?
- Детството, Кубрате. Нейното детство, как да кажа, е било противоестествено по рождение. Като моето. Като детството на норвежеца.
- От всеки певец в песните на АББА навярно звучи неговата си струна.
- Не знам дали у всеки, но както искам да видя норвежеца, така искам да чуя отделно гласа на Ани-Фрида.
Замълчаха и дослушаха касетата докрай.
- Аз пък си представям Швеция покрай песните им – прошепна Кубрат, – и така си я представям, че се чувствам швед вътрешно. Ама с тая моя черномуреста външност… Хайде, лека нощ!
Шведските видения на Кубрат бяха ненагледни и недостъпни до полуда, обземаха съня му и го отдалечаваха от заровения танк, от безлюдния пограничен край, от курортната нестинарска жарава. Мелодиите на четирите гласа пренасяха вкоравената му душа в неговото детство. Там чуруликаха птици, каквито никога по-нататък нямаше да дочуе. Нямаше да изгрее никога по-нататък дъждовната дъга, под която се промуши залязващото слънце. Никога по-нататък нямаше да види майка си щастливо млада. Кубрат сякаш не бе обречен на прераждане, предишният му живот бе детството, следващият – старостта. А по средата?
…По средата бе Canal Zone.
Там рейнджърът Кубрат Рафаилов е на постоянен пост при шлюзовете, откъдето водата на Атлантическия океан поема към езерото Гатум. От двете страни на световния воден път Canal Zone е оградена със железни стобори, а на завардената територия са разположени хангари за хеликоптери и танкове, мачти с радарни антени, складове за боеприпаси, казармени помещения, лазарети, участъци на военната полиция, закрити господарски плажове, тайнствени вили и безадресни резиденции. От стражевата кула рейнджърът Кубрат Рафаилов наблюдава в далечината сияйната планина Змията, през процепа на която каналът наистина като змия се промушва към Тихия океан. Необятен тропически небосвод, пеликани изскачат от езерото заедно с ята летящи рибки, а по мощен високоговорител, монтиран на Булеварда на мъчениците в подножието на хълма Анкон, звучи гърлен глас. Говори той – “Президентът на бедните хора”, и ето какво дочува на седемстотин и петия ден от службата си на Canal Zone рейнджър Кубрат Рафаилов: “Другари, братя, селяни, работници, студенти! Страна между два океана, два континента и две полушария, Панама е едновременно най-малката държава, през която преминава зловещата “Пета граница”. Нашата родина на север граничи с Атлантика, на юг с Тихия океан, на запад с Коста Рика, на изток с Колумбия и в сърцевината си – със Съединените американски щати…”
По инструкция рейнджърът Кубрат Рафаилов трябва да стои с гръб към Canal Zone и към корабите, които се надигат в шлюза, и да наблюдава всекидневната обстановка на хълма Анкон, пясъчната ивица при едновремешните крепостни стени, разрушени от пирата Морган, и крайбрежната горичка с цъфтящото в лилаво и огнено дърво панама. Той е изучил с подробности този изглед и е в състояние да забележи мигновено всяка промяна в пейзажа.
На седемстотин и петия ден от службата си на Canal Zone рейнджърът Кубрат Рафаилов, на слизане от стражевата кула, се обърна както винаги с лице към световния воден път – и сърцето му потрепери. Той видя повдигнат от шлюзовете кораб с българско знаме на кърмата, който плаваше от единия океан към другия и значи може да се завърне в своето пристанище откъдето си иска. Дали през Антилите и Гибралтар, дали през полинезийските архипелази и Суец – все едно. Важното е, че може да се завърне!
- На този ден, Абрашевец, реших да се завърна и аз, каквото и да ми се случи! Не ме питай как станах американски войник на Панамския канал, как стигнах до там през бежански лагери в Триест и Италия, как минах нелегално ей при тоя брод границата с Турция, и не ме питай кога бе това. Питай ме защо другите не ги засяга твоята тревога, Абрашевец? Защо като разговаряш с някого, той те разбира, а когато продължиш пътя си, забравя, че си минал през къщата му? С мене същото се случи по широкия свят, мене там ме срещаха много хора, никой не ме запомни…
- Свят мравуняк, колкото мравките се разпознават в своето си гъмжило, толкова и хората.
- Мравките са еднакви, хората са различни. Ей на, аз съм за тебе пустинника от танка, ти си за мене странникът по следите на норвежеца. Връстници сме, но сме различни. Още не ни личи колко сме различни, но иде, иде времето на разделението, Абрашевец! Сега ти се боиш да не би у тебе да са останали кръв и разум от баща ти, нибелунга, а пък аз в скиталчеството си прозрях, че смешението на расите съдържа велика човешка идея за великите човешки ценности! азд в оня свят има човеци и подчовеци.
- Кубрате, и пак не те питам какво и как е станало с тебе като войник на американската армия в зоната на Канала, но нещо там те е променило.
- Наистина там се преобърна живота ми… Когато реших да избягам, трябваше да издебна патрулите при възела на три граници. Години ги бях наблюдавал ей от тоя бряг на Тунджа, надушвах потайните им вървища, усещах лисичия им вървеж по крясъка на птиците. И лесно се промъкнах между стражи и стражници. Не се и замислих, когато направих последна крачка по нашата земя, стъписах се обаче, когато приседнах там, отсреща, и погледнах България от другия бряг на реката. Стори ми се, че я гледам от другия бряг на живота, пък то така си и беше.
- И каква я видя?
- Видях я такава, каквато започнах да я сънувам в далечните чужди земи.
- Хубава?
- Жална – милна…
- И все пак, защо я изостави?
- Не аз, тя ме изостави. Тук, при последния изстрел на дядо ми. Тук, където на мястото на златните ниви направиха гранични полоси, минни полета, вкопаха покрай пътищата танкове. Една сватба не можеше да стане, защото изискваха открит лист дори за булката, ако не бе тукашна. Кого пазеше границата? Изоставен живот, изоставени хора… Ти можеш ли да се сетиш какво ставаше по света тогава?
- Навярно мога, не съм уверен…
- Тогава, Абрашевец, се появиха четирите момчета от Ливърпул с песента за вчерашния ден, но специални антени заглушаваха дори музикалните програми на европейските радиостанции. Единствените транзистори, които можехме да си купим, бяха съветските ВЕФ, произведени без късовълнови диапазони, разбираш защо. Тогава бе построена новата столица на Бразилия, аз я видях по-късно, но тук никой не разказа за нея. Премълчаваха света и в края на краищата се оказа, че са премълчали съдбата ни. Сега учудваш ли се, че наричам миналото гробище?
Абрашевецът слушаше изповедта на пустинника от танка с присвито сърце. Не бе ли и той самият изоставен от отечеството си на чужда кръв, на чужд корен, на чужда идея?
А Кубрат Рафаилов продължи:
- По света аз исках да видя човешките раси в действие – и ги видях там, където те са съсредоточени и наистина действат в своите държавни, етнически, религиозни, териториални общности. Убедих се, че съвременното човечество се състои от хора с еднакви възможности за развитие и напредък, независимо дали са бели, черни, жълти, червенокожи или пък смесени расови типове. Но въпреки това забелязах особени отлики между расите. Например ако белите са изобретили радиото, телефона, автомобила, самолета, компютъра, космическите кораби и станции, то жълтите разполагат с извънземни дори познания за човешкия дух и човешкото тяло. Чернокожите лекари са изключителни диагностици, в зоната на Канала главният военен лекар бе негър, от един поглед той улови моята болест, която аз не чувствах, и ме излекува. Червенокожите са удивително слети с природата и всички притежават някакъв талант. Аз, да речем, не познавам панамец, който да е лишен от някаква дарба, а познавам доста панамци. Въобще латиноамериканецът или извайва керамични фигури и съдове, или свири на всякакви инструменти, или рисува по хартия амате, която сам си прави от сплескана дървесна кора…
- Като вървях насам – каза Абрашевецът, – срещнах манастирски поп поет, жеравненски кавалджия певец, циганин копанарин…
- И ние си имаме такива, но по света генералният секретар на ООН е чернокож, нали, той се казва Кофи Ананд, преди него беше жълтокожият У Тан, перуанецът Перес де Куеляр бе човек с примеси от индианска кръв, а имаше на същия пост и човек с арабска кръв, това беше египтянинът – Бутрос Гали…
Кубрат млъкна и погледна сякаш с други очи замисления Абрашевец:
- Напомни ми утре сутринта, докато чакаме Фин Финесен, да ти покажа нещо.

4.
И двамата бяха на възраст, когато сънят свършва призори и долавят началото на деня не само по лекия светлинен пласт във въздуха, но и по уханието на цветята, което сякаш ги полюшва, по нови, бодри тонове в свирукането на птиците. Измъкнаха се от желязната хралупа и Кубрат го поведе към реката. Пролетните води още бяха високи, но между двата бряга бе опънат въжен мост и те преминаха по него.
- Ето там, в оврага – говореше Кубрат и показваше с ръка, – и там, под къпинака, и по-нататък при водопоя на сърните…
Той му показваше кремъчни тикли, побити в земята като в турско гробище.
- То си е гробище – поясни Кубрат, – тук заравяха бегълците от България, можеше и мене да ме заринат, но не ме усетиха. А тях ги усещаха, по тия нещастници и нашите стреляха, и чуждите, не се знае от чий куршум загиваха, и не се знае какви бяха – разбойници ли, родоотстъпници ли, предатели ли. Та бегълците от България ги заравяха тук, на чужда земя, а пришълците от Гърция ли, от Турция ли – на наша територия, недалече от танка. Там аз съм сложил нишан на безименните гробове. Никой не е дошъл да ги търси…
Върнаха се по въжения мост, денят навлизаше в силата си.
Абрашевецът бе уловил нишката на Ани-Фрида в песните на АББА, и си въобразяваше, че тя пее на немски – езикът на нейното и на неговото детство. Едва след разказа на Кубрат той осъзнава какво всъщност не искаше да си спомни, но не можеше да забрави – това не бе детството му, а бе внедреното му потекло на нибелунг.

Никола Инджов – ПО СЛЕДИТЕ НА НОРВЕЖЕЦА