1.
Какви ли не пътища изброди Абрашевецът по невидимите следи на норвежеца…
Високият рус странник с извехтелия анорак се мярна и в полупразните селца около Манастирските ребери, където рядко попадаха дори заблудени пътници. Поспираше колкото да преспи в някоя гостоприемна къща и да поразпита десетината изоставени старци дали са видели такъв и такъв чужденец, загледан в птици. Срещаха го с добро, с добро го изпращаха, но за неговия човек никой не знаеше нищо. А пък Абрашевецът бързаше да попадне на следите му до началото на лятото. Предполагаше, че тогава норвежецът ще приключи орнитоложките си изследвания, тъй като свършва сезонът на птичите прелети по Via pontika и крилатият свят, завърнал се вече от Египет, е населил скалните пещери на нос Калиакра, пеликановите островчета в езерото Сребърна, тръстиковите джунгли по делтата на Дунав.
Край каменното ханче на гористия сакарски кръстопът, наричан Малката звезда, Абрашевецът с почуда съзря приземен въздушен балон, нашарен на кафяви и жълти ивици. С размерите на клонат орех, балонът бе привързан за здраво забити в земята железни колци, прилични на жегли от биволски ярем. Притиснала меко младата трева, гондолата приличаше на старо щъркелово гнездо, а покрай нея се навърташе снажен човек с кожено яке и кожени панталони. Циповете по разни джобове и джобчета му придаваха вид на герой от филмовата фантастика.
- Знам какъв е, не знам кой е! – пошепна му ханджията. – Бях чувал за изпаднал германец, ето ми го сега изпаднал направо от небето…
- Как така направо от небето?
- Аз го видях, пък ти го питай, белки не говориш неговия език?
Германецът се оживи, щом Абрашевецът го заговори на немски, и разказа, че е ветеран – въздухоплавател, че прави опит да прелети със спортен балон разстоянието Хановер – Равалпинди, че поради повреда се приземил на тоя кръстопът. Той изглеждаше връстник на Абрашевецът и още в силата си.
- Мога ли да ви помогна с нещо? – попита Абрашевецът.
- Да, господине. Очаквам местния полицай, той и вчера беше тук. Обяснете му, че моето летателно средство не се нарича цепелин, а балон. И му обяснете още, че наистина има град Равалпинди.
- Необичайна молба.
- Необичайна е, ще разберете защо. Впрочем, ето го полицаят.
Пред ханчето закова спирачки бял автомобил със син надпис “Полиция”. От него излязоха намръщен униформен полицай и младеж с дружелюбно изражение на лицето.
- Аз съм кметът на селото – каза на чист немски език младежът. – Какво ви се е случило, господине?
- От четирима българи двама говорят немски, това малка случка ли е? – пошегува се германецът и разказа на кмета същото, което и на Абрашевецът.
- О, вижте – усмихна се кметът, – свикнали сме да казваме цепелин вместо въздушен балон, за нас това е едно и също нещо.
- Ако в протокола за аварията пише цепелин вместо въздушен балон, няма да мога да обясня в моя клуб къде и защо съм кацнал аварийно.
- Но това не е ли формалност? – учуди се кметът.
- Не е формалност, аз съм длъжен да бъда точен.
- Точен по немски… – въздъхна кметът.
- Точен по немски! – потвърди германецът.
- Написа ли в протокола “въздушен балон”! – обърна се кметът към полицая.
- Цепелин е! – прозвуча в ответ твърд глас.
- Въздушен балон е, бе старши!
- Цепелин е, знам аз!
Абрашевецът не се стърпя и се намеси:
- Цепелин е по името на дирижабъла, който навремето прелетял над България. Не сте ли чували поне песничката “Граф Цепелина от тука мина”?
- И какво като съм я чувал? Аз служа на закона!
- На какъв закон служиш бе, вуйчо! – опита се да се пошегува кметът и тука разговорът на български език се разгорещи така, че германецът се смути. Помисли си, че е дал повод за някаква караница, а полицаят и кметът в разправията съединиха две маси на терасата. Ханджията веднага донесе прясно калайдисано менче с вино и тава с пържена риба. Полицаят надигна менчето и примирително поде нещо като наздравица:
- Хайде, каквото било-било! Превеждай, вуйчовото! Добре си дошъл, германецо! Ние не сме толкова прости, де, приемам, че е въздушен балон, а не цепелин. Но има друго, вие паднахте не на пътя Хановер – Пиндипанди, как беше, а на пътя Лондон – Калкута! Това как да оправим?
- Моят полет е от Хановер за Равалпинди – твърдо каза германецът, – аз друг път нямам.
- А нашият, ето този, на който сме се настанили, е от Лондон за Калкута, и ние нямаме друг път! – отсече полицаят. – Ха наздраве, пък ще видим…
- Той не е чувал за град Равалпинди! – засмя се кметът.
- Карай да върви! – отвърна му полицаят и, развеселен, отново пусна менчето по кръга. – Наздраве!
Германецът попита защо пият от менче, а не от чаши.
- Нали е хубаво виното – заобяснява полицаят, – това е важното. Но за да е хубаво, трябва да е бистро. А за да е бистро, трябва се претака от бурето през ей такова менче! Точно по пълнолуние да се претака!
Като изпиха виното, полицаят даде на германеца документ, написан на компютър и на немски език, че въздушният му балон на съответната дата е кацнал принудително до село Богомолец в Република България.
- Не сме толкова тъпи, колкото изглеждаме!
- Вие не изглеждате тъпи – възпротиви се германецът. – Вие просто не сте германци.
- Е, което е вярно, вярно е.
И полицаят запя с пресипнал от виното глас:
“Граф Цепелина от тука мина,
какъв голям е, о, боже мой!”
Кметът и той се включи, пък и германецът се опита да налучка думи и мелодия.

2.
Абрашевецът изчака полицаят и кметът да притихнат за малко и подхвърли на германеца, че е рожба на Лебенсборн, единствен в България, доколкото му е известно. Германецът знаеше какво е Лебенсборн, но като че ли поиска да избегне темата и каза някак разсеяно:
- В Хановер се срещат хора от Лебенсборн, те са на вашата възраст.
- Естествено, всички ние от Лебенсборн сме на една възраст. Човешка популация от нечовешко време.
Тези думи като че ли засегнаха германеца.
- Познавам неколцина от тях лично. Всички са германци, макар някои да считат за своя родина родината на майка си. Има и други случаи… А вие какъв сте по майка?
- Българин.
- Българин с вид на германец. Това сходство пречи ли ви в живота?
- Не, разбира се, но поражда илюзията, че ако бях германец, щях да живея другояче.
- Като германец ли?
- Едва ли, защото би означавало да живея като баща ми, а аз знам за него само, че е бил нибелунг, един от последните потомци на Синовете на мъглата. И знам, че е бил есесовец.
- Не всички нибелунги са били есесовци.
- Но на всички нибелунги е била дадена възможност да станат есесовци. При това каква възможност…
- За нацизма нибелунгите бяха образци на чистата раса, днес новите германски поколения знаят само, че нибелунгите са малките човечета от детските приказки, пазителите на подземни съкровища.
И двамата замълчаха с усещането, че има какво да си кажат, но не пред други хора.
Преди кметът и полицаят да си отидат, Абрашевецът свари да ги попита дали е наминавал по техните села орнитолог норвежец. Полицаят вдигна рамене, а кметът го заля с южняшко многословие:
- За норвежец още не знам, но толкова чужденци се заселиха наоколо, че скоро ще си поискат за кмет англичанин или японец. Добре че са все хора на възраст и не раждат деца, защото ще трябва и училища по техен тертип да им направим. И ще стане една… Българските училища празни, защото няма деца, училищата на чужденците – пълни с англичанчета и япончета. Та и норвежче отгоре на всичко! Не, Абрашевец, не е минавал норвежец орнитолог. Минават ловци на глигани от Германия, от Франция, археолози от Димотика, пък и нашенски еколози, главно еколожки. Мене от нашенските най ме е страх, защото каквото речем да построим, малка електроцентрала ли, язовир – рибарник ли, хукват насам и буквално с гърди пазят да не сме накърнявали природата…
- И то с какви гърди! – намеси се полицаят. – Не си виждал, човече, такава жива верига по целия път от Лондон до Калкута!
…Германецът остана да прекара нощта в ханчето и обясни:
- Очаквам попътен вятър още призори, освен това инструкцията за въздушния балон забранява полети непосредствено след употреба на алкохол.
Абрашевецът също остана, защото преспиваше където замръкне в пътя си по следите на норвежеца.
Но истинската причина за решението и на двамата да пренощуват в ханчето на Малката звезда бе разговора, който трябваше да довършат насаме.
- И тъй, нека да ви призная – продължи германецът, – аз също съм рожба на Лебенсборн…
- Кой лагерен номер сте?
- Аз нямам лагерен номер.
- Но как разбрахте? – възкликна Абрашевецът.
- Може би трябва да попитате кога разбрах… Стана чисто по бюргерски. Вече бях на тридесет години, когато баща ми се разболя тежко и, както се казва, изповяда ми се на смъртния си одър.
- Вие сте познавали баща си? А майка ви каква е била по народност?
- В моя случай и двамата са били или поляци, или холандци, може би французи, да, най-веротно французи… Осиновили са ме германци, за да ме направят германец. И ме направиха, аз съм германец. Преди да затвори очи, този, когото приемах за баща, успя да ми прошепне: “Сине, ти не си наш син. Ти не си и германец. Но тебе те доведоха с германско име, ти вече изговаряше думи от нашия език. Бил си на две години. Не знаем с майка ти откъде те доведоха. Може би от Франция, защото когато ти пеех песничката за камбаните, които бият сутрин рано, ти надигаше глава сякаш си спомняше люлчина мелодия”
- И не знаете ли какъв сте по народност биологически?
- Има ли значение? Сега аз съм германец. Като мене има към още триста хиляди германци. Научих, че след войната някои деца са били върнати на родителите си. Някои пък са поискали да останат в новото си семейство. На някои новите родители са отказали да ги върнат. Или пък истинските родители на някои са били унищожени от Втората световна война.
- Това означава, че Лебенсборн е също война!
- Световна расова война с много тайни… Има и трети аспект. Хиляди деца още в началото не са били приети за осиновяване поради недостатъчно арийски вид. И са били изпращани в концентрационни лагери. Калиш, Литцманщади…
- Аз бях в Калиш! – развълнува се Абрашевецът и запретна ръкава на ризата си. Германецът видя двете букви LК и трите цифри 199.
- Но да продължа! – настоя германецът. – Може би не знаете, че програмата Лебенсборн се е развивала в съответствие с военните победи на нацизма. Възниквали са нови и нови аспекти, на мене са ми известни три. Вие сте рожба на есесовски офицер и жена от окупираните територии. Има десетки хиляди като вас, най-много са в Скандинавия.
- Да, там аз имам брат по баща, норвежец по майка. Той обаче едва ли помни брат българин, иначе щеше да ме потърси. Или пък има някаква причина да страни от мене. Знам само името му, научих го от телевизионно интервю с него като учен-орнитолог. Той между другото бе показал татуировката на ръката си – LK 200. По номера разбрах, че този скандинавец е моят кръвен брат от концентрационния лагер Калиш. Освен това за мене е много важно да говоря с него преди той да се досети, че сме братя.
- Не ви разбирам…
- Как да ви обясня, аз искам да видя в него себе си… По-точно, да проверя себе си чрез него.
- Фиксидея, нали? – запита германецът.
Абрашевецът обясни:
- Вижте, аз се безпокоя да не би в душите ни да е останала неизчезваща следа от сатанинската същност на Лебенсборн. Да не би както внедряваха в съзнанието ни чуждо детство да са ни внушили и някаква нацистка религия? Например религията, която изповядва «Ангелът на смъртта» в циганския концлагер в Аушвиц доктор Йозеф Менгеле. Когато избира близнаци и джуджета като най-подходящи за сравнителен анализ в медицински и антропологически изследвания. Когато осъществява плана «Цвят на очите», в съответствие с който хиляди хора са убити, а проби от органите им – изпратени за по-нататъшни изследвания в берлинските лаборатории?
- Не знаете ли за себе си каква религия изповядвате?
- За себе си съм уверен, чe съм безбожник. Безбожник ме направи моят сиротен живот в младостта. Днес атеизмът ми се подхранва от насилията над истината и справедливостта във взаимоотричащи се български общества. Така е тук на пътя Лондон-Калкута…
- Струва ми се, че рожбите на Лебенсборн в Хановер психологически принадлежат на днешното време, а то е освободено от нацистки религи, идеали и така нататък…
- Източникът на живот предопределя поведението на личността. Цял живот време оттогава! Ако никой не ме пита, знам какво е време, ако трябва да обясня на питащия – не, не знам…
- Позната мисъл…
- Да, на един светец-философ…
- Дали и аз трябва да огледам себе си в хора с моята съдба!
Абрашевецът продължи:
- След като са ви направили германец, не трябва ли все пак да зачитате генетичното си начало? Аз например искам да проверя да не би да са направили наш бог богът на Адолф Айхман? Какво знаем за него? Че го разкриха в Аржентина, че го съдиха в Израел. Но вече не помним, че той изработи коварния «Мадагаскарски план», че изучава еврейската култура, усвоява идиш и иврит, само и само да превърне източноафриканския остров Мадагаскар в колония, населена с евреи от Германия, Полша, Унгария, Холандия, Дания, Франция, като се надява за четири години да засели там четири милиона души, а техните жилища, търговски кантори, фабрики, банки да преминат в разположение на Третия райх вместо откуп за оказана милост.
- Но неговият бог, който и да е той, не познава милост – поде мисълта му германецът, – и вместо в Мадагаскар, Холокостът се осъществи в концлагери, където от унищожените евреи нацизмът допълнително доби хиляди огърлици с инкрусткирани скъпоценни камъни, годежни и венчални пръстени с гравирани семитски имена, златни зъбни протези…
- Плюс изделия на художественото занаятчийство – абажури от еврейска кожа за нощни лампи… – добави Абрашевецът.
Той допускаше, че е твърде вероятно рожбите на Лебенсборн да са възпитавани в служба на същия бог, на когото се кланяше онзи гестаповец, татуирал му над лакътя лагерния номер. Абрашевецът още помнеше студените сини очи, вгледани в детето, на което нацистът слагаше за цял живот затворническо клеймо. На ръката му проблясваше «Пръстен на честта» с череп, кръстосани кости и пречупен кръст – знакът на арийската раса. Като на всички носители на пръстена, името и на този кавалер на завидната Химлерова награда бе гравирано от вътрешната страна.
- Така моят личен есесовец остана неизвестен и за мене, и за Нюрнбергския съд, и за историята – заключи Абрашевецът.
Германецът се усмихна горчиво:
- Подобно на личните есесовци на всички дамгосани концлагеристи. Вината им бе определена като обща вина на нацизма, а не на отделния нацист. На общата религия, а не на отделния вярващ… Няма изход в разсъжденията дали е бил нацист всеки, изповядвал същата божествена религия, която са изповядвали нацистите.
- В края на краищата въпросът е Христос или Антихристът подтикна Хитлер да изисква «от правителството и от народа да спазват расовите закони до техния предел». Аз четох за предела на расовите закони в политическото завещание на фюрера. Изразът изглеждаше затулен като кодовите обозначения на операциите «Цвят на очите» и «Мадагаскарски план».
- Непроницаеми названия, предназначени да прикрият зловещи кръвопролития, масови отравяния в газови камери, злокобни научни експерименти с хора от неарийски народности.
- Такава пренаситена с потайни значения фраза отбелязах и в личното завещание на фюрера. Той споделя, че през годините на своята борба смятал, че не може да поеме отговорността на една женитба. Трогателна искреност, но кой пое отговорността за целенасочените женитби на хиляди есесовци по операцията «Лебенсборн»? Или извън своето съзнание фюрерът е култивирал в държавното съзнание на Германия още една война, също световна – войната на арийците за претопяване на другите раси. Свръхвярата в някой нацистки бог или нацистката свръхидея за прочистване на човечеството бе предизвикало световната расова война?
- От расовата война – продължи германецът, – няма разрушени градове и опустошени полета, тя трудно се оприличава на война. Дори ние с вас, които сме нейни последици, не сме в състояние да прозрем истинския замисъл на расовата война, нито действителния й обхват
- Страшното е, че има хора, които не знаят дали са разрушени и опустошени, аз се боя да не би да съм един от тях.
- Но какво има в живота ви, което ви кара да се съмнявате в себе си?
- Самота и дълги безсънни нощи на скитник по следите на един норвежец, който може би съхранява и разпространява съзнателно или несъзнателно нацистки генетичен идеал.
- И аз съм самотник – като че ли прошепна германецът, – не защото германците около мене долавят, че не съм германец по рождение, а защото старостта ме връща към началото на живота ми, а там не съм германец.
Абрашевецът се поначумери и вметна:
- Миналата зима бях на екскурзия в Германия с ученици от горните класове на гимназията, в която преподавам един мъртъв и един жив език – латински и немски. Попаднах в берлинския музей на восъчните фигури. Не съм очаквал, че в музея са намерили място и за Адолф Хитлер. «Забранява се целуването на тази фигура, докосването и правенето на снимки с нея» – пишеше на специална табелка. Тогава си помислих, че определени страници от историята трябва да бъдат написани на мъртви езици. За да не изчезнат съвсем, но и за да не се натрапват постоянно…

3.
Германецът се върна към началото на среднощния разговор:
- На есесовските офицери е било възложено изпълнението на първоначалния аспект на Лебенсборн за разрастването на арийската раса. Разберете ме спокойно, вашите бащи не са извършвали престъпление, когато са ви създавали. Почти във всички случаи е имало взаимност в любовната близост, това е главното. Вашите майки не са били леки жени, напротив, те са подбирани измежду целомъдрени и благочестиви красавици. И от кого са били подбирани? От хубави и изпълнени с мъжка сила потомци на класическите нибелунги, мъжете на епохата! А жените на епохата все още не са еманципирани, те са затворени в патриархални родове. Оттам се излиза единствено с публична професия или порядъчен брак. Учителки, шивачки, самарянки… И се появява в тихия им живот офицерът победоносец, синеокият рицар. Коя жена би устояла на неговия романтичен чар? Но на същите тези есесовски офицери се е разчитало за втория аспект на Лебенсборн. Възлагана им е и друга задача, тя именно е била престъпната задача – да присъединят към арийската раса и хора без капчица арийска кръв в потеклото си. И тях ги подбирали по външния им вид, но те били деца. Откъсвани насила от семействата им. Аз съм от тия деца.
Абрашевецът слушаше развълнуван, а германецът спокойно доразказа своята история:
- Като останалите, и аз съм бил даден за отглеждане в лоялно на нацизма семейство. На новите родителите представяли фалшиво свидетелство за раждане, фалшив кръщелен акт, внушавали са им, че тези деца са сираци на загинали при Сталинград и Москва германски войници.
- Тук има някакъв зловещ смисъл. Колкото загинали войници, толкова отвлечени деца!
- Идея на Хайнрих Химлер, само неговият ум е могъл да измисли такъв чудовищен реванш за загубените битки.
- На колко години сте? – попита Абрашевецът.
- Навярно с вас сме връстници.
В глухото ханче на кръстопътя “Малката звезда” Абрашевецът и германецът стигнаха до върховни откровения, несподеляни досега с никого. Разговорът им навлизаше в общо за двамата психологическо пространство, но се долавяше и някакво противоречие помежду им. Според единия нацистката идея за новата раса бе останала в краха на нацистката идеология, а според другия – в зачатието на цяло поколение. Наближаваше полунощ, когато Абрашевецът пусна по малкото си магнетофонче касетата на АББА.
- Слушаме ги тия песни и в нашето село – обади се ханджията, – много са звучни!
- Вие ги слушате, защото са звучни, аз имам една причина повече навсякъде по моите пътища да ги слушам. Навсякъде и винаги през моя живот! – отговори му Абрашевецът.
Германецът започна да търси нещо в спортния си сак, и говореше:
- Ще ви покажа един предмет от моето минало. Ето – и той извади странен извит нож, – това оръжие е малко известно. В Хърватия по време на усташката им независимост са го наричали “сърбосек”. Използван е в концлагера «Ясеновац» като в кланица за бързо унищожение на сърби, евреи, цигани. Вземете го, разгледайте го.
Ножът изглеждаше специално пригоден за прерязване на човешко гърло. Ръкохватката бе изработена от кожа и пригвоздена към нещо като ръкавица, за да прилепва здраво на дланта. Предвиден бе прорез за палеца. Абрашевецът нахлузи ръкавицата и сякаш ръката му се удължи в убийствено острие.
- Като малък ятаган е – продума Абрашевецът.
- Този нож е произвеждан в град Золинген, във фабриката е работил моят осиновител и аз го имам за спомен от него. Ножът е проектиран, за да позволи на екзекуторите да убиват затворници и концлагеристи с възможно най-малък разход на усилия и загуба на време. Да, наричат го сърбосек, но масовото му използване става от есесовците. Този тип нож е бил зачисляван като лично оръжие на мнозина от тях. Предимно на онези офицери, които са ръководили отвличанията на деца. Нося го за самоотбрана, досега не съм го употребявал, а мисля, че никога с тоя нож няма да замахна към човек. Но отдавна сънувам хора с прерязани гърла като че ли със сърбосека са умъртвени моите биологични родители…
- Значи отвличанията на децата по втория аспект на Лебенсборн е съпроводено и с проливане на кръв?
- Коя майка, кой баща ще оставят без съпротива да им отнемат детето? И си мисля защо германският ми баща подари точно на мене този нож? Какво искаше да ми каже?
Абрашевецът мълчеше, той си мислеше дали и едноръкият нибелунг е разполагал с такова хладно оръжие, хладно във всеки смисъл на думата. И стигаше до заключението, че нацистката идея продължава да съществува като продължение на нацистката война. Докато има хора с втълпена им през безпомощното детство нацистка идеология. Но къде са те? И кои са те – които помнят или които са забравили че не са германци?
…На сутринта двамата пиха мълчаливо кафе и германецът някак прибързано изрече:
- Вятърът духа в моята посока, време е да продължа!
Отлитането се оказа от лесно по-лесно. Германецът се изкачи в гондолата по висяща от нея въжена стълба, а ханджията и Абрашевецът измъкнаха железните колци. Заедно с въжетата германецът ги изтегли при себе си, балонът потръпна-потръпна и безшумно пое право нагоре.
Не след дълго ханджията и Абрашевецът дочуха изчезващата във висините мелодия на АББА, понесла песента на жената нибелунг към Равалпинди…

4.
В началото на април белият вятър свърши за тая година – знак, че и природата долавя трепетния преход към Възкресение Христово. Със същото предчувствие и Абрашевецът навлезе в котловината около канаристия хребет Орлово гнездилище.
Ако можеше да обозре този край на света с очите на ястреба, който кръжеше на възбог, Абрашевецът щеше да види вулканичен кратер, по чието дъно вместо лава протича Арда. Току що измъкнала се от тясното русло при Дяволския мост, реката тук се разлива нашироко, но още влачи искряща пяна от планински бързеи и падове. По бреговете й цъфтяха диви круши и ябълки, а из лъките се очертаваше стреловитата пътека на змиорките. Всяка пролет змиорките тръгваха от ивайловградския язовир през одъждените ливади по преки пътеки към своето родно Саргасово море и сякаш се ориентираха по звездите.
Ако пък Абрашевецът можеше да погледне с очите на столетната костенурка, която държеше на длан, щеше да види Ластовичата скала – висока отвесна алпийска стена. В процепите чуруликаха ластовици, за които костенурката помнеше, че не отлитат никога на юг, защото в подножието на скалата блика силно горещ извор и разсейва дори най-лютите зими. От два-три улея в стената изтичаха ручейчета мед – Ластовичата скала бе препълненият кошер на дивите пчели.
Абрашевецът нямаше как да подмине Главанашки егрек, тъй като пътеката за туристическата хижа се змийваше покрай побитите камъни на оброчището, обрасли в бръшлян и потънали в здравец.
Оттам повяваше дъх на хвойнов огън. Странникът понечи да надникне – и дочу песен. Хубав мъжки глас редеше хубави думи:
Изгряла е звезда алена,
алена, дур до морава
Не е било звезда алена,
алена, дур до морава,
най била Радка змейница,
Радка змейница змейче добила…
Абрашевецът се заслуша и в предзалезния здрач долови пръхтене на кон и мирис на катран, зърна в каменния кръг талига с отметнато чергило. Певецът бе циганин, затворил очи и като птица глухар унесен в песента си:
Три дни навън не излязла,
на четвъртия ден излязла.
Златен се ръжен подпира,
златно корито носеше,
ленени пелени да пере,
да пере, да ги простира…
Циганинът вероятно имаше остър слух и дочу леките стъпки на Абрашевецът. Прекъсна песента си изведнъж и проговори през рамо:
- Не съм само аз смахнат по нашия край, нито пък само ти си странник! Добре си дошъл! Приседни да отдъхнеш в моя катун!
Циганинът подаде на Абрашевецът трикрако столче от прясно липово дърво
- Добра стига! – каза Абрашевецът. – Катунарин без катун ли си?
- Съди сам! Агуптката и агуптчетата слязоха в полето да разпродават стоката, я се върнат, я не се върнат довечера, ама утре на циганския Лазар са тука. Сега потрай да си допея.
И отново поде:
Змейно на Радка думаше:
- Радке мо любе, Радке мо,
кажи си, Радке, детето!
Момче ли, Радке, момиче?
Ако е Радке момченце
краката ти ще посребря,
ръцете ти ще позлатя.
Ако е, Радке, момиче
ще ти ръцете отрежа,
ръцете – от раменете,
краката – от коленете.
Радка на Змейно думаше:
- Момче е, Змейно, момче е,
на тебе, Змейно прилича…
- Ей това е най-важното в тая песня – каза циганинът и посочи на Абрашевецът с поглед възчервена черга, простряна под талигата. По нея бяха нахвърляни други трикраки столчета, големи лъжици, гаванки и тепсии от същото липово дърво.
- Ти ли майсториш тия чудесии? – запита Абрашевецът.
- Че кой друг? – учуди се мургавият. – На всяка стока има мой нишан. Съди сам!
Той се присегна, измъкна изпод талигата една гаванка и показа на Абрашевецът своя личен майсторски знак – крилат змей.
- От песента ли ти хрумна нишана?
- Всичко ми иде от циганската песен!
- Да не би тая за Радка змейница да е циганска?
- Няма начин да не е циганска! Дето и да съм ходил, слушал съм я по радиото. Ама по радиото! Не съм чул българин да я пее, ей така, за кеф! Като мене – в талигата и до талигата! Съди сам! Как да не е циганска? Ти можеш ли да ми я изпееш?
Абрашевецът се позасмя:
- За можене мога, ама не й знам всичките думи!
- Ей това сте вие, българите! Вие и на химна не знаете думите докрай! Така ли е? А пък аз ги знам! Искаш ли да ти попея химна?
И циганинът поде:
Българийо мила, земя на герои,
неспирен и мощен е твоят възход!
Да крепне навеки съюзът ни боен
с великия братски Съветски Съюз!
Враг ли нападне земята ни родна…
- И така нататък! – заключи. – Виждам, че те побърках, нали? Знам го до самия край химна!
- Знаеш го – успя да каже нещо и Абрашевецът, – ама това е стар химн. Бе ти не си бил роден, когато тоя химн го отмениха. Кой те е научил?
- Таткото мой! – гордо изрече циганинът. – И ние сме цигани, казваше той, какво като сме агупти? Тоя химн е и наш химн! Съди сам!
- Тогава и новият химн трябва да е ваш химн.
- Я ми напей малко, че се не сещам!
Ето какво е да попаднеш в небрано лозе, помисли си Абрашевецът. Не му се беше случвало да пее националния химн нито насаме, нито с някого, още повече пред циганин. Съдисам го оглеждаше с дяволити очи и Абрашевецът поизмени малко разговора:
- Ти щом си катунарин и ходиш-бродиш насам-натам, не срещна ли един чужденец? Един норвежец?
- Ако е бил норвежец, срещнах го!
- Ами ако не е бил норвежец?
- Пак щях да го срещна. Съди сам!
Не се хвана на думите му Абрашевецът и реши да го изпита.
- Един висок като мене, рус като мене, със сини очи като мене…
- Същият!
- Да не би да беше ей така по-слегнат, по-начумерен, каква шапка носеше?
- По-начумерен беше, и по-слегнат, пък шапката му, ех, каква шапка!
- Каскет ли, таке ли, ушанка?
- Носеше шапка, ама бомбе ли беше, калпак ли беше… Съди сам.
- Тогава как видя, че е рус?
- Ти ме попита рус ли е, аз какво да ти кажа?
Все пак Абрашевецът допускаше, че е възможно циганинът да е срещал норвежеца. Орлово гнездилище е рай за орнитолозите. Той самият още като идваше насам забеляза такъв ястреб, какъвто другаде не бе виждал. Виеше се в спокойното небе, понесен от криле и въздушни течения, готов да връхлети дори фазан. За тоя вид ястреб казват, че в малкото му тяло бие велико сърце! По какви пътища норвежецът вървеше към рядката птица?
Циганинът каза най-важното най-накрая:
- Абе на тебе да приличаше – приличаше. Обаче не беше българин, та си викам сега, че не може да е приличал на тебе. Ама приличаше… Снимаше с кинокамера. И мене ме снимаше. Пък накрая ми даде за спомен една дискета с чуждестранни песни. Ето я.
И циганинът показа на Абрашевецът дискетата. Песни на АББА…
Абрашевецът попита:
- Ти ми кажи откъде си дошъл в Главанашки егрек?
Циганинът се позамисли малко и заразправя:
- От равнина съм дошъл. Ти не знаеш ли, че ние, агуптите, най-напред сме били птици? Бетер щъркелите, бетер жеравите. Ката есен сме отлитали за Агуптия, ката пролет сме се връщали към Манастирските ребери. Еднъж ни заприщила горе ветрушка, не сме могли да я надборим в небето, и сме изпонападали насред неожъната житна нива. Гладни и жадни, съди сам! Че сме кълвали зряло-презряло зърно, че сме кълцали с човки охлюви, та крилете ни натежали, краката ни врастнали в пръстта. И не сме могли повече да бъдем птици. Но ни е останал птичи адет. И досега агуптинът види ли ребер, хуква да го изкачи, а щом от ребера съзре поле, тутакси пришпорва кон към полето! Та от равнината дойдох и скоро ще слизам. Съди сам!
- Ей ти, Съдисам – поде Абрашевецът, – аз тая приказка я знам от унгарските цигани, тя си е за тях.
- Не може да я знаеш, защото няма унгарски цигани! – отговори напълно убеден агуптинът. – Няма унгарски цигани, има цигански унгарци!
Колкото българи, толкова цигани бе срещал Абрашевецът по следите на норвежеца. Той различаваше кои са бургунджии, кои – кошничари, кои – джамбази. Разпознаваше звънчарите, печкарите, калайджиите, чергарите, златарите, гребенарите, тасманарите, лингурите, мечкадарите. Да не говорим за музикантите. В ухото му цял живот пищят цигански кларинети и цигулки! Но за цигански унгарци не бе чувал и попита Съдисам:
- Как така цигански унгарци!
- Ами така! Както има цигански словаци, цигански сърби, цигански испанци…
- Ти ще кажеш, че аз съм цигански българин?
- Съди сам!
И тъкмо разговорът да приключи, циганинът се сети отново за норвежеца.
- Утре тука има сбор, ти трябва да знаеш, де, Лазаровденски сбор. Скупчват се девици и невясти от брадварите и къзълбашите, те са винаги заедно на тоя ден. Пеят, сбират здравец и вратига, венци плетат и се кичат, чакат Благодатния огън. И ние празнуваме нашия цигански Лазар утре. Идат на сбора евреи, арменци, арнаути, власи… Който е живял тука когато и да е било, той иде на сбора за Благодатния огън.
- Чуй ме – каза Абрашевецът, – аз си имам спален чувал в раницата. Мога ли да се прислоня за през нощта под талигата?
- Ако щеш и връз талигата, тъкмо да дочакаш сбора.

5.
Това място бе станало празник на Благодатния огън едва когато навремето придойдоха едни другоземски българи. По ленените потури на мъжете и по атлазените дюлбени на жените личеше, че русолявият народ иде от слънчевите беломорски пространства. Дори и старците изглеждаха по-снажни от тантурестите обитатели на малките планински махали – къзълбашите, а децата гледаха с преждевременно присвити очи, защото вече бяха видели смърт.
Прокудени от българските села между поречието на Места и устието на Марица, пришълците наброяваха няколкостотин души. Последните живи от бежанския керван, сформиран в консулския град Дедеагач под закрилата на европейската дипломация. Оттам през ранната есен на 1913 година около осем хиляди изгнаници поеха към граничния пост на Царство България при големия завой на Арда под Орлово гнездилище.
Още по римския път при Фере върху кервана връхлетяха шайки дрипави татари, черкези и читаци, запасали почти на голо пищови и ками. Гладни и озлобени бедняци, намерили сгода да плячкосат изоставени от цар и бог люде. При градчето Фере и в Армаганската долина башибозукът посече немалко изостанали старци и обезумели майки, повърнали се да търсят изгубени деца. Преди да стигнат превалите на Гюмюрджински снежник, бежанците набързо стегнаха хвърковата чета с войвода Димитър Маджаров, двайсетгодишен, и подвойвода Руси Славов, осемнайсетгодишен. На впрегатни коне четниците сновяха напред-назад около кервана и отблъскваха където сварят набезите на разбойниците.
Но в самото подножие на Орлово гнездилище налетя на изнемощелите изгнаници друга турска потеря, водена от разжалвани заради поражението при Одрин офицери и низами. През септември водата бе до коляно и бежанците тъкмо бяха навлезли в брода, понесли на ръце и рамене дечица. Оставаха стотина крачки до отвъдния бряг – брегът на стара България…
Не стигнаха силите на Маджара и Руси да спасят всички.
И Арда потече кървава…
Българските гранични стражари от поста на Орлово гнездилище мълчаливо наблюдаваха зловещото стълкновение. На тях им бе наредено с донесено от специален куриер секретно разпореждане да пропуснат бежанския керван, но да не се набъркват в събитията. Дочуваха ударите на ятагани в човешки кости, настръхваха от детския плач и женските писъци – и не прекрачиха границата.
След време беломорците, които успяха да пребродят реката, разказваха, че един-единствен изстрел се е разнесъл откъм отечеството. И не от пушка манлихера, а от револвер – самоубил се бе при гледката на касапницата в брода командирът на граничния пост подпоручик Рафаилов. Така той спази царската заповед за ненамеса.
Съдено бе на Абрашевецът да срещне сина на подпоручик Рафаилов почти на същата граница…
И други хора тогава наблюдаваха как между просветващи на слънцето ятагани бежанците преминават брода – това бяха тукашни къзълбаши, които се наричаха червеноглави заради цвета на войнишките гугли на предците си. И макар че отдавна не помнеха на кой султан са били войска, не забравяха имената на православните свои светии и ги почитаха. Пазеха в стари ракли малки икони на Свети Георги, изрисувани върху плоски речни камъчета, просфори за обредни хлябове със символни изображения на риби и птици. От изпитанията на миналото в душите им се бяха утаили няколко заветни мъдрости и поколение след поколение направляваха живота си с прости и ясни житейски правила. Ако си разлял стомна – напълни я! Ако си разплакал човек – помогни му да се усмихне! Ако си срутил дом – съгради го отново!
Бежанците се пръснаха по подветрените краища на къзълбашките махали, приютиха се в набързо изкопани землянки, а още в ранна пролет на открити поляни под ридовете съградиха схлупени кирпичени къщи. На подбив къзълбашите нарекоха новите си комшии брадвари, защото от Беломорието те бяха донесли не палешници, не сърпове, не коси, а брадви и деца. В десните ръце – брадви, в левите ръце – деца-пеленачета.
Така извървяха непосилния път до отечеството.
И както по родните си краища, заселниците и тук си намериха старозаветно оброчище – стръмно слънчево място, оградено от дванадесет високи каменни стълба. Нарекоха го Главанашки егрек по името, с което първото бежанско селце бе вписано в регистрите на Царство България.
Вековечните стълбове на оброчището напомняха на бежанците светилище, което не бяха виждали, но което съществуваше в интуитивните им познания за род и родина. Пришълците се чувстваха беломорци откакто свят светува и нямаха предишна памет за живот в първобитни пещери. Знаеха твърдо, че човекът се ражда от човек, рибата – от риба, птицата – от птица. Вярваха, че само огънят може да се роди не от огън. И във всяко поколение сред тях имаше някой огневидец. Той посочваше на кое място на осмия ден преди Великден ще припламне Благодатният огън, коя птица ще го донесе…
Оброчището им според проучванията на археолога Аладжов било кромлех. Тъй изследователите наричат такива доисторически градежи, подобни на Стоунхендж в Англия и Карнак във Франция. Научното им название произлиза от бретонски език – кром е кръг, лех е камък. Но беломорците го наричаха по нашенски Главанашки егрек – и с това име оброчището остана в устата на хората.
Животът около Орлово гнездилище също се смеси като на Лазаровденския сбор. Най-напред се отъркаха едни в други децата на беломорците и къзълбашите. Бежанчетата умееха да говорят на птичи език.
- Как-пи-ви пи-сте, пи-бе? – питаха те.
Местните усвоиха говора им и отговаряха:
- До-пи-га-пи-ни-пи-сме, пи-не пи-сме пи-брад-пи-ва-пи-ри!

Никола Инджов – ПО СЛЕДИТЕ НА НОРВЕЖЕЦА