1.
По изгрев слънце в съботата на осмия ден преди Великден към Главанашки егрек от къзълбашките махали тръгна скоклив звънтеж на дайре, а от селцата на беломорците – припряно писукане на гайда. Арменски, еврейски и арнаутски поселища наоколо отдавна нямаше, но техен говор на приливи-на приливи плисна в оброчището като в завития свят на охлюва, както говореше Змийска глава. Според Съдисам към празничния сбор пъплеха потомци на всички, някога люшнали люлка или оставили гроб около Орлово гнездилище. По прашни друмища и каменисти пътеки, напряко през чукарите и по бреговете на Арда пъплеха сборяни от известни и неизвестни места. Слизаха покрай кремъчните шарапани на Меча планина, идеха откъм хлябовските долмени, заобикаляха строената от римляните римска стражева кула, обърната към цариградските минарета. С автобуси и коли, с писани каруци, на катъри и пешком…
Колкото деца с нетърпелива радост подтичваха към Главанашки егрек, толкова старци вървяха достолепно и здраво, подмладени от очакването за чудо. Пристъпяха с премерена крачка хора на Христова възраст – родители на едни и отроци на други. Жилави и работни – личеше им – градски селяни или селски граждани. В множеството се мяркаха топал турчин с рачешки вървеж, евреин с гривеста рижа коса, арменец с мустаци от ухо до ухо. Човеци всякакви – трътлести и снажни, прегърбени и изправени, слабаци и широкоплещести, завързаци и дори две близначки джуджета – възлизаха към Главанашки егрек.
Абрашевецът притихна в гласовитото човешко гъмжило, вторачен в лицата на сбораджиите, търсеше да открие поне в очите им проблясъци на деди и прадеди с друга кръв. Долавяше смешение на говори, а пък него, странника, никой не го отдели по синевината в погледа му.
Не бяха сбораджиите скупчено около тотемите си племе, нито пък бяха орда пришълци от различни посоки. Задружен всеобщ празник ги водеше насам, макар да се кланяха на различни богове.
Това бе народът, който се раждаше и прераждаше около Манастирските ребери.
По следите на норвежеца Абрашевецът бе опознал и храмовете на тоя народ. Богомолците не винаги изглеждаха смирени, понякога му се струваше, че разноликото население е обзето от дяволски помисли и страсти. Все пак стари и нови минарета приличаха на кули пред исляма и Абрашевецът си прошепна един испански стих – “Смъртта от кулите на Кордоба ме гледа”… Украсената с мраморни и железни Давидови звезди синагога, сбутана в разкъртения от недоимък градец, внушаваше въпреки всичко, че е богоизбрана – като всяка друга юдейска светиня. А в отколешните православни църкви не че нямаше народ, даваше си сметка Абрашевецът – нямаше попове…
- Виж какво, Съдисам – разсъждаваше Абрашевецът, – ако един храм се пада на една вяра, то на един вярващ се падат много храмове. Разбираш ли защо Лазаровден е празник на всички, за които Бог живее не на седмото небе, а сред хората? Господ е във всяка религия, името му не се споменава на глас, но и казаното, и премълчаното слово е слово за него.
- Прощавай ме, Абрашевец – прекъсна го Съдисам, – ама ти не вдяна ли, че с циганин да приказваш за господа е също като да наддумаш вятър, а? Да приглушиш река или нá, да сложиш облак за възглаве…
Речовит и хитроумен бе циганинът.
- Може и да е така – въздъхна Абрашевецът и се върна към вчерашния разговор. – Норвежецът, дето ти е дал дискетата, наистина кръжи около Орлово гнездилище, щом е минал и през Главанашки егрек. Все някой ден ще го сваря някъде, но отсега мога да ти кажа, че той, щом е норвежец, както скита между птица и птица, така скита между вяра и вяра. Там къде да го търся, там? Католик ли е, протестантин ли е? Стига да не е от монархическа династия, защото норвежките престолонаследници са длъжни да бъдат лютеранци, там с вярата си ни народът пречи на краля, ни кралят пречи на народа. А ние тука уж сме заедно и на Лазаровден, и на Видовден, пък леем кръв за вяра…
- Отгоре на всичко се и псуваме на вяра! – допълни циганинът.
- Ако му знам вярата на норвежеца, щях да знам и как да разговарям с него. Вървя по следите му, искам да го видя, а ще мога ли да го заприказвам?
Докато Съдисам пренаправяше талигата си на сергия със стока за сбора, белязана от неговия си крилат змей, Абрашевецът размишляваше на глас защо Лазаровден стяга в един възел трите последни дни на предвеликденската седмица.
- Защото – обясняваше на циганина той, – във всяка вяра има най-малко по един раб божи на име Лазар, и всеки Лазар си мисли, че именно нему Христос е казал «Лазаре, стани!». Човек не живее за смъртта, но храни надежда за възкресение.
- Знам аз – отвърна циганинът, – петъкът е подарен на мюсюлманите, съботата – на евреите, неделята – на православните. А Лазаровден, значи, е когато петък, събота и неделя се паднат всичките на куп в събота!
Сборяните приближаваха с дайрето, с гайдата и с разбъркани в празничната гмеж овчарски кавали, механджийски гъдулки, байрамски сазове, шаломски цитри.
- Ей го и моето агуптче! – високо възкликна Съдисам, когато шумно и радостно се появиха разчуруликани деца. – Онуй височкото, дето и двете му уши закичени с червен трендафил, а на главата му – виена китка с алтънче!
Нахлуха и девойки – лазарки, заплели в косите си жълти върбови реси, звезданки, ветрушарки, змийничета и цветя, дето растяха само в Орлово гнездилище и чиито названия само бабите си знаеха.
Присветля от дигналото се нависоко слънце.

2.
Сборът бе започнал призори с ходене по къщите, където има моми за годеж, а в Главанашки егрек продължи с предчувствието, че неотменимо се извършва възкресението на всеобщата радост, на всеобщата истина, на всеобщата светлина. Очите на лазарките сияеха, сякаш виждаха вече Спасителят да възкръсва със своята кротост и всекиму да отдава божествен благослов.
Под звуците на неуморната музика две млади момичета изскочиха в средата на кромлеха и поведоха хорото боенец, преоблечени като момък-жених и мома-невяста. За невяста бе накипрена девойка от брадварите, за жених – девойка от червеноглавите. Приличаха и на големи мартеници, и на малки кукери, а пък Агуптчето дръпна хорото боенец с широка крачка, защото той беше Циганският Лазар – един на всички.
Отиваше му на високото агуптче да хороводи с наджак в ръка. Не защото бе от брадварите, а защото Свети Лазар закриля гори и дъбрави, елшаци и върбалаци, морави и лъки, подкастря дървета и сече тръни със секира като сабя-дамаскиня. Хорото боенец запълни Главанашки егрек, към музиката се присъедини тъпан, сякаш с тежка-тежка стъпка заигра и куцокрак Лазар.
Агуптчето бе взело за душата си по нещо и от душите на арменците, вкоренени тук във вечния път към Арарат, и от евреите, скупчени в чифутската махала на бежанското градче и същевременно разпилени по широкия свят, и от турците, уседнали в нетурска земя с турските си табиети. Ако Господ създаваше всемира на тоя Лазаровден, навярно би казал на Агупчето библейски думи, да речем «От кал направих човека, а тебе те правя от други човеци. Работлив да си като турчин, пресметлив – като евреин, твърд – като арменец, милозлив – като българин. Но бъди циганин, изживявай света и заради другите!»
Не биваше Лазаровденски сбор без благодатен огън, а Благодатният огън нямаше да се появи без Огневидец.
Както и без отец Камен и без отец Боил.
Двамата пристигнаха от един и същи град, където служеха в две православни църкви.
С уменията си на зидар и дърводелец отец Камен бе обновил собственоръчно стародавния храм, обречен на свети Никола, и със златоусти проповеди привличаше към неделните и празничните богослужения миряни, загубили – всеки според злощастна орис – упование в господа. Отец Камен бе също така и иконописец, единствен в цялата епархия, и сам възстанови иконостаса с образите на светите апостоли. Изявяваше се и като летописец на храма, а съчиняваше още разкази и повести за безбожното време.
Отец Боил стана и ктитор, и игумен на нов манастир с метох и училище за покръстени юноши, той напътстваше хора, на които християнският Бог е бил силом отнет от дедите им. На младини бил един от тях, но когато в човешкото гъмжило осъзнал чудовищното насилие над рода му, решил да се посвети на възвръщането на православния бог в съзнанието на младите поколения около Манастирските ребери, че и по-нататък. Започнал на Илиева нива, дето стотици деца-християнчета били изклани, когато беломорците бягали от башибозука. Дал си обет за всяко погубено християнско детенце да покръсти десет помачета в правата вяра! Това му беше службата и в манастира, и извън манастира.
Прочутите свещеници застанаха в средата на Главанашки егрек, облечени в бели стихари и пристегнати с кожени колани. По облекло наподобяваха йерусалимските архиерии, когато влизат в пещерата с гроба Господен да изнесат оттам Благодатния огън. Тук пещера нямаше, а ритуалът бе продължен от Агуптчето. Тази година младото циганче бе избрано и за Огневидец.
Огневидецът тръгна между сборяните, водеше боенеца и показваше наляво и надясно ръцете си с отворени длани – знак, че не носи огниво. Че не носеше огниво – не носеше, но около него искряха младежки очи и се чувстваше, че от там ще придойде благодатния огън. И наистина, в един момент агуптчето извика: «Благодатния огън!» – и всички се взряха в него, а той извика още по-силно:
- Виждам, виждам птицата огненосец!
- И от нас, и от нас към гроба Господен отлетя Благодатния огън! – провъзгласиха в един глас отец Петър и отец Боил.
Сборяните се въодушевиха неимоверно и се запрегръщаха, стискаха си ръцете и се потупваха по раменете.
Абрашевецът изненадан забеляза, че отец Петър и отец Боил не се сбогуваха един с друг, когато се разотидоха, но те не се и здрависаха, когато пристигнаха. На сбора смириха гнева си, защото както ги учеше Йоан Богослов, гневът е кратковременна лудост и е от сатаната…

3.
Мълчалив си тръгна Абрашевецът и от Главанашки егрек. В оброчището остана талига с отметнато чергило и един смахнат катунар, напълно убеден, че циганите придават облик на малки и големи народи, че един Цигански Лазар може да стане Огневидец, да прозре Благодатния огън за поклонниците на всички църкви, джамии, синагоги – и да го препрати към Йерусалим…
- Макар че нашият Главанашки егрек е като малък Йерусалим – изрече дълбокомислено Съдисам на сбогуване, – Йерусалим за една събота, ама другаде и това го нямат! А ти, Абрашевец, върви по Исусовия камък и ще стигнеш до хижата. Натам се запътиха и други от сбора.
Исусов камък тук наричаха едни тъмнозелени скали, изпъстрени с червени петънца. Вземаха ги за капки кръв по челото на Спасителя, когато е носел кръста си към Голгота.
Пред туристическата хижа Абрашевецът забеляза един кривоглав човечец, който окопаваше леха с рози. Оказа се, че той е хижарят и Абрашевецът най-напред го попита дали някакъв норвежец не се е вясвал насам. Не очакваше нещо ново, но кривоглавият възкликна:
- А, норвежецът! Той тая година още не е идвал, ама сигурно ще дойде, къде другаде ще нощува.
- А досега къде ли е нощувал?
- Знам ли, може и в станцията за наблюдение на орлите, нали е по птиците.
Абрашевецът се подвоуми дали да продължи към станцията, но докато се накани, на моравата пред хижата се появиха хубава млада руса жена и наперен чернокос мъж с къса брада. Жената бе задянала специална раница, в която дремеше светло като нея момченце. Мъжът пое детето и тихо му прошепна:
- Събуди ми се, Дарко! Ето ни на тревичка, татковото!
Жената долови, че Абрашевецът се заслуша в тях и стеснително обясни:
- Цяла седмица Дарко не е стъпвал на трева.
- Че на колко е години?
- Няма три още, но скита с нас. Нали все по камънаци ходим, затъжи се за тревичка детето!
Напереният мъж остави детето босо на поляната и заразправя:
- Ние и двамата сме геолози, проучвахме медно-цинковите находища в района, обаче тая работа свърши…
- Как така свърши?
- Свърши за нас… Не видяхте ли миньорското селище? Опустяло е. В ония там пететажни блокове до лани живееха най-малко двеста семейства, сега безработицата ги разпиля. Новите началници на държавата закриха мините и ги продадоха като база за добив на злато вместо олово. Купиха ги някакви гърци от Австралия, докараха свои доверени геолози. И те гърци, но от южноафрикански златни мини, та дори и от мексикански… Така ние с Гергина – и той посочи с очи жената – по принуда станахме геолози частници. Пълен абсурд! Защото и да открием ново находище, ние не можем да го узаконим като наша собственост. В Клондайк навремето обграждаш участъка с колчета – и той е твой.
- За нас обществената геология свърши – продължи думите на мъжа си жената. – Няма за кого да работим, освен за себе си. Сега правим каменна аптека. Болестите ходят по хората, ние ходим по сухи речни русла да събираме лечебни минерали. На нашите камъни вярват повече, отколкото на лекарите. И не без основания. Гергине, покажи на господин…
- Аз съм Абрашевецът…
- Абрашевецът? Означава Светлоглавият… Ще ви отива тъмночервен карнеол, ако го носите на пръстен!
Еднаквите имена май че и при тях показват сходни характери, помисли си Абрашевецът. Като Гроздан и Гроздана, какво ли правят те сега на прелеза?
Гергин бръкна в раницата си и загреба с шепа камъчета като разноцветен чакъл.
- Ето почти цялата наша каменна аптека. Тука има цяр за всякакви болести и недъзи.
- Човешките болести са безброй – вметна Абрашевецът.
- И лечебните камъни не са малко. Но не само хората се лекуват с камъни, забелязвали сме птици да кълват оникс, той им трябва за укрепване на перушината. А Дарко видял оня ден звярът Клан-клан-недоклан-Дран-дран-недодран да предъвква ахати.
Тук се обади и Гергина, доловила недоверчиво изражение по лицето на Абрашевецът.
- Не мислете, че са детски фантазии. Звярът е всъщност големият брадат козел от стадото на минното предприятие. Имаше помощно стопанство за мляко и месо – свине, крави, телета, кози. Козелът остана безпризорен и сега скита по дебрите и камънаците като нас. Срещнахме го два-три пъти. Ахатът му помага на очите, звярът усеща камъка.
- Чувал съм за лечебните свойства на планинския кристал – сподели Абрашевецът.
Гергин се оживи.
- О, планинският кристал е чудо на чудесата! – И извади от раницата си парче планински кристал, голямо колкото хляб. – Вижте го, абсолютно безцветен, напълно прозрачен, изграден от шестстенни призми на гроздове-на гроздове. Прилича на вкаменен лед. Култов камък, от планински кристал са човешките черепи в гробниците на маите. Всъщност е силен преносител на положителна енергия. От цялата природа той акумулира благотворни лъчения и ги предава на организма. Трябва ли ви нещо от нашата каменна аптека? Намерили сме празем, прилага се при астма и дихателни проблеми. Ето ви тук хризопраз за регулиране на кръвното налягане, а ето и аметист – помага при мигрена.
Кривоглавият слушаше не за първи път тия приказки за чародейната лечебна сила на камъните. С лека приятелска усмивка и той се включи в разговора:
- Странниче, аз да ти кажа нещо, защото Гергин все го премълчава. От скромност, де. Да лекуваш с камъни е като да вършиш работата на Бога в шестия ден от сътворението на света. Бог създава човека, Гергин също. Но всевишният го е направил от кал, а Гергин го строи от камъни. Например в твоето тяло има ситен трошляк от всички минерали на света и когато го, с извинение, го изхвърлиш с пикоч или кръв, иде ред на Гергиновия материал, с който той изгражда здрави хора!
- Сигурно имам нужда от всеки един от тия камъни – каза Абрашевецът, – знам ли? Но да ви попитам и вас дали сте срещали един орнитолог норвежец?
- Ние не вървим по отъпкани пътеки, ние тарашим сухи речни русла, там са нашите камъни.
- Търся го от доста време този норвежец, заради него обикалям и Манастирските ребери, и Орлово гнездилище. Аз искам да видя този човек!
- Тогава на вас ви трябва Гьотевият камък! – намеси се Гергина. – Това е вид опал.
- Нали ви казах, и аз нося някаква болест, но не знам каква – отговори Абрашевецът.
- Гьотевият камък – поде мъжът, – не е за болести. Според Плиний Стари, доколкото си спомням какво пише за опала, в опала личат беглото пламъче на аристократичния гранат, неугасимият пурпур на аметиста, вълшебното морскозелено на смарагда, фосфоресциращото златистожълто на топаза, бездънносиньото на сапфира! Вярно е, че блясъкът на всички тези камъни прелива в цвят на опала. Който притежава Гьотев камък, той постига целта на живота си! Ще намерите вашия норвежец.
И той му подаде опал, не по-голям голям от гълъбово яйце.
- Вземете го за спомен от нас.
- Знаете ли, доскоро не смятах, че срещата с норвежеца е целта на живота ми. Исках просто да го видя понеже ми е брат по баща.
Геолозите сякаш не обърнаха внимание на тия думи на Абрашевецът и мъжът продължи:
- Нашата каменна аптека е съставена по цветовата гама. Камъните с червен цвят влияят на кръвообращението, отстраняват умората. Камъните със син цвят внушават спокойствие, камъните с черен цвят стимулират душевни сили. Проблемът е, че не сме лекари и не поставяме диагнози. На нас самите нуждаещи се ни казват от какво са болни. Ама тукашното население знаете ли как описва болестите си? Един вика, че краката му станали на кокили, не можел да ги свие в коленете, друг – че му се кокошинят очите, само нощем виждал и какво виждал – пак нощ, трети – че пръстите му треперят като пера на простреляна гургулица. А хижарят чуйте го какво казва. Ей, кривоглавият, ела насам – подвикна към хижаря Гергин.
Хижарят се мотаеше наоколо и подпяваше глумлива песничка:
Къде ходиш, глупчо,
къде ходиш, сляпчо,
за липова ябълка,
за каваково грозде…
Той се приближи и съдържателят на каменната аптека го попита свойски:
- Кажи какви са ти болките, бай Стамате?
- Гергине, болки аз нямам, ама не си харесвам лайното, хич не си го харесвам!
- Е, рубин ли да му предпиша за цяр, малахит ли или направо диамант? – засмя се Гергин.
И хижарят се засмя, обърна се към Абрашевецът.
- Виж какво, странниче, норвежецът може да се е улисал долу при беломорската камбана. Потърси го там утре, утре там се събират камбанарите.

4.
На другия ден спускащият се планински път изведе Абрашевецът в тихо село след завоя на Арда. Той се отправи към камбанария, останала по-ниска от брястовете, засадени с градежа на черквата. В брястовете се долавяше пърхане на крила, а от камбанарията не идваше никакъв звук. Тежка бе беломорската камбана и тежка ръка трябваше да я залюлее, та да прозвъни. От повей на птица или дори на вятър камбаната и не трепваше.
Абрашевецът се поогледа да поразпита някого за норвежеца, но селяните май бяха на полето, а селото започваше да слънчасва.
В това време по същата пътека откъм Главанашки егрек се свлякоха шумно десетина мъже. Сред тях Абрашевецът мярна и сбораджията с гривестата рижа коса. Сега той бе наблизо и странникът забеляза, че копчетата на ризата му бяха във формата на жълта шестолъчна звездичка.
Рижият усети любопитния поглед на високия човек с избелелия анорак и поспря:
- Това са еврейските звезди, които нашите родители трябваше да носят. Знаеш кога, нали?
- Носеха ги на видно място, помня аз…
- Да, като задължителен нагръден знак. Сега на празник обличаме ризи с копчета като Давидова звезда. За да не забравяме.
- Нима някой от вас може да забрави?
- Знам само, че някой не иска да си спомни.
От черковната порта надникна клисарят и доброжелателно посрещна новодошлите:
- Добре сте ни дошли и на днешния седми ден преди Великден, каматни камбанари! Заповядайте!
Новодошлите се скупчиха около чешмата, дълго си плискаха лицата, а сетне се настаниха край протегната под камбанарията маса, приготвена май че специално за особения местен празник. Шише ракия тръгна от човек на човек за отмора и бодрост.
Те бяха все хора, достигнали неповторимия възрастов предел, на който проличава, че младостта е отминала, но старостта все още не е дошла. Странно състояние на живот без междинните години на зрелостта, но видимо изпълнен с вродена мъдрост и инстинктивен опит. Здравеняци, острооки и гласовити, такива хора изглеждат без предшественици, все едно че от тях започва човешкият род.
- Заповядайте при нас да пием по глътка, празник имаме ние! – обърна се към Абрашевецът един, чието лице бе обрасло с бухлати пожълтели мустаци.
Именно той, преди да отпие, каза нещо, което Абрашевецът не бе чувал в пътищата си по следите на норвежеца, а сякаш се отнасяше за смисъла на неговия живот.
- Камбанари! За никого от нас това не е първата ни лазаровденска среща, дано да не е последна! Вярно, тази година не смогна да дойде Юсуф, обади ми се по телефона от Измир. Жив е, но съм жив умрял, каза. Така каза! Колкото и да го чакаме тук, няма да пристигне и Левончето, нали, не може да излезе от Нагорни Карабах, предполагам де, иначе щеше да е камбанар с камбанарите! Е, ясно е, че няма как да довтасат Вълкан Камиларина, Вълюбчо, агрономът Димо и Големият Петко. Те са при внуците си, пък внуците им в Америка… Най-напред да отпием за нашата среща и за тяхно здраве! Белки усетят сега, където и да са, каква е животворна пустата ни ракия и колко яко е братството на камбанарите!
Който отпиваше от ракията, той говореше.
- Сега да ви кажа, че нашата камбана била описана в книга. Тая книга я намерихме в старата ракла, която отворихме като умря татко. Лани по Лазаровден, бог да го прости!
Човекът показа тънка кнжчица с пурпурна корица и зачете на глас:
«Не оставяме нищо на вятъра! – говореше попът. – Тука други християни ще дойдат! Има ли черква, ще има и село! Само камбаната ще си отнесем, че и нам иде ред черква да градим!» На зазоряване свалиха камбаната от паламудовия дъб, на който бе окачена. Тежеше към двеста оки и едвам я натовариха на двуколката, с която праматаринът евреин Карасо разнасяше стока за продан по села и паланки. Самият Карасо получи в замяна писаната каруца на змиеокия и докато я оглеждаше сутринта с пресметливи очи, селото тръгна на път. Евреинът бе единственият, който изпрати манастърци, но не остана в Манастър. Неговата бе лесна, той нямаше корен там…»
- Чакай, чакай! – обади се рижавият камбанарин. – Ние наистина сме нямали корен в Манастър, както нямаме и тук. Моят баща ни остави малко бели пари за черни дни, но не ни остави място, за което да казваме откъде сме. Все пак не сме отникъде, аз, да речем, не съм като скитникът евреин човек без корен. Аз съм от нашето братство на камбанарите, защото съм потомък на човек, който е помагал да бъде донесена камбаната. Това не е ли по-важно, отколкото ако съм, да кажем, от някое тукашно селце?
Абрашевецът постепенно схващаше, че тези хора живеят в различни градове и села, доста отдалечени един от друг. Всяка година на следващия ден след Лазаровденския събор се събирали при беломорската камбана… В началото на тяхното братство бе същата трагична история, която одухотворяваше миналото на тоя край – керванът на беломорците от Дедеагач към Орлово гнездилище. Не е бил само от българи този керван, тъй като Беломорието е средищна земя на българи, гърци, турци, евреи, арменци, арнаути. По мъчителния бежански път са вървели хора от всички беломорски народности. Всеки е носел своя денк, а всички заедно – черковната камбана от голямото беломорско село Манастър.
Камбанарите бяха техни преки потомци.
- Много се търсехме, ей! – обади се един, който със смръщените си вежди и бързия си поглед не приличаше на българин. – Додето се намерим какво беше, а? Хубаво, че някой се досети за Лазаровден. Както родителите ни го празнуваха всички заедно и всички в събота, така и ние, децата на камбанарите…
- Какви деца, Арнауте, та ние сме вече по-възрастни от бащите! – прекъсна го мустакатият.
- Бяхме деца на камбанари, сега сме станали бащи на камбанари. Но децата ни камбанари ли са?
- Важното е, че се търсихме и се намерихме!
- Търсехме се и се намерихме, така е!
- Ние се намерихме покрай камбаната, ама народът, народът около камбанарията се губи…
Това каза един смълчан досега човек, който имаше вид на селски учител. И наистина бе селски учител. Той продължи:
- Помните ли, като градиха нашите бащи нова черква за старата камбана, градиха и училище. На два етажа с по десет стаи на етаж. И се оказа малко, защото децата бяхме много. А сега в това училище няма нито едно дете. Народът изчезва, народът!
- И остава само братството на камбанарите, така ли? – иронично подхвърли мустакатият.
- То и ние изчезваме. Остава камбаната…
Но не бе останала само камбаната от Беломорието. В скромния селски храм Абрашевецът видя икони, донесени от четирите черкви на Манастър. Това са им били закрилниците през вековете, размишляваше той, и се вглеждаше в нарисуваните сякаш с по-тънки четки и по-искристи бои ликове на Свети Илия, Свети Никола, Свети Спас и Свети Георги. Другите беломорски икони по иконостаса му напомниха вчерашния сбор. Те бяха на безименни светци и по лицата им се преливаха озарените от Благодатния огън образи на сбораджиите. Те ли бяха светци, светците ли бяха народ…
…Не след дълго Абрашевецът продължи пътя си към орнитоложката станция, за да завари там норвежеца. Не предполагаше, че ще се задържи покрай един танк от Втората световна война, вкопан в земята.

Никола Инджов – ПО СЛЕДИТЕ НА НОРВЕЖЕЦА