7. ХХХVІІ глава - ХLІІ глава

—————————–

ХХХVІІ. ЛЯТОТО НА 1933 ГОДИНА 

Откакто Андрейчо Тракето започна да ходи на работа в близката тухларница, вкъщи настъпи мир. Мата спря да му подхвърля: „Вече си мъж за женене, пък само гониш вятъра насам-натам с ергенашите.” Яна се гордееше. По-големият й син не го мързи. Сам си изкарва хляба! Андрей го посрещаше вечер със спокоен поглед.

В къщата на Мата се възцари сговор. Тя отколе не беше се радвала на такова спокойствие. Беше всепризнатият господар на целия дом. Всеки зачиташе най-първо нейната дума. Сутрин плъзваха по работа. Вечер хапваха навреме и се отправяха към постелите си. Само Андрейчо излизаше из селото и кога се прибираше, никой не му бележеше.

Една нощ Яна и Андрей си припомниха времето, когато бяха мома и ерген. От дума на дума не усетиха как се прегърнаха, как се приласкаха като осемнайсетгодишни, макар че вече наближаваха четирийсетте. В ония години те до изнемога се бореха със себе си, да не би да раздерат тъничката ризка на моминската възбрана. Пък сега се гърчеха от премала да сторят най-сетне туй, което им се полагаше и от Бога, и от дявола. Безсилен беше неговият мъжки порив. Като отъпял скъп трион, който трие, пък не реже.

Тя не го укоряваше. Стигаше й, че отново са заедно. С една завивка, с една въздишка и мъка. От ласките й той съвсем омекна. Такава топлина и всеотдайност никога не беше преживявал. Задряма. Унесе се в дълбок сън. Пък Яна остана будна още дълго време. Не посмяваше да помръдне, за да не го сепне. Беше подложил своята жилеста ръка под врата й. Гледаше го в здрача. Сякаш не можеше да повярва, че е той, истинският. Толкова години все не успяваха да се съберат като изгубени в непристъпни пропасти.

Щом се събудиха сутринта, скокнаха от постелята си. Да не би някой да ги изненада. Сякаш през нощта бяха сторили нещо нередно. Светло им беше. Радостно! Като ги съгледа такива подмладени, Мата, аха, да им подметне на задявка: „Вие комай подмокрихте постелята!” Не го рече. Не искаше да ги засрами като прегрешили годеници. Тя ли, тя ли не знаеше какво е да си млад и да си сам! Нека да изживеят младините си. Зарадва им се като на свои кръвни роднини.

С възкръсналата им любов нощите на Яна и Андрей станаха още по-морни и безсънни. Точно тази умора им даваше такива сили, че по цял ден не подгъваха коляно от работа в очакване на идващата вечер. Те не осъзнаваха, че техният позакъснял меден месец беше само още една измама, от която никой не можеше да ги спаси. Залисани около среднощното си щастие, те хич не поглеждаха какво върши Андрейчо.                                      

ХХХVІІІ. ДЕКЕМВРИ 1933 ГОДИНА

Яна и Андрей лежаха под тежката си завивка и мълчаха. Не бяха скарани, пък и сдобрени не бяха. Всеки се спотайваше на общата постеля - сякаш другият го няма никакъв до гърба му. На Андрей тъй му се щеше да изплаче мъката си пред нея, че да му олекне на сърцето. Пък не отваряше уста да й рече какво му тежи. Много преживя, много препати, но подлец никога не е бивал. „Вече всеки може да ме заплюе в очите като най-долен издайник - укоряваше се той. - Как иначе да се нарече такъв като мене?.. Какво да сторя, че да не петня името си? Аз съм пъзльо, недъгав съм, пийвам си понякога. Не се спирам на едно място като подплашен заек… Може да имам всякакви кусури, но съвестта си не продавам. Честността е едничкото ми богатство. Пък сега излиза, че и с нея не мога да се похваля…”

Кой ще му повярва, че случайно е издал възможните биваци на Андрейчо? Че го е сторил само от глупост човешка. Всеки ще си каже, че се е уплашил управата да не прокуди семейството му от селото. Зли езици могат да го обвинят, че и пари е получил за низостта си. Яна, и тя го осъжда! Иначе защо ще мълчи тъй и ще се спотайва като онемяла?.. И Мата не го гледа с добро око. Тя пък какво му иска още? Сигурно бърза… Всички вкъщи избягват погледа му, сякаш ще ги урочаса…

„Аз не съм такъв човек - продължаваше да се измъчва Андрей. - Поскарвам се на Андрейчо. Все за негово добро го правя. За кого другиго да милея?! Моето име носи! А защо стана тъй? И с момчето се изпокарахме, и с Яна вече не сме си мили, каквито бяхме. Охладня тя за мене. Изстина й сърцето. Как да не изстине, като съм такъв недъгав?! То се залъгва жена една вечер, втора, трета, ама тя, горката, вече откога не е лягала с кадърен мъж!.. С какво съм й виновен? Аз по-малко ли страдам? Тя барем си е поживяла ха с онзи разбойник Адем, ха със Стойо. Ами аз? Докога ще се пържа в моята си мас?”

Цял живот бере срам все заради своя недъг. Все жаден за истинска женска ласка. Пък тя - де я? Де я, щом всичката беля иде от самия него… Яна лежеше на педя от гърба му, без да шавне, без да гъкне. По дишането й усещаше, че и тя не спи. Защо нямаше смелост да я заприказва? Да й рече: „Ти барем ме познаваш хубаво. Как можеш да повярваш, че аз нарочно съм издал биваците на момчето? Кажи ми де, защо мълчиш? Знаеш, че съм честен и в червата! Какво да сторя, че и ти, и Мата, и децата, и всички из един глас да рекат: невинен е! Кажи ми де, защо не продумваш?.. Да не мислиш, че ми е леко цял живот да ме хулят отвсякъде като кърско куче?.. Защо е тази злоба? Кажи ми де, защо ме съдиш и ти?”

Нощта нямаше свършване! Ни петел пропяваше, ни куче пролайваше, ни пътник прокашляше по улицата. Може и да не беше тъй. Андрей не чуваше нищо друго, освен гласа на своите терзания. Те го обвиняваха право в лицето като най-грешния злосторник. Нямаше как да се защити от техните ругатни.

По някое време Яна се надигна мълчешката от постелята. Ходи набързо до двора и пак се върна. Покри се презглава със своята половина на завивката. Сякаш хич не го зърна, че е с отворени очи. Докривя му още повече. Дощя му се да й кресне с цяло гърло. Да излее всичката си душа, та да разбуди не само къщата, ами и духовете на мъртвите из нея. „Дано тогаз Яна да ми продума - гневеше се наум. - Да ми се скара, ако ще. Да ме прокълне! Само и само да не мълчи като змия на кравай! Стига е трещяло в ушите ми нейното мълчание…”

Още какви ли не мисли тормозеха Андрей. От близкия прозорец не съмваше и не съмваше. А и защо ли му е притрябвало да съмва? Какво ще промени разсъмването? Само туй, че ще се запилее навън, да не слуша повече туй грозно мълчание на Яна. Няма нищо по-страшно от занемял човек в леглото ти!.. А навън? Де ще се завре от своите собствени укори? Те пак ще връхлетят насреща му. Ще го джавкат, ще го ръфат. Вълкодави свирепи! 

ХХХІХ. ЗИМАТА НА 1933 ГОДИНА

И Яна, и Андрей се суетяха около Мата. Гледаха я в устата да им каже какво да сторят. А тя им се тросна:

- Стойте си на задниците! Той, Андрейчо, няма да им се даде на жандарите да го сгащят, дето са го подгонили за неговите лудории.

- Аз ще ида да му кажа - не се стърпя Яна. И самун хляб ще му занеса на колибата. Да не гладува по къра.

Андрей зяпна гузно да я възпре. Рече:

- То, можеше и аз да тръгна, ама мене ще ме спрат стражарите. - Не поглеждаше никого. Взираше се в краката си, сякаш беше спънат. - Нали съм мъж, ще се усъмнят. Жена по може да се промъкне, ако са завардили полските пътища.

Мата си замълча. Нито спря, нито изпрати снаха си. Яна излезе из портата и тръгна към полето. Пъртина в снега имаше само до нейде. По-нататък белееше навсякъде. Не след дълго съзря пред себе си човек и докато се реши накъде да завие, срещу й изскочиха двама войници с пушки.

- Назад! - заповяда по-високият.

- Как тъй назад бре, момче? - запита уплашено Яна. Добави наивно: - Отивам да занеса хляб на мъжа си. Той е на кошарата при овцете. Чака ме гладен.

- Никаква кошара! - скастри я пак по-високият войник. - Сега тука и врабче не бива да прехвръкне! Правим капан за по-големи птици!

- Бре момчета, я ме пуснете! - примоли се по-настойчиво Яна. - Аз няма да ви преча на вашите капани. Пуснете ме да ида при моя стопанин, че ще ме пребие, ако го оставя гладен.

Войниците се разсмяха. Видя им се много уплашена.

Яна ги прокле на ум. Обърна се и тръгна по обратния път към селото. Никак не й спореше. Кълнеше и войниците, и стражарите, и всичката държава, дето се е юрнала против нейното чедо: „Какво им е сторил Андрейчо, че тъй злобно са го подгонили? Завардили къра. Дебнат го на кръв. Сякаш е посегнал на хляба им. Той че няма да оправи света, няма, но нали ей такива луди глави стряскат всички задрямали, я! Хора като моя Андрей нивга няма да скокнат срещу нескопосните управници. Ще си влачат теглото като впрегнати добичета. То и аз съм като Андрей - продължаваше да си мисли Яна, - ама не мога иначе. Какво може да стори един слаб човек?..”

Вечеряха без приказки и Андрей напълни печката с дебели дъбови цепеници. Угасиха лампите и къщата притихна. Сякаш потъна в дълбока снежна пряспа. Заспа само Петьо. Не проумяваше на какъв огън се пекат възрастните.

Яна и Андрей лежаха гърбом един към друг. Не продумваха.

Първи петли пропяха и сякаш отприщиха бента от мъка, дето цяла вечер се беше навирявал в душата на Яна.

- Защо го издаде? - запита с продран глас.

- Как посмя да го изречеш туй? - отвърна сърдито Андрей. Потръпна от възмущение. Нямаше как да я убеди, че не го е сторил нарочно.

Яна си помисли: „Рови из съвестта си като кокошка в бунище, пък там гъмжи от червейчета.” Притисна го:

- Кметът Джамбазов ми каза.

- Тъй ли било? - простена Андрей. Пламна от срам и безпомощност. Тя сякаш го разсъблече насред селския мегдан и показа на всички неговия мъжки недъг.

- Тъй! - осъди го Яна. Сигурна беше, че кметът не я лъже.

- Подмамил те е мръсникът - каза тихо Андрей. Гласът му беше отчаян като жест на човек, хванат на чуждо местопрестъпление, без да може да се защити. Нападна я: - Ти защо вярваш на хорските приказки? Навремето трябвало да мислиш за Андрейчо, а не сега, когато се обърна колата! Защо си го изпуснала? Още от малък трябвало да го държиш по-изкъсо, пък ти… Пуснала си го боща и ей го на! Изтървала си го.

- Изтървала съм го! - изръмжа Яна. Сякаш я блъсна в дълбок сипей и тя със сетни сили се домогваше до брега. - А ти защо ни изостави? Защо избяга от нас като най-долен пъзльо?

- Я не си криви душата! - Андрей се вбеси. Съжали защо се е поддал на Мата да го доведе в тази къща. - Ти защо се подложи на Адем ефенди? Защо не го порна с нож в корема, че да те остави завинаги?

- Защото съм жена! - отсече Яна. Доядя я, че трябва да му обяснява вече за кой ли път.

- Млък! - заповяда Андрей. Тъй стисна ръката й в китката, че изпука. Яна изохка. Едва не разбуди Петьо.

Мата отдавна надаваше ухо на препирнята им. Хич не им захваляше.

Яна простена:

- Аз цял живот съм мълчала. Все заради тебе. Никакъв те нямаше край детето! Ако беше един баща като баща…

- С баща му нали се цункахте през вечер - присмя й се Андрей. Той все още се надяваше, че момчето може и да е негово, но искаше докрай да я уязви. Да не посмява повече да го упреква за минали работи.

- Онемей! - Яна затули с длан устата му. Той я блъсна настрани.

- Нали ми казаха хората. Ти сама си го коткала онзи читак. Коя свястна българка ще го стори туй?

- Махай се от тука! - кресна Яна. Забрави, че Мата и Петьо може да я чуят. Най-много й дотежа, че той човъркаше в рана, където тя сама отдавна чоплеше. - Махай се, че… - скокна от леглото, сякаш се готвеше да изтича за нож, с който да го прободе. Той я задържа насила:

- Заболя те, а? Заболя те от истината.

- Тъй е - каза по-тихо Яна. Възмущаваше се. Тръпнеше до изнемога. - Заболя ме, че нахалос съм те пазила. Ти си един скопен вол. Нищо повече!

Вече никой никого не жалеше. Ръката на Андрей посегна да я перне през зъбите. Овладя се. Вече се беше примирил с мисълта за своя недъг. Той го гнетеше само докато е сам. Откакто се събраха с Яна, нещастието му се притъпи. Спяха с нея в една постеля. Кой ги знаеше, че не се гушкат като мъж и жена. Нямаше от какво да се срамува пред хората. Не й остана длъжен. Клъцна я:

- Щом съм такъв, ти защо лъжеш момчето, че аз съм му баща?

Яна се вбеси. Не успя да замълчи, както беше правила толкоз пъти при неговото заяждане.

- За да продължи рода ти! - изрече го ясно. Поколеба се и добави: - И тебе да спася от хорския срам. Ей затуй цял живот съм живяла по-лошо и от вдовица!

Андрей се втрещи. Тя му грабна крехката надежда, че момчето е негово. Грабна я, без да й мигне окото. Ограби го, както се съблича последна риза на бездомник. Съсипа го. Едва свари да й отвърне:

- Изплю камъчето най-сетне! Показа кирливата си риза, дето си я събличала пред кого ли не.

- Ти си … - заекна Яна. Не успя да изрече „звяр!” Стрелна се към вратата. Спря се чак при Мата. Трепереше, сякаш я гонеше цяла глутница вълци.

Андрей не скочи да я спре, да не го срами пред старата жена. Запали лампата. Облече се с по-дебели дрехи. Влезе в по-голямата стая, където спеше Мата. Без да поглежда двете настръхнали жени, започна да събира багажа си в широка торба. Те го следяха мълчешком. Не посягаха нито да му помогнат, нито да го спрат. До струпания багаж той прибави хляб и доста друга храна като за далечен път. Не поседна, както е обичаят пред пътуване. Поизгледа мълчешката жените и тръгна. Отвори вратата бавно. Едновременно с ледения талаз, който го връхлетя отвън, отвътре го блъсна сърдитият глас на Мата:

- Птю! Говно!

Андрей тракна вратата зад гърба си. Много му се щеше Яна да го догони. Да увисне на врата му. Да го моли да остане. Не се надигна от своята сламена постеля и кучето, дето друг път въртеше опашка пред него. Андрей прекрачи прага на двора като чужд човек, който никога няма да се върне в тази къща, където преживя близо две години.

ХL. ВСЕ СЪЩАТА ЗИМА НА 1933 ГОДИНА

Мата тъй злобно беше го заплюла, че и на улицата Андрей дълго време продължи да я чува в ушите си. Чак накрая на селото й се закани шепнешком:

- Ще види тя!

Нагази в снега. Забърза се през полето. Пред него личаха само бродериите на зайчите дири. Беше решил да стигне до Ждрелото и да намери Андрейчо. Взираше се в дрезгавата нощ. Пазеше се да не налети на засада. Избягваше познатите полски пътища. Зад едни храсталаци, аха, да се натъкне на двама мъже. Забеляза цигарите им овреме. Кривна настрани. Вървеше като лисица - ту напред, ту назад. Хем да се промъква между въоръжените постове, хем да заблуди всекиго, ако някой тръгне по дирите му. Как се добра до колибата, сам си знае. Зърна я отдалече и приседна направо на снега, за да си поеме душата. Беше натежала на езика му, готова да го събори на земята. Почина си набързо и тръгна. Преди да надникне в колибата, чу мъжки глас:

- Стой! Не мърдай!

Андрей вдигна ръце. Едва свари да изрече от умора и вълнение:

- Андрейчо, аз съм! Ида при тебе.

Тракето помълча. Запита строго от тъмната колиба:

- Да няма опашка подире ти?

- Няма, няма! Бъди рахат! - отвърна живо Андрей. Допреди малко се плашеше, че в бъркотията, докато се разпознаят, току виж момчето го гръмнало в тази проклета нощ.

- Ела тука!

В колибата Андрей съгледа и друг момък, с бял калпак. Вместо поздрав, им рече:

- Ей, бая зор видях, докато се промъкна между военните постове, ама аз…

- Защо си тръгнал по туй никакво време? - пресече приказката му Тракето. Не скри, че се сърди.

- Бягайте, момчета! - изрече набързо Андрей. - По-скоро се махайте! Навсякъде е завардено от стражари и войници от кавалерията! - докато приказваше, той измъкна торбата с храна и я подаде на непознатия момък: - На! За из път. Да не гладувате.

Бръкна дълбоко в пазвата си. Извади кесия с пари. Тикна я в ръцете на Тракето:

- Вземи, Андрейчо! Събирах ги за сватба, ама на, сватбата стана без младоженци. Парата отваря всички врати. Майката му е да я подадеш на ангела, а не на дявола. Бягайте към Бяло море!

- Благодаря ти - каза сухо Тракето. За миг му се дощя да го прегърне и да добави „тате”, но не го стори. Прихлупи без нужда каскета си. Потупа Андрей по рамото като за примирие след поредна кавга: - Ха сега тичай назад! Пази се! Хванат ли те, няма да ти простят.

- Знам, знам - не скри притеснението си Андрей. - Ама и вие бягайте, момчета! Хич не се бавете! - Каза го и тутакси посегна към Тракето: - На ти мойта шуба. Да не мръзнеш.

- А ти?

- Аз и тъй мога! - Андрей се разкопчаваше припряно.

- Недей! - спря го Тракето. Загърна дрехата му. Поизбута го навън: - Сбогом… - предъвка приказката си - тате…

- Сбогом, сине! - изхлипа Андрей. Тръгна приведен по предишната си диря в снега. Чувстваше се горд: „Какво има, ако е чужда кръв. Човек е! Моето име носи! Пък и нали е чедо на Яна.”

ХLІ. ПРОЛЕТТА НА 1934 ГОДИНА

 Внезапната смърт на Мата порази Яна. Едва сега, край пресния гроб на старицата, осъзна колко много се е привързала към тази сурова жена. Тръгна си от гробищата като кръгло сираче. Завърна се вкъщи само сянката й. Беше и ослепяла, и оглушала. Не осъзнаваше откъде се е насъбрала в нейната душа толкоз обич към строгата свекърва. Роднините си заминаха по своите домове. Тя остана да стърчи сама в празната къща, както тъничката вейка на самия връх на окастрената стара ябълка в градината. Осиротя още веднъж. Прегърна мълчаливото си момче и се разплака на рамото му. Порасналият Петър само подсмърчаше и едвам се сдържаше да изтрие сълзите си. Правеше се на мъж…

Преди години, една вечер подир гибелта на Стойо, Мата беше рекла на снаха си: „Любовта е като лъскав венчален пръстен. На младини бързаш да си го нахлузиш, пък на старини се чудиш къде да го денеш. Изхлузва ти се. Повече ще те зарадва, ако го претопиш за нова венчавка…”

Нощта я обгръщаше отвсякъде. Притискаше я в постелята като зимен юрган, от който не смееш да се отгърнеш, за да не те захапе кучешкият студ. Студеното сега заскрежаваше само душата й. Навън беше топло. Луната - кръгла! Око на досадна клюкарка! Наднича през прозореца право в очите й. Пронизва я. Върти я на шиш с невидима дълга ръка.

Яна простена тихичко, измъчено:

- Проклетнице! Пак ли ти? Какво ми се хилиш като уличница!

Връхлетя я споменът за  о н а з и  лунна нощ, когато разбойниците ги измъчваха с Андрей. Отново всичко оживя пред очите й. Месечината ги напълни със светла мътилка. Яна замижа. Да не вижда повече светлината. Пък тя се провря и под клепачите й. Парна я с безмилостния стар блясък, който по онова време ги изгори завинаги.

Не беше луна като луна! Самата Съдба - едноока и зла - се хилеше насреща й безочливо. Сякаш нашепваше подигравателно: „Тебе превърнах в светла грешница, пък него - в тъмен праведник.”

 „Тъй ни било отредено - каза си тъжно тя. - И тримата осакатихме живота си. Нито аз видях хубаво, нито Адем. Нито пък Андрей… Щур човек излезе той. Камък, търкулнат по надолнище…”

ХLІІ. СЕПТЕМВРИ 1934 ГОДИНА

Андрей пак се беше завърнал във Варна. В септемврийската съботна вечер той се разхождаше покрай безлюдния морски бряг. От години такива разходки бяха най-приятните му развлечения в свободното време. Морските вълни бушуваха със страховит рев. Блъскаха се в брега като грамадни кристални прагове, разтрошаваха се на безброй пръски и се разпиляваха. Пенестите поточета се търкаляха към краката му. Той подскачаше и притичваше като хлапак, за да не се измокри.

Бежанските спомени от 1913 година пак го връхлетяха…

…Армаганската долина южно от Родопските хребети. Трима войници от самозваната Гюмюрджинска автономия налетяха на едър селянин на самия бряг на една река. Канеше се да скочи във водата. Убиха го. Окървавената глава на човека увисна от бялата скала като ален топуз на манастирска камбана…

…Гората край река Арда. Сред храсталаците го сепна бостанско плашило с попско расо. Ужас! Прекръсти се. Десницата му сама се вдигна по християнски. Плашилото имаше главата на отец Матей! Брадата му - обръсната. Не като на мъж. А заедно с кожата и ушите…

Андрей и сега едва не проплака, както тогава: „Разбойниците нямат Бог! Никой човешки Бог не търпи зверове.”

————

Здрачи се. Захладня. Андрей се накани да се прибира. Сепна се. В далечината някой се стрелна от високата надвесена скала право към морето. „Там водата е дълбока! - едва не кресна той. - Някой се дави!” Хукна натам. Стигна без дъх. Обувките. Сакото. Водата. Здрачът. Вълните. Забеляза човек. Скочи в страшния рев. Дълбокото го рязна! Гмурна се. Изплува. Жена! Подхвана удавницата. Извлече я на пясъка. Беше посиняло слабичко момиче, около петнайсетгодишно, с памучни шалвари. С дясната си ръка продължаваше да прегръща повитото в одеалце бебе. „От глад го е сторила… Или са я изгонили от къщи… Кого по-напред?”

Успя да съживи само бебето. Разпови го. „Дребно, колкото едър заек. Момченце на два-три дена.” Изстиска набързо дрешките му. Уви го, колкото можа. Не смееше да го стисне. Боеше се да не го смачка. „Какво да правя с туй циганче? Беля си вземам с него… Ами ако ме обвинят, че аз съм убил майка му?.. Грехота е да го оставя тука. Ще умре до сутринта. Ще го занеса пред черквата „Света Богородица”… Какво като е циганче! И то душа носи. Човек е.” Мокрите дрехи лепнеха по тялото му. Студенееше му, пък в душата му пареше. Усети бащинско чувство - нажежен гвоздей в задрямало огнище. Забърза се към черквата. Улиците бяха безлюдни. Тук-там се разминаваше с по някой сгушен човек, който го поглеждаше с почуда. Преструваше се, че не ги забелязва и пак се тюхкаше: „Беля си взех с туй момченце…”

Спря се пред каменния праг на грамадната черква. Отстрани клечаха три едри песове. Зяпаха го право в ръцете, сякаш си просеха милостиня по цигански. „Кучета! - разтревожи се той. - Как да оставя бебето? Ще го сръфат като зайче… Какво да правя? Хубава беля си взех с туй момченце. Сигурно е гладно. Добре, че не плаче.”

Гърлото му се сви. Неочаквано си припомни ужасиите, които беше видял в гората край Ятаджик през есента на 1913 година… Пак видя дечица с пръснати главички. Мюсюлманските разбойници ги хващали за краката и ги удряли в камънака… Видя и пеленачета, нарочно премазани с тежки плочи… Изпод разкъсаните дрешки на една жена кървяха гърдите й, изрязани като гъби манатарки. От нейния корем, разпран с нож, се подаваше наедряло бебе…

Кръвта му кипна. „Тогава сред башибозука имаше и цигани! Те хич не жалеха нашите бебета…” Наблизо не минаваше никой. Андрей гледаше безпомощно заключената врата на Божия храм. Сякаш се надяваше тя да се отвори и ангел небесен да приюти под крилото си чуждото бебе. Чудото не ставаше. Един акъл го съветваше: „Остави туй циганче на прага на черквата и бягай по пътя си! Вече го спаси веднъж. Направи си човещината. Бог да му е на помощ!” Друг акъл го възпираше: „Не слагай грях на душата си! Кучетата ще го разкъсат! Ти ще си виновен! Само ти. Никой друг.”

Бебето се разплака. Не беше плач, а по-скоро мяукане на малко коте, което чака да го погалят. Този измъчен плач разнежи Андрей. „Ще го взема! Все ще се оправя някак си с него. Утре ще го занеса в полицията. Сега по нощите там няма кой да го погледне като хората.” Забърза се по улицата. Личицето на бебето от синкаво вече беше побледняло. „На никого няма да казвам, че майка му е била циганка.” Бебето притихна. Андрей се сепна: „Дали не умря?” Доближи бузата си до бебешкото носле. Усети топличък полъх. Слабичък беше, пък стопи в душата му един ръждясал катинар. Открехна една врата, заключена отдавна и от Яна, и от Адем ефенди, и от Андрейчо, и от всички, които му нямаха доверие и го вземаха за слаб човек. „Живо е!” Зарадва се той. Този топличък дъх сега разчита само на него, за да живее. „Ще си го осиновя. Ще натрия носа и на Яна, и на всички!.. Ще си го кръстя Янко.”

Прибра се в квартирата си, кажи го, тичешком. Хазайката му беше разбрана старица, но той не искаше да я безпокои в късната вечер. Бързешката разпови бебето. Загъна го в най-новата си риза. Уви го и с други дрехи и го положи в леглото си. Намери в шкафа бучка захар. Зави я в бяла кърпичка и я намокри с вода. Пъхна я в устата на момченцето. То започна лакомо да я смуче. Пресягаше с ръчици напред, сякаш търсеше опора в майчина гръд.

Андрей седеше на ръба на леглото и гледаше пухкавото личице. „Уж спи, пък суче лъжливата цицка!” След време сложи друга бучка захар в кърпичката. В залисията си около момченцето не се сети да смени своите дрехи. Те изсъхнаха на гърба му. Сън не го ловеше. „По онуй време и Андрейчо е сукал тъй от гърдата на Яна. Пък аз избягах от него. Ами! - упрекна се той. Посвени се, сякаш бебето чуваше мислите му. - От себе си бягах аз, да не се посрамя, че съм недъгав. Ама после стана по-лошо…” Тръпнеше да не разбуди мъничкия Янко. Стъпваше на пръсти, когато се преместваше за нещо из стаята.

По някое време бебето се прозя, примлясна с уста и отвори очички. Андрей с трепет се взря в тях. Не бяха нито сини, нито черни. Светлееха по бебешки. В душата му се развидели, много преди да се съмне навън. „За първи ден посрещам гостенин в стаята си. И то какъв голям гостенин! Речи го, мой син!”

Почувства се горд с внезапното си съдбовно решение. Оттук нататък това малко човече ставаше най-големият смисъл на всичкия му живот. „Ще си го отгледам. Ще си го изуча - заканваше се той. - Ще бдя над него, да не го обиди някой. Ще му бъда и баща, и майка. Да видят всички какво мога и аз… Само тъй ще изкупя вината си пред Андрейчо. Тогава самият дявол ме накара да го зарежа като бебе…”

Сънят бягаше от очите му. Андрей мечтаеше за години напред. Чак на разсъмване се завърна при себе си. Сети се, че трябва да отиде в полицията и да разкаже всичко, както си беше. Че ще започне голямото разтакаване, докато се издирят родителите на удавеното момиче-майка. Че те може да поискат бебето. Че може да изпратят Янко в Майчин дом. Той ще се мъчи да ги убеди, но те дали ще му повярват, че е кадърен сам да отгледа бебето. Сепна се: „Ще вземат момченцето ми! Ще кажат: не си женен. Самичък мъж не може да отгледа бебе… Какво да правя? Ще ми отнемат моето чедо…” Разтревожи се. Мисли. Крои. Не става и не става. „Ще ми го отнемат!”

Сутринта се реши на унижение, за да си запази Янко. Надяваше се, вярваше, че грижите за малкия палавник ще го избавят най-сетне от натрапчивите стари спомени. Те все повече го убеждаваха, че по онова разбойническо време Яна с право се е страхувала за неговия живот. Затова тя пожертва своята чест, вярвайки, че това е единственият начин да спаси любимия си от сигурна гибел. И все пак той не можеше да й прости. Тежеше му низостта на неговото безпричинно осакатяване от оня озверен циганин, но много повече го болеше от обезсмислянето на нейната саможертва. Сякаш тя с тогавашния си момичешки акъл можеше да прозре жестоката гавра на хайманите от бандата на Адем ефенди. Андрей го криеше от всички, но и след толкова години той продължаваше да обича Яна, както се обича всяка мечта, която ти се е изплъзнала като славей от твоите шепи. Беше един голям романтик, роден за някое друго време - по-човешко, по-красиво. Хич не се замисляше, че такива хора най-трудно прощават на себе си за своята вина…                                                                                  

Андрей влезе засилено в кръчмата и се спря чак при тезгяха. Всички мъже по масите млъкнаха до един. Проследиха го с почуда: що ще тука с това бебе? Някои вече го познаваха като креватен приятел на бременната Цецка Одринката. Тя го посрещна с изумление:

- Чие е туй бебенце? - Простреля го с очи. Черни, та грозни!  В погледа й нямаше и капчица от нейната кръчмарска усмивка. Сякаш ей сега щеше да го захапе като изтървана от клетка вълчица.

- Мое! - изрече високо Андрей. Каза го с такава увереност, че всички мъже му повярваха. Дори му завидяха с махмурлийските си глави.

- Голям майтапчия си! - Цецка се вбеси. „Що за фокуси ми прави този скопен тарикат?”

- Като тебе. - Отвърна високо Андрей и се наведе по-близо към нейното лице. Рече й тихо, да не го чуват другите мъже: - Сега искаш ли да се оженим? И двамата си имаме по едно чуждо бебе.

- Ти си шантав! - прошепна Цецка. Лицето й позеленя. Не свари да прикрие яростта си. - Ще прибера само тебе. Чужди копелета не вземам в моята къща!

- Тогава сбогом! - каза все тъй тихо Андрей и добави гръмогласно: - Сам ще  отгледам моето чедо!

Мъжете от притихналите маси го следяха все тъй учудено, възхитено. Сякаш е гушнал в ръцете си царски наследник…  

——————————

СЪДЪРЖАНИЕ

Иван Енчев - Съдбата е стара лисица