4.  ХІХ глава - ХХІV глава

—————————–

ХІХ. НАЙ-СТУДЕНАТА ОКТОМВРИЙСКА ЗАРАН НА 1913 ГОДИНА 

Капитан Адем ефенди, облечен в стегната офицерска униформа, огледа задържаните бежанци. Сините му очи излъчваха метален блясък. Каза им добродушно:

- Ето, вижте, давам на чаушина тази записка. С нея ще ви закара до Гюмюрджина. И косъм няма да падне от главите ви.

Сержантът пое бележката. Офицерът се приближи до баба Яна. Рече й доверително:

- Бабо, на тебе давам туй тескере за внучката ти. Тя не го ще, но то ще ви брани навсякъде. Прибери го в пазвата си! Тя, Яна, е сербез, ама ти го вземи! От сърце ви го давам. В тези смутни времена брат на брата посяга, камо ли да подмине хубаво булче…

Адем ефенди се отдалечи с уверена войнишка крачка, сподирен с някаква странна надежда от задържаните. Той беше сигурен, че всички гледат подир него, а тъй му се искаше само две очи да го следват - ония, ту закачливите, ту сърдитите бадемови очи на Яна. Имаше си вкъщи жена и момиченца, ала вече не му се услаждаше да ляга при съпругата си. Тя се разболя и повече не може да има деца. Тъй и не успя да му роди момче. И ето че голата случайност му науми, че точно Яна може да го дари с така жадувания син. А после, каквото Аллах рече…

Харесваше му Яна и туйто! Показа й го, когато я срещна за първи път на пазара в Гюмюрджина… Ала още горяха ушите му от приказките, които тя му рече тази заран: „Ти защо си тъй различен? Веднъж те виждам търговец на бял кон, друг път - офицер в синя униформа, трети път - разюздан мъж от башибозука. Кой си ти, ефенди? С колко лица си?.. Женен ли си, рожби имаш ли?” Нейните въпроси го сепнаха, ала не го изненадаха. Отвърна й спокойно: „На война никой не знае какъв е и какво има. Ще те потърся в Гюмюрджина при госпожа Сара.” „Как щяло да те чакам! Още утре ще се сберем с Андрей и ще си заживеем като хора.” А той: „Ха-ха-ха…” Не се доизказа. Дожаля му за нея. Стори му се много наивна…

Двама свъсени пазачи подкараха задържаните. Вървяха цял ден. Минаха през доста български села, но ги спряха в турско селце. Затвориха ги в двора на изоставена къща, по плета на която бяха набучени с дъното нагоре три ибрика. Раздадоха им по малко хляб и две стомни айран. Щом привършиха вечерята си, полегнаха за сън. Скоро из тъмното се разнесе гласът на стражар:

- Всички мъже да излязат! Вика ги комендантинът!

Селяните не се завърнаха. Съпругите им все се ослушваха за тях. Напразно! Пък и много не ги оставиха да се вслушват. Наскоро пристигнаха трима млади мъже с фесове. Заделиха няколко жени и моми. Замъкнаха ги навън, към поляната с дървета. Под сенките ги спряха. Там имаше още мъже.

По-сетне дойдоха и други насилници. И на Яна посегнаха. Баба Яна ги възпря. Показа им документа от Адем ефенди. Никой не можеше да го прочете, но големият печат на хартийката ги възпираше да посегнат на младата жена.

Отведените мъже тъй и не се завърнаха цяла нощ. На разсъмване двама стражари със съвсем нови униформи от Гюмюрджинската автономия подкараха само жени.

Най-после пристигнаха в Гюмюрджина. Настаниха ги в конака и заживяха като бежанци. Само на сухар и вода. Добре че скоро се завърна българската войска, та ги спаси от едно тегло. Другото и тя не им спести. Никой не можеше да ги отърве от беднотията.

Просветна и един светъл лъч при хората около Яна. Намери се четиригодишното момченце на болната й братовчедка, та очите й се избистриха и тя оздравя. Имало си късмет детенцето! Беше се изгубило още при първите престрелки и един стар турчин го приютил в къщата си в Гюмюрджина. А после от уста на уста - изнамери се момчето…                 

ХХ. НОЕМВРИ 1913 ГОДИНА

Завърналата се българска войска в Беломорието спря башибозушките зверства, подбудени от кратката управа на самозваната протурска Гюмюрджинска автономна република. Ала селото на Яна вече пустееше. Щъкаха из него българи, но не като живи хора, а като сенки на призраци. Повечето къщи бяха опожарени - коя наполовина, коя до основи.

Баба Яна изглеждаше все тъй запазена, но беше умислена. В дъното на очите й се таеше тъга - като тънката ноемврийска мъгла в планинските долове. Много деца роди тя, пък сега само внучката Яна се навърташе край нея. Кога беше мислила за такива глухи старини?!

Тихо беше вечер в къщата. Непривично ечаха гласовете на двете жени в празната стая, из кьошетата на която сякаш още се спотайваха кресливите гласчета на Янините братчета. И гласът на дядо й - малко дрезгав от тютюна. И гласът на майка й - звучен като за песен. И гласът на баща й - възвисок, топъл. И песента на неговия кавал - ту забързана за ръченица като ситен ручей, ту уморена като жътварка с тежка ръкойка на ръка. За всички други от семейството се знаеше, че погинаха, светла им памет. Най-много им беше мъчно за Калина. Тя се изгуби някъде и те все се надяваха да се изнамери, но все не би…

Тъжно беше и тази вечер в прихлупената стая. Умърлушената приказка на внучката изневиделица сепна старицата:

- Бабо, аз май съм непразна…

- Хвала тебе, Господи! - просия баба Янка. В уморените й очи лумнаха пламъчета. - Нивата от семе загуба няма, чедо! Иначе как ще преживяваме?!

- Их, бабо - рече притеснено Яна. Наведе глава. - Ами, ако е турче?

- Немой да е тъй, чедо! Агнето не е на овчаря, а на кошарата. Ти не търчи да търсиш коча, а пази агънцето си, докато си жива! Българче е то, няма какво друго да е твоето чедо!

Внучката прекъсна неприкритата радост на старата жена:

- Ще го махна! - закани се тя. От три дена беше решена да го стори. - С камък ще бъхтя корема си, живо няма да го оставя!

- Мълчи, чедо! - сепна се баба Яна. Знаеше, че внучката й е инат. Навие ли си нещо на пръста, прави го. Поскара й се: - Такваз глупава приказка да не съм чула от тебе! Каквото е решил Господ, туй е! Не се знае от чия семка си заченала. Андрея и Адем си приличат като двама братя…

- Ами Андрея като се върне? Какво ще рече той?

- Андрея… Нали го знаеш него! - старицата се позапъна, чоглаво й стана, ала го изрече: - Той вече е половин мъж… Не чакай ядки от орех, окастрен от огън…

Яна я гледаше и уплашено, и виновно. Пък баба й побърза, та хвърли още съчки в пламъка на нейното притеснение:

- Да не си посмяла да се лечиш с разни бурени! Виждаш колко млади булки и моми са болни от месец насам. Все таквиз нещастници са и те. Плашат се от сянката си. - Яна седеше на малкото столче като провинено момиче. Малко по малко се съгласяваше с баба си. А тя сякаш приказваше не само на внучката си, а на всички жени от селото: - Ей на: отиват си млади-зелени! Коя отровена от бурени, коя изкормена от неуки баби. Хем неуки, хем прости. Глупави! Пак ти думам: от деца зарар няма!..

Ехото от нейния дрезгав глас се завъртя като крехка вихрушка. Обиколи цялата стая от кьоше до кьоше, подобно търкулнато кълбо от шарена прежда. Накрая се спъна в старата камина. Замря сред пламъците в огнището…

Яна мълчеше. Беше й много трудно. Сгушваше се до бабиното си рамо като току-що излюпено пиленце, промушило жива главичка изпод крилото на квачката. Баба Яна пак проговори, сякаш беше някоя мъдра пророчица:

- През войната останахме без родни къщи, без семейства, но преживяхме. Останем ли и без деца, все едно хич не сме живели на таз проклета земя. Няма по-голям грях от туй нарочно да оставиш рода си без наследници. Тъй знам аз!

ХХІ. ПО СРЕДАТА НА МАРТ 1914 ГОДИНА 

Яна получи дълго писмо от Андрей. Много се зарадва, като го видя, но колкото повече прочиташе, толкова повече й ставаше болно на сърцето. В писмото беше написано:

„Мила ми, Янке. Не минах към ваше село да те видя, защото и без туй ми беше много тежко и болно. Най-сетне се научи нещо за моята майчица и сестричките ми. И за други жени от наше село. Ами то не било за хубаво. Бате Петко ми разказа, че през септември, когато башибозукът нападна наше село и стана боят при Карастоянов гроб, когато ни завързаха мене и тате, бате Петко с още петима мъже и четирсет и две жени се заделили в гората и там останали три недели време, докъм първите дни на октомври.

Крили се по горите. Ама ги видели башибозуци и ги завардили. То било по същото време, когато онзи брадат офицер ни измъчваше с тебе. И ето че сега като гръм от ясно небе научавам, че зад село Аврен, край Кушукавак, в един дол са намерени труповете на трийсет и седем жени и деца. Клането ще да е станало по средата на януари тази година, та вече никой не може да ги разпознае нещастниците.

Аз живях някое време в Созопол. Сега пък съм във Варна, ама заминавам надалече, станах моряк. Ха заший, ако можеш, строшеното стъкло. Нищо не остана от нашата венчавка. Заминавам завинаги.

                                                                                         Андрей Беломорски

3. март 1914. гр. Варна.

Празникът на Освобождението на Майка България от турско робство!” 

Писмото завършваше без адрес. Яна го чете няколко пъти. Все продължаваше да се взира в бялото поле подир последните думи. И все не можеше да види никакъв знак, по който да отгадае къде се намира Андрей.

Тя прочете писмото и на баба Яна. Старицата само цъкаше с език и се тюхкаше:

- Язък за хорицата! Толкоз жени и деца да погинат невинни!

Оттогава Яна започна да пише дълги писма на Андрей. Пишеше ги винаги, когато й домъчнееше за него. Не ги изпращаше никъде, нямаше неговия адрес. Надяваше се, че някой ден той ще я потърси. Тогава щеше да му ги даде всичките наведнъж. Редеше ги в дъсчено сандъче и все го чакаше да почука на прозореца й някоя вечер…

ХХІІ. ПО ПЕТРОВДЕН 1914 ГОДИНА

Бебето на Яна се роди няколко дена подир Петровден. Беше момче. Щом проплака в ръцете на баба Янка, тя се разхълца от радост:

- Божичко! Доживях и аз правнуче да хвана!

Яна я гледаше от постелята. Не смееше нищо да каже. Беше замаяна не само от болката, а и от щастието на майчинството. Подмладената старица се щураше чевръсто-чевръсто край бебето и нареждаше весело:

- Ха сега да го осолим хубавко като шопарче! Те, поганците, затуй смърдят на овча лой, защото не ги солят, когато се родят. Сега вече мога и да замина при свети Петър. Чух гласчето на… Ха - сети се тя за нещо пропуснато в залисията, - че то си е дошло с името! Нали Петър ще го кръстим, Янче?

- Не, бабо! - отсече Яна с лека досада. Тя отдавна беше решила. - Казала съм ти, Андрей ще бъде името на момчето!

- Ех, чедо, чедо! Не разбра ли, че Андрея вече няма да се върне тука? Много ти е сърдит той.

- Нека името му пък да си е с мене цял живот! Аз още си го обичам.

- То, чедо, твоя си работа, ама аз тъй думам…

Бебето се променяше от ден из ден. Двете жени ту го повиваха със сухи пелени, ту го люшкаха в люлката от домашен плат, която беше закачена с дълги вълнени въженца за халки на ниския таван. От време на време размахваха своите пръсти като криле на големи пеперуди пред светлите бебешки очи, за да проверят дали е прогледало. А неговите очички скоро започнаха да се взират към нещо свое, знайно само на русолявата му глава, по която светлееха като копринени конци дълги косици. То се беше родило така - с хубава грива, за която баба Янка беше рекла:

- Ой, на баба жребчето! Как ще припка то по моравата! Има да препикава портите на момите. С тези сини очи те ще си премират по него…

Един ден, малко преди пладне, когато слънцето още не беше се вдигнало над градината, Яна и баба й седяха под сянката на старата круша. Малкият Андрей спеше на рядка сенчица и щастливо окръгляше пухкавите си бузки. Сякаш че надуваше върбова свирка, но на шега, без да я пълни с дъха си, за да просвири. Изневиделица пред вратника на двора спря мъж с дребен бял кон. Тутакси го познаха. Беше самият Адем ефенди. Гладко избръснат. С къси руси мустаци. С градски дрехи. Баба Яна отпъди връхлитащото куче. Приближи мъжа, отговаряйки на неговия поздрав:

- Добър ден!

- Приемате ли гости?

- Приемаме. Ама само до стряхата. Мъж не бива да влазя при булката. Лехуса е още.

- А бебето какво е? - запита нетърпеливо гостът. Крачна напред, сякаш не беше чул възбраната на старата жена.

Баба Яна се поизправи. Усмихна се с гордост:

- Мъжко. Мъжко е!

- Не думай, бабо! - очите на Адем ефенди светнаха. Сякаш намери насред пътя торба, пълна с жълтици. Втурна се напред. Спря чак при спящото бебе.

Яна го гледаше слисано. С презрение. Пък Адем сякаш не я забелязваше. Взираше се в крехкото позачервено личице на момченцето. Диреше свои черти. Поседна доволно на близкия камък. В синия му поглед играеха весели пламъчета. Големи, преголеми са очите на желанието! Виждат и онова, което никой не знае.

Баба Яна току потупа неканения гост по рамото като за помирение:

- Господине, щом не зачете един български обичай, ха спази другия! Сложи сега една желязна пара до главичката на бебето, че то да е читаво и здраво като желязо!

Тя хич не се догаждаше, че сама вкарва вълка в кошарата. Адем само това беше чакал. Устата му светна:

- Златна да бъде, бабо!

Извади кесия за пари, измъкна набързо лъщяща златна лира и я подпъхна под пухкавата възглавничка на момченцето. Позадържа кесията в длан, претегли я тежи ли достатъчно, и неочаквано за двете учудени жени подпъхна и нея от другата страна на бебешката главица. Рече благо, по бащински:

- Айде и тези жълтици при онази, че да не плаче самичка като подхвърлено бебе!

Баба Яна онемя от радостна изненада. Яна хич не прикри, че се ядоса. Гостът усети нейната неприязън, посмути се.Току запита:

- Е, как го рекохте?

- Андрей! Както баща му! В общината го записахме Андрей Андреев Беломорски! - отговори бързо Яна. Гласът й клъвна Адем като с остро змийско езиче.

- Ще дохождам да го виждам! - рече той. В приказката му се усещаше задоволство.

- Че кой те е калесвал? - сряза го сърдито Яна. - Ти защо си довтасал тука, само да отваряш приказка на комшиите?

- Дойдох да видя момчето. - Адем никак не й се сърдеше, че го посреща така недружелюбно. Беше благодарен, че тя зарадва душата му, че възроди бащинското му самочувствие.

- Видя го вече! - каза Яна с пресъхнал глас. А това направо си беше: „Хайде  махай се! Прав ти път!”

- С четири очи го видях! - отвърна радостно Адем. Не се повдигна от ръбестия камък, за да си тръгне, макар че много добре усети злобата в нейните думи.

- Харен си ми е Андрейчо! - подхвърли още по-язвително Яна. Нарочно караше неканения гост да се чувства като бедняк, който е обрал чужда смокиня през оградата.

- Берекет версим на Аллах!

- Ние сме християни. Много си тепегьоз - рече незлобливо баба Яна.

- Тъй е, бабо. Дай да ти целуна ръката! - Адем се изправи чевръсто и гордо, мислейки: „Вече си имам син!” Тъй мечтаното бащинство го беше преобразило. Целуна ръка на старицата и пак седна на ръбестия камък.

- Ти си полудял! - каза позасрамено баба Яна. Стана й приятно от това зачитане на чуждия човек, нищо, че не е българин.

- Кога се намери момчето? - запита весело гостът. Нарочно се преструваше, че не усеща нетърпението на Яна да го отпрати по-скоро.

- По Петровден - похвали се бабата радостна, светла.

- Курбан ще правя на този ден всяко лято!

- Петровден е християнски празник - уточни присмехулно Яна.

 Туй не ми бърка! За мене той ще е Байрам.

- Абе ти да не си ашлама? - подкачи го баба Яна. Кестенявите й очи се втренчиха в неговите. - На присаден ми мязаш, май. Сини очи, русолява коса, бяло лице, приказката ти като нашенската. - Хитро го подпитваше дали не е българин мохамеданин.

- Днеска никой не знае кой какъв е - рече сконфузено Адем. Не обичаше някой да човърка из неговите семейни тайни. Мелез беше той и най-много таеше истината за своята родна майка.

- Щом е тъй, ха вземи си една узряла круша да похапнеш.

Баба Яна му приказваше все тъй кротко, без злоба. Не правеше това само заради кесията с жълтици, която беше оставил неканеният гост. Търсеше човешко помирение. Адем се ласкаеше от това, но му беше неприятно, че Яна всякак се мъчеше да й втълпи: „Изгони го по-скоро!” Сладката круша заседна в гърлото му, сякаш сдъвка стипчива киселица. За да поуспокои Яна, старицата току рече:

- Всяко зло за добро!

Адем се засегна, но не се издаде. Каза:

- Хубавата жена е като тази узряла круша. Всеки ще я хареса. Аллах пък ще отдели семето, за да благослови една нова фиданка.

Баба Яна тутакси го охлади:

- Лош човек си, ама харно приказваш. Като че по книга го четеш. - Старицата не скриваше нито своята неприязън от старите прегрешения на неканения гост, нито възхищението си от сегашната му добрина и уважение.

Яна нарочно посбута бебето. То се разплака. Старицата направи знак с показалец към устните си: „Шшт!.” Адем замлъкна. Баба Яна се престори на малко сърдита. Но й личеше, че не е. Сега пред нея не седеше оня турски офицер, когото видя миналата есен, когато стражарите ги бяха подкарали за Гюмюрджина. Сега тук беше един красив богат мъж. Всяка млада жена би завидяла на Яна, да щеше той да я вземе за булка… Ама най-първом да беше българин…

Яна се поизвърна настрани и започна да кърми бебето. Хич и не поглеждаше към госта. С какви очи да го погледне?! Нали точно той я раздели от Андрей!

Адем се обиди. Той беше честолюбив човек. Блазнеше го хорската почит. Пък Яна хич не искаше да поприказва с него. „Сякаш не съм уважаван човек, баща на момченцето й” - мислеше си недоволно той. Никак не му се щеше тя да го посреща като някой беден натрапник.

Настана неловка тишина. Наруши я баба Яна:

- Не се докачай, господине, ама неканен гост и Богу не е драг.

Адем се смути. Отдавна предугаждаше този укор. Стана:

- Е, аз вече да си ходя по пътя.

- Сполай ти за хубавия армаган! - поблагодари сърдечно старицата.

- Бъдете рахат!

Адем нарочно погледна към Яна, но тя се направи, че не го забелязва, мразеше го. Докривя му. Той и с гърба си усети нейното презрение. То му дотежа като изкрещяно проклятие. Поклони се чинно към възрастната жена. Тръгна към своя бял кон с бавни крачки. Сърдитият поглед на Яна го спъваше. Дъъълга бодлива къпина! Усети, че в тази къща не е от желаните гости. Заболя го. А как му се искаше да ги спечели тези две жени, и най-вече младата. Как му се щеше, когато пристигне тук, първом краката му да измиват с топла вода, пък сетне да го канят на софрата си. И постелята на Яна му се щеше, беше мъж в силата на мерака си…

ХХІІІ. ЛЯТОТО НА 1916 ГОДИНА 

Залисани покрай грижи за детето, бабата и внучката не усетиха как се изтърколиха няколко лета…

Този ден иззад бухналите клонаци на градинските овошки слънцето току-що се беше ококорило като ранобудно детенце.

- Да отидем, чедо, да наберем цъфнал пелин - рече благо баба Яна и двете жени поведоха малкия Андрей към близката поляна.

Денят беше топъл, както всички юлски дни напоследък. Щом стигнаха на поляната, баба Яна поседна на тревата да си почине и току възкликна:

- Я какъв е посинял пелинът! И как сладко мирише. Лъхти на чисто небе!

Както си седеше подвила крака, тя взе да пресяга с ръка. Пречупваше разцъфналите пелинови стръкчета и ги струпваше на китки. На две-три крачки от нея Яна и детето се втурнаха да берат от красивите сребристи метлички. Сладкият мирис ги упойваше. Даваше криле на душите им. А баба Яна продължи да се радва, като че за първи път береше пелинов цвят, а не всяко лято по това време:

- И хубаво мирише, и хубаво лечи. И за корем става, и за прояждане. И за женски болести… Благодатно цвете е пелинът!

- Ами, цвете! Горчилка! - изрече Яна като безгрижно момиче.

- То в горчилката е сладостта му, я! Пелинът е като живота. Колкото повече ти горчи, толкоз по ти е мил!

- Их, бабо, бабо! - въздъхна Яна. - На старини може и да ти горчи животът, ама на младини - три пъти повече горчи!

Старицата сякаш не я чу. Продължи да се възхищава на синкавата поляна:

- Виж само как сладко свети! Не пелин, а мед!.. - Позагледа се към една жужаща пчела. - Съдбата човешка е като пчелен кошер: с пчели и търтеи, с мед и жило…

Баба Яна приказваше като че ли само на себе си. Сякаш се беше пренесла на някоя друга, далечна и скришна поляна, ухаеща на синя безбрежност.

Андрейчо припна подир една шарена пеперуда. Помоли с тънко гласче:

- Мамо, хвани ми я!

Яна се затича заедно с момчето след пеперудата. Отдалечиха се доста настрани. Върнаха се с голям букет от пелин и още от десетина крачки се провикнаха кажи-речи в един глас:

- Бабо, гладни сме!

Баба Яна не им отвърна, както друг път: „Вика ви софрата!”

Намериха я, полегнала. Сякаш само да си подремне на пладне…

- Лека смърт! - казваха жените в селото, когато научиха за станалото.

За няколко дена всички разбраха, че баба Яна е била Добрият дух на цялото село. Без нея то осиротя - вече не беше същото. Не се чуваше никъде нейната блага приказка вечер по седенките, нито сутрин рано-рано. Оглуша малката ? къща без въздебелия глас на старицата. Ослепя прозорецът с резбованите чучулиги и цветове на рози.

Най-тежко беше на Яна. Чувстваше живота си разпукан на две парчета: първото - с баба Янка, а второто - без баба Янка. Сякаш някой злосторник с един замах го разцепи като кърваво алена диня и запокити по-сладкото парче към гаргите. Тя все не можеше да отговори на детинския въпрос на Андрейчо:

- Мамо, баба Янка кога ще поникне от земята като житце?

- Още малко и ще се върне у дома. И житна погача ще ни донесе. Още малко потрай, чедо!.. - Тя залъгваше момченцето с блага надежда. Така и на нея й ставаше по-леко.

И се затътриха бавни дни. А нощите - още по-бавни! Яна се сънуваше в булчинска премяна и тя заставаше с Андрей пред черковния олтар. Там отец Матей ги чакаше със златен кръст, за да ги венчае. И тя се разбуждаше със сгорещена снага, тръпнеща от жажда за вироглава мъжка ласка.

А в селото от година на година българските семейства ставаха все по-малко.

XХІV. ГОДИНА ПОДИР ГОДИНА

Адем ефенди започна да спохожда къщата на Яна не само навръх Петровден, а и в други дни, по никое време. Кучето вече не го лаеше, въртеше опашка пред него като към домашен човек. Той донасяше крехки симиди и други лакомства на момчето и то ден из ден все повече се привързваше към него. Докато една вечер заспа на скута му. Гостът го положи бащински в леглото му. Току приласка и майката. Яна не се противи много. Снагата й женска отдавна вреше от жажда за мъжка ласка. Кратката благост остави сърцето й все тъй празно. То леденееше от гняв и безсилие, че тя не е с Андрей, а при Адем. Той я усети. Загорча му. Тръгна си набързо. Душата му скимтеше като сритан котарак, налочил мляко от котлето.

Адем не изтрая много на изкушението. Започна да идва по-често. Пък Яна все още си мечтаеше за Андрей. Една нощ заплаши неканения си гост:

- С твоите пари ще платя на някого да те убие! - От доста време тя се хващаше за тази мисъл като пиян удавник за пощенска бутилка насред морето.

- Само посмей! - отвърна сърдито той. - Още на следния ден главата на момчето ще подхвръкне като свински мехур, дето ги надуват хлапетиите ви по Коледа! - Каза й го, само да я сплаши. Пък си мислеше: „Глупачка! Тя не знае, че аз за туй момче моята си глава залагам!”

И все тъй продължиха да се трупат кесийките със златни лири. Яна не ги докосваше и преживяваше от бедно, по-бедно. Те не бяха нейни. На Андрейчо бяха!

Адем пристигаше на смрачаване и детето все заспиваше на неговия скут. На заранта Яна премяташе на ниския плет своето тежко халище и дълго-дълго го изтупваше с жилава тояга. Така изливаше всичкия яд срещу себе си, натрупван през цялата нощ: „Мъж е! Как да го пропъдя?” Не от Адем, от себе си започна да се плаши тя.

Андрейчо позаякна. Адем често му показваше своя лъскав револвер. Поставяше стара тръвна за пчели в далечното кьоше на неголямата стая и учеше момчето да стреля по мъжки. Без патрони, разбира се. Тях ги изваждаше в едрата си нежна шепа още щом пристигнеше. Зареждаше ги в барабана на револвера чак когато палавникът заспеше.

Пък Яна продължаваше да пише все по-кратки писма за Андрей. Слагаше ги едно връз друго в дъсченото сандъче и все чакаше той да се завърне или да даде вест за себе си от някой край на света. Но не би!..

——————————

 СЪДЪРЖАНИЕ

 Иван Енчев - Съдбата е стара лисица