2. VІІ глава - ХІІ глава

——————————

VІІ. ВСЕ ТУЙ ПРОКЛЕТО ЛЯТО НА 1913 ГОДИНА

Навсякъде, където отстъпваше законната българска войска, настанена тук през есента на 1912 година след освобождението на Западна Тракия, наставаха черни дни за православните българи. Настървени башибозушки банди мира не им даваха. Вършитба беше, хлебно зърно се прибираше в хамбарите, а никой не му се радваше, както се полага на добър стопанин.

Само обезумелият Кольо не се замисляше за нищо. Неговата нескончаема свирня продължаваше да вие неуморна ръченица. Вечер, сутрин, та и нощем по никое време кавалът му огласяше тишината като вопли на някой дух неземен.

Понякога край него присядаше най-голямата му дъщеря Яна и дълго го гледаше мълчешком. Чудеше се що да стори, че да го освести. И в черква го водиха молитва да му чете попът, и при ходжа отидоха куршум да му лее. Не му се намери цяр, и туй то.

Баба Яна, като го виждаше такъв - ни дете, ни мъж, току си думаше: „Кольо, Кольо, чедо! Какъв беше и какъв стана…” Не окайваше клетника. През своя дълъг живот тя се беше научила да не се бои и от най-страшното, и от най-тежкото. Затова често казваше на своята внучка Яна: „Плаши се от лекото и лесното, че то разглезва хората!”

В селото животът продължаваше все под угрозата за ново нападение на разбойници. Този ден баба Яна остана сама в къщата си. Налагаше се да посвърши някои домашни шетни. Яна, майка й Желязка, баща й Кольо, по-малките Калина и Вълко отидоха на голямата нива в местността Черковището. Беше доста далече от селото, в тясна падина сред горите. Яна винаги се страхуваше, когато работеха на тази нива. Баща й не се отказваше от нея, защото земята беше черна и равна. Другите им ниви бяха все каменливи и стръмни.

Това лято белият боб беше наспорил, както никога - скубеш, скубеш с две ръце, камарите растат, а обиране няма. Зърното - едро, да му се не нарадваш! Богатата реколта пълнеше очите и душите на цялото семейство.

На пладне разстлаха поизбеляла шарена кърпа под сянката на стария клен в края на нивата. Тъкмо да приклекне край малката трапеза с хляб и друга бедна сухоежбина, Яна съгледа, че откъм гората се задават трима конници. Още бяха в ниското, но тя изпищя. Сякаш изневиделица съзря змия в краката си.

- Олеле, вижте! - Разтрепераната й ръка сочеше накъм непознатите мъже.

- Янке, бързо под боба! - нареди сепнато Желязка. - Скрий се, чедо, че ти си вече мома за венчило! Калинка е още дете. Няма и шестнайсет.

Яна набързо се подпъхна под една по-голяма камара от бобени стъбла и затаи дъх. Сърцето й - аха, да изхвръкне! Пърха като страхлива яребица изпод житна ръкойка.

Скоро непознатите мъже спряха конете си току до разстланата трапеза. Бяха невисоки млади турци, около трийсетгодишни. С револвери и ножове на кръста. Не поздравиха, както си е народният обичай.

- Ще пукнем от жега. Дайте вода! - заповяда господарски най-мургавият. Види се, той им беше главатарят. Цялото му лице тъмнееше в остра черна брада. Само едрите му зъби белееха, когато приказваше. Очите му проблясваха - живи искри сред черни въглища!

Още не допрял чучура на стомната до устните си, плю и се скара:

- Помия!

Обърна се към малкия Вълко. Изгледа го кръвнишки и нареди:

- Тичай за студена вода. Гърлото ми пресъхна!

Момчето не се помая. Хукна към Студеното кладенче, което беше чак в горския дол.

Като забеляза, че бащата на Яна държи в ръцете си кавал и ги гледа с вторачени очи, черният мъжага му заповяда троснато:

- Свири бе, гяур! Какво ме зяпаш като улав!

Кольо засвири. Той си знаеше все една и съща свирня. Ситна ръченица като за блага сватбарска ракия.

- Е, кам ви ракията? - запита подигравателно неканеният гост.

- Дошли сме тука да работим, не да пием - отвърна с треперлив глас Желязка.

- Тичай в селото да ни донесеш медовина! - заповяда сърдито брадатият.

- Бре, ти луд ли си! Как щяло да си зарежа работата! - не скри яда си жената. Без да съзнае, тя бе добила кураж от безсилието си.

Брадатият пресегна към Калина. Сграбчи дългите й плитки и изръмжа с вълчи поглед към изплашената майка:

- Само до един сахат време не донесеш ли тука двайсе алтъна, ще взема щерка ти! Хайде! По-чевръсто!

- Проклети да сте! Господ ще ви съди! - простена Желязка. Пооправи черната си забрадка и се запъти бързешката към селото.

Разбойниците я поизчакаха да отмине близкото хълмче. Щом зави из дола, тутакси повалиха по гръб Калина. Тя се противеше. Нищожна беше момичешката сила пред стръвта на тримата яки мъжаги. Костеливият прикова към коравата земя раменете й. Русолявият шишко приклещи с жилести ръце пищялите на краката й. Брадатият разпаса гащите си.

Яна закри очи да не вижда повече срама и мъките на по-малката си сестричка. Да й се притече на помощ! Ама как? Разбойниците ще я смачкат като дребна мравка.

Малкият Вълко донесе студена вода. И той видя неща, дето хич не бяха за неговите детински очи. Понечи да побегне. Шишкото го натисна сърдито да седне на разкрач-два до разстланата, ала неначената полска трапеза. Ухили се:

- Да не си посмял да хукнеш! Нали си мъж!

Чак когато се изредиха на девойчето и тримата насилници, брадатият сръга в ребрата Вълко да се премести по-настрани, до превилата се на две раздърпана Калина. Разбойниците се настаниха лакомо край шарената кърпа с храната.

Калина подсмърчаше. Сълзите бяха пресъхнали из подутите нейни очи. Не знаеше къде да се дене с този позор.

Кольо продължаваше с кавала си своята ръченица. Поспирваше само колкото да си поеме дъх, и пак започваше. Дългата свирня опротивя на Яна. Дощя й се да го перне с ръбестия камък, който отдавна стискаше в дясната си ръка, та да й поолекне. Досвидя й се. Ще го заболи! Пък и трепереше да не я съзрат разбойниците.

Желязка се завърна запъхтяна. Разбра какво се е случило с Калина. Простена:

- Господ да ви убие! На ви, да се задавите дано!

Черният главатар грабна малката кесия из ръката й, сякаш я крадеше. Изсипа я набързо в шепата си. Преброи жълтиците и процеди недоволно през белите си зъби:

- Само двайсе алтъна. Аз нали ти рекох на тебе петдесе!

- Нямаме ни грош повече! И други като вас ни грабиха - простена безпомощно Желязка. Самата истина си призна.

Разбойникът дръпна ръката на Калина като повод на непокорна коза и заби в лицето на майката черните си остри очи:

- Ще взема щерка ти! Ще я продам на някой анадолец.

- Долен поганец! - кресна Желязка, обезумяла от неговата жестока надменност.

Тя съзря кухненския нож до един краешник от хляб на разстланата кърпа. Грабна го. Замахна към гърдите на насилника. Дори и ризата му не можа да промуши. Не смогна да вдигне ръка втори път. Тримата освирепели мъже мигом измъкнаха наточените си остри ножове. Намушкаха я кой къде свари.

Калина и Вълко се разпищяха от ужас. Пък баща им Кольо продължаваше да ситни безумна ръченица. Сякаш свиреше на кръшна сватба невидяна - наведнъж и за трите му живи деца! Преди време той и на погребението на малкия Михал беше свирил все тъй в несвяст.

Разбойниците не се бавиха повече. Завързаха ръцете на бащата, момичето и момчето. Подкараха ги към Студеното кладенче в мрачния дол на гората.

Яна лежеше под купчината боб, вцепенена от видяното. Нямаше сили да се помръдне. Съвзе се чак на свечеряване. Измъкна се гузно от своето малко скривалище. Покри с една дрешка окървавеното тяло на майка си и приседна мълком до нея.

По-насетне как се е дотътрила до селото, не помнеше. Пред вратнята на къщата си едва дочу тревожното запитване на баба Янка:

- Чедо, де ги другите?

Разказа всичко от начало до край. Както си беше. Старицата я изслуша с наведена глава. Превита на две, сякаш я гризеше корем. После излезе навън все тъй мълчешката. Изведе магарето с каручката из двора и повика две по-яки жени за помощ, да не е сам-сама по нощите.

 Яна притихна в глухата къща. Тежеше й от мълчанието на баба Яна. Тя и думичка не й рече, но сигурно я укорява. Как тъй се е стърпяла да не помогне някак си на своите близки да се спасят от насилниците…

Тежко натоварената каручка с покойната Желязка се завърна от Черковището чак подир първи петли. Не се виждаше месечина. Лято беше, пък нощта - мрачна и студена. Бездънна пещера.

На другия ден две селянки случайно преминали край умъртвените Кольо и Вълко в усойното дере при Студеното кладенче. Калина така и не се намери никаква. Разбойниците я бяха откраднали…

VІІІ. В КРАЯ НА АВГУСТ 1913 ГОДИНА

Новите самозвани властници се укрепиха в Гюмюрджина и решиха да сломят съпротивата на по-големите български села и другите около тях. Покоряха ли ги, и Доганхисар щеше да се преклони пред многобройната башибозушка орда, подсилена с редовни турски войници и офицери, пристигнали като доброволци чак откъде Босфора.

За пред очи, няколко дена преди края на месец август, новоизлюпените управници в Гюмюрджина изпратиха в селото на Яна нарочни хора, за да придумат селските първенци да се предадат самоволно.

Селяните не допуснаха пратениците да влязат в селото им, макар че те бяха православни българи. Въоръженият патрул ги спря още в нивите.

Дойдоха кметът и петима яки мъже. Разговорът не трая дълго. Кметът каза твърдо на неканените гости:

- Ако и вие сте истински българи, ще ни разберете! Няма да дадем оръжието си на турския башибозук. Ще се бием, колкото ни сили държат!

Разделиха се.

След няколко дни една неголяма сбирщина турци отново се опитаха да сплашат селото. Спряха пред гробищата и изпратиха хора да преговарят. Кметът и на тях отговори:

- Без бой не се даваме!

Твърдият отпор на селяните караше самозваните управници да предполагат, че селото е добре въоръжено. Досещаха се, че четите на войводите Руси Славов и Димитър Маджаров са някъде наблизо.

Като научи за упоритостта на тия български села, в началото на месец септември главнокомандващият военната милиция в Гюмюрджина Сюлейман бей изпрати там на разузнаване капитан Адем ефенди.

Офицерът пристигна пред селото с трима униформени стражари. Все яки млади мъже. Единият - с черна четинеста брада, другият - костелив, с пъпчиво лице, третият - русокос шишко. Началникът им не знаеше, че те, тримата, неотдавна бяха убили майката, бащата и братчето на Яна. Онази хубава момичка, с която се беше запознал на пазара в Гюмюрджина.

Младежите от патрула застанаха пред конете на непознатите и насочиха пушки към тях. Офицерът погали грижовно гривата на своя бял кон с черно петно на челото. Държеше нагайка с дръжка. Седлото му беше лъскаво, офицерско. Стремето и юздичката - сребрееха. По всичко си личеше, че е ездач с изискан вкус. Представи се спокойно:

- Пратеник съм на Гюмюрджинската автономия. Искам да поприказвам с войводата Маджаров.

Момчетата се стъписаха от изненада. Нали уж беше строга тайна, че четата на Димитър Маджаров е край селото.

- Тук е, тук е! - настоя офицерът. Разбра ги, че се колебаят какво да му отвърнат.

- Ще обадим на кмета, да го питаме тука ли е войводата - рече старшията на патрула.

Най-младият момък се затича към селото. Другите двама поеха оръжията на пратениците. Адем ефенди сам им предложи:

- Вземете тез играчки! Защо да ви плашат…

Всички замълчаха. Младите селяни от патрула се увериха, че този мъж никак не се бои, щом самоволно им предава оръжието си. Пък Адем ефенди ги оглеждаше изотдолу, както беше приседнал на дребната трева, та те стърчаха над него. „Държат пушките си като чобански тояги - мислеше си той с насмешка. - Ей туй, ако е голямата им военна сила, не знам защо толкоз им се чуди Сюлейман бей!”

От селото пристигнаха кметът, войводата и още трима мъже.

Капитан Адем виждаше за пръв път Димитър Маджаров. Веднага го разпозна от другите селяни, макар че беше облечен с тяхната носия. Войводата беше около трийсетгодишен. С набита снага и жив поглед. Такива остри очи признават само властта на небето. Още от първите му думи личеше, че е горд човек:

- Добър ден, ефенди. Искали сте да си поприказваме нещо? - рече на турски език войводата.

- Селям, Маджаров ефенди! - отвърна също на турски Адем ефенди и погледна към останалите. - Господа, аз съм военен и обичам чистите сметки! Дошъл съм да преговарям насаме с войводата!

- Аз нямам тайни от селяните! - каза уверено Маджаров.

Адем ефенди се помъчи да го унизи:

- Да бяхме хвърлили железата си, а?

- Бива, бива - не му остана длъжен войводата. Разбра подигравателния намек и остави оръжието си на тревата. Захапа го на подбив: - От софра ни вдигаш, ефенди. Ние с тези мъжаги си похапвахме едно топло чеверме. Не си ни душманин ти, щом ни сварваш пред хляба, не си.

- Тъй, тъй - отвърна сконфузено пратеникът, схванал явната гавра.

- Ние те слушаме, ефенди - рече все тъй свойски войводата. - Ама първом, по български обичай, опитай от нашия смокинов цяр за здраве.

Адем ефенди се изненада от това посрещане. Стъписа се, но само за малко. Пое от ръката на Маджаров плоското шише и отпи глътка пареща ракия. Поизтри увисналите си възруси мустаци:

- Аз съм пратеник на законното правителство на Гюмюрджинската автономна република и ви нареждам да се предадете на нашата власт. Предайте самоволно оръжието си и никой няма да ви барне и с пръст…

Войводата го прекъсна сурово:

- Ние не сме чували за такова законно правителство по родните наши земи! Сега тук върлува башибозушка сган от мюсюлмани, направлявана от Турция и подстрекавана от гръцките управници.

Адем ефенди очакваше отпор, ала се надяваше на успех. Той беше свикнал думата му да се чува. В душата му кипеше истински гняв, но запита сдържано:

- Господин Маджаров, позволете ми да ви представя нашето автономно управление. То се нарича Независимо Западнотракийско правителство. Ръководи се от Административен съвет с председател Сали ефенди. Надявам се, че го знаете него. Ползва се с всеобщото уважение на цялото местно население. Чак в Европа го ценят…

- Кой ли пък ще цени един ходжа от село Пандъджик! - не се стърпя най-възрастният от селяните. И той, както другите мъже, знаеше, че ходжата е българин мохамеданин от Южните Родопи.

- Ти да мълчиш, бай Коста! - сряза го войводата Маджаров и добави към пратеника: - Прав си, ефенди, за председателя. Знатен е. Ама и той е като всякоя глава, която се води от врат. А вратът на вашето уж правителство е много дълъг. Чак от Цариград се е проточил.

Адем ефенди потръпна. Този опърничав войвода вече взе да го ядосва.

- Не, господин Маджаров. Ти не гледай, че сега нашата жандармерия носи турска униформа. Подир време ще я сменим. Нека само да ни признаят Великите сили. А то ще стане до една неделя време!

- Ще ви признаят на куково лято! - присмя се на български войводата.

Пратеникът се престори, че не го е разбрал. Продължи разяснението си:

- Имаме военна милиция. Тя се събира по доброволен начин сред по-младото мюсюлманско население.

- Съмнявам се, ефенди! - каза уверено Маджаров. - Други са моите сведения. Вие налагате по петдесет лири данък на всеки, който ви се опълчи и не се включи в милицията ви. А в нея освен тукашни помаци има и турци чак отвъд река Марица: и офицери, и войници.

- Прав си, господине. Те са само временни инструктори и съветници. Щом се уталожи положението, ще се върнат към Одрин.

- Трай, коньо, за зелена морава!

- Имаме си и автономна поща. Вече и пощенски марки печатаме.

- То всичко туй, дето го приказваш ти, ефенди, изглежда като по мед и масло. Ама аз друго знам. Аз знам, че вашите поддръжници трепят българите. Бастисват ги, където им попаднат. Палят къщите ни. Колят всекиго, който откаже да им даде последната си парица. Насилват жените и момите ни…

- Туй са само временни неща. Във всякоя гражданска война има такива насилия.

- За каква гражданска война ми приказваш, ефенди? Всичките безредия се вършат от ваши стражари, войници и доброволци. Цялата ви Автономия се командва от Турция. Пък и ти, да ме прощаваш, комай от тамкашна софра ядеш хляб.

- Сегашните събития в Западна Тракия между реките Марица и Места са една гражданска война на верска основа. Мюсюлманите воюват срещу християните.

- Защо? - запита бързо Маджаров. Не искаше да даде възможност на пратеника да шикалкави.

- Защото допреди няколко месеца в Одринската война се биеха християните срещу мюсюлманите.

- Смея да те оборя, ефенди! В Балканската война ние, българите, не воювахме срещу мюсюлманите, а за да освободим нашите поробени братя.

- Затова ли прокудихте от родните им места толкова мирни турци? - запита злъчно пратеникът.

- Те сами тръгнаха към Турско. А сега се завръщат по тукашните села и грабят, де що сварят - каза ядосано войводата.

- Да, тъй е, господине - съгласи се офицерът и се поусмихна под мустак.

- Вие ги използвате като маша. Вашата главна цел е да унищожите всички български села не само в Източна Тракия, а и в Беломорието. Надявате се след време да присъедините всичката тази земя към Турция.

Войводата Маджаров вече трудно се сдържаше да не избухне. А капитан Адем ефенди усещаше това. Затова рече самонадеяно:

- Нашето правителство е демократично и независимо. В него равноправно се признават всички народности, които населяват Гюмюрджинския санджак.

- Без православните българи, нали? - каза сурово войводата.

- Ако не ви харесва, вие имате пълното право да си вземете всичката стока и да заминете за България на север от река Арда.

Тези приказки вбесиха войводата. Отсече твърдо:

- За нас България е тук, където сме родени!

Един от седналите наблизо мъже, който беше от четата на Маджаров, не се стърпя. Попита на български, уж тихичко, а го чуха всички:

- Войводо, да му пусна ли малко кръвчица на този фес?

- Немой! - скастри го Маджаров.

Преди четникът да е изрекъл още нещо, Адем ефенди проговори на чист български език:

- На война никой не знае кой какъв е.

Всички се слисаха. Мислеха го, че той разбира само от турски. Те не можеха да знаят, че офицерът е роден от майка българка, насилствено потурчена.

После капитан Адем продължи да приказва за условията, които предлага на православните българи Гюмюрджинското правителство. Войводата беше неотстъпчив:

- Никое българско село няма да се даде самоволно! Такава е волята на народа ни.

Офицерът скокна по младежки. Въздъхна загрижено:

- Господин Маджаров, сърдете се само на себе си! Аллах ми е свидетел, че направих всичко, що ми беше по силите, за да спася вашите села.

Капитан Адем пое оръжието си от патрула. Тръгна към своя охранен бял кон, без да се сбогува. Стъпваше с уверена крачка. Личеше си, че не се бои за живота си. Пъргаво намести крак в стремето и ловко се преметна върху седлото. Дръпна юздичката и шибна късо с нагайката си лъскавата задница на коня. Послушното добиче трепна и се втурна напред…

ІХ. НАЧАЛОТО НА СЕПТЕМВРИ 1913 ГОДИНА 

В началото на месец септември и в селото на Андрей, научиха, че насам е тръгнала огромна башибозушка сган, събрана от околностите на Гюмюрджина. Разбойниците били въоръжени с пушки от автономистите. Предвождали ги преоблечени турски офицери и войници, дошли от Одрин и Кешан. Страшната вест достигна до всички български села по този край.

В селото настъпи невъобразима паника. Селските първенци решиха да се съберат с хората от съседното селище и заедно да бягат към Доганхисар. Там с дружни усилия ще могат да устоят на башибозуците.

Селяните стъкмиха набързо багажа си и потеглиха с надежда за спасение. И семейството на Андрей тръгна. Башибозуците ги пресрещнаха със стрелба. Керванът се разкъса. Мъже прежалваха домочадието си. Жени изпускаха пеленачета из ръцете си. Деца се загубваха от семействата си. Едни хукнаха назад. Други се втурнаха към съседното село. Трети хванаха балкана на север. Който не смогна да избяга, погина.

Семейството на Андрей попадна сред хората, които се забързаха към Доганхисар. Скоро ги застигнаха други разбойници. В кървавата суматоха се загубиха и баба му, и майка му, и двете му сестри. Той и баща му продължиха по надолнището. Групата попадна в капан. Башибозуците изловиха всички мъже. Завързаха ги с пояси, или с върви и въжета. Подкараха ги към близкото турско село. А вече притъмняваше.

Андрей се обръщаше от време на време назад. Забеляза как просветна в пламъци родното му село. И другите селища наоколо запламтяха. Целият южен Родопски склон пламна сред нощта. Залюля го невиждана огнена люлка.

Като завързваха заловените българи, турците от башибозука ги успокояваха:

- Не бойте се! Ще ви закараме при нашия комендантин, да си кажете признавате ли Автономията. И ще ви пуснем.

Ала, щом ги спряха на мегдана на селото си, започнаха да ги избиват един по един - с ножове, с брадви, с щикове. Андрей беше последен на върволицата навързани мъже, а баща му - в самото й начало. Той го видя как се строполи на земята. По-право, замижа, за да не види. Очите му сами се вторачиха. Така си остана ококорен, докато не усети потупване по гърба. Възрастен турчин зад него прошепна в ухото му:

- Бягай, чоджум!

Почувства ръцете си развързани. Краката му сами хукнаха към тъмното. Скри се из селските градини, подгонен от лаещи кучета. Скоро излезе извън селото. Хвана без пътека в посока към Доганхисар.

Дъх не му остана, ала бягаше. Тръпнеше в огнена треска. Лъчите на ярките пламъци от пожарите го напичаха отвред. Не гореше слама - горяха живи български села!

Неволно зави към селото на Яна, за да я потърси. Отказа се. И там се виеха пламъци. В тъмнотията настигаше и отминаваше други българи. Към Доганхисар отвсякъде се стичаха уплашени хора от околните български села и махали.

Андрей вървеше и се взираше към далечните пламъци. Те прогаряха черното платно на нощната тъма и очертаваха мрачния силует на родопските върхари. Той още виждаше пред очите си изкривените от болка и унижение лица на ония петдесетина завързани мъже, които погинаха преди няколко часа. Над всичко отново и отново го спохождаше последният безмълвен поглед на неговия баща. „Горкият тате - помисли си Андрей със синовна загриженост, - той тъй и не разбра, че един турчин ме спаси…”

Х. ПО СРЕДАТА НА СЕПТЕМВРИ 1913 ГОДИНА              

По селата дойде вест, че на шестнайсети септември в Цариград е подписан договор за мир между България и Турция. Според него Западна Тракия, без околия Димотика, оставаше българска. Но изстъпленията на фанатизирани мюсюлмански банди, подстрекавани и подпомагани от турски офицери и войници продължаваха. Затова двамата български войводи се безпокояха. В град Дедеагач /*Александруполис/ все още прииждаха българи, очаквайки помощ от европейските консули, които ги окуражаваха. Ала дипломатите бяха в Западна Тракия и си мислеха едно, пък техните правителства бяха доста далече, та разсъждаваха много по-иначе. Уви! Простите селяни какво можеха да разбират от висша дипломация!

Над десетина хиляди български бежанци бяха придошли в Дедеагач. Очакваха се още толкова, че и много повече. Градската управа им отказа подслон. Затова се събираха в покрайнините на града, край казармите. И се трупаше едно невиждано стълпотворение от мъже, жени, деца. Заедно с тях - стотина хиляди овце и кози и още толкова коне, магарета, волове, биволи…

Баба Яна не хващаше вяра на никакви обещания за закрила. Тя държеше край себе си своята внучка Яна заедно с осиротелия Андрей, който беше застигнал двете жени в Доганхисар и повече не се отделяше от тях. Често им заръчаше:

- Хич не се делете от мене, чедо! Не се знае кой час пак ще хукнем къде балкана…

Селските кметове направиха списъци на хората си и ги изпратиха до европейските консули в Дедеагач. И туй не помогна. На деветнайсети септември войводите Маджаров и Славов получиха известие от своите съгледвачи, че пристанищният град е предаден на автономистите без никакво съпротивление. Лично консулите и гръцкият владика излезли пред града, за да посрещнат представителите на самозваната Гюмюрджинска автономна република.

- Змийско коварство! - изруга войводата Маджаров, научавайки това и напсува по селски.

И Славов се възмути. Какво можеха да сторят те със своите малки чети! Войводите проумяха, че цивилизована Европа никак не искаше да поизцапа белите си дипломатически ръкавици в тази кървава драма край Бяло море. Европейските управници не можеше да не знаят, че българското население в Западна Тракия, където то живее от векове, се изтребва и прокужда по волята на турското военно командване…

ХІ. РАННАТА ЕСЕН НА 1913 ГОДИНА

…Когато въоръжените автономисти нападнаха селото им, баба Янка и внучката й Яна грабнаха колкото могат багаж и потеглиха подир магарешката каручка. Там стърчеше каква ли не покъщнина, прикътана от старицата, още щом чу, че към тях се задава башибозушка банда. Тогава и другите селяни направиха същото и се втурнаха към Доганхисар, но преди да влязат в селото, се криха няколко дена по горите. Все се надяваха, че ще могат да се завърнат по домовете си.

Яна и баба й много се зарадваха, когато Андрей дойде при тях - сякаш видяха спасителя свой! Добре сториха като тръгнаха към Дедеагач. Само подир ден в Доганхисар връхлетяла мюсюлманска сбирщина от хаймани, пройдохи и разбойници. Опожарили селото…

Бежанският керван, огласян от невъобразим шум, говор, крясъци и рев на домашен добитък, се точеше по шосето от Дедеагач към Фере. От време на време проечаваше пушечна стрелба. Тя само за малко заглушаваше ругатните на конвоиращите стражари от Автономията.

Яна чу как един от тях се заканваше присмехулно:

- Сега ще видите България вие! Като стигнем река Марица, ще ви видим сметката!

Тя запита баба си:

- Какво има там, че ни се заканят тъй лошо?

- Сал има, какво друго - отвърна тревожно старицата. - Ще ни превозят оттатък реката. А там сигурно ни чакат още по-големи поразии.

Андрей крачеше редом с двете жени. В главата му все се въртеше мисъл за бягство от този керван, с който сигурно не отиваха към добро. Опасяваше се да кривне встрани. Най-отпред имаше десетина конници, отстрани - още стотина, а и в края на колоната не бяха малко. Стреляха по всекиго, който се опитваше да избяга.

Дългото шествие се точеше все на изток, все към Марица. А сетне накъде? - чудеха се българите. Никой от тях не знаеше. Едни от охраната обясняваха: „Към България ви караме”. Други казваха: „В Одрин ще ви оставим”. Трети направо заплашваха: „Мъжете - под нож! Жените - в Анадола!”

Андрей се тревожеше: „Не ни очаква нищо хубаво! Одрин е в турски ръце още от началото на месец юли”.

- Кьорави да проходите! - кълнеше високо баба Янка стражарите, когато видеше как застрелват някой грохнал от умора старец, под овехтелите мустаци на когото отдавна вече не димеше лула.

Конвоиращите стражари бяха зли. Сърдити като оси! Бързаха час по-скоро да се отърват от тази жива стока, за която отдавна е заложен капан на брега на голямата река. Вървяха цял ден. Чак на свечеряване спряха преуморените хора за нощуване. Каква ти нощувка! Време за нови насилия. От близките турски села връхлетяха крадци. Като лешояди налитаха на добитъка на безпомощните селяни.

При баба Яна дойде кметът на нейното село. Рече й:

- Дай и ти някой алтън! Цялото село дава. Тъй наредиха офицерите. Всякое село да си даде откупа, що са му отредили. Няма друго спасение!

Старицата не се пазари. Даде му исканата отплата.

Към среднощ я събуди някакъв дребен стражар. И той поиска пари, за да спаси челядта и стоката й. Смъдна я сърцето, ала пак посегна към туй, което беше спастрила за най-черни дни.

Сутринта, още щом се пробуди, баба Яна с ужас видя, че магарето й го нямаше до каручката. Не го намери наоколо. Току се примоли на един млад стражар да й купи от селото друго магаре. Той се съгласи веднага, щом съзря златната лира в нейната потреперваща длан.

- Кой знае откъде си крадено! - мърмореше старицата после, когато впрягаше в хамута новото си добиче. То никак не й харесваше.

Стражарите пак ги подкараха по пепелявото шосе… 

ХІІ. ХЛАДНА СЕПТЕМВРИЙСКА ЗАРАН ПРЕЗ 1913 ГОДИНА

С лошо настроение се събуди капитан Адем. Изми се грижливо със студена вода. Подкастри с остър бръснач тук-там русата си къса брада. После направи обичайната си сутрешна гимнастика. Облече нервно своята добре скроена синя униформа от самозваната автономна управа в Гюмюрджина. Закуси накрак и излезе навън.

Това, което научи, още повече влоши настроението му. Едва не замахна с якия си ляв юмрук да удари дежурния, който му докладваше за нощните издевателства на войници над задържаните български жени.

„На башибозука всичко му е позволено! - мислеше си капитан Адем ядосано. - Башибозукът може и да граби, и да насилва, и да коли. На него никой не му търси сметка, защото не носи военен пагон. На аскера е забранено да прави золуми. Разчуе ли се за безчинствата на войници, има да чакаме Европа да признае автономията на Западна Тракия!”

Още на ранина, слънцето току-що беше изгряло, капитанът нареди да изведат подплашените жени на селския мегдан, пред джамията. Щом ги съгледа в какъв окаян вид са задържаните, заповяда на войниците да се строят. Запита строго сержанта им:

- Кажи сега, чауш ефенди, за що се жалват тез хора?

- Гяури, капитан ефенди. За нож плачат! - Сержантът отвърна наежено. Той не подозираше какво иска от него този непознат началник с руса брада, който беше дошъл тук едва от вчера и току се бъркаше в работите на властта.

- Млък! - скастри го капитанът. - Я застани до дувара!

Адем ефенди се поразходи мълчешком пред задържаните българи. Попита ги спокойно:

- Кажете ми кой още ви граби и насилва?

- Че знаеш ли ги, чоджум - рече добродушно най-старата жена, - всичките си мязат като да ги е раждала една майка-проклетница. Запомних онез там двамцата. - Тя посочи с пръст към края на войнишката редица.

- Наредете се и вие при чаушина! - заповяда сърдито капитанът.

И другите жени посочиха още няколко войника. Офицерът нареди и те да се изправят пред дувара до сержанта. Заповяда на двама яки войници да завържат ръцете им с връв:

- Ударете им по десет тояги по гърба! - нареди строго и излъга още по-високо, та да го чуят отвсякъде: - Довечера аз сам ще ги разстрелям!

Всички гледаха и не вярваха на очите си. Сякаш това беше сън. Пък офицерът каза строго на строените войници:

- Хвърлете на земята всичкото, що сте взели от тези хора!

 Всеки войник започна да вади из торбата си, из пазвата си, из джобовете си златни и сребърни гривни, венчални халки, жълтици, везани момински ризи - всякакви женски накити и домашни вещи, спастрени от жените с години.

Адем ефенди се обърна към пострадалите:

- Всякой да си вземе само неговото!

Жените прибраха нещата си. И Андрей взе своето ножче с кокалена дръжка.

Като го забеляза, Адем ефенди се усмихна и рече привидно приятелски:

- Хубаво ножче имаш, с писано черенче! И аз имах таквоз навремето.

Андрей не му отвърна нищо. Само го изгледа, без да прикрива злобата си.

„Неблагодарна паплач! - възмути се наум офицерът. - Да не беше за пред европейските консули, аз нямаше да ви цепя басма на вас, ами…”

Адем ефенди сам раздаде това-онова на някои жени, докато не остана нищо на тревата. Нареди на войниците да подкарат задържаните. Когато пристигнаха на една гара, ги натовариха на четири вагона, без да им казват кога ще тръгнат. Офицерът със синята униформа им беше рекъл, че ще ги изпратят в Стара България, но те не му вярваха. На никого нямаха вяра вече.

Откъде можеха да подозират тия простовати селски хора, че случайно попадналият тук непознат офицер не им върши добрината си току така. И че още същата вечер европейските консули в Дедеагач ще получат съобщението:

„Днес най-сурово бяха наказани дванайсет войници, които са ограбили български преселници, пътуващи за България по своя лична воля и грижливо подпомагани от властите на Гюмюрджинската автономна република.”

Европа трябваше да бъде убедена на всяка цена, че в Западна Тракия е установено хуманно и демократично управление…

Когато се свечери, Андрей се осмели да заприказва най-близкия войник, който ги охраняваше. Стори му се разбран, та го запита по момчешки:

- Аркадаш, да вземеш да ме пуснеш, а?.. На ти ей туй ножче за армаган!

Попрегърбеният войник погледна ножчето с шарената дръжка. Пое го крадешком, огледа се настрани и рече тихо:

- Бягай, колкото можеш!

Андрей хукна. Като се поотдалечи доста, войникът стреля подир него. Нарочно не се целеше. Гръмнаха и други войници от охраната. Тъмнината заличи дирите на беглеца. Той се забърза на запад. Тичаше към сборното място, откъдето керванът ще потегли на север през планината към река Арда. Чак сутринта съзря в далечината търсената височина.

Все си мислеше за Яна. Къде ли е сега?.. Доста моми го задяваха, когато си беше на село, пък и в града, в гимназията, където учи три години. Баща му го спря: „На мене, синко - рече тогава, - търговец не ми трябва вкъщи. Търговците са търчи-лъжи. Я да те пратя аз тебе един бръснарин да станеш”. И още същата неделя го спазари при евреина Мизрахи. Хем занаят да научи, хем и пари да не плаща. Ще шета туй-онуй. Пък, когато изучи занаята, може и сам да си отвори бръснарница. Докато има мъже, все ще има и бради за бръснар! - Тъй го успокои тогава баща му…

Яна му харесваше. Имаше весел нрав. Често се закачаше с него - като да му беше по-малка сестра. А щом посегнеше да я хване за ръката, дърпаше се като ужилена, сякаш за пръв път го виждаше пред очите си. Той й се сърдеше, но то беше само за малко. И тя отново го подкачаше за нещо друго…

Андрей крачеше пъргаво нагоре по стръмното. Представяше си как ще настигне Яна и баба й. И как те ще му се зарадват, като го видят. И пак го унасяха младежки спомени, от които на сърцето му ставаше драго и радостно.

Мислите му кръжаха все около Яна. Пчели край пъстър цвят! Това лято тя пострада много. „То кой ли не си изпати от новата война!” - каза си наум той и се сепна. Зла догадка го споходи: „Ами, ако са я отвлекли, както сестричката й?! Или пък, не дай си Боже,… ако са я омърсили… - Побърза да се успокои: - Не, не! Яна е в балкана. Баба Янка знае как да я опази. Те са там и двете. Само да ги настигна веднъж!..”

——————————

СЪДЪРЖАНИЕ

Иван Енчев - Съдбата е стара лисица