6. ХХХІ глава - ХХХVІ глава 

—————————–

ХХХІ. БЕШЕ ПО ЖЪТВА, 1923 ГОДИНА

Тази вечер Яна заключи външната порта още по светло. Свекърва й Мата беше заминала при сестра си за погребението на нейния мъж. Щеше да се върне вкъщи чак утре по някое време. На здрачаване кучето залая настървено. Тя помисли, че е пак някой от полицията, да разпитва за Стойо. Тръгна бавно през двора. Открехна портичката и изтръпна: насреща й стоеше сива кобила, а до нея - Андрей! Небръснат скоро, с рядка брада. Стори й се някак си по-дребен, същинско момче, какъвто си беше още преди десет години. Едва не извика от изненада и смут. Врътна се настрани. Изкряска сърдито на кучето:

- Циба, де! Стига си джавкал като бесен!

Покани Андрей. Залости портичката и тръгна подире му:

- Влизай! Влизай!

Андрей пристъпи бавно. Сякаш вървеше по обли камъни в речен брод, внимавайки да не се подхлъзне. Яна се засуети. Не знаеше какво да му каже. Запита:

- Ама ти как се накани насам? - Позамълча и добави още по-смутено: - То за беля баш сега Стойчо го няма вкъщи. Пък и свекървата е на гости.

- Наканих се… Ти сигурно си ме забравила вече… - Андрей приказваше смутено. Спря се пред прага на къщата.

Най-сетне Яна чу гласа му. Стори й се съвсем момчешки. Беше свикнала да слуша край себе си въздебелия глас на едрия Стойо. Нарочно не отвърна на приказките му. Засегнаха я. Как тъй ще го забрави?! Хем му се зарадва, хем нямаше смелост да го покани да влезе вкъщи. Посочи настрани, сякаш се оправдаваше за нещо несвършено:

- Виж какъв хубав двор си имаме! И градина. Туй е пчелинът на Стойо. Не дава птиче да прехвръкне край кошерите. С пчелина ляга, с пчелина става.

Андрей се загледа към градината, където имаше наредени като за продан двайсет-трийсет пчелни кошера. После се взря към широкия двор, към плевнята. Яна проследи уморените му очи. Поясни неловко:

- От общината ни помогнаха.

- Харно си се наредила - кимна с глава Андрей, без да я слуша.

Яна не бързаше да го въведе навътре. И двамата бяха сковани. Смущаваха се от нещо, което чоплеше душите им като скрит червей. Поразгледаха още туй-онуй по двора и градината. Най-сетне Яна го покани с подкосени крака:

- Сега влез да видиш и къщата ни.

Тя отвори вратата. Андрей прекрачи прага несигурно. Насреща му се втурнаха две момчета, ухилени до уши! Русоляви, с пепеляви коси. Едното - по-едро, къде осем-девет годишно. Другото - дребничко, малко шишкаво.

- Я, какви юнаци! - похвали ги той. Наведе се, пощипна по бузката по-голямото момче, грабна по-малкото и го вдигна чак до тавана. То се разплака. Яна прихна да се смее, макар че никак не й беше до смях. Пое Петьо, притисна го до гърдите си. Успокои го:

- Ела, на мама пъзливчето! Немой плака, той, чичо ти Андро, ти се радва ма, мамо. Ти защо плачкаш?

Андрей отново огледа по-голямото момче. Силеше се да прескочи всичките свои години, да се види как е изглеждал на неговата възраст, за да сравни дали му прилича детето. Като в някой речен вир съзря едни едри сини очи, избеляла от слънцето коса, надебелени устни, ситни трапчинки по бузите, когато се усмихваше. Туй видя. Осени го надежда. Тънка тревица изпод камък! Хич не забеляза, че момчето приличаше много повече на Яна, отколкото на някой друг. За пръв път през живота си съжали, че нямаше в джоба си нито бучка захар, нито някое бонбонче, та да зарадва момчето. Подпита го:

- На колко години си?

Андрейчо не отговори. Гледаше непознатия мъж свъсено.

Яна се мъчеше да се съвземе от своето проклето женско смущение. Рече сепнато:

- Ама аз съм за убиване! Как тъй не се сетих по-рано, още като влезе! Ами че нали трябва да ти заколя едно петле. Може ли да не те нагостя. Такъв скъп гостенин ми е дошъл, пък аз да го оставя гладен, за срамотиите. - Нещо недобро я жегна. Поясни към момчетата: - Андрейчо, ти нали разбра, мамо? Туй е татко ти.

- Морякът ли? - запита момчето. Очите му светеха.

- Хм, той - отвърна със заекване Андрей. Започна да пали цигара, защото се чудеше къде да дене ръцете си. Искаше му се, пък не посягаше да погали детето.

- Ти защо не ми донесе един голям морски рак? - Андрейчо плесна лек шамар на Андрей и побърза да се скрие зад майка си.

Яна прехапа устни. Не можа да измисли как да извини тази детинска закачка и се измъкна навън. Върна се с голям черен котел, в който беше оскубаното петле. Надроби го и го сложи в тенджерата да ври.

През всичкото време Андрей седеше неловко на стола. Мълчеше. Оглеждаше покъщнината. И най-вече - по-голямото момче. Все не можеше да отсече то дали е негово дете. Яна го запитваше туй-онуй, пък той отговаряше кратко, сякаш го болеше зъб. Тя го гледаше и си мислеше недоволно: „Мъжете са като дърветата. Бързат да цъфтят, пък какво са вързали, хич не ги е грижа…”

Стори й се, че той се притеснява от момчетата. Прикани децата:

- Хайде сега мама да ви намаже по една порязаница с мед и масло, че да станете големи като този чичко. - Прехапа устни. Веднага се поправи: - Като татко ти, Андрейчо.

Децата хапнаха и тя ги изведе навън, към двора. После ги прибра в другата стая и ги приготви за сън. Скоро те се умълчаха. Яна шеташе чевръсто ту край тенджерата, където вреше по цигански пилешката чорба, ту към широката пол?ца на стената, ту към долапа в ъгъла. От време на време запитваше по нещо госта. Той все отговаряше кратко, по матроски.

- Добре си преживяваш - рече Андрей. Не криеше, че й завижда. - Къщата ти е хубава. Мъжът ти - здрав и читав. Децата ти - две…

- Ако е рекъл Господ, подир време може да станат и три! - Радостта й секна. Съжали за своята женска бъбривост.

Андрей не схвана нейното смущение. Ядоса го радостта й. Помисли, че тя нарочно му се хвали, за да го унижи. Пак запали цигара. Пресрами се:

- Янко, да ти се намира малко ракия, че гърлото ми засъхна нещо?

- Има, как щяло да няма! - Яна се възрадва, че може с нещо да му угоди. - Как не се сетих досега? То си е български адет от памтивека, на гостенина се налива чашка ракия за добре дошъл.

Донесе неголям бъкел. Не потърси чаша:

- Пий, колкото ти е сладко! Не ми се свиди. Той, Стойчо, и без туй рядко я поглежда.

Андрей смукна от медното чучурче. После повтори, потрети. Дойде му кураж и се разприказва без заобикалки:

- Много си се променила. Наляла си се, ама иначе пак си хубава, както по-рано.

Стана й драго, че още му харесва. Засмя се насила:

- Ами, хубава! Остарях вече, Андро, остарях. Ей на, взех и да побелявам - Яна попипна забрадката си с наведени очи. Побоя се от своята несдържана откровеност. Сякаш я дебнеше някое строго чуждо око.

- Ти барем си имаш всичко: и мъж, и деца, и… пък аз си останах сам като кукувица - каза натъжено Андрей и пак отпи ракия.

Яна се притесни, че той може да се напие. Не посмя да го възпре. Почувства се виновна пред него.

- Ами, омъжих се… Ти като не се вясваш никакъв. Сама жена е като отключено ханче. Кой откъде свърне, все натам посяга…

Андрей сякаш не чу приказките й. Не усети нейната мъка.

- За нищо не ставам вече аз, за нищо. Ни ерген при ергените, ни мъж при мъжете. Пък и ти да не си прокопсала много с такъв мъж, дето полицията го дебне под дърво и камък… - Съжали я. - Всички пострадахме от войната. Нали от нея тръгна всичко лошо, я. И тебе, и мене, и цялата ни държава дамгоса тя с по един черен печат. Никога няма да го изтрием от челата си…

Стана й криво. Побърза да се оправдае:

- Бог ми е свидетел: душата ми е чиста.

- Какво от туй, че душите ни са чисти? Подбере ли те веднъж неволята, кой ти поглежда душата! - изрече примирено Андрей и замълча. Идеше му да скокне. Да руши всичко, що му се изпречи пред очите.

Яна понечи да му каже, че се разбират добре със съпруга си Стойо, но си помълча. Помисли, че той няма да й хване вяра и ще се докачи. Никак не й се щеше да стори това. Стъкми софрата като за празник. Покани го с притеснена усмивка:

- Ха, вземи, да похапнем!

Както беше прегладнял от дългия път, Андрей сръбна със замах от пълната  лъжица и тутакси посегна да изплюе залъка си. Горчеше от сол! Усети се, че ще засегне домакинята. Преглътна и отхапа голяма хапка от мекия краешник хляб. Яна го забеляза, че сбърчи бузи. Запита:

- Как е гозбата ми?

- Бива! - отвърна Андрей и пак загреба с лъжицата.

Яна също сръбна и изписка:

- Леле, що съм сторила! Ами че тя, чорбата, горчи като отрова. Пък ти си мълчиш. Как не ме съгледа, че съм я солила, колкото пъти съм минавала край тенджерата - затюхка се тя. Закърши ръце. Засрами се. - Изяж кълките! Те барем може да не са толкоз солени.

Андрей го доядя. Клъцна я:

- Кълките са за твоя стопанин!

- Сега него го няма тука - не му остана длъжна Яна. Изрече го с крива усмивка. - Ако не ти харесва, ще извадя буца сирене. Ама че те посрещнах и аз. За десет години веднъж ще ми дойдеш на гости и аз да те оставя гладен да си легнеш вечерта.

- Нищо, нищо. Аз съм свикнал на всичко. - Под въздействието на изпитата ракия завиряваната от години злоба срещу Яна изведнъж разруши своя крехък яз: - Ти да не си мислиш, че ми е леко без тебе! Тогава ти защо отиде при Адем ефенди, а?

Яна подскокна. Сякаш той грабна жив въглен от огъня в камината и го хвърли право в пазвата й. Много я опари въпросът му. Изгори я!

- Ех и ти! Как не проумя за толкоз години? Само заради тебе го сторих тогава. Опозорих се, но те опазих жив. Иначе онези разбойници щяха да те претрепят, без да им мигне окото.

- А по-сетне? - Андрей с голям зор се сдържа да не ревне. Целият беше в пот и от горещата супа, и от лютата чушка, и от силната ракия, пък и от стръвта за отмъщение. - По-сетне защо го прикотка в къщата си? А момчето чие е?

- Твоето име носи! - Яна се разплака с глас от безизходица. Опитваше се да убеди и него, и себе си в желаната истина.

Крехката надежда, че Андрейчо може да е негов син, лъхна Андрей като южен ветрец. Поривът на внушението го задържа мирен само миг. Гневът му изригна. Плисна всичкия си яд право в лицето на Яна:

- Ти ме направи за резил! За цял живот! Кога е било българка сама да се подложи на турчин?! И то пред толкоз народ. Ако е насила, как да е, но самоволно - никога!

- Андро, Андро, аз бял ден не съм видяла, без да си помисля за тебе, пък ти… - Яна се помъчи да изтрие сълзите си. Беше съкрушена от неговите нападки. - Щом не ми хващаш вяра, вземи едно дърво, че ме убий! Само тъй ще мирясаш. Хич не ме жали, убий ме!

Андрей аха да й признае, че точно за това е вървял толкоз път до тука. Да я претрепе на място! Докато пътуваше насам, все се заканваше да я застреля, още щом я види. Пък не стана тъй. Като я съзря пред себе си, ръката му омекна. Повече не посегна към оръжието. Забрави го, сякаш хич го нямаше в джоба му.

Притихнаха и двамата. Всеки съжаляваше за казаните обиди. Яна наруши тежкото мълчание:

- Уморен си. Ха, полегни си на кревата на свекървата. Пък аз ще поразтребя.

Андрей беше грохнал и от пътуването, и от приказките. Поизлегна се на постелята. Пак му се щеше да пресегне към ракията, но се овладя. Досрамя го от Яна.

През цялата вечер, откакто Андрей пристигна изневиделица, Яна усещаше езика си вцепенен. Все не изричаше туй, което се беше събирало в нейната душа с години. Сами бяха, пък на нея все й се струваше, че отвсякъде я дебнат очите на свекърва й, на мъжа й, на децата, че и на всички съседи наоколо. А беше сигурна, че Андрей я чакаше да му рече някоя по-човешка приказка. Да постопли сърцето му. Сама не се усети как се осмели. Угаси лампата. Тъмнината я облъхна като мараня от нажежена пещ. Опърли я. Не се усети как приклекна като момиче до кревата пред Андрей. Докосна плахо ръката му. Прошепна с изпръхнали от притеснение устни:

- Да поседна малко при тебе? После ще ида да спя при децата.

Андрей занемя. Дощя му се да скокне и да се навре целият в нейната прегръдка. Сетне - да става, каквото ще! Миг-два! Овладя тръпката. Съвзе се. Едва изрече:

- Ей сега, Янко, ей сега. Само да ида малко повънка. - Стана, побарна скришом револвера и с бързи крачки се шмугна из вратата. В тъмното кучето го пресрещна с лай. Той го ритна. То изквича. Връхлетя го още по-ожесточено, както се гони цяла банда крадци.

Яна чу врявата, но не излезе навън. Седеше на самия ръб на леглото. Беше й горещо, пък зъзнеше. Сякаш лежеше на ледена пързалка - гола-голеничка пред всичкия свят!..                                

ХХХІІ. СВИРЕПА ЛЯТНА НОЩ ПРЕЗ 1923 ГОДИНА

И петли пропяха, и повториха, и потретиха. Андрей се помайваше навън, не се завръщаше в стаята. Яна не знаеше, че той лежеше на мекото сено в плевнята. Стискаше револвера в ръка. Все не събираше сила да го опре до слепоочието си.

На разсъмване тя го доближи с тихи стъпки. Беше задрямал. Посегна да измъкне оръжието из ръката му. Андрей я усети. Дръпна се. Изгледа я продължително. В парещия му поглед Яна съзря само гняв и мъка. Уплаши се за него. Андрей преглътна нещо, сякаш го болеше гърло. Продума тихо:

- Вече девет години и девет месеца аз се боря с мене си - гласът му хриптеше. - Все не мога да се надвия. Мира нямам нито денем, нито нощем. Мразя те. Пък не мога без тебе. Само твоята смърт ще изтрие позора от челото ми. Не мога да ти простя твоя резил. Не мога и туй то!

- Тогаз хич не чакай! - каза задъхано Яна. - Убий ме начаса! - С две ръце дръпна пазвата на дрехата си. Раздра я чак до голо.

Белите гърди ослепиха Андрей. Освирепя от жажда за мъст. Понечи да я захапе по зверски. Дръпна се. Скочи. Завтече се към двора. Кучето го пресрещна с ярост. Изстреля всичките си патрони в главата му, в тялото, където свари. Стрелна се към градината. Право към пчелина на Стойо. Втурна се през плетената портичка. Изпогази цветята на Яна. Събори първия кошер. Втория, третия, другите. Не спираше. Вилнееше. Газеше пчелните кошери. Връхлетяха го пчели. Черна градушка! Жилеха го. Пареха го.

Яна се втрещи. Спусна се да го измъкне настрани. Посрещна я с широко разперени ръце. Тя се мушна в прегръдката му. Сляпо момиче! Целунаха се - не като хлапаци. Като мъж и жена се целуваха. Пчелите ги връхлитаха. Жужаха: жссмърт, жсмърт, смърт. Жило до жило. Кой ти усеща! Те пиеха дивия мед на своята обич.

Покрай оградата на къщата се струпаха жени, деца, старчоци. Сред навалицата си проправи път попрегърбен пришълец с цепнато ухо и голям белег на главата. Поразително приличаше на някогашния Адем ефенди. Никой не го познаваше. Яна и Андрей не виждаха нищо друго освен себе си. Тя - него. Той - нея. Хората от тълпата цъкаха с езици. Чудеха се на акъла им. Не ги разбираха. Кой на този объркан свят е проумял защо чухалът пее през нощта, пък кукувицата - през деня? Нали са брат и сестра?! Уви! Прокълнати от родната си майка никога да се не видят.

Из слисаната тълпа се отскубна непознатият пришълец. Изтича през портичката в двора. В градината. В пчелина. В острата градушка! Не се уплаши. Примъкна настрани първом Яна. После - и Андрей. Лицата им бяха подути. Очите им - слепи.

Пак тази съдба-проклетница:

                          Реши ли житото да стане хлебен залък,

                          не пита тежък ли е мелничният камък…

Пришълецът издърпа с ръце де що видя по тях пчела и жило. Чисти ги, докато сам падна на земята. Ослепя. И от умора, и от отрова…

По надвечер странникът захърка, задави се и притихна, удушен от невидима ръка. Издъхна. Яна се свести вечерта. Андрей - чак на другата заран.

Мата, свекървата на Яна, се завърна от далечното село, където беше на гости, и само дето не полудя, като свари такава поразия в къщата си. По-сетне, когато стъкмяваше непознатия пришълец за вечния му дом, забеляза, че е мюсюлманин. Замълча си. Мъдра беше тя. Много акълища минаха през главата й. Най-първият беше: „Баш този мъж ще да е бащата на Яниния Андрейчо. Иначе що ще тука? - Тя затаи своята догадка. Помоли се на всички светии да не й позволят да се разчуе. - Резилът е като пъргава мишка, плъзне ли веднъж из селото, иди, че го спри, ако можеш!”

Яна и Андрей дойдоха на себе си. Самата човещина накара Мата да ги попита с обичайната си щърбава усмивка:

- Кажете сега, де да го погребем тогоз, дето ви избави от жилата на пчелите?

- На кучето - кучешка смърт! - отсече Андрей. Той беше познал Адем, макар че сега на главата му, над ухото, имаше голям белег от рана, пък и доста състарен беше.

Мата втренчи очи в лицето на умълчаната Яна. Сякаш й казваше: „Познах го! Не ми се прави на светица!”

- Кажи и ти?.. Ти каквото речеш, то ще е.

Думите излизаха с мъка из нейната уста. Едрите й зъби се усмихваха, макар че всичката й душа плачеше, та се късаше. Не скърбеше за непознатия смъртник. За нещо друго тъгуваше. Много по-мило от този чужд човек, дето спаси от сигурна гибел снаха й, майката на нейния внук Петьо. А защо не и на някоя бъдеща Мата.

Яна не смогна повече да мълчи пред суровия поглед на свекърва си. Опипа все още изтръпналото си лице и отсъди по сърце и душа:

- Той се помъчи да изкупи греховете си. Ще казваме, че е мой роднина от Беломорието. Не живя по нашему, но ние нека да го погребем по християнски.

- С камбана и поп… - допълни тихо Мата. Недоволна беше. Помисли си: „Горкият Стойчо! Ще се пукне от яд като се върне. Язък за хубавия му пчелин!”

Яна не разбра нейната свекърва дали се усмихна, или й се присмя. Усети как отвсякъде я обгърна черният вятър на сушата, който изцибряше не само побелелите жита край селото, а и самата й душа. Андрей беше излязъл от стаята. Втурна се да го потърси. Не го намери нито по глухия двор, където дремеше умърлушен белият кон на Адем, нито из опустошената градина, нито на улицата пред къщата. Жегата прихлупи главата й като грамаден горещ калпак.

Небето беше празно. Само в средата му трептеше угриженото слънце. Спъната златна чучулига!..         

ХХХІІІ. КОШМАРЕН СЪН ПРЕЗ 1923 ГОДИНА

 …Яна стои изправена пред строгия съдия и си мисли: „И Исус Христос са го съдили тъй. Фарисеите му завиждали, че народът го обича заради добрините му към страдалците.” На високия съдийски трон седи Андрей, наметнат с пищна синя тога. Встрани са се скупчили най-новите общинари, които взеха властта на девети юни. Нови и стари управници - все с размазани лица. Приказките им - купешки. До тях са куп стражари и поп Златко. А по-назад - жени, деца, мъже, старчоци. Всичкият народ на селото се е събрал, че и други непознати пришълци - брадясали търговци или разбойници. Из тълпата се измушва Стойо. Дотичва мълчешком. Пада на колене пред краката й. Моли я:

- Янке, прости ми! За трийсет кошера пчели те предадох. Разкайвам се.

Андрей заповядва:

       - Махнете тогова!

Трима стражари изритват Стойо настрани. Той се свива като виновно куче. И зъб не обелва.

      - Ти защо легна с чужд мъж? - пита сърдито Андрей, съдията.

      - За да спася от поругание тебе, Андро! - отвръща с ръка на сърцето Яна.

      - Ти предаде вярата си! - прекъсва я Андрей. Показалецът му я пронизва отдалече като остър нож.

      - Не съм сторила този грях. - Яна е с изправено чело.

Поп Златко повдига десница с три пръста. Черната му брада трепери. Припява на всеослушание:

     - Речено е в Светото писание: „Брат брата ще убива. Баща сина си ще предаде…”

     - Тъй е! Тъй е! - Народът реве гръмогласно. Най-отпред е новият кмет Дормушев, полицаят Караманов, до него - старият кмет Паничков, учителят Василев, Гунчо стражаря.

      Андрей пак сочи Яна с пръст. Казва с презрение:

      - Не си заченала от мене!

      - Ти го казваш! - Яна отвръща с достойнство.

      - Тя учи жените на блудство! - викат из всичкото гъмжило. Едни ръкомахат.      Други пресягат да я удушат.

      Яна онемява. Кой ще я оправдае, че тогава е нямала друг изход?!

      - Не чуеш ли колко неща свидетелстват против тебе? - Андрей злорадства. Гледа я злобно. Готов е да я разпъне на кръст.

      Тя пак мълчи. Поп Златко се навежда към нея. Замирисва й на лоша ракия. Шепти в ухото й:

       - От завист те съдят. На свободния и силния всички му завиждат. Покай се и ще се спасиш!

       - Не съм виновна! - изповядва се Яна.

       - Какво да сторя с тази вироглава жена? - Андрей пита събраните хора високо, рязко.

Гробовно мълчание. Той повтаря въпроса си още по-извисоко. Народът пак не отдумва. Общинари, стражари, стари и нови управници се разпръсват помежду хората. Заплашват ги с юмруци. Из хилядите гърла проечава:

 - Да бъде разпната! Да бъде! Да бъде!

        - Че какво зло е сторила? - Андрей пита престорено. Очите му искрят. Презира я като змия.

        - Да бъде разпната! Долу продажницата! - крещи всичкият народ: и общинарите, и стражарите, и първенците, и просяците.

       - Аз съм невинен за кръвта на тази праведница: вие гледайте! - Андрей посочва с глава бърдучето в ръката на стражаря Гунчо и той послушно му полива да измие ръцете си.

       „Също като Пилат Понтийски!” - мисли си Яна. Всичкият народ припява високо като гръмогласен черковен хор:

       - Кръвта й да бъде на нас и на чедата ни!

Андрей замахва с ръка. Удря й две плесници. Прави знак на стражарите. Те се втурват към нея. Събличат я гола. Ругаят я. Надяват на главата й венец от цъфнал глог. Повеждат я към Голото бърдо. Ще я разпъват до разбойниците! Баба Янка носи кръста, скърца със зъби и плаче.

        Изневиделица някой грабва глоговия венец от главата на Яна. Стражарите се сепват. Подават й дрехи. Тя се облича набързо. Мушва се в тълпата. Стъписва се: глоговият венец е на главата на Андрей! Затичва се към него:

        - Прости ми! Само от любов към тебе го сторих. Повярвай ми най-сетне. Камък ли носиш в гърдите си?

        - Млъквай, низка твар! Млъкни, Юда! За трийсет жълтици ме предаде! - Андрей я гледа с презрение.

 Яна се стъписва: „Аз Юда? Как тъй ще се разкая и обеся? Ами децата ми.”

Андрей крачи с бодливия венец на главата. Хич не я поглежда. Косата му блести като позлатена. Слънцето препича на дъжд. Задух. Никакъв ветрец. Жега и жажда. Устните на Яна се пукат от зной. Новият съдия Адем ефенди пита Андрей:

       - Ти защо избяга от жена си? Тя е невинна пред тебе.

       - Ти го казваш! - крясва гневно Андрей.

       Адем поглежда народа нашироко. Преди да е отворил уста, хората викват из едно гърло:

       - Да бъде разпнат! Долу неверника!

       Адем посяга към шарен ибрик. Дребен общинар му полива вода. Адем измива ръцете си старателно. Казва пред всички:

       - Аз съм невинен за кръвта на този праведник: вие гледайте!

       Из тълпата се изскубва Стойо. Грабва глоговия венец от главата на Андрей. Нахлузва го на своята.

       Адем ефенди съблича съдийската тога. Намята я на раменете на Яна. Тя се обръща към новия мъченик Стойо:

       - Знам, че си невинен. Кажи кой те предаде?

       - За трийсет бучки захар го издадох - признава през плач Андрейчо. Изгубва се в навалицата.

       Яна го търси с очи. Мисли си: „Дете е, дано няма кураж да се обеси от разкаяние!” Поглежда към Стойо. Той върви с трънения венец. Бодлите разкървяват челото му. Тя сочи тълпата. Пита го:

       - Защо искаш да свалиш сегашната власт и да я дадеш на народа? Ти сляп ли си? Народът е тръстика. Накъдето го подухне вятърът, все натам се навежда.

       - Ти го казваш. - Стойо й се надсмива. Не се спира. Върви.

       - Чуй сега какво ще каже за тебе твоят народ! - Яна се обръща към целокупното множество. Пита високо: - Какво да правим с тогова?

Хората мълчат. Общинари ги сгълчават. Стражари ги сбутват като стадо овце. Еква единогласно:

      - Да бъде разпнат! - Яна се колебае дали да пита повторно. Тълпата я изпреварва: - Да бъде разпнат! Долу бунтаря!

      Яна измива ръцете си с вода от сребърно котле. Очите й сами плачат. Казва:

      - Аз съм невинна за кръвта на този праведник: вие гледайте!

      - Кръвта му да бъде на нас и на чедата ни! - крясват всички из един глас. Сякаш са пили на провала лудо вино.

      Голото бърдо е наблизо. Стойо крачи по стръмното. Из тълпата към него се втурва Андрейчо. Още не е пораснал. Към петнайсетгодишен е. Подскача и грабва глоговия венец. Слага го на русолявата си глава. Той се нахлузва чак до гушата му като примка на бесило. Яна захвърля в трънака съдийската тога. Спуска се да извади бодливата халка от шията на детето си. Стойо облича набързо съдийската тога. Избутва Яна настрани. Стражарите я издърпват. Натирят я в хорското гъмжило. Из него се измъква Андрей. Гузно се просва в краката на Андрейчо:

       - Прости ми, синко! Даром те дадох. От злост към майка ти го сторих.

       - И в Светото писание е речено: „Брат брата ще убива. Баща сина си ще предаде.” - туй изрича поп Златко. Стойо с един замах прокужда надалече Андрей. Пита Андрейчо:

       - Чий си ти? Не си ли ти син на Адем ефенди?

       - Ти го казваш - продумва момчето сърдито.

       Стойо се колебае какво да отсъди. Пита народа:

       - Що да сторя с туй людско дете?

       - Да бъде разпнато! Долу читашкото копеле! - крясва напевно пръв поп Златко, подир него реве и всичкият народ.

       Стойо бързешком посяга към шарената стомна в ръцете на Гунчо стражаря. Измива ръцете си. Казва към хорското гъмжило:

       - Аз съм невинен за кръвта на туй праведниче: вие гледайте!

       Андрейчо се спира на самия връх на Голото бърдо. Ужас! Яна немее. Що да стори? Ей сега ще го разпънат на големия кръст до разбойници някакви! Юлия Цезарката, любимата на Андрейчо, я сръгва в ребрата:

       - Спаси го! Чедо ти е!

       Яна се втурва напред. Измъква глоговата примка из шията и главата на Андрейчо. Полага венеца над своето чело. Поп Златко припява:

       - И в Светото писание е речено: „Никое добро не ще остане ненаказано!”

       Яна съзира пред себе си нов съдия. Свекърва й Мата!

       - Падна ли ми сега! Що за българка си ти? - пита с големите си зъби Мата. Хем се смее, хем се заканва да я удуши. Тълпата изпреварва другите нейни въпроси. Крещи:

       - Да бъде разпната! Долу…

Първи петли! Всички занемяват. Земята се тресе. Светкавици. Гръмотевици. Голото бърдо се разцепва на две. В зиналата паст се сгромолясва всичката гмеж. На зъбера остава Яна. Сам сама! Хвърля се в грозната пропаст. О, Боже! Не пада към дъното. Лети нагоре! Възнася се! На главата й сияе глоговият венец. Златна корона! Втори петли пропяват…

ХХХІV. БЕШЕ ПРЕЗ ЗИМАТА НА 1933 ГОДИНА 

Вечеряха и Яна подкани малкия Петър:

- Хайде да си лягаш! Той, батю ти Андрейчо, сигурно ще закъснее повечко тази вечер. Нали е Ивановден. Кой знае докога ще продължи вечеринката в читалището. Сетне пък ще тръгнат по гости из селото. Малко ли Ивановци има. На всекиго трябва да почетат името.

Тя влезе в стаята на момчетата да оправи постелите им. Мата се зае да разтреби масата. Беше й криво. Годините се търкаляха една подир друга. Вече десет зими се изтърколиха, откакто погина чедото й Стойо, а тя все не можеше да го прежали. Добре че й остави малкия Петьо на този свят, макар че внучето не можеше да го замести в нейното сърце, все не можеше, горкото! Пък Андрейчо, какъвто е палавник, кой знае на какви лудории ще го научи и него.

Яна се върна при свекърва си. Подхвана останалата шетня, пък Мата се прислони на миндера. Краката я присвиваха лошо тези дни. Тя пооправи избелялата си черна забрадка. Рече приглушено:

- Булка, ние с тебе трябва да сторим една работа.

- Кажи, мамо? - отвърна с привична готовност Яна. Погледна свекърва си право в очите, без да спира да трие с дървена пепел захабената тенджера, в която бяха варили качамак от жълто царевично брашно.

Мата се поизкашля и Яна се досети, че се кани да каже нещо не много добро. Вече толкоз години живееха заедно. Всичките й навици беше изучила. Спря ръката си насред тенджерата и зачака да чуе. Макар че не я тормозеше, свекървата винаги държеше да е на нейното. Сега тя продума без обичайната си усмивка:

- Булка, какво да го правим туй, нашето момче? - Яна трепна. Проумя, че старата жена ще отвори приказка за Андрейчо. Мата я гледаше хем загрижено, хем укорно. - Ей го на, ергенин за женене стана вече, ама не ми харесва, дето се е подхванал с разни момчетии света да оправят…

- Че какво му е на детето? - побърза да защити сина си Яна.

- Няма му нищо. Здраво и право е. Дай Боже, все тъй да е! Ама ей на, пак стачки правил. Да им опустеят и лудориите, и намярата!

- Той ще се укроти, мамо, ще видиш!

- Ще се укроти той, ама… - Мата се начумери. Продължи приказката си без злоба, но сърдито, поучително. - И той тръгнал по дирите на Стойчо грешния свят да оправя. Нали видя какво стана с него. Затриха ни го зарад туй пусто бунтарство. Отиде си млад и зелен.

Старицата изтри по навик хлътналите си очи с крайчето на своята тъмна забрадка. Знаеше, че е подкарала трудна приказка. Отдавна се канеше да я рече на снаха си. Сетне да не стане късно…

Щом изми кухненските съдове, Яна се приближи до нея - една друга да се утешат. Съчувстваше на майчината й мъка:

- Недей тъй, мамо. И на мене ми е мъчно, ама какво да сторим? Такваз му била участта на нашия Стойчо. Плати си за заблудата.

- То тъй, ама дай сега да измислим нещо, че да го озаптим туй, нашето ергенче. - Мата хич не я поглеждаше. Сякаш приказваше само на себе си. - Барем него да опазим. Той да беше се изучил вече, щяхме да му намерим една невяста, че да го задържа вкъщи…

- Как тъй ще го женим ма, мамо! - прекъсна я сепнато Яна. - Нека си поергенува момчето! Че то нали знаеш: женилка-чернилка.

Още по средата на приказката си тя потръпна. Припомни си своята венчавка с Андрей в планината. Тогава те и двамата с него бяха ей такива деца като сегашния Андрейчо, пък се мислеха къде-къде големи, готови да делят мегдан с възрастните.

- Булка, аз викам да вземеш да идеш да потърсиш Андрея. - Най-сетне Мата дойде на думата си. Изрече туй, което цяла вечер се блъскаше на езика й като запряна птичка в кафез. Впери поглед в снаха си.

Яна се стъписа. Отвори уста да се възпротиви, пък не посмя. Никога не беше очаквала от свекърва си такова предложение. Как тъй Мата, дето не търпи и своите да бърникат къде да е из къщата й, е решила сама да повика чужд човек да оправя нейните работи? Рече й несигурно:

- Нито го зная къде е… Нито пък може да ни помогне той. Ще поприказва на Андрейчо и пак ще духти нанякъде.

- Ама аз не ти думам туй ма, булка! - Едрите предни зъби на Мата се бялнаха наполовина. Личеше си, че е недоволна от шикалкавенето на снаха си. - Аз ти думам да го повикаш тука. При нас да остане. Мъж е. Хем ще озапти Андрейчо, хем и къщата ще постегне. Ей на, покривът трябва да се претърси, да не прокапе от снега.

- Мамо, ти… - Яна хич не знаеше какво да отговори. Беше изненадана. Помисли, че свекърва й я изпитва. „Претегля ме колко тежа на акъл. Готова е да ме цапне на земята като червива ябълка. Не може току тъй, без никаква сметка, да се е решила да натика чужд мъж в къщата си. От хорски одумки тя много не се бои, обръгнала им е. Заради къщата и имота си и на човек ще посегне, ако рече да й го отнеме някой. Камо ли сама да вкара вълк в кошарата си. Тука има нещо друго. Нещо много по-важно от имота я кара да стори такава жертва…”

Мата прекъсна тягостното мълчание:

- Няма какво да чакаме! - Погледът на свекървата пронизваше снахата. Едрите зъби сякаш се готвеха да я захапят за пребледнялата буза като зряла дюля. - Той, ножът, вече е опрял о кокала! Нали го видиш и ти, буйно ни е ергенчето. С неговите щуротии ще вземе да разхайти и Петьо.

Чак сега Яна повярва на приказката й. Заради малкия Петър, едничкото внуче, дето продължава нейната кръв, Мата е готова да прежали и къща, и имот, и всичко.

- Не мога, мамо - въздъхна Яна. Забоде поглед надолу. - Трудно ми е да го търся…

Мата се усети на какъв шиш върти снаха си. Със собствената си вдовишка душа го беше изпитала туй теглило, да си млада, да пращиш от здраве и желания, пък вкъщи да няма мъжка ръка, която да ти постопли рамото и кръста.

- Иди, чедо, иди го повикай! - Изрече го с молба. Не като на снаха, а като на същинска щерка. Беше искрена. - Той, Андрея, самичък нивга няма да се реши да дойде. Много е препатил, горкият.

- Срам ме е - призна си Яна. И лицето, и цялата й снага пламтеше. Една неизказана, дълго таена вина я тревожеше.

Мата се приведе към старата камина. Хвърли три-четири дъбови цепеници в огнището. Постъкна прегорелите главни. Изправи се. Пак втренчи поглед в снаха си:

- То, чедо, пламне ли ти юрганът, немой се държа на голямо! - Едрите й предни зъби пак бялнаха като да се усмихваше на шега.

Яна добре знаеше, че на старицата сега никак не й се смееше. Доядя я на хапливото подмятане. Не се стърпя:

- Изпепели се тя, нашата! Любовта не е суха треска, да я хвърлиш на задрямалите въглени и да лумне пламък.

Яна стана и набързо излезе към двора. Тревожеше се за голямото си момче. Навън се ръсеше сняг: ситен-ситен. Бяло просо! Сипе-сипе - само за сън! Но как да заспиш след такъв разговор? Нарочно се позабави под стрехата. Когато се завърна вкъщи, Мата се беше завила презглава с червения си вълнен юрган. Преструваше се на заспала. Сърдеше се на снаха си. „Няма да я оставя аз тъй таз работа! То, не го ли стегне мъжка ръка, туй отвързано биче ще разхайти и моето внуче. Няма да я оставя на мира Яна, докато не склони да повика тука Андрея. Сетне да става, каквото ще. Хванала съм се веднъж на едно хоро. Ще го играя докрай. Ама най-напред ще препиша всичкия имот на Петьо, че да не стане сетне някоя беля…”

И Яна не можеше да заспи. Какъв ти сън подир приказките на свекърва й! Две живи рани си има тя, пък Мата бръкна с пръст и в двете из един път. И момчето обичаше, и Андрей не забравяше, а как да ги събере двамата? Те дали ще се спогодят само заради нея? Андрей никога няма да се остави на Мата да го командва. Андрейчо пък, каквато е луда глава, хич няма да склони да послуша него, когато му рече да се откаже от своите си момчешки работи.

„Права е старата - продължаваше да си мисли Яна. - Добре е да повикаме тука Андрей. За хубаво го казва жената. За доброто на всички ни го тъкми и най-вече за малкия Петьо, пък и за Андрейчо… Ами Андрей? Той как ще приеме такава приказка? Вече може да се е задомил нейде. Кой го знае къде се е запилял, откакто избяга тогаз, когато ни нажилиха пчелите. Не, не! Аз не мога да хукна да го търся по градища и по села и да му се моля да дойде при нас… Пък и защо ли да не го примоля? Може да му хареса… Щур човек е той. Зъл и надменен, защото е сърдит. На всичкия свят е разсърден. И най-много на мене. Не ще да проумее, че само заради него си изпатих и аз. Цял живот си патя все заради обичта си към него. Пък той не ме зачита за нищо. За продажница ме взема. Затуй не се свърта насам…”

ХХХV. ФЕВРУАРИ 1933 ГОДИНА

На Яна й докривя от думите на свекървата. Рече натъртено:

- Мъжко чедо е! Как да го спреш?.. То, ако от всичко вземем да се плашим, главите си не можем показа навън. Все трябва да се свиваме като охлюви в черупките си.

Мата гризна бавно с широките си зъби върха на острата изсушена люта чушка, побърза да я залее в устата си с пълна лъжица бобена чорба. Сдъвка надълго едрия си залък, преглътна го и чак тогава каза на снаха си туй, което успя да премисли:

- Тя тъй няма да я бъде таз работа! Стягай багажа си и още утре тръгвай за Андрея! Търси го навсякъде. Под дърво и камък го дири, ама без него не се връщай у дома. Андрейчо си иска здрава ръка да го стегне!

Яна възнегодува. Защо Мата пак започна старата си приказка! Нали вече два пъти й беше отказвала да търси Андрей. Отново отвърна с неприкрита горчивина:

- Их, мамо… Къде да ти го диря Андрея? Няма той работа тука.

- Как щяло да няма! - кипна Мата. Мислеше си, че снаха й се преструва. - Баш сега ни трябва той, я! Само той може да го озапти туй пощръкляло биче. Ние с тебе, нали видиш, женска ни работа. Не ни слуша Андрейчо и туй то.

- Ще миряса той, няма де да иде! - каза окуражително Яна, пък сама не си вярваше на приказките. Нарочно не доверяваше своята тревога на свекърва си, за да не скокне още по-люто срещу момчето.

- Щом ти не тръгваш, аз ще го сторя! - закани се решително Мата. - Дърта съм вече за пътища, ама като няма кой…

- Твоя си работа - примири се Яна. Позарадва се и се сепна. Досрамя я да го признае дори на себе си. Плашеше се да не стане пак, както преди десетина години, когато й гостува Андрей. Що подмятания бяха тогава, що одумки из цялото село.

Нахраниха се мълчешката. Все тъй, без да си продумат, като да бяха сърдити, ошетаха вечерната шетня и се прислониха в постелите си. Всяка със своите дертове, всяка с общата тревога и за вироглавия Андрейчо, и за малкия Петьо. Пък и за далечния Андрей…

Пробудиха се в зори. Разпъргавиха се. Стегнаха багажа на Мата и тя потегли за Варна.

Позавъртя се на пристанището. Провървя й. Позна Андрей още отдалече. Беше състарен, пооплешивял, отслабнал. Светлите му очи примигаха в широки синкави вдлъбнатини. Беше небръснат най-малко от седмица насам. Невзрачен и сърдит. Попита го като стар познайник:

- Господине, ти нали си Андрея от Тракия?

- Може и да съм - отговори небрежно Андрей. Цръкна с език невидима плюнка. Имаше запуснат вид. - На кого съм притрябвал толкоз, че ме питаш? - Нарочно се правеше на пийнал. Беше познал Мата.

Андрей я огледа с втренчени очи. Позасрами се от своя неугледен вид.

- Яна ли те праща? - запита притеснено и се заоглежда наоколо. Да не би и Яна да е някъде наблизо, че да му изпитват акъла.

- И тя ме праща, чедо, ама аз самата повече се пратих. Ха, дай да ти сберем багажа, че да дойдеш с мене, да те заведа на моята къща. Ела да наглеждаш момчето си Андрейчо, че иначе лошо му се пише на главата. За него лошо, пък за нас - дваж по-лошо… Тя и Яна те вика - послъга Мата.

Андрей се смая. Тази възрастна жена майтап ли си прави, или го взема за шаран? Как тъй ще иде на нейната къща да пази Андрейчо? Ами ако вземе да посегне на снаха й, чужд мъж е!.. Сепна се. Да не би да е станало нещо недобро с момчето.

- Ами синът ти Стойо? Той къде се дяна?

- Ох! - простена Мата. - Изгубихме го него през двайсет и трета година. През размириците погина.

- Не знаех - сконфузи се Андрей. Продължи да се чуди защо тази стара жена е хукнала да го дири чак тука. Трябва да има голям огън на главата си. Иначе защо ще бие толкоз път да го търси.

Мата го усети, че се колебае дали да тръгне с нея. Рече си: „Куми се като накълван петел на бунище!” Пак му се примоли добродушно:

- Ела с мене, немой ме връща с празни ръце.

- Ами тогаз да дойда, ама за малко. Само за пет-шест дена - съгласи се Андрей. Не посмя да й откаже. Стори му се много притеснена. Дощя му се да види Яна. Още повече - Андрейчо. „Сигурно е заприличал на голям мъж - помисли си. - Дано да не е замязал на онзи разбойник, Адем, дето прилъга Яна. Тогаз вече като нищо ще си тегля куршума!”

Пристигнаха вкъщи по мръкнало. Още от дворната врата Мата се провикна гърлено:

- Булкааа! Ха, посрещай гости!

Мата водеше със себе си Андрей. Не беше много радостна, но личеше, че е доволна от стореното. Жестовете, приказката, погледът и най-вече широката й усмивка показваха това.

- Добре дошли! - каза смутено Яна. Подаде ръка първо на свекърва си, после и на Андрей. Стори й се направо чужд човек. Много се беше променил, откакто се разделиха за последен път преди години.

Щом седнаха за вечеря, Мата се усмихна към госта. Разпореди властно повече към Яна, отколкото към него:

- Таз нощ ще я изкараме как да е, пък заранта ще ида при поп Златко. Ще му река да ви венчае в черкова. Че то иначе не бива, грехота е.

- Ама ние… - Яна искаше да й каже, че те вече веднъж са венчавани от поп в балкана, но преглътна приказката си. Съобрази, че всичко туй Мата го прави за пред хорските очи. Така ще опази неопетнена честта на своя погинал син Стойо. - Щом си рекла, да го сторим. Ама Андрей дали ще склони?

- Ще склони той! - Мата изгледа ребром госта. Зъбите й пак бялнаха, без да й е смешно. - Как щяло да не склони! Иначе кой ще го пусне да остане тука? Без венчавка в черкова чужд мъж не бива да спи в мойта къща. Срамота е!

Андрей гледаше в краката си. Чудеше се какво да рече. Беше го срам от старата жена. Неудобно му беше и от Яна. А най-много се притесняваше от порасналото момче, дето още го нямаше вкъщи. Как тъй чак сега на тез години, той да го признае за свое чедо и Андрейчо да му каже „тате”. Ами ако не ще? Ами ако наистина не е от негова кръв? Тогаз защо да се прави на маймуна? Защо да играе по гъдулката на таз ухилена старица, дето си е наумила кой знае какво? Усещаше по лицето си очакващите погледи на двете жени. Посегна да ги изтрие с длан като пълзящи мравки. Не успя да ги отмахне и се предаде:

- Както решите вие. Дайте да се венчаем и в черква, пък сетне да осиновя децата и да си заживеем по живо, по здраво. - Андрей сам се учуди на своя кураж. Не се усещаше, че той му беше придошъл от изпитата мека ракия.

- Чакай, чакай! - възпря го нервно Мата. - Немой бърза толкоз! Ти ще осиновиш само Андрейчо. Той, Петьо, си има баща. Как тъй ще го осиновяваш и него? Че то е грехота при жива баба внучето й да крадеш!

Яна изтръпна. Догневя я. Мата за пръв път пред нея делеше тъй открито двете деца. Андрей не можеше да се досети, че старата го е довела от немай-къде. Само да опази своето внуче. Тя никога няма да позволи да се заличи името на нейния син Стойо. „Ох - сепна се Яна, - той, Андрей, ще се пръсне от яд, като научи, че Андрейчо вече е наследил прякора на Стойо. Отдавна всички му казват Тракето, както наричаха Стойчо. - Навремето тя не се възпротиви срещу този прякор. Пък и да беше се помъчила, кой ли щеше да я чуе. Хорската уста не е миша дупка в пръстта, че да я затъпчеш набързо с пета. - То остави туй, ами и на мене вече някои хора ми викат Яна Тракето, пък на Петьо - Малкото Траке”.

- Каквото кажеш ти, мамо. Тъй ще стане - изрече примирено Яна. Мъчеше се да прозре как приема думите на свекърва й Андрей. Пък той току отсече извисоко:

- Абе, дайте сега да се наспим едно хубаво, пък утре ще решим на лек акъл. Таз работа не може да се отреже изведнъж.

Мата остана с отворена уста. Зъбите й сякаш не смееха се усмихнат, както друг път. За пръв път вкъщи друг човек скършваше хатъра й, и то чужд човек. „Какво си мисли той, тоз брадясал козел - рече си тя, - че ще го оставя да ме разиграва в собствената ми къща ли?!” Зъбите й сами се готвеха да го захапят. Съобрази, че не бива да му посяга със зло. Ухили се, сякаш изневиделица я погъделичка някой. Рече престорено спокойно:

- Тъй, тъй! Заранта е по-умна от вечерта. Утре хем ще ви венчаем, хем ще осиновиш Андрейчо. За Петьо не бързай! - Мата погледна укорно снаха си. - Нека поотрасне още малко, че да го попитаме и него какво ще рече. И той гащи връзва. Нека да му се чуе думата! Иначе Стойчо, светла му памет, и в гроба си ще се обърне, ако не зачетем думата на неговото чедо.

Яна мълчеше. Послушно и уважително. Знаеше, че Мата по корем ще пролази като костенурка, и пак няма да се откаже от своето решение. Пък Андрей хич и не я слушаше. С нетърпение чакаше да се търкулне на легло. Много му се спеше… 

ХХХVІ. В КРАЯ НА МАРТ 1933 ГОДИНА

Андрей Тракето посегна виновно към майчината си ръка. Целуна я мълком. Изправи се и изрече всичката истина:

- Напуснах гимназията. Такава фарисейщина не се търпи повече!

Яна заекна. Не можа да продума. Краката й се вдървиха. Едвам си пое дъх от притеснение. Подпря ръка до близката стена, да не падне на земята. „Сега какво ще река на свекървата? Ами на Андрея? Добре, че той още не се е прибрал вкъщи.”

Тракето осъзна, че майка му е съсипана. Притесни се. Заболя го от нейната мъка. Знаеше, че тя много се надяваше това лято да го посрещне изучен. Укори се: „На, не й било писано да поеме в ръцете си моята диплома. Изложих се…”

Дотътри се Мата, която сееше райкин боб в градината. Момъкът целуна ръката й почтително и побърза да изпревари нейния въпрос:

- Ей на, върнах се при вас. Жив и здрав съм…

Мата не схвана точно приказката му. Подпита с обичайната си усмивка:

- Ами че то, чедо, нали е още рано за Великденската ваканция?

Яна мълчеше. Беше като на тръни. Тракето не искаше да огорчи старата жена. Поколеба се, пък взе, че й призна:

- За по-голяма ваканция си дойдох аз, бабо. Вече се изучих.

- Чедо, ти да не си се сгодил за някоя мома? - подхвърли Мата. Нещо недобро я поджегваше. Не бързаше да го изрече. Умееше да се сдържа пред другите. Покрит въглен беше тя. Това най-добре го беше усетила Яна.

- Не съм, бабо - отвърна весело момъкът. След малко доуточни сериозно: - Ама вече няма да ходя в гимназията.

- Ха, и таз хубава! - изненада се старицата. - Тюх, да му се не види! Ами как тъй стана таз поразия?

- Ей тъй! Не ми харесва вече и туй то! - отсече Тракето. Преструваше се на безгрижен, макар че му беше и срамно, и тъжно за станалото.

- Ох, чедо, чедооо! - затюхка се Мата. Зъбите й белееха злорадо. - Ами сега как ще кажем на баща ти?

Яна не се стърпя. Вече се беше съвзела от първоначалното вцепенение. Побърза да защити детето си:

- Първом аз ще му кажа на Андрея.

Мата замълча. Върна се в градината, да досее боба. Тя никога не отлагаше днешното за утре. От момиче си беше такава. И сина си Стойо беше приучила на този навик. И на Яна подричаше сърдито, ако някога отложеше нещо, дето й е заръчала да свърши навреме. Тъй учеше и внучето си Петьо. Да не се оттяга, когато порасне един ден.

Щом останаха насаме, Яна не скри своята тревога:

- Андрейчо, ти вече да не си решил да се жениш? - Беше подочула от други гимназисти за любовта на сина си с офицерската щерка Юлия. Тръпнеше да не избързат с някоя лудория. Деца са си още.

- Не, мамо! - Избягваше да я погледне открито. Беше му неудобно да сподели с нея любовните си трепети.

- Не е за тебе тя, момчето ми. - Яна не се сдържа, каза му точно туй, което беше на сърцето й. - Не е от нашата черга. Цял живот има да ти подрича, че си от бедняшко коляно.

- Айде да не пророкуваме отсега! Баш сега не ми е притрябвало да се женя. Само сватба ми липсва в таз дебелашка управия.

Тракето успокои майка си и се забърза към улицата. Искаше да се поразходи из селото, да се срещне с приятели.

По залез слънце вкъщи се завърна от полето Андрей. Мата първа се изпречи пред него. Запита го грижовно:

- Оре ли се хубаво нивата? Не е ли клисава подир дъждовете?

При тях се приближи Яна. Искаше да предвари свекърва си да не рече за Андрейчо нещо лошо на Андрей. Каза му:

- Утре ще дойда с тебе на нивата. Ще посея малко летен чесън там, в кьошето до гората, дето го заградихме есенес.

По-после, когато се прибраха вкъщи, Яна се зае да нарежда вечерята. Мата я подпита изниско:

- Няма ли да почакаме да се върне и Андрейчо?

- Няма - отвърна рязко Яна. Доядя я на свекървата. Стори й се, че тя нарочно иска да скара Андрей с момчето. - Нали е ергенин, ще позакъснее.

- Ами да закъснява - неопределената усмивка на Мата ядоса още повече Яна. - Той вече хич няма за къде да бърза.

Андрей се усъмни, че се е случило нещо нередно. Намеси се:

- Андрейчо да не е направил пак някоя беля?

Яна беше вбесена от подмятанията на свекърва си. Безсилна беше да я спре да приказва. Реши се тя първа да изрече неприятната вест:

- Напуснал гимназията.

Андрей се ядоса. Докривя му, че момчето е тръгнало по бунтарския път на Стойо. Не се издаде пред жените, и най-вече пред старата. Тя хич не му беше по сърце. Колкото повече му се мазнеше, толкоз по-противна му ставаше. Яна усети неговото ядосване. Личеше му не само по очите, а и по потръпващите ръце. Донесе му шише вино и го подкани:

- Ха, вземи си сръбни малко. То, нашето вино, и на гладно върви. Пък, ако искаш, ей на, и сирене има.

Думите й го поуспокоиха. Надигна жадно шишето. Направо с пръсти си взе парченце сирене.

Яна продължи да донася другите гозби за вечеря. Мата мълчеше. Чакаше сгода отново да нападне Андрейчо.

Андрей продължаваше да седи пред опразнената софра. Пиеше от виното и все повече се ядосваше, че Андрейчо не се прибира. Сякаш нарочно ги изчакваше да заспят. Най-сетне къщната врата се отвори. Момчето застана на високия праг с малко виновна усмивка.

- Добър вечер! - приближи Андрей. Здрависа се с него, без да му целуне ръка, както беше сторил през деня с Яна и Мата.

Мата не се стърпя. Посмъмра седналия момък:

- Айде, чедо! Къде се скиташ по нощите? Татко ти откоги те чака да му се похвалиш каква си я сторил.

Яна прехапа език, но не се намеси. Побърза да донесе паница с ядене за сина си. Пък той, както си беше зачервен от бързането по улиците, пребледня. Налапа едра хапка.

Андрей хич и не го поглеждаше. Пиеше вино, без да посяга към сиренето. Мълчеше. Изчакваше момъка да се нахрани. Кипеше от яд, но не бързаше да му се нахвърли с припряна приказка. По-инаква си я беше представял той срещата с Андрейчо. Надяваше се, че щом е пораснал, ще е поумнял и ще го зачете като свой баща. Пък момъкът се държеше с него като с чужд. А как му се щеше двамата да се сдушат. Да му се порадва. Да се покажат пред хората, както се полага на всеки баща. Не би! Андрейчо странеше. Ни уважение признаваше той, ни родна кръв. „То, аслъ, един Господ го знае чия кръв носи - мислеше си Андрей. - Какъвто е рошав и мускулест, не може да се разбере на кого повече прилича. Дали на майка си, дали на мене, или на онзи разбойник Адем? Яна все се хвали, че най-много мязал на дядо си Кольо, нейния баща…”

Щом се нахрани, Андрейчо посегна към тавата с пуканките. Мата се ухили и го подпита:

- Де мислиш сега да се хваташ? - Тя хитруваше. Виждаше, че Андрей се ядосва и нарочно раздухваше огъня между двамата мъже.

- Още нищо не мисля. - Момъкът не я погледна. Дъвчеше ситно-ситно с яките си равни зъби.

Майчиното сърце на Яна се сви. Предчувстваше, че ще последва буря, от която най-много се боеше. Виелицата не закъсня. Андрей се вторачи в момчето. Запита сърдито:

- А кажи сега да те чуя! Кажи какви си ги надробил там, в града?

- Не мога повече да търпя унижения!

Увереността на тези приказки подразни Андрей. Разлюти го още повече. Момъкът му заприлича на Стойо, когато беше при дядо Еньо преди десетина години, и бунтарски се заканваше на властта. Десницата му потрепери. Кресна:

- Ти ли бе, сополанко? Ти ли ще оправяш кривините на света?

- А ти ли, какъвто си мекушав като гол охлюв? - Очите на момъка искряха със сини пламъци. Бузите му червенееха. Не криеше презрението си.

- Как не те е срам… да ми приказваш тъй? - позаекна от гняв Андрей. - Да ме срамиш пред хората. Името ми да заплюваш!

- Дръж си го! Хич не ми е притрябвало твоето име, щом и то ти се свиди.

Андрей не се сдържа. Скокна. Посегна да му зашлеви шамар. Андрейчо излезе по-силен. Пъргаво пресрещна десницата му със своята яка левачка. Изви му ръката назад, сякаш го арестуваше.

- Стойте! Недейте тъй! - проплака Яна, проклинайки съдбата си.

Малкият Петър избяга в другата стая. Мата мълчеше. Гледаше злорадо. Искаше й се Андрей да го вразуми туй лудо момче. „Да миряса най-сетне на задника си!”

- Аз съм дошъл от нам къде си при него… пък той да ми посяга тъй на мене… - Андрей се отпусна на стола. Трепереше от обида и безсилие.

- А къде си бил толкоз години? - Андрейчо не го пожали. Гневът го заслепяваше. Изливаше всичката си мъка, събирана от толкоз време. - Всички ми викат турско копеле.

- Андрейчо! Недей тъй! - простена отчаяно Яна. - Той, татко ти, не искаше с лошо, ама…

- Той не ми е никакъв баща! - отсече момъкът. Втурна се към вратата. Всички изтръпнаха. Всеки изтълкува по своему неговите разгневени приказки. От виновник,  изведнъж се превърна в най-суров съдник на Андрей, а и на Яна. Не им призна страданията - нито на него, нито на нея… 

——————————

СЪДЪРЖАНИЕ

Иван Енчев - Съдбата е стара лисица