ЕЛИ ВИДЕВА - ПРОЕКЦИИ ВЪРХУ СФЕРИЧНАТА ПРИРОДА
ПРОЕКЦИИ ВЪРХУ СФЕРИЧНАТА ПРИРОДА
електронна книга
избрано
ОГЪН ПОД ДЪЖДА
ПОЗИЦИЯ
Много камък и бурен расте в поетичната нива.
Ще ни стигне ли тоя живот да изчистим трънака дори?
Между троскот и кал ще осъмваме - мръсни, но живи
и с надежда за дума добра, като камъка да не тежи.
Ще орем свойто късче земя в поетичната нива,
ще се впрегнем сами във ралата, макар че боли,
ще садим семена, ще отглеждаме думи звънливи,
но така, че от тях светлина и любов да струи.
А на тъмния синор ще спре неуморното време,
ще пресява с най-ситното сито и слово, и стих.
И когато потънем в земята от нас ще си вземе
някой миг, някой цвят или нашите грешни души.
НЕСТИНАРКА
Луда ли съм, или полудявам?
Тъпан бие, гайда гърло кърши
и хорото сред мегдана се гърчи.
Луда ли съм? В черната жарава
боси белите нозе се мятат.
Тъпан бие. Аз ли полудявам?
На мегдана върху кол ме гледа
тоя, дето ми напи водата.
Гъдуларю, ситната подкарай -
не останаха главни недогорели.
Огън дайте - нека ме овъгли,
нож ми дайте - към Балкана гледам.
Само от чеиза ще си взема
бяла риза. Може да потрябва.
В ОЧАКВАНЕ НА ДЪЖДА
Тогава не сънувахме петли -
петлите ни събуждаха при изгрев,
а ние, пощръклели за игра,
забивахме пети във прахоляка
на спечени от жегата чеири.
Тогава не сънувахме цветя -
полето ги изсипваше в ръцете ни,
а ние ги плетяхме на венец
и после го запращахме в небето
като дъга след дъжд да ни огрее.
Сега сънувам дълго, до безпаметност,
затворена в панелната си клетка,
но хлябът и насън дори нагарча.
Единствено дъждът е благодат.
Като тогава…
***
Очаквам есенните дъждове.
Когато от небето се изсипят
сълзите по отминалото лято
и пъстрата корона на дървото
започне да се свлича от клонака,
подобно дреха на жена, която
освобождава себе си за болка.
Когато после се разпръсне мирис
на загасено в мокрото огнище
и ситната обвивка на дъжда
проникне бавно чак до сетивата.
А там се крият думите, спестени
от теб и мен в горещото мълчание,
с което лятото ни изтощи.
Очаквам дъждове, а дотогава
дано да не забравим да обичаме.
***
Този есенен вятър засипа града с пъстра шума,
после взе да изплита от тръпния дъжд пелена.
Заблестяха прозорци и плочници в тихия сумрак,
а дървото на ъгъла скри силует на жена.
Този есенен вятър подгони вода по асфалта,
завъртя я току пред нозете ми - мътна дъга,
дето дълго е трупала малките капчици кални,
да ги плисне по някой и чиста да стане така.
Този есенен вятър събуди оркестъра стар
от внезапна любов, от очакване и тъга.
И засвириха глухо като седемструнна китара
всички скътани чувства, подобно река.
И валеше дъждът. Върху мокрите клони валеше,
а врабчетата търсеха в топла стреха тишина.
Този есенен вятър листа за легло им донесе
после сръчно изплете за целия град пелена.
ДЪРВО
Кленът вънка се съблича.
Хвърля листите ръждиви
и кафявите си длани
в есенно небе забива.
Къса го на дъжд и вятър,
дето през стъклата влиза
с барабанен звън направо -
предвещава дълга зима.
С облаци металносиви,
като с ризница завързан,
кленът болка е съблякъл.
Дните си, изръждавели
в нескопосаното лято
хвърлил е насред площада.
И като човек тъгува -
предстои му дълга зима.
***
Сезонът на голямото осмисляне
е подчинен на собствени закони.
Тогава сетивата са изострени
до крайност и улавят всяко трепване
по тънката мембрана на душата.
И става невъзможно с лека длан
да се сбогуваш с днешната тревога,
която ще замръзне на плещите
и като пряспа утре ще те смачка.
Светът добива други измерения.
Кафявата графичност на пейзажа
налага отпечатък в мисълта.
И все по трудно стигаш до съня,
щом някой скъсва седем потни ризи
да изпече насъщен хляб за нас.
Как иначе ще издържим на зимата
с безкрайната й сивота …
ДЕКЕМВРИ
Под моста дълбоко тече тънконога реката.
Водата й влачи от старото сечище клони.
Секачите много отдавна са слезли надолу,
отпиват на глътки от тъмното вино и знаят -
под моста дълбоко тече тънконога реката.
Секачите своите брадви да бяха забравили,
та мойте ненужни съмнения да отсека
и да ги захвърля от моста надолу в реката
и брод да ми станат, когато от нещо боли.
Секачите своите брадви да бяха забравили…
***
Когато бялата качулка на снега
достигне до очите на прозорците,
ледът когато педя пръст скове
звездите стават жълти семена,
захвърлени в небесната градина.
А истинските кълнове са долу,
дълбоко в стегнатата земна пазва.
Те чакат само първото затопляне
да ги докосне с капчица живот,
за да нахранят първо сетивата ни.
Защото нашите души са гладни
от дългото звънене на ледунките.
Така след най-голямата виелица
под купола изцъклен на небето
ще благославям бъдещия сноп.
Когато после, по харман родя дете,
ще ми е нужен хляб. За благослов.
***
Върти февруари на бурята снежния пумпал,
върти и погребва излъгани пъпки отвън.
Сега ме спасява единствено огънят, лумнал
напук на студа, на ръцете под тънкия звън.
На двора, за пъпките, вие съседското куче,
затваря очи срещу вятъра, тъпче в снега.
Защо не можах като него и аз да налучкам
за болката лекове, лесния ден - без тъга.
А огънят бавно настъпва натам, към вратата.
Навън да излезе и всичкия сняг ще стопи,
ще тръгне по пътя и от развилнелия вятър
цветя ще направи. До утре дано устои.
УТРО
Всички тролеи са будни -
тръгват от трето депо.
Пеят петли. Като луди.
Трети петли. И какво
има в ръцете студени?
Малки прашинки от мрак.
Утрото, няма съмнение,
слага неравенство - знак
между мечтата и мен,
между реалност и теб.
Аз си отивам. Добре, че
тръгва тролеят ми в пет.
***
Трябва да сложа точка
на наивните думи.
Ще си живея просто,
ще ви досаждам умно.
Дните ще бъдат ясни
като лице на часовник.
Ще съм съвсем безгласна.
Няма да бъда виновна.
Нито за нищите духом,
ни за махленските клюки.
Ще издържа ли? Трудно.
Максимум двайсет минути.
ДИПТИХ ЗА СЛОВОТО
1.
… Обидихме думите! Без да усетим,
закънтяха на кухо.
Отлетяха във въздуха, сякаш комети
под небесния купол.
И останахме долу - осиротели -
като къща на странник.
Как тогава ще искаме да ни погали
това празно пространство.
2.
Страхувам се от думите, които
душата ми изпълват, а листът
неведомо защо обезценява.
Или в това е мисията на поета -
сърдечните му стонове са прицел
за чужда болка и за чужда гавра.
А присмехът е много тънък меч -
посича тихо и незабелязано.
НАДПИСЪТ
Ще станем тънки зелени връхчета,
с които ще пробождаме земята.
Защото пак ще бързаме към слънцето.
И ще залюшка пак главите вдигнати
най-хубавия вятър на годината
и пак на смърт косачът ще ни съди…
Ще помълчим, от уважение към мъртвите,
ще си припомним песните им, святите,
ще понаострим тъничките връхчета
и… пак към слънцето.
До новата коситба.
ДОМ
ДОМ
Разпада се старият дом
на кирпич и прогнил гредоред.
Прилича на старец,
подпрял на бастунче брадата си.
Прозорец извръща навътре
размътен, пропукан гледец,
изтекъл от болка,
която е раждала радости.
Разпада се покривът,
килнал чардаци към празния двор
и всеки момент
ще се срути над щир и над лобода.
Протяжно проскърцват
дъските прогнили във нестроен хор
и страшен, и плашещ
в среднощната, тъмната доба.
А мен ми е весело,
че вътре е пълно с народ.
Стените излъчват
дъха на деди и правнуци.
Ще трябва да взема
назаем пари за ремонт.
Докато го стягам,
на памет домът ще ме учи.
ДВИЖЕНИЕ
Житото, дето расте пред нозете ми,
сигурно утре ще бъде
хлябът на моята маса.
Птицата, дето се рее в небето,
утре навярно ще стане
щрих върху белия лист.
После, когато сама сляза долу,
дълго към мене ще никнат
корени житни и тревни.
Моите същностни сокове
ще сътворят от листата
покрив за птица, защото
тази, която ни ражда,
пак ще изпитва потреба
стария кръг да затвори.
Новият вече е почнал.
ГАРСОНИЕРА
Ще се любим като богове при изгрев,
сринали човешките условности,
невъздържани до нереалност,
вдадени единствено във чувствата.
И с едно усещане, че безнадеждно
си принадлежим. Като вселена,
спуснала се във спираловиден бяг,
но дали към център на кипене,
или пък към център на замръзване?
Ще се любим като богове, защото
трябва макрокосмоса да съберем
в пет кубика жизнено пространство.
Тихо! По-нататък спят децата.
***
Подайте монета на стария гърбав просяк.
Той снощи навярно е стенал от студ и от глад
и празната дървена маса във голата стая
крещяла е тихо за хлебния къшей и чая,
за виното, дето на празници даже го няма.
Просякът протяга напукани тръпнещи длани.
Монета му стига - да влезе във градското кино,
където да може на топло да спре, да почине,
от пъстрата лента съчувствие да си открадне.
От живите хора единствено хлябът е сладък.
УРОК
Аз, търговецът на думи,
ще ви кажа:
На пазара се котират заготовки,
дето лесно влизат в комбинация
с шумни, гръмогласни изречения.
Опаковката е много важна,
съобразно с ранга на клиентите:
шарена - за простия народец,
сиво-черно-бяла за началството,
обезателно със делови нюанс.
И нахакано-сълзлива за подрастващи.
Мисля, че е ясно за украсата -
панделки, винетки и амурчета
рязко качват чистата печалба.
И един съвет, ала съществен:
думите, които нещо значат,
дето имат собствена душа
сбутайте в най-тъмния си склад -
могат да ви повлекат дълбоко,
могат и фалит да ви докарат.
А е толкова престижен занаятът.
Аз, търговецът на думи,
казах.
ПОЗДРАВ
Салве, нотабили! Кой е Цезар?
Там един се пъчи по средата,
сякаш Рим му ближе калните сандали.
Или оня, с дивото в очите…
Пълководец бил? Навярно той
ни доведе вързани от Тракия.
Вихме като кучета в трънаците,
гризахме веригите, които
стискаха железните ни мускули.
Салве, Цезар! Значи ти си бил.
Уж наглед невъзмутим, но зная
стиска те властта във белезници
и душата ти дори заключва.
Мен ме чака смърт, но съм спокоен
и духът ми в Тракия витае.
Салве, Бъдещо Отминало Величие!
Победените от теб,
ще побеждават.
***
Птиците привечер пеят неистово.
Знойни мълчания, трупани денем,
шумно изпълват небето избистрено,
люшват дърветата с клони разпенени.
Ето, накацали по тротоарите,
те разговарят с горещия плочник.
Стъпват наперено, нещо се карат,
гледат към нас и ни дразнят нарочно.
Смърт ще ги стигне навярно във ниското
с точният удар на някой хлапак.
Ала във сумрака пеят неистово,
сякаш напук на бездънния мрак.
***
Оня, черният кон с фееричната грива,
дето вчера препускаше диво,
днеска рие с копитата тъжен,
вързан близо до моята къща.
Някой в черната, нощната доба
е изпълнил жестока прокоба -
дебнал дълго, пристъпвал безшумно
и се крил в излинялата шума.
После с ласото, ловко и злобно,
отредил му е участ на роба -
цяла нощ да опъва на вятъра струните,
а завързан да среща разжарени утрини.
Ала аз знам добре, той не може
да се вмести във новата кожа.
Някой ден ще прегризе въжето,
ще се стрелне помежду мъжете,
дето уж са го вързали яко
и ще хукне към хълма, нататък,
дето пак ще препуска красиво.
Оня, черният кон, с фееричната грива.
СВЕТЛИНА
Големите любови не умират,
дори когато ги зазижда битието.
Душите си като зрънца събират
в най-тъмните пролуки - там, където
на чувствата първичната галактика
е разпростряла бездни и въртопи,
в които ние, дръзки като кактуси,
показваме бодли и крием вопъл.
Големите любови оцеляват
напук на ясното съзнание за края.
Прашинките, които в нас остават,
са светлина от бъдеща омая.
НОЩ
Дъждът барабани по покрива
и провокира сетивата ми.
Превзема тъмните прозорци
с разплиската армада капки,
която в тухлите се стича,
и стига под основите, в скалата.
Ала скалата всъщност е ронлива
и пясъкът е нейно предстояще.
Дъждът забива капките в гръдта й,
разяжда я със дяволска тържественост
и само светлина от гръмотевица
е шумният свидетел на разрухата.
Дъждът изпилва ударно основите
на къщата, съвсем я изкорубва.
Тогава чак стъклата се взривяват,
а грохотът от падащи греди
почти прилича на Апокалипсис.
Сега дъждът обгръща мойта дреха.
Нозете ми във пясъка потъват.
Но двама мъртви с къщата са много,
затуй ще оцелявам. Чак до съмнало.
***
Махалото на стенния часовник
запраща миговете към безкрая.
Да взема да го вържа с конски косъм
и времето за себе си да спра…
…Защо тогава побелявам още
и дланите ми стават като угар?
Дали не се разпадам между пръстите
на вечното Не-Съществуване,
защото то е миналото бъдеще.
Как само постепенно изтънявам,
подобно оня конски косъм, който
един ден просто ще се скъса.
Кажи кога, махало?
ВЕРСИЯ ЖИВОТ
ВЕРСИЯ
Безкрайно земен - като угар
и като миг неповторим -
животът се изнизва грубо
от радости и скърби зрим.
Поставя ни безброй въпроси,
не чака отговор дори.
Не вярва, че в душите боси
най-дълго болката гори.
А ние, дребни буболечки,
обречени на оня миг,
пред който слънцето зачерква
в очите ясния светлик,
живуркаме съвсем подвластни
на битие с погрешен ход…
Това, което ни спасява,
е чувството ни за живот.
КЛАДЕНЕЦ
Гнилият чекрък върти верига
и по брънките вода катери.
Аз си мисля, че въртя чекръка.
Той описва с мене пълен кръг.
Ставам като перка на играчка.
Темпото се ускорява, ускорява -
водопадите ще ме залеят …
Ако падна във окото на водата
ще остане полетът. Да помня.
ЗАДУШНИЦА
1.
Градът на мъртвите не е извън града -
там има само камъни и пръст.
А мъртвите витаят между нас
и сякаш ни опазват от беда.
Отглеждат като истински стопани
в душите ни и памет, и добро.
Когато утре посадим дърво,
те в клоните му птици ще поканят.
До нас присядат във дълбоки нощи
пред чаша вино и пред спомен скъп.
И в унеса на днешната ни скръб
Повтарят, че надежда има още.
2.
Убиха талантливия човек.
Той можеше да каже много.
Но този, който беше твърде мек
и деликатен, днес говори с Бога.
А живите засипват с куп цветя
фалшивото си чувство за безвремие.
Отгоре той ги гледа и през смях
изтрива сълзите им лицемерни.
Остава талантливият човек,
напук на всички безразлични думи.
За болна съвест как се търси лек,
когато тя клеясва помежду им.
Защото - който може твърде много -
в безсмъртието пак говори с Бога.
3.
Този череп в ръката ми не е на Йорик,
но от него побиват ме тръпни вълни.
Покрай селското гробище страж са тополите
и в косите им вятърът тънко звъни.
Отзвънява в купчинката кости на баба -
този череп е неин. А може би мой?
Той побира в ръката ми минала радост
и застинала памет в привичен покой.
Натежавам - подобно на моето бъдеще -
между пръст и небе, между корен и плод.
И съм жива, защото навярно е съдено
да опазя за бъдното вечния код.
МОРЕТО
Извечното движение от дълбините,
което ни привлича неотменно
назад, в първичното, в първосредата,
сред риби и рояк от водорасли,
които ни обличат в ярка дреха,
подобна на ажурена дантела…
И колко трудно е да се откъснем
от дъното, което ще ни свърши -
там всяка глътка въздух е безценна,
ала брегът е толкова далече.
Объркани, но все така подвластни
на древното движение навътре
едва намираме посоката на хоризонта.
А той е нашето единствено спасение.
Навярно…
ЕНЬОВДЕН
Лазарки прескачат през потока,
падна ми в менчето месечина.
Но по пътя камък ме препъна -
гъсталака ми изпи водата…
…Еньовче ме среща посред лято
сред тревата и ми се усмихва.
Мойта месечинка го поила -
та е пълна - билката ме кани
да си я откъсна посред нощ,
че да си ми грее цяла зима.
СУХОВЕЙ
Рибите молят за дъжд.
Сухо е днешното време.
Само кавал наведнъж
може душата да вземе,
да я подхване със звук,
да я повдигне в небето,
да й покаже : за дух
няма разменна монета.
Рибите плачат за дъжд
скрити във кални подмоли.
А свободата е дъх
на разцъфтели тополи.
Облак ще дойде внезапно,
ще раздере синевата,
ще се разсипе на капки
и ще отмине. Нататък…
ДИВА САМОТА
Докосни ме с очакващи длани,
пий от мене със жадни уста.
Аз съм тъмна река, но повярвай,
имам бистра и сладка вода.
Събуди в мене нещо дълбоко,
дето аз не го зная дори.
Пожелавай ме пак. И отново
пожелай да не сме по сами.
Самотата за двама е дива.
Диви - нейните страсти. И зли.
Тази тъмна река ми отива,
но удавници тя не търпи.
ПЪТУВАНЕ
И защото градът е измит
от дъжда, който днес ни намери
неочакван, но пролетно чист.
Той отнесе в незнайни предели
тая градска засъхнала кал
и боклуците, дето ни спъват.
Ще направим от мислите сал,
от мечтата платна ще опънем
и ще тръгнем по главната улица
като капери на абордаж.
Ще ни срещат стотици безумия,
но какво от това! Екипажа
е готов да превземе света
и от слънцето флаг да направи.
Затова има смисъл дъжда -
все по-светло и хубаво става.
ЖИВОТ
Баща ми пие виното си сам
и му е тъжно, че ме няма вкъщи.
А аз съм само скитница за двама -
нозете ми все носят двойна същност .
Духът му е обсебил моя ден
и всички лудости са някак общи.
Баща ми, най-съществената част от мен,
ми казва: Път и вино има още.
ПРОЛЕТ
Душата ми прилича на кичило
и ежедневни ветрища я блъскат -
разхлабват и конците - те се сипят
като тополов пух върху паважа.
И стъпките на тъжни минувачи
навярно, без да искат, ги превръщат
на мръсни кичести вълма кълчища.
Дали ще се намери някой пътник
със тях пробойните ни да запълни?
Или ще ги отмие цветен дъжд,
наситен с цезий, стронций, кал и сажди…
Конците на душата ми задръстват
каналите и улиците, даже
по въздуха на облаци се стелят.
Усещам - само вътъка останал,
изпънат като корабни въжета.
Сега се моля да не скъсам нещо,
защото почвам стан да си сковавам.
Тъкането е мисия самотна.
Дано намеря сили за ръцете,
за пръстите, за думите за всичко,
което да ми затъче душата.
А после да я просна къмто припек.
Да ме затопли. И да ме запомни.
ПЪТЯТ
Орелът пъстроок напусна билото
и се зарея истина да дири.
Отвъд гранични периметри и межди
перата му от търсене редеят.
А вятърът довя едно от тях,
докосна то очите ми и каза:
„ Следи от истината още търся,
но ще я стигна от върха на лоното.”
Орелът пъстроок ще я намери
далеч - навярно в себе си - но мисля,
че пак ще се завърне
при перото.
Защото то е пъпната му връв.
НЕБЕСЕН КОННИК
***
Рисувай деца
и изопнати тънки тополи,
лилаво небе изпъни
между острите връхчета
и облак зелен положи
на земята - за връщане.
На птица гласа запилей
из високото горе,
та жълтият цвят на житата
да никне на воля.
От глас на момичета влюбени
слънце създавай,
а мътната болка край тебе
стори я на пътища.
Засей по билата надежда,
във ниското - къщици.
Остава да вейнеш
забрадката черна.
За памет.
Така си рисувам
насън и наяве
България.
***
Ъгълът, в който съм свряна сега
е на ъгъл. И от него оглеждам Вселената.
Има толкова малки и дребни неща,
дето все изживяваме като големи.
И си мислим, че днешният ден е добър,
щото има за хляб и за сирене.
И забравяме, че ни е малък светът,
а земята ни плаче за мирото
на свещената пръст и светия живот
на потомци на канове конници.
И си мисля, че мога от тоя хомот
да открадна за връшник и подници,
да замеся по хляб на човек и дете
и да седна на ъгъла прашен.
Който мине оттам, ще похапне добре
и из Българско той ще запраши.
***
Гривните ми дрънкат, та се късат -
звън на разцентровани камбани.
Бие ми в главата тъпан лъскав
с глутница от мисли неживяни.
Впускам се начело с единака,
дето води войните на бранъ.
Искам да израсна на земята,
дето ми е дала кръвна дан.
И за нея ще родя момчета,
ще им подаря стоманен нож,
ще ги пусна в бъдното да шетат,
щото са надежда. И през нощ
тъмна и кошмарна ще ги срещам
със чела от битки побелели.
Армаган ми носят - да се среша
с гребен от ромейска цитадела.
Ще им кажа само, че в земята
семето покълва весело
и луната бъдеще замята.
Другото е благослов и песен.
***
В огън, жарава и въглен,
Господи, сила ми дай.
Имам нозе да пребродя
всичката жар под небето,
всичката болка и горест.
Обич ми дай, да усетя
че ми е коренът жилав,
че са ми кремък децата.
Дай ми кураж да съм жива.
***
Моята Майка обича така,
сякаш ме мрази.
Моята Майка ме вика така,
сякаш ме гони.
Моята Майка ме гали така,
сякаш ме стиска за гърлото.
Вместо да вдигна по тебе ръка,
Майко Родино, вия.
През сълзи.
***
Майко,
аз навярно съм лошо дете,
защото единствено искам.
Само знам, че животът е страшно меле,
а съдбата е писък
на съвсем уморени от болка души
със бодливи корони.
Кой сърцето, скованото, ще утеши?
Тежка мисъл отронвам:
ще продам от баща си последен имот,
ще откупя гранита ти
и под него ще легнем до храсти от глог
и цъфтяла метличина.
Аз съм лош, аз съм тъжен и даже красив
пред високата кота.
Ако можеш, прости ми. Аз още съм жив
и си искам, Родино, живота.
***
Белите ми самодиви
някой ги с огън наказа -
росенът стана на пепел,
птици и дърве - на въглен,
а от любовното биле
корен дори не остана.
Неми са, вместо да пеят
белите ми самодиви,
цели им в сажди нозете,
в черни треви се препъват.
Тайно се молят за буря.
Гръм ако не ги уцели
белким им дреха оплакне,
утре да могат да тръгнат
подир славеева песен,
росенче да си отчуват,
че да ни има и после.
***
В някаква магия ли живея?
Оцелявам като след погром.
Огънчето в мене бавно крее
като тъжен и отчаян гном.
Капят стеариновите сълзи
на проблеми, вързани на клуп,
оковават в яркожълти мълнии
тялото, а сетивата чупят.
И какво, че искам да погледна
към небето като към око.
Черната магия още тегне.
Как се разрушава към добро?
***
Кого да нахраня със тези пет хляба?
Децата ме гледат с окръглени зеници.
Не питат, не молят - учудващо храбри.
И падат ръцете ми като отсечени.
Край мене - разпръснати тръни и пръст,
оглозгана като в пустиня.
И вместо да кътам в утробата мъст,
прорасла на болката в тинята,
сама ще отгледам за дух семена.
Щом трябва, ще ги измисля.
Аз думи и чувства ще ви посадя
в сърцето, разсадник единствен.
И щом избуят като луда трева
напук на секирата на ветровете,
по стрък ще ви давам: това е, деца,
душата ми. Нея вземете.
***
Въртя паралдака
на няколко века живот.
Прераждах и раждах
от конник през роб,
та до геймър.
Научих да следвам
на времето бесния ход.
Научих да чувам
на времето бавния тембър.
Сега ми остава
децата си да събера -
забили пети в угарта ми
превземат Всемира.
Аз знам, те ще дойдат,
ще сеят жита и съдба
и пак ще ни има
добри, богоравни и силни.
***
Светът не може да ни види сметката,
защото сме безумни като Космос.
Светът ни е длъжник, заради жестове,
с които сме го извисили чак до Господ.
И нищо, че сме временни и грешни -
Животът ни е музика за Посветени.
Покрай заблуди може да сме смешни,
обаче ще останем. Вместо гении.
ДУМИ ЗА НАТАТЪК
АВТОБИОГРАФИЯ
Тъй си я карам дръзко и смахнато
с поне сто проблема под мишница.
С трима мъже си сядам на масата,
а един нощем ми се усмихва.
Трупам приятели, думи, енергии.
мразя поклоните ниски.
В класната стая си късам нервите,
май общо взето, за нищо.
Но ако някой ме срещне със злоба,
ще се подпра на пергела
и ще опиша окръжност от обич -
като дете съвършена.
Да се опита да я съизмери
с лунната грапава пита,
върху която ще има за мене
кратерче като копито
от галопиращ Пегас, а от него
бяло перо да си вземе -
то да го учи на истинска нежност
и да му бъде спасение.
АКТ
Подритвам камъчета по асфалта,
едни такива ръбести и грапави -
на нищо не приличат, но тежат,
ако ги сложа на кантара с думите,
или с надеждите, или с утехата,
че есента ще отразява слънце.
Подрежда някой камъните обли
в поредния кръчмарски алпинеум,
а с мойте ще играят „дама”
хлапетата пред къщи и ще знам,
че все едно от тях ще порасте
и ще ме чака някъде -
да ме обозначи.
След време.
ПЕРПЕТУУМ МОБИЛЕ
И защото светът е объркан
и смени светлината със мътно,
той не знае, че може да свърши
като никакъв пътник,
дето даже на стоп не го вземат
и размиват посоката.
Естеството, наречено Време
се разхожда по покрива
на непостроеното бъдеще,
от което светът се отмята.
Но човекът е форма на същност,
от която се раждат нещата.
ПОСЛАНИЕ
Смъртта все някой ден ще ме намери,
ще ме обгърне в плътния си плащ
и ще ме скрие в тиха безпределност,
където моят дух ще бъде важен.
Ще обитавам други измерения.
Каквото съм раздала, ще спася -
прашинка памет, обич, намерение
за преродени, бъдещи неща.
Каквото съм спасила, ще е глетчер
граден от ум, сърце и свобода.
Частицата енергия в небето
ще се превърне в падаща звезда.
УСПОРЕДНОСТ
Едно тъмно око ме следи
от един паралелен живот.
Отбелязва ми белите дни,
а на черните - слага им код.
И си знае кога ми е тъжно,
и душата кога ми умира.
От живота ми, простичко мъчен,
то кошмарите някак обира.
И не зная защо ме обича,
денонощно защо ме теши.
Само знам, че ме кара да тичам
все към бели и бели души.
ВАРИАЦИИ ПО ЧЕХОВ
В онази нощ, безумна като истина,
в която ни запомняше света,
усещахме първично и неистово
на чувствата и ласките взрива.
В онази нощ, когато ни помиташе
на допира жестоката вълна,
аз исках да запомня всяко мигване
на клепките в окото на страстта.
В онази нощ, без минало и бъдеще,
когато бяхме само като себе си,
забравих, че без мене ще е същото.
И те запомних. Като неизбежност.
ШАЛ
Ще си купя шал.
Огромен шал,
в който да се скрия.
И ще го оставя вместо мене
да поема гнусните нападки,
всички кални думи и обиди,
фразите, които ме преследват,
славословията безогледни
и неискрения смях.
Ще си купя шал.
Прозрачен шал,
за да мога ясно да ви виждам
вас, които ме обичате
безрезервно и безцеремонно.
Като мойте обяснения в любов -
всичките са въпреки.
Ще си нося шала като мантия,
или като рицарски доспехи,
или просто като шал.
Нали е хубав?
ТРИАДА
1.
Едно листо трепери от студа -
последното от кривото дърво,
поникнало сред плочките на моста.
Под него потреперва цигането,
а минувачите го подминават
като подвижна статуя, която
след мръкване присяда под дървото
и чака онова листо да падне,
да си направи свирка и със нея
да ни приспи.
2.
Едно листо трепери с вятъра,
разрошил мрачните ми мисли,
които неусетно се просмукват
във корените на дървото.
А там е топло
и червеите си устройват пир
от моите несбъднати илюзии
и наедрели, плъзват в коренището.
Боя се да не ми умре дървото.
Ще трябва май да стана нещо друго,
различно от мечти,
защото знам какво е коренът.
3.
Едно листо трепери от любов
към цветовете на отсрещната акация.
Как иска да ги вдъхне чак до жилките,
да ги обгърне с хлорофила си,
да им даде зелено за нюанс.
А после да ги гледа как умират,
поръсени по уличния плочник
и дълго да трепери от тъга,
като човек, загубил част
от себе си.
РАТ
…А огънят е страшен като истина,
която никога не е била слугиня.
Той поразява спомени и рискове
от тъмната страна - да не загине
оная бяла светлина, която
ни озарява пътя и небето.
Искрите от пожара се стопяват
във нещо, дето не е само пепел.
ЖИВОПИС
Зелено ми е слънцето,
а вятъра е розов
и гребенът му перест
е петльово перо,
с което ще погали
по нивичките - козяци
покълналото жито
под слънчево око.
Зелена е душата ми,
оранжевеят дните,
сърдечните синкопи
вещаят нежен злак.
Небесните сияния
ми обещават милост,
че няма да потъна
във делничния мрак.
Че някак ще спасявам
по мъничко от всичко -
от пеперуден полъх
до весела сълза.
И как да не повярвам,
че облаците кичести
са чудо, от което
мирише на роса.
ПРАЗНИК
…А неделята огряваше площада
с цялата дъга на радостта.
Но върбата, старата върба
пречеше на фотографа.
Между тънките й клони и листа
как да снима детската усмивка -
върху снимката, като бразда
ще остане сянката й тиха.
Беше се родила не на място,
расла бе като зелен чадър.
Изведнъж обаче фотографа
я намрази- гледаше я зъл.
През нощта, със острия си нож
сряза клоните, скъси листата.
Сутринта сакатото дърво
плака със сълзите на децата,
дето гледаха невиждащи зад тях
тъжен, безнадежден фотограф.
МЕЖДУЧАСИЕ
Едно гумено черепче скача
между чиновете във вторник.
А хлапетата хич не се плашат
и го сритват, като че е топка.
И в играта си не забелязват
нито дупките на очите,
нито думите, дето ги казват
вече бившите устни, които
са потънали в минало време.
И смъртта заприличва на смешка.
Скача черепче - топчица шеметна.
И животът започва от днеска.
***
Усещането ми за вечност
е като буренясал път.
Единствен вятърът разтърсва
представата ми за дърво
при буря или полъх.
Непоклатимостта
принадлежи на камъка,
когато няма земетръс.
А вечните човеци неизменно
наместо позивни
изпращат мисъл
навярно към средата на Вселената,
А там цивилизацията е загинала.
Кой знае.
ОФИЦИОЗ
Не провокирай нечие отсъствие,
когато се целуваш протоколно.
То може да въздигне твойта гордост,
но няма да намери нищо всъщност.
Така ще се разминете в пространството,
макар на милиметри разстояние.
А космосът е тъмен и неясен.
Не предизвиквай мисълта на странника.
***
Ежедневно играем на възрастни
между бит, битие и битийност
между битовете на компютъра,
в Интернетната сайтова лава,
дето скрива от погледа птиците
и смъртта им в небето озоново.
И замъгля по мъничко грижите,
та дано преживеем до утре
за поредната тъжна игра.
А детето във мене все плаче
или пее, което е същото.
ДИВЕРТИМЕНТО
Въздухът разтапя думите,
дето може би са от значение,
и ме кара да се чувствам куха
като дънер изкорубен. И защото
въздухът във него е наситен
не единствено с гнилоч, а със мъх
и със топлина - като от хора.
Аз си мисля че това е лоното,
от което се възражда утро
или нощ, или възторг, или…
Може би надежда е началото,
от което ще се раждат думи.
За нататък…
И
И е слънце след тъмната нощ,
във която душите се срещат.
И е ясно под плътната мощ
на всевечните български свещи,
от които струи светлина
и огрява водата и нощвите,
и тъгата в онази трева -
как потъваме в нея безпомощни.
И вървя си подобно просяк
със паничка в ръка - вместо вяра.
Знам, че трябва да стигна до зрак
под намигванията на фара,
дето дава посока за бъдно
и през днешното слага жалони,
дето прави поклон и ме съди
сред сегашни и древни колони.
И от тях ме извежда по пътя,
който има пътека за мене.
И така ще достигна до вътъка
на сълзата, която в мен стене.
И ще трябва да я преболея,
за да може с кураж да ме сгрее.
ПО ОСТА
СПАСЕНИЕ
Когато даваш без остатък
сърце, душа и същество,
в живота по човешки кратък
ще те спаси една любов.
Когато буря те завее
и глъхне глас за благослов,
напук на дъжд и суховеи,
ще те спаси една любов.
Когато времето изтича
през миглите като просо,
в безсмислието ще наднича
да те спаси една любов.
КАФЕ
Изпий ми кафето
не само защото ме няма.
Отвлече ме мисъл незнайно къде.
Така ще усетиш,
че чувството в мене е нямо
и само по усет
прониква във твойто сърце.
А там бъди като себе си -
див и дори безобразен …
Една серпентина от нежност
ме връща при теб,
когато ще можем
„Обичам те” просто да кажем.
А ти, между впрочем,
свари ли кафе ?
ЗАКЛИНАНИЕ
Ако се опиташ
да ме впримчиш,
боса ще избягам -
цигани да търся.
Шарена поляна
къща ще ми стане,
ще се любя
по тревата,
дълго и горещо.
Затвори ме в рамка,
само ако смееш!
Рамката дори за огън
ще разчупя.
Ще забравя бързо -
дълго ще си спомням.
Хайде затвори ме!
Циганка ще стана.
ВЪЗРАСТ
Аз искам единствено да те обичам
мой страннико, скитник през времето.
Какво че годините ни се оттичаха
подобно на миг върху стремето
на други любови и чувства, усетени
с върха на косите и ноктите.
Горчивият привкус на листи от бетел,
с които кръщавахме нощите,
а после и дните, беляза живота ни
с катранено ръбче по ириса.
Така и не сме помъдрели, защото
на чувствата ясните дири
предесенно греят, но светят красиво.
И даже това ни отива.
ВАРИАЦИЯ ЗА БЛУС
Луната е захвърлена огризка,
която бърза да се скрие в облака,
да ни остави в тъмното изгубени
под бухналия вятър на тополите,
във отражението на реката,
във въздуха със мирис на любов.
И с чувството, че сме безсмъртни.
Като луната, дето знае всичко.
Защо ли утре вечер пак ще търси
обекти за експеримент…
ВСЪЩНОСТ
Ръката ти познава всяка гънка
на моето несъвършено тяло.
Докосвай ме, когато пада вънка
на скуката измамна одеялото.
Аз ще заровя пръсти във косите ти
и ще измъкна всички черни мисли.
На възел ще ги вържа, запокитени
към дъното на делничните рискове.
И ще потънем мъдри и безпаметни
в единственото сигурно убежище -
да отстояваме с души и длани
последните рубежи на надеждата.
КРАЯТ НА ЗИМАТА
Нощта, приличаща на пелерина,
загръщаше града във снежен мрак.
А ние - диви и невинни -
в желанието да потънем пак
на чувствата в първичната магия,
на пръстите със допир настървен.
Това, което беше, ще го пием
на малки глътки в следващия ден.
ИЗРЕЧЕНИЕ
Открадни ме от жежкия вятър,
дето брули хастара на лятото,
погали ме със есенна нежност
и въздай на душата надежда
да пребродим през зимните хали
и напролет, в любов оцеляли,
да си бъдем и вятър, и щастие
в мимолетната вечност на ласките.
ЛЮБОВ
Защо съблече моите бодли -
те бяха толкова удобен щит.
Сега душата, голата, гори
и никой порив не остава скрит.
Така съм беззащитна - като свещ
във епицентъра на ураган,
понесъл на потоци кал и гмеж.
Боя се теб да не загубя там…
И даже да не знаеш как боли,
ще ми помогнеш ли през вятъра,
докато никнат новите бодли -
да оцелеят сетивата.
ОБЯСНЕНИЕ
Целувам посивелите коси
и устните, които ме отнасят
в дълбоките, любовните води,
където няма как да се угасне.
И пръстите, които ме рисуват
като тъга, очакване и нежност
с неистово желание целувам.
И притаявам моята надежда
за чувствата ни - временни, но вечни.
А побелелите коси се спускат
над нашата измислена далечност,
която, вероятно, е изкуство.
КАТЕГОРИЧНО
Обичай ме, когато съм сърдита.
Когато над главата ми се сипе
каменопад от болки и проблеми.
Когато от очите ми извират
стрели, насочени срещу съдбата.
Защото тя се гаври ежедневно
със крехките ми чувства. И защото
съсипва любовта ми със усмивка.
Обичай ме, когато съм жестока
към себе си, към другите и още,
когато оцелявам като троскот,
напук на ветрищата безподобни.
Защото те обичам безпардонно.
ЗАВРЪЩАНЕ
Днес от старата циганка
купих бонбони,
дребни ябълки, зоб
и мъниста.
Ще нахраня довечера
твоя сив кон,
ще вплета
по опашката синци.
Ще открадна от гривата
тъничък косъм -
за късмет и магия
ще му бая в нощта.
И когато със вятъра,
скитника рошав
попрескочим
планински бърда,
ако искаш, ме чакай
на южния склон -
ще се върна
през някое съмване
с побелял
от препускане кон.
ПО ОСТА
Не осъзнаваш колко сме си близки
в раздалечените ни сънища.
Диаметрални са естествените мисли,
а чувствата не се усещат външно.
Но вътрешните взривове са точно
като при срутване на стара сграда.
Те винаги се случват не нарочно
и винаги оставят някой страдащ.
И в сантимента на дежурни думи
прозират термоядрени реакции.
Илюзията, че страстта ще лумне,
е истинска, когато я очакваш.
АРИТМЕТИКА
Умножих нощите.
Разделих дните.
Прибавих децата.
Степенувах грижите.
Извадих съдба.
Кой ще пресметне
корена
на взаимното ни
обичане.
МОЛИТВА
Спасявай ме, любов, спасявай ме безгласно
от твоя водовърт на оскотели страсти,
от злобата, която се сипе като жупел,
и в празните очи на хората се трупа.
Спасявай ме, любов, залей ме със надежда,
че някъде край мене нещата се подреждат,
че ще прескочим трапа на дните бездуховни
пречистени и грешни - защото сме виновни.
Спасявай ме, любов! Наистина, спаси ме.
Сега като в молитва повтарям твойто име -
подобно тъжен битник на тебе се обричам.
Кога ще ме научиш буквара ти да сричам?
ОЖИВЯВАМ
ПОКАНА
“Господи, слез да вечеряме.”
Ивайло Балабанов
Поете, ела ми на гости.
Ще ти направя баница.
Стопли ни новото грозде -
грее цветът му в каната.
Лудо е виното, младо,
като душата ти, бялата,
дето за вятър е жадна,
сякаш напук на тялото.
Искам да дойдеш на гости.
Имаме да си мълчим
и за нещата, простите,
метафорично ще кимаме.
Господ? Той няма да дойде.
Сигурно има работа.
Ние, поети пройдохи,
само мая сме на хляба.
И обещавам, стрелите,
с болка и горест белязани,
ще укротя във очите си.
Моля се, Бог да те пази.
ГОЛГОТА
Страхувам се да мисля за скала,
която се стопява между пръстите.
Отдавна знам, че няма правила
за настоящата цена на кръста,
под който се изпъваме сами,
макар че са артритни коленете.
А болката забива сто ками -
за нещо повече от кръст нашепва.
И подозирам тайно, че с телата
духът към неизвестното гребе.
Страданието има стъпала,
които ни повличат към небето.
СТАРАТА КЪЩА
Отдавна котките
изпотрошиха
опушените газени фенери.
След мишките
от лоените свещи
дори фитил не оцеля.
На светлината на запалка
писах стих.
Когато слънцето изгря, видях,
че прилепите са рисували
върху листа.
Един живот ще стигне ли,
се питам,
да разгадая
клинописа им.
СЪЛЗА
„Тъжно ми е. И дори самотно.”
Емил Симеонов
Тъжно ми е като в чуждо бъдеще
и ми е самотно като айсберг,
стигнал северния полюс пътьом,
а забравил пътя към безкрая.
Тъжно е за оня миг, пропуснат
между „невъзможно е” и „трябва”.
Самотата му е като лудост
на разумното, което ме ограбва.
Затова тъгата е самотна -
публични са кривите усмивки.
Но достигам вътрешната кота
във сълза, която ме осмисля.
РОД
Камбана бие сбор
на Долната земя.
Баща ми тръгна.
Костите му вече
са само фосфор - светят
на корените на тревата.
Камбана бие сбор
на Долната земя.
Потегли чичо.
Духът му, скрит
в криле на пеперуда
кръжи
над прегорелите иглики.
Камбана бие сбор.
За Долната земя
смъртта е само път
за извървяване.
Почти съзнателно
приемам кръговрата:
земя - небе - земя.
И пак небе…
Камбана бие.
ФИЛОСОФИЯ
Отдавна нямам път за връщане,
във детството съм рядък гост.
Изпращах род, надписвах кръстове
и препогребвах с шепи кости.
Смъртта не се опитомява,
преодолява се с живот,
по който мълком продължавам,
а любовта е негов код.
БИТИЙНОСТ
Живеем като в някакво тресавище,
прегърбени от скръб и унизени,
а болката, във гърлото задавена,
осъмва във помръкналите зеници.
Живеем като крави в скотобойна,
пасем марули в празничните вечери
и с грошове запълваме пробойните
на битието, дето ни отрече.
Живеем като кучета на нивата.
Срещу небето вием от безсилие
в очакване на свлачища, заливащи
копривата и семето без милост.
Живеем ли? Наистина ли искаме
да оцелеем, смазани от Нищото
в държава с управляващо безсмислие?
Една светулка грее… Вижте я!
ОЦЕЛЯВАНЕ
Омръзна ми да ме замерят с буци
от пръст и кални камъни отвътре,
да стискам зъби, в болката да куцам
и пак да драпам друма си по пътя.
Да се изправям като луднал пумпал,
а въздухът да перпелечи гърлото.
Душата ми е корабният румпел,
на който жироскопът е изтръгнат.
Светът край мен е каменна река,
но тя живее помежду тревите,
които повече приличат на лъка,
където оживявам. Как… не питай!
ПЛАНИНА
Дивата грива на вятъра
иска да слезе надолу
покрай чукари и урви,
да си погали поляните,
да разцелува дърветата
и да поспре в долината.
Там да докосне човеците,
да се промъкне в дъха им
и да разкаже за слънцето,
дето го чака високо
да поиграят на миженка.
И да притихне до камъка,
дето расте като гъба
по сантиметър на век.
КОНЦЕРТ ЗА ОБОЙ И МАРИМБА
Разбълбука се реката под дъжда,
вятърът разроши мъртви листи.
Облакът три пъти изгърмя
и се върна в тътена пречистен.
После заизгряваха звезди
и реката светна като струна.
Чухалът подплаши две сърни
и се скри под чергата, в катуна,
дето тъкмо спря да отмори
кончета и чета сополива.
На разсъмване в дълбоките гори
този свят ще разпознае живите.
МОРЕ
Ела да се любим.
Телата ще тръпнат изопнато,
подобно на риби ще бляснат.
И нямаме нужда от вятър -
морето е бурно от нежност.
Ела да се любим на мрежата.
След утрото пак ще сме скитници.
На нас ни е нужно море,
защото сме скъсали котвите.
ТАЙНСТВО
Животът е изписан лист хартия,
а буквите са смешни криволици,
които крият бури и стихии
с възходи като полета на птица.
Петната от сълзи размазват трайно
провали, като пропасти дълбоки.
А капките мастилени са тайни
любови и раздели - напосоки
се стрелкат чувствата - като безумни.
Измислен лист хартия в кална локва
се гърчи. Ала оцеляват думи,
в които буквите са с бални рокли.
ПИЕТА
Тя прилича на дрипава циганка
и протяга ръка - не да проси -
да погали децата си в редкия миг,
в който може да дойдат на гости.
Тя прилича на лес подир пладнешка сеч -
тук-там някой филиз е прораснал.
И се моли студът - заскрежения меч
да не мине през тяхната пазва.
Тя прилича на малко безумно дете,
свито в кофа с боклук вместо дом.
И скимти, бърше сълзи и стяга сърце
във юмруче, нетърсещо помощ.
Но е моя Родина. В тъгата - сама,
съкрушена от болки и хрипове.
И оставям сърцето си в тая земя
преклонена пред нейните дрипи.
