1.
- Е, на пътника път! – въздъхна Абрашевецът, щом гълъбите се поуспокоиха, а камбанният звън мина и отмина. – Сполай ви, добри хора! Кажете ми какъв армаган да ви донеса, ако пак споходя кантона?
- Ти да беше постоял ден-два още, хубав човек си, не ни пречиш! – отговори му Гроздан.
- На пътника път! – повтори Абрашевецът и нарами раницата си. – Та какъв ви армаган, питам?
Гроздан и Гроздана се спогледаха и жената стеснително каза:
- След Великден се отприщват сборовете по нашия край, случиш ли на сбор, армагани дал господ! Въртят се търговци от къде ли не, пък все от нашата черга, ние си ги знаем. Мехмедчето замина от тука училищен доктор, идва си одрински леблебеджия. Панос си тръгна инженер по язовирите, връща се с качета маронянски маслини. Никола Струмянина беше в Дунево началник на пощата, сега кара насам прясна охридска пастрамка. Шарен сбораджийски свят! Най-печени са узунджовците, те още открай време си пазят панаирджийските дяволии. Да знаеш, на око те претеглят като едното нищо! Тях само един човек ги е надхитрял, само един! Питаш ли ме кой?
- Хубаво де, питам те, кой?
- Дяконът Левски!
- Как така?
- Абрашевец, бедняшко село панаир не прави, чорбаджийско трябва да е панаирджийското село, нали? Заради чорбаджиите Узунджово се сдобило при турците със султанско доверие! Средищно място, до петдесетина хиляди панаирджии се сбирали. Уж за алъш-вериш, ама идвали на панаира да се видят очи в очи българи от Тракия с българи от Македония, българи от Добруджа с българи от Мизия. Ще речеш, българи от едно царство, но царство вече нямало, та били българи от едно робство. Идели хем на сгода, хем на сгледа! Знае се какви са били, писано е в кондиките кои са били. От съборените столици Плиска и Велико Търново болярски издънки, от Дебърско резбари, от Самоковско иконописци, от Странджа нестинари. Шарен сбораджийски свят, Абрашевец! Че православни от Цариброд, че протестанти от Банско, че католици от Лозенград! Все нашенци! Бегълци от Диарбекир се шмугвали в гъмжилото ким да срещнат роднини, ким ятаци да намерят… За чудене ли е тогава, че и Дяконът Левски шетал в узунджовската тарапана? Предрешен ту на шоп кюмюрджия, ту на габровски праматарин, разправят, че се явявал и като италиански каменоделец. Дяконът Левски подбирал хора за тайните завери по нашия край! Там се загледал в него чирпанският зографин Георги Данчов, запомнил му сините очи, русата коса – и сетне му нарисувал образа като на икона. А иначе никой от узунджовците не е могъл да го разпознае и затова никой не го е предал. Да бяха го разпознали…
- И щяха да го предадат ли?
- Щяха, щяха…
Гроздана беше убедена, че узунджовците непременно са щели да предадат Дякона Левски, ако го бяха разпознали, защото кога на чорбаджиите им се е налагало да надигат глас с неговите свещени сиромашки думи свобода или смърт? Свещени – защото Дяконът Левски ги е разнасял, сиромашки – защото те още са мои думи, думи на Гроздан, пък сигурно и думи на Абрашевецът, той галиба е от нашата черга, разсъждаваше тя. И пак премълча, че хората свикнаха да слушат празнословия, че отдавна в тоя живот никой не говори като Дяконът Левски, че народът полека-лека забравя своите си свещени сиромашки думи…
- На узунджовци и сега им дай жълтици да броят, дай им кметове да стават! Ама да си кмет от узунджовски сой то е пак като да броиш жълтици! – заключи тя.
- За армагана аз да ти кажа по мъжки, Абрашевец – намеси се Гроздан. – Ако минеш през аязмото на Златна морава, налей ни едно шише скалиста вода, много е силна. И Дяконът Левски е пил от нея! Ако пътят ти е покрай Кайнаково, гребни ни римска вода от Русалкин извор, и там Дяконът Левски се е отбивал, че и римската вода е силна! Силна е Сивата вода към Свраково, говори се, че и от нея си наливал за из път Дяконът Левски!
- Все Дякона Левски споменавате…
- Че кого друг, даскале, само той ни е останал и за отец, и за светец!
Намеси се и Гроздан:
- Не че по нашенските сборове не се помни разбойника закрилник Митьо Ганев, бая чорбаджийски кемери е изтръскал той в торбичките на сираци и вдовици! Не че не се помни сакарския юнак Сидерчето, той натръшкваше по десетина пехливани един след друг и от всяка мазна борба си тръгваше с овен на плещите! Не че не се помни кавалджията бай Кольо Ганчев! Той свиреше по сборовете много преди Ибряма. Не че и Ибряма с напуканите от флигорната бърни не се помни…
- И те ли за силна вода са идвали? – подметна Абрашевецът. – А на вас за какво ви е силна вода?
- Силната вода си е силна вода! – заключи дълбокомислено Гроздан. – Я ечемик на окото да очистиш, я корем да изцериш, пък може и под възглавница да я положиш. Помага!
- Срещу какво помага?
- Срещу болести и слабости, срещу уроки, ти какво си помисли? – засмя се дяволито Гроздана.
- Силната вода е от господа даром дадена – каза Абрашевецът, – пък аз искам по човешки да ви се отблагодаря и за нощувката, и за ракийката, и за сланинката. За доброто!
- Доброто пари не струва! – каза убедено Гроздана.
- Вярно е, пари не струва! Ама през нощта си наумих да ви донеса едно малко хитачи! Да слушате песните, дето и аз слушам!
- Вълкана Стоянова слушаш ли?
- И нея, но друга е моята музика. Още сега ви я давам. Да си я пазите, докато ви донеса хитачито.
Абрашевецът разтвори раницата си и извади красива като детска играчка магнетофонна касетка. На лицевата й страна имаше снимка на две хубави млади жени и двама мъже, облечени по ангелски в бяло. Над главите им дъгообразно червенееха четири букви със сини очертания – АВВА.
- Чете се АББА – обясни Абрашевецът.
- Че на какъв език е написано? – учуди се Гроздана.
- Аз го смятам за шведски език… – многозначително отговори Абрашевецът.
- Ти си знаел шведски! – възкликна Гроздан.
Абрашевецът подмина учудването му и продължи:
- Това са началните букви на имената им. Първото А означава Агнета, двете Б означават Бени и Бьорн, а второто А… Второто А е на Фрида.
- Как така Фрида с А? – учуди се Гроздана.
- Наричам си я Фрида, но нали знаете как е при католиците, имат по няколко имена. Фрида по рождение била Ани-Фрида.
- Шведка ли е тя?
- Шведка, но е като мене! – двусмислено каза Абрашевецът и продължи с пресилено бодър глас:
- Е, останете със здраве! Пак ще намина!
- Чакай, чакай! – спря го Гроздан. – Бива ли така да се говори, колко си българин ти? Ами аз колко съм българин? Ами Гроздана? Да не би в българина да има и небългарско?
- Може да има, сигурно може да има, пък и защо да няма? Щом има българска кръв в небългарите, как смяташ? Тия циганки, дето скитосват с катуните, тия циганки, кръшни и дяволити, те не поемат ли българска кръв? Къде ли не ги причакват българските юнаци с мустаци! Ами еврейките с атлазените рокли, ами те не поглеждат ли към българите мераклии и не им ли посочват с очи откъде да се промушат в семейната спалня, докато Мошето търчи по еврейските си работи? Арменките са прочути със съпружеска вярност, но не всички, не всички…
Много ли германска кръв има в шведката Фрида, много ли в моя норвежец, замисли се Абрашевецът, капчица от викингите или капчица от нибелунгите? Замълча, сякаш си спомни нещо. И повтори:
- Пак ще намина!
- Покрай линията, покрай линията, и ще стигнеш поляна с божури – напъти го Гроздан. – Там има водопойно корито, навремето там пладнуваха овчари и говедари. Сега я срещнеш човек, я не, може само оня, Змийската глава, да се навърта. По-нататък ще видиш поле, открай до край засято с кориандър, трябва да се е вдигнал вече до коленете. В средата на това поле е нашето последно село Дунево. Ех, Дунево… Върви по черния път през кориандъра. И не се стряскай, докато пресичаш селото!

2.
Абрашевецът чувстваше, че хората около Дуневския прелез са преживели някаква безпощадна омраза или са изтърпели някакво насилие. Имаше и следи от огън и меч в съдбата им, странникът долавяше белези от изгорено и посечено не във всекидневието, а в кавалите, които дочуваше покрай пътищата си, особено вечер. Кавалджии не се мяркаха, мелодиите звучаха сватбарски и жетварски, макар че сватбарска глъч не се дочуваше, а жътварският месец още зрееше в пластовете на небето – август ту се приближаваше със спокойния залез, ту се отдалечаваше с разветрения изгрев. Еховити свирни струяха по склоновете на Манастирските ребери, възземаха се от деня към нощта и сякаш вграждаха душата на Абрашевецът в просторите на предишно отечество. Там, където се ражда белият вятър… Там, където през едно устие три реки изтичат в морето… Там, където е Градът на гълъбите…
Абрашевецът се убеждаваше, че носталгията по предишното отечество се възражда от поколение на поколение, че обхваща и него. Опитваше се да си представи какво би почувствал норвежецът, ако са се обадили в душата му и викингът, и нибелунгът. Но имаше ли нужда такъв човек от такива изживявания на съдбата си, след като животът в Норвегия бе уреден и осигурен и надеждите за нещо по-добро въобще не означаваха възвръщане към предишно отечество? Защо поривът към вчерашния ден обхваща мене, а не брата ми норвежец, разсъждаваше Абрашевецът и не можеше да намери отговор. “Аз трябва да видя този човек!” – повтаряше си той и следваше пътя си през села, чиито имена бяха пренесени от села, останали на други места и в други времена.

3.
Народът около Манастирските ребери нямаше корен тук. Чистите българи бяха бежанци от Беломорието. Бежанци всъщност бяха и циганите, придошли катун по катун през мостовете при два различни града с едно име – Комарно и Комаром. За бежанци се смятаха и гагаузите – парцаливи и мрачни изгнаници от бесарабската степ. Турците знаеха къде са дошли, но не знаеха откъде и кога – дали с ордите на прабългарските ханове през Онгъла, дали с ордите на Баязид Светкавицата през Босфора.
Тук минало изглежда имаха единствено безименните траки, от които бяха останали гробници с изографисаните куполи и нищо друго – дори човешки кости не се намираха в мраморните саркофази.
Откакто навлезе в тоя край, Абрашевецът често срещаше студенти – проучватели на градища и местни говори. С раници на гръб те обикаляха клисурите и бърдата и безгрижно разпъваха палатки, където ги свари нощта. Така и той самият не изпитваше боязън от непознати места и непознати хора.
Пътеката покрай буренясалия коловоз на изоставената теснолинейка свършваше към Манастирските ребери и Абрашевецът знаеше, че докато стигне подножието на гористия хребет, все ще попадне на приказливи старци или в някоя кръчма или около някой кладенец. Странникът се надяваше от тях да научи дали са видели норвежец по тукашните пътища, кога са го срещнали…
Загърбил кантона, той усети, че години наред не бе виждал как пресен ветрец полюшва сини метличини, как от зеления мъх излизат на припек гущерчета. Диви божури неугасимо аленееха на злачни места, а разцъфналите крушови горички сякаш го съпровождаха навсякъде, трепетни и благовонни. В буйните предаприлски дни магарешките тръни набъбваха и лилавите им цветове започваха да се разтварят във вид на малки таралежчета.
С вяло примирение Абрашевецът долови, че в зрелите си години бе пропускал неотменимото прераждане на природата, а то е като прераждане на човека, помисли си той. И докато крачеше към спотаеното село Дунево, в съзнанието му се възвърна детство, което той не искаше да помни, но не можеше да забрави…

4.
…Още двегодишен той и приличаше, и не приличаше на жената, която го бе родила. Детската му косица светлееше като глухарче и очите му ясно синееха.
Тогава майка му бе прислужница в едно първоначално училище на края на провинциалното селище, чието име означаваше Градът на гълъбите.
Смълчаната прислужница метеше канцеларията и коридорите, циментеното стълбище, миеше прозорците и дори мажеше дъсчената настилка на класните стаи с подово масло. Нейна работа бе да бие и училищната камбанка за началото и края на всеки учебен час. Младата жена и невръстното й дете се приютиха в кирпичена пристройка в дъното на училищния двор. Стаичка като хралупа, която се измазваше два пъти годишно – по Великден стените с вар, а по Димитровден – пода с червена пръст.
Откъде бе дошла самотната жена в разбъркания от втората световна война Град на гълъбите?
В училището негласно предполагаха, че в образа на русолявото детенце се е прелял образът на другия родител, но никой не знаеше кой е той и какъв е. Инстинктивният усет откъде произлиза животът му се породи с първата дума, която Абрашевецът произнесе – гълъбица. Думата като че ли полъхна едновременно от неговата уста и от гърлото на тъжната мадона, която го приспиваше със странна песен:
Гълъбица бяла
хвъркашé високо,
éдин лóвец, дóбър стрéлец,
гръмна и я рáни…
Абрашевецът сякаш се бе родил от слово, прикътано дълбоко в материнското лоно, съхранено само за него.
От бежанските убежища в стара България през ония години имаше засилен приток на народ. Тракийци и македонци се завръщаха в Града на гълъбите и заварваха своите предишни домове населени със сърби и гърци, и те бежанци. Сърбите, прогонени от Санджак, гърците – от Смирна.
Насилственото преселение бе осъществено след края на Първата световна война, а Втората световна война бе съвършено друга.
Втората световна война бе за жизнено пространство на арийската германска нация. Новата цел изискваше нов световен ред. Промени се стила на живот дори в Париж, в Амстердам, в Осло и в колко още стародавни градове на класическа Европа!
Но съдбата на европейските народи не зависеше от изхода на военните стълкновения. Нито от поражението на вермахта при Сталинград, нито от десанта на съюзническите войски в Нормандия. По-мощна, по-дългобойна и по-дълготрайна бе една нацистка идея, предназначена не за унищожението на хора, а за създаването на хора.
Тази идея се осъществяваше по строго секретната нацистка програма Lebensborn – Източник на живот. Сякаш предназначението на танковите армии на маршал Гудериан и маршал Ромел, на въздушния флот на маршал Гьоринг, на артилерията на фелдмаршал фон Паулус бе не за друго, а да заглушават проплакванията на около четиристотин хиляди необикновени деца, родени от 1939 до 1945 година. Бащи им бяха високи, синеоки, русокоси мъже с бяла кожа – преки наследници на арийците, съхранили чист расов произход – и предимно офицери от Гестапо. Съпруги те си подбираха измежду красивите млади жени от окупираните територии, които наподобяваха по някакъв признак арийския тип човек.
Майката на Абрашевецът бе с изправена здрава снага, очите й светлееха до синьо, а косите й бяха тъмноруси. Елипсовидният овал на лицето, правият нос и тънките устни показваха, че е от тракийски сой. Измежду тракийците се срещаха и помаци друговерци, но смешение на кръв там не бе ставало дотогава. Тракийците от чисто българските селища дори се бракосъчетаваха помежду си, роднини се вземаха с роднини, само и само да не се претопят в друго племе.
Майката на Абрашевецът бе от едно голямо българско село с четири черкви в подножието на Гюмюрджински снежник. В горната махала растеше чинар, за който смятаха, че е на шестстотин години и е посаден от Патриарх Евтимий. Местният народоук твърдеше, че именно в това село, някога метох на Бачковския манастир, патриархът е завършил земния си живот. За родолюбивите му разсъждения доказателства нямаше, но именно заради липсата на доказателства народоукът не се отказваше от хипотезата си. Нарочно са унищожени всякакви следи от златозарното присъствие, говореше той.
На север от селото бе стара България, а на юг, в беломорския простор, тъмнееше остров Самотраки.
Българско население на острова бе оскъдно – каменари в планината Фенгари, земеделци по гористото крайбрежие, офицери от малка временна казарма, полицаи и чиновници на пристанището. Майката на Абрашевецът бе пристигнала там като сезонна детска учителка.
На Самотраки се случи нейната голяма първа любов, греховна според тракийския морал, но неизбежна. Един ден се появиха група германски офицери. Те се настаниха в градчето Хора и се отдадоха на някакви наблюдения подобно на Посейдон, съзерцавал Троя от Самотраки. Най-младият веднъж погледна с притворени очи хубавата българка и тя долови мъжкия му поглед с неведом дотогава трепет на женското си сърце. Скоро германските офицери си заминаха от Самотраки, а тя си тръгна през ваканцията – и повече не се върна.
Животът й по-нататък продължи в училището в Града на гълъбите, където премина ранното детство на Абрашевецът. Училището бе и болница за ранени в Беломорието германски военни. Макар и инвалиди, почти всички можеха да работят с тесли и рендета. Те самите си направиха дъсчен сенник с пейки и дълга маса. Миришеше на прясно дърво, долавяше се и силен дъх на йод, защото войнишките рани бяха пресни. Свенливо майката на Абрашевецът се вглеждаше в германците и сякаш търсеше някого…
…За Града на гълъбите Абрашевецът си спомняше и не си спомняше, но вече в зряла възраст в христоматията по родинознание прочете стихотворение, което той запомни дума по дума, обаче така и не успя да запамети името на автора. И като вървеше сега по следите на норвежеца, с обзето от кавалите сърце, Абрашевецът произнасяше думи, непривично подредени в шепот и патос:
Градът на гълъбите – полъх
от средиземните морета,
приют на озарено детство,
заслон на старческа несрета,
на тихи скитници мравуняк
и рой на триезичен говор
по хановете камиларски,
по дебри лавър, дебри явор.
На калдъръма там ще просне
луната лъвска кожа жълта,
невидим в мелници крилати
планинец вятърът ще нахълта,
нощта ще сейне звездопади
върху земята, отредена
заради гроб един разграбен
да бъде моята родина…
Човечеството преминава
там по мостовете гърбати.
И праматарите евреи,
и земемерите хървати,
сирийци с глъчка арамейска
и спътниците звездни – маври…
Градът на гълъбите свети
с високия светлик – септември.
Градът на гълъбите вече
от мене чезне и полягат
чинарите и есента му
слънчасала в архипелагът
на паметта. Там онемяват
кавалът, гайдата и чанът,
там време свърши, там угасна
човекът с карамфил заченат…

5.
Манастирските ребери трептяха в ослънчения въздух далече и високо. Улисан във видението, Абрашевецът дочу жужене на пчели и усети приливи на пролет в тласъците на кръвта си. Почувства се в необичайно състояние и, както неведнъж при такъв изблик на сърцебиене, по лицето му се появи изражение, което повечето хора не познаваха. Изглежда придойде проблясък от душата му и го освети отвътре. Очите му се озариха и чудодейно Абрашевецът като че ли заприлича на друг човек.
Да бяха го видели Гроздана и Гроздан сега, щяха да се сепнат. Защото вместо замисления и начумерен вчерашен гостенин пришълец, към поляната с божурите вървеше напет ведър мъж, макар и на години. Глухарчестият перчем се разсипваше по челото му. Между пчели и метличини той се вслушваше в душата си и потъваше в незнайни човешки глъбини.
На поляната с божурите по водопойното корито тъмнееше напластената многолетна плесен върху белите някога камъни на градежа. Гърбавонос младок бе подставил бос крак под чучура.
- От ходене ли натърти пети? – подхвърли му Абрашевецът и приседна на ръба на коритото.
Странно заговори младокът:
- Много има да разправям и много има да се чудя как да започна. Кой съм ще ти обясня по-нататък, а първо ще ти кажа, че за да обясня кой съм, е било нужно много да размишлявам. Толкова много, че моите размишления да превземат и сънищата ми…
Абрашевецът почти не схвана какво му казва младокът, а той се взря пронизително в очите му и продължи:
- Нужно ще е обаче да не започна отначало, а оттам, където размишленията ми са придобили доловим и разбираем характер. Всичко друго, което е повече от което ще кажа, оставям настрана като свещено извън мене. То са сакрални текстове, чийто смисъл ми е помогнал да осъзная туй, което ще кажа. Тия текстове дължа на един шаман, на един Наблюдавач. За неговия свят се отнасят настоящите думи.
- Младок, ти какъв си бе? – свари да попита Абрашевецът.
- Не знам какъв съм. Знам кой съм.
- Щом е така, кой си?
- Аз съм Змийска глава. Това ми е и името, и естеството.
- Откъде си ти?
- От място планинско съм, нарича се Манастирските ребери. Обиталище на разни шамани, които никак не приличаха на шарлатани. По-скоро на високопоставени хора приличаха. Хитростта им бе като на змия, която, като пресича коларски път, се изпъва по него, обърната към една от посоките му, и се претъркулва настрани. За да не я прегазят постъпва така.
- Змията, да речем, си виждал, ама за шаманите говориш като за живи. Те кога са живели?
- Винаги и никога.
- Как така винаги и никога?
- Имам да казвам много повече, от което ще кажа. А защо няма да го кажа е въпрос, чийто отговор е, че защото няма тишина, която да подслони словото ми.
- Слушай, младок, да не би да си от Раднево? Кротък ми се виждаш, хайде да те откарам там, откъдето си дошъл.
- Защо всички вие, улегналите хора, смятате, че съм от Раднево?
- Е, не си ли?
- Не съм, пък лошо ли е да съм от Раднево?
- За друго ми е думата…
- И на мене ми е думата за друго. Аз виждам през времето.
- През времето ли? И какво виждаш?
- Виждам Наблюдавача.
- Къде е той?
- Там, на Манастирските ребери. В завития свят на охлюва.
- И как изглежда!
- Осанката му е много горда, тя е като осанката на самите Манастирски ребери – наметнати с достойнство. Мъгливо е, мъглата е на своя трон – в сухите русла на възвишенията. Дълбоко в спомените корени, подобни на змии, допират темелите на градище, достойно да предизвика преклонение у дори у нашественика. Всяка гледка е иконостас на светците, вградени в сърцата на населението там. А това население – кое бе то, какво бе? Много гърци и много турци бяха познали коварствата му, то предизвикваше преклонението на всеки, надникнал в битието му, доловил подадинето му. Чуждо на всяка доктрина и идеал, то изтъкваше човешки лица в своите отчайващи въжделения. Това население бе наметнало над кръгозора си своята несъстоятелност и не гледаше в корените си – те бяха поразени. Бяха поразени от самите Богове на това население. На обвиненията, че е изменчиво, то посочваше водачите си, които неприкосновено сееха прям страх. Прямият страх се бе трупал върху българското лице и трудно бе да се устои на изражението му, то показваше чертите на много опасни предпоставки.
- Нищо не разбирам – продума зашеметен от думите на младока Абрашевецът.
- Нищо не разбираш, а това е и твоя свят!
- Не проумявам думите ти.
Младокът продължи със същата тайнственост:
- Словата, на които аз, Змийска глава, съм пазител, на чийто смисъл съм пазител, имат добре познати свойства. Щом изрека мое слово, всички събират погледите си в мене, запрягат мълчанието си в очакване на следващите ми думи. Когато и аз замълча, събеседниците ми не се сещат кой и какво трябва да проговори или да направи. Аз, Змийска глава, винаги съблюдавам кой и какво ще проговори или направи, винаги съблюдавам кой ще покаже пръв слабостта си. Него различавам, като посочвам пътя му.
- Слушай – каза Абрашевецът, – аз съм учител, между моите ученици не е имало подобен на тебе смотан умник. Но ти не се нуждаеш от учител, на тебе ти трябва съмишленик. Аз не те разбирам, но няма да те забравя. Ето ти моя адрес, напиши ми някой път докъде си стигнал. Ти си роден да стигнеш далече. Напиши ми, иска ми се да ти помогна, ако потърсиш помощ от мене.
Самотата бе най-големият приятел на Змийска глава и не можеше да бъде заменена от никого, с нея той споделяше видения, които не спохождаха нито родителите му, нито връстниците му. Учителят едно проумя – Змийска глава съществува в таен свят, свободен да прави каквото ще с мъката си.
- Ти сигурно си щастлив човек! – проговори Абрашевецът.
- Да си щастлив е опасно! – отговори му Змийска глава. – Чуй песента ми! – каза неочаквано той.
Змийска глава му изпя песен, уж тукашна, но не бяха я чували ни по сборове, ни по сватби, ей тази песен:
Сън сънува Божа майка,
ой та тебе само, свети Иване,
сън сънува, сън бълнува,
ой та тебе само, свети Иване,
сън бълнува – едно дърво,
ой та тебе само, свети Иване,
едно дърво – клоновато,
ой та тебе само, свети Иване,
клоновато, върховато,
ой та тебе само, свети Иване,
върхите му – синьо небе,
ой та тебе само, свети Иване,
клоните му земя метат,
ой та тебе само, свети Иване,
по клоните му златни люлки,
ой та тебе само, свети Иване,
в златни люлки – дребни деца,
ой та тебе само, свети Иване,
дребни деца – млечничета,
ой та тебе само, свети Иване!
Абрашевецът долавяше, че и този странен младеж подобно на Гроздан и Гроздана се отдалечава все повече и повече от себе си. Велик военен шаман му бил нашепнал с глас на северен вятър „Крилата на орела се веят над времената” – и Змийска глава вярваше, че за крилата на този орел се е хванал той самият. И че наблюдава същото, което и орелът…

6.
Двамата сякаш не се срещнаха при водопойното корито, а в някакъв загадъчен предел на космическото пространство, поради което тази среща между Абрашевецът и Змийска глава настина никога повече нямаше да се повтори. Абрашевецът търсеше своя норвежец и понякога се смущаваше, че го вземат за странник, а по глухите черни пътища извън големите градове му бе съдено да среща какви ли не странници. Като Змийска глава, когото съселяните му и познаваха, и не познаваха. Местните хора бяха забелязали, че още десетина годишен Змийска глава се отделя от детските игри и започва да чезне по цели дни в гъсталаците на Манастирските ребери. Навлизаше там по изгрев слънце и излизаше по залез. И никой не знаеше къде скитосва младокът, говедари и овчари тук има само в ниското, а нагоре са глиганите и зайците, много птици, също така и останките на някакви древни градежи. Горе е “Калето”, оръфано от времето, под темелите му има други темели, а на места Змийска глава съзираше следи от светилища, хромели, шарапани, каменоделни, рудници – цял един каменен свят, изчезнал дори от паметта на историята. Змийска глава се бе появил, когато бяха открити, проучени, прозрени, описани, фотографирани, нарисувани, реставрирани Вавилон и Троя, Чичен-ица и Фараонските пирамиди, Стоунхендж и великаните на остров Пасха. Манастирските ребери изглеждаха последно неизяснено убежище на култове, религии, цивилизации, на странни главозамайващи кръстоски между тях. Това обземаше пулсиращия разум на Змийска глава, макар с натрупването на познания да му ставаше ясно, че доказателствата са предизвикателни, но оскъдни. Той намираше бронзови тотеми, чертежи и рисунки върху скали, разхвърляни по пороищата плочки от възчерния камък габро с тайнствени барелефи, обработени от майсторска ръка кремъчни и живачни отломъци.
Така премина детството и юношеството на Змийска глава. Вглъбяването в предполагаемото минало на родния край придаде особена светлина на юношеския му поглед, изостри на младини характера му.
Мислеха го за ангелски човек – така наричат под Манастирските ребери привиденията, призраците, тайнствените сенки на умрелите.
- Мене ме наричайте Змийска глава! – настояваше той. – Не съм ангелски човек!
- Колко човеци си видял ти, та се отричаш от човешкото? – попита го някакъв старец веднъж.
- В тебе още един, пък в мене кой знае колко… – отговори младокът и се сля с безименния народ.
Двамата странника си тръгнаха от поляната с божурите в различни посоки. Със сянка в погледа Абрашевецът проследи как младокът изтлява в пролетния въздух. Осъзнаваше, че Змийска глава е възправен в началото на път, който никой досега не е извървял – и го обзе необяснима тъга. После пое натам, откъдето бе дошъл младокът. Предчувстваше, че никога повече няма да срещне такива пронизителни очи, каквито имаше Змийска глава.
- Да не би все пак да е ангелски човек? – каза си на глас.
Ангелските човеци под Манастирските ребери вече бяха повече от живите. Абрашевецът не знаеше, че Гроздан и Гроздана си помислиха и за него, че е ангелски човек, след като им даде песните на АББА.
Да, Абрашевецът и Змийска глава никога повече нямаше да се срещнат, но връзката им не прекъсна. Четири-пет години след тази среща при водопойното корито на поляната с божурите, Абрашевецът получи писмо от Змийска глава.
Ето какво му пишеше той:
«Сега съм студент, на университско ниво Наблюдавачът ми подсказа, че пътят към целта все още е дълъг. В очите на хората виждам нови хоризонти, много различни и пъзелно свързани. Наистина част от изгубеното звено в историята, което толкова време търсех, се появява в съзнанието ми. В последно време погледа ми е привлечен от някои културни особености на прабългарите, неподлежащи на поляризация във виждането ми. А това означава, че идват от много далече и единият от полюсите им се губи зад всички познати ми хоризонти. Опирам се на много интересни експонати от някои музеи, които не бях виждал, а също и на много мои нови находки от Манастирските ребери. Позволявам си да казвам от време на време, че се занимавам с изследвания, просто защото никой не ми се присмива. Така неочаквано за мен един надпис от селските гробища, който не можах да разчета, се оказа неразчитаем и за преподавателя ми по старобългарски. Така да се каже, това си е все пак нещо неизвестно досега в езика. Паралелите, които започвам да прокарвам, са много дълги и внимавам да не се оплета в тях. Когато посетих Демир баба теке, за което вие ми говорихте, осъзнах, че не бях виждал нищо подобно. Но забелязах големи сходства с по-скромни светилища. Те са в Южна България и са посещавани единствено от българи поради липса в околността на турско население. Зададох си въпроса – ако това са били прабългарски капища, оцелели и след покръстването, следователно и езикът на жреците им най-вероятно е бил тюркски. И ако турците срещнат такова население, ще бъдат принудени да означат привилегироваността му пред типично славянските поселища. Село Дарманлии /до моето село/, от което произхождат сведения за традицията да се оставят сплетени кичури коса на момчетата, и населението на което се самоназовава “чисто българско”, носи от една страна турско име /дар- територия, ман- уголемяване/, а от друга – име на български деспот от времето на цар Теодор Светослав – Дърман. Това е една хипотеза за приемственост и възможно вливане на прабългарски останки в турската култура. На Манастирските ребери открих внушителни показатели за присъствие на прабългарска аристокрация, свързана с шаманската прослойка, която е имала важни задачи през целия езически период. Легендите на околното население и до днес гъмжат от спомени за това време. Но там християнството е било много силно защитено през османската епоха, нямало джамии и до всяко езическо капище се пристроявало параклисче, чийто патронен светец напомнял с някое свое качество за духовете от индивидуалните култове на шаманите. Жертвоприношенията продължавали и това бил преходът. Ето моето разяснение на знака от снимката, която ви пращам. Всъщност той е изобразен върху бронзова плочица с миниатюрни размери. Това е шаманска принадлежност, изгубена из Манастирските ребери или изровена пак там от нечий гроб. Погледната с поглед на български шаманист, тя се оказва шедьовър на шаманската култура по българските земи. Смея да го твърдя, защото няма преки аналогии с произведения от подобен тип, намирани в Плиска, Преслав, Мадара. Знакът обединява хаос от примерни или символични случки. За разгадаването на знака аз използвах духовното наследство на Скандинавия, чиято митологическа система е тясно свързана с районите, обитавани от тюркските шамани. Естествено, не може да има пълно препокриване между тюркските руни и т.н. руни на викингите.”

7.
Привечер Абрашевецът достигна кориандровата нива и намери черен път през нея, очертан от малките колелета на магарешка каручка и от автомобилни гуми. Личаха и следи на овче стадо – вдлъбнатини от дребни копитца и разсипани като мравуняк черни барабонки. Необикновена тишина обземаше околността и странникът дори си помисли, че е попаднал в завития свят на охлюва – както определяше мястото на своите видения Змийска глава.
Пътят хлътна в падина и насред кориандъра изведнъж се откриха една по една къщите на село, шмугнато под разцъфтели в снежнобяло и нежнорозово ябълки, сливи, дюли. Неподрязани овошки, подивели и с възвърната първична сила затиснали полегнали плетове. Потънали в бурени стари лози, опънати на редици по ръждясала тел. Тревясали неокопани зеленчукови лехи. Къщите бяха от така наречените шаронки, строени някога за прииждащите от Беломорска Тракия бежанци под наблюдението на комисаря на Обществото на народите Рене Шарон. Две закрити помещения, иззидани от едър камък, помежду им отворен сайвант, външна стълба до втория етаж, доизграждан с тухли. Мазилката вече изронена, покривите до един хлътнали.
Абрашевецът тръгна по единствената улица на замрялото село. Мярна му се сграда със сводове между три колони, на нея зеленикава табелка “Пощенска станция”. Редом белееше постройка с големи прозорци – вероятно тук е било училището. До училището – къщица без двор с табелка “Здравна служба”.
Защо населението бе напуснало това уредено село и кога?
Дуневци слезли навремето от каракачанските колиби на Сливенския балкан – там възлезли откъм Гюмюрджински снежник, а там – от ниските крайбрежия на Порто Лагос. От памтивека в Порто Лагос дуневци ловили риба и с дънни мрежи вадели в плиткия лиман раци и сулини, заприщвали змиорки в пролетните ручеи през лъките. Животът им се разбъркал, когато неколцина мъже от селото, взети за войници на цар Самуил, се завърнали след битката в планината Беласица. Ослепени от император Българоубиецът, водел ги едноок стотник, и той дуневец. Гърците тогава решили и от слепите, и от зрящите да направят нови гърци и да им сменят езика – и дуневци напуснали Порто Лагос. Не защото българският цар загубил войната, а защото загубил мира… Намерили място да побият кол под Гюмюрджински снежник, станали земеделци и скотовъдци. Историческото им време отмервал чинарът, посаден от Патриарх Евтимий в най-голямото българско село по южния родопски склон. Научили се да развъждат камили и като камилари разнасяли всякакви товари по земята от Елбасан до Багдад. Тогава султанът опожарил селото, понечил да им смени вярата – и те поели отново преселническият си път. Не защото оставали без покрив над главите си, а защото оставали без свой Бог над себе си. Стигнали до Сливенския балкан, прилепили се към каракачаните – каракачани не могли да станат…
Но не скиталчеството от отечество към отечество, от език към език и от вяра към вяра определяли съдбата им. Преселенията най-много личали в прехода от един поминък към друг. На дядовците рибари внуците станала земеделци, на дядовците земеделци – въглищари. Захващали се с всякаква работа, но били бежанци навсякъде. Един ден, когато Първата световна война разбъркала света, беломорците слезли в равнината под Манастирските ребери и основали ново село със старо име – Дунево…
Улицата, доста широка и права, го изведе на другия край на селото, където падината свършваше и нагоре се възземаше отново кориандърът. Едва тук долови някакво движение и наистина, в последния двор зърна двама души, единият с домашен пуловер, обул гумени ботуши, а другият облечен по градски – сини джинси, черно поло и кафяво кожено яке. Сребриста лека кола от непознат на Абрашевеца модел бе паркирана до стобора.
- Чакай, ей, да вържа звяра! – подвикна му човекът с ботушите.
Абрашевецът видя голямо каракачанско куче. То стоеше кротко, но имаше страховит вид.
- Сляпо е и не те вижда, но познава, че не си от нашите – каза същият човек.
- Добър вечер! – поздрави Абрашевецът и докато стопанинът на кучето отговори, другият в двора отвърна на италиански:
- Бона сера, синьоре!
Абрашевецът разбираше италиански език и без да се намесва, забеляза как стопанинът на кучето схваща смисъла на това, което италианецът продължи да му натяква. А той му говореше, че до една седмица трябва да ликвидира стадото и да опразни къщата. Че за тридесетте овце му дава хиляда и петстотин евро, по петдесет на глава. Че не им ще нито месото, нито вълната, иска само да се махнат от къщата. Че за кучето не дава нищо.
Италианецът кимна с глава и без да подаде ръка на никого, влезе в сребристия автомобил и изчезна по пътя към кориандъра.
- Това беше, земляк, край… – въздъхна овчарят. – Аз кучето ще си го гледам, докато е живо! Ами тебе какво те води насам, тука вече всичко е продадено!
- Минавам ей така, не съм от вашия край. Слушай, като идва италианец насам, не е ли идвал и един норвежец?
- При овчерин в пусто село идат всякакви. Не ги разпознавам по езика, ама всички искат едно и също – да купят Дунево!
- Не съм чувал досега село да се продава! – каза Абрашевецът.
- И аз не бях чувал, ама нá, продава се!
- И как се продава, къща по къща ли?
- Почна се къща по къща… Един англичанин си купи, двама-трима французи, но италианецът първо изкупи техните къщи, а сетне и останалите. Купи цялото село, ей! Аз съм последният жител. И трябва да напусна до една седмица. Италианецът започва ремонт на шаронките. Ще сменя дограмите, ще вкара водата вътре, тоалетни и бани ще прави долу, и горе. Иска да съживи Дунево, намислил е да го превърне в село за ловен туризъм. Излитат от чужбина и кацат тука с малки самолетчета – и направо на лов по Манастирските ребери. Там глигани и сърни колкото искаш, елени, фазани…
- Със самолетчета, казваш, ще пристигат?..
- Ти не мина ли по шосето? Не видя ли, че при отбивката за черния път шосето е разширено, така го строиха навремето – като писта за хеликоптери и самолети в случай на война. То заради това разширение избра италианецът и нашето село. За три часа от римския папа при мене! Ама мене ме пъди. Той някой ден ще купи и шосето.
- Продава ли се?
- Има мераклии да го продадат, но селото е без сайбия, а другоселски кмет няма право.
Стъмни се и Абрашевецът попита:
- Може ли да преспя някъде?
- Може където искаш. Остани при мене, тъкмо сляпото куче ще те припознае. И тъкмо ще чуеш Иван Тремов, довечера той ми иде от Жеравна. Ти слушал ли си как пее Иван Тремов?

Никола Инджов – ПО СЛЕДИТЕ НА НОРВЕЖЕЦА