1.ХІІІ глава - ХVІІІ глава

—————————–

ХІІІ. ЕСЕНТА НА 1913 ГОДИНА

Вече трети ден бежанците се събираха в гората на определената за сборно място височина и по-встрани, между по-редките дървета. Войводите на двете чети бяха неспокойни.

След като се беше завърнал вчера от престрелка край едно близко село, където спаси доста българи, Руси Славов настоя пред Димитър Маджаров:

- Да потегляме нагоре! Тука вече може да ни връхлети турският башибозук.

- Руско, аз думам да почакаме още ден-два. Има много народ из гората. Не са научили къде се събираме. Спотайват се на скришно - въздъхна Маджаров. Смяташе себе си за тукашен войвода, защото беше роден край Дедеагач. Сърце не му даваше да остави неприбрани хора.

- Аз пък казвам да тръгваме! - отсече рязко, по военному войводата Славов.

Трийсетгодишният войвода от Нова Загора си имаше своето основание да се мисли за по-горен от Маджаров, макар да беше с една година по-млад от него. Имаше специална препоръка от българските военните власти. Повече беше ходил по балкана, та вече беше врял и кипял в какви ли не боеве. Познаваха се те още от Македоно-Одринската революционна организация. Бяха воювали в българските чети по Странджа планина и в Тракия. И двамата бяха смели и горещи сърца.

- Ще почакаме до утре - настоя войводата Маджаров. - Хем и ти да се пооправиш. Раната ти още не е заздравяла добре.

- Ти за мене грижа не бери! Аз съм жилав като дряновица!

При двамата войводи приближи отец Матей. Прекъсна приказката им с благия си старчески глас:

- Е, комити, как е хавата? Ще устискаме ли до река Арда?

- Иначе не може, отче! - рече уверено Славов и намести оръжието си. Отдавна му убиваше, но не го сваляше от себе си. Така беше привикнал.

- Ох, като ги гледам тез жени и деца, сърцето ми се къса! Чудя се как ще минем през тез балкани! - не се стърпя Маджаров.

- Ще минем, юнаци, ще минем! Ние, българите, сме жилаво семе! Лесно не се даваме никому, Бог да ни пази! - каза отец Матей с напевен глас и се прекръсти към войводите като пред светци.

И през тази нощ преспаха на сборния бивак. Сутринта никой не можа да убеди войводата Славов, да чакат повече…         

ХІV. ВСЕ ТАЗИ ГРОЗНА ЕСЕН НА 1913 ГОДИНА

Откакто настигна двете жени в планината, Андрей и Яна станаха неразделни. А баба Янка, още като съзря момъка, си науми нещо сладостно за тях. Не побърза да им го каже. Преглътна думата си. Нали хорската приказка е като пъргаво птиченце - изтървеш ли я веднъж, ха иди, че я настигни да я спреш, ако можеш!

Беше й мъка на старицата, че за месец-два загуби всичката си челяд. Благодареше на Бога и за тия две душици, дето се навъртаха край нея като пилци край квачка. Тя тайно в себе си реши да ги задоми. Още тука насред горите. Само едно я възпираше - наблизо няма черква. Но поп има! А щом има свят човек, не може да не се намери и свята благословия. Тъй си мислеше тя и довери своето намерение на отец Матей. Той се слиса. Опита да се възпротиви. Баба Яна настоя:

- Отче Матейко, ако не щеш да си слагаш грях на душата, изпълни молбата ми! Не дай си Боже, нещо може да ми се случи в тез разбойнически времена. Пък голямата сватба с черква и музика ще си я сторим там, на север,  зад Арда.

Бързаше баба Яна. Нетърпелива беше, че вече влизаше в години. Пък тъй много й се щеше и тя правнуче да полюшка из болнавите си ръце. Стара беше, но и тя усещаше топлик от огъня, който пламтеше из гърдите на Яна и Андрей. Снощи си беше помислила, че баш сега е най-сгодно на внучката й да зачене бебе. Да се съберат веднъж, пък тя, природата, си знае работата. И старицата започна да пресмята на пръсти кога може да очаква бъдещото си правнуче. Падаше се по Петровден. „От туй по-хубаво, здраве му кажи!” - окуражи се тя и реши да стори това, което си беше наумила.

Много не се помайва. Придърпа по-встрани от хората Яна и Андрей и им прошепна със съзаклятническа усмивка:

- Я да ви венчаем, а! Какво ще речете? Ей го на, и поп Матейко е съгласен.

- Бабо, ти какво си намислила? - стъписа се Яна засрамена. Бузичките й пламнаха. Не посмяваше да погледне Андрей.

Той замълча. Престори се, че не е чул ясно приказката на старицата.

Баба Яна продължи все тъй настоятелно, по майчински:

- Аз, чедо, вече съм пътник човек. Може и да се загубя по тез чукари. Затуй, думам, да ви венчае поп Матейко. Ако нещо стане с мене, барем да ми е чисто на душата там горе, на небето.

Яна се пресрами. Отрони едва чуто, без да гледа нито баба си, нито Андрей:

- Ами, както речеш, бабо… Аз, ние… ще те послушаме…

- Мене ако питаш, бабо Янке, аз отдавна си я искам Янка, ама не знам тя дали ме ще - додаде Андрей.

- Как щяло да те не ще! - приключи с въпросите си баба Яна и нареди грижовно: - Янче, я вземи се постъкми, чедо, че да викам поп Матейко!

Яна я послуша. Разплете двете си плитки и среса своята гъста коса. Облече си чиста риза и пран сукман. Попристегна снага. Завърза спретната нова задна престилка с червени усукани ресни. Тя друга премяна си нямаше тука. Препаса и едно женско коланче. Сетне се нагизди с два наниза от мъниста, та заприлича на грейнало младо булче.

Постъкми се и Андрей. Помогнаха му няколко млади мъже, та го премениха „като главеник”, както му думаха на задявка. Не скриваха, че му завиждат за хубавата избраница.

Дойде и отец Матей. Поръси младоженците с китка тазгодишен босилек, натопена в бяло медно котле със светена вода, и ги благослови:

- Бъдете живи и здрави! Бъдете послушни и домовити! Радвайте баба Янка и най-паче душите си, че то еднъж се живей на тоз грешен свят! Амин!

- Сполай ти, отче! - благодари с пресъхнал глас Андрей и стори дълбок поклон. Целуна златния кръст в ръката на свещеника.

Яна и тя стори същия поклон и дари отеца с един бял пешкир с везове. Пък той я подкачи бащински:

- Таз година булка - догодина с люлка!

- Божа работа, дядо попе! - рече поруменялата младоженка, широко усмихната. Поприведе се към баба си и целуна нейната подадена ръка.

Като поизтри зачервените си от радостни сълзи очи, баба Яна се усмихна добродушно, по старчески, и каза на свещеника:

- То ракия нямам да ви почерпя, ама ей на, вземете туй шише! Горчив пелин съм скътала в него. Пийнете за здраве! И на злояди помага!

Отец Матей пое шишето с пелинова отвара. Отпи ситна глътка, разбирайки много добре шегата на старицата. „В тази адова гладория - мислеше си тъжно - кой ли ще се оплаче, че е злояд…”

Скоро се разчу за горската венчавка. Всички започнаха да честитят на младите и най-много на баба Яна, като я гледаха как се е подмладила, сияеща от радостна възбуда. Един мъж не се стърпя, па се провикна:

- Нека се множим, макар и да ни колят душманите!

Есен беше, а в душите на тия изморени, ограбени и унижени хора като че ли разцъфнаха първи пролетни кокичета. Радваха се на двамата млади, сякаш че не бяха подгонени от тяхната съдба-мащеха, а люде от друг свят. По-хубав, по-човешки…

Отнейде се намериха две гъдулки, че и тъпан. Баба Яна побърза да ги спре. Щастието не беше я заслепило. Мъдра беше тя. Рече им:

- Немойте, чедо! Ще ни чуят разбойниците! Нека минем един път река Арда, пък там ще си изиграем и хорото, и ръченицата…

По някое време, когато всичко позатихна, Яна каза на Андрей:

- Андро, ела да те помилвам малко.

Той погледна към баба Янка. Още се свенеше от нея. А булчето му така настойчиво го канеше с очи, че не устоя на поканата. Понаведе се към Яна, за да може тя да погали с длани неговите отдавна пламнали мъхести бузи. Още с докосването й скокна:

- Ама че си щура!

Улови ръцете на Яна и така ги извъртя, че тя сама да погали своите бузи. Нарочно не ги прилепваше. Само я сплашваше на закачка.

Сърцето на баба Янка се пълнеше с радост като гледаше това весело боричкане. Пък Яна току предложи:

- Андро, я чакай да помилвам баба! Пусни ме, ако ме… - На нейните устни беше „ако ме любиш”, но езикът й не се превъртя. Бузите й пламнаха още повече. Не беше свикнала да показва пред други обичта си към Андрей.

- Немой, чедо! - рече дяволито старицата. - Знам какво си направила. Баба ти, когато е натривала дланите си с дрянова шума и е милвала с тях момците, че да подскачат като опарени, ти още си била в гащите на дяда си, хе-хе-ха! - Старицата се засмя дрезгаво с възмъжкия си глас…

Надвечер им казаха, че ще потеглят на север. Всички започнаха да стягат оскъдния си багаж за път. Баба Яна така раздели своята покъщнина, че хем Яна и Андрей да носят по нещо на гърба си, хем да остане и за самара на магарето. Ама тъй, че и за нея самата да има място на гърбината му. Краката й вече не я държаха по стръмното.

- В коленете ми се въртят шишове като клюнове на шипка! - поясняваше тя на жените, които я задяваха по пътя:

- Мари, бабо Янке, защо трепеш добичето по тез баири!

Вървяха цяла нощ и осъмнаха в гористата местност над едно българско село. До пладне почиваха. Като се наспаха, потърсиха нещо за хапване. То какво ли пък щяха да ядат?! И все пак никой не остана гладен. Който имаше, даваше по някой залък на тоя, който нямаше, та да не е без хич. Всички си бяха станали като скъпи роднини. Мъката ги сближаваше. В тия няколко дена и скарани от години си проговориха, като да бяха родни братя и сестри… 

ХV. МЕЖДУ ЧЕТВЪРТИ И ПЕТИ ОКТОМВРИ 1913 ГОДИНА

Привечер бежанците отново тръгнаха на север. Заобикаляха селата. Дългата върволица от хора и добитък достигна до най-високия хълм по пътя им. Заваля студен дъжд - жива поледица! Започна и най-лошото - от студа се изпоразболяха и деца, и старци. Най-немощните и мор ги сполетя.

Двамата войводи се видяха в чудо. Повече не можеха да се прикриват от разбойниците. Налагаше се да се движат направо и през деня, за да стигнат по-бързо до завоя на река Арда. Сутринта тръгнаха съвсем открито. Бързаха да изпреварят свирепите банди.

Войводата Руси Славов крачеше в челото на кервана. Подир последните хора вървеше с четниците си Димитър Маджаров. Той често се смиляваше над някое изоставено детенце. И пеленачета беше вдигал от шумата, и две-тригодишни, болнави, пресипнали от плач дечица. Ни едно не подминаваше. Вземаше ги и ги носеше по стръмнините или ги даваше в ръцете на някой четник, за да потърси грохналите им майки.

Понякога съсипаните жени не смееха да признаят греха си, ала съседи ги посбутваха укорно. Майките грабваха рожбите си сконфузено и пак тръгваха по дългия път през планината, подгъвайки колене от изтощение.

Като видеше такова нещо, баба Яна току проклинаше:

- Божке ле, полудяха тез жени! Кога е било по нас родна майка да захвърля детенцето си?! От деца загуба няма! Туй знам аз. От мойта баба си я помня таз приказка.

Пресякоха шосето от Ортакьой /*Ивайловград/ за Кушукавак /*Крумовград/. Наближиха малко село. Окуражиха се: „Вече е съвсем близо спасението!” Измамиха се. Из засада изскочиха турски войници и башибозушка сган. Бяха дошли чак от Одрин и Гюмюрджина.

Гръмна безразборна стрелба.

С много усилия двамата войводи събраха четниците. Отвориха пролука през засадата. Които от хората бяха по-наблизо, се измъкнаха напред и достигнаха до село Ятаджик /*Маджарово/, край река Арда. Всеки бързаше да скокне в речните води. По-скоро да се докопа до отсрещния бряг! Деца, жени залитаха в ледените талази. Давеха се. Мъже подхващаха по-слабите. Кого по-напред?!

От северния бряг български войници подаваха ръце към напиращите хора. Извличаха ги нагоре.

Бе врява до небесата! И писъци. И кръв човешка по трева и камънак…

Що деца загинаха в тази престрелка, трудно можеше да се каже! А и по чукарите колко народ се пръсна, също не можеше да се преброи! Войводите командваха непрекъсната стрелба, за да възпират нападателите. Кога настана нощ, хич не се усети.

По някое време четниците запалиха плевни в покрайнините на селото. Огромните пламъци ориентираха изплашените хора. Някои тръгнаха към реката. Други се скриха по горските височини. Надяваха се, че утрешният ден ще е по-лек от изминалия. Душа човешка - и под нокът се стаява!

Войводите наредиха на четниците да обикалят из близката гора. Да събират загубени малки деца. Да подканват изплашените бежанци да вървят към Арда още през нощта. В тия съдбовни часове и Руси Славов, и Димитър Маджаров притичваха навсякъде, където припламнеше по-учестена престрелка с турския башибозук. Грабваха малки деца. Тичаха към реката, подаваха ги на някой селянин или войник. И пак се връщаха. Криле имаха те в тези часове!

И сами се втурваха на помощ в ледените води. Чак до разсъмване! И по-сетне! След изморителния преход от Бяло море до Арда те се стараеха, колкото им сили държат, да помагат на бежанците да се прехвърлят на спасителния бряг на България. Сърцата на тези изпитани комити се свиваха от мъка, като гледаха що хора изпогинаха на това нищо и никакво място между селото и реката. Бяха благодарни, че десетократно повече народ се спаси. В тази смъртоносна вихрушка двамата народни водители бяха забравили, че и те са смъртни. Всеки миг можеше да ги покоси я войнишки куршум, я башибозушки нож.

И никой не усети как се сляха четвърти и пети октомври на 1913 година…

Сутринта престрелката пак продължи. Вече из по-далеко, през реката.

От скупчените насядали селяни на северния бряг на Арда се отдели невисок брадясал мъж. Приближи Димитър Маджаров. В сините кръгове на неговото изранено лице просветваха две кладенчета. Сякаш че не посинелите устни, а самите му очи продумаха на войводата:

- Да си ми жив, братко! Ти спаси децата ми! На този ден цял живот курбан ще коля. За твое здраве, братко!

Слабичкият мъж се наведе чинно. Целуна ръка на Маджаров, като да беше най-свят негов настойник и повелител. Смутеният войвода го потупа меко по рамото. Каза му простичко и откровено:

- Какво друго можех да сторя за народа, какво?.. 

ХVІ. ВСЕ ТАЗИ ЖЕСТОКА ЕСЕН НА 1913 ГОДИНА 

Когато повечето бежанци се втурнаха към река Арда, баба Янка, Андрей и Яна не свариха да изтичат напред. Бяха в самия край на дългия керван по шосето. Изневиделица срещу тях изскочиха стотина мъже с турски дрехи и започнаха да ги обстрелват. Кой, както можа, хукна из близката гора. Андрей хвана Яна за ръката. Поведе я към близката долчинка. Яна пък теглеше повода на магарето, което беше яхнала баба й. Едва се добраха зад една голяма скала.

При тях дотича със семейството си лелята на Андрей. Нейната дъщеря носеше двегодишно момиченце. По-голямото й момченце се беше изгубило, затова не изпускаше из ръце дъщеричката си, която все хленчеше.

В малкото прикритие дотърчаха и други двама братовчеди на Андрей със семействата си. Всички се стаяваха с надеждата, че са се спасили. Тръпнеха, глас да не издадат, че да ги открият разбойници. Само баба Яна току си мърмореше шепнешком: „Боже, дано не ревне баш сега туй проклето магаре! Отидохме си за едната хубост!”

Петнайсетина души се спотайваха, насядали върху окапалата шума. Чак подир час-два стрелбата се измести някъде по на юг. И стари, и млади взеха да се кръстят, да благославят Бога за спасението си. В този миг иззад скалата изскочи като самия черен дявол един млад турчин с пушка.

- Никой да не мърда! - заповяда той на ясен български език.

Дойдоха още двама въоръжени турци. По-старият запита:

- Накъде сте се запътили?

- Бягаме за Стара България - рече невъзмутимо баба Яна. Тя все още си седеше на магарето. Сякаш се беше сраснала с гърба му. Горкото добиче сигурно вече се чувстваше като двугърба камила.

- Защо търчите, бре хора? Ще ви избият до крак!

- Търчим, защото ни колите! - пак се обади баба Яна.

- Ялате с нас! Ние ще ви дадем хляб - поясни третият мъж.

- Щем, щем да дойдем. Ама сетне да не ни изтребите? - каза невярваща на думите му старата жена.

Тя сама се беше прогласила за старейшина и на тази група. Приказваше от името на всички.

- Хайде тръгвайте с нас! - заповяда по-възрастният мъж.

Тримата мъже започнаха да блъскат задържаните с ръце, с пушки, с ритници. Подкараха ги накъм залез слънце.

- Вървете по-бързо, че прегладняхме! - изкомандва грамадният. - Ще ви заведем на едно турско село, дето има аскер и командир. Там ще ви оставим, защото иначе може да си изпатите от разбойници.

- Божке ле, че какво повече от туй?! - не се стърпя баба Яна и плю от яд.

- Има и по-лошо, бабо! - каза турчинът, показвайки недвусмислено с палец към гушата си, съпроводено с едно: - Кррц!

След доста вървене стигнаха в друго малко село. Вкараха ги в двора на къща с ръбест каменен дувар.

- Тука ще нощувате! - нареди грамадният. - Ама първом да се обадя на аскера.

Той и сподвижниците му се изгубиха из уличката. Остана само един пазач с пушка. Високият дувар обикаляше къщата отвсякъде. Наблизо се белееше минарето на малка джамия. Оттам навяваше хлад сред вечерния здрач.

Пристигна строен офицер в синя униформа от Гюмюржинската автономия. С добре поддържана руса брада. Съпровождаха го трима мъже с пушки. Отдалече си личеше че думата му тежи. Андрей веднага го позна: беше капитан Адем ефенди! Спомни си как преди време на онази далечна гара този офицер наказа някои войници, които бяха грабили бежанците.

Никой не посмяваше да погледне открито офицера. Той проговори на български, високо и ясно:

- Кажете сега откъде идвате и накъде отивате?

- А че питай пазвантите ни! - рече дръзко баба Яна. - Те, санким, по-добре от нас знаят къде отиваме. Виж ги какви са навъсени като гъсеници на трънка.

- Не се докачай, бабо! Тъй е на война.

- Ние сме си мирни хора. Защо ни погубват? И парите ни грабнаха, и дрешките, и всичко… - не се доизказа старицата. Споходи я дрезгава кашлица.

- Бъдете рахат! Ей сега ще ви нахраним. После ще си поспите, ако е рекъл Аллах. Днес е неделя, пък утре на лек ден понеделник ще потеглим към нашата Гюмюрджина! Няма защо да бягате там, при ония чужди хора на север от река Арда.

Яна все оглеждаше любопитно офицера в сумрака. Не можеше да се начуди откъде познава гласа му. Все й се струваше, че е срещала някъде този мъж. И все не успяваше да си припомни. Той приличаше на някой неин познат, но кой е той?

Задържаните се нахвърлиха лакомо на оскъдната вечеря от корав хляб и меко овче сирене. Всеки хрускаше ситно-ситно, по мишешки, да не би да изтърве някоя троха. Пиха вода от тежката селска стомна. Хапнаха, що хапнаха, и без да се помайват, легнаха на дрешките си направо на двора. Пълната луна все още се закриваше от къщата, но добре осветяваше минарето на джамията. То промушваше като огромен кол цялото небе открай докрай. Чак до Голямата мечка на север. 

ХVІІ. ВЪЛЧАТА ЕСЕН НА 1913 ГОДИНА ПРОДЪЛЖАВАШЕ

Както спеше, Яна се сепна. Някой я разтърсваше. Беше мъж с фес и остри мустаци. Месечината го осветяваше добре.

По-настрани се надвесваха още двама. Бяха със селски дрехи. Всеки издърпа по една жена. Помъкнаха ги навън към градината.

- Остави булчето! - заповяда с дрезгавия си глас баба Янка. - Няма и три деня, откакто е минало под венчило.

- Туй не ми бърка! - присмя се насилникът и подхвана още по-яко Яна.

Андрей скочи. Блъсна похитителя.

- Асан! - подвикна мустакатият към друг мъж, който стърчеше настрани. - Яла хвани тоз гяур!

- Дай да изведем и него! Щом са младоженци, нека ни покажат що могат, ха-ха-ха!..

- Бива, ага! - съгласи се мустакатият.

Той срита злобно баба Янка, която се пречкаше пред него. Издърпа Яна. Другият помъкна навън Андрей. Заведоха ги в двора на къщата зад оградата на джамията. Спряха ги до купа сено. Мустакатият остана да ги пази с изваден нож.

Преживените скорошни ужаси връхлетяха Андрей и Яна…

…Армаганската долина южно от Родопските хребети. Трима войници от самозваната Гюмюрджинска автономия нападнаха едър селянин на самия бряг на една река. Той се канеше се да скочи във водата. Убиха го. Окървавената глава на човека увисна от бялата скала като ален топуз на манастирска камбана…

…Гората край река Арда. Сред храсталаците стърчеше бостанско плашило с попско расо. Андрей се ужаси! Прекръсти се. Десницата му сама се вдигна по християнски. Плашилото имаше главата на отец Матей! Брадата му - обръсната. Не като на мъж. А заедно с кожата и ушите…

Андрей и сега едва не проплака, както тогава: „Разбойниците нямат Бог! Никой човешки Бог не търпи зверове.”

Униформеният войник, който стоеше на пост пред портата, не пречеше на селските пройдохи да правят, каквото си искат. Сякаш че не ги виждаше.

Изведоха няколко по-млади жени и моми. Спряха ги в двора на съседната къща. Те се дърпаха, охкаха, пискаха. Яките ръце на насилниците не ги пускаха. Когато им се наситиха, върнаха ги при другите. Развеселените мъжища изглеждаха като пияни. Скупчиха се с ръмжене около двамата младоженци, жадни за сеир! По-нетърпеливи от глутница вълци, настървени за вълча сватба!

Яна ги преброи с ужас: „Девет души!” И Андрей ги изброи: „Деветима са! Да скоча, ще ме смажат и посекат.”

Луната - изцъклена. Свирепа. Кръвясало око на вълчица! Как да се скриеш?!

Мъжете наобиколиха своите изплашени пленници. Яна и Андрей като по команда скокнаха на крака. Стискат ръцете си - ще ги счупят! Хич не знаят, че тази вълча неделя ще обърне целия им живот наопаки като брашнен чувал.

Гологлав мъж заповяда на другите:

- Наскубете сено от купата! Направете им хубава постеля!

Яна се сепна: „Това е брадатият офицер! Само че със селски турски дрехи. Ама гласът му е същият.” Андрей също го позна. Много се изненада.

Как можеха те да подозират, че през деня, когато биваше с редовна войска, капитан Адем ефенди постъпваше дисциплинирано и добросъвестно по военному. Той беше човек на честта. Никак не мразеше българите, дори им съчувстваше, но през нощта си позволяваше да свали пагона и да се смеси с някоя разхайтена сбирщина. И той в гащи бърника. Затова тази вечер реши да облажи душата си с някоя щурава лудория. И ето че разюзданите селски бабаити сами му я поднесоха…

Мъжищата направиха постеля от сено. Гологлавият нареди шегаджийски:

- Ха сега да видим! Съблечете се! Щеме да ни покажете какво се прави вечерта подир сватбата!

Чак сега Яна и Андрей проумяха какво искат от тях. Стояха вдървени насред колелото от разюздани мъжища. Усещаха как погледите им ги кълват като остри клюнове на скални лешояди.

- Съблечете ги! Щом сами не щат! - заповяда кротко капитан Адем.

До Яна приближи мустакатият мъжага. Тя усети леденото острие на ножа му под брадичката си. То пропълзя надолу като бързо гущерче. Раздели двете й настръхнали гърди и се стрелна по корема. Накрая разпра полите й. Бялата риза се раздипли и Яна се почувства по-гола от току-що одрано гергьовско агне. Понечи да се поприкрие. Мустакатият изряза дългите й ръкави. Дръпна дрешките й. Тя остана, както майка я родила. „Вайй, аферим!” - проехтя сладострастно възклицание откъм ухилените мъжища. Някой я блъсна отзад и Яна се строполи на бодливото сено. Падна до Андрей. Не го видя, усети го: гол-голеничък! И двамата трепереха - и от срам, и от студ. Женени мъж и жена бяха от няколко нощи, а сега не смееха да се докоснат. Гледаха се на лунната виделина, пък не се съзираха. Очите им - слепи ослепели!

- Хайде де! - подкани ги като на шега гологлавият мъж. - Покажете ни усталъка си! - Сякаш ги караше да запалят лула тютюн, както понякога възрастни зевзеци си правят майтап с момчетиите. - Истинската венчавка се прави на постелята, а не пред попа.

- Андро, прегърни ме! - изрече тихо с пресъхнали устни Яна.

Андрей лежеше до нея. И глух, и сляп! Нито я чува, нито проумява приказката й. Трепери като листо на трепетлика посред градушка!

Капитан Адем вече беше разпознал Яна - скокливата девойка от пазара в Гюмюрджина. Гола му изглеждаше още по-хубава: „Напращяла като кърмачка първескиня!” И Яна го разпозна. Сети се: „Ами че той е красивият търговец с белия кон! Сигурно се шегува.”

Капитан Адем заповяда пак като на задявка:

- Махнете тоз мухльо! Аз сам ще му покажа как се лежи при венчана невяста!

- Не! - Отчаяният вик на Андрей сякаш разлюля узрелите диви дюли в клонака на близкото дърво. Той се сви на юмрук върху Яна. Таралеж при смъртна опасност!

- Тя сама ще ме повика - нареди спокойно Адем, решен да се позабавлява. Обърна се към Андрей на подбив: - Чуй ме хубаво, ефенди! Ти на мое място, кое ще сториш? Жребеца ли ще скопиш, или кобилката ще яхнеш?

Андрей обезумя. Скочи като жилнат от стършел. Скръсти ръце на слабините си. Кресна презрително:

- Хайде, куче! - Гневът раздра гърлото му. Изхрачи кръв. - Само Яна не барай!

Трима разбойници го блъснаха настрани…

След като похити Яна, Адем не бързаше да я отпрати. Дъхът на нейната млада снага го упойваше като аромата на цвят от див пелин. Освободи я чак на развиделяване. Рече й добродушно:

- Вземи туй тескере! Щом ти е в ръцете, никой няма с пръст да те побарне!

Яна пое документа като мръсна кърпичка. Дори не се опита да прочете написаното на турски език. Капитан Адем й поясни:

- Има печат от нашата Гюмюрджинска автономия!

Неговата загриженост й беше противна. Не се чувстваше удобно в новите български дрехи, които вечерта взе от по-малката стая. Забради голяма бяла кърпа с везани рози по краищата и се втурна бързешката навън.

Един мъж с пушка заведе Яна до двора, при другите задържани бежанци. Някои хора се бяха поразмърдали из оскъдните си постели

Тя влезе с наведена глава. Приседна не до Андрей, а до баба Яна.

- Поплачи си, чедо, ще ти олекне - рече й тихо старицата. - Нали си прала кална дреха? Мръсната пяна все излиза отгоре над водата.

Яна се разхълца. Струваше й се, че всички се извръщат настрани, за да не срещнат нейните очи. Тя погледна Андрей с надежда за съчувствие. Той се понадигна от постелята си. Изохка - сякаш сядаше върху счукани живи охлюви. Очите му я окаяха. Устата му се изкриви. Заплю я високо:

- Пачавра!

 …Яна не знаеше как през нощта пет-шест разбойници замъкнаха Андрей на малка поляна до селото. Събориха го на тревата. Разсъблякоха го. Започнаха да се гаврят с него. Все повтаряха развеселено: „Гяур. Гяур”. Той успя да скочи. С цялата сила на десния си крак ритна най-черния от насилниците по разголения корем. Разбойникът се преви. Изквича като сритано куче. Ревът му озвери другите. Пак се скупчиха върху Андрей. Удареният циганин се вкопчи в слабините му с железни пръсти.

Момъкът изпищя от болка. Прилоша му. Щом се свести, с ужас проумя, че никога вече няма да бъде мъж. Нито на Яна, нито на някоя друга жена. Изправи се с надеждата, че неговата Яна чудо ще стори и пак няма да се даде на брадатия офицер… Сутринта разбра, че се е мамил като глупаво дете…

Презрението в гласа на Андрей стресна Яна. Събуди я от кошмарния унес. Вбеси я! Душицата й пропищя унизено. Осъзна се. Вече цял живот ще носи тежкия си кръст, че тръгна да спаси своя любим мъж по такъв опозоряващ начин.

- Пъзльо! - простена Яна отчаяно. - Само заради тебе го сторих. Нали трябваше да те опазя читав! Да си родим дечица…

Лицето на Яна се сбърчи като лице на старица. Тя плака, докато не усети на рамото си топлата ръка на баба Янка, която я погали опрощаващо и прошепна тъжно:

- Мълчи, чедо, мълчи! Те подвили Андрея като коч. - Яна я погледна с празни очи. Не проумя какво й казва. Бабата прошептя в ухото й: - Скопили го!..

Яна скочи. Изтри лицето си като от насрещна храчка. Хукна навън. Спря чак пред пазач с пушка:

- Къде? Назад!

- При Адем ефенди! - кресна тя, показвайки му своя документ от Гюмюрджинската автономия.

Изтича до къщата. Вратата на капитан Адем. Пазач, без пушка. Каза му. Мина. Нахълта в стаята. Леглото зееше празно.

Адем се показа откъм двора. С ботуши. Разголен до кръста - правеше утринна гимнастика. Изненада се. Запита с равен глас:

- Що има?

- На ти твоето тескере! - Яна смачка гневно книжката с печата. Захвърли топчето в краката му. - Ти ме измами! Не удържа на речената дума. Защо посегнаха на моя Андрей?

Адем се позасрами. Лицето му пребледня. Проумя, че е станало непоправимото. Потърси очите й за извинение. Не ги срещна. Ако беше някоя друга, по-невзрачна жена, тутакси щеше да й се присмее: „Нали го чу! Той сам пожела… По-добре без мъжка мощ, отколкото без глава.” Не го каза. Вече изпитваше странно уважение към нея.

- Почакай тук! - каза той. - Ще повикам виновните за сторения золум.

Капитан Адем влезе бързо в стаята. Скоро се върна. В синя куртка с военни пагони. Закопча старателно всички копчета. Яна го гледаше втренчено. Сякаш не беше жив човек, а някакъв дънер на дърво без клони. Тя чак сега съзря под близкия навес едър катър - бял, по-скоро ръждив. Хрупкаше зоб от голяма торба, нахлузена на муцуната му.

Пристигнаха двама: мъжът с увисналите черни мустаци и един друг, с едра глава и криви очи. Адем ги запита сърдито:

- Хаирсъзи! Защо сте осакатили човека?

- Гяур, капитан ефенди! - присмя се кривогледият. - Нали ти рече тъй!

- Керата! То беше само на майтап.

Адем ефенди извади револвера си и набързо простреля и двамата мъже право в колената. Те изпищяха. Разплакаха се като деца.

- Сега и вие ще пълзите сакати! Цял живот!

Яна гледаше към разправията без капчица радост. Тръгна си бавно. Сякаш вървеше към невидимо свое бесило. И през ум не й минаваше, че тази нощ и тя, и Андрей се самопожертваха за любовта си.   

ХVІІІ. ВСЕ ТАЗИ БЕЗБОЖНА ЕСЕН НА 1913 ГОДИНА

Още като го доведоха при Адем ефенди, Андрей му рече злобно:

- Сега ми вземи и главата! Друго вече нямам.

Офицерът мълчеше. Никак не му се щеше да признае вината си. Поглеждаше настръхналото българче, както котаракът гледа мишле, когато си играе с него, преди да го схруска.

Андрей продължи да излива гнева си:

- Ти си лъжец! Защо не ги спря разбойниците?

- Грешиш, ефенди. Не знаех, че ще сторят такъв золум. Днес ги наказах най-строго. На, вземи сега туй тескере. Пускам те. Дал съм дума да не те бастисам. Върви, накъдето щеш! Няма къде да избягаш от себе си. Ти вече си венчан за резила на Яна.

Адем ефенди имаше странен навик. Понякога проявяваше милосърдие към някое болно от своите чудновати птичета в дюкяна си. Отваряше му кафеза - да си полети на воля и да умре от свободата си, а не от болест.

Нареди на пазача:

- Пусни го, чауш ефенди! Той си плати своя мъжки данък за Тракия.

Андрей пое по обратния път към Ортакьой.                

Още като превали височината зад селото, от разни посоки започна да чува пушечна стрелба. Вървеше бавно. Острата болка в слабините го измъчваше. А тъй много бързаше да стигне до спасителния бряг на Арда! След един завой на шосето се зададоха двайсетина българи, подкарани от трима въоръжени стражари със сини униформи. Андрей посегна да се скрие. Закъсня. Вече можеха да стрелят по него. Турците се зачудиха защо този българин върви тъй спокойно право срещу тях, без да се страхува. Показа им документа си от Гюмюрджинската автономия. Единият стражар пое хартийката, съгледа големия печат и рече приятелски:

- Обаждай се отдалече бе, аркадаш! Куршумът не знае, че имаш тескере!

- Тъй, тъй, ага… - каза уж развеселен от шегата Андрей.

Продължи пътя си, псувайки наум охраната. Колкото наближаваше към Арда, толкова по-учестена ставаше стрелбата. Подир село Попско очите му се ококориха от ужас. Навсякъде бяха разпръснати човешки трупове.

Тук-там щъкаха и живи хора. Едни се прокрадваха между шубраци и дървета. Бързаха на север, към реката. Други, излезли съвсем на открито, тичаха без посока, като обезумели. Разбойници ги гонеха, за да им отнемат сетната прикътана златна лира.

Андрей се спря в малък дол. Краката му се сраснаха със земята. По земята лежаха повече от стотина избити жени и деца. На близко дърво край шосето видя обесена жена. Посегна да свали нещастницата и побягна, като че въглен го изгори. Тялото на покойницата още не беше изстинало!

Ужас сви гърлото му. Сякаш дълга змия се заувива на смъртна примка около врата му. Задави се. Олюля се в несвяст. Едва събра сили. Продължи да върви на север. Забърза се. По-скоро да нагази в Арда! Тя вече се виждаше. Най-сетне спря на каменистия речен бряг. Седна да си поеме дъх. Сам не разбра как ръката му откъсна стръкче прецъфтял пелин. Схруска го. Толкова му беше тежко и болно, че дори не му загорча. Почуди се дали не е сбъркал тревата. Пресегна по-встрани. Отскубна друго стръкче. Захапа и него като цяр, от който се търси спасение от най-тежко страдание. Не би! Откъсна и трети пелинов стрък. Пак не усети горчивина. Рече си: „От мене вече не става човек!”

Нагази в дълбоките води на реката между плаващите като мазнина кървави петна. Студените талази го рязнаха в слабините. Болката се вдигна чак под лъжичката, задуши го. Той падна на крачки от северния бряг. Чак сега в устата му загорча от сдъвкания пелин. Горчивината му даде сили. Повдигна се. След две крачки пак падна. Вече на брега! Целуна първото камъче, което се изпречи пред устните му…

Колко време е лежал на земята, Андрей не разбра. Усети по рамото си леко потупване, съпроводено с приятелски глас:

- Ставай, друже! Току те подушил някой турски куршум!

Беше момък от четата на войводата Димитър Маджаров, кажи го, връстник на Андрей. Заприказваха се. Тръгнаха нагоре по склона, където имаше струпани много бежанци. Наблизо минаха четници заедно с войводата Руси Славов. Един младеж от селото на Андрей му подвикна бодро:

- Андро, хайде с нас! Отиваме да освободим задържани българки. Повечето били откъм нашите села. Башибозукът ги задържа до старата граница.

- Тръгвам! - рече Андрей. - Войводата ще ли е съгласен?

- Ще, ще!

Познатият на Андрей беше много приказлив. Заразказва му всичкото, което беше научил наскоро:

- Ти нали го знаеш бате Трендафил от наше село? Знаеш го. И жена му знаеш. Имат си три дечица. Едното се загубило из пътя. Другите вървели наедно до шосето, ей там горе! Ама като ни подгони вчера башибозукът, те се изпогубили. Разбойниците хванали жена му и я насилвали пред децата й. И я пуснали. Пък после те се намерили с бате Трендафил. Ама през нощта, като спял, тя станала на пръсти и не се върнала повече. Посегнала на себе си…

Докато го слушаше, Андрей си помисли, че сред задържаните, за които приказва, може да са майка му и сестрите му.

Пристигнаха, за където бяха тръгнали. Сред освободените жени и деца Андрей не откри тия, които най-много търсеше…                                      

——————————

СЪДЪРЖАНИЕ

Иван Енчев - Съдбата е стара лисица