8. ХLІІІ глава - ХLVІІІ глава

—————————–

ХLІІІ. БЕШЕ ПРЕЗ ОКТОМВРИ 1953 ГОДИНА  

Изтекоха какви ли не години. Река Арда завлече много вода и златен български пясък все през Тракия, все към чуждото Бяло море…

Беше в началото на октомври 1953 година. Околността гъмжеше от хора и спомени. Още от сутринта продължаваше тракийският събор в Маджарово, някогашното село Ятаджик. Чак надвечер Яна и Андрей събраха сили да се приближат един към друг през навалицата от хора, дошли тук от всички краища на България. Той не водеше никого със себе си. Тя вървеше сама. Подадоха си ръце, потръпващи от вълнение. И на двамата им се искаше да прескочат изминалите четиридесет години. Да се върнат в младостта си, когато бяха осемнайсетгодишни. Да изтрият спомените от всичките по-сетнешни свои срещи.

- Добре дошъл по нашия край! - рече Яна. Стесняваше се. Сякаш се спираше при непознат кандидат за жених и се боеше, че никак няма да му се хареса, каквато е побеляла и остаряла.

- Добре дошла и ти - каза сухо с поотънял глас Андрей. Не я погледна в очите. Срамуваше се от нея заради миналите им недоразумения.

- Той, и Андрейчо е тука. - Тя посочи по-надалече, към река Арда, където доктор Беломорски приказваше с познат мъж. - И той бил доктор като него. - Яна се гордееше, че нейното буйно момче се е изучило за лекар, когато беше забягнало в Америка. Бързаше да зарадва и Андрей.

Той се обърна. Погледът му се спря към един младок с руса брада. Изведнъж му заприлича на някогашния брадат Адем ефенди, който ги раздели с Яна през есента на 1913 година. Смръщи се. Тя го проследи как оглежда чуждия момък. Съжали го: „Горкият! Съвсем е променен… Аз му приказвам за нашия Андрейчо, пък той се зазяпва по другите хора… А какво ли ще рече, ако му се похваля, че малкият ми син Петьо вече е военен? Него хич не го е виждал като голям.”

Яна се усъмни, че той усети нейния укор. Погледна го, сякаш му се извиняваше мълчешком.

- Побелял си… - Сепна се. Друго искаше да му каже, пък изтърси точно туй.

- И ти. - Андрей продължаваше да се гуши в себе си. Криво му беше от нещо, пък не знаеше от какво е. Свенеше се да покаже радостта си от срещата с нея. Изкушаваше се да й се похвали, че си има осиновен син Янко, и че той вече е гимназист. Не го сторваше. Стесняваше се да й признае, че е кръстил своето момче на нейното име.

Тя се помъчи да му се усмихне. Той забеляза как една уморена гримаса очерта бръчките по челото й. Състари я с още няколко години. Сконфузи се. Спомни си я как изглеждаше не като по-възрастна, а като момиче в родното й село. Видя онова гладко лице и ония едри кафяви очи - все живи, закачливи, понякога присмехулни. Сега те гледаха тъжно сред съсухреното й лице. Опита се да й каже по хлапашки:

- Къде ти е хубавата плитка? - И Андрей се насили да се посъживи. И от неговата усмивка не се получи нищо младежко. И на нея й стана неловко, че го забелязва колко много се е смачкал, сякаш никога не е бивал онова красиво високо момче. Някога той я гледаше право в очите, сега избягваше погледа й.

Неговият въпрос я поразведри. Подхвърли му на закачка:

- А ти къде си изгуби онзи буен перчем? - Без да ще, пак погледна оредялата му коса откъм челото. - Станал си… по-важен. - Спомни си как някога забиваше пръсти в рошавата му грива с меки криволици.

- На празна къща защо й е покрив! - пошегува се и Андрей. Докривя му, че вече е олисял. Позамълча, току предложи: - Хайде да се поразходим край реката.

- Ами Андрейчо? Дали ще ни намери в таз навалица?

- Нека идем без него! - Андрей се опита да прикрие досадата си, но тя пролича по лицето му. - Той ще ни почака тука нейде, няма де да иде.

- Добре - съгласи се Яна. Усети, че Андрей не желае други хора край себе си, освен нея. След няколко крачки го подкани: - Е, разказвай. Не се обаждаш вече толкоз години. Къде се губиш?.. Имаш ли къща? Как преживяваш?.. - Редеше въпросите си бавно. Беше я налегнало желание да закрещи от мъка. Да изплаче всичката своя болка и за похабената си младост, и за съсипаната си любов, и за целия си живот. Замълча, чак когато той я прекъсна:

- Живея… - Думата му прозвуча с безразличие, но тя разбра с женския си усет, че само се мъчи да изглежда спокоен. Вълнува се повече и от нея. - Ходих насам-натам… Сега съм по-добре… Ама само аз си знам какво ми е минало през главата…

Яна го слушаше с трепет. Някогашният му момчешки глас вече беше поразмесен със старческа дрезгавост. Тя избиваше от приказката му, както се прокрадва ръжда по домашен съд, овехтял от дълга употреба. Дощя й се пак да го върне към техните младежки години:

- А кавалът ти къде е? Пазиш ли го?

- Не ми е вече до кавал. - Той си припомни как една вечер неговата майка му беше рекла: „Хайде, синко, посвири ни пак! Къща без кавал е по-грозна и от нощ без петел.”

- Спомням си как хубаво свиреше „Жънала е дилбер Яна”

- Беше тя, свирнята… Погуби се зад ей тез баири на юг - ръката му посочи обраслите с гора родопски височини, които се надвесваха над селището.

Спряха на десния бряг на река Арда. Приседнаха на посребрялата поляна. Яна подгъна крака на крачка по-встрани от него, макар че й се щеше да се прислони до рамото му. Слънцето се беше спуснало на запад зад Момина скала. Грамадната сянка на планината навяваше хлад като от стар лош спомен. Андрей отскубна пелинова метличка. Захапа върха й, сякаш беше друга трева, накапана с пчелен мед. Яна го проследи. Без да се усети, стори същото. Пелинът отдавна беше прецъфтял. Ароматът му се беше изпарил. А горчилката му опари езика й. Проникна чак до дъното на нейната душа. Оттам изплува дрезгавият глас на нейната баба Яна: „Той, чедо, пелинът е като живота. Горчи, ама лечи!”

- Не ти ли загорча? - попита, без да чака отговор от него. Очите й потърсиха неговия поглед отстрани. Тъй поглеждат гугутките към своите мъжкари сутрин, още преди да ги е наплискало с благите си лъчи слънцето.

- А на тебе? - Андрей не вдигна очи, но усещаше нейното взиране по лицето си като галещ южен полъх.

- И на двама ни горчи - каза примирено Яна. - Вече никога няма да ни стане по-сладко.

- Тогава всичко се обърна с главата надолу… - Андрей сякаш приказваше само на себе си. - Уж беше малка онази война, пък какви големи поразии ни довлече на главите… Пропиляхме се. Нито ти прокопса, нито аз. Живот. Прекатурена каруца!..

 - Не се укорявай!.. - позаекна. На езика й беше да рече: „Ей на, имаме синове, внучета. Малко ли е?” - Добре, че се сдържа. Помисли си, че ще го докачи, защото не знаеше нищо за неговия основен син Янко. - Не сме виновни ние. Такваз ни била орисията.

И двамата замълчаха. Замислиха се. Чувстваха, че най-сетне трябва да заприказват за нещо по-ново, по-сегашно. На устата им беше все онова време, което ги изкорени и от родните им места, и от собствената им воля. Андрей се загледа в близкия бързей на водата. Видя много неща там. Неволно прекрачи в онази нощ, с изцъклената луна, когато с Яна ги измъчваха разбойниците. Изтръпна от безсилие и гняв. Рече на пресекулки:

- Проклета месечина!.. Блещи и блещи!.. Право в очите ми… Като кървясало око на вълчица!.. Ама, ха изгони я, де!..

- И аз я помня като бял кошмар онази вълча неделя…

- През нощ сънувам брадатия Адем, дето ни погуби…

- Той нали си плати за греха…

- Туй хич не оправя нещата… Защо да се обръщаме назад! Миналото все ще тежи на врата ни като голяма котва…

- Тежи ни не миналото, а лошия спомен за него…Платихме най-жестокия данък за любовта си… - И двамата приказваха вяло, приглушено като на панихида за отдавна починал скъп човек.

Все тази човешка съдба:

                Реши ли житото да стане хлебен залък,

                не пита тежък ли е мелничният камък.

- Точно тука преминах реката тогава - Андрей посочи напред. - Ей там, на отсрещния бряг, ми подаде ръка един млад мъж от четата на Димитър Маджаров.

- Тука ли? Не е ли дълбоко? - Водните талази й се сториха доста страшна дълбочина, за да се прегазят набързо.

- Когато те гони позорът, всяка река ти е плитка - изрече замислено той. Тя го забеляза как настръхна. Опита се да го избави от мрачните спомени:

- Виж, виж колко рибки! Цяло ято! Шават, шават…

Андрей не продума. Очите му хем се взираха към рояка от дребни риби, хем търсеха да проникнат още по-надолу, чак до дъното на реката. Дълбокото винаги мами погледа със своята привидна близост.

Подир доста мълчание, Яна го запита:

- Много ли страда?

- Много…

- Винаги съм те обичала. Ти си моята голяма любов. Все се срамувах да ти го призная… Пък и ти… Нали се беше върнал при мене. Защо пак избяга?..

- Не мога да ти простя, и туй то! - призна си Андрей. Не можеше да я излъже. Ожесточи се. - И на мене си не мога да простя…

Никой от двамата не се замисляше, че всичките им недоразумения бяха започнали на стария пазар в Гюмюрджина. От една нищо и никаква кошница с кокоши яйца. Човек никога не знае Съдбата му какво ще измъти - криле или запъртък.

Наблизо се разшаваха стадо кози и овце. Яна се загледа към тях. Криеше своето нелепо смущение. Възкликна престорено:

- Я, какво бяло яренце!

Андрей сякаш не чу сегашната нейна ръждясала приказка, а някогашния й бляскав момичешки глас, който чуваше и насън години наред. Добави като ехо, спънато от висок зъбер:

- А звънчето му пее!

Той си припомни как пасяха с дядо си десетина кози. Имаха и такова скокливо яре, с обечки. Беше много палаво. През цялото лято не сваляха от врата му посплесканото бронзово звънче с меден глас, дето баща му го беше донесъл от пазара в Гюмюрджина…

Есенната река течеше бавно. От време на време водата приплясваше по камънаците, покрай които се завихряха крехки въртопи, наподобяващи фунийки на паяжина. Една едра тъмна риба се спря срещу брега. Сякаш се помъчи да докосне провесените крака на Андрей и се опули нагоре. Той се взря към грозните рибешки очи. Внезапно ги оприличи на студения поглед на капитан Адем. Потръпна. Отляво надясно по гърдите му се разля топла вълна. Рязна го невидим нож! Пое си издълбоко въздух. Не успя да кресне от ужас. Олюля се и се претърколи настрани върху губера от балканска детелина и сребрист пелин.

Яна изписка. Разтърси поваления Андрей. Уплаши я ситната роса по неговото бледо чело. Простена безпомощно:

- Андро, Андро, какво правиш?

Той я чу издалеко. Като на сън. Насили се да се надигне, не можа. Езикът му едвам се превъртя:

- Ако… можеш… - Помъчи се да изрече още „…прости ми за всичко”, и го каза, пък се разбра само той самичък. Сладкият звън от звънчето на бялото яре се стопи. Разми се като бучка захар в устата на Андрей през далечните дни на неговото детинство.

Яна винаги беше очаквала такива думи от него. Сега и да беше ги разбрала, щяха да й донесат не радост, а двойна мъка. Разтърси раменете му отново. Отчаяно:

- Андро… Сянко моя… Все бягаш от мене…

Ако беше я дочул, той сигурно щеше да й отвърне: „А ти защо не ме настигна?”

Отнякъде дотича доктор Андрей Беломорски. Още отдалече подвикна:

- Мамо? Тате? Пак ли се скарахте?

Гребна с две шепи вода от реката. Напръска първо бледото чело на майка си, а после - и лимонено жълтото лице на Андрей. Хвана неговата провесена ръка, за да провери пулса му. Поклати тъжно глава, сякаш не чу шепота на Яна:

- Сдобрихме се… най-сетне…

Доктор Беломорски съзря ужаса в майчините си очи. Потръпна от страх.

В синевата се совнаха някакви бързи криле. Майката и синът нито ги чуха, нито ги видяха. Само ги усетиха как се възвисиха нагоре, към принебесните чукари, и как се смесиха с ятото на други бели криле, посребрени от дългите лъчи на вечерното слънце.

По скалите на тези живописни места гнездят орли и много рядко срещани птици…                                        

 ХLІV. ЛЯТОТО НА 1980 ГОДИНА     

Минаха близо трийсетина години… От доста време насам семейството на д-р Андрей Беломорски се канеше да посети Северна Гърция. Ето че отдавнашната мечта на дъщеря му Яница се осъществи!

Пресякоха държавната граница без никакви усложнения. Документите им бяха съвсем редовни. Смятаха да посетят точно определени селища в Северна Гърция и най-вече родното село на д-р Беломорски.

„През 1953 година - разказваше веднъж Яница, - когато се завърнал от Америка, баща ми дотътрил в България много надежди и два огромни куфара с багаж. В единия била скътана дипломата му за доктор по медицина. В другия - зестрата и документите на американската гъркиня кириа Елени. И заживяло семейството по живо по здраво. Народили им се три деца през две години до 1957. Първакът - гордостта на тате Кирил. После -  дундестата щерка Христина. Накрая се пръкнала на бял свят и някаква си Яница - изтърсакът…”

Бащата на мама Елени (както я наричаше Яница) е роден в град Кавала. Този път нямаха намерение да гостуват на нейните братовчеди.

Напуснаха „триумфално” Александруполис. Яница отдалече забеляза пътната табела, която сочеше отбивка на север за Есими, някогашният Доганхисар, родното място на капитан Петко войвода.

В селото се разочароваха. Искрено съжалиха за напразно пропътуваните километри до селото. Много по-добре щеше да е да си останеха със старата своя патетична представа. Те си въобразяваха, че всеки местен човек се гордее, че ето на, тук е роден един голям българин - защитник на всички хора от този тракийски край.

Надеждите им се шмугнаха пълзешком в близките буренаци, сподирени само от няколко подплашени зелени гущери. Единият - без опашка. „Де да можех и аз като него да откъсна опашката на миналото си” - помисли тъжно д-р Беломорски. Дълго подир това остана съвсем мълчалив. Като след погребение на много скъп родственик, когато целият свят ти е крив.

Напуснаха селото натъжени.

Пладне стана неусетно. Никой не отваряше дума за обядване.
Яница не се стърпя. Запита колебливо баща си:

- Тате, и все пак ще ходим ли до твоето родно село? Да не си се отказал вече? Баба Янка има да ни се сърди… - Тя сякаш показваше къшей сиренце на гладно мишле, пък тутакси го подхвърляше по-настрани, право в устата на зинала котка с големи зъби..

Д-р Беломорски се позабави секунда-две. Отговори възпровлачено, невисоко. Едва ли не само, колкото да не обиди нетърпеливата си щерка:

- Ами… нека… да наминем и там. Да видим какво е останало.

Шосето се виеше все нагоре, на североизток по южните склонове на Източните Родопи, сред ниски дървета, поляни, ниви, ливади. Преминаха през няколко малки села с джамии. Д-р Беломорски изведнъж се оживи. Сякаш търсеше зряла ягода сред горска поляна:

- Тука някъде трябва да е вече.

Д-р Беломорски приказваше въодушевено. Караше колата бавно. Неочаквано рече с необичаен тон, като че ли се оправдаваше за нещо нередно, което се готви да прави:

- Янче, ще спра колата под сянката на онзи голям орех. Вие с майка си ще останете тука. Аз ще намина самичък нататък, да поразгледам кое що…

- Слушам, Ваше превъзходителство! - израпортува тържествено шеговито Яница. Съвсем в неподходящо време.

Колата вече се настаняваше встрани от мизерната уличка на опоскана от гъски, овце и друг домашен добитък поляна в края на дебелата сянка на старото добре разклонено орехово дърво.

Д-р Беломорски слезе бавно от предната лява седалка. Поразкърши снага. Поразтъпка схванатите си колене. Разпери въздългите си ръце с два-три тласъка назад. Сякаш не му се мърдаше след сутрешно разсънване. Тръгна колебливо напред. Като го проследи как несигурно пристъпва, Яница го догони с три-четири бързи крачки. Хвана се за лакъта му:

- И аз ще дойда с тебе. Страшно ми е любопитно как изглежда цялото село на баба Яна. Тя толкова много го хвали. Сякаш то е било Раят на земята, преди да ви прокудят от тука през войните.

- Село като село… - смънка недоволно бащата. Стана му неудобно да върне дъщеря си при колата, макар че му се щеше да се поразходи сам-самичък.

За Яница това пътуване беше впечатляващо приключение. Пътешествие в миналото на баща й, на баба й Яна. Завръщане в отдавнашен свят, в които никога не е присъствала лично, пък имаше странното усещане, че доскоро е била тук. „От многото приказки на баба Янка е - мислеше си ведро тя. - Разказвала ми е толкова различни неща, че аз самата съм си внушила, че съм израснала тук. Ами, да! Ето го деренцето с белите камъни и дребните пъргави рибки. Ето го дървеното мостче, по което не могат да се разминат двама души. Ако скочат долу, хич не е високо.  Ще прецапат набързо до брега и сред смях и закачки ще изтръскат водата от обувките си. Заедно с нея ще падне и някоя дребна попова лъжичка, ще подскочи страхливо рибка.”

Ето че стигнаха и в горната махала - българската. Някога. А сега? Бащата все тъй мълчеше. Яница не се стърпя. Наруши тягостното мълчание:

- Тате, къде е вашата къща?

- Тука е, къде ще е… - Д-р Беломорски не скри отегчението си от нейните припрени въпроси. 

Никак не му се приказваме. В тия дълги безкрайни минути му се искаше да остане съвсем сам. Никой да не му досажда с присъствието си покрай него. Никой да не го съпровожда в спомените, през които крачеше като недоволен сеяч из рехавото жито в своята нивица. Не поглеждаше часовника си.  Тук неговото време беше спряло.

Спряха до порутения дувар на черквата, дето я помнеше. През зейналата входна врата откъм залез слънце се виждаше, че вътре пладнуват стадо овце. Пастир не се виждаше наблизо. Самотно дългоухо мъжко магаре дремеше на припек в двора, нападнато от рояк досадни мухи, готови да изпият очите му.

Наблизо премина слабоват небръснат мъж на средна възраст с избелял летен каскет. Водеше едър тъмен катър, натоварен с цял облак сено, завързано за самара с дебела шарена родопска връв. Непознатият ги поздрави:

- Калимера.

Д-р Беломорски кимна с глава по навик,  без да продума.  Яница не отвърна нищо. А много ясно разбра поздрава: добър ден!

На двайсетина магарешки крачки по-нататък катърът се заинати. Спря насред пътя. Подгъна крака и легна като на майтап. Стопанинът започна да го удря с тоягата си. Рита го ту с десния, ту с левия си крак, обути с гумени цървули. Дърпа го за опашката. Добичето и да искаше, никак не можеше да се изправи, ако не го освободят от грамадната купа сено заедно със самара. Селянинът започна да го разтоварва с явно нежелание, мърморейки: „Стани бе! Твойта мамка и магаре!..” Щом забеляза, че непознатите го следят, продължи ругатните си на гръцки език.

Яница и баща й се спогледаха мълчешком. Съжалиха човека. Почувстваха се съвсем чужди и ненужни на това отдавна търсено от тях място. Усетиха гняв и срам от нещо, за което не можеха да изрекат никаква смислена българска дума. Усещането им се доближаваше до смисъла на понятието позор.

Тръгнаха бързешката. С разтуптени сърца и хладна роса по челата си посред обедната жега. Бяха изумени и втрещени от видяното. Сякаш бяха видели там, току пред краката си, дълъг черен смок, който хем не ги заплашва, хем ги плаши до смърт със самото си голямо криволичещо плъзгане на крачка пред очите им.

По прашната чакълена улица крачеха бавно. Уморено.

- Ето я! - подвикна възбудено бащата. - Тук беше…

Д-р Беломорски сякаш отхвърли из ръцете си много, много тежък камък и се дръпна рязко настрани с отскок, за да не премаже краката си, доста натежали от дългия път и лятната горещина.

Яница се сепна от тия отдавна чакани думи. Огледа мястото пред себе си с разочарование. Едва ли не с погнуса. Сякаш някой подхвърли в пазвата й жива мокра жаба. Никаква следа от къща! Пред погледа й се ширеше голяма градина, засята с картофи.

Д-р Беломорски беше забравил за присъствието на Яница. Гледаше изумено ограденото празно пространство. Припомняше си някогашния пълен с живот двор. Не проумяваше как тъй всичко се е стопило. Потънало вдън земя като след потоп. Сякаш никога не е било. Ни къща. Ни двор. Ни круша петровка. Нищичко! Някой жесток злосторник беше откраднал най-безсърдечно всичко, заедно с детските му волности. В душата му се утаяваше мъка като тиня в полски гьол. Той се насилваше да пресуши това противно блато, пък не знаеше как да го стори. Как да изгребе тази зловонна тиня от дъното на душата си? Как? Този безмилостен въпрос човъркаше остро сърцето му като потаен дървояд в стар гардероб. Някакъв вероломен хищник беше изтръгнал из самото му сърце точно ония детински радости, без които не пораства нито едно читаво дете…

Яница не се осмеляваше да погледне баща си в лицето. За да не срещне укора на неговите дълбоко разочаровани сини очи. Тя предусещаше, че там, по бледите му застарели бузи, вече се стичат тънички струйки мъка. Дрезгавият му глъхнещ глас я сепна:

- Човек… като няма… и родна къща… Какво друго му остава на света… - Д-р Беломорски изрече на пресекулки думите си толкова тихо, че Яница едва долавяше приказката му.

Той си припомняше съвсем ясно онова, което стори майка му в онази свирепа августовска заран преди много години. С гняв, срам и ужас. С отвращение от своето тогавашно безсилие.

Д-р Беломорски поизтри своите подмокрени очи скришом,  с гърба на дланта си.  Самозаблуждаваше се, че съчувствените очи на дъщеря  му, която все още смяташе за малко момиче, не забелязват как той,  възрастният мъж,  плаче като слаба женица. Обърна се още по-гърбом към нея. Изтри по-бавно лицето си, несмеейки да погледне Яница. Продума с отчаяние:

- Ами…това е, дъще… Всичкото… Гола земя… Баба ти Яна сама запали нашата къща… Черният пушек се виждаше чак от долната махала…когато заминавахме с каручката…

Яница се втрещи. Изненадата я сепна. Гръмотевица точно над главата й!  Понечи да продума въпрос. Заекна. Устата й се схвана. Задави се. Онемя. Това е чудо! Баба Яна никога не беше й споменавала такова нещо. Не, не! Сигурно е нямала друг изход тогава. Как тъй сама ще запали родната си къща?! И ще  тръгне по чуждите села, да се моли като просякиня за къшей хляб заедно с други бежанци, бездомни като нея.  Детето й тогава е било само на пет години…    

Съвзе се от внезапния шок. Запита от тихо по-тихо. Умолително.  Състрадателно:

- Тате, това наистина ли е вярно?.. Да не би да са те излъгали някои лоши хора, майтапчии грозни? Ти видя ли го това? Малък си бил тогава. Как тъй ще го помниш такова чудо?

Д-р Беломорски мълчеше. Не беше на себе си. Не чуваше дъщеря си. В душата му бушуваше грозната обида. Чувстваше се безмилостно окастрен. Старо маслиново дърво на брега на Бяло море.

По онова безбожно време през 1919 година петгодишното момченце Андрейчо как би могло да прозре защо майка му бяга от тук по този безпощаден начин. Как би могло то да проумее, че тя се опитва да се спаси от една осъдена, дори греховна любов, наложена й от безмилостните събития през братоубийствените войни.

Д-р Беломорски продължи най-тъжната си изповед пред своята слисана, умълчана и озадачена дъщеря:

- Тя пропъди баща ми Андрей да хукне по моретата… За да спи с оня Адем ефенди… Тате избяга от нея. От резила й…

Яница слушаше и чуваше, както се гледа и чува филм на ужасите. Баща й приказваше бавно. Отвлечено. Злобно. Сякаш трябваше да се чува само той едничък:

- После се ожени за чичо Стойо. И още веднъж забрави тате. Как можех аз да гледам това и да търпя присмеха и подигравките на другите деца. Те живееха при своите бащи… Затова, като поотраснах, се захванах с разни лудории. Да се скрия от нейния позор…

Яница се помъчи да го спре. Срамуваше се от жестоките му думи:

- Тате, тя те обича… Баба Яна е…

Д-р Беломорски я прекъсна набързо. Сякаш нищо не е казвала:

- Тогава, през ония години, хич не ми е било до сваляне на държавната власт. Аз търсех утеха с приключения. Те ме издигаха в очите на моите връстници. Правеха ме герой. Видите ли, той е без баща, ама се бори за правдини! Не избягах чак в Америка, само от жандармерията. Избягах от мама. И там, в чужбина, не можах да й простя заради униженията, на които ме подложи… До ден-днешен не мога да я уважавам като истинска майка…

Лицето на д-р Беломорски тъмнееше от гняв, срам и яд. Срамуваше се и от майка си, и от дъщеря си, и най-вече от себе си. Все по различен начин. Ръцете му трепереха. Като че беше изгребал с две шепи леден сняг и някой го задължаваше да го държи, докато се разтопи. Очите му излъчваха сини пламъчета, както никога. Солена жега ги изгаряше, без никаква сълзица.

Яница се зарази от неговото ожесточение. Нападна го яростно:
- Тате, никога не съм допускала, че си такъв злобар!

- Злобар! - прекъсна я настървено бащата. - Ти не я гледай сега баба си Яна, че е такава хрисима и добричка. Такава стана чак подир смъртта на тате на брега на река Арда край днешното Маджарово. Беше през 1953 година. Тогава тъкмо се бях завърнал от Америка. Преди това, когато беше по-млада, тя не беше добра жена. В  селото шушукаха мръсотии зад гърба й. Одумваха я…

- Заради тебе го е правила. Да може да те отгледа. - Яница не се предаваше. Мъчеше се да озапти безмилостните нападки на баща си към Яна. Тя я уважаваше и почиташе наравно с родителите си.

-Адем й носеше хубави пари, златни…Заради тях тя продаде баща ми. Умори го от мъка…

- Тате, ти чуваш ли се какви ги плещиш! Не ти прилича да клеветиш тъй безотговорно майка си. Сега от друго си ядосан.

Д-р Беломорски се опомни от вбесението, което го беше ожесточило, както никога досега. Иначе той беше деликатен човек:

- Извинявай, Янче. Не исках да ти го казвам, докато съм жив. Сега не смогнах да се стърпя. Нали виждаш какво е тука. - Бащата погали щерка си по рамото. И друг път той така я молеше за прошка подир честите им спречквания, след които винаги се сдобряваха като че ли нищо не е било.

Д-р Беломорски за пръв път разкри душата си пред своята най-малка дъщеря. До днес пред никого не беше споменавал тази жестока и срамна лична тайна. Той не обичаше родната си майка! Чудовищно е, но е истина. Не посмяваше да й го изрече в очите. Съжаляваше я. Дано не го е почувствала, дано. Не беше набожен и не се страхуваше от Господа за своя грях…

Пък Яна, майка му, никога не беше прозряла тази страшна тайна в душата на своя по-голям син. Тя ще си умре с майчината мисъл, че нейният Андрейчо най-много  от всички на света обича тъкмо нея.

Яница съзря как баща й се олюля. Приведе се бавно и приклекна насред улицата. Тя изписка тревожно: „Тате!” Бързо се наведе. Подхвана го изпод раменете, за да не се просне на земята. Д-р Беломорски скоро се овладя.  Съвзе се.  Изправи се  с  оправданието:

- Мина ми… Нищо ми няма…

Челото му, набраздено от старчески бръчки, не беше предишното. Жълтееше като прозрачно есенно листо от липа. Беше поръсено със ситни капчици бледа роса - сигурно бяха студени, а може би и ледени.

„Нищо ми няма”. Нищо ли, нищо ли! Само той едничък си знаеше какво си припомни тук от ония смътни години, когато беше невръстно дете. Малко беше припомненото, но то беше тъй обидно и тъй нежелано. Той никога повече не би посмял да се върне отново тук, на това тъжно място. Потресе го едно от ония унижения, които беше преживял тогава, когато беше само на четири-пет години. Премаза го като голям ковашки чук споменът за един тежък пистолет, с който се опита да застреля в главата Адем ефенди, както спеше при майка му. Онзи омразен натрапник все се силеше да го накара него, малкия Андрейчо, да повярва на лъжите му, че точно той е родният му баща…

Д-р Беломорски вече нито можеше да прости на майка си, нито можеше да я упрекне открито. Докато са малки, децата нямат право да променят живота на родителите си. Нито пък могат да им сторят нещо за изминалото си детство, когато са пораснали. Какво му е на душата в тези мигове би разбрал само човек, който поне веднъж през живота си е спал на зелена поляна, и когато се е събудил след хубав сън, с ужас е напипал в пазвата си студена, навита на кравай змия…

…Завърнаха се в България.

Яница бързаше да замине при баба си Яна в Бялово. Тя я чакаше.

„Ще й разкажа само хубави неща - казваше си по пътя Яница. - Лошите работи ще ги премълча. Защо да вгорчавам живота й на старини. Тя и без това е съсипана от толкова превратности.”

Яна я посрещна на улицата, на автобусната спирка. Личеше, че дълго и нетърпеливо е обикаляла покрай къщата и не се е стърпяла там. Още като я зърна отдалече, се усмихна широко:

- Хайде бе, чедо! - подвикна Яна, като я видя да слиза от автобуса. - Очите ми се изгледаха. Ние тука умираме, пък вас все ви няма и няма! Къде се губите толкоз време?

- Кои сте вие, бабче? - ухили се весело насреща й Яница, прегръщайки старата жена, като че ли не бяха се виждали цяла вечност.

- Как кои? Ами аз, котката, кучето, козата. Малко ли хора  сме тука! Цялото семейство.

- Забрави петела! - Яница продължи закачката си право в съсухреното лице на баба си.

- Той, горкият, предаде Богу дух. Бакалинът Радичко му свети маслото. Прескачаше плета ни. Щял да му зарази кокошките с болест…

- Да не е венерическа? - Яница, продължаваше да се хили закачливо и да разиграва на шега баба си. - Той си падаше донжуан.

- Ами такваз ще, кратическа. И не е хайван той, а красавец! Остави ги ти болестите на докторите. Казвай сега, как е там, у нас? Как е дворът ми? Селото ми?

- Дворът ти е екстра, бабче! Има нова къща на два ката. Бяла като манастир. Добри хора. В градината - картофи като патладжани едри. Животинки - бол! Кучето - голямо като бяла мечка! Върти опашка край нас - сякаш ни познава. С две думи: „На Шипка всичко е спокойно”.

- Я не ме занасяй толкоз! Там няма Шипка. В нашия край е връх Шапка.

- Ех, бабче, бабче! Какво щях да правя без тебе?!

Яница прегърна я отривисто. И двете се смееха. Радостни. Доволни и щастливи от очакваната среща. Сякаш не бяха се разделили само за три-четири дена…

 Яна обичаше и глезеше най-малката си внучка Яница, не само защото беше кръстена да подмлади името й. Момичето порасна при нея кажи-речи от бебе до училище. По-късно също прекарваше по цяло лято на село през ваканцията. Яница беше най-милата й утеха в Бялово. Синовете й Петьр и Андрей  се задомиха в града, и тя остана сам-самичка в старата си къща.  Другите й внуци я навестяваха много рядко.

Яна усещаше как дните я затрупват бавно и упорито като снежинки, които никога няма да се стопят, докато не я заровят в една дълбока пряспа сняг.

Пътят от  омразата до помирението е дълъг и труден.  Той е само по силите на този,  който може да прости по човешки, преодолявайки жестоките хребети,  пропасти и зъбери на своята душа. Възрастната Яна много късно се добра до тази истина. Изстрада я. Откри я като рядко срещана планинска билка. След дълго терзание. Много години подир загубата на Адем и Андрей, най-съдбовните мъже в нейния живот.

ХLV. 1981 ГОДИНА, СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ, ВЕЧЕР ЗА ПРОШКА 

Изминали са пет-шест години от оня Еньовден, когато Яна беше започнала пред Яница своята най-лелеяна изповед, но така и не събра сили да я довърши…

Както обикновено, внучката пристига в селото на баба си с първия автобус. Тази сутрин Яна я посреща без обичайната си естествена веселост, в тон с мартенското време. Усмихва се, както по-рано, а от усмивката й лъха странна хладина. Гледа умислено.  Поотнесено. Пита за това,  за онова,  пък не слуша какво ще отговори внучката й. По  едно време казва:

- Янче, ти знаеш ли какъв ден е днеска?

- Неделя, бабче! - отвръща лековато Яница с веселото безгрижие на своите двайсет и четири години.

- Той и чичо ти Петър не знае. И Андрей, баща ти, не знае, нищо че е цял доктор. И майка ти, и тя не знае. И братовчедите ти са такива забравани. Затуй ще си останете кьорави за тез нашенски обичаи. Днес е Сирни заговезни… Бяла неделя.

- Ден за прошка! - Яница я прекъсва. Все тъй радостна. Въодушевена от нещо свое. Сякаш тутакси е намерила златно пръстенче насред площада в центъра на селото и бърза да се похвали на любимата си баба Яна.

- Тъй, я! От тук насетне има само седем седмици до Великден.
      В думите на старата жена няма обичайната омайваща живинка и топлина. Очите ? гледаха невесело. Движенията на забрадената й с черна поизносена кърпа глава, стъпките на обутите с дебели вълнени чорапи крака, жестовете на удължените и ръбести ръце бяха по-различни.Тя не беше същата, каквато я знае внучката още от детинските си години, когато биваше денонощно край нея.

Всичко около къщата с нетърпение се готви да посрещне пролетта, пък тя все още се помайва някъде зад близките баири. Набъбналите пъпки на овощните дървета в градината не бързат да разцъфнат.

По пладне обядват набързо и Яница припва навън. Не крие от баба си, че отива на любовна среща с артиста Младен Развигоров. Пък Яна не се стърпява:

- Остави го тоз развейпрах! Ти не видиш ли, че и името му е такова вятърничаво: Развигоров. Нека си тича по горите и да гони вятъра като му е толкоз слаб ангелът. Да не се захваща с момите!

Яница я слуша примално. Уж се усмихва, пък на душата й е от криво по-криво. От ден на ден все повече се уверяваше, че артистът няма да се разведе със съпругата си…

Яна остава да си почине и да приготвя вечерята за празника.

Яница се завръща вкъщи по голяма икиндия. Късното мартенско слънце стрелка като на шега дългите  си рехави лъчи през потъмнелите от зимата стъкла на неголемия прозорец. Бледожълти отблясъци се сипят право към обгорената дъсчена икона  на Божията майка, окачена на късо гвоздейче на източната стена на стаята. Яница се втренчва към очите на светицата. Струва й се, че тя премигва, заслепена от закачливата игра на меките лъчи, като от светло слънчево зайче, препратено от огледалцето на някоя палава детска ръка. Това богохулно хрумване кара Яница да се позасмее, но тя не го споделя с баба си.

В сладката залисия не усещат кога се е свечерило.

Сядат край отрупаната трапеза. Вкусват по малко от всичко. Завързват обелено кокоше яйце за провесения от тавана шарен конец.

- Сега ще хамкаме. Първо ти, Янчице! - разпорежда Яна и завърта висящото яйце над трапезата. Яница го захапва през смях - като весело кученце, когато някой му подхвърли от високо къшей хляб.

Яна запалва конеца на внучката. Така се гадае за здраве и живот. Припламна  ясен бърз пламък. Стрелва се като жив! Тя  се усмихва доволно. За пръв път през този бавен ден.

Малко по-насетне запалва и своя конец. Краят му едва-едва просветва. Вместо пламък, излъхва и бързо угасва тъничък черен пушек, като косъм от мигла. Яница зейва да се присмее, но така си застива. Съзира тъжните очи на баба си. Уплашени от нещо страшно, което само тя е видяла. Яна усеща смущението на внучката. Разприказва се бързешката, за да прикрие своя уплах:

- От утре са Великите пости. Чак до Великден блажно не се яде. Хоро не се играе. Сватби не се правят. Днес е Бяла неделя, утре - Чист понеделник. Казват му още Кукеровден…

Яна още приказва за празника, но Яница нетърпеливо коленичи пред нея. Хваща й ръката и изреча полусериозно, полушеговито:

- Прощавай, бабче. За всичко, което съм съгрешила пред тебе.

- Нищо, чедо. И ти прощавай, дето ти се поскарвам за туй-онуй.                                                                                                        

На лицето на старата жена няма никаква усмивка. Никакъв празник. Яница се изправя и сяда на старото си място.

Яна се умълчава. Притихва в себе си. Пред очите й оживява онази далечна вълча неделна нощ през 1913 година, когато разбойници осакатиха завинаги нейната съдба…

Когато Андрей изхриптя: „Яна не барай!”, тя не се стърпя:

„Неее! По-добре аз да склоня!” - каза тихо, но решително Яна. Сякаш се канеше да се гмурне с главата напред в най-дълбокия вир на реката край своето село, за който момчетата казваха: „Дъно няма!”

Самият дявол продума с нейните уста. Думите й догониха Андреевата реч като вярно ехо. Още докато ги изричаше, тя се сепна: „Какво правя аз! Всеки българин ще ме заплюе!” - Потръпна от срам. Попари я ледена пот. Потрепери. Пред очите й оживя нейният полудял баща Кольо с кавала. Оживяха майка й, братчето й, похитената от башибозуци сестра Калина. Оживяха всичките ужаси, които връхлетяха напоследък бежанците. Рече си твърдо: „Нека! Само тъй ще си опазя Андрея читав.”

„Машалла! - възхити се искрено капитан Адем. Равният му мъжки глас я подкани: - Ха ела сега подир мене!”

Яна грабна крадешком разкъсаните си дрешки. Наметна ги бързо. Прикри голотата си и тръгна бавно след офицера. Андрей не свари да се облече добре. Втурна се след нея. Гащите му го спънаха като вериги на жребец. Изправи се. Насилниците го задържаха с висок присмех. Той продължи да гледа подир двамата. Те се отдалечаваха към съседната къща: насилникът - напред, Яна - две-три крачки зад него. Андрей никак не проумяваше що за лудост е прихванала неговата Яна. Тя пристъпваше като омагьосана от зла вещица. Самодива, тръгнала по светлото на свирепата среднощна месечина.

Адем ефенди заведе Яна в недалечна прилична къща. Влязоха в голяма стая, осветена от миризлив газен фенер. Черен димящ котел висеше, закачен на верига над позамрял огън в широка селска камина. После прекрачиха през отворената врата на странична стая. На раклата до леглото светеше дебела лоена свещ.

Рече й добродушно, сякаш от дълго време са заедно:

„В другата одая има корито и топла вода. Окъпи се! И ризи има. Щеш българска, щеш турска!”

Яна пристъпваше като в несвяст. Влезе в съседната малка стая. Видя дървено корито, калъп сапун и бяло котле със студена вода. Адем донесе до него черния котел с гореща вода и излезе. Тя се окъпа само с вода от черния котел. Едва не се попари! Не бързаше. Облече бяла риза с червена шевица: „Коя ли българска мома е пропищяла за този хубав чеиз?!” Изби я вряла пот. Сякаш се изкачваше по стръмно нагорнище. А в ума й все туй: „Ще си го опазя Андрея читав!“

Адем я чакаше нетърпеливо в леглото. Той не я задели за себе си, само за да се докара пред другите мъже от сбирщината. Харесваше я. Пък нещо го чоплеше: „Сербез булче! Дали не ми изпитва акъла?.. Що за мъж е нейният стопанин? Хубава жена се брани докрай. Ако ще, и с главата си! Аллах ми е свидетел - жаля я, но аз съм мъж! Ще ме вземе за ахмак, ако я оставя непобарната.”

Яна легна непохватно при чуждия мъж. Сякаш продължаваше някоя детинска игра. Чистата постеля й замириса на овча лой. Усети как по голото й коляно пропълзя чуждата жарка длан. Потръпна като уплашено сърне, проклинайки своята женска обреченост. Не скокна да побегне, както правят сърните, когато ги захапе запъхтяно ловджийско куче. Сгря я топлината на близката свещ. Тя изтъня, изтъня. Изостри се. Горещината й я прониза. Нажежен пирон на ковашка наковалня!

Адем си мислеше, че тя избягва жадните му целувки от свенливост, пък Яна стискаше устни, за да не крещи. Презираше го, но в най-потайното кътче на душата си му благодареше, че не посегна да осакати Андрей. Само заради него тя жертваше доброто си име. Стискаше зъби: „Ще си опазя Андрея!” Не беше на себе си.

Съдба:

    Реши ли житото да стане хлебен залък,

    не пита тежък ли е мелничният камък.

Тежестта на Адем я премаза. Смля гордостта й. Тя не можеше да дочуе как недалече из градините Андрей проплака от болка и унижение: „Аах!” И как вопълът му се удари чак по високата кръгла луна - като звек на тава, в която хвърлят глава на яре за курбан. В ушите й бръждеше котешкото мъркане на чуждия мъж. Затворила очи, тя си даваше кураж: „Ще си опазя Андрея!” Най-сетне противната свещ се смали. Угасна. Адем не се помайва дълго. Пак запали свещ. И напористата горещина пак прониза Яна. И тя пак продължи да проклина тази безкрайна вълча неделя…

Доста по-късно след вечерята, както си седят на леглото една до друга, Яна прихваща двете леки ръце на внучката си и ги притегля към своя скут. Така правеше тя и по-рано, когато се канеше да сподели нещо много важно със своята обична Янчица:

- Чуй ме е добре, чедо! - Гласът на старата жена е попрегракнал. Сякаш не приказва на своята внучка, а на някой друг човек, който трябва да я разбере и без да чува думите й. - Аз вече съм пътник. Чукнаха ми осемдесет и шест лазарника. Вече не ми остава много време да се радвам на белия свят…

- Стига, бабче! - Яница се сепва. Никак не й се ще да повярва, че нейната мила баба Яна ще изчезне от живота й, ей тъй изневиделица.

- Няма стига! - продумва утешително Яна.

Сякаш се оправдава за нещо с попресъхнал глас, та често покашля. Тя все още се колебае като пред разпятие дали да изрече това, което си е наумила доста отдавна. Все не намираше сгоден час да го изкаже с думи и ето, че се решава:

- В бюфета под кърпите съм спастрила едни пари, увити  във вестник. Само на тебе казвам, да ги знаеш. Един ден, когато тръгна към портите на Свети Петър, ти ще ме изпращаш. Едничко на тебе имам вяра, Янчице. Хубаво да го помниш!

- Престани, бабче! - Яница стисва здраво изпусталелите удължени пръсти на старицата. Ръцете на Яна са студени. Прижълтели. Едва ли не прозрачни. Напращелите вени аха да се пръснат от старост и от тях да бликне синкава кръвчица.

- Слушай сега, като ти думам! Аз не ти приказвам на ангро
- изрича натъртено Яна,  мъчейки се да се поусмихне. Прави го насила, измъчено, смутено. - Тез пари са за два паметника от бял мрамор. Не два, а един. Ама двоен. От дълги години съм ги кътала тез пари баш за таз работа. Сега само  на тебе ги доверявам. Само ти ще ме чуеш най-добре. Той, Андрея, твоят баща, няма да ме разбере. Пък чичо ти Петър - хич…

Яница я гледа  с широко втренчени очи. Не вярва нито на слуха си,  нито на погледа си. Тази жена дали не се прощава с живота си? Тя никога не е бивала такава отпусната и тъй решена да разчисти докрай всички свои стари сметки:

- Чуй ме, чедо. На тебе ти приказвам, пък нека и Света Богородица да ме чува. Ей там, от оназ икона. Искам да ме погребете в гроба,  дето е  под  големия бор с двата върха.

Яница едва не проплаква:

-  Ама, бабче. Недей така! - Разтреперва се. Ужасена е от страшните думи на своята баба.

Яна сякаш не чува нейния жалостив упрек. Продължава задъханата си приказка:

- На онзи  гроб има само един стар камък. Няма нито кръст,  нито име на него. Ти знаеш ли на кого е той? - Очите на Яна се вторачват изпитателно към Яница. Тя е сигурна, че внучката няма как да знае такова потайно нещо.

- Не! - отвръща набързо внучката. - Откъде ще зная аз чуждите гробове из гробищата?

Внезапно нещо жегва Аница. Яна крие някаква стара загадка.  Тя всеки миг ще лъсне наяве като златна монета, изровена из пръстта на древна тракийска гробница. „Да не би да е убила някой човек в ония времена и да го е скрила там?” Едно остро подозрение я промушва от петите до главата като дълга игла. Яна не я оставя да гадае дълго. Освобождава сърцето си. Счупва катинара, с който го е заключила преди толкова много години. Дарява го с помилване като някой каторжник, осъден на доживотен затвор заради провинение от любов:

- Тоз гроб е на дядо ти Адем. Само той се погрижваше бащински за моя Андрейчо, твоят татко. Един Господ знае дали не е негова семка. Дядо ти Андрей търчеше насам-натам, все беше сърдит на всичкия свят. Хич не поглеждаше момчето ми. Не го приемаше за свое чедо.

- Как тъй?! - втрещява се Яница. - Нали дядо Андрей е погребан в другия край на гробището, при останалите наши роднини? - Изрича го на скороговорка. Не вярва на думите на баба си. Иска й се те да са шега някаква, странна и глуповата.

- Тъй е, чедо, тъй. Хич не те лъжа аз, хич. Тоз гроб под бора с двата върха е на дядо ти Адем - казва Яна с насилен кураж.

Една дълбока въздишка се изтръгва из нейните гърди. Най-сетне тя стоварва от своите прегърбени плещи най-тежкия товар, който носеше през всичкия си измъчен живот.

- В душицата ми вият побеснели вълци. Ей сега да ме разчекнат с нокти и зъби! Едната половина за Андрея, а другата - за Адем…

Яница онемява от изненада. Ужасява  се. А  Яна продължава:

- Навремето през 1923 година там го погребахме Адема с баба ти Мата, свекърва ми. Ние двете му бяхме и за комшии, и за роднини, и за душмани. Самата човещина ни накара да не го делим от другите хора. Той умря като наш избавител с дядо ти Андрей. Тогаз гробът беше самичък там, пък сега виж,  половината ни село се пресели при него. Тоз, големият бор, сама съм го посадила там. Случи се с два върха като някакво провидение.  Виках си,  белег да сложа за човека,  ако нещо камъкът над гроба му се загуби. Посадих дръвчето с ей тез голи ръце. Видиш ли ги, двечките. Същите, дето са го прегръщали човека, когато беше жив. Пусти да опустеят, дано… Вече толкоз години все ги проклинам, ама и ги благославям…

- Кккак? - Яница заеква,  втрещена от нелепите думи  на баба си. Обезумяла. Безпомощна.

Скоква. Жилната от невидима оса. Иде й да изтича навън чак до кладенеца. Да се наплиска с ледена вода от каменното корито или направо да скочи в зиналото гърло на герана с главата напред. Такъв срам! Такъв позор!

- Тъй е, чедо. Баш той, Адем, се грижеше като истинския баща на моя Андрейчо. Ушите, брадичката му са баш като на Адем. - Яна позамълчва. Току добавя: - Ама те двамата, Адем и Андрея, много си приличаха на младини.

- Бабче, ти си полудяла! Какви са тези измишльотини за уши, за бради?! - изхлипва с възмущение Яница. Разплаква се. Рукват всичките тежки сълзи, които отдавна напират в нейните подпухнали очи.

Яна продължава. Решена е докрай да се изповяда пред внучката си, щом веднъж е събрала сили да започне тази трудна горчива приказка:

- Кажи на баща си да ме погребете в стария гроб, дето е под
бора с двата върха. Дай му онез пари за паметника. От бял мрамор го искам. Не му слагайте никакъв кръст. Може да съм грешница. Понявга и кръстът лъже. Напишете и моето име, и неговото. Нека се знае и помни човекът. Хора от смърт е спасил. Той не се пожали, за да запази мене и Андрея…

- Ама, бабче! Ти защо приказваш така?!

Яница трепери. Отвратена. Още по-втрещена от страшните думи на Яна. Изненадата и изумлението я съсипват. Защо стои още тук? Защо не хукне навън и никога повече да не се завръща в тази проклета стая при тази жестока старица, която срина живота й? Открай докрай го обърна наопаки. Изкорми го. Разпра го като скъсан чорап, който вече никога не може да се закърпи.

- Тъй ще е, щом аз ти го казвам туй! Ще ме погребете в гроба на Адем… - Яница чува приглушения дрезгав глас на Яна в нелепа дяволска просъница. - Нека да се смесят костите ни. Само тъй ще го измоля да ми прости. За оназ омраза, с която го посрещах през целия мой проклет живот. Ние с него на живо не можахме да се помирим. Сега ти, Янчице, ти ще я свършиш таз трудна работа. Само на тебе се осланям, чедо. Помири ни, за Бога. Пък тогаз душата ми, ако ще, да иде и в Ада. Нека Господ сам отсъди дали съм грешница. Ако съм праведна, да събере и душите ни на едно място. Ако иска…

- Бабче, ти наистина откачаш вече! - простенва отчаяно Яница. Объркана и съкрушена от чудовищната изповед.

- Хич не откачам аз, чедо - изпъшква отново Яна. И на нея самата й е безбожно тежко. - Туй е самата истина. Пред тебе и пред Света Богородица се изповядам. Само вие, двечките, с Бжията майка, ще ме разберете като хора какво ми е криво на душата. Само тъй ще угася веднъж завинаги покрития въглен, дето гори  душата ми от толкоз години насам. Не ми трябва на мене за изповед ни поп, ни владика. Те, повечето попове, са като папагалите. Все повтарят думи, дето не излизат от техните души. Само бръмчат из грешните им брадати уста като мухи под опашката на дръгливо магаре.

- Бабче, нали не е вярно туй, което ми каза за онзи… човек?

Яница се примолва като наивно дете. Отново прихваща двете потръпващи костеливи ръце на баба си. Още по-студени. Вкочанени. Противни. Те прокуждат последните й надежди. Откровените приказки на Яна не са кошмарен сън. Тя и по-рано много пъти беше й разказвала за своята първа любов с Андрей, но никога досега не беше споменавала и думичка да е имала вземане-даване с някакъв си турчин Адем.

- Оx, чедо, чедо мило - простенва Яна. Поразплаква се. - Истина е? Цял живот съм я крила като крадена роза в пазвата си. Като скрит въглен съм я пазила. В душата си съм я таила. Никой да не я узнае. Никой да не я оплюе. Ама на! Отивам си вече. Повече не бива да я крия. Истина е туй, ей, не е шега!.. Срамота е да я отнеса в гроба като крадла. Ти си първият жив човек, пред когото събличам душицата си гола-голеничка. Първият и последният. Ти си, чедо, моята сенчица, утре като се погубя там, под треволяка при кьоравите къртове…

- Ех, бабче, бабче… - простенва Яница. Пък Яна не замлъква:

- В тъмната изба съм скътала три големи шишета с хубаво черно вино. Викат му меча кръв. От най-черното грозде съм го правила. На мъката само черно вино й приляга за причастие. Друго не може да я измие. Да не забравиш! Попът с черно вино да причасти нашия гроб с Адем. Туй ще направиш с едното шише. Второто е за сватбата ти. Ще го изпиете с клетва за вярност с мъжа си. Третото шише ще го отвориш, когато кръщаваш първата си рожба…

Скромната стая неусетно се е изпълнила с дрезгава хладина. В печката припламват мижави пламъци като зловещи сенки на призраци. Яна продължава мъчните си приказки на пресекулки. Яница я слуша слисано. Чува и не вярва. Защо точно на нея се случва такова наказание? Продумва почти без глас. Само на себе си:

- Каква съм аз сега? Дядо ми - българотурчин. Баба ми - българка.
Майчиният ми дядо - грък. Другата ми баба - американка. Майка ми - мелез. Баща ми - и той…

Разплаква се. Още по-неудържимо. Яна изтрива бавно с опакото на дланта си нейните  пламнали  бузи.  Изрича мъдро:

- Човек си! Друго не ти трябва. Живей си живота почтено и не  се срамувай! Туй е от мене, чедо. Послушай ме. Много съм патила и много съм научила. От човещината няма нищо по-свято… Някога моята баба Янка казваше: „Агнето не е на овчаря, а на кошарата”. Аз пък сега ти казвам: Пчелният мед не е на цветаря, а на пчеларя. Българка си! И туй то. Хорските приказки хич да не те плашат.     

 Яница хем чува баба си, хем не желае да я чува. Вече се е
примирила със съдбата си, която тя й отреди. Внезапно съзира бегло сияние откъм иконата на Света Богородица. От очите на светицата сякаш проблесват тънички синьочервени пламъчета като от пробудени позадрямали въглени в горещо огнище. Потръпва. Става й студено и страшно. Сякаш някой шегобиец я блъсна от тесен мост в реката посред зима. Тя запомня завинаги проблясъка на опушената икона заедно със страшните приказки на баба си.

Яна все не спира своята дълго таена изповед. Приказва бавно. Милостиво. Откровено:                        

       - През войната, когато ме напусна Андрея, аз дълго време се борих с мене си. Най-напред го презирах Адема. Ах, как го ненавиждах! Пък след някоя година му простих. Спрях да го пъдя. Само той обичаше като баща момчето ми. Андрей го мразеше. Хич не го исках туй нещо. Помирих се с Адем, пък със себе си не сколасах да се помиря. А някакъв зъл дявол ме караше да протягам ръце към Адем, щом ме навестеше. Нещо ме блъскаше към неговите ръце. Пък те, пустите, бяха тъй яки и немирни. Топли. Сладки. Как ли не се борих със снагата си. Тя все ме надвиваше. И аз все му се предавах. Сляпа ослепяла за грозната опасност. Пърхах като пеперуда към запалена свещ, готова да изгори. Без срам, без свян и разсъдък. От заслепение - глупаво и щураво. Душата ми от устата нагоре го проклинаше и мразеше. Пък на инат снагата ми го искаше. Пуста да опустее таз мойта жадна снага! Ненаситена като зяпнала къртичина насред бахчеванска вада, зейнала да нагълта водата барабар с градинаря. Проклет да е онзи час, когато го срещнах Адема за първи път на пазара в Гюмюрджина край кафезите с шарените птиченца…

-  Комотини, бабо! Сега градът се казва Комотини! - Яница прекъсва Яна злобно. Вече й дотяга нейната отчаяна шантава изповед  за щяло и нещяло.

-  Тъй да е…  Адем не ме е  насилвал.  Аз сама му се предадох първия път през онази щура неделна нощ. Нали тъй трябваше да опазя от поругание и гибел моя хубав Андрея. Тогаз, през лятото на 1913 година, нашият керван бягаше през балкана от Беломорието към река Арда, за да се спасим от грабители и насилници. С тях беше и Адем ефенди като млад офицер. - Яна приказва, ли приказва, пък сама не се чува какво дума. - Да знаеш само как подмамно почукваше той на прозорчето ми вечер. Ама туй стана чак подир някоя година, когато забягна Андрея. Мразех Адема, пък много не го пъдех. Нали само той се погрижваше бащински за момченцето ми Андрейчо…

От вцепенение Яница не успява да продума повече. Слуша и не чува. Чува и се чуди. Припомня си ония откровени съмнения на баща си д-р Беломорски в родното му село, когато преди време пътуваха до Западна Тракия. Как е възможно?! Не, не! Това не е нейната обична баба Яна. Приказва си ги едни врели-некипели. И сама си  вярва на туй отгоре.                                                    

Яна продължава да изцежда душата си като из шарена дълбока делва. Мъчи се да довърши до капка и медовината, и горчилката. За утре нищо да не остане недоизказано. Както за последно. Отдавна е загасила лампата, за да не се осрами от живота си. Думите й звучат тихо, пък се чуват ясно. Изпълват с откровение цялата стая от кьоше до кьоше. Всичката къща до двора, и по-надалече, чак до гробищата:

- Сигурно заради тоз моя грях Господ ме наказа толкоз много години да лягам и да ставам от постелята си все без мъжка длан под възглавницата ми. А ти знаеш ли, чедо, колко дълги са нощите, когато няма с кого да си продумаш блага дума под  юргана. На твоите години бях тогаз, когато останах сам-самичка. Пуста да опустее таз бежанска орисия, дето ме сполетя тогаз…

Яница отдавна се отегчава. Седи като завързана с яко въже. Сякаш я няма там. Де да е наистина така!

Яна все продължава изповедта си. Кротко. Доверително. Досадно като капките на ситен есенен дъжд, от които скоро ще се излюпят  първите снежинки -  бели лепкави пеперудки!

- Добре  си поживяхме четири  години със Стойчо, светла му памет. Млад го затриха него. Поборник беше. Уважавах го, защото беше много свестен човек. Добро семейство бяхме… Пък Андрея, първата ми любов и изгора,  беше слаб човек. Нямаше воля да се изправи срещу трудностите си. Животът го лашкаше насам-натам като лодка в морето със  заспал моряк. Обичах го,  както никой друг мъж. Със самата си душа го обичах. Ама той,  горкият, никога не се помири с орисията си. Хич не можа да проумее,  че ние, бежанците, трябва да се примирим с печата си. Бог да го прости, и той нямаше вина. Тъй му  било писано на клетника. Затуй любовта ни с него бял ден не видя. Андрея го  умори злобата му. Все Адема обвиняваше за всички несгоди. Никога не можа да му прости. Затуй умря от удар през 1953 година,  когато се сети за някогашния Адем ефенди, край река Арда, до Маджарово…

Яница се е отдръпнала по-настрани. Слуша с наведена глава. Иска й се, страшно много й се ще да се изправи изведнъж и да изкрещи с целия си гняв: „Бабо, ти си чудовище!” Владее се. Все още. Иначе тъй ще ревне, че керемидите ще се изръсят от стрехата на къщата. Мълчи с подкосени крака. Седи вдървено, вцепенено. Коленете й треперят. Лошата вест я изненадва като люта пепелянка. Клъвва я с отровно езиче. Едва не я просва на пода мъртва завинаги.

Яна пак продължава своята изповедна приказка. Обречено. Честно:

- Чак подир толкоз години го прозрях. Адем ме е обичал много по-истински от Андрея. Адем умря заради любовта си към мене. Млад погина завалията. Умря, за да спаси мене от сигурна смърт, когато ни нападнаха с Андрея едни разсърдени пчели. Никой не го караше да ни спасява. Само човещината му. Простил беше и на мене, и на него за всичките обиди. Той ме опази на живо, аз сега ще го спася като мъртъв.

Яница гледа към баба си с безпомощно настървение, сякаш вижда змия насред пътя си и не може да побегне настрани. Пък Яна не млъква.

- Турчин беше, а  ме зачиташе повече от българин. Адем не мразеше българите. Войната сама го изкушаваше с поразиите си да прави лошо на бежанците. Тъй му заповядали неговите военни началници. Той не беше лош човек. Добре се отнасяше и с мене, и с Андрейчо. Аз гледам доброто на човека. Лошотиите му бързам да ги забравя. Търся помирение и с най-големия си душманин. Може и да съм грешница, но съвестта ми е чиста на моя бавен огън.

- Спри, бабо! - изкрещява гневно Яница. -  Ти цялата си в сажди! - нейният глас изригва диво. Отприщва се като дъждовна струя из запушен със суха шума улук от капчука на старата къща. Тя проплаква с озверени очи. - Съвсем ми причерня от твоите грозни брътвежи! Черна неделя е тази вечер за мене!

Яна не зачита момичешкия ядосан ропот:

- Туй е моят грях, чедо. Цял живот се проклинам. Адем хич не  ми пречеше да възпитавам Андрейчо като чисто българче. Неговата майка била потурчена българка. Затуй не го мразех твърде много. Комай го приемах пряко волята  си. Грехота е сега да не си го призная пред Света Богородица. Знам, че ти не вярваш в Бога, но в Божията майка ще повярваш, и ти си жена. Майка ще станеш един ден… И аз не съм дип набожна. Приела съм си Света Богородица за покровителка. Затуй ти подарявам таз икона, дето е на стената. Имам я за спомен още от моята баба Янка. Тя пък я пази от нейната си баба от нашето село, дето е откъм южната страна на Родопа, гледа към Бяло море.

Яница отново се взира към обгорената икона. Пак й се привижда, че оттам я следят едни честни, добродушни и опрощаващи очи. Те никак не осъждат нейната грешна баба Яна. Вцепенява я страх. „Какво ще правя отсега нататък с тази тъй жестока истина? Защо родната ми баба най-безмилостно ме натовари с този тежък товар точно мене? Нали ме обича най-много от всичките си внуци и внучки. Защо не предпочете някоя друга своя внучка?” Изведнъж се сеща за библейската притча:  „Бог не наказва, когото мрази”. Поглежда към Яна гузно, дори виновно. Продумва тихо. Ясно:

- Бабче, прости ми за всичко. Обичам те.

- Ох,  чедо, чедо Янчице. Прощавам ти аз на тебе. А на мене и в ада няма да ми простят…

Яна бързешком подхваща и двете ръце на Яница. Привежда се на две към тях и ги целува. Целува ги продължително, както никога досега. Хич не й се иска да ги отпусне. Сякаш е захлупила в шепи горска гълъбица, която тутакси ще изхвръкне навън и никога повече няма да се завърне при нея.

В здрачната стая все така мирише на пресен мед и жужащи пчели. Тъмно е наоколо, пък се вижда всичко. Топло, неуловимо за очите сияние очертава предметите. То сгрява душите на двете притихнали жени - възрастната и младата. Старицата и внучката. Самото време се спотайва тука на топличко. Миналото и настоящото. Сегашното и бъдното…

Сирни заговезни - вечерта на прошката.

През прозореца откъм градината Яница съзира далече на запад
уморения полумесец и тръгва с бавна крачка към съседната стая.

През нощта сънува страшен сън. С баба си Яна берат билки в гората. Все не могат да намерят лудо биле, беладона. Изневиделица един грамаден змей горянин сграбчва Яна. Възнася я нагоре чак към зъбера на Момин камък. Яница се засилва да го настигне, за да я спаси. Тича. Бяга. Мъчи се. Тъй и не полетява. Не успява да се гмурне във висините. Не смогва…

Стресва се и дълго време не може да заспи…

„Доста късно проумях - мисли си тя, - че сред най-трайните чувства на човека е чувството му за собствена вина. То е противно като хлъзгав червей. Упорито като часовниковите стрелки. Където и да си, дамгата на твоята вина е все пред очите ти. Дори и когато спиш.

Горката баба Яна. Колко ли дълго се е презирала заради горчивото си увлечение към Адем. И колко много се е чувствала виновна пред своя Андрей.”                                     

ХLVІ.  ЗАРАНТА СЛЕД ЖЕСТОКАТА ИЗПОВЕД НА ЯНА

Сутринта Яница не бърза да стане от постелята си. Приятно й е. Топличко. Както винаги при баба. През прозореца се вижда, че от вчерашното слънчево мартенско време не е останало нищо. Зимата се е завърнала. Прехвърчат редки едри снежинки. Утрото - мрачно, недружелюбно. Небето - студено, противно, гадно.

Когато преспиваше в къщата на баба си, Яница никога не ставаше от леглото, докато Яна не я подкани. Добродушна. С галеща усмивка. Топлината на нейното присъствие се усещаше от внучката, дори и когато старата биваше навън, по двора. То се излъчваше като топлик от старо огнище, в което няма пламъци,  но под пухкавата пепел тлеят живи въглени. Точно тяхното невидимо излъхване сгрява всичко наоколо, както свежото ухание на цъфнали пролетни теменужки, притулени в сянката на горски храсталак.

Тази сутрин Яница се разбужда със странно предчувствие. Стаята е по-тиха, по-празна от друг път. Излежаването не й се услажда, както по-рано. Все още й тегне изненадата от снощното откровение на Яна. То е врязано в мислите й. Остър нож, от който няма спасение. И сега настръхва, припомняйки си това, което научи. Как може някога да забрави думите на баба си: „Все съм искала да си имам щерка. Сигурно Господ ме наказа зарад мойто прегрешение с Адема. Вече изкупих вината си. Повече от петдесет години съм без мъж до мене. Момиче бях, когато овдовях. Завинаги. В манастир да бях отишла тогаз, по-малко щях да съм праведна. Пък изкусения - колкото щеш! И денем и нощя. Покрай сама булка кой ли мераклия мъж не се увърта?! Ама аз, не! И ей ме сега. Ти, Янчице, си ми и за внучка, и за щерка. Някога ти ще ме изпроваждаш при Свети Петра…”

Подир кратко излежаване Яница се изправя от леглото.  Първото, което я озадачава, е, че отникъде не се чува някакъв шум. Отвсякъде е тихо. Хладно. Мрачно. Неприветливо.

Влиза в стаята на Яна. Сепва се, като я съзира да лежи в постелята. „По това време? Тя никога не се е излежавала толкова до късно.” Вцепенява я ледено подозрение. Поздравява още  от прага на вратата:

- Добро утро, бабче. Хрипкаш ли?

Старата не помръдва. Не отвръща, както обикновено: „Как щяло да не хрипкам!”

Вцепенението сковава Яница още по-силно, като съглежда необичайното изражение на баба си. Нейното лице е тъй спокойно, каквото никога не беше го виждала. Поразява я свежата чистота на старческата кожа. Не трепва никаква бръчка. Никаква усмивчица. Никаква тръпка или гримаса.

- Оx, бабчеее! - проплаква Яница. - Защо тъй?.. Нали днес е Чист понеделник…

Коленете й се подкосяват. Прикляква пред леглото. Завива й се свят. Изгубва се…

Свестява се от припадъка. Не знае колко време е стояла така
безжизнена. Грозната тишина кънти в ушите й. Сякаш се е изгубила в дива пещера насред планината. Намира се бавно. Излиза из дълбок сън - като из кладенец без дъно. Едва се дотътря до пощенската станция. Обажда се по телефона на баща си. С неудобство известява няколко съседки и пак се прибира в празната къща и още по-празната бабина стая.

Яна продължава да лежи все така необичайно. Страшно мълчалива. Яница я наблюдава втренчено. Седи безпомощно на малко трикрако столче пред обичното лице. Не смее нито да го погали, сякаш се бои да не го строши като много крехко цвете,  нито да го целуне за последно. Бои се да не запечата в паметта си мъртвешката хладина. Никак не й се ще да повярва неоспоримото: нейното бабче вече го няма! В тези тягостни минути и часове Яница се заканва да продължи живота си така, че никога да не разочарова духа на баба си…

Д-р Беломорски пристига сам.

Яница приканва баща си в другата стая, където няма съседки. Казва му последното желание на Яна. Д-р Беломорски първо почервенява, после пребледнява. Едва смогва да отрони:

- Тя е бълнувала… Горката…

Изрича го със съжаление и огорчение. Без никакво примирение. Току срязва щерка си безцеремонно:

- Ти чуваш ли се какво ми плещиш! Как тъй ще бараме чужди гробове? Без да ги знаем на кого са и що са… Онзи разбойник Адем малко ли ме е унижавал като жив, че и сега да ми досажда като мъртъв?!

- Тате, тате… - простенва Яница, бършейки насълзените си уморени очи. - Той те е обичал, тате! Как ще оставиш гроба на човека без никакво име?!

Д-р Беломорски пресяга рязко към Яница. Не да я удари. Прегръща я. Тя се сгушва в ръцете му. Той целува главата й отгоре. Като Божие опрощение. Заедно с тази отдавна несподеляна милувка Яница усеща по главата си няколко бащини сълзи. Парват я. Остри искри от разровена жарава, скрити под мека пепел.

- Не знам… какво да правя сега… - изрича на пресекулки бащата. Мъката го задавя. Не само с болката по изгубената майка. А и с тази жестока истина. Той винаги беше подозирал неприятната истина, но не посмяваше да повярва, че е тъй. Сега е втрещен. Още по-измъчен. Още по-съкрушен. Чу вестта от устата на родната си дъщеря! Дали щеше да му е по-леко, ако беше я чул от майка си?..

Откакто се помнеше, той все имаше за какво да се сърди на
Яна. Обичаше я. Беше привързан към нея. Но и много я упрекваше за всичките си несполуки и нещастия. Те го сполетяваха още от дете. После - като юноша. Пък и по-късно -  като възрастен. Все чуваше зад гърба си ехидните подмятания на зложелатели: „турско копеле”. Цял живот хем не вярваше на  такива приказки, хем се страхуваше, че това може и да е истина. Тя с нищо не би могла да се заличи от живота му. Никога не беше си го признавал, но той все се страхуваше точно от последната воля на майка си: да се разкрие най-сетне истината за неговото зачеване.

Д-р Беломорски се посъвзема. Опитва да се успокои:

- Абе, Янче, как тъй… ще погреба… мама… в стария гроб на някакъв непознат… - Думите сами излизат из устата му бавно, несигурно, нещастно. Като някакви проклятия. Сякаш не ги изрича той. Пък е откровен. И съсипан. - Как ще се покажа пред хората?.. Това е нечувано!..

Яница се овладява по-скоро от баща си:

- Такава е нейната последна воля…

- Стига! - прекъсва я нервно д-р Беломорски. - Стига си повтаряла тия бръщолевения! Никого не е обичала тя. - Злобата му надделява над неговата любов и към Яна, и към Яница.

- Грехота е да не изпълниш предсмъртната молба на майка си. - Яница съжалява за тази жестока своя откровеност още по средата на изричането й.

- Замълчи! - крясва д-р Беломорски. - Повече да не си продумала пред никого такива неща! Аз сам ще се оправя. Ти не се меси!

Казва го гневно. Заповедно. Втренчва сините си вбесени очи право в нейното тъжно лице:

 - Няма защо да ровим с голи пръсти в миналото! Там е жива жарава, покрита с тъничка пепел. Ще си осакатим ръцете чак до лактите.

Яница изтръпва от тези сурови бащини думи. Безмилостни. Страшни. Неразгадаеми.

Излиза бързешката от стаята, едва сдържайки сълзите си.

Изпращат Яна според всички православни и народни ритуали. Денят е Черен вторник. По стародавно поверие вторникът подир Бялата неделя на Сирни заговезни е най-лошият от всички вторници  през годината. Много хора от селото са се събрали да изпратят Яна, макар че тя няма никакви кръвни роднини тук. След гробищата всички се завъръщат отново в къщата. Нареждат се на прощалната трапеза. Сготвен е постен зрял фасул на яхния. Вече са започнали Великите пости.

Д-р Беломорски постъпва по соломоновски. Не изпълнява молбата на дъщеря си, нито волята на майка си. Решава някога по-късно да направи мраморен паметник на гроба на Адем. Ще изпише името му, но пред никого няма да споменава, защо го прави. Сигурно щеше да има приказки: като как тъй ще се мъдри турски гроб в българските гробища? Това щеше да е само една дребна капка роса пред морето от хорска злоба, което щеше да го връхлети като ураган, ако сега изпълнеше заръката на своята майка.

Погребват Яна между гробовете на  съпруга й Стойо, с когото бяха венчани в черква, и на Андрей. С него пък по-рано се бяха врекли пред поп Матей сред южните склонове на Родопите. Яница не е съгласна с решението на баща си. Нищо не може да стори, за да се изпълни точно предсмъртното желание на Яна. Бащиното й предубеждение „какво ще кажат хората” побеждава последната воля на „грешницата”…

В сряда, според православния обичай, отслужват „третини” на покойната. Яница отказва да се върне в града с родителите си. Остава сам-самичка в празната къща. В следобедните часове дълго време се разхожда из опустелия двор и глухите стаи. Крачи и се прощава с нещо отминало, което трудно може да сподели с някого. То е неясно дори за нея. Разделя се бавно и мъчително не само с вещите и предметите в този двор и в тази скъпа къща. Мъчи се да откъсне от себе си, като кичури зрели плодове от ниско дърво, толкова много детски и не само детски спомени и случки. Досега те изпълваха живота й, защото бяха съпроводени с очарованието на бабината й усмивка и с нейната блага разговорка. Тя вече никога нямаше да чуе онова мило и притомно: „Ела тук, чедо Янчице…”

Яница се прощава с най-хубавото от своето детинство.

Неголемият двор е пуст, както никога досега. Сякаш някой зъл душманин е минал с търмък през него. Обрал е  не само боклуците и окапалата стара шума от близките овошки, а и всяка живинка. Останал е само Мурджо, грамадното черно рунтаво куче с умни добродушни очи. Верен страж на опразнената къща и жив другар на старата жена.

Сега Мурджо дреме тъжно в кьошето под едрата ябълка. Храната му тъй си стои непокътната от три дни. Скимти. Вие жално от време на време и през деня, и през нощта. Гледа празно в слепия прозорец. От там с години Яна  беше разделяла с него по човешки ежедневната дажба хляб и всичко друго, което тя имаше на собствената си самотническа трапеза.

Бог е дарил с еднаква любов и хората, и кучетата.

От време на време Мурджо надига рунтавата си глава с нажален поглед. Сякаш търси лъчезарното лице на своята стопанка някъде много по-нависоко. Като не я съзира никъде, вие, скимти и недоволно близва с големия си език по няколко глътки вода от старата потъмняла тенджера. Сега кучето е единственото живо същество, което съживява мъртвия двор. Котаракът вече е забягнал нанякъде по съседите.

Яница не смее да влезе в стаите. Бои се от собствената си къща, която преди две години Яна й преписа с нотариален акт. Драгите внуци и внучки се поразсърдиха, но баба им отсече: тъй ще е!

До вечерния автобус, с който смята да се прибере в града, има доста време. Решава да отиде на гробището и да потърси гроба на Адем, където никога не беше стъпвала. Приближава двувърхия бор с несигурни крачки. Не само, защото наоколо е обрасло с треволяци и ниски храсти.  Страхува се да не настъпи някое влечуго, макар че времето е още доста студено за змии и гущери. Тя се опасява от непознатото. Тази нелепа неизвестност! Полазват я студени тръпки, откакто е навлязла в това странно за нея място.

На крачка от дънера на белязания бор е побит в земята неголям ръбест камък. Яница си помисля: „Ето го паметникът на незнайния войн на греховната любов! Приживе българите странели от Адем като от непознато куче, пък мъртви, те сами отишли при него и смесили гробовете си. Все под една и съща тракийска пръст”. - Позасрамва се от нетактичността си.

 Гробът не е много тревясал. Личи, че някой редовно е почиствал това място. Не е позволил на досадните храсталаци да го превземат и заглушат, както някои други стари гробове наоколо. „Кой?” - сепва се Яница. Отговорът сам я връхлетява. Правила го е именно нейната баба Яна. Близо шейсет години тя е идвала тук. Все скришом. Все крадешком. Никой да не узнае нейната страшна тайна.

Яна занемява в сянката на бора. Гледа стария гроб. Размисля. Изумява я не само поведението на Яна, а нейната трудно обяснима привързаност към един човек, който е бил причина за най-големите превратности и нещастия в живота й. Внучката трудно  можеше да проумее странните мотиви на баба си. Откъде тази незначителна слабо образована българка би могла да прозре онова, над което са си бъхтели главите толкова много световно известни професори: философи, психолози. Как е могла тя да надживее всичките предразсъдъци на своето време, на своята тесногръда религия, на своето патриархално семейство? Как е посмяла да превъзмогне безмилостното презрение на иноверците? Как е дръзнала да прости на своя насилник в онова страшно време на жестоки междудържавни и кървави междуетнически разпри? Откъде е събрала сили да се помири и със себе си,  и със своята българска и християнска същност?..

Дълго време Яница се чуди все над тия въпроси, упорити като бодливите храсталаци наоколо. Една невидима яка ръка я блъска да хукне презглава, накъдето й видят очите.  Повече никога кракът й да не припарва на сто крачки покрай това проклето място. А друга,  още по-силна и корава десница я теглеше да коленичи пред стария неизвестен гроб. Да целуне сухата пръст над него,  спечена като кирпич от къща-столетница.

Не посмява да коленичи. Как тъй ще сведе глава пред този чужд гроб. Ами,  ако я съзре някой?! Пък и кой ли знае чий е гробът? Що ще в християнското гробище мюсюлмански гроб? Прав е бил баща й, когато отказа да изпълни последната заръка на Яна. А личеше, че страшно много му се искаше да не  скърши хатъра на покойната. Майка е туй,  не е кой де е!..

Яница набързо се обръща и тръгва към изхода. Сритва суха съчка. Струва й се, че настъпва змия. Изписква уплашено. Подскача настрани. Хладна пот облива цялото й тяло. Трепереща, без да ще, отново се извръща  към стария гроб. Помисля си: „Дали пък не беше духът на дядо… -  Изведнъж се сепва и смутолява: -  Адем”.

Уплашва я едно странно и неизживявано досега чувство. Дори наум не прибавя избягваната думичка „моят”. Тя сама се промъква в нейното съзнание. Клъвва я като пъргава змия усойница с острото си езиче. Не я отравя. Просветлява я: „Ще им направя общ паметник един ден!” Яница се заканва да стори нещо нечувано по тия балкански места, но да изпълни докрай добросъвестно последната воля на Яна,  своята обична баба.

Завръща се в къщата бавно. Още по-самотна. По-съкрушена.

Дълги часове се придвижва от място на място из ширната
градина, изорана през есента. Осиротяла без грижовните ръце на
Яна. Все не намира удобно място, където да поседне, за да си
поотдъхне. От всеки кът я посреща благата разговорка на нейната баба Янка. Така и не разбира какво точно й приказва. Чува познатия глас, пък думите не проумява. Като в някакъв странен театър за глухонеми хора.

Надвечер, пет минути преди постоянното пристигане на автобуса за града, Яница пристъпва крадешком през прага на къщата. Влиза плахо в стаята на Яна. Пердето на прозореца към двора е спуснато. Огромен клепач на рано заспало око. Тежка завеса на театрална  сцена, спусната подир последното действие на дълго тъжно представление след внезапната гибел на главната героиня пред влюбените очи на съсипания централен герой.

Не посяга да прибере обгорената дъсчена икона на Света Богородица. Не вади от керамичната вазичка увехналите бели кокичета. Не навива пружината на спрелия часовник - червен като задрямала грамадна калинка. Не обръща на лице стенното огледало, останало така с гърба навън според обичая, за да не се оглежда в него смъртта. Не затваря добре вратата. Само я притваря и тръгва.

Ключа от външната дъсчена портичка подпъхва на гредата под керемидения покрив. Да го ползва съседът, с когото имат уговорка да поддържа градината и да наглежда къщата. Да храни Мурджо, ако той не умре от мъка по стопанката си.

На излизане погледът й сам се приковава право към пресния некролог на Яна. Спомня си нейните думи: „Жива мечка кожата си не дава”. С тази народна мъдрост Яна остана в своята  къща до края на дните си. Яница се обръща с премрежен от сълзи поглед и бързешката се затичва към рейсовата спирка.

За първи път, откакто тя се помнеше, никой не я изпращаше от тази тъй обичана стара къща. Краката й треперят от мъка. Тя се насилва да застане спокойно на тротоара. Нещо все я кара да потръпва и да снове назад-напред покрай спирката. Устремно влиза в автобуса. Сяда на най-задната седалка. За да може до последно да задържи в погледа си изоставащата в далечината къща. Гледа назад и все й се струва, че изневиделица оттам ще се втурне Яна и бързо-бързо ще размаха ръка. Не за изпроводяк. За нещо забравено. Много важно!..

Този път рейсът не спира рязко със свистене на гуми и спирачки пред завоя на тясното шосе. Никой не го догонва тичешката, останал без дъх и без думи. Щастлив. Засмян с четири очи и две сърца!..                   

ХLVІІ. 1993 ГОДИНА, ПЪРВИ ОКТОМВРИ                                  

Следобед в селото на Яна се проведе отчетно-изборното събрание на читалище „Тракия”. Събирането на много хора беше използвано, за да се отбележи годишнината от трагичните събития с тракийските бежанци по време на втората балканска война през 1913 година и по-късно. Повечето от присъстващите се готвеха в събота да заминат с автобус за националния събор по този повод в град Маджарово. На тържеството се очаквали представители от Гърция, Турция, Македония и други балкански страни.

В спонтанно възникналия разговор за помирението на балканските народи Яница Андреева съвсем се разчувства. Тя направи необичайно, искрено признание, каквото по-рано никъде не беше споменавала:

„Ей ме на! Вижте ме! Аз съм самата Тракия без граници. Не ми ли вярвате? Още в родилния дом, когато съм се пръкнала на този свят, в разгара на Студената война между двете световни системи, съм изкрещяла: „Да ви пишкам на всичките държавни граници и военни блокове!’”

С еднакво основание можеха да ме нарекат българче, защото баща ми е българин, гъркинче, защото майка ми е американска гъркиня, или туркинче, защото дядо ми може да е турчин с българска майка.”

Хората в салона ахнаха от удивление. Мислеха си: тя си прави предизборна агитация! Иска гласовете на турците и циганите. Решила е на всяка цена да стане кмет. Какви времена! И журналистите посягат към властта…

„В кръвта ми бъкат - продължи Яница - като ферменти на лудо тракийско вино етнически гени от български, гръцки и турски произход. Ако някой се усъмнява в моите делови качества и възможности, може да ме боцне за малкото пръстче с остра игла и да близне. Кръвта ми е топла, солена и червена. Точно, колкото вашата! Аз съм една жива гражданка на света. Говоря на няколко езика. С всеки човек по земята мога да се разбера. Който ми вярва, нека да ме пипне с пръст по рамото - като коминочистач - за късмет.

Още веднъж ви повтарям моя девиз: „Щом сме тръгнали - ще се завърнем.” И пак добавям: „При корените си”…

Когато се прибра вкъщи, Яница побърза да запише в дневника си:

„Вятърът на времето ръфа и раздухва за бъдещето не един скрит тлеещ въглен от миналото ни. Всеки има своя бавен огън.

Трепери за бъдещето! То е като надрискано пухкаво бебе. Грижливо му бърши нааканото дирниче! Чишкай го навреме! Храни го редовно! Целувай го с любов и надежда! „Dum spiro, spero.” (Докато дишам, надявам се.)

А ето какво беше записала в личния си дневник Яница на 6 август 1989 година, неделя, Преображение Господне:

„Ако в гробищата на някое селище в Тракия (Горна - в България, Източна - в Турция, Западна - в Гърция) видиш бял мраморен надгробен паметник с кръст и полумесец, не го отминавай с безразличие. Все едно какъв си по убеждение - атеист или вярващ, християнин или мюсюлманин. Застани прав и се поклони пред общата пръст над тленното от душите на погребаните! Само така ще разбереш що за човек си. Ще се помириш със своята душа.

Защо не се поучим от мъдростта на пчелите, които събират своя благодат от тъй различните цветове на горчив пелин, отровно лудо биле, ухаеща бодлива шипка? Понякога и едни дребни мухи могат да ни научат на мъдрост нас, всемогъщите хора. Няма нищо по-сладко за душата на човека от целебния мед на помирението…”

Яница продължаваше да разсъждава за миналото и настоящето: „Защо са били ония толкова много братоубийствени войни по нашите земи? От Троянската, та чак до Балканските и Световните… Защо бе, мили хора?  - Тя се питаше мълком и никак не можеше да си отговори. - Нали навсякъде майките ни раждат от утробите си все по един и същ начин от милиони години. Мъже и жени. Все, каквито Бог ни е създал…” 

ХLVІІІ. 1993 ГОДИНА, НОЕМВРИ, ВОЙНИШКА ЗАДУШНИЦА

Доста години след смъртта на Яна Яница премести останките на Адем в нейния гроб. Постави им общ паметник с техните имена, кръст и полумесец. Вечерта след ритуала дълго време не можа да заспи. „Боже, колко много смели щуротии ми тежат на раменете! - мислеше си тя. - А сега си прибавих още една. Ех, бабче, бабче, страшно много ми липсваш. Милата ми! Сега сигурно се пържиш в жегата на ада като магаре, вързано на припек, жадно за глътка водица. Как ли се спогаждаш с търговеца Радичко?”

Сърцето й туптеше до пръсване! Задряма чак на разсъмване. 

…Яна все й приказва, пък се мержелее като из мъгла. Говори, както някога, добродушно, тихо, приятно.

ЯНА: Благодаря ти, чедо Янчице. Ти изпълни сетнята ми воля.

ЯНИЦА: Их бе, бабче! И там ли мислиш за любовта?!

ЯНА: Че за какво друго да мисля в Рая? Ха-ха-хааа. Тук време - колкото щеш, чедо… Любовта е стригана вълна, бъкана с остри бодили. Чепкам я до втрисане… - Гласът на Яна е кънтящ. Радостен. Весел, закачлив. -  Тук, освен любов, няма нищо друго. Мъртвите не се мразят. Тук всички са една вяра. Християни, мюсюлмани, евреи са помирени. Попове и ходжи си играят таблата на пъпа на Рая… Умрелите не могат да грешат…

Яница се събуди с изтръпнала ръка, сякаш беше лежала на камък. Прошепна дрезгаво като в просъница:

- Ох, бабче, бабче! И в ада ли няма място за тебе?! Докога ще бягаш?! За бежанец от себе си никъде няма покой… 

Тя неволно погледна към източната стена на спалнята си. Там беше старата икона на Света Богородица, която й подари Яна през нощта на своята прощална изповед.                                                      

—————————— 

СЪДЪРЖАНИЕ

Иван Енчев - Съдбата е стара лисица