5. ХХV глава - ХХХ глава

—————————–

ХХV. ЛЯТОТО НА 1919 ГОДИНА

Яна сложи поредната кесия с пари в малката ниша на стената. Нещо я накара да преброи предишните и като в просъница си рече: „Кога станаха толкоз много?!” - Учуди се не на парите, а на изтеклото време.

По-после Андрейчо дълго време се премерва в празната пчелна тръвна. А когато се заклюма, майка му го прикотка в съседната стаичка. Детето вече спеше там само. Да свиква без майка си. Нали е мъж!

Щом останаха насаме, Адем по навик зареди патроните в револвера си и го постави на раклата. Тъй правеше винаги, когато преспиваше тука. Той духна рязко жълтия пламък на газената лампа и без много да се бави, пресегна към притихналата жена. За пръв път предугаждаше, че и тя го желае.

Нощта превали, пък Адем не ставаше да си тръгне. Сладостно му беше тука, както никога досега. И Яна не бързаше да го отпрати с обичайната си приказка: „Ставай! Първи петли пяха!.. Комшиите ще се разшават…”

Те не можеха да видят как посред нощ пред къщата спря Андрей, морякът. Дребничкото куче го залая отдалече. Подхвърли му сух комат хляб с парче сирене и то се укроти. Той още от дете умееше да общува с всякакви животни. Те усещат хората, които ги зачитат, и им се доверяват.

Влезе в двора. Нощта не беше тъмна, светлееше. Под навеса съгледа бял кон с черни петна на гривата и на опашката. По-настрани върху дъсчен рафт имаше офицерско седло, стремена, юздичка и нагайка. А конят - хубав! Такъв кон можеше да язди само един човек. „Адем ефенди! - едва не кресна от изненада Андрей. Напсува. - Само той може да има такъв ат! Защо все разбойници яздят най-хубавите коне и най-красивите жени?!”

Събра набързо конските такъми. Не да ги открадне - да ги захвърли в първата дълбока яма, като вонящо умряло куче. Отвърза повода на коня и го поведе навън. Премина бавно по тясната уличка. Спря чак извън селото. На близката поляна съзря едра круша с крив дънер. За него завърза здраво коня. Грабна чепатата тояга, която се мярна пред очите му, и го прасна. Удар след удар! Скърцаше със зъби и яростно млатеше, където свари. Удар след удар! Пердашеше настървено. Все не успяваше да утоли цялата си жажда за мъст и към Адем ефенди, и към Яна, и към целия свят. Биеше. Псуваше. Ръмжеше с треперещ глас: „Ще те пречукам като змия!”

Животното подскачаше. Тропаше. Хриптеше. Цвилеше. Изправи се на задни крака. Джасна се. Изви се. Бяла вихрушка! Втурна се напред. От копитата му хвърчаха искри. Черната опашка размиташе здрачината като лека житна плява. Андрей хукна напред. Тичаше. Псуваше. Нареждаше: „Ще те утрепя! Чак до Цариград ще те гоня!.. Ще те затрия!..”

Адем се пробуди в тъмното, усетил нещо студено до тила си. Сепна го познатият глас на Андрейчо:

- Стой! Не мърдай!

Дръпна се. Куршумът изплющя. Револверът изтрополя на пода.

Яна запали бързо лампата. Адем се държеше за главата. През шепата му сълзеше алена кръв. Момчето беше избягало в другата стая. То само си беше поиграло с револвера, без да знае, че вече е зареден.

Лявото ухо на Адем беше разкъсано отдолу. Раната аленееше като голяма рубинена обица! Щом спряха кръвта, той отиде в малката стая. Доведе разтрепераното момче. Ядът му беше попреминал. Запита го хем строго, хем обичливо:

- Ти защо посягаш на татко си?

- Моят татко е моряк! - рече високо и ясно звучното гласче. Гордите очи на детето блестяха, сякаш отразяваха синевата на Тракийския залив в Бяло море.

- Марш от тука! - кресна ядосано Адем. - Кученце съм хрантутил аз, кученце!

- Как посмя да речеш детето ми куче? - викна Яна. Беше наострена да му издере очите с нокти. Щеше и да го перне през устата, ако наблизо беше точилката за баница.

- И ти си кучка! - Адем не се сдържа. За пръв път избухна пред нея. - Всички сте такива. Аз бях колкото него, когато баща ми преби от бой моята майка…Чу ме да пея нейна българска песен… - Изтърва се. Досега пред никого не беше продумвал за това. Израсна петимен за майчина ласка. Родната му майка, потурчена българка, се поболя и почина. Отгледа го мащеха.

Той се облече бързо, по войнишки. Грабна револвера. Втурна се. Чак пред прага на вратата го догониха гневните думи на Яна:

- Повече няма да те търпя! Ще се махна от тука!

- Само посмей! - закани се Адем. Посегна към болното си ухо. Попипа раната. Кърваво петно нацапа бузата му като презряла горчива череша…

ХХVІ. НАЙ-ЖЕСТОКИЯТ ПОЖАР НА 1919 ГОДИНА

Тази нощ петгодишният Андрейчо, без да ще, научи Яна на хубав урок. Пробуди я от нейното дълго примирение.

Още не беше заглъхнало ехото от сърдитите приказки на Адем и тя се разшета пъргаво. Насъбра най-нужната покъщнина. Струпа я на бащината си каручка, на която някога се возеше баба Янка. Сякаш дочу отнейде нейния благодушен глас: „Не се плаши от голямата беля! Можеш да я заобиколиш като голям камък. Голяма беля е малкото камъче, дето обръща колата.” Натъжи се, но не заплака. Донесе купчина слама насред къщи. Хвърли в нея запалена главня от пламтящия огън в камината. Пламъците плиснаха в очите й мъка. Удавиха ги! Обърна се слепешката.

Подир нея се втурна пожарът -  змия стоглава!

Сред другия домашен багаж Андрейчо възседна и малкия обгорен прозорец с резбовани птици. Майка му се канеше отново да го вгради в друга своя къща. Купчето с писмата й за Андрей остана сред огъня. Единственото писмо, получено от него, се гушеше в пазвата й.

Яна потегли на север. Не знаеше къде ще намери подслон из България. Надяваше се само на хорската човещина. А край пътя - чучулиги, чучулиги! Не пееха - оплакваха окървавения пелин по топлите тракийски ниви и поляни. Утрото ветрееше из синевата техните криле - скъсани парцалчета от черни бежански забрадки…

Няколко месеца по-късно Янината надежда за някогашно завръщане в родния край беше попарена като крехка трева от есенна слана. На 27 ноември 1919 година в парижкото предградие Ньой победителите в Първата световна война присъдиха Беломорието на Гърция, пък Източна Тракия - на Турция. Мълвата твърдеше, че след подписването на безбожния диктат, министър-председателят на България Александър Стамболийски счупил писалката си…

 ХХVІІ. В СРЕДАТА НА АПРИЛ 1920 ГОДИНА

Яна сама си знае как прекара зимата в къщата на вдовицата Мата и нейния син Стойо, макар че пролетта избърза…

В априлската утрин околността сияеше в пролетна разбуда. Местността Вълчи дол беше затънтено място. Само една нива се беше ширнала в харман, изсечен и изкоренен насред гората и после изоставен, защото беше осеян с бели камънаци. Общината даде нивата на Яна безплатно. Тя неволно се привърза към нея. Приличаше на бащината й нива в Черковището, където още от момиче беше започнала да копае и жъне.

Наоколо всичко тръпнеше - разцъфтяло и младо!

На пладне занесе багажа си в началото на рядката дъбова гора. Поседна на сянка под старата круша с дива лозница по клоните й. Разгъна шарена кърпа. Извади полската си гозба. По-настрани лежеше мотиката й, а до нея - брадва. Канеше се да изсече някоя от трънките и да позагради нивата, за да не влиза добитък в засятото.

В душата й светлееше! Идеше й да запее с глас. Дали от веселите птици, дали от подивялата зеленина, или от разцъфтелите храсти и плодни дървета - тя не се запитваше. Беше й драго, че е на своя земя. Винаги си я наричаше „моята” тази нива. А на местността Вълчи дол често казваше „Черковището”.

Суха съчка изпращя в гората. Яна се сепна. Извърна глава натам. Адем ефенди! Хапката в устата й заседна несдъвкана. Той крачеше право към нея по една тъничка пътека.

- Ха, добър ти ден! - поздрави я високо. Свали преметнатата през рамото му торба. Седна насреща й.

Чак сега Яна се съвзе от вцепенението си. Неволно се озърна за помощ. Съгледа само един бял кон на полянката сред гората. Адем открай време обичаше да язди. И то, хубав кон, а не каква да е кранта.

- Защо дойде и тука? - запита сърдито Яна. Мразеше го, презираше го, идеше й да го заплюе, пък той се усмихваше насреща й, сякаш му целуваше ръка за добре дошъл.

- Минавах насам по търговия. Рекох да се отбия да те видя - позамълча, възпрян от нейния свиреп поглед и доуточни: - Хем тебе, хем и момчето.

- Харни сме си. И аз, и Андрейчо, сме си добре без тебе! - не прикри своята злоба Яна. - Вече можеш да си тръгнеш! Нали ме видя?

- А, немой тъй! - Адем не й се докачаше много. Знаеше я, че все е дръпната с него. - Всеки гостенин първом се гощава, пък сетне се пита какво го носи насам. И мюсюлмани, и християни все тъй правят.

- Тогаз вземи от гозбата ми. То не е кой знае какво. Туй имам на къра.

- Бива, бива - каза Адем. Приказката й му допадна. Топна хапка-две от паницата с коприва, сварена с оцет и сол. Придърпа своята торба. - Баклава съм донесъл. За тебе, ама най-вече за момчето.

- Ще я занеса на Андрейчо - рече вяло Яна. Не пресегна да опита сладкиша.

Адем се престори, че не забелязва нейния сърдит поглед. Очите й и така му харесваха. Заприказва бавно, поклащайки доволно глава:

- Харно се нареждаш. Видях ти къщичката. И момчето си видях. Сега и нивата ти видях. Само тебе дето още не съм видял, както се полага. Ама и туй смятам да сторя, ако е рекъл Аллах, че да е пълен хаирът.

- Вече го стори! - наежи се Яна. Ръцете й трепереха от яд и безсилие.

- Не съм още - позасмя се Адем. - Ха полей ми сега вода със стомната да си поизмия ръцете подир яденето.

Изми се бавно. Личеше си, че го върши с мерак. Посегна към бялата забрадка на Яна, свали я от главата й и се изтри в нея. Опипа с очи бухналата й коса. Тя проследи неговия поглед. Сопна му се:

- Нали ти рекох още там, в нашата Тракия: повече не ме търси!

- Рече ми - съгласи се Адем. Не прикри своята насмешка. - Коя жена не е казвала глупава приказка, когато е ядосана.

- Сега пак ти думам: остави ме на мира!

Адем се усмихна под мустак. Продължи все тъй бавно. Подбираше думите си:

- Дай да се разберем с добро! Знаеш, че ми харесваш. Още навремето ти рекох да ми станеш жена, ама ти не склони с добро. Сега пак можеш да го сториш. Ама искам сама да дойдеш при мене барабар с момчето!

- Не мога аз тъй! Много евтино ме цениш. Пък и ти си друга вяра. Андрейчо съм го кръстила в черква. - Яна вече не се ядосваше. Претръпна. Знаеше, че Адем каквото е решил, ще го стори. Показваше му, че не се плаши от него. А и той не бързаше да си вземе своето.

- Няма да те насилвам - рече тихо и после повиши глас. - Ако щеш, кръсти се на Христос, ако щеш вярвай в Мохамед. Ела с мене и нямай грижа за нищо! Ще си живееш по мед и масло. Грехота е да погиваш тъй без мъжка сладост! Пак ще живееш в нашата Тракия.

- Не ти ща ни меда, ни жилото! Мила ми е онази Тракия, ама аз съм си още по-мила. Тука ще си остана, при повечето българи. Пък на тебе - прав ти път!

- Ами, ако и аз дойда тука? - Адем я изпитваше. Тя никак не му вярваше, че може да се пресели в Горна Тракия. Рече заядливо:

- Ще избягам още по на север, ако ще, и чак до Дунава!

Адем не беше наивен човек, но се надяваше, че с малко упорство Яна ще склони. Той честно й предлагаше да се завърне в родния си край. Там щеше да е стопанка на чифлик с чираци и слуги. Щеше да му народи още двама-трима синове, ама на! Запъва се като рак на бързей. Той се ядоса. Забрави благата приказка. Засили се да й заповяда, ала езикът му не се преви. Мила му беше тази жена и туй то! Рече й по-кротко:

- Виж тази дива лозница по крушата! Радва само гаргите и бухалите. А плаче да я побарне здрава мъжка ръка и да я опитоми за хубав плод. И ти си като нея.

Яна се изчерви. Досрамя я. Цялата пламна. Този проклет мъж прочете в душата й как е петимна нейната млада снага за мъжка ласка. Унижи я още повече. Кресна му:

- Ти срама от Бога нямаш ли? Не те ща повече!

- Воля твоя, щом не ме щеш - рече добродушно Адем. - Ама знай, че аз всякоя година ще дохождам по Петровден да видя първом сина си, пък после и тебе.

Яна тутакси го уязви:

- Колко пъти съм ти рекла, Петровден е християнски празник!

Както и друг път, Адем пак не се докачи от нейната злъчна приказка. Отвърна по човешки:

- Любовта няма вяра. Самият Аллах е решил по Петровден да се роди моят първи син. Щом такава е неговата воля, тъй ще е!.. Айде сега да ме нагостиш, както всякоя жена гощава своя сайбия.

Яна вече много пъти беше виждала неговите премрежени очи. Познаваше тази воля и решителност. Престори се, че не проумява какво още иска от нея:

- Нали те нагостих вече.

- Искам да гостиш и душата ми! Ти знаеш как.

Яна потръпна от неговата настоятелност. Едва събра сили да рече:

- На моята софра вече няма гозба за твоята душа!

- Как посмяваш?! - Адем се ядоса. Пресегна. Докопа я с жилести ръце.

Тя се дърпа. Скуба брадата му. Драска с нокти бузите му. Нищо не го спря. Разголи я. И тя притихна. Топлината му я сгорещи и облада.

Ах, тази безмилостна съдба:

                                   Реши ли житото да стане хлебен залък,

                                   не пита тежък ли е мелничният камък.

Най-сетне той смля брашното си, както друг път. Претърколи се настрани, като горещ чувал в мелница. Тя продължи да стиска зъби, за да не крещи от безсилие. Не срещу него, а срещу своята женска податливост пред неговата мъжественост. Остана да лежи по гръб. Гледаше към рехавия див шумак и още по-нависоко. В синевата на пролетното небе съзря проскубано облаче, заприлича й на озъбен бягащ вълк. Лежеше тъй на самото дъно на своята дълбока пропаст, забравила и срам от голотата си, и свян, че може да я зърне някой пастир. Беше празна и унизена. Нямаше сила и да въздъхне от гняв срещу себе си. Лежа дотогава, докато не чу изначало лекото, а после и добре познатото мъжко хъркане.

Един проблясък я рязна - бърз, остър бръснач! Хич не го чака да се дръпне. На мелница чувал ред не пази. Скочи. Сграбчи брадвата. Вдигна я високо. Засили се. Замахна срещу своето унижение. Ръцете й трепнаха. Брадвата се пови настрани. Не улучи шията на Адем, само го дялна по главата.

Той изкрещя. Вдигна се и падна. Не се задържа на крака. Кръвта обля лицето му. Захлупи с шепа порязаното място.

Яна се втрещи. Не помери втори път. Бързо събра багажа си. Грабна мотиката и брадвата. Хукна презглава към селото. Не се обърна назад.

Адем я проследи през кървавата си болка. Тя бягаше от него като от горска мечка. Закани й се стръвнишки:

- Тичай, тичай! Няма къде да избягаш от кожата си.

Да речеше, можеше да я догони и да я смеле от бой. Мила му беше, проклетницата. Скъпа му беше на душата. Сякаш тя беше неговата истинска жена, а не онази, дето му миеше краката вкъщи. Той беше мъж себелюбив. Колкото по му се опъваше Яна, толкова повече го влечеше към нея. Не й мислеше злото. Най-вече заради момчето, неговата гордост.

Яна все му се кълнеше, че се лъже, но Адем вярваше, че момчето е негово. „Как тъй ще е син на оногова, дето никакъв го няма тука - успокояваше се той. - Ако му беше истински татко, щеше ли да го зареже тъй! Не, онзи страхливец Андрей не му е баща. Ако беше тъй, кръвта му сама щеше да го повика насам. А той все бяга. Някой да е видял очите му тъдява?!”

Щом се отдалечи достатъчно, Яна поспря до един шипков храст. Седна направо на тревата. Сърцето й пърхаше в нейното гърло - кълвач, запрян в хралупа, която сам е издълбал! Отпи от стомната вода. Знаеше, че Адем е горд мъж. Няма да хукне подире й да я гони. Но пак се озърташе и поглеждаше назад. Криле да имаше, щеше да хвръкне!

Наблизо изкрещя птица. Сякаш се присмя на страха й. Яна се сепна. Разтърси снага. Грабна багажа си. Забърза към селото. Замисли се. Отново започна да преде къделята на своя бежански живот. Колкото по-дълга ставаше нишката на преждата, толкова повече й натежаваше. Да не беше сама жена тя, за друга плетка щеше да е кълбото й от размисли.

Как не се беше сетила досега? Ще се ожени! Пък тогава и повече ниви ще й даде общината, и земя за къща, и строителен материал. А има и друго нещо, много по-голямо. Като дойде другия път по Петровден, Адем ще научи, че е женена и повече няма да посмее да се мерне пред очите й. Иначе нейният стопанин ще го пребие като едно бясно куче.

Яна така се размечта, че не усети как стигна до селото. Спря пред къщната портичка и се сепна от своята прибързана радост. Укори се едва ли не на глас: „Всичкото хубаво, Янче, ама врабчето крои едно, пък соколът все му го разваля”. В тази къща соколите бяха два. Женският - с остър клюн, мъжкият - с големи нокти. Реши първо да се заеме със Стойо. Още от баба си Янка беше чувала, че искаш ли да пробиеш една семейна ограда, никога не започвай от жената! Най-слабото място на семейството е мъжкият мерак.

Яна започна да се умилква около Стойо. Беше прозряла, че капанът на жената е прост и изпитан от памтивека. Самата природа й го дава. Мъжът не може да не се изкуши. Кой здрав мъж няма очи за млада жена?! А веднъж посегне ли към нея - сам е влязъл в капана!

Стойо не беше баш по нейния мерак, но само той щеше да я отърве от толкова злини наведнъж. Пък и какво му е - мъж като мъж. По-работлив от него няма в цялото село. Бил дърт за нея. Какво като е! Още догодина, като му роди един син, пък сетне като повтори, потрети, ще се привържат един към друг. Любовта е до време. Какво направи тя със своята голяма любов към Андрей?! Доброто си име погази, очите си изплака все заради него. А той, де го?.. Крие се някъде като плъх. Никой не го знае къде е и що за човек е станал вече…

След време Яна и Стойо се ожениха. Но тя не забравяше Андрей.                   

ХХVІІІ. ЛЯТОТО НА 1920 ГОДИНА, ПО ВЪРШИТБА 

Андрей пристигна в своето родно село по вършитба. Спря пред бащиния си двор по пладне и побърза да седне на стар орехов дънер - грозната пустош и разсипия го порази. Половината къща беше срутена. Стърчаха оголени ръбове на камъни, кирпичи, керемиди, опушени от пожар. Навсякъде избуяваха, коприва, синап, щир и други диви буренаци. Останалата част на сградата беше килната настрани - изтърбушена, аха да се строполи.

За кой ли път Андрей пак прокле фанатизма на друговерците. Нали той разцепи живота му като дънер на яко дърво. Разцепи го с остра секира на две различни цепеници: едната - преди погрома, само с лъскавата кора на миналото, когато беше истински мъж, другата - след погрома, с чепатата сърцевина на настоящето, обречено на бавния огън на съмненията и терзанията.

В задния двор, зад опожарената плевня, вече избуяваха шипки и къпини. Там сигурно се гърчеха и змии. По-настрани беше къщата на чичо му Пенчо. Тя беше запазена, но в нея вече живееха чужди хора - или гърци, или българи мохамедани.

И дворът на леля му Цвета пустееше в буренища, като споходен от внезапна чума. И къщата на баба Станка беше грохнала.

От целия му род го посрещна само дядо Еньо, бащата на неговата майка. Очите на стареца отдавна бяха угаснали за радостите на живота. И все пак той го позна още по поздрава! Рече му възрадвано, сякаш самият Спасител му се яви да го навести:

- Андрея! Ти ли си бре, чедо?! Добре си ми дошъл, синко!

- Аз съм, дядо! - отвърна Андрей. Гласът му заседна в гърлото, като да преглъщаше залък от приседличава дива круша.

Старецът подаде и двете си треперещи ръце към госта. Очите му се просълзиха от радост:

- Брей, доживях да видя моя кръвчица от толкоз години насам! Всички се пропиляхте през войната. Сам си останах тука. Дето са костите на цялата ми рода още от време оно… Тъй знам аз: човек не бива да бяга от гроба на майка си и баща си… А ти откъде идеш такъв посърнал?..

В радостта си старецът не проумяваше, че внукът му не е уморен от пътуването, а е съсипан от току-що видяното.

Приказката им се отпуши като пролетен ручей. През всичкото време Андрей тръпнеше да не би дядо му да го запита за о н у й, дето беше станало преди шест години, когато бежанците бягаха към река Арда. Дядо Еньо разпитваше за всичко друго, но за  о н з и  срам и дума не обелваше. Види се, нищичко не знаеше за грозното поругание, което му сториха тогава разбойниците…

Задрямаха чак по среднощ. На заранта още с развиделяването пак подкараха своята разговорка за щяло и нещяло, за хубаво и за лошо.

Дядо Еньо издои двете дребни кози и подаде на госта си котлето с пенливо мляко:

- На! Пийни си от бакърчето, както нявга, когато беше ей таквоз фъстъче.

Андрей отказа:

- Нека да го сварим…

Вечерта пак си бъбриха с дядо Еньо до късно. По някое време старецът въздъхна:

- Границата между България и Гърция минава ей там, на север от нашето село. Гората на Мешелика се дели на две парчета. Някои българи тръгват нагоре. Ама аз никъде не мърдам. Тука ми е коренът на мене!

- То, тъй, ама аз вече и корен си нямам. Ни тука, ни на друго място.

- Немой приказва тъй, синко! Той, коренът ни, се познава дали е здрав и силен, или мъждука като главня в пепелта, по нашите дела човешки. Как щяло да нямаш корен?! Ти българин ли си, или не знаеш какъв си! Я се вземи в ръце!

Дядо Еньо позамълча. Запали тютюна в лулата си. Току подхвана:

- Ей на, комшийката Ангелина те гледа все в очите, пък ти се правиш на дръж ми капата. Какво й е на булката, че не я харесваш?

Андрей въздъхна издълбоко. Побърза да отклони приказката:

- Ех, дядо, дядо… Всеки се пече на своя огън…Утре ще взема да се поразходя към другите села. Отпуската ми свършва. Броени дни бързо минават.

Замълчаха и двамата. Всеки се унесе в свои дертове.

ХХІХ. ЕСЕНТА НА 1922 ГОДИНА, МАЛКА БОГОРОДИЦА

В тъмнината навън петлите пееха като пощурели. Яна скокна из постелята си. Беше сънувала лош сън. Коленичи пред иконата на Света Богородица. Прекръсти се с трепереща десница. Замоли се шепнешком:

- Майчице, пази чедото ми! Закриляй Андрейчо! Аз не можех да не го родя. Как иначе ще продължа рода на Андрей! Бог ми е свидетел - само заради него сторих тоз мой грях. Той едничък ми е на сърцето. Адем ме изнуди, проклет да е. Ама и сам не разбра колко много ми помогна. Пък със Стойо преживявам живота си. Сама ръка и в морето не можеш да я измиеш. Прости ми, Майчице пресвета. Паз? чедото ми. Не слушай хорските приказки. Буйно момче е той, ама е честен. Все скача срещу неправдите. Затуй сега са го взели на мушка управниците…

Зае се да пали огъня в огнището. Стъкмяваше съчките и се мъчеше да разнищи своя страшен сън. „Защо всички ние се мислим все за праведници?.. Ей на, моят мъж Стойчо. Нали все за народа се трепе. А този, същият народ, го прати в дълбокото мазе да му потрошат ребрата от бой…”

ХХХ. ЛЯТОТО НА 1923 ГОДИНА

Андрей посрещна непознатия едър българин, който поздрави високо:

- Добър вечер, хора! Ще има ли едно място да пренощувам у вас, че ида отдалече.

- Ще, ще! Как щяло да няма! - Дядо Еньо обичаше да посреща гости. Този мъж му вдъхна доверие още като го съгледа.

Тримата мъже се позавъртяха край малките телета. Разприказваха се. Дядо Еньо запита пътника за името му. Той отвърна открито, примигвайки с топчестите си кафяви очи изпод изрусените от слънцето вежди:

- Стойо Тракето ми викат. Ида оттатък границата. Бягам. Там сега е една неразбория, не е за приказване.

И двамата мъже го зяпнаха в устата. Като ги видя такива любопитни, Стойо им разказа за всичките размирици, които ставаха напоследък из България. Дядо Еньо му рече откровено:

- Аз пък не вярвам нито на едните управници, нито на другите. Не се докачай, ама и на такива като тебе нямам вяра. За мене истински българин е само онзи управник, който окъпе коня си в Бяло море. Всичко друго е кьорава работа. Туй знам аз. Ако имахме свестни управници, сега нашето село щеше да си е в България. Ти знаеш ли каква мъка е на родната си земя да живееш като напъден?!

- Може да си прав - Стойо се позасегна от укорната приказка на стареца, - но баш голямата политика не пита мене и тебе…

Рано сутринта Андрей отвори тихо вратата. Взе си храна в една торба и излезе от двора. Беше си наумил да стори най-сетне туй, което отдавна се мержелееше из главата му. Един куршум - и веднъж завинаги Яна ще му плати за всичките нещастия, които го сполетяха през тези десет години, откакто тя се подложи на онзи чужд мъж. Поспря пред строежа на новата си къща. Идеше му да захвърли насред пътя торбата с хляба и револвера. Да запретне ръкави, както правеше от месеци наред. Злобата го надви. Ненавистта му към Яна заради обидата, която тя нанесе на неговото самолюбие, го заслепи. Отново се забърза по каменистия път на север.

——————————

СЪДЪРЖАНИЕ

Иван Енчев - Съдбата е стара лисица