1.
Животът им през първата високосна пролет на новото хилядолетие бе станал живот малокръвен, слабозарни – очите, но и двамата обитатели на кантона смогнаха да видят, че сам човек слиза с белия вятър откъм Вълчи връх. Нито по снага, нито по вървеж го припознаха, пък и той бе май единственият странник, който напоследък биеше път покрай Дуневския прелез на изоставената дековилка.
- Такъв Иван-Драган не сме гощавали досега! – промърмори жената, изпосталяла от родени и природени деца. – Кой го знае безпътен ли иде, безроден ли, от какви тилилейски пущинаци…
- Какъв Иван-Драган, каква гощавка? – попита мъжът, опънал рибя кожа по магарешки кости.
- Свечерява и свечерява… – промълви жената с привично предчувствие пред глухата нощ, която обземаше околността. И тя самата не знаеше защо по заник я спохожда смутната мисъл, че именно утре призори тук няма да разсъмне. Но както и през отминалата дълга зима, пак притаи малодушния си усет за беда и продължи:
- Разбере ли тоя странник, че от нас нататък ни влак, ни гара, ще налети на вода, с водата – на хляб, с хляба – на сланинка, със сланинката – на ракийка…
- Ами, Гроздано, и ние веднъж да се поразговорим с някой Иван-Драган!
- Бе, Гроздане, бе, ти си се оттурчил, бе! – засмя се жената и тъкмо мъжът да вмести своята дума, удължената от ниско слънце сянка на странника прекоси прага на отворената врата.
- Влизай, влизай! – подвикна мъжът. – Съзряхме те на светлото!
Странникът хлътна в отдавна неваросаното служебно помещение на кантона. На овехтяло старомодно писалище му се мярна железен телефон с висока вилка, в рамка на отсрещната стена – пожълтяла инструкция за спускане и вдигане на бариери. Червена железничарска фуражка бе окачена като фенер на цигански гвоздей…
Ненадейният гост мигом прозря, че от предишното гъмжило на малкото влакче са останали само тия двама старци. Кантон и кантонери на доизживяване той досега не бе виждал, макар че под път и над път съглеждаше обречени на същата орисия порутени краварници, подивели черешови градини, изнемощели лозя. Вероятно се бе примирил вече и със запустението на земята, но сърцето му все още едва се възземаше, когато понякога заничаше в празните селски прогимназии. Една и съща необяснима немара личеше там. Черните дъски в класните стаи – олющени и напукани, портретите на възрожденците – килнати по стените на коридорите, книгите в библиотеките – разбъркани по лавиците. Обхващаше го тъжната самота на човек без корен и връх. Долавяше двойствен смисъл в повсеместното равнодушие към гибелта на училища, кръстени на Кирил и Методий, на Васил Левски, на Христо Ботев…
Мъжът и жената седяха на отъркан миндер, вторачени в него – и странникът заговори пръв:
- Никой ми не спомена, че в кантона няма хора, та си рекох да ви не подмина…
- А кой ти каза, че има хора?
- Никой де!
- Тъй кажи! Е, откъде идеш ти, кой си? Разхвърляй се, почини си.
Странникът свали омачкана раница от гърба си и въздъхна:
- Учител съм, да питаш накъде съм тръгнал…
- То не е женска работа накъде е тръгнал някой мъж, ти питай, ти си началникът на кантона! – подкани жената мъжа.
Мъжът благодушно продума:
- Е, и накъде си запрашил?
Странникът замислено отвърна:
- Знам ли накъде? Накъдето и норвежецът…
Откакто свят светува за човек норвежец на тоя прелез никой не бе споменавал и двамата кантонери се смълчаха, разбрали и недоразбрали какво иска да им каже странникът. Огледаха му обувките – поизносени кубинки, туристическият му клин – поизтъркан, аноракът му – овехтял едновремешен брезент.
- Миналата пролет, тъкмо да го стигна норвежеца, хлътна той в джамбазкия панаир при Гърбавия мост и ми се загуби от очите. Първо се замота между конете, сетне между тополите край Марица. Каза ми един циганин налбантин, че видял чужденец да върви към гроба на Кралимарков татко. Хукнах натам, не го заварих, пак се върнах. Питам циганина налбантин по какво е познал чужденеца, пък той ми отговаря, че по боята, не е като нас вика, ама е като тебе. Та се въртях два дни там покрай атове, кобили, катъри, мулета, магарета…
- Бе, ти добиче ли търсиш, човек ли? Ката пролет ли го търсиш? – понечи да се надсмее мъжът.
- Недей, не сте присмехулни хора вие – възпря го странникът, – няма за какво да сте присмехулни, нали ви душите виждам!
И добави:
- Май всяка пролет норвежецът идва в България и аз нагоре надолу кръстосвам пътя му, белки го засека някъде. Сега как да ви кажа и как да ме разберете? Аз трябва да видя този норвежец!
- Ако си софиянец, що го не пресрещнеш на софийското летище, той сигурно идва със самолет.
- Софиянец съм, но там е работата, че за норвежеца научавам от вестниците. Значи на другия ден, след като е пристигнал, и направо от самолета е поел своите си пътеки. Те водят насам, а той из вашия край върви по птичи следи…
С недомлъвки говореше странникът и Гроздан някак стеснително каза:
- При нас няма норвежец, не е и минавал…
- Може да мине.
- Може, ти как мина.
Най-сетне кантонерът се досети, че още не си знаят имената, и бавно натърти:
- Ние сме Гроздан и Гроздана, а ти?
- Абрашевецът съм аз, Абрашевецът…
Странникът се нарече тъй, сякаш името му не бе само негово и самият той се гледаше отстрани. Имаше светло рус перчем, приличен на изпръхнало глухарче, което се сейваше по челото му, но не се разпиляваше.
Гроздана сведе очи както някога в Хайдушкия манастир, когато на великденската служба бе дошъл еднорък германски офицер. Шушнеха, че иде от Сталинград и отива към Берлин, а по пътя поспрял да види резбования иконостас на беломорския майстор Чанчерът. Еднорък, но красив бе германецът, висок и строен, а щом свали фуражка, перчемът сякаш освети лицето му. Дотогава Гроздана не бе срещала мъж като него и с потайна женска усмивка се усети непорочно заплодена от неведома хубост и сила…
Сега необикновеният странникът я подсети, че и тя подобно на него съзира себе си отстрани, че не старее, а се преражда в друг жена със същите сивосини очи, същите вълнисти коси, но с променена душа. Отдалечаване, започнало от германския офицер в манастира, и оттам насам неусетно-неусетно отдалечаване от всичко, присветвало в ориста й.

2.
Смълчана вдовишка сватба събра навремето Гроздан и Гроздана. С венчилото природиха по едно момче сираче от негова и от нейна страна, а като се настаниха в кантона, за три поредни есени тя роди още три мъжки деца, заченати между Игнажден и Коледа. През ония буйни празници Гроздан бе в силата си, пиеше вечер тежък мавруд и виното в кръвта му не личеше по нищо, освен по развилнелия взор, с който осветяваше жената нощем, а пък така и не я видя разголена нито веднъж денем. Богородичният женски свян й остана до премала и постепенно забравяше какво е да лягаш трепетна до мъж…
Когато се затвориха сакарските мини, спря и дековилката. Надойдоха откъде ли не цигани бакърджии, цигани копанари, цигани вретенари и метър по метър отнесоха релсите. Кантонът се запази, защото никой не му хвърли око. Тогава и петимата синове на Гроздан и Гроздана тръгнаха на гурбет по маслинените плантации и курортите на Тасос. Натам ги поведе каракачанският старейшина Ставри. Той лесно се пазареше по гръцки и ги уреждаше на сгодна работа. Беломорският остров ги приемаше с нрава на благодушен чорбаджия. След два сезона успяха да се измъкнат от ниските сребристозелени маслинени градини. Най-големият син бе понаучил английски думи и стана отговорник за подреждането на автомобилите във фериботите за континенталните пристанища Керамути и Кавала. Вторият пое мъжката работа в надвесения от висока скала над синьо-синьото Бяло море женски манастир “Архангел Михаил”, поддържаше кея и коневръза, електрическата и водопроводната инсталация, криптата и цветарника на светата обител. Третият се уреди за домакин в компютърния клуб на кинкалерийната уличка в Лименас, а четвъртият заработи като готвач в крайбрежния ресторант на градчето Кинира. Най-малкият син се договори за помощник на осакатен от ревматизма местен рибар. В ония води излизаха на риболов след залеза, а рано преди изгрева се връщаха на Скала Пиргос и разнасяха уловените ципури и октоподчета по сергии и ресторанти.
В началото петимата си идваха през зимата и я прекарваха в очакване да свърши мъртвия сезон на острова и да хукнат отново натам. Връщаха се в кантона, колкото да потегнат някоя врата, някой прозорец, да подрежат асмата, да пренаредят керемидите на покрива. Но им дотегна на тасоските гурбетчии тукашното зимно безлюдие, заседяха се на острова и вече трета година не се вестяваха…
Както и да премисляше живота си, Гроздана усещаше, че колкото се отдалечава от себе си и от синовете си, толкова се приближава към Гроздан, и че освен него за нея няма вече друг човек по-нататък, и няма за нея вече друга стряха, освен тоя кантон, заглъхнал на буренясал коловоз. Старостта е преддверие към нищото…
И Гроздан старееше, вгорчен от собствения си живот, и той се отдалечаваше от едничката своя мимолетна потайност, отдалечаваше се и все не можеше да забрави една есенна привечер, кога беше? Бе останал сам в кантона и както се маеше около разписанието, към прелеза заприижда каракачанско стадо. Овцете влачеха прах и мирис на прясно мляко, личеше, че идат откъм Сините камъни и отиват на зимна паша към Беломорието. Най-отпред крачеше млада невяста. На гърба й в козинява торба кротуваше разповито детенце, тя придържаше под лявата си мишница голяма къделя жълтеникава вълна, а с дясната ръка въртеше вретено, забучено в тънък лилав пояс. Гроздан се загледа в нея и му се стори, че каракачанката разприда мислите му. Омайна жена в надиплена фуста покамисо от черен шаяк и контошче, ситно извезано със сърма по ръкавите.
Гроздан нямаше дар слово, той дори и на Гроздана не можеше да изкаже каква мъка го е обзела сега на стари години. Щом затвореше очи, унасяше се в чудати разговори с децата си. Тихо си приказваше и уж насън, но и Гроздана не заспиваше до първи петли. Тя дочуваше бълнуванията на Гроздан, все едни и същи старчески думи. Народих ви мъже българи, говореше той, пък вие ще народите небългари. Ще чезнат и името ми, и образът ми в ненашенска памет. Защо ме изоставихте сам с нищото? Деца, без вас дошло ми е вече нищото…
В старостта Гроздана и Гроздан се чувстваха като родени от една майка и един баща, тарторите на преминаващите край прелеза катуни ги вземаха за сестра и брат. Време изтичаше през тях като през пясък, оставаше малко пясък, а времето не спираше…
Така е по нашите земи – когато свършва човекът, тогава времето придобива безкрайност.

3.
Имаше думи, които Гроздана и Гроздан цял живот не бяха произнасяли, макар да ги бяха чували по радиото и телевизията, пък и от минувачи всякакви. “Норвежец” бе такава дума, както и думата “Ярковна”. Тая дума им я донесе Абрашевецът, който продължи да разказва къде ходи, къде броди:
- Преди три дни вървя аз по един горски път към Дяволския мост, мислех там да пресрещна норвежеца, и влизам в село с дувари на къщите, разбирате, нали, и чета табелка Ярковна, а пред мене друг човек върви, човек с гугла на главата. Небето ясно, ослънчено докрай, и тъкмо да го застигна аз тоя човек и да го попитам за норвежеца, лъхна ледена струя, повя черен облак, стъмни се наведнъж и забръска суграшица, и си казах ей това беше, тука свърши мойто търсене на норвежеца. Помислих, че съм ослепял от студ, пък и кръвното ми отиде в главата. Ама дорде примигна два-три пъти, пак просветнаха небесата, направо възкръснаха отгоре. Човекът пред мене го няма, селото останало назад, как съм го прекосил, някоя хала ли ме пренесе, не знам, само на излизане зърнах през рамо табелка със същия надпис. Ярковна…
- Какво ли значи, да не е дервишко теке? – попита Гроздан.
- Текета дервишки отколе няма.
- Текета няма, ама дервиши не може да няма.
- При нас обратно – Гроздан започна и той да разправя. – Да знаеш, че от кантона нататък където шуми орехова гора, и манастир се кипри! Манастири много, чернокапци малко Абе, виж, на седем села един поп, колкото натаралянкан да опее някой сиромах. Нашенският отец Ласко търчи от опело на сватба, от сватба на опело. Купил си е мотор, бръмчи и сварва да служи в празни черкви. Празни като училища.
- Аз май го мярнах тоя поп оня ден – оживи се странникът, – мотоцикъла му ерихонска тръба!
- Добър човек е той, ама не ще да е много набожен, стихотворения съчинява. Когато има път насам, все при нас спира и все ни казва стихотворения. Може и сега да намине, ама днеска не съм чул ни клепало да бие на умряло, ни тъпан да удря за сватба. Другаде трябва да е поп Ласко.
Ни клепало удари до вечерта, ни тъпан избоботи ни поп Ласко намина. Гроздана извади ракия и сланина, седнаха да вечерят със заника.
- И защо го търсиш тоя норвежец? – попита Гроздан, когато ракията поотпусна малко езика му. – Какъв ти е той?
Последва отговор, който съвсем завърза на възел бавния разговор:
- Може да ми е брат…
- Виж сега, Абрашевец – разискри и очи, и думи Гроздан. – Аз за норвежец по нашите места не съм чувал, но и за българин, брат на норвежец, не знам. Да не се майтапиш с нас, не ти приляга. И какво струва, какво прави тоя твой брат насам?
- Как да ти обясня, че може да ми е брат? Но да ти кажа какво прави, дано се сетиш за такъв човек. Той върви по птичи следи. Значи, той е учен, изследва тукашните птици. Ти знаеш ли какви птици се въдят например между кантона и Дяволския мост?
- Е, всякакви птици! При големия завой на Арда съм гледал белоглави орли, гнездилищата им са в скалите. Там са убежищата и на черните щъркели, ти срещал ли си черни щъркели? Когато тръгват подзима за Египет, вият се, вият се в кръг, докато се съберат всички, и чак тогава най-силният изфучава още по-високо, а другите се подреждат след него като островръх палешник. Ще речеш, разорават небето. Пърхат и едни пъстри дроздове, да чуеш как се надпяват със славеи и овесарки! Само там ще видиш горското пиле, дето ние си го наричаме присмехулник. Не чурулика, не пее, направо се кикоти. Ама там, мисля си аз, трябва да има и друга една птица…
- Каква друга птица?
- Кой ли знае, ама щом има хвъркат огън, някое хвъркато го пренася, нали? Демек не ще да е желва, не ще да е тайче… Птица пренася хвъркатия огън, викаме й огненица, ама огъня сме виждали, а птицата – не…
- Къде сте виждали хвъркат огън?
- Къде не помним, помним кога. На Лазаровден.
- Че то скоро! – възкликна Абрашевецът.
И продължи:
- Намислил съм да обходя Кован кая, Патронка, Кара кая и Момина скала. Далече ли са?
- На един ден равен ход. Видиш гора с червена хвойна, плюскач и благун – стигнал там. Странниците като тебе спират при Главанашки егрек, там направиха туристическа хижа.
- За Главанашки егрек не съм и чувал.
- Ще го видиш, няма как да го подминеш. Спи сега тука, пък утре продължавай да гониш Михаля!
Това каза Гроздан на Абрашевецът и след малко прозорците на кантона угаснаха.
Ветровита мартенска нощ обзе целия свят между небето и земята.

4.
Развихреният повей стихна призори и ранният час събуди странника с еховити гърлести звуци. Те извираха отгоре и докато се разсъни, стори му се, че небето бълбука. Абрашевецът се уми с шепа като да свличаше от лицето си сън, от очите си – здрачевина. Небето продължаваше да бълбука и щом вдигна глава, той видя, че над кантона се надигат и падат със стремглави превъртания десетина гълъба. Гроздан пронизително им свиреше с два пръста в уста и ги направляваше ту нагоре, ту надолу,
- Виж какви таклаци правят гълъбите! – показа с очи Гроздана. – Гроздан им е майстора, той от дете гледа гълъби, а сега се е вдетинил повече.
И додаде:
- Пък на мене чухалчето ми е домиляло, чакам го да се обади вече…
- Чувал съм го чухалчето, но не съм го виждал – изрече замислено Абрашевецът. – Кога ли го чух?
- Когато си бил малък. Възрастните хора не дочуват и недовиждат чухалчето, то е птица само за деца.
- Ами за тебе как е?
- Че и аз съм се вдетинила с Гроздан – засмя се Гроздана. – Той гълъби, аз чухалче…
Докато тя говореше, Абрашевецът дочу протяжен камбанен звън. Гроздан, повдигнал рижав гълъб на длан, продума с радостен глас:
- Седемте камбани на софийската катедрала! Много са далече, ама отгласът им стига до кантона и отива още по- надалече.
- Откъде идва, накъде отива?
- На днешния мартенски ден точно преди осемдесет и седем години тия камбани са ударени за първи път! – възторжено каза Гроздан. – А къде отива звънът ли? На юг към Светата Рилска обител, а на север, на север…
Той погледна Гроздана и тя заразправя за черквици, вкопани в подножието на Манастирските ребери. Те не били като храмовете около Шипка, около Бачково, около Кръстова гора, но тя знаела, че и най-скромното клепало подхваща и пренася празничния катедрален екот през старовремски царски манастири и болярски постници. И още по-нататък към едрокаменната базилика на Свети Димитър в Солун. Дали звънът продължава към егейските архипелази нямало кой да й каже, но е сигурно, че прелита над стотици православни крепости на Светия дух в Тракия. Чуват го едновременно в Кавала, Серес, Драма… Чуват го в Смолян, Гюмюрджина, Кърджали, Дедеагач, Хасково, Фере, Харманли, Димотика… И го чуват в Свиленград и Ивайловград… Където има хора българогласни, българокръвни, българоглави! Кой знае колко владици, игумени, попове, дякони, клисари бият камбаните!
- И чак в Одрин се снишава катедралния екот! – довърши Гроздана. – В християнския приют на Свети Георги, последна звънарна. При отец Филип – последен звънар.
- Как не съм дочувал този камбанен набат! – проговори Абрашевецът. – Сполай ви, че ми открехнахте небето!
Гроздан попита с някакво подозрение:
- Абрашевец, бе какъв учител си ти, на какво учиш децата?
- Какъв учител ли съм? Виж, аз правя от един мой ученик двама човека!
- Как така?
- Преподавам чужди езици. Чуждият език – това е още един човек в човека, пък бил той французин, англичанин, испанец. Моите ученици усвояват не само техния език, но и техния начин на живот.
- Искаш да кажеш, че стига сме живели като българи. Ти самият като какъв живееш? Да не би като норвежец?
- Не, Гроздане, в мене няма норвежец.
- Нали говориш, че норвежецът може да ти е брат?
- Така е, но както аз не съм норвежец, така и той не е българин. Аз трябва да го видя!
Гроздан замълча, а Гроздана смени разговора и добави миролюбиво:
- Абе има български народ, дето откога е забравил Балканската война!
- Ако народът не помни, кой помни? – попита Абрашевецът.
- Не всякой забравя, то е като живота. Можеш да помниш нещо, което не си видял, пък да забравиш нещо, дето си го живял и живял. Ти от кои хора си?
- Друг съм, друго държа в главата си аз… – промълви Абрашевецът.
А Гроздан допълни:
- Навремето разполагахме с безплатни билети за влак, та отидохме до Одрин. Не видяхме кости на войници от Балканската война, обаче окопите личаха, макар и препълнени с прах и пепел, буренясали! Едвам личеше и българското военно гробище, затлачваха го с боклук. Добре, че отец Филип беше отнесъл до олтара на нашата черква десетина надгробни плочи…
По следите на норвежеца Абрашевецът се натъкваше на всякакви хора – някои приказливи, някои немногословни. Разхвърляните разговори оставаха дълго в паметта му. А сега на раздяла с Гроздан и Гроздана му се стори, че премълчаното помежду им е по-многозначително от изговореното.
На прага на кантона сякаш стихна душата му, щом долови какво премълчават двамата за Одрин – че не победителите, а победените възвеличават съдбоносните сражения! Турците превърнали старата крепост в музей на имперска военна слава върху неизтритите още белези на поражението на Шукри паша! Та и сабята му, дето той поднесъл на генерал Никола Иванов в знак, че се предава с цялата си армия, била изложена там като сабя на победител. Восъчни турски аскерчета в сини мундири и с алени фесове били подредени в победни парадни редици по макетите на четирите форта.
Гроздан и Гроздана не ги заболяло за тоя измамен музей, той си е в Одрин, както иска одринският валия, така да си го подрежда. Заболяло ги ето за какво. Когато влакът излиза от България, на ничията земя по един дълъг стобор с големи букви било написано “В България се родихте, в Турция ще умрете!” Не знаеха от коя страна на ничията земя е ръката, начертала големите букви – и това ги бе стъписало.
На свой ред и кантонерите доловиха, че Абрашевецът говори за норвежеца, но подминава нещо по-важно. Той премълча, че всеки народ трябва сам да въздига своите мемориали, няма кой друг. А Гроздан и Гроздана не споделиха, че щом видяха ничията земя, усетиха, че има и ничие време. Тяхното време в тоя край на света

5.
Те бяха запомнили и друг човек, едничкият, който миналата пролет премина през кантона. Той не изглеждаше странник и не приличаше на скитник, а отгоре на всичко спотаи истинското си име, подхвърли само, че предпочита да му викат Змийска глава. Постоя под стряхата им докато се извали искристия гергьовденски дъжд и все говореше, че в сънищата му плуват копнежи, че среща по пътя си купчини магически камъни или говорещи камъни – и подслонява гледката към себе си като спомен. Тайна, покрита с друга тайна съм аз, мълвеше Змийска глава. И твърдеше още, че дрезгави мисли се смесваха с мъгла и се губеха в мъгла, че ги забравиха тия, дето ги мислеха, макар да помнеха, че са си мислели за нещо красиво. Далече бил смисълът на усмивките по лицата им, отдалечавали се с крила на лебед. По нашите места мислите за нещо красиво се изгубиха като затрупан от сняг спомен, заключи Змийска глава. В дълбини на кладенци или в дълбини на небе се изгубиха.
Шепнешком Змийска глава им бе казал на сбогуване:
- Гледки и мисли вървят ръка за ръка в думите ни, в тези думи, които се числят към изреченото и преизреченото от нас. Помнете думи, за да не забравите живот!
Преизреченото лека-полека чезнеше в отвъдните простори на паметта, а за утрешния ден Гроздан и Гроздана нямаха свои думи. Защото най-важните посоки на живота им бяха назовавани от други хора, чиито имена и образи те бегло припознаваха на телевизионна екран. Там властваха същите чужди думи, които трептяха и над ничието време. И кантонерите не подозираха, че уж за тяхно добро други хора премълчаха радиацията, която покри кантона на един първомайски празник. Гроздан и Гроздана не усетиха движението на прозрачния облак, но същата пролет лозницата източи толкова дълги ластари, каквито не бе раждала дотогава. А двете костенурки, току що изровили се от пръстта при малините, отново се заровиха и повече не се показаха.
Под ничие време и чужди думи Гроздан и Гроздана не знаеха, а и не искаха вече да знаят какъв е утрешният им ден – и така без възпоминания и надежди животът им се бе вкоренил на прелез, през който не минаваха влакове.
И хора почти не минаваха.
Хората от подножията на Манастирските ребери се бяха разпилели по мини и открити въглищни рудници, бързо ставаха граждани, бавно забравяха, че са селяни. Археологически експедиции непрекъснато се натъкваха на останки от древни цивилизации, но в душата на човека като че ли нямаше никакви следи от душата на неговите предшественици.
Сред населението наистина се бе установило ничие време, защото изчезна родовото познание за пътищата на предшествениците. Осъществяваше се някаква всенародна забрава. Синовете на Гроздан и Гроздана ходеха гурбетчии на остров Тасос, без да знаят, че дуневци са прииждали именно откъм беломорските простори. Веднъж гонени от турски башибозук, друг път – от гръцки андарти, трети път – разменяни с гръцкото население на българските села около Манастирските ребери. Паметта за преселенията изтляваше, почти никой вече не се питаше откъде и кога първооснователите на Дунево са слезли в тая хълмиста равнина.
Сега вече – нито селяни, нито граждани – те бяха просто Гроздан и Гроздана от кантона, както Керините зетьове – от мелницата, както Комневите внуци – от ловното стопанство. Като човек без корен бе и самотникът от заровения до купола германски танк покрай Еркесията, но никой не му знаеше името, наричаха го Майбаха – по модела на танка…

6.
Абрашевецът се сбогуваше с Гроздан и Гроздана не за дълго. Тримата стояха на прага на кантона, заслушани в небето.
- Голям звън! – промълви Абрашевецът, едва на стари години проумял, че в сражението за Одрин са воювали синове на прокудени от Тракия бежанци. Доброволци заедно с бащи и дядовци, три поколения в един военен набор!
- Голям ден! – продължи Гроздан и подхвърли нагоре рижия гълъб. Изсвири с уста, полетяха наново и други гълъби – бели, сиви, пъстри, На Абрашевеца гукането им заприлича на глухия кънтеж на черковни клепала.
…Какво чудо бе станало на Дуневския прелез! Камбанен екот и гълъбово гукане се сливаха в едно и също небе, екотът минаваше на юг и на север и не отминаваше, а гукането се надигаше и падаше, падаше и се надигаше. Рижият гълъб се устреми най-високо и се запремята главоломно точно над Гроздан.
Той протегна отворена длан – и рижият гълъб кацна там, откъдето бе излетял.
Абрашевецът предусещаше, че няма как да не намине отново към кантона, защото при първа среща тукашните хора разкриваха живота си, но премълчаваха съдбата си.
А той, странникът, бе тръгнал по следите на норвежеца, за да проумее и своя, и чужда орис.

Никола Инджов – ПО СЛЕДИТЕ НА НОРВЕЖЕЦА