1.
По тъмно в Дунево влетя едноок автомобил, левият му фар не светеше, но като спря пред къщата на овчаря се видя, че возилото е ново, вишнево на цвят.
- На мотоциклет ми направи тойотата, пръча му с пръч!
С тези думи шофьорът излезе от колата и погледна към овчаря и Абрашевецът. Те седяха под лозницата покрай кована синия, на която по мъжки бе наслагана мъжка вечеря – развързан тулум сирене, танур с едро нарязана овча пастърма, дъбов кърчаг с резбовани грозд и слънце по кръглите му стени.
- Кой от двамата е овчеринът? – попита новодошлият и извади от джоба си сгънат лист. – Който ми е написал това писмо…
- Добре си ми дошъл тая вечер, Иване Тремов! – изрече някак тържествено овчарят. – Заповядай, пийни от моя мавруд да ти потече гласът!
Иван Тремов пое кърчага и докато отпиваше, овчарят запали свещ, набоде на вилица парче пастърма и бавно го прекара през пламъчето.
- Е, нямо по-лудоглаво вино от мавруда и няма по-здраво мезе от опърлената пастърма! – възкликна Иван Тремов и се прекръсти. – Хайде, бог доброто!
Той беше човек на средна възраст, невисок, изглеждаше много як. От смуглото му лице повяваше балканджийска ведрост, а очите му май можеха да припламват от дошла му наума хитринка.
- Значи ти си последният овчерин от Дунево и последният жител на същото село, според както си подписал писмото. Вчера го получих, днеска съм тук. Ще стане работата, овчерино, няма как да не стане.
Иван Тремов постави на коленете си дрянов кавал, разглобен на три потъмнели масура, и докато ги снаждаше един в друг, говореше:
- Пръча му с пръч медвенски! Спрях в Медвен да видя новите копои на братчеда, специално обучени в Унгария за лов на глигани, пък като скокна изведнъж неговият козел срещу моята тойота! Дали се уплаши, дали му се привидя като друг пръч, не знам, ама фара с рогата на сол го стри! Пръча му с пръч медвенски!
- Да си видял към Жеравна човек норвежец? – попита Абрашевецът, колкото да се включи в разговора.
- Бе, много чужденци шетат по Камчията и Тича, норвежец май не се е вестявал. Оня ден мина един американец, изкупи де що намери просфори… По два долара на просфора даваше, та бабичките претършуваха изби, тавани, нощви…
- Не ще да е моя човек… – промълви Абрашевецът.
- Такова писмо, овчерино – продължи Иван Тремов, – не бях получавал.
И зачете: “Иване Тремов, българско чедо, Слушам та, синко, по радиото, и та каня, синко, да дойдеш да ми попееш твоите песни, преди да напусна и аз селото ни Дунево. Други след мене няма, селото умира, и аз гаче ли умирам, яла да ми попееш на прощаване. Плащам колкото трябва. Последен овчерин от Дунево и последен жител на същото село Георги Георгиев Георгиев”.
Овчарят въодушевено добави:
- Откакто се помня и докато почнах да се забравям, всяка първа мъжка рожба в нашия род е Георги. Прадядо ми Георги, дядо ми Георги, баща ми Георги, аз Георги, син имам Георги, внук Георги…
- И правнук Георги, и праправнук Георги да дочакаш! И ти ли си Георги? – обърна се Иван Тремов към Абрашевецът
- На мене ми викай Абрашевец.
- Бай Георге, Иван Тремов е жеравненец, пък жеравненци сме и кавалджии, и певци. Първо ще ти посвиря, после ще ти попея. Сега слушай кавала и ако можеш да припяваш, припявай! И Абрашевецът да припява!
Той навири кавала и леко-леко, гуховато-глуховато, прозирна и протяжна като дим от тамян се зароди първата мелодия на Иван Тремов. Не личеше за хоро ли е, за раздумка ли е, овчарят усети, че ако припее, ще припее само ония думи на юнак Стоян, които носеше в душата си цял живот
Че ми е драго, мале мо,
кога ме утре обесят
перчемът ми да се ветрее,
ризата ми да се белее…
И на Абрашевецът му се възрекоха незабравени през годините думи, смутни, и страшни:
Еничари ходят, мамо,
от село на село,
мъжки рожби сбират, мамо,
еничари правят…
Но и двамата се смълчаха, почувстваха, че кавалът на Иван Тремов пее-говори и обзема последната нощ от досегашния живот на бежанското село Дунево.
Призори чак Иван Тремов отпусна кавала, надигна кърчага и заразправя:
- Тати, бог да го прости, имаше голямо гърло. Запееше ли в кръчмата или на двора, хората отваряха прозорци да го слушат. Снежи ли, лети ли, вятър ли насмита одаите – няма значение, прозорците отворени! Жеравненци през зимата се сбират в кръчмата, ама не само да ядат и пият. Най-много се сбираха заради песните. Като тати никой не можеше да пее! Понякога се застояваха по цели нощи! Тати ще запее, ще поспре, ще почнат да тълкуват думите, пак ще пийнат, тати пак ще запее. Песни много, пък и сладки приказки около песните много. А нашите песни са дълги, разказват цели истории… Не са само тъй – песни…
- Пей ми, Иване Тремов! – помоли овчарят.
Иван Тремов запя:
Разбягало се, юбава Стано,
село големо, Алтън Калофер.
Кой горе бяга, кой доле бяга,
Станкин бащица най-далеч бяга,
далеч във Влашко, Влашко-Богданско.
Станка не рачи в Влашко да иде,
в Влашко да иде, Влашко-Богданско
че не знай Станка влашки да дума,
влашки да дума, влашки-богдански….
…Изгревът завари тримата мъже в тежката стъпка на дюлгерското хоро, прихванати през раменете. Пееха песен за плач, пък я изкарваха хороводна и гледаха в нозете си, навярно за да прикрият нажалените си очи:
Че ми додея, сино льо,
кървави ризи да пера,
юнашки глави да мия…
Такива бяха песните на Иван Тремов.
- Сполай ти, Иване Тремов! – каза сутринта овчарят. – Думай сега колко пари струва изсвиреното и изпятото.
Иван Тремов го погледна в очите и отговори закачливо:
- Като за тебе две хиляди лева…
Овчарят влезе в къщата, помая се малко, и донесе пачка банкноти по десет лева.
- Тука са хиляда и седемстотин, толкова имам. Можеш ли да почакаш месец-два за останалите триста?
- Не мога, бай Георге, и аз челяд храня…
Овчарят не забеляза, че очите на Иван Тремов се разискриха смеховито, и додаде:
- Честен кръст, до два месеца ще ти платя!
- Продай ми за триста лева тоя кърчаг, ама пълен с вино.
- Пълен-празен, не струва толкова…
- Знам, бай Георге, не струва толкова, струва точно две хиляди лева!
- Иване Тремов, разбрах, златна душо! Вземи синията, много е старовремска! Донесена е от нашето старо село Дунево, дето е било под Гюмюрджински снежник. Правил я майстор Келеш Саващо, прочут бакърджия!
Който е виждал веднъж Келешсаващовата синия, той цял живот разказвал как с плоския чук майсторът изковал по средата “пресеченик” или “муско” – два триъгълника, сраснати в шестоъгълник, но не било Давидовата звезда; как по малката окръжност около пресеченика били разположени шарки за здраве и против лошо премеждие; как полето до голямата окръжност било наситено със “сюлвии” – кипариси, “широки китки” – лалета, две петлета едно срещу друго, три пеперуди, а крайният пояс – изпълнен с пречупена плетеница. Там майсторът написал: “Синия харизвамь азь Саващо на монастирь Хилендарь”.
Иван Тремов притихна, а овчарят продължи:
- Не знам как е придобита тая синия, имало е един наш Георги в Хилендарския манастир, може и той да е кръстосвал като таксидиот Българията да събира пари за манастира срещу бакърджийски стоки.
- Може… – промълви Иван Тремов.
- Вземи я, от чисто сърце ти я давам!
- Последна отломка от Дунево… – само това каза Иван Тремов.
- Не синия, човек е последната отломка от Дунево, Иване Тремов, от мене да знаеш! – проговори овчарят.
Виното остана недопито, пастърмата – недопърлена. Така свърши последната нощ на последния българин в село Дунево…

2.
Сляпото куче излая приятелски към Абрашевецът, когато той се сбогува с овчаря и продължи по черния път между кориандъра. За Манастирските ребери налучка нащърбен междуселски калдаръм покрай голяма река, съживена от пролетта – Тунджа. Реката навлизаше в равното и изчезваше заедно с безкраен низ тополи на югоизток. През Еркесията…
Еркесията на места бе слегната, на места едва се долавяше в простряна до хоризонта хълмиста земя, но не се губеше нито от пейзажа, нито от душевността на днешния народ. Еркесията очертаваше неизмерима граница в човешкото съзнание. И сега Абрашевецът вървеше успоредно със съоръжение, строено за вечни времена. Неизчезващият прабългарски отбранителен вал внушаваше горчива историческа истина – че нашите предци са смятали противостоянието си на Византия за главна държавна задача.
Защо са намесили Еркесията в противостоянието на Партенона и Мадарския конник? Дали са съзнавали, че всъщност се отбранявали не от велика бойна сила, а от велика цивилизация? Не се ли е намерил поне един хан, един кавхан, един боил да прозре, че Еркесията осигурявала мир и спокойствие не толкова на България, колкото на Византия? Както Великата китайска стена се е оказала в края на краищата за самия Китай препятствие към широкия свят. Както Берлинската стена бе преградила излъчванията на живота в посоката Изток – Запад, а не Запад – Изток…
На балъкламата край Великденски брод Абрашевецът завари само един човек – и той бе поп. Свалил калимявка и приседнал на рибния кантар, отецът човъркаше катурнат на тревата мотоциклет. Редом в речната теснина едър сом с промушена през хрилете и устата конопена връв удряше тежка опашка по водата, но не смогваше да се откъсне от хитроумния капан.
- Добра стига! – поздрави Абрашевецът.
- На мене ли, на сома ли? Ако е на мене, дал ти бог добро! Ако е на сома – осем лева килограма, значи към стотина лева ще ти излезе, сложа ли го на кантара. Кой си ти, чадие божие?
- Защо чадие, а не чадо?
- Защото съм поет. Чадие е обратно на изчадие, нали разбираш?
Попът бе дружелюбен, леко лъхаше на ракия анасонлийка, а десният ръкав на расото му бе съдран. Абрашевецът се досети, че това трябва да е поп Ласко – единственият церемониалмайстор на кръщенета, сватби, опела и панихиди около Манастирските ребери .
- Не ми зяпай раздрания ръкав – каза попът, – ама да ти кажа как стана. Виждаш ми мотора а, нали, аз все на него, за да сваря навсякъде, един съм и за поп, и за наместник господен на девет селски черкви и петнайсет селски гробища. Та слушай сега как ми се съдра ръкава на расото.
Поп Ласко навири глава, притвори очи и издекламира:
Летя по шосето, на шосето яма,
и след малко мене на шосето ма няма…
- Паднал си, значи…
- Голямо падане, брате, чалнах се, божем, и другояче не мога да го опиша, освен със стихотворение.
- То иначе няма да се запомни случката – каза Абрашевецът, – знам по първолаците в училище. Ако им кажеш нещо в рими, запаметяват го веднага…
Абрашевецът не предполагаше какъв мощен патос обзема поп Ласко. Той като че ли чакаше някой да го подкачи на тая тема, и все още с гаечен ключ в ръка, заговори:
- Блажен е, чадие, рабът божи, дето едната поезия му е и хляб насущний, и свето причастие, и молитва благодарствена! Неведнъж на един дъх съм превръщал в стихотворения евангелски слова, та да ги запомни простият народ по-лесно. От мене ако зависеше, щях всички свещени книги да пресътворя във вид на поезия. Вярно, безбожно е населението, но ако вероучението, например, му се предаде в рими и къси редове, ще усвои и библията, и корана, и талмуда! Всеки според вярата си, бил той българин, турчин, евреин. Отдавна има молитва, написана като поезия, нея и децата я знаят! О, мой боже, правий боже…
Тук поп Ласко погледна изпитателно своя слушател. Дали тоя даскал е разбрал за коя молитва става дума?
И Абрашевецът поде темата за поезията:
- Един партиен активист навремето бе започнал да опоетизира Капитала на Карл Маркс, но спря още в началото. Не можа да измисли рима на стойност, на принадена стойност, де, и се отказа. Много се мъчи с тая рима, изчете цялата българска поезия, за да я намери при Вазов ли, при Яворов ли, при Смирненски ли. Не и не, няма и няма! Пропадна великата му идея! Заради една рима!
- Той може да се е отказал – вметна поп Ласко, – като е прочел как пишат хората… Ама при мене римите напират, сами ме подтикват да продължавам! Аз и на ябълка съм намерил рима, ето – я, булка! Намерил съм рима и на гвоздей – грездей. А?
- Римата има значение, ако я вградиш в смислени стихове. Кажи ми още твоя поезия!
Поп Ласко се загледа срамежливо в нозете си и започна нова декламация:
Сяка сутрин слънцето м’ дава
адна пaница със юфкъ.
Сядам и я изявам –
стига да рекъ.
Я гледам празната съдина
и мисля за гладните.
И си викам, че съм гадина,
ама от най-гадните!
Абрашевецът мълчеше слисан, а поп Ласко доверително сподели:
- Сътворил съм и още по-хубави!
- Но защо говориш по един начин, а пишеш по друг?
- От поезията, чадие, раздвоение душевно получих. Денем опявам, нощем възпявам, демек, денем съм поп, нощем поет.
- Добре де, денем опяваш ясно кои хора, ами кои възпяваш нощем?
- Мене си, щом не мога да се опея, ще се възпея!
Абрашевецът успя да отклони разговора към не толкова възвишени признания.
- Тоя сом ти ли го улови?
- Аз го улових и аз го продавам, няма за поп попска работа тука. Който умря – опях го, който се роди – кръстих го, кога беше последния, знаеш ли?
- Откъде да знам? – отвърна Абрашевецът.
- От десетина години насам в енорията народ ни се ражда, ни умира! – продължи поп Ласко и пак повтори:
- Няма за поп попска работа тука! Нá, пазариха ме да продавам риба на балъкламата. То и сомовете линеят, лани бяха като матурици, а тоя, вързаният, е като шаран. Ама и като шаран е екстра сом! Купуваш ли го?
Абрашевецът се позасмя и каза:
- Не ми е до сом сега …
- Няма да пропадне, сома му със сом! Все ще дотърчи шофьора на някой началник. Ами ти кой си наистина, не съм те виждал по нашия край…
Абрашевецът не искаше да помни детството си, но не можеше да го забрави, и неочаквано се разкри изведнъж:
- Аз съм, отче, рожба на Лебенсборн…
- Да ме прости господ, чия си рожба, чадие?
- На Лебенсборн, по български Източник на живот.
Поп Ласко не бе чувал за такава ерес, смая се за миг, но се овладя и предпазливо издума:
- Бе, чадие божие, що ли не те изповядам, та да ми стане ясно кой си и какъв си?
Абрашевецът не ходеше на черква и нямаше представа как протича изповедта. Поп Ласко долови неговото колебание и приятелски добави:
- То не е аз да науча какво криеш в душата си, то е ти да се освободиш от болни мисли. Обаче изповед край балъклама е греховно деяние.
И попита:
- Накъде вървиш и къде нощуваш?
- Ще ти се изповядам накъде съм тръгнал. А пък нощувам където замръкна…
- Е, хайде тогава към Хайдушкия манастир. Там ще те изповядам, там ще преспиш.
Вързаният сом остана на балъкламата, а поп Ласко и Абрашевецът възседнаха мотоциклета и запърпориха по черните пътища около Манастирските ребери.

3.
Хайдушкият манастир се бялна като последна преспа сняг в Сакара. Прислониха мотоциклета при потъмнялата вратня на обителта и поп Ласко поведе Абрашевецът през малко монашеско гробище, прикътано под изкорубени брястове. Той се понаведе и разчете по килнатите надгробия странни мъжки и женски имена.
Забелязал почудата на спътника си, Поп Ласко заобяснява:
- Баломира е била игуменка, когато манастирът станал женски. Ето още пет гроба на игуменки – на Елисавета, на Евдокия, на Петкана, на Дария, на Калина…
- Имената им знаеш…
- Знам ги, нали на всяка задушница ги поменувам. Преди тях манастирът е бил мъжки. Под мраморния кръст е намерил покой Ангеларий, той е първият старейшина. От мъжкото време са останали още седем игуменски гроба – на Дамян, на Игнатий, на Харитон, на Николай, на Йеремия, на Константин, на Йоан. Но мъжете покойници в манастира са повече…
- Сега манастира мъжки ли е?
- Сега един поп Ласко се мае тука и за игумен, и за монах. Колкото да ме погребат и мене под брястовете. Наглеждам килиите и черквицата да се не порутят без хора. Тая светиня, Абрашевец, е строена с хайдушко злато и за заслон на хайдути е строена. Направили са подземие, градено за скривалище, прокарали са проход под зидовете, излиза през един фалшив гроб. Представяш ли си какво им е било на заптиетата съгледвачи като видят да изскача от някой гроб брадат и мустакат хайдутин, пък пръст и недогорели свещи се свличат по силяха му! Иманяри по тоя проход влязоха да търсят жълтици, а намериха черепи и кости. Тайни хайдушки погребения, ни име, ни друг знак е оставен. Може Инджето да е заровен, може Кара Кольо…
- Кой знае… – промълви Абрашевецът.
- А може – продължи поп Ласко, – самият Ангеларий да е бил Кара Кольо. С едното име игумен, с другото – хайдутин.
- Да се е родил като Кара Кольо, а да е погребан като Ангеларий ли? – поде Абрашевецът. – Чувал съм, че има такива случаи. То и сега човек се ражда един, пък умира друг…
Поп Ласко усети същия намек в последните думи на Абрашевеца, когато му каза, че е рожба на Източник на живот, и отсече:
- Да не забравим за какво те докарах в манастира. Ей в тая килия ще пренощуваш. Хайде сега да хапнем каквото бог дал, да ударим по една ракия, а пък утре сутринта ще те изповядам в скривалището. Друга изповедалня аз нямам.
…Март клонеше към април и снежецът, който покри последната мартенска нощ, се стопи още в първото априлско утро. Абрашевецът не усети прехода от залеза към хладовития изгрев, сънят му бе дълбок сън на уморен от скитане човек. Когато се разбуди, лицето му отново се преобрази, но по друг начин. Сините му очи потъмняха, челото му леко се начумери. С такъв вид излезе от килията, а поп Ласко вече го чакаше в беседката около кладенеца. Отецът му подаде негледжосана глинена стомничка и добродушно подкани:
- Хайде, късни си тракийски куртмач!
Абрашевецът надигна стомничката да отпие, но от нея не потече нищо.
- Ама ти не си ли пил вълче мляко досега? То ти личи… Не надигай стомничката, ами строши й гърловината. Вътре има рядко сирене, все едно гъст йогурт.
- Благодат! – каза Абрашевецът, когато опита куртмача.
- Най-добро мезе за ракия, да знаеш от мене! Ама ракията след изповедта!

4.
Човешки кости бяха струпани на купчина в скривалището. Въргаляха се и няколко окъртени черепа.
- Падни на колене и говори! – заповяда поп Ласко и положи длан на главата му.
- Не съм говорил досега така – каза Абрашевецът.
- Говорил си, говорил си, цял живот говорим на колене – отвърна многозначително попът, – затова сме на тоя хал. Почвай, чадие!
Абрашевецът не знаеше какво да му каже, усети изведнъж, че отдавна не бе се размислял кой е всъщност самият той. Смутени и нестройни потекоха думите му:
- Отче, аз съм наистина изчадие… Викат ми Абрашевецът, защото съм рус и синеок, но не знаят, че съм рус и синеок, защото по баща съм германец. Германец трябва да съм и по име, обаче знам само шифъра на германското ми име. Гледай!
Абрашевецът запретна десния ръкав на ризата си. На ръката му между лакътя и рамото бяха татуирани две букви и три цифри – LК 199.
- Майка ми умря през 1942 година от туберкулоза. Помня, че беше българка, думите, с които проговорих, бяха български. Чак като поотраснах, разбрах, че не съм знаел името й. Не е имало нужда да го знам, щом съм произнасял изначалното слово на човека – мама. Тъкмо бях почнал да свързвам думите и значенията им – и тя умря. Не само своето, майка ми и моето име не успя да ми каже. Наричаше ме “Син”, будеше ме сутрин ей така: “Ставай, син!”, шепнеше ми вечер “Спи, син!”… След погребението в училището-болница пристигна висок германски офицер, беше еднорък. Оттогава остана в мене първата ми дума на техния език – нибелунг. Така ранените войници го именуваха помежду си. С един влак, също превърнат на болница, нибелунгът ме отведе някъде далече, пътувахме почти цяла седмица през планински държави и широка река, той я назова Донау, докато стигнем голяма равна страна. Поланд, Поланд – чух да говорят. Така попаднах между много деца, сирачета като мене. Пак в някакво училище, то бе заградено с високи тараби и на входа му пазеха войници с кучета. Там ми татуираха двете букви и трите цифри на ръката и по тях ме викаха за храна, за сън, на вечерни и сутрешни проверки. Това ми е шифърът, отче, от детския концентрационен лагер Калиш. Срещу тоя шифър съм бил вписан с истинското си име в списъка на лагерниците, но списъкът е загубен, изчезнал е, изгорял е… Не съм забравил кой бях там аз – LK айн хундер ной унд нойцен! След години разбрах, че първата буква означава Лебенсборн, втората – Калиш, че другите деца са били поляци, французи, чехи, словаци. Само аз българче. И един норвежец, той беше под номер 200 – LK цвай хундер. Повече номера нямаше, ние двамата сме били последни.
Поп Ласко бе кръстителят на младото население около Манастирските ребери, той подбираше имена за новородените.
- Абрашевец – каза отецът с такъв тон, сякаш че той се изповядва, – името може да закриля човека, може да го възнася над суетата и греха, а може и да го захвърли на присмехулниците. Аз съм един прост селски поп, но схващам, че хорските имена не се делят на мъжки и женски ей така за щяло и за нещяло.
- Е, Станка например е женското на Станко, може и обратно – размисли се на глас Абрашевецът и се изправи. Главата му почти стигна тавана на тайното манастирско подземие.
- Висок германец е бил баща ти! – отбеляза поп Ласко и продължи доверително нататък:
- Едносветци са Стоян и Стояна, Груд и Груда, едносветци са Петър и Камен, Теодор и Божидар. На едни и същи свети мъченици кръстени, пък имената им различни. Случвало ми се е да съветвам Кръстьо ли да бъде някой младенец, Ставри ли. А много имена си идват направо от лоното майчино. Аз, например, щом само зърна отрочето, и ми хрумва как да бъде наречено. Успявам на две-три ракии да откажа родителите от мераци за Агнеси, Жоржовци и тем подобни. На народа му дай мъжките имена да са закрилни, а женските да са хубави! Отгоре на всичко, Абрашевец, едни са имената за богатите хора, други за бедните. Например при богатите е Константин, при бедните Костадин. Иванко е било за царе, Иван – за пастири…
- Откакто търся норвежеца LK цвай хундер срещнах хора с какви ли не имена. Сокол, Шаро, един Прилеп, Мряна, Славея. По имената личи, че Гроздан и Гроздана от кантона са родени един за друг, Ястреб и Гълъбина от Черешник – и те като тях. На тукашния селянин комай и според нрава му пасва името. Искрен, Благородна, Веселин, Хубен, Ваклин… Ти си ги кръщавал, нали?
- Няма кой друг. Веднъж в тая попска работа се намеси милицията и стана тя, каквато стана! – въздъхна попът. – Нали с каквото име си дошъл на света, с такова трябва и да си отидеш? Само чуждият господ може да смени името на човека, защото е немилостив към друговерците. И като почнаха милиционерите насила да преименуват гаджалите и дахлиите, казах на партийния началник, че щом сменените им имена ги няма в моето евангелие, това не означава, че ги няма в корана на техния ходжа! Повече не продумах нищо…
Поп Ласко му довери, че тогава партийният началник се изказал на важно заседание и отсякъл да не връзват кусур на смахнатия поп, нали знаете, казал, че е поет! Да не би да е от Раднево, попитали? Какъв поет е той, бе, възкликнал някой. Хайде сега, какъв, отговорил партийният началник, вие помните ли Никита Хрушчов кога кацна на летище Узунджово? Не помните, ама аз помня. Населението на половината окръг бяхме изкарали да посрещнем високия съветски гост. Пет часа предварително. Та пет часа се месихме с какви ли не хора, попът се запознал с някаква Роси. Както се срещнали в тарапаната, така се и разделили. Поп Ласко написал стихотворение за Роси…
Тук поп Ласко не устоя на изкушенията си, разискри очи и продължи:
- Вярно е, аз веднъж го издекламирах, стихотворението му със стихотворение, на балъкламата при вързаните сомове. Партийният началник беше там и го наизусти от едно слушане. Макар че, Абрашевец, в творбите ми се чувства влияние от народната песен, но кой ли поет пише без влияние? Чуй сега и ти!
Попът не издържа на колене, изправи се и той в подземието. Гласът му отекна като от амвон:
Не отмина и мойта любов,
кат сянка невестина в сърце си съм та зазиждал.
Откак дочакахме в Узунджово Никита Хрушчов,
оттогава не съм та виждал!
Абрашевецът ахна от неочакваната поанта, а отецът се покашля и каза някак стеснително:
- То друга литература за Никита Хрушчов по нашия край няма…

5.
Абрашевецът вдигна един череп от купчината кости в тайното подземие, почисти наслоената тъмна плесен, загледа се в двете очници, прилични на пробойни от куршуми. И продължи изповедта си:
- Ако това е черепът на Инджето, отче… Нали Инджето на млади години е бил еничар?
- Юнашка глава е…
- Той е! Затрепериха ми ръцете.
- Влажно е подземието, чадие, студен дъх те тресе.
- Треска нямам, отче, от друго ми стана въртоглаво. Да ти кажа, че LK айн хундер ной унд нойцен ми беше еничарският номер! Разбираш ли, ние там бяхме като еничари.
- Всичките двеста деца?
- Двеста в Калиш, но общо сме били много повече, да речем, хиляда пъти повече, знам ли? Имало е план да се построят детски концентрационни лагери във всички окупирани от германците държави. Да се съберат там деца като мене – от бащи нибелунги и от майки с арийски външен вид. Първите образци на нова европейска раса.
- Много ли ви мъчеха надзирателите в тоя концлагер, чадие?
- Отче, онова място приличаше на концлагер заради стражевите кучета, заради въоръжената охрана, заради високата ограда, но бе всъщност специално секретно общежитие. Настаниха ни по двама в стаи с парно отопление, млади жени с военна стойка ни бяха прислугата, хранехме се три пъти на ден, даваха ни следобедна закуска. Че аз тогава за първи път вкусих мед, кифла, шунка! Най-напред ни смениха дрехите. Мене ме облякоха в тиролски голф, разполагах с още два панталона – три четвърти и дълги, няколко чифта чорапи, хубави фланелки и ризи, едната на големи синьо-червени карета. Дрехите си държахме в самостоятелни гардеробчета, ниски, като за деца. А какви обувки, отче, какви обувки! Сутрин учехме немски език, следобед възпитателите разговаряха с нас чрез главните думи на техния език – Фюрер, Дойчланд, Шварцвалд, Рейн, Лебенсборн. Възпитателите ни помагаха всеки един да си спомни своята майка, и понеже аз не знаех името на моята, подсказаха ми, че тя се е наричала Ева. И покрай името на мама постепенно ми изградиха спомен за детство. Отначало на сън, а после и наяве, аз почнах да помня себе си в дом с часовникова кула, на циферблата имаше сводесто прозорче. На всеки кръгъл час часовникът издаваше камбанен звън и през прозорчето се показваха човечета и животинчета от германските приказки. Най-много обичах часът, когато се появяваха Бременските музиканти. Вживявах се в друго детство, което не бях живял, но което ми втълпиха. На третия месец в общежитието вече бях почнал да разказвам на възпитателите, че покрай нашия дом тече река Рейн. Стигнах и до ясни видения – как веднъж един мъж и една жена се прегърнаха на високия бряг, как стояха дълго сякаш слети един с друг, как мъжът прекрачи в един железен сал, вързан за желязно въже над реката, как салът, тикан от течението, ускори движението си към отсрещния бряг, и как жената остана разплакана. Това изглежда бяха моите родители. Възпитателите обещаха скоро да ми припомнят и моето име, но един ден над общежитието прелетяха на ята – на ята самолети. Дочух най-напред бученето на моторите, после ги видях да преминават като призраци през ниските облаци, и изчезнаха. “Ще сринат Берлин!” – прошушна една от чистачките в общежитието. Онези чистачки, отче, боравеха с метли и парцали, но бяха облечени в черни гестаповски униформи и носеха кепета на главите си. Именно тогава се пробуди в мене спомена за истинското ми детство, защото ако всичко друго от паметта ми бе изтрито, то в нея още тлееха някои видения със самолети, които минаваха над училището, където живеехме с майка ми… След войната научих, че английски бойни ескадрили излитали от Египет да бомбардират петролните румънски рафинерии… Та самолетите за Берлин възвърнаха в мене единственото неизтрито от паметта ми – песничката, с която мама ме приспиваше. И аз съм я напял веднъж на моя матерен език. Това реши съдбата ми. Вместо да ми дадат име, изведоха ме от общежитието и ме изпратиха в истински концентрационен лагер за деца.
- Още като те видях си помислих, че не си като нас. Вярно, нашите хора са опечени от слънцето по нивите, ама и по рождение са възчерни, направо жътвари и орачи. Виж ме мене, само от ракията почервенява някой път суратя ми, иначе съм ту Манго, ту Цинго…
Абрашевецът продължи изповедта си:
- Когато войната свърши, руски войници ме предали лично на генерал Стойчев, той веднага разпоредил да ме запишат като Найден Найденов Найденов, и ме отпратил в България, в едно софийско сиропиталище.
- Слушай, чадие, ти ми изповядваш миналото си, но живота, който ни е дарил Всевишният, има и бъдеще. Кажи ми какво смяташ да правиш по-нататък?
- Намислил съм отдавна да намеря норвежеца, защото той бе мой брат по баща. На стари години попаднах на негова следа, подсказа ми я певицата Ани Фрид от АББА, слушал ли си тая група? Бях пратил на Ани-Фрида писмо, след като научих, че и тя е рожба на Източник на живот…
- И сетне?
- Отче, аз трябва да видя норвежеца! Имам да го питам и разпитвам, дори и да не ми обърне внимание. Искам да науча какво стана с него след лагера, искам да видя още ли е белязана ръката му, искам да знам как му тръгна живота в Норвегия, защото моят в България не бе нещастен, но беше ли щастлив? Сигурно много сме отдалечени един от друг аз – българинът, и той – норвежецът…
- По какво съдиш, чадие, още не си видял ни норвежец, ни Норвегия, може би и там е като тука?
- Едва ли, отче. Ако беше така, и той щеше да ме търси.
- Може би той не знае за тебе, може би са те изтрили от паметта му?
- Ах, ти, отче, поет си ти и като изповедник! Няма значение, че той е норвежец, а аз не съм, както няма значение, че аз съм българин, а той не. Но и за това искам да го питам. Просто питане – съжалява ли, че не той е българския син на германеца?
- А ти, чадие, съжаляваш ли?
- Че не съм норвежец не съжалявам!
- А че си българин?
Абрашевецът дълго мълча, в тишината на изповедалнята се дочу как пърхат манастирските птици, долови се жужене на пчели. Най-после той продължи:
- Отче, нас, родените от бащи германци и майки негерманки, не ни разделя народността, а нещо друго. Кое е то? Ако втората световна война бе завършила с победа за Третия райх, в Европа щеше да има милиони германополяци, германочехи, германофранцузи…
- И един германобългарин! – вметна поп Ласко.
Абрашевецът продължи изповедта си:
- И как щяха да ни възприемат самите германци? Като равни на тях? Ето защо искам да знам какво стана в град Вернигероде по-миналата година. Норвежецът сигурно е бил там!

6.
Абрашевецът сподели с поп Ласко, че хора, родени по програмата за създаване на чиста арийска раса, организирали световна среща в немския град Вернигероде. Те били вече на по шейсет и пет – седемдесет години. И не само от Европа. Присъствали арийци от Парагвай и Чили, попаднали в нацистките следвоенни колонии. Оказало се обаче, че не всички са по баща германци. Например хамбургският корабен инженер Фолкер Хайнике е бил отнет от чисто украинско семейство, даден за осиновяване и преименуван като потомък на новата си фамилия. Така някои изтощени благороднически династии са придобивали свежа кръв за продължение на рода. Във Вернигероде съобщили и за други подобни случаи с деца, изтръгнати от потомствената среда и отгледани в домовете на арийския елит. На срещата те описали напразните усилия да открият биологичните си родители. Как ще ги открият в пепелта на концлагери, които немците наричат полски, а поляците – немски? След като в продължение на повече от половин век се срамували или страхували да говорят за детството си, във Вернигероде те вече били решени да разкажат преживяното. Но едно е да разкажеш живота си на журналисти, друго – на съседите си. И съвсем различно е да споделяш например в събеседване с работодател кой си всъщност. Друга цел на срещата била да се разсеят някои митове, като например, че е имало специални генетични ферми, в които са били събирани синеоки и руси родители. Аз помня детския концлагер – общежитие. Така или иначе, ние бяхме предназначени да образуваме господстващ расов елит, който да управлява бъдещата световна германска империя. Но дали ни смятаха за незаконни деца на неизвестни родители, и как бе замислен този елит? Каста на хора без корен, за да управляват независими от кръвни връзки? Или нов еничарски корпус, съставен от различни по майчина националност мъже, обединен от идеология. Естествено, идеологията на националсоциализма…
Абрашевецът схващаше, че и сред родените по този начин хора се осъществява расова дискриминация. Уж всички са били готвени за расовия елит, но през годините този елит се е ограничил до Източника на живот от три-четири страни – Германия, Холандия, Франция, Норвегия. Никой от Полша, от Украйна, от Беларус – и от България никой не е бил търсен да се влее в братството Lebensborn.
- И искам да попитам норвежеца каква е причината аз, българинът, да бъде държан настрани от нашата световна общност? Ние всички сме братя по бащи, това е достатъчно основание, всъщност, това е единственото основание, защото братя по майка този Източник на живот не е създавал.
- Чадие – поде същия тон поп Ласко, – и аз имам да питам, и досещаш ли се кого искам да питам? Твоята е по-лесна, ти норвежеца някой ден все ще го застигнеш, но аз, аз как да се добера до моя човек?
Като привърши с изповедта, поп Ласко отново развъртя гаечни ключове и отвертки.
- Всеки път преди да запаля мотора, се налага да му правя основен ремонт – усмихна се отецът.
Във ведрия манастирски двор попът долови онова тайнствено преображение на Абрашевеца, когато лицето му се подмладява, а очите му се избистрят до синьо. И попита:
- Олекна ли ти, чадие, от изповедта?
На никого до този априлски ден и никъде другаде Абрашевецът не бе изказвал толкова притаени подробности от своето житие-битие. Още като се изповядваше и подбираше какво да сподели и какво не с поп Ласко, доста лични преживелици и случки му се сториха незначителни. И премълча, че е вдовец от двадесетина години, че е бездетен, че кукува сам в къщица с дворче, непристъпна и свидна крепост някога в покрайнината на София, а сега низвергната между панелни блокове и здания с мансарди. Не бе ли и той самият вграден в придошъл не негов свят, в нахлуло не негово време? В подземието при черепите и костите на известни и неизвестни местни поборници за род и вяра Абрашевецът си даде сметка, че откакто остана сам, търсенето на норвежеца се оказа главният смисъл на живота му. И попита на свой ред:
- Кажи ми, отче, беше ли срещал човек като мене?
- И да не бях срещал, разпознах те. Има много добро в тебе, Абрашевец… Но и много чужд товар носиш в душата си.
- Не разбирам защо съм такъв, отче. Не че ми се е отщяло да живея, но за дълги години останах сам, а пък самотникът трудно преценява кое му е лошото, кое му е доброто.
- Ти помниш майка си! Името й не знаеш, а я помниш. Ето, това е доброто ти!
- И я сънувам на стари години!
- Господ бог те подготвя да отидеш при нея. Не ще да е скоро, не на мене се пада да те опея. Пък и няма да свършиш в моята енория, вглеждам се в тебе и чувствам, че тук те обзема живот! Лицето ти се променя, белли си, че се възраждаш. А смъртта, чадие, още отдалече личи в очите на човека, аз да ти говоря как познавам кому иде ред да го опявам…
- Вярваш ли в отвъдното, отче?
- Не дърпай езика на поп в какво вярва и в какво не вярва! На тоя свят, чадие, още не се е осъществила божията промисъл за човека. Човекът е трябвало да бъде безкраен, а не е…
Поп Ласко не бе уверен, че Абрашевецът схваща поученията му и повтори още веднъж:
- Безкраен човек не означава безсмъртен човек!
- Така е.
Поп Ласко отново обърна разговора:
- Слушай, отхвърли чуждия товар от душата си!
- Кое наричаш чужд товар?
- Много питаш! Питаш уж за себе си, но аз те усетих, че питаш за другите. За норвежеца, вярно, брат ти е. Но отгоре на всичко те терзаят въпроси дори за украинците, за поляците, за чехите, дето са насила осиновени от германци? Няма да ти стигне душа за чуждия товар!
Абрашевецът се стегна за път преди попът да оправи мотоциклета си.
- Отче, ето ти за спомен тази дискета със шведски песни. Една от певиците е като мене рожба на Лебенсборн. Пък аз тръгвам към Главанашки егрек. Сполай ти!
- Слушай, ако ти се случи пак да минеш покрай Великденски брод и мене ме няма, ама завариш вързан сом, вземи го! Това ще ми е знак, че си бил ти! Друг от нашия край няма да вземе моя сом! Сбогом, чадие!
- Сбогом ли, да не би да съзираш в очите ми смърт?
- Поп Ласко довиждане не казва, то означава, че ще се видим горе. По-хубаво е да се разминаваме докато сме живи и здрави!
- Е, сега вярвам, че си поет, отче! – каза на свой ред за сбогом Абрашевецът и потъна в ореховата гора край манастира.

Никола Инджов – ПО СЛЕДИТЕ НА НОРВЕЖЕЦА