СЕВЕРНА ХРОНИКА

Любен Панов

електронна книга

От Митеран до наши дни и малко по-назад

В памет на моите родители

***

Това, дето съм го замислил, не е от днес. Виждал съм го още в детските си сънища - все остря един молив, изсипвам стъргулките върху рогозката и започвам да изписвам дълги редове с много красиви букви…

Остря го внимателно, но графитеният му връх се чупи непрекъснато и вместо изписани редове, по средата на откъснатия от тетрадката лист се разпиляват големи черни мравки. На такива животинки ми приличат графитените връхчета. Същите мравки като тия, дето напъпляха пещника винаги, когато мама вареше мармалад от зарзали в голямата тава. Как усещаха това сладко занятие не знам, но обикновено не изчакваха да изстине ароматната смес и я налазваха в тънка китайска редичка, като спазваха стриктно техните си закони на ред и дисциплина.

И когато се събудех сърдит от несъстоялата се насън писателска дейност, до първата бащина заръка да свърша някаква работа си мечтаех за заглавието, което ще сложа на описанието си, ако в края на краищата в следващото ми сънуване моливът вземе, та се подостри. Не си мислете, че до избистрянето му онзи лист с мазното петънце горе в левия ъгъл беше вече изпълнен с описанието, което замислях в сънищата си. Дълги години той си беше останал там, в налазената от мравките на графита белота, през нощ подканвайки ме да седна и подредя в някаква писмовна картина красотата, която срещах всеки миг след събуждането си:

Разкошната ни градина, мистичната гора насреща, винаги усмихнатата ми майка… Жилестите ръце на баща ми, които можеха да забиват ралото и в най-камечливата почва, да плетат най-здравите кошове за сено в селото, или мокри от внезапно стекли се сълзи, да галят болно животно… Или пък скрито от чужди очи да ваят с длето стройните тела на истински гъдулки…По-големият ми брат, който се учеше да свири на една от тези гъдулки и караше мама да му приглася с протяжната „Чер арапин бял кон язди”… Двете ми сестри с техните момински тайни и безкрайна обич към братчетата… Буйната игра на двата коня из големия двор, току-що освободени от впряга на шейната с извитите високо нагоре широки плазове… Ами замайващият глада ни вечер мирис на мекици и гьозлеми / сгънатите на четири тънко точени кори, поръсени с току-що снетото от цедилката козе сирене и изпечени върху сача в пещника/?… Ами звуците от хармониката на Сандю през две къщи отгоре, които се смесваха с любовните песни на готвещите се за лов нощни птици?…

… И звездите на селското небе, когато, вече забравил за дневните лудории, съм приседнал мълчешката на къщния праг и съм отправил ненаситни очи нагоре, над върховете на дърветата, над голямата шир на „Юртлука”…Никъде другаде не съм виждал толкова близки и тъй разбиращи ме звезди…Говорим си като с книжката за Том Сойер или за историята на Ян Бибиян… Знам, че там горе някъде, в сумрака на нощното небе, е и Онзи, към когото мама понякога, останала насаме, се обръща с молба: „Боже, пази децата и мъжа ми живи и здрави…” /Мама не е вярваща, но е съвсем сигурна, че „горе” има невиждаща се сила, която пази доброто на земята от посегателствата на злото./ След такива вечери не можех да не виждам в сънищата си очакващия ме там ненаписан разказ за моя дом в селото, което обичах с невероятното чувство за вечна принадлежност един към друг…

Сега, надвесил се над едно малко кино-екранче, наречено монитор, и прехвърляйки през буквите на клавиатурата бледите си и вече трудни пръсти, си мисля, че отдавна съм закъснял за мечтаното описание. Не нарисуваш ли веднага, в същия миг, видяната в детството ти красота, е винаги късно да пресъздадеш в картина истинските й багри. Освен в момчешките си сънища, никога повече не съм се опитвал да го направя. Около мене и пред мене винаги съм имал богатството на боите, много детайли от детското ми въображение придобиха реалност и можех да ги изследвам и рисувам, виждайки с очите си техните очертания, но…

Но… никога не можах да срещна „Онзи”, към когото майка ми отправяше молби за добро, за да го попитам защо в създадените от него човек и природа е смесил красивото с грозното, доброто с жестокостта, вечното с преходното. Поломените от мълнии вековни дървета в гората, сушата в необятното поле, нагонът за самоизяждане, безкрайната вражда между видовете… Да го попитам за всичко онова, което ми е пречело или не ми е давало време, сила и самочувствие да изпълня ред по ред онзи бял лист от сънищата с моите детски вълнения. Едва сега, на тези години, макар и несрещнал се още с Него, започнах да разбирам смисъла на връщането назад: за да мога да изживея още веднъж великото чувство за принадлежност към онова, което наричаме живот…

Написаното тук е и за моите деца - синове и внуци, бъдещите ми читатели и безпристрастни съдници. Пред тях съм длъжен да представя нещата такива, каквито съм ги видял в спомените си, с техните истински имена. В младостта на моето време, за да не излъжа себе си и другите, аз не сложих онзи лист на пишещата машина. Доколкото мога, правя го днес.

1.

Село в мъжка длан

Когато се върна от странство, Дяко Чеха събра неколцина пред пейката на свако си, моя баща, за да удиви селянията какви чудеса е виждал по чуждите земи. Преди време Дяко замина да търси работа в Чехия, мота се няколко години в тамошните кафенета и сега се беше върнал изтупан в европейски голф с превръзки на крачолите под коленете, с пристегната в кръста винтяга, гарнирана със спретната зелена шапка с малка периферия. Каза на удивените, че така се носели богатите чехи, когато излизали на разходка из Татрите. Попитан за чешката бира, поевропейченият ни вече съселянин обясни:

- Два галона бях помъкнал занасам, ама ми я взеха на пражкото летище. Не можело в самолета алкохол, нали разбирате…

Баща ми, и той като другите горд, че живее в това село, което вече си има и чист европеец, току си постави въпроса:

- Ами, Дяко, като си пътувал със самолета, сигурно си минал и над Недоклан. Как изглежда отгоре, да му се не види…

- Е, как, минах бе, свако Янко, то от тука ми бе пътят, нали…Да знаеш, селото отгоре не се вижда. Видях го чак като го задминахме, някъде над Юртлука. Забелязах колибата на Тюфекчията, та тогава се сетих да се обърна назад. Ами че то като в една шепа, бе, свако… Скрито от всякакъв поглед. Тъй че бомба не може да го уцели, ако пак стане война…

- Така е, сигурно е така, ама не дай боже…

Компанията на баща ми добре знаеше, че от целия разказ на Дяко Чеха истина беше само името на Тюфекчията, когото още с основаването на текезесето го бяха назначили за „полски” - пазач на нивите. Още първата вечер на завръщането му, от къщата на баба Васила се дочу крамола, минути след което съседката Цанка беше докладвала причината на събралото се пред портата любопитно общество. Дяко донесъл подарък на доведения си брат Сандю, тъкмо ергенче, една шарена хармоника, но в радостта си Сандю, докато отварял тежката кутия, я изпуснал на циментеното стъпало пред прага и десният капак на хармониката, откъм копчетата, леко пострадал чрез спукване на лъскавата слюда. Ядът на Дяко се ливнал върху момчето не по чешки, а по чисто недоклански:

- Къде зяпаш бе, заспо такава! Аз с тази хармоника през толкоз гари да мина, да я прехвърлям от влак на влак, от спирката през гората да я мъкна до тука и пак здрава да я донеса, пък ти да я затриеш…

От влак на влак, значи, а не от самолет на самолет, но свако му Янко предварително беше простил желанието за светска изява на поевропейчения си племенник.

Ала наред с лъжата, Дяко беше казал, случайно или не, и една истина: гледано отвисоко, от северния му хълм, покрай който минаваше пътят за Кемаллар /Исперих/, селото буквално приличаше на полуотворена груба мъжка длан, загърнала стотина разхвърляни бисера в нейната низина. С четири бряга. Единият на изток, където беше влаковата спирка над гората. Другият на запад, който се сечеше от бахчите и черния път за прякото ни отиване пеша или с каруца до цивилизацията - близкия град. Третият на север, който закриваше хоризонта над железопътната линия на барон Хирш за Каспичан и морето. И четвъртият на юг, срещу самото село, над чийто гръб се зеленееха най-богатите ниви на селото. Всеки „бряг” си имаше и свое име: Спирката, Дълбокият път, Линията, Юртлука. И всичко това - заградено от златни ниви и гори.

Бисерите бяха къщите на хората, празнично изпъстрили долината. Повечето кирпичени с надплетени пръти, рядко тухлени, но оградени с много уют дворове и градини, пълни с весела зеленина, овошки и лехи със зеленчуци. След дъжд селото така блестеше в своята свежест и чистота, че в стъклата на прозорците слънчевите лъчи отразяваха цялото цветно царство на всеки дом. По-тертиплиите стопани бяха сковали широки дъсчени порти с две крила, за да могат по-свободно да влизат надстроените с ритли високи каруци по време на жетва, когато трополяха пълни със снопи, царевичак или с тежки от зърното чували.

Местата, където обществото на селото се събираше и за празник, и за скръб, или просто да научи някоя новина от света, бяха на брой колкото меките брегове на тази длан - четири.

Училището - на първия учебен ден, на „Кирил и Методий” , в края на май общоселски да се оберат черешите от двора му и в деня, когато един път на месеца от града идваше „парната машина”. „Парната машина”, придружавана от винаги кисел фелдшер с мръсна престилка, беше огромният полеви войнишки казан на четири колела, теглен от коне, който спираше във всяка махала, където в първите две-три години след войната всяко семейство беше длъжно да донесе дрехите и завивките за изпарване. Намирането на една въшка дори си беше голям срам за стопаните, защото случеше ли се това в семейството на ученик, градските инспектори изпращаха депеша в министерството на просвещението, преди още да са събрали солените глоби. Пари за глоби нямаше, но една паразитка понякога костваше и чувал жито на бащата.

Хорото - просторният мегдан под дренака, в края му с леден кладенец, където хората излизаха да покажат своята жизненост: на Гергьовден, дните около Великден и на Голяма Богородица - съборът на селото. И на всяка сватба, разбира се. Българска или турска, в деня на сватбата никой не излизаше на нива или пазар, всички отиваха да споделят радостта на младоженци и родители. Всяка тревичка на този мегдан познаваше до съвършенство нотите на три „банди”: бандата от Гьолджука /циганския квартал на Разград/, дущубашката банда /на циганите от съседното Ясеновец/ и най-търсената и най-очакваната - бандата на Кикито. Никой не знаеше българин, турчин или циганин беше Кикито. Но разчуе ли се, че кметският наместник е пазарил за тържеството Кикито, „Хорото” се пълнеше часове преди неговото идване. Акордеон, флигорна, устна хармоничка, в хода на мелодията замествана от крушево листо, голям тъпан с мощни чинели и крачен педал за управление, понякога и цигулка. Изпълнители - един. Това беше Кикито. Човекът-банда. Наричахме го така, а не човекът-оркестър, защото все още нямаше кой да ни каже тогава що е това оркестър… В по-сетнешните години идваха и Айвазовите, интелигентни цигани, братята-цимбалисти от града, които завършиха дните си в началото на новия век като просяци в един от пловдивските подлези…

Неотдавна, когато Украйна започна да се дели окончателно от Русия и центърът на нейната столица - „Майдана”, бе превърнат в кърваво стрелбище, една от внучките ми ме попита що е „Майдан”. Обясних й, че всъщност това е мегдан, като мястото за тържества във всяко село, като недокланския навремето, но за разлика от украинския, нашенският събира усмивката, радостта от прекрасния живот и самочувствието на хората, че са най-важната частица от него… На нашия мегдан никой и не си помисляше за смъртта, макар че пътят за гробището минаваше тъкмо от там. Тя си идваше неканена, но закономерна и не изненадваща никого. Случвало се е по време на най-бурната веселба покрай хорото да мине погребална процесия. Тогава музиката и хорото просто секваха изведнъж, а играчите, все още задъхани от ритмите на танца, застиваха прави и сваляха каскети в знак на почит към умрелия.

Горната и Долната чешма - местата, които не оставаха без хора или животни нито час, независимо от сезона, но най-вече бяха едни от любимите места на малки и големи. Горната извираше под северния баир, обрасъл с вековна брястова гора, та нейната вода се пазеше главно за пиене. Това, което се оттичаше в дългите й корита, се отвеждаше в едно друго, много по-широко, в което невестите и свекървите перяха черги и дрехи, но доста далече от двата бисерни чучура. Голищарчетата, идващи да се попличкат през горещите дни, се гонеха надолу, по образувалата се от чешмата вада, която преминаваше през половината село, стигаше Хорото и продължаваше до тухларната. Едно от светите места не само заради близостта на турските гробища долу и българските - горе на високото, а защото освен нивите, тук се криеше хлябът на най-младата общност.

Тухларната даваше работа на нас, момчурляците от цялото село, защото ни наемаха да месим кал за кирпичи като водачи на впрегнатото в бъркалото магаре, после да редим кирпичите в огромната пещ, да носим дърва от близката гора за паленето й, а и да чакаме тяхното изпичане и превръщането им в червени тухли. Е, ако имаш късмет, може да случиш време без конски мухи и възпитано магаре, което по „споразумение” кротко да обикаля безкрайното колело, пък ти да си береш дренки на сянка… Зависи и от магарето, и от времето, и от чорбаджията, ако не бърза да изпревари зимата със строителството на новата си къща. Ако пък бърза - одма колелата и магаретата стават две, пещите също, а ти оставаш сам да обслужваш „поточната линия” като единствен технически изпълнител. Без сянка, дренки и чупене на лешници…

Долната чешма обикновено събираше пастирите на обяд, водата й също се пиеше, но гледахме на нея с обяснимо съмнение - извираше под могилата в близост до турските гробища. Пък и не знаехме какво има долу, под шапката на самата могила, защото никой не смееше да я разкопае от страх да не събуди голямата вода и тя да залее бахчите надолу към града. През зимата тъкмо тук бащите ни караха да водим под строй крави и овце на водопой, да се поразтъпчели из снега, че да им дойдел после апетит за сухата люцерна.

Тази чешма помни и лудориите на момчурляците от десетки поколения. За всичко забранено от мама и тати, тъкмо на това място се обменяха „лекциите” на по-интимни теми: цигарите, любовта, прашките за бой по гълъби и гургулици, които населяваха близките до чешмата върби. Издебвахме понякога и дошли от гората зажаднели костенурки, върху които упражнявахме детската си жестокост - костенурката си покаже главата да види кой е спрял морната й походка, а ти забиеш във врата й ръждясало ножче и чакаш да й изтече кръвта… Някога в пловдивското село Секирово, когато го нарекоха град Раковски, решиха да отпразнуват събитието с отварянето на ресторант „Жълвата” /по тамошния диалект, иначе „Костенурката”/. Спомняйки си детските години, никога не влязох в този ресторант, макар че тук е родното място на жената, с която споделям вече почти половин век…

2.

Фамилията

Паноолар. Фамилията ни, както звучи на турски. И с което няма как да не свикнеш, защото на всеки трима тук срещаш двама с турски имена. Пановите, значи. Миллета /рода/ на дядо Пано. Турците обичат да слагат в края на българските фамилии наставката „олар”, вероятно за да ги приближат до звученето на техните си. Нещо като „оглу” да речем - Ахмедоглу, Хасаноглу, Сюлейманоглу… По чорбаджийски. Пък нашата фамилия е и най-многобройната в селото. След нас турците слагат Рачоолар /Рачевите/, Дончоолар /Дончевите/, Деньоолар /Деневите/ и т.н. Долу-горе ни редят според броя на „електората” на съответната фамилия, но и според нещо твърде важно за тях: по „икономически признак”. Колкото по-имотна е една фамилия, толкова по-голям ще е „ишерета” /уважението/ към нейните членове. Главно нивите, разбира се, после идват говедата и овцете, след тях инвентара.

А „Паноолар” в това отношение не отстъпват нито на крачка от най-почитания сред турското население Хамди - за българите „Богатият турчин”, известен на всичките малчугани с нашарената си „каруца за пазар”, теглена от два красиви черни коня с медени звънчета на хамутите. Каруца като другите, но за леснотия на децата си Хамди беше измислил едно стъпало в предната й част, като на файтон, та не се налагаше мъчително катерене по иначе високите ритли. Цяла мечта си беше всяко дете да се вози на такава каруца. Сигурен съм, че Богатият турчин не беше чел Йовков, но вероятно беше дочувал за магическата сила, която са излъчвали рисуваните звънливи каручки на Сали Яшар от близката ни Добруджа…

Никой не обявява имотното си състояние в деклариции, няма я още днешната НАП, но затова пък има озлобени и непреклонни бирници, готови срещу една кокошка от съседа да ти съсипят стопанството по негова „поръчка”. Всичко и за всички се знае - колко са ти хамбарите, кой колко жито къта скрито извън тях, колко дни вършачката е работила само за твоите снопи, едно или две прасета си заклал по Коледа… Тези работи се знаят при нужда „за компромат”, тогава непозната дума. Познатата е „предателство”, но никога неизползвана. Може и да е имало, но аз не помня баща ми да е набеждавал турчин или българин в предателство. А ако е имало, то е било през 50-те, когато някой от „слънчогледите” със злорадство се е снишавал до плетищата да гледа как по-заможните стопани с мъжки сълзи водят добичета и стока към оборите на новите общи стопанства и как само срещу един подпис се отказват от собствеността си върху стотици декари земя… Но за това сигурно ще стане дума по-късно.

Та за рода на дядо ми Пано.

Нищо друго, освен че води началото си от капанското село Дряновец. Веднъж, вече прехвърлил петдесетте, попитах баща си защо поне една снимка не ни е оставил този човек.

- Той не беше по тия работи, не ги обичаше. За Стария хората казваха, че Пано Митев никога няма време да се занимава с две неща: с политиката и с глезотиите на живота.

Че не си е правил „селфи” ми е ясно. Сто години преди изобретението, наречено смартфон. Но чак пък да е бил противник на една снимка за спомен, след като в околията е имало поне пет фотографски ателиета? От друга страна, като се позамисля, девет деца, и деветте живи до старини, и деветте с имот и свои деца… Искало се е работа в ония военни времена, искало се е обикновеният човек от село да защитава честта на своето голямо семейство, да гради достойнството на неговите членове… Работи много ниви, отглежда и продава добитък и накрая, когато вече се разболява от „стомашна болест”, спира тежката работа и става нещо като акционер в книжарската задруга на Възелови. Но без да се надява само на търговската печалба на книжарите, защото вече е създал що-годе прилично състояние на децата си.

Тъкмо от тук произлиза моето ученическо недоволство към многолюдния ми род. Почти всичките ми приятелчета от прогимназията, а сетне и от гимназията, все се хвалят със своите дядовци и прадядовци - хайдути или четници, големи книжовници, царски съветници или съдии, партизани и ятаци, депутати, околийски началници…А аз не мога… Защото „единствен” моят дядо е бил съвсем, съвсем обикновен дядо… Дядо ми Пано Митев явно наистина никога не е имал време нито за хайдутство, нито за политика, нито пък да глези децата си с писани каруци. Многобройната му челяд го е дърпала не за политическо име, а за хляб, ниви, къщи, добитък…

Аз не знам даже баща ми или някой от чичовците ми да са се бъркали в политиката. Освен в два случая:

Първият, когато една сутрин, съвсем в началото на 50-те, изкарвайки от голямата порта конете за водопой, заварва изписано пряко върху дъските с едри варови букви: КУЛАК - НАРОДЕН ВРАГ. Дочул е по читалищния „Филипс” за намерението на властта да национализира богатствата на фабриканти, банкери и бивши царски хора, а селяните да влязат с имотите си в колхози по съветски тертип, но няма вестник да прочете кога и как ще стане това.

Същата сутрин този „първи очерк” за по-имотните в селото се изписва и върху още две порти: портата на Димитър Панов и портата на Нецо Панов. Братята му. Портата на Богатия турчин остава чиста. Вероятно „очеркистът” на новата власт е имал намерение да спечели още тогава „електората” на турците за новите промени. Защото, ако и него нарече „кулак”, може да стане така, че и най-бедният турчин да не влезе в текезесето. Пък и защо му са на текезесето само членове без ниви и добитък.

„Народният враг” Янко Панов бързо се усеща и рязко сменя посоката. Вместо за Долната чешма за водопой, удря за обратно към двора по един камшик на жадните коне и ги затваря в топлия обор.

Само след час първите „парламентьори” чукат на малката вратичка в градината - председателят на селсъвета, разсилният Тюфекчията, който вече изпълнява и длъжността шериф на селото, и един непознат, вероятно от околийското.

- Янко, може ли да влезем да си поговорим за една работа?

Баща ми е отворил наполовина вратата на пещника и подава глава:

- Не може. Чумав съм.

Затваря се зад къщните стени и се инати месеци наред. Янко Панов не може да си представи как ще завие дизгините на два коня, как ще подкара към чуждите обори две крави и стадо овце и как ще се раздели със стоте декара бременна от плод земя, хранила голямата му челяд… А да му остане в двора само диканята с назъбените кремъци. Скрил е в сеното на плевнята и единствената в селото веялка, „машината”, отменила на много съседи уморителното ръчно веене на зърното, за да не измъкнат и нея някоя нощ…

И вторият случай, когато произнася следващата си политическа фраза: съвсем в края на миналия век, времето на „реституцията” като първа проява на „българската пролет”,

макар че тя се случва през дълбоката есен на 1989 година. Разбра, че новата власт е взела решение да се ликвидират текезесетата и „земята да се върне на старите й стопани в реални граници”. Новината ни свари над селото, където той обработваше един декар „частно ползване”, даден му навремето като компенсация за предадените на стопанството ниви. Косеше люцерна и зад него откосите на прясното сено се диплеха на малки игриви вълни, побутвани от хладния вечерник. Бях взел със себе си малкото филипсче, неизменния ми спътник в пътуванията и напоследък - по болниците.

- Поседни малко.

Спря, заби косата в земята и изслуша съобщението на диктора. Взе буца пръст и я захвърли зад гърба си.

- Винаги съм казвал, че комунистите ми взеха земята и пак комунистите ще ми я върнат. Само че тя отдавна вече не е моя. И вашата няма да е… Това да го знаеш. Тя е ничия земя.

***

На залез очертанията на някогашните синури са най-зрими. Полусянката на отсрещните хълмове сгърбва нивите в заоблени просеки - колкото и да са задълбавали в годините, тракторите не са могли да зарият дълбоките каруцарски междини.

Моето и чуждото не е само в спомените или само в емлячните регистри. Има го и белегът. Изглежда, земята не е искала да се предаде толкова лесно, без ропот, на сватбения указ. Не знам как сетне се е спогодила с новия си жених, но че е запазила белега на предишния си стопанин - сигурен съм. Виждам го при всеки залез.

- Ей онази, от големия орех до самата кория, беше на чичо ти. „Коруджика”. Опъни сега една права между нея и Юртлука, до асфалта! Двайсет декара - пръхкава и силна. Като юница е! Тя беше моя.

С едната ръка баща ми се е облегнал на косата, забита в люцерната, с другата сочи отсреща.

- Защо казваш беше, нали сега законът ще ти я върне?

- Защото тази земя никога няма да бъде моя. Питал ли е законът Тя кого иска? Че аз ще бъда неин - да. Стар съм. Господ ще каже кога ще стане това. Но моя - вече не. И твоя няма да е. Много ви е далече роднинството. Да речем - ще я наследиш. Е, и?… Как ще й кажеш, че си й стопанин!?

Истината се стоварва като чук в нашия иначе кротък разговор. Не мога да й кажа. Не съм я ровил, не съм я оплождал, не съм я разраждал. Другият, истинският стопанин, си отива. Аз съм припознатият.

***

Десетина-петнайсет години след това. Чинно стоя пред вратата на новия земевладелец. Тюфекчиоглу е новият владетел на земята, на инвентара на ликвидираното текезесе, купен на цената на една каруца. Като тази на Богатия турчин да речем навремето. Позната фамилия - Тюфекчиоглу е наследникът на полския пазач, после разсилния, а най-после и собственика на кабелната телевизия Тюфекчията. Тюфекчиоглу отдавна и повече от баща си има уважението на тукашните. „Чорбаджи” за местните, за дошлите от другаде „господин Тюфекчиоглу”. Чорбаджията крачи почти тържествено из канцеларията и се прави, че не ме вижда. Изкашлям се.

- Ти ли си онзи, дето иска да продава? Влизай де.

Пристъпвам малко стегнат. Десетина години наред по някакъв измислен от него договор ми пращаше по 6 лева на декар рента при чиста печалба за него 500. И явно сега не прочита върху лицето ми каквото и да е уважение.

- Аз съм, господине.

Отпива чай от пръстена чаша. На покана не мога да се надявам - държи ме прав.

- По 300 на декар. Така върви. Само че не на парче - всичката. Комасация, нали разбираш?

- Доколкото знам, реалната цена е хиляда, господине.

- Ако искаш. Пък и брат ти онзи ден почина, кой ще ти оправя тука нещата…Да не те бъркам? Ти нали си от Паноолар?

Вади кутия марлборо и дълго си играе с позлатена запалка.

- Паноолар, значи. И вие като нас. Тръгнахте на голяма екскурзия , ама за разлика от нас май няма да се върнете в селото. Изчезнахте някъде бе, свършихте, не е ли така?

- Грешиш, господине. Гробищата ни са тука… И все ще се намира някой от нас да минава и да ги прелива…

Стенокардията започва да ме души. Присядам на прага и в сумрака на замъгления ми поглед изплува скоклестата снага на баща ми… Такъв, какъвто го зная от времето, когато уверено стъпваше в дълбоките бразди, запретнал ръкави до лактите на жилестите си ръце. Усещам упрека му в болните си артерии и в този миг съзирам как върху призрачния силует връхлитат побеснелите коне на Богатия турчин от моите спомени и пъстрата звънлива каруца на Сали Яшар с трясък премазва безжизненото тяло на стареца…

„Всичко е наред, спокойно, ела сега навън да подишаме чист въздух…” Жена ми е излязла от колата и тръгнала да ме търси из лабиринтите на чорбаджийските сараи.

3.

Сталин умря

Усещам, че някак леко слагам тази хроника върху листа. Не знам от какво е, но ми е хубаво да гледам картините в живия ми спомен за всичко онова, останало далече, далече в годините, рисувани с чистото детско възприятие, лишено от творческа нагласа или автоцензура. Сигурно мама е разбрала моето намерение и е слязла от небето да ми помага. Приседнала е на прага до мене, оправя с привичните си чевръсти движения бялата си забрадка и ми диктува: „Чакай, не е така, ей така беше!…” И слънчево залива къщата със звучния си смях, неразделното нейно оръжие срещу всяко зло.

Захвърлил съм всякакви справочници и енциклопедии, дълбоко в шкафовете стоят непипнати високопарните философски речници и исторически анализи. Не ми трябва философия, не ми трябва и история, за да открия пред внуците си онова, което в годините се е трупало у мене не само като мимолетен спомен, а и като преживени мъка и щастие, устрем и слизане, радост и гняв, истина и лъжа. То още е в мен и пред мен, и щом е така, не искам да скривам себе си зад фалшивата естрада на думите. Александър Бандеров го е казал много по-добре от това, което искам аз да ви кажа: „…Ако останат спомени/ за времето, в което съм живял,/ дано да бъдат искрени/ и на разбран език да ви звучат…” Когато днес исках да спомена за първи път името на майка си в тези записки, неволно издърпах от лавицата сборника му със стихове „Сириус” /2008 г./, издаден посмъртно…

„Откъде се сети сега за Иван Николов, ей сега ще вземе да те излъже нещо този лангудер… Не му показвай компютъра, нали знаеш, че Иван беше по техниката, ще вземе да ти го поправя и на часа ще ти го развали, царство му небесно…” Мама си отиде отдавна, когато синът й все още не знаеше как да започне разговор с умната машинка, но нейният земен интерес към фантастичното не може да не й е подсказал дори Там, горе, в каква насока се е развило вълшебното огледало на лошата царица. Или пък колко бърз е станал пощенският гълъб, отнесъл добрата вест на заточената принцеса…

Бяха я посочили за библиотекар на селото още в първата година след референдума за република, когато спуснаха директива да се направи ревизия на всички библиотеки в държавата, за да се прочистят от „ненужната” книжнина. Трябваше да се отвори място за новата, „нужна” литература. Как да не си спомни човек, обаче, че точно от този момент нататък настъпиха едни от най-радостните дни за децата в семейството, когато всички ъгли на стаите изведнъж заживяха с пожълтелите и оръфани страници на Джек Лондон, Карл Май, Юго, Перо, Андерсен… Всеки ден, и за всекиго по нещо. Някакъв ред в „разпределението” на новите читанки слагаха двете ни по-големи сестри. Те бяха и тези, които заплашваха с „пошляпване по ръцете”, защото братчетата често обичаха да рисуват с молив или мастило любимите си герои направо върху кориците. По библиотечните въпроси, най-вече какво да бъде хвърлено и какво не, мама се допитваше до градската си приятелка Вяра Кирова - първата началничка на просветата в околията. Бяха се сприятелили на някаква женска конференция по линия на отечествения фронт, после заедно бяха посрещали Георги Димитров от Москва. Идва един ден „на ревизия” у нас учителят Киряков, вдига от постелята ни книга на Дънов и ошашавен пита:

- Е как бе, лельо Яно, ти поне трябва да знаеш, че тази книга не е от полезните, скрийте я от децата.

- Знам бе, даскале, ама списъка на нашите книги го прави Вяра Кирова!

Това беше последната забележка на Киряков относно четивата в нашата фамилия. Никога Вяра не беше правила списък с препоръка какво да четем, но мама винаги държеше да постави /в наша защита/ даскалите на мястото им в такива случаи. Извиква я веднъж директорът на гимназията да й мели сол защо са ми намалили поведението с цели две единици. И че родителите трябва да вземат мерки за оправянето ми.

- Слушай, другарю директор! За мене синът ми е най-доброто момче и аз не съм му намалявала поведението. Който го е намалил, значи знае и как да го повиши. Аз съм до тук. И повече няма да идвам.

Така и направи - през цялото ми юношество тя не познаваше нито един от моите учители. Бедността ни беше хванала за гушата и за мама най-важното бе да съм здрав и да израсна като добър човек, „че иначе нито на себе си, нито на другите ще можеш някога да помогнеш.”

- Свако, дошъл съм за някоя окуцена кокошка, че няма какво да се яде. Ама виж да не е с двата крака, че може да я сложа и на полог.

Иван Николов е сатирикът на селото. От там - и „политическият наблюдател”. Езикът му е признат за най-пиперлията. Безобиден е, има рядкото качество да не се скара с никого, но веселият му нрав не пречи да намери онази укорителна черта от характера, която обикновено старателно криеш от другите. И да ти я тресне изневиделица така, че да не му се разсърдиш, но и да издадеш с червени петна по лицето, че си признаваш грешката и баш не ти е удобно да я припомнят тъкмо сега.

Баща ми твърде добре знае накъде бие неговият племенник по женска линия. Той е един от най-добрите стопани, но и един от най-кибритлиите. Научил е кокошките да се оглеждат, преди да опитат упражнението „прескачане на дворната ограда” и да се озоват в цветната градина пред къщата. И да не предприемат намислената хвърковата гимнастика, ако той е наблизо, защото напълно в реалностите е да останат най-малкото без крак или без здраво крило от хвърленото по тях дръвце, приготвено за печката.

Случи ли се това, обаче, непременно следва задължителното медицинско обслужване: нахокването се смесва с почти извинителното „Ако ме беше чула, ама господ ти е скрил ушите, нали…” , после изкълченото се маже с „креолин” или с изгоряло масло от трактор, съхранявано за главините на каруцата. Накрая болното място се превързва с чиста носна кърпичка. Така, завършил операционната си процедура, коравият мъж започва да гали главичката на загазилата животинка, докато тя не закаканизва своето кокоше „кър-кър-кър” като знак за успокоение и прошка…

- Ако ти трябва за полог, Иване, рано е. Началото на март сме. Оборите още не са се стоплили. А ако е за яхния - пак няма да ти дам. Иди искай от текезесето, нали са твои хора… Там с два здрави крака и гладни кокошки дал господ… Хем не са затворени зад врати с табели… Пък дали окуцяват или не - това си е кахър между нас. Кога да сгрешат - решението си е тяхно, само възпитанието е от мене…

Тук Иван вече разбира, че приказката ще тръгне накриво.

Въпросът за текезесето е незараснала рана. Иван Николов влиза с пет-шест декара люцерна и нито едно рало, пък баща ми трябва да се раздели със стотина декара, два коня и две крави, две дузини овце, веялка, кораб за грозде, два чифта конски шейни с широки половин метър плазове…Дъждовете не смеят да заличат белосания с вар надпис върху голямата дървена порта: „Кулак - народен враг!” Четиридесетте години на Иван Николов му носят достатъчно мъдрост, за да не позволяват и на него да вземе една мокра метла и да скрие този „паспорт”, или пък да подскаже подобна смелост на свако си.

- Хайде, хайде, не се вържи, не виждаш ли, че се майтапя. Чакай да ти кажа новината, може да ти стане по-весело.

- Скоро няма да стане. Казвай.

- Сталин умря.

Поне минута баща ми мълчи, като замислен за нещо свое, далече от разговора.

- … Ти отде разбра?

- Вчера сложих на трактора да заредя акумулатора на филипса, на радиото, та тази сутрин бях в читалището да го включа. Тъкмо съобщаваха, даже в хоремага още не знаят.

Иван Николов е единственият в селото, който разбира от акумулатори и някои други машинарии от модерната техника, защото са му дали да кара едно старо зеторче, кой знае как намерило се в селото ни след войната.

Реакцията на баща ми е само леко присвиване на очите.

- Е, и?…

- Ами как така „и…” Не може ли това да е и смъртта на колхозите!

- Не се притеснявай, ти членуваш в нашите колхози.

- То където техните, там и нашите. Нали разправят, че заради това Сталин отровил Димитров. На Димитров не му се искало да се тръгне с отнемането на земята. Само че аз ти го казвам да живнеш малко, защото текезесетата сега може и да… Нали се сещаш… А, свако?

- Не ме интересува, Иване. Вече нищо не ме интересува. Големите все някой ги трови. Царя го отровил Хитлер. Хитлера - най-близките му генерали… Сетне пък Сталин отровил Димитров… Утре ще кажат, че пък Сталина отровил онзи, дето ще му заеме мястото… Тях има кой, нас, нас няма кой да замести.

И след малко, само на себе си:

- И този няма да умре… Никога…

- Не те чух, бе свако.

- Нищо. Казах, че леля ти ме чака за дърва.

Знак, че на политиката се слага точка и новинарят трябва да си ходи.

През това време една от кокошките е усетила липсата на контрол и със свистене се прехвърля при разкоша на цъфналите лалета пред къщи. Късно е да усети грешката си - баща ми одма вдига едно дръвце от близката купчина и се прицелва да го зафичи по нещастницата, но внезапно сваля ръка и в тишината на двора остава само благословията му: „Хайде днес от мене…Днес се отърва, ама опитай утре…”

Установявам, че новината на Иван Николов все пак е направила малък отпечатък. Малък, но отпечатък…

През нощта по средата на портата, напреко стария надпис, някой е заковал с малки пирончета лъскав портрет на усмихнат мъж с големи мустаци и красива генералска фуражка с кокарда. Върху гърдите на мъжа има черномастилен печат с чуденка накрая: „ВЕЧНО ЖИВ!” Вдясно от лъскавия плакат селският политпросветчик е забравил неизтрити последните две думи на стария варосан надпис: „…народен враг!”

На сутринта баща ми натирва на улицата конете, кравите и овцете, и пресипнало нарежда на племенника Иван, който чака зад вратата с двуметрова гега:

- Карай ги на новите им ясли!

Никой от съседите не вижда мокрото от внезапно потеклите сълзи брадясало лице на мъжа. Още с връщането си в празния вече двор той се свлича на дънера, където е клъцвал някоя „окуцена” кокошка, за да има с какво да посрещне завърналите се във ваканция дъщери и синове…

***

Чудото идва след много време. В края на миналия век. Вестниците се надпреварват да пишат за сбъднали се прокоби и за долетели от чужди планети двукраки и по-умни от земните човекоподобни същества, с огромни ръце и много малки челца, с големи уши и уста, стояли досега отвъд желязната завеса поради липса на демократична дестинация за нашата страна. И всеки ден отпечатват лъскавите портрети на някакви богочовеци, които бдели денонощно за хорското спокойствие, благоденствие и здраве. Но сега, когато колхозите вече ги няма, а синовете са навършили бащините години, хората съзират в тези вестникарски портрети да се крие едно и също лице.

Портретите имат различни имена - български или руски, славянски или неславянски, отсам океански и оттатък океански. Рисуват ги с усмивки или без усмивки. С фуражки или без фуражки. С мустаци или без мустаци. С бради или без бради. С обрасли или с бръснати глави…

… Но лицата на богочовеците се събират все в чертите на един и същи образ.

Само ние, по-старите от вас, се досещаме, че бащиното предсказание и предсказанието на някогашния селски политпросветчик се е сбъднало. Макар че възкресението никога и никъде не е оповестявано досега, освен в светата Библия, ама то е друго, различно от днешното…

4.

Училището

Професорът по „Нова българска литература” Пеньо Русев отваря студентската ми книжка на изпит и възкликва пред изправеното над няколкото нахвърляни късметчета с въпроси русо момиче: „Как така бе! Дотам ли я докарахме?!” Момичето е съпругата ми, с която сме се разбрали на изпити аз да влизам пръв, а тя веднага след мене. Откъдето и да го погледнеш, Пеньо Русев е симпатичен мустакат зевзек - винаги с пълна зала заради неподправения му хумор, но сега това „Как така бе!” ме малко притеснява. „Ти си бил роден в Недоклан, в книжката на жена ти пък пише, че е родена в Секирово. Сега остава да родите децата си в Калъчково, нали знаеш, че и такова село има. Нещо става с тази държава. В кой индиански резерват живеем ние! Клане и неговите оръдия за производство, значи…”

***

Никой не знае кой и защо е кръстил така това село. Не се знае дори и в кой век е заселена долината на тази „мъжка длан” в прегръдката на четирите й хълма и вековни дъбови гори. Разпитвал съм много старци всеки път, когато са ме подмятали за родното ми място. Но никога не съм попадал на свестен отговор. Турците си имат своя легенда, българите - друга. Общото между тях е само съгласието на „двете страни”, че става дума за клане.

Първите казват, че селото е турско от време оно. Когато се настаняват по нашите земи, турците си харесват това място, изгонват българите и оставят сал един дядо Недю да им бъде ратай - да им поднася каавето с рахат локум, докато агите си веят с репей през лятото… То добре, ако този край Баязид го е населил с бейове, ама то не е можело да бъде така, както казват историците, защото тук са търсили място за най-бедните слоеве от покрайнините на империята. Пък и не споменават как са ги изгонили - със секира или с калъчка.

Българите не отричат намесата в цялата работа на същия този Недю, но му приписват малко по-различна роля. Село е имало, казват те на децата си, но чисто българско село, малко по-встрани от сегашното, в Даямата. И клане е имало, но не от хайдути, а от кърджалии, които в една дълбока зима на делиорманския Север нападат, обезглавяват всичко живо, ограбват и запалват къщите. Незнайно как успява да се спаси само Недю, заедно с двамата си сина. Крие се в бостанска колиба до идването на пролетта, когато се връща в пожарището и решава да си построи дървена къща на километър от старото село. Сигурно е била първата дървена постройка в този край, ако не се смятат дъсчените обори, които по тези времена са били сковавани с цел да приютят добитък и стопани в едно помещение.

И така - минават ловджии, брадвари и гъбари и къде да се отбият за студена вода или паница прясно мляко - при Недю. Единственият оцелял от клането - „Останалият Недю”. А на турски език - защото при добрия човек са се отбивали и турци от близките села - „Недю калан”. Вижте сега причината за оправдания иначе професорски гняв относно топонимията по българските земи: без да е търсена звуковата краска на чуждата дума /калан/ тук се покрива почти изцяло със семантиката на нашето понятие. Останал жив след клане, каквото несъмнено е имало. Недю калан, Недю калан… докато във вековете двете думи се сливат и започват да звучат като „Недоклан”.

Днес всеки го тълкува както си иска. Хората му не са по-различни от другите конгломерати в държавата. Тука - българи и турци. Без арменци /Арменката на бай Марин сигурно му е пристанала/, без евреи, без цигани и без власи /власите са още по на север, в Добруджа/. И нападани, и убивани, и възкресявани в радост и мъка, грабени и лъгани до днес. За себе си казват, че бог и аллах са се разбрали да ги дарят едновременно, като ги заселят в едно от най-цветните кътчета на Лудогорието.

***

В началото на миналия век в българските училища се въвежда летописната книга. „Дневникът”. Когато дойде краят на учебната година, главният учител сяда и накратко описва по-важните събития в процеса на обучението: състояние на сградата, наложили се ремонти, новоназначени или уволнени учители, проблеми с учениците или с местното население… Брой на учениците, успех, останали да повтарят класа за догодина… И когато дойде околийският инспектор от града, след анализа на прочетеното да му стане ясно ще го бъде ли този главен учител и занапред или ще се търси друг. Това е „персоналната оценка” за всеки, това е „служебната характеристика”, това е „социалното, политическо или криминално досие” на учители и ученици. Не съм много сигурен дали изискването е било задължително за всички училища или умните просветители са виждали неговата полезност, но за недокланското със сигурност знам, че го е имало. Една стара поомачкана тетрадка със забележка в горния десен ъгъл „Препис” незнайно как попада у голямата ми сестра, а след нейната смърт преди десетина години - и в моя архив.

Тази тетрадка, неподвластна на каквато и да е политика, на партийни или родови войни, се оказа най-безстрастният свидетел в моите записки.

Някъде споменах, че в отношенията между двете общности в селото- българска и турска, винаги е било безоблачно. Сега, прочитайки този дневник, ще се наложи да уточня: невинаги е било безоблачно. Обтегнати отношения до степен на ненавист не, разбира се /…изминали са не повече от 40 години след Сан Стефано и от последното им решение да останат тука, по родните си места…/, но „студено разминаване” - да. Според времената. И то не за политика или имот, а заради… УЧИЛИЩЕТО.

Тука е мястото да спомена кога е основано първото светско училище в Недоклан. Никой не си спомня имало ли е килийно, писали ли са децата на рабош /сигурно е имало, как иначе!/, но летописната книга не търпи възражение. На 10 декември 1923 г. даскал Иван Димов е записал: „Училището в с. Недоклан се отвори за първи път на 18.ІХ.1923 г. От 18.ІХ. До 13.Х. беше частно училище. Отначало се помещаваше в зданието /къщата/ на Пано Митев от същото село, а след това се премести в новото училище, което се строи по стопански начин. На 6.ХІІ. 1923 г. влязохме в новото училище. За учител е /назначен/ Иван Димов от с. Каба кулак, Разградско /б. а. дн.Ушинци/. Училищният инспектор идва на ревизия на 11.ХІ.1923 г.”

Благодарност към блаженопочиващия даскал Иван! Как без неговия първи доклад до околийското началство щях да знам, че моят дядо Пано Митев е бил първият, подал ръка на просвещението в едно от селата в Североизточна България, предоставяйки къщата си с многобройната челяд за школо. Може да е било за три месеца време, но е било. Само даскала и дядо ми са знаели удобно или не са се чувствали учениците до построяването на новото училище „по стопански начин”, но може ли човек да ги попита сега… Ако можех - със сигурност щях да попитам и друго: като е имал тогава тези възможности и баща ми е бил точно 13-годишен, защо не го е пратил да учи нагоре във Виена или другаде в Европа, а го е натирил да води коне и волове по браздите на Каршито… Вероятно не е знаел каква ще е българската традиция на богатите сто години след него - и да не му сече пипето за даскал, прати го там, та белким поне депутат стане…

Не мога да гадая, защото отдавна съм сам в спомените си. Но нали казват, че като отиде в горния свят, човек може да си побъбри с близките, ако е настроен благопожелателно към тях, разбира се. Аз съм. Дано само не ядосам дядката, че да ме натири: „Ти първом кажи защо продаде нивите на баща си, пък тогава ела да ме питаш за неговото образование”. Доста бих се сконфузил, защото трудно ще ми е да му обяснявам законите и постановленията на Желю Желев и Филип Димитров относно депешата им за „връщане на земята в реалните й граници и на реалните им стопани”…

След Иван Димов в селото идва една даскалица - Ангелина Попова, която по емоционален заряд аз я нареждам днес до една „революционна” журналистка от телевизията. Само че напоследък се оказа, че госпожа журналистката /и още сто като нея/ е била богато предплатена за революционните си изказвания срещу една или друга партия, икономическа групировка или банка. А Ангелина получавала всичко на всичко по десетина-двайсет гроша от общинските пари, и то не за телевизионно злодумие пред огледалцето /”Огледалце, огледалце, я кажи…”/, а за да учи децата на четмо и писмо. Не мога да си позволя да редактирам написаното от нея в летописната книга, защото летописи се пишат, за да не се подправят после:

„25.Х.1924 г.

За втора година функционира училището, и то в крайна бедност. Покъщнина съвсем липсва и занятията се дават с рисунки, без всякаква нагледност. Причината за това е, понеже липсва бюджет, а зданието е издигнато от волни помощи, в заем давани, работниците събирали надниците и /сега/ хранят надежда да ги получат наведнъж.

Селото е от 78 къщи, но само 15 такива са български и в тях липсва задушевност. Разделени на два враждебни лагера, маскирани от прикритието. Кръчма, магазин няма. Събират се на курбан, радост или смърт, и то само от своя лагер.

Старият учител Иван Димов бе трудовак и завършил своя дълг, в собственото си село е отворил кафене и малка бакалница. Аз с настоящата седма година учителствам. Родом /съм/ от гр. Лом на име Ангелина Л. Попова. Омъжена учителствам в това село. Озадачена съм от всички нелепости и от това име на селото, произтичащо от някой си дядо Недю, още в робството ни под турско. Когато турците изпъдили всички българи от селото /1595/… останал само дядо Недю….

В свободна България се заселили други българи и постоянно прииждали, за голяма тъга на турците, които искали да си имат чисто турско село.

Има още едно училище - турско частно - от 44 ученика, а българското е от 16 ученика, влизайки и един турски ученик.

На 23.Х. идва г-на инспектора за административна и педагогическа ревизия…”

Съвсем ясно е, че даскалицата Попова хич не си е поплювала, когато чрез предоставената й летописна възможност е давала сведения в околията и за училището, и за учителите, и за недотам разбраната „междуетническа толерантност” в селото… Види се, нито Доган, нито първият ни демократично избран президент са първопроходци в тази инициатива. Малко по-нататък ще цитирам и още един доклад на Ангелина Попова до околийския инспектор, останал пак в същата книга, на който биха завидели хилядите агенти на Държавна сигурност, попаднали под ударите на брадясалата Комисия по досиетата. Доколкото знам, досега тази комисия е изхарчила на държавата ни милиони и милиони пари, без, обаче, да може да се докопа и да разсекрети досието на госпожата Попова и в частност на нейните кодирани като училищни доклади „доноси”. Това за първи път го правя аз.

Мъча се да ви разведря малко с ироничната усмивка, наследена от майка ми, но всъщност съвсем сериозно се замислям върху положението на българското училище от първата четвърт на миналия век. Което, впрочем, не се различава кой знае колко от днешното, „реформирано” в началото на новия.

„30.V.1926 г.

Третата година осветли учителя в самата истина. Разкъса булото на мрака и блесна истината със своята ярка светлина. Враждебността произтичала от това, че всеки иска да държи кормилото и да диктува. Почнаха да делят и учителя. Едните ме пазят, че живея в тях, а другите, в лицето на секретар-бирника, ме преследват като конспираторка, за което имах няколко обиска, а преписката се спира от г-на Прокурора, понеже няма основателни факти за подвеждането ми под съд. Началника заставял настоятелството да държи постановление за уволнението ми и му го изпратил. Обаче то държало постановление №11, такова в което ме защитавал и излага началника пред инспекцията. Аз през това време бях на бани във Варна. Тъкмели и много жесток план, но аз без да зная отидох да живея във втория лагер поради хигиеничността на къщата, където научих цялата работа. Сега те спират гоненето ми, почнаха първите, тия които ме пазиха досега. Пращаха ми стражар, че съм пречела на учебното дело, който стражар сне дознание и си отиде. Предизвикаха две анкети, държаха постановление №14 за уволнението ми, в противоречие с това на №11…

… Мъчиха ме и по партизански начин да ме уволнят… Училището се поправи, когато се уволни слугата, който беше слуга само на ведомост, а сина му ученик формален слуга, тоя слуга давал умните съвети. Брат му председателя арестуваха, който без търг е продал училищна вършина на свой риск и със сумата, на никого неизвестна, се е разпоредил. След разпита го арестуваха за 7 дни и го пуснаха под гаранция за 5000 лв.

Края се сложи с избирането на ново настоятелство, при което заработих спокойно, с учителювата гордост, която се мъчиха да парализират и убият.

…Тази година има 16 ученика. Турското /училище/ има 42 у-ка и също двама учители…..

Анг. Л. Попова”

Нищо ново под слъцето, Ангелинке. Ти като че ли си писала до околийския си инспектор и си гледала далече, далече напред, в нашето столетие… . . .

Каквото и да е било съотношението между двете училища /44 ученика в турското и 16 в българското/, за ония времена това си е било в абсолютните норми. При положение, че от 15-хилядното население на отстоящия на 3 километра Разград почти половината му е било турско. Лично аз, ровейки се понякога в исторически официални документи или легенди във вид на кондики, не съм срещал описание на „терор и гонения” към другоезичните в следосвожденския период на Североизтока. Бягство - да, но за гонения не съм чел.

Напротив - в тези години турците са имали възможност не само свободно да изявяват волята си в решаването на битовите си проблеми, а и да участват активно в стопанския и културния живот на Лудогорието. Така е и с „надпреварата” между двете училища - българското ще бъде още известно време с по-малко ученици, докато узрее необходимоста да се слеят в едно.

Но в нашия случай има нещо, което не е за отминаване. Дали е било апатия към голямата политика или от липса на информация, ще кажете вие. /Според един от изследователите на Разград - Пламен Радев , „Кратка история на Разград”, първата телефонна централа в града е монтирана едва през 1926 г., а електриката започва да замества газените улични фенери от 1930 г. нататък. Но това е за околийския град, което съвсем не означава, че селата в околията ведно с него са поставили цариградски полилеи пред сундурмите си, нали?/

Годината 1923-та не е безлична година за България. Септемврийското въстание. Е, дето днешните политически историци на демокрацията казват, че това не е било въстание, а мимолетни бунтове в някои селски райони, тяхна си работа, други да съдят. Но няма как да се отрече, че това е събитие с твърде далечен отзвук. Най-малкото - отзвук по всички краища на държавата. По всички, но… не и в Делиормана.

Пет дена преди неговото избухване, когато въстаниците завземат гр. Фердинанд и правителствени войски вече шетат по това събитие в Оряхово, Берковица, Бяла Слатина и Лом, земевладелецът Пано Митев не влиза в политиката, а приютява в собствения си многодетен дом и де факто организира първото българско училище в разградското село Недоклан.

***

Ако съдя пак по книгата на Пламен Радев, може би тогавашните разградски власти не са били безучастни към септемврийските дни на 1923-та. Ето какво е отбелязал историкът за тази година:

„През 1923 г. най-после излизат две дългоочаквани заповеди на кмета. Първата е да не се ходи по малка нужда из улиците. Който бъде хванат, ще бъде глобяван най-чувствително…”

Заповедта явно е издадена повече с охранителна, отколкото с възпитателна цел. Почти сто години след тази заповед зелените пространства на един от културните центрове на Европа - Пловдив, се опикават от гражданите му, но неговите кметове засега не са глобили никого за това иначе необходимо деяние. Нито грубо, нито чувствително…

Моята възраст ме води и към един друг отговор на този въпрос, но ми е малко мъчно да си го кажа, защото нали и аз съм роден в тези ширини.

Знам, че ако не се смята Лознишкият отряд на Пенчо Кубадински в търговищките гори, тука и партизаните са „излизали” доста по-късно от побратимите си в Родопите и Средна гора - чак около 60-те. А пък „борците против комунизма” ще има да излизат, както се вижда, и до 70-те на нашия век. Рано развити, дето се казва - били са дисиденти по на 5-10 годинки.

Мой приятел, син на партизански ятак, ми е разправял как ходил при Пенчо Кубадински през лятото на 1967-ма, за да му иска бележка за москвич. Така беше - с предимство москвич или жигули може да си купиш само с препоръка като активен борец или за изключителни заслуги. Приел го бай Пенчо, нали са земляци, ама преди да подпише бележката, му се подиграл: „Слушай бе, ти без това си от новородените партизани, ами да ти дадем поне жигула, що ти е този скапан москвич…” Нанко не му се разсърдил и все пак си купил москвича. Син на цвят.

Кани ме веднъж да седна в него, а аз му отказвам: в такава кола, взета с предимство, не се качвам. Приятелят ме нахоква: „Стига бе, хайде качвай се, тати поне беше истински ятак, колко бой е изял от полицията…” Де да знаех, че след 1990-та ще раздават пак с бележки на заслужили и пак сини, но този път луксозни лимузини и яхти, с бонус хотел, два километра плажна ивица или цял курорт.

Някой от вас да знае какво стана със „Синята идея” на един софийски вестникар?

5.

Едно парче горчива баница

/Но преди това: как кометата „67 Р/Чурюмов-Герасименко” се превърна в призрачен космически кораб и обратно./

Днес, 15 ноември 2014 г., попадам на новината, че Европейската космическа агенция /ЕКА/ успяла за първи път в човешката история да приземи /приземи!/ апарат върху комета. Кометата се казвала „67/ Чурюмов-Герасименко.” Втори път чета информацията и все не мога да схвана новинаря. Той съвсем ясно ми казва, че апаратът е „приземен” върху космическо тяло, което, обаче, не бръмчи като нашите автомобили по магистралите на майката Земя, а свободно се рее високо в небесата, на които ние, неучените, викаме Космос. Както и да е, аз за себе си реших, че апаратът не се е „приземил”, а по-скоро се е „прикометил” /от комета/.

Тъкмо да потърся кои са тези, дали името на кометата - руснаци, американски руснаци или преселили се в Израел руски евреи след разпадането на СССР, информацията изведнъж даде „на заден ход”. ДА, казваше ми тя малко по-долу, ама НЕ! Защото някои учени-уфолози не повярвали на съобщението на Европейската космическа агенция и на мига отсекли: „Тази комета с кодовото название „67 Р/Чурюмов-Герасименко” не е никаква комета, а е кораб на извънземни!” Конспирация значи…

И вчера, веднага след „прикометяването”, сложили точка по въпроса: „Този кораб само е дегизиран като комета и може да променя траекторията си по свое желание.” Недоволен от това неверие, колегата-новинар по-нататък се сърди съвсем сериозно:

„Всеки велик момент в човешката история е следван от своята теория за конспирация. Когато човек за първи път стъпи на Луната, хората започнаха да твърдят, че постижението е фалшифицирано и заснето в студио. Когато НАСА приземи „Кюриосити” на Марс, някои казаха, че агенцията е излъгала целия свят и е заснела приключението на марсохода в пустинята Невада. Сега любители на теориите на конспирациите са на мнение, че кометата „67Р/Чурюмов-Герасименко” е кораб на извънземни…”

Тъй като снощи този въпрос придобил особена значимост в интернет, милиони кибици пред своите компютри се пробвали да разгадаят прави ли са невярващите уфолози. Един от кибиците даже, наливайки масло в огъня на конспирацията, постнал: „Поздрав ли са тези тракащи колебания в магнитното поле на кометата?! Или е предупреждение за нещо, което предстои?! Ние, хората на света, ще трябва да го разгадаем!”

Нито колегата-новинар, нито кибиците в интернет, „хората на света”, са си направили труд да си спомнят за Гагарин и да поразсъждават върху това защо тогава не са се явили уфолози да кажат, че първият човек в Космоса Гагарин всъщност е летял на „МОСКВИЧ-408″ /оня с четирите фара/, а не на космическия кораб „ВОСТОК-1″. Доста преди Лунната одисея на Армстронг.

***

Лично аз намирам доста общи неща в това, което се случи вчера с кометата „67 Р/Чуруленко-Герасименко” и онова, което се случи с нас на 10 ноември 1989 година. /Сменям името на кометата, както повеляват законите на конспирацията./

Според официалния календар 10 нември 1989 година си е баш на мястото. Но според политическия - не съвсем. В политическия календар на държавата той се беше наместил доста по-рано. И нищо чудно моят президент да излезе прав като казва, че на самата дата, когато свалили Тодор Живков, в чест на падането на комунизма той смело се бил наредил на голям митинг пред Народното събрание с два плаката в ръце. Той разбрал, че комунизмът е паднал, но за всеки случай написал плаката „Долу БКП!” Демек комунизмът да падне още по-надолу. Макар че точно тогава, веднага след историческия пленум, кой ще посмее да спрята митинги, та и плакати против партията и против все още недошлия комунизъм да пише…

Та и аз като него сега искам да ви наведа на мисълта, че падането започна, когато: забраниха у нас да се продава печатния орган на Компартията на Съветския съюз „Правда”; забраниха да се продава и чете „Литературная газета”; „Аргументы и факти”; едно много шарено, но повече съдържателно списание „Огоньок” и още някои четива от съветската вестникарска пропаганда. „Перестроечната преса”, както я наричаха колегите ми. /Без „Работническо дело”. „Работническо дело”, органът на нашата партия, не беше забранен вестник. Четенето му даже беше задължително, като ваксина от джипито против заразата на настъпващия вирус… /

Падането започна още по-рано, но е възможно тогава нашият президент да не е бил баш от редовните посетители на библиотеки и вестникарски будки. И да е пропуснал този момент, защото иначе днес можеше да казва в свободолюбивите си интервюта как е издигал лозунга „Долу БКП!” не къде да е, а пред самите двери на окръжния комитет на тази партия в родния му южен град.

Падането започна, когато Наим Сюлейманов стана Наум Шаламанов, а ходжата на Недоклан Юсуф Мохаремов - Софокъл Младенов.

После Наум избяга в Стамбул и пак стана Сюлейман. Нашите не се разсърдиха много на участието му на олимпийските игри в Сеул през 1988 година, но поискаха милион двеста и петдесет хиляди долара като обезщетение за това, че се състезава под флага на чужда държава. Дадоха им ги. Малко по-късно, вероятно мислейки, че за всяка бройка някой пак ще им плати обезщетение, нашите взеха, та преименуваха наред всички сюлеймановци, мехмедовци и юмеровци. Именник пред всеки - каквото име си избереш, само да не е с турско звучене. Ако ли не - ще ти намерят кръстник от средите на милицията.

Да, но не се получи очакваното, а се получи нещо като кометата „67 Р/ Чурюмов-Герасименко”. Конспиративна работа. Не само че не ни възнаградиха за добре свършена работа, а обратно: тази правителствена кръщенка излезе на държавата и народа най-скъпо платената от всички подобни „празници” в историята ни. „Репарациите” за нея, във вид на компромиси и недалновидна социална и външна политика, плащаме вече 30 години и колко още ще плащаме - дявол знае…Плащаме ги солидарно с прекръстените тогава, внасяйки ги в банковата сметка „Възродителен процес”, както конспиративно се води в официалната политическа и държавна документация.

/Нищо не мога да ви кажа за ходжата на Недоклан. Тъй като в селото нямаше нито църква, нито джамия, двете религии си живееха в мир и не се налагаше Фори Светулката да идва тук и да организира бдения с помощта на алтернативния Синод. Но имаше пък нещо, което винаги впечатляваше другоселеца: като заместител на джамията турците бяха издигнали едно „викало”, нещо като минаре - широка стълба с десетина стъпала, завършващи с дъсчена площадка. Там стъпваше ходжата и вечер от там си пееше молитвата. Но впечатляващото бе не самото минаре, а мястото, където беше издигнато то: в двора на библиотеката, на пет метра от гърба на кметството. Затова никой не ахна, че по време на „възродителния процес” ходжата си беше избрал такова име - Софокъл. Нищо чудно след прочитането на молитвата си човекът да е отдъхвал някоя и друга минута в селската библиотека. Малко трудно в началото бе на кметския пълномощник, но после той свикна, само дето надвечер се обаждаше в околията да не му звънят по това време, защото трудно ги чуваше. Разправят, че Младенов заминал като всички на голямата екскурзия, ала тамошните минарета му се сторили твърде високи и той се завърнал пак на старото си място. Но дали е така и ако е така - с кое от двете си имена се е върнал, не знам./

***

Още ми горчи тази баница на Мустафа /Миладин тогава/. Носи я покрита с един красиво извезан месал, като на празник. Както е по обичая им - жена му върви на две крачки след него, гушнала в скута си жълтеникава котка.

- Ооо, бати Любчо, добре си дошъл!

Взел съм си няколко дни отпуск да помогна на старите, пък и да се порадвам малко на селската пролет. Мустафа е съсед на сестра ми, къщата му е през улицата насреща. Двете семейства често си гостуват на кафе - сестра ми го прави нарочно „турско”, в джезве, а Мелиха /Милка/ пък е майсторкана баклавите. Зет ми, вече пенсионер, отглежда зайци и младото семейство току завърта приказката около тях, защото Мустафа вече е направил телените кафези и има намерение да ги завъди.

Забелязвам, че някакъв смут кара сутрешните гости да гледат встрани от пейката в градината, където сме насядали и сестра ми вече разлива турското кафе.

- И по какъв случай е баницата, Мустафичка, да попитам?

Въпросът е на баща ми, който в живота си не е куснал повече от три капки кафе, откакто на младини някой си Радню от Дряновец го срещнал в аптеката „Торчанов” и го поканил да сръбнат по едно шкембе в най-близката ахчийница. Добре, ама чорбата се оказала вкиснала, ергените не я харесали и си поръчали по едно турско кафе. И точно тук, още с първата отпивка, и двамата се подчинили на внезапното неразположение, подгонило ги към единствения обществен клозет в центъра на града до левия бряг на Бели Лом. Когато им олекнало, пред вратата ги чакал собственикът на ахчийницата Тупангелов с голям черпак в ръка. В бързината момците не си били платили кафето.

- Ами… за последно да се видим, дядо Янко, и да се почерпим. Ние си заминаваме.

- Как тъй СИ заминавате, като вие сте си оттука.

- Ей тъй, имаме интифа днес да натоварим багажа и утре да потеглим за границата… На екскурзия… Всички турци от селото. Заповядайте, почерпете се…

Всички знаехме, че нещо се готви. Върволякът по улиците се беше сгъстил, вървеше се като на пръсти, лицата на хората издаваха грижа и тревога, всеки ден се колеха овце и дори крави, макар че предстоеше лято, а не зима, и Байрямът беше далече. И кучетата дори усещаха напрежението във въздуха, виеха протяжно, а прозорците на турските къщи, запердени с по-плътни завеси, мъждукаха до късно през нощите…

Но никой от нас не подозираше, че „интифата” вече е дошла и че нашите съселяни - родени, израснали и остарели тука, между четирите хълма на тази длан, топло приютила техните семейства, утре ще СИ тръгнат, ще СИ заминат в друга земя, която всъщност никога не е била техен дом…

- Брат ми и още двама трима остават тука. Заинатиха се. Ще се виждате с тях. Но котката е свикнала да идва у вас… хранете животинчето… да не си умре на пътя…На, вземете ключовете… преглеждайте къщата… нищо не се знае…

Усещам как парчето топла баница загарча в гърлото на баща ми, той неловко се изкашля и се отправя към градинската чешма уж да пусне водата в лехите за вече избуялия пипер.

На другия ден в девет, във времето, когато години наред в двете къщи се е пило кафе с баница или баклава, дядо Янко, със свален до коленете каскет, както е правел винаги на погребение, преброява до 40 извилите се в дъга претоварени камиони, жигулита и москвичи нагоре, по пътя към Линията… „Интифата” е спазена. Когато и последната кола се загубва на върха, зад нацъфтелите акации, дядо Янко присяда до голямата, проядена от дървояда порта, и се взира в полудялата от зеленина гора насреща: „Не може, не може… Не може да отсечеш едно дърво от тази гора и да го засадиш в друга…”

Сгушила се доверчиво в елека на стареца, котката на Мустафичката мърка приспивно, без да подозира дългия път на своя стопанин отсега нататък.

Гена и Генчо, току-що изпратили пъстрата броеница от коли, се облягат за почивка върху плетената ограда:

- Како Яно, чу ли Тюфекчията какво рече преди да се качи в кабината на камиона? С танк щял да се върне. Ще забогатее там, значи. Сигур за вършачка ще го ползва, ама що му е, като няма ниви тука…

***

След три дена ме командироват на граничния пункт Капъ куле пряко да предавам за радиото движението на обозите на „голямата екскурзия”. Там някъде сигурно са и моите съседи, защото редицата се точи на десет километра назад. На свиленградската гара, нямащи пари за коли и пристигнали с влакове от далечни краища на страната, направо върху тревата си почиват стотици пътници, очакващи международния за Одрин. Спирам се при двама старци от Велинградско, мъж и жена. Само с по една абичка и торбичка с хляб и сирене. Не знаят добре български, като да са живели другаде, но пък аз, по спомени от миналото, сносно говоря техния език. Или поне толкова, че да се разберем. Питам ги защо са тръгнали, накъде отиват, знаят ли кой ще ги посрещне, какво ще правят в чуждата страна, българската милиция ли ги гони.

- Хаир /не/, чоджум, милицията прибра само първенците ни. А интифата /нареждането/ дойде от нашите. Миналата нощ почукаха на вратата ни и казаха да хващаме трена за тука. Аллах да ни е на помощ…

***

Не знам как Лудото Сабри щеше да реагира пред микрофона при този разговор със старците, които не умееха да лъжат. Той не признаваше нито аллах, нито господ. По-скоро беше убеден, че и за българи, и за турци има само един небесен повелител. Но Сабрито го нямаше на Свиленградската гара. Сабрито отдавна беше останал само в спомените ми…

***

Никой не знаеше неговата възраст. Децата го имаха за връстник, а бащите - за равен в работата. Усмивката се лепваше върху безбрадото му лице само при среща. Тогава веждите се кривваха в кобилици към челото, очите се отваряха да се види дълбокото на ябълките, а краищата на устните се дръпваха едва-едва, за да те попитат искаш ли помощ. Тази готовност личеше и в приведената му почти момчешка снага: тънковатите ръце с яки мазолести длани издаваха усилие да висят безработни, краката не спираха да маршируват на място като по войнишка команда, а кацналата на лявото рамо котка изпружваше муцунка напред, сякаш да изучи нуждата на насрещния.

На лявото рамо на Лудото Сабри наистина дремеше една пъстра котка. Винаги. Като защита за скъсания отдавна ръкав на изгубилото цвят от дъждове и пот сетре. А през лятото терличките й стояха буквално залепени за бронзираната от слънцето мъжка плешка и при всяка стъпка на нейния стопанин коленцата й меко пружинираха нагоре-надолу. Тази картина - Сабрито и котката, невинаги придаваше идилична окраска на селската улица, защото понякога попадаше и в компанията на местните хайванчета, както обикновено родителите ни кръщаваха по-буйните дечурлига, често предизвикващи тупаници заради „хайдушките” си набези. Или ще вържат на изпуснато прасе тенекия на опашката, или ще отмъкнат яйцата от полога на Карагетлията, струпал колиба с дворче и кокошки на пчелина под гората.

В нашия случай тези „нехранимайковчета” се тарикатяха да прилъжат човека с котката зад някой притулен дувар и да му пребарат десетината дребни стотинки, скътани в горното джобче на старата риза за една вафла от хоремага на бай Марин. Точно на това място, обаче, идиличното настроение на картинката приемаше внезапен обрат: котката страховито се натаралежваше, издаваше едно нетърпящо възражение ръмжене и ведно с това върху лицата и вратлетата на малките рекетьори грейваха алени браздички от кръв. Предните лапички на животното си вършеха безотказно непоръчаната от никого, но сигурна защита. Хлапетата мигом изчезваха да търсят листа от жиловляк, за да прикрият в къщи поредната беля.

Не така стояха нещата с „добрите” деца - онези, които вече бяха опознали безобидния луд с котка на рамото. Те го търсеха и за игра, и за събеседване, и да ги научи как се плетат кошници от повет, защото по-добър кошничар от Сабри в селото не можеше да се намери. Не се знаеше кой първи и защо му бе дал това прозвище, но всички го знаеха така.

Всяка сутрин, в едно и също време, след като говедарят се скриеше зад последните къщи със звучната симфония от разнородните звънци и чанове на мешаното си стадо, в което кретаха и крави, и кози, и овце, и тук-таме по някое окуцяло магаре, от горния край на улицата, откъм турската махала, надолу към центъра на селото буквално се сипваше Лудото Сабри. Тичаше така, че ако речеш да го спреш, нямаше как. Тичаше и викаше: „…алал-марал, ардал-карал, нерели-керели…алал-марал, ардал-карал, нерели-керели…”

Прекъсваше само за секунда, докато минаваше покрай нашата къща:

- Бачи Янкооо!

Баща ми знаеше, че това е поздрав към него. И покана за приказка на пейката отпред. На връщане. Питал съм го какво ще рече това „алал-марал” и другите думи. Баща ми говореше добре турския език.

- Нищо. Според мене това не са думи, а звуци. Може и да е заклинание някакво, от арабски, което Сабрито е чул и харесал, но едва ли го осъзнава какво е. Сабрито иска да го чуе селото. Сабрито иска селото да знае, че е тука и че е жив. Сабрито казва, че не може без селото. Хубаво му е. И котката му иска това, да знаеш…И на нея е хубаво, когато стопанинът й е жив… Сабрито не е луд, аз така мисля. По-нормален е от всички нас. Само че не е от нашия свят…Има си свой и си го защитава човекът. И бог, и цар не са по-високо от него. Той ги слага за равни с котката. Я се опитай да го спреш, когато бяга надолу и си пее неговата! Ще те премаже като валяк…Като нищо ще те премаже, ако и да е добряк…

Сколасваше ли навреме да оглави малкото си стопанство, баща ми винаги намираше половин час да поседне за почивка на тази пейка отпред, пък и на раздумка с Лудото Сабри. Сипваше му чаша прясно мляко от сутрешното доене на козите /на котката в стара консервена кутийка/ и му викаше:

- На кого ще благодариш сега, Сабри - на аллаха или на господа?

- На тебе, бачи Янко. Той горния е само един, а долу си ти. И аз до тебе.

- Не е един той, двама са. Като дойде време, нашият ни прибира в нашите си гробища, а вашият - във вашите.

- Един е, ама не го познаваме ние. Когато прибира наш, си слага чалма, а когато взема за вашите гробища - калпак. Това е разликата. Аз по ги знам тези работи. Нали през ден, през два съм там.

Сабрито наистина „обслужваше” и двете гробища. В ниското, до реката - турските, и на стотина метра нагоре, по хълма - българските. Викаха го да копае, а после и да поддържа гробовете и едните, и другите. Знаеха къде да го търсят - на селския мегдан, под гората, където бе и тухларната. Вървеше след магарето на бъркалото за кирпич. И там пак си мърмореше, само че тихичко, като че ли от уважение към мъртвите, които лежаха съвсем близо: „…арал-марал, ардал-карал, нерели-керели…”

Когато другоселци питаха за Рамадан дюлгерина, нашите не се сещаха за кой Рамадан става въпрос. След като чуеха името на махалата, едва тогава извиваха врат:

- Ааа, на Лудото Сабри баща му ли?

Беше нещо като емблемата на селото. Хората го обичаха по своему, викаха го по празници не само да помага, а и да споделя трапезата им, подаваха късчета и на вярната му защитница, която безгрешно познаваше добрите.

… След години, когато времето ме откъсна и ме запиля далече от родната къща, майка ми обичаше в писма да съобщава новините: не ни мисли, добре сме, свързваме някак двата края…Наскоро прокъсан плик в джоба на старо студентско сако ми откри малък лист от тетрадка с нейния почерк - най-красивия почерк за мене, преди да се зарадвам на първите буквички под ръцете на моите внуци. Разбрах защо съм запазил този лист:

„…И сега тъжната новина, Любчо. Намериха на улицата Лудото Сабри. Котката до него. Съскаше, драскаше и не даваше никому да се доближи до трупа. Сам е починал, както си бяга. Същия ден тухларите го гледали как дяла две човешки фигури по два метра всяка. От изсъхнали кирпичи, шкарто. Цялото село ходи да ги види. Единият с чалма, а другият с калпак… Един до друг, залепени с кал. Кошници от повет им сложил в ръцете и във всяка кошница по една ябълка…

А, забравих - прокараха ни телефон. Ама ти не харчи пари за него, ще ти пиша пак…”

6.

Конспирацията на прехода ли преходът на конспирацията

Никаква шега. Защото когато след 10 ноември 1989 година се опитахме да скочим от кометата „РС Горбачов-Рейгън” /декодирано „развит социализъм плюс американски капитализъм”/ върху кометата „РК Ричард Ран - Желю Желев” /декодирано „развит капитализъм по книга”/ объркахме посоките и изведнъж се оказахме в непроменливо висящо състояние. Като откъснало се от някоя планета нещастно космическо тяло, което стотици години се върти около собствената си орбита, без от това да произлиза някаква полезна работа. Неидентифициран летящ обект.

Както при вчерашния случай „Чуруленко-Герасименко”, и тогава се явиха уфолози да оспорват теорията на относителността - „Десети ноември” аджеба ракета-носител ли е да ни изстреля към социалната благодат или това е просто една отломка от свлачището, което се получи при прилуняването на земната лимузина на Армстронг. Както и да е, качихме се ние от наше село на тази комета-кораб и тръгнахме по дългия си път към заветната цел. Но това пътуване се провлачи толкова дълго, че паметта ни изневери във времето и всички забравихме откъде и закъде точно сме тръгнали. И да искахме, не можехме да разберем конспирация ли е тази дата или не е. Но ние не искахме.

… Не искахме да свързваме несполуките на прехода с някаква конспирация и просто повярвахме, че ни водят по правия път. Повярва даже и Дяко Чеха от онзи свят, защото, нали, навремето ходи в Европата и пося европейски идеи в забутаното ни село. Но поради известни само на мъртвите причини, Дяко не можеше да присъства на тържествените митинги, да пее валсове, камо ли и да подскача в такт с китарата на Васко Кръпката. Затова пък духът му свободно се рееше над обществото, огряван от иначе мижавите свещи в бденията на един йеромонах, специалист по приложение на атомната физика в богослужението. Казваха го Фори Светулката. Лошото за Дяко Чеха бе, че в това си състояние не можеше отгоре да види дереджето на родното си село. От там можеше да види само колибата на полския пазач, но тя бе само частица от цялата конспирация.

Виж, баща ми не повярва, тъй като твърде скоро след 10 ноември разбра, че Иван Николов го беше излъгал за Сталина. Сталин не беше умрял и сега, в настъпилите революционни /слава богу безбарутни!/ дни, той всеки ден го познаваше от вестниците и телевизията, където Вождът отново сочеше Светлото бъдеще с вдигната дясна ръка нагоре, само че този път малко по-нагоре от рамото. Ако беше живо Лудото Сабри - и той не щеше да повярва. Той пък твърде добре различаваше ония лоши момчетии, които го подлъгваха към някой забутан ъгъл, за да му вземат скритите за вафла грошове.

На другия ден след като Тодор Живков бе изпратен да си копае градината, новите ни водачи обявиха, че България тръгва по пътя на „ускореното социалистическо развитие”. Като свършиха стоките по магазините и пенсионерите започнаха да ровят в кофите за смет, Васко Кръпката ни каза, че комунизмът си отива /”Йе, йе!”/ и идва ред на капитализма. Още година-две, Преходът щял да свърши и от там насетне всеки от нас ще можел да се нарече швейцарец. Оказаха се прави донякъде нашите първи демократични пилоти - след 25 години българинът наистина прие чужда националност. Не баш швейцарска, но „близо” до нея. Вече не се сърди да го наричат бушмен, докато чака частните самолети на боговете да му спуснат нещо отгоре. Все пак - не е никак лесно да се стигне до тъй далечна дестинация… С кометата /или космическия кораб/ „Десети ноември”, обаче, въобще не усетихме как се озовахме там.

За да стигнем до икономическите ширини на Ботсвана, стана с почти безвъзмездната помощ на едни наши задокеански приятели - Ричард Ран и неговият сътрудник Ът. Една сутрин двамата се събуждат с идеята да помогнат на малка освободена от тоталитаризъм държавица, чиито граници са видели в съня си предната нощ, за да могат за нула време нейните поданици да осъществят американската си мечта. Сядат, написват съчинението си от 200 страници /„Програма за икономическото развитие на България”/, идват в София и правят промоция на новото си книжле. На промоцията ги питат дръпнати ли са били пердетата на самолетните люкове, прелитайки над Недоклан. Те казват: „Йес, господа, всичко видяхме като на длан, преди да кацнем. Много ви е красиво селото и ние ще го направим още по-красиво.” На това място е първата им лъжа. Защото, ако беше така, селяните щяха да забележат доста по-рано респектиращата пиратска превръзка върху лицето на един от гостите и недотам добрите му намерения. Селяните са мъдър и прозорлив народ и непременно щяха да го забележат.

След четвъртвековното неуспешно прилагане на „шоковата терапия”, човекът с респектиращата превръзка на дясното око отново ни бе гост и заяви недвусмислено: „Вие смятате обратното, но аз смятам, че моето съчинение ни свърши съвсем не лоша работа…” /разбирай го на тях и на техните  работодатели/. Това май не беше втората лъжа, а изречената за първи път истина…

***

Точно пет пъти по-малка програма за икономическо развитие /40 страници/ ни предлага и един японец, който ни гостува по неизвестно от кого отправена му покана. Реичи Шимамото, генерален директор на Японския изследователски институт за икономика. В тази програма той казва, че преди да се прави каквото и да било в икономическата реформа, трябва да има политическа стабилност в страната, национално единение и една обща за всички цел, към която трябва да вървим. Ние нямаме нито първото, нито второто, да не говорим за общата цел, но какво от това - важното е да се „риформираме”, както казва един депутат. Макар че положението в България е „ужегубернаторское”, казано по европейски. И ето какво предлага японецът, за да се излезе от политическата, икономическата и социалната криза на България:

Преди всичко - да се възстанови националното единство, а не да се тръгне към противопоставяне - „вие такива, ама ние онакива”, „вие сте грозни боклуци, ние сме красиви боклуци”. После - да се определи курса , който трябва да следва държавата, и на националните цели, които трябва да бъдат постигнати. И накрая - гражданинът да не чака някой друг да му спусне отгоре, а да види с какво може да бъде полезен за така наречената „реформа”.

Трудно за разбиране, нали? Същински японски иероглифи. Не е ли далече по-лесно за българина да търси вина или от Сюлейман Великолепни, или от Ленина, или пък от Горбачова. Сталина не слагаме в този кюп, защото гледаме как всичко се руши пред очите ни и тайно си викаме: „Ех, само Сталин за нас, българите!”

Този Шимамото казва още, че е много важно да се направи ясна оценка на миналото, но без да се прекалява с това, защото можем да забравим, че имаме и бъдеще.

Абе с една дума - японска му работа. Да си мислел българинът как да работи в полза роду! Моля?! Същият този българин, който преди Десети ноември викаше: „Аз се правя, че им работя, те се правят, че ми плащат”, сега се чуди как на сиренето, което пресова от сухо мляко, нишесте и палмово масло, да му сложи табелата „Родопско екстра” и да го пробута за биволско.

***

Кой днес от знаещите ни първи „революционери” ще спре пред старата ни къща до пейката, за да ми разкаже защо са лекували болната ни държавица само по програмата на докторите Ран и Ът… Днес никой от наше село не говори за доктор Шимамото. Но виж, за Ран-Ът се сещат, когато стане дума как са изгорили посевите си с един американски препарат, който им бил препоръчан от агронома: „Ааа, знаем го, как да не го знаем, Раундъп се казваше, обаче. Бяха ни го дали троскота да морим с него, пък то…гладни останахме в ония лета, на въглен ни превърна житото, пък и рак хващал от него…”

Нашата нежна революция на Десети ноември си беше като всички останали революции, със своите си изтъкнати, припознати и тук-таме назначени революционери. Почти като Великата френска да речем, но не съвсем. На френската повече заприлича румънската нежна революция, която не беше баш от нежните, защото Чаушеску си отиде като Луи ХVІ, само че изправен до кирпичена стена, в една и съща минута с бабичката си, която му бе и колежка.

И все пак - ние си имаме дълбока връзка със завземането на Бастилията. Не че някой наш Жан-Пол Марат поведе народа с исторически вик: „Към Бояна!!!” Такова нещо е нямало, макар че постреволюционно у нас се народиха безброй маратовци - поне по един на всеки трима българи. Вярно, имаше един млад маратовец-студент, който извика: „Към Партийния дом! Давайте факлите!”, но този вик беше произнесен доста по-късно, когато вече досиетата на ДС бяха унищожени и не можеше да се знае какви ги е вършил в Сорбоната този студент-пироман. Радой Ралин и д-р Тренчев се провикнаха пък в същия миг от телевизионния екран: „Тръгвайте да помагаме на Кошлуков!” Всичко това, обаче, „постфактум”, защото нашият Луи ХVІ се беше изтеглил доста по-рано от кралския трон и огънят заприлича повече на демонстративните огньове, дето ергените от наше село палят и прескачат по Заговезни.

Връзката ни с французите се оказа Митеран. Първият френски държавен глава, пристигнал у нас да види с очите си каква е подготовката на нашите за решителния момент.

Преди него намерение да ни гостуват са имали двама негови стари колеги, но са останали само с намеренията си. По повод визитата на Митеран през 1989 година тръгна една весела легенда за Луи ХVІ . Когато решил да бяга по време на Великата френска след стомашното си неразположение във Версай, избрал земята отвъд Дунава. Нашата. Но тъкмо по това време управляващото мнозинство у нас внесло в парламента /меджлиса/ законопроект за диш-хакъ /зъбния данък/. Съобщили му това съветниците и кралят се отказал да пришпори каляската си насам, предпочитайки екзекуцията…

Мерак да ни дойде на гости имал и Де Гол. Само че Живков, научавайки, че колегата му иска да види неговата колекция с карикатури, измайсторил някаква заетост и високият французин така и не дошъл. Не може човек от моето село да остане извън мечтите си, чувайки за това намерение, и да не си представи Де Гол, по-висок от лудогорските дървета, как се прицелва с беретата си по дивите ни прасета, как после доволен издухва пушека от дулото и как лъсва златен зъб пред Дяко Чеха: „Се ла ви, мосю, се ла ви!” Защото само Дяко Чеха можеше да разбере французина с цилиндричната шапка . А Дяко да му отговори: „Се ла ви, ама да можехме някак да си сменим шапките, шер aми…” И Дяко имаше подобна, но неговата беше с по-къса козирка, съобразена с по-малкия му нос и с чешката традиция. Де Гол така и не дойде, а неговото посещение беше мечта за селянията и по друга причина: след отпътуването му кметът можеше да предложи в София да се смени най-сетне това кръвопролитно име на селото - „Недоклан”, и то да се преименува на „Голо село” да речем, защото щеше и да му прилича, пък и като спомен от височайшото посещение. Щом след време имената на хората му смениха, защо да не можеше и името на селото да сменят много преди тях…

Митеран дойде през януари в годината на революцията, десет месеца преди началото й. „Възродителният процес”, който в знанията на днешните студенти се е запечатал като Българското възраждане /примерно от Паисий насетне/, беше към края си. Мой съученик от Търговищко ми е разказвал как година-две преди това, пак през януари, е преминал работният му ден в едно от тамошните села. Командироват го от окръжното да умирява протестиращи заради „кръщенката”, тъй като бил известен сред хората с авторитета на справедлив катаджия. Познавали го и го имали за приятел хората. Качва Стоян жигулата със синия буркан, отива и заварва кръг от деца, втори от жени и трети, вътрешният, от мъже. По средата - огън, защото било ледено студено. Близо до кръга - пожарна кола, готова да се намеси при нужда. Стоян започва да ги убеждава да се приберат по домовете си, а те го викат да се присъедини към тях като приятел и да каже на пожарникарите да си ходят. Стоян тръгва към тях, но в този момент големият шланг се пръсва от студа някъде по средата и струята, вместо по предназначение, се насочва към момчетата в униформи… Защитните костюми се заледяват на секундата, момчетата заприличват на снежни статуи, както и самият Стоян, ледът не позволява да се отворят вратите на служебните коли…

И в този момент става невероятното: тълпата се раздипля като намотана черга, сграбчва униформените, полага статуите им до огъня, мъжете свалят шубите си и ги завиват дебело…

***

Та Митеран идва през януари на 1989 г., посрещнат най-тържествено от колегата си Живков. На официална церемония държавният глава на България го награждава с най-високия орден „Стара планина”, Митеран пък му връчва „Големия кръст на Почетния легион”. На сутринта гостът посреща на „приятелска закуска” 12 български интелектуалци, изживяващи се като дисиденти. /След години, на паметна закуска по повод на първата, почти всички ще откажат да бъдат наричани така. / Синьо сирене, пармезан, тънки сладки, дъхави кроасани, кафе… Както си му е редът. Митеран вдига вилицата си - приет от протокола знак, че фотографите трябва да изчезват. Отговорите са повече от въпросите: темите са политическата обстановка у нас, утежнената икономическа ситуация, възродителният процес, човешките права…Нашите се държат достойно. Един от тях даже съвсем ясно подчертава: „Аз нямам проблеми в моето творчество и не бих търсил помощ от френските си колеги…” След което, час и половина от началото на Закуската, президентът съобщава, че бърза, извинява се и си излиза.

Два месеца преди тази среща във френското посолство в София, Митеран „закусва” и в Чехословакия с Вацлав Хавел, после в Съветския съюз със Сахаров. Но не и с Лех Валенса в Полша - вероятно не счита „отверкаджията” от Гданската корабостроителница за интелектуалец или политик с авторитет. Неизвестно защо на „нашата закуска” не са поканени нито вече известният д-р Тренчев, нито Илия Минев, прекарал 26 години от живота си като политически затворник. Случи се да разговарям с него в дома му в гр. Септември, когато все още беше под домашен арест, а пред портичката на големия му двор стоеше паркирана кола на службите. Наред с другото го попитах и защо не е бил поканен на тази историческа закуска, още повече, че е френски възпитаник като студент по химия в Париж. Казах му, че интервюто е за радиото, но това не му пречеше да е искрен: „Не знам. То си е работа на французина. Сигурно не съм му удобен. Него питай. Пък аз мога и да не закусвам.” /Бай Илия беше известен вече и с гладните си стачки./ И след малко: „А ти отде си сигурен, че там не са били хора, одобрени по списък от вашите?” Всички други извън този дом, освен приятеля му Петър Манолов и няколко негови хора, които били в Америка, бай Илия считаше за „комунисти”, „агенти”, „ваши хора”. /Старецът още не можеше да предположи, че точно „неговите” хора и съидейници, изтъкнати антикомунисти, уредени по-късно с високи държавни и партийни постове, ще го оставят да умре самотен в един столичен старчески дом./

Години след това, когато политическото пространство на държавата буквално беше разделено по равно на две - на „дисиденти-антикомунисти” и на „комунисти-дисиденти” - някой от бившия апарат на ЦК на БКП беше подшушнал на един вестникар, че списъкът на поканените на първата закуска с Митеран съвсем не е бил подготвен изцяло във френското посолство…

Впрочем, Митеран не е първият, който кани на кафе. Два месеца преди него е германският президент Вайцзекер, който обаче предпочита да си зададе въпросите към нашите интелектуалци в резиденция „Бояна”. И за тази среща дълго се говори, че списъкът на присъстващите също е съгласуван с „когото трябва”.

Пет години по-късно френският президент идва отново у нас, вероятно за да види с очите си „резултатите” от първото си посещение. И прави паметна закуска със същите хора. Журналистите чакат навън, но нашите дисиденти не продумват. Само великият Радичков не изневерява на себе си:

„Днес се чувствам като муха в супа…”

. . .

Френската преса за първата закуска на Митеран /втората въобще не е отразена/:

В. „Котидиен дьо Пари”:

„Митеран в България: едно безполезно пътуване.”

В. „Фигаро”:

„Събралите се 12 интелектуалци се изказваха един след друг нюансирано, почти византийски. В техните думи Митеран не намери нито точните отрицания, нито убийствения хумор на чешките дисиденти, приети от него в Прага… Дали те са действително опозиционери?…”

В. „Юманите”:

„Тези личности - журналисти, писатели, философи, настояват за ускоряване на социалистическите реформи, отказват да бъдат смятани за опозиционери и потвърждават желанието си да действат в рамките на Закона…”

. . .

12-те интелектуалци, събеседници на френския президент на „Тайната закуска”:

1. Светлин Русев - художник,

2. Акад. Алексей Шелудко - химик от БАН,

3. Желю Желев - философ,

4. Николай Василев - философ,

5. Стефан Продев - журналист,

6. Копринка Червенкова - журналистка,

7. Барух Шамлиев - журналист,

8. Анжел Вагенщайн - киносценарист,

9. Радой Ралин - писател,

10. Ивайло Петров - писател,

11. Йордан Радичков - писател,

12. Блага Димитрова - писателка.

По-късно някои от тях изместени от първите редици като „непригодни за голямата политика”, но всички /без един, с народно опрощение/ - съхранили своето достойнство.

. . .

/12-те апостоли, събеседници на Христос на „Тайната вечеря” 2000 години преди това:

1. Петър /Симон/

2. Андрей /негов брат/

3. Яков Заведеев

4. Йоан Заведеев /негов брат/

5. Филип

6. Натанаил /Вартоломей/

7. Тома

8. Матей

9. Яков Малкия

10. Симон

11. Юда Яковов

12. Юда Искариотски

Един от тях ще стане предател, но ще получи Христово опрощение./

***

Тогава тези неща не можеха да се прочетат в нашето село. Дори и да имахме обективен вестникарски павилион, а то нямахме, такива новини можеха да се четат само в секретните бюлетини на БТА, предназначени за „определен” кръг от хора. В нашето село можеха да се чуват само лакардии за мерака и на още един французин да посети България - Ален Делон. Недокланчани си умираха по него. Когато се разчуеше от по-големите ученици, че ще има филм с негово участие, „Операта” се включваше още от обяд и на гол екран изчакваше вечерта. Гледането ставаше за сметка на неприбраните кокошки и предизвикания гняв на бащите, които хич не се интересуваха от любовните истории на този „пройдоха”.

Селото помни 70-те, когато се заприказва, че Ален Делон пристига у нас. Килими не му тъкахме, но милицията само за една нощ прибра всичките ни налични жрици на любовта и тяхната конкуренция от другия пол. Дочул го това Делон и не дойде. Сетне излезе партенка, че тази мярка стигнала и до ушите на Митеран и той като идвал в София да закусва попитал, наред с въпроса за циганите, как тъй властите затварят „различните”, вместо да им разрешат свободно да изразяват волята и възможностите си по площади, пейки и междублокови пространства. Тогава нашите смънкали нещо оправдателно, но всъщност напълно им е било ясно защо. Защото имали френския пример. Тръгнали на протестно шествие парижките проститутки заради заплахата на властите от затвор, а след тях се наредили в дълга колона със знамена и перуки конкурентите им и мощно пеели: “Есперанса! Есперансаааа!” Конфликт на интереси, нали разбирате, господин президент?

Това си е партенка, както казах, но нищо измислено в по-нататъшното ми твърдение: затворените у нас заради Делон моми вече не са ония безлични куртизанки. И на тях времето, за което се пееше в песента, се отдаде безрезервно и те заприличаха на неговите сънароднички. Днес те практикуват свободно, без закони и данъци, в собствени спа-хотели и в собствени агенции за красота. А славата им на богати звезди се носи от телевизионния екран, та чак до държавните институции и парламентарните коридори.

Всичко казано до тук по френския въпрос исках да разкажа на Жерар Депардийо, който неотдавна пристигна у нас, но не да закусва с нашите революционери, а да снима филма „Пътуването”. Той обаче веднага се зае с деловата си творческа работа, съвсем непривично за нашите традиции, които подсказват съвсем друго: че нашата работа е да не си гледаме работата. И не обърна внимание нито на журналистите, нито на домакините от селото, където намери красиви гробища за декор на филма си… Дано поне нашият ловец Стефчо Автографа си е свършил работата. Дай боже и живот, че да видим този филм, да дочакаме даже и следващия, който би трябвало да се нарича най-сетне „Пристигането”. Щото много път, много вървене все напред, пък все още не сме стигнали наникъде… Ще се надяваме тогава и ние, останалите извън революционните закусвални, да бъдем поканени поне за масовката. Дай боже!

7.

Будители и сънотворци

Над Горната чешма, вляво, са двете къщи на Новаковите. Тухлени, червенеят отдалече, не са от плет и кирпич, защото Новаковите се знаят като хора от сой. Деню като техник по австрийските градове, Боню като строителен предприемач в близкия град. Боню също има гъдулка, но знае повече мелодии от баща ми и поради тази причина има привилегията често да прави хорото, ако ли не дойде случайно пазарената банда от Гьолджука или от Дущубак. И тъй като къщата му е нависоко, гъдулката му се чува чак оттатък баира и по този начин Боню се явява нещо като музикален педагог на Сандя, който се мъчи да претвори чутото върху белите клавиши на хармониката, донесена от бачи му Дяка от Чехия.

Гуслата на дядо Боню е сладкогласна, но гордостта на рода са младите - двамата братя Бончо и Деньо Новакови - колоездачите, прославили околията от Недоклан до Виена. Е, така си го казваме ние, иначе не съм чувал от моя съсед, който от 20 години живее в Инсбрук, да е чел биографиите на недокланските спортисти във Виенската библиотека. Всяка събота заставам зад нашата къща, с поглед към отсрещната махала, за да гледам как братята се спускат по нанадолнището с техните „диаманти” - бляскавите немски бегачи с тънки седла и завити като рога на бивол кормила. И от тук - през Сабунджи баир, направо на пистата в града за поредното състезание или тренировка. За резервните велосипеди - раменете, заради естествената липса тогава на мерцедесните луксозни джипове със специалните багажници.

***

Денчо и Бончо Новакови вървят по главната. От моста към Момина чешма. Вървежът им, обаче, не е на крачки, а на стъпки. Две-три стъпки и спиране, после още две-три стъпки и пак спиране. Предния ден двамата братя са се завърнали от поредното състезание с поредната победа - никой вече не брои нито състезанията им, нито победите. „Поредната”, защото след Чолака други победители и други градове с такива колоездачи няма. И Ненчо Христов още го няма на хоризонта.

Къде ти „принтерно” щампосване по онова време - фланелки с къси ръкави, нанесени на гърба с картонен шаблон жълти, блестящи от блажната боя букви: Р А З Г Р А Д. Три четвърти шорти, кецове от пещерската фабрика за гуменки. Орляк хора около тях. Като да са всичките вуйчовци, баджанаци или племенници на двамата усмихнати мъже. Подават си ръцете, в някои и китки, милват фланелките на колоездачите, подвикват радостно.

Някъде по средата на хорското гъмжило подтичвам и аз - смотаняк от първите класове на гимназията. Смотаняк, но ми се иска да се изтъпанча върху високото стъпало на отсрещния ресторант и да се провикна: „Те са моите съседи, бе, от Недоклан, виждате ли какви хора имаме?!”

Двамата не могат да знаят, че при всяка тяхна тренировка тайно извеждам на близкия до гимназията колодрум целия клас. Да гледаме и да се възгордяваме, че най-известните в държавата делят с нас едно и също трасе, което обикновено използваме за махленски надбягвания с туристическите си „диаманти” - германската марка на Новаковите, взети „рент а кар” от Муфата за левче на два часа…

Не мисля, че от София до Варна в някой друг град е могло да има по-хубав колодрум от разградския. Защото никъде не се говори за „русенското”, за „варненското” или за „шуменското” колоездене. Навсякъде се говори за „Разградската колоездачна школа”.

***

Стефан Градинаров - Чолака. Една от легендите на Лудогорието. Еднорък. Като свали цветния венец на победител след състезание /обикновено традиционната обиколка на България/, Чолака сменя „бегача” с едно пътническо колело, приспособено за товарене - щайги или кошници отпред, встрани и отзад, пълни със зеленчуци. Има сергия на пазара, където излага собствена продукция. Въртим се около тази сергия не за пазарлък, а заради неговото добродушие - разказва ни за велосипеди, за страховити състезания и накрая винаги свива с едната си ръка в парче стар вестник я три-четири домата, я две шепи череши. После отново върху бегача за тренировка до следващото състезание, когато Радио София кара разградлии да затаят дъх: „Водач на челната тройка в последния етап е едноръкият състезател от Разград Стефан Градинаров!”

***

Обявяват отличника от нашия клас Веселин Христов за най-добрия млад стенограф в страната на национален конкурс в столицата. Водят ни да видим масата на парламентарните стенографи. Веско намества деветдиоптровите очила и се заканва: „Само да сваля малко диоптри. Един ден ще работя тук.”

След време, вече като студент по атомна физика и щатен парламентарен стенограф, Веско се задява с депутатите: „Хайде бе, кога ще преместите това Народно събрание при народа в Разград, та всичко да си дойде на мястото!” Ония иронично му викат: „И за какво ще си говорим там, само за колоездене и капанци ли?” Иначе пословично скромният младеж избухва: „Да вземете да опознаете България! Разград е и на колоезденето, и на борбата, и на царевицата, и на житото, и на киселото мляко… И на хората, шопи такива, защото всичко това от хора се прави…”

… И на музиката. Веско го знае със сигурност, но не задълбава. И софиянци го знаят, но си мълчат, когато става дума за създаването на първите в страната симфонични оркестри - Шуменския и Разградския. Хабер си нямат, когато разградлии изграждат и Дом на музиката - „Железни струни”. Някои казват, че е създаден хорът „Железни струни” и после къщата му, но аз съм срещал обратното. Колкото шега, толкова и истина, че ако първо е създаден хорът, тогава името на сградата е щяло да бъде „Гласни струни”. Железни струни имат струнните инструменти.

И на ученическата инструментална музика. Най-добрият в Североизточна България мъжки духов оркестър на гимназия „Вапцаров”. Най-добрият дамски и първи в региона фанфарен оркестър на Ганчо Петлето от гимназия „Левски”…

И на театъра, Веско, и на театъра от времето на онзи незабравим Сергей Бартенев, който обичаше да казва: „Моя родина Россия, но мой родной город Разград! Панимаеш? Или да ти го преведа: родината ми Русия, но Разград ме роди отново. Не разбрал? Тогава прийди вечер на театъра…” „Прийди”, но обикновено билети няма - половината зала в новата сграда на „Развитие” е заета седмица напред от търговищенци, силистренци и поповчани. На същата сцена играе и вторият театър за драма, песни и танци - театърът на турски език „Назъм Хикмет”. Там е и първото вдигане на завесата на „Под игото” на ученическия театър. Викат му „сателитният”, защото е режисиран от професионалисти. Другото му название е „Малкият театър на Райко Колеманов”. Името на неговия създател. В съседните околии такъв няма. През неделя младежката театрална трупа е на представление в русенския „Сава Огнянов” - Райко Колеманов плаща билетите за влака. Отиване и връщане същата вечер, пари за хотел няма. Един ден влакът не ни дочаква, но Райко е непреклонен: на автостоп. Камион, наполовината натоварен с жито, ни приютява за 60-километровия преход и след два часа вече живеем с историята на захвърленото в гората дете в популярната тогавадрама „Третата дума” на Касона. В ролята на Пабло - нашумелият варненски актьор Цако Дачев.

***

Сменям носталгичното си настроение от тези записки, защото днешният ми ден е по-различен от вчерашния. Днес не хвърлям фаса върху колите, които са паркирали под прозореца ми. Не се зверя на бабката, че не пере на нощна енергия. Не пререждам пред джипито и в магазина. Даже казвам „Добър ден” на комшията, който ми е заел мястото на паркинга пред блока.

Питат ме да не би да съм намерил истинско саламурено сирене. Не съм намерил сирене. Малката Крисия Тодорова печели европейците със своя чар в непостижимата досега „Евровизия”, „Лудогорец” започва да побеждава европейските си противници и от снощи Европа говори за Разград. Все още Европа не познава България, но вече знае, че Разград е „Лудогорец”.

Аз от футбол и бъкел не разбирам, но нали става дума за победа, за роден край, за гората срещу бащината ми къща, за капанците… Вървя наперен като да съм собственикът на отбора Домусчиев. Или най-малко неговият треньор. Важното е, че ми е топло и красиво на душата. И поради това решавам да изключа телевизията поне докато омръзналите ми „водещи” не се изметат от екрана. И радиото да изключа. И интернета. И на избори да не ходя. И лентички като реже министър-председателят - да не гледам. И Гошо Тъпото като говори в парламента - да не слушам. За да си остана само с това красивото в душата:

За Дяко Чеха и за Лудото Сабри от Недоклан вече говори цяла Европа!

***

Гледам в телевизионното „Ретро следобед” тримата големи от моето съвремие: Георги Парцалев, Григор Вачков и Георги Калоянчев. Играят Радичков в постановка на Хачо Бояджиев. Черно-бяла лента. Усещам душата си пълна така, сякаш е докосната от някаква божия благодат. Лентата свършва и аз се хващам в очакване актьорите да се изправят пред телевизора, както става днес, и да се поклонят на моята благодарност.

Нищо такова не се случва. Защото просто ги няма. Останали са в своята скромна лента. Програмата продължава с техните следовници и нови постановки. Комици, шоута, випбрадъри, музикални академии, пълни лудници, денспрограми… Все по-цветни, все по-умни, все по-напористи в желанието да ни уверят, че светът започва от Днес и от Тях.

Опитвам се да заместя настанилата се вече празнота в душата ми с пожълтяла книжка, останала от мамината библиотека в родното ми село.

***

От днешната преса научавам, че „…в Министерството на образованието са решили от учебната програма за тази година да отпаднат някои ненужни творби от досега изучаваните. Съкращават се „Майце си” на Ботев, „Тютюн” на Димитър Димов и „Под игото” на Вазов…” Съгласявам се. Ще им изпратя един мейл от моя развален компютър с предложение Ботев да отпадне въобще. Кви са тия негови стихове - поне за рап да ставаха, та Мишо Шамара да ги запее.

Вазов също с това негово „Под игото”, което би могъл предвидливо да нарече „Българската пролет”. Да не говорим за Левски. Той пък и текст за една чалга не е написал.

И за „Тютюн” ще ги приветствам. Отдавна се знае, че тютюнопушенето е вредно за нашето здраве, особено за подрастващото поколение. То, поколението, съвсем целесъобразно, в крак с новите директиви, мина на трева. И родителите се ориентираха натам, но те не я смъркат, а я пасат за радост на властта.

***

Пиша това в Деня на будителите. Никакво съмнение, че днес ще се преброят много повече будители, отколкото нацията ни е имала въобще. Истинските почти сме забравили. Кичим им портретите, без дори да знаем кои са те. С едни овехтели рамки, с овехтели снимки вътре, повечето кръгли и черно-бели. Образите с мустаци и без мустаци, с папионки или с калпаци, но все едни такива строги, уважителни и с достойнство в погледа.

Младите ни будители от началото на новия век минават покрай портретите и спират само при Чинтулов и още двама-трима. Защото само за тях са чували в кварталното училище, а в частния университет и толкова не са чували. Спират само за минута, колкото да „обяснят” на крачещия до тях малчуган колко бедна е била фотографията навремето. „И как са живели тогава хората без дигиталния образ, плазмата, компито, таблета, тате?!” „Ами, татьовото, то и възпитанието им затова е било такова… И творчеството… Черно-бяло, като тях самите, татьовото… Нали вчера госпожата ви каза кой е бил Бай Ганьо?”

От портретите в коридора таткото минава в читалищната зала, където честват празника. Той е в деловия президиум. И представят будителя: писателят, който взриви нацията със своите романи за ъндърграунда. Журналистът, който със своите разследвания направи на пух и прах затворническата управа, че не е снабдила затворническата лавка с презервативи. Режисьорът и продуцентът, които с предаванията си „Горещо”, „Биг-брадър”, „Секс и политика”, „Голи новини”… откриха нова ера в телевизионното ни изкуство. Депутатът-будител, който от трибуната на Народното събрание разкри необятните възможности на родния ни език в названията, отнасящи се до майка, човешки генитали и хаймана…

От две десетилетия читалищната Зала на будителите спи. Събужда се, когато трябва да ръкопляска. И ръкопляска.

Ще признае ли нашият будител, че отдавна се е превърнал в сънотворец? Няма защо - сънотворните му лекарства се оказаха много силни, а българинът си пада по силните лекарства.

 „Заспи, заспи, юнак балкански, във сън дълбок се потопи…”

А не, не, при Чинтулов беше друго, да ме простите…

8.

Руска връзка

Първата ми руска връзка е от времето, когато Дяко Чеха беше само Дяко, защото все още не знаеше къде е Прага, а Лудото Сабри не беше луд и не можеше да дяла фигури от шкарто кирпич, защото не познаваше душите на хората. Едва когато ги опозна, се наложи да полудее.

Пътят ми до училището като първолаче всеки ден минаваше покрай къщата на голямата ми сестра, вече женена и с дъщеричка. Мама ми връчваше една порцеланова купа с прясно издоено мляко да го нося на първородната ми племенница: „Че нали си вуйчо вече бре! Носи да ти се радва детето!” И аз, вуйчото, прехвърлях през рамо тъканата торбичка с буквара, а с двете си ръце прихващах кастрона с млякото, както викаха нашите на тази по-специална купа. По камечливата улица нагоре пристъпвах като някой франт в дълги калцуни, каквито бях виждал по илюстрациите на приказките, които мама носеше вкъщи. То добре, ала спънех ли се - непременно се слагаше край на приказната ми походка, защото порцеланката се изплъзваше от ръцете ми и литваше напред, а млякото оплискваше наскоро закърпеното ми специално за училище старо сетренце. За да се съгласи вуйчото отново да тръгне по обратния път в изпълнение на важната заръка, виновна беше майка ми, която пускаше на воля закачливата си усмивка: „Хайде, няма нищо, ще кажа на баща ти, че котката е бутнала млякото.”

Белята стана след едно такова повторно връщане към целта. Пристигнах, едва прикрепяйки течния си товар, но на двора не заварих никого. Тръгнах към горния етаж по външната стълба /долу беше мазе с малък прозорец и там живееха една ялова коза и пет кокошки/, откъдето глъчката ми подсказваше къде са домакините. И още на второто стъпало застъпих крачола на смъкналото ми се панталонче, претърколих се назад и дясната ми ръка се тръшна в купчината натрошени стъкълца на купата. Чух само гласа на кака: „Петре, виж какво стана навън, кокошките май…” От там нататък не помнех нищо.

Свестих се върху една черга, подгизнала от кръвта ми.

На другия ден сутринта ръчичката отича до лакътя - достатъчен знак за нашите, че нещо не е наред. Баща ми - мобилизиран да реди траверси на „барон-хиршовата” железница, както викаха тогава на линията Русе - Каспичан. Връща се едва на третия ден, поглежда бледото ми изтъняло лице и отсича: „Тръгвам за града. Това дете си отива…” Конете, каруцата и едно малко вързопче в нея, притихнало между ритлите в дебел юрган…

Идва ред на първата ми „руска връзка”: медицинската сестра от белогвардейско потекло Клавдия. Само за два дни, докато лекарите готвят ампутация до лакътя заради плъзналата вече гангрена, рускинята ме връща към живот. Тайно прави горещи бани на инфектиралата рана с прясно набрана смрадлика и с онези тъмно-сини кристалчета, които тогава наричахме калиев перманганат, сега не знам как. Тайно, защото билките дразнят учените хора, каквито са докторите, и не може в здравно заведение да се прилага лечение с тях, а сините кристалчета са от неприкосновения запас за случай на война.

/Сега си спомняте за конспирацията „Чуруленко-Герасименко”, нали? Ето един случай, когато конспирацията може да помогне дори за връщането на един живот. Но не и при случая „Десети ноември” - началото на свършването на една нация…/

Лекарите вече точат скалпелите, когато забелязват промяната. „Само лайка, докторе, само лайка…” Спасителката ми трябва някак да оправдае тъмните кръгове около раната.

Що за радост е било, знаят само родителите ми. А аз съвсем сериозно заявих след връщането си от болницата, че ще се оженя за Клавдия. И че ще заминем заедно в родината на Сталин.

Никъде не заминах. Останах си в Недоклан, при старите мамини книжки, където за първи път срещнах неукрепналата ми детска мисъл с понятия като робство, война, щастие, любов, свобода…

***

Вече в гимназията, веднъж мама ме подмята:

- Какво стана с Клавдия бре? Онзи ден те гледам с някаква съученичка ръка за ръка.

Ясно, видяла ме е по „Паркова” да се мотаме с Милена - тя Рада в „Под игото”, аз Бойчо Огнянов. Аз в десети, тя в следващия клас. Виновен за майчиното ми откритие е Райко Колеманов, режисьорът на ученическия театър. „Какъв революционер си ти бе, момче, вървиш по сцената като изтърсак! Я вземи се в ръце, награби я тази Рада, искаш по Кириак Стефчова ли да зяпне!” Аз че съм изтърсак, изтърсак съм, последен от четирите деца на мама и тати, ама чак пък такъв загубеняк да изглеждам в очите на печения артист… Още същия ден вземам мерки - през деня репетираме по пейките в парка, а вечерта - на изпращане. Милена живее до сами гробищата и баш не ми стиска да спирам до тяхната врата, но… нали трябва да доказвам революционните си възможности. Опирам гръб в оградата на вечния дом на разградлии, вземам й ръката в моята и… точно в този миг две котки в страхотен любовен спор се изтърсват върху раменете ми, събаряйки буци от кирпичения зид. За мене две мнения по въпроса няма: или духът на Даскал Белчев, или пък белогвардейката Клавдия си отмъщаваше за първата ми изневяра.

/Даскал Белчев и на онзи свят не можеше да намери покой от нашите подигравки, научени от майките ни. Когато германците минавали по кемаларското шосе на път за някакво отцепление към Добруджа, Даскал Белчев извел учениците горе на разклона за нашето село, накарал ги да ръкомахат бодро на войниците и гръмко им подвиквал: „Деца, бъдете храбри като германците!” Войничетата нищо не разбирали, но гледали усмихнати дечурлигата и им подхвърляли консерви в тенекиени кутии. Хубаво, ама сетне по същия път минали руснаците, Белчев пак извел учениците си и им викал: „Деца, бъдете храбри като руснаците!” Вече пенсиониран, когато идваше в селото да нагледа пчелите си, ние, десетината палапущници от махалата, не пропускахме възможността да се изгаврим със стареца: „Даскале, я кажи кои са по-храбри - германците или руснаците!” Ако беше жив, днес Белчев сигурно щеше да ни съветва досущ със същите думи, с които ни съветват и нашите даскали: „Деца, бъдете храбри като американците!”…/

Знаех къде ходи по кафяно време Бартенев - при Харун, най-интелигентния шивач в града, моя земляк, кореняк-недокланчанин.

- О-о-о, северно сияние, подранил си. Слушай, като пораснеш още малко, непременно да си пуснеш мустаци. Мустаците значит самочувствие, панимаеш, живот в тях, хляб в тях. Гледам русичък такъв, срамежлив, худенкий, не знаю какъв революционер ще правим от тебе…

Гордеех се с това си познанство, и на Радоев дори го навирах в очите, защото когато Бартенев минаваше по главната, разградските музиканти, учители и печатари го поздравяваха със свалени шапки.

- Чичо Сергей, нали ми беше казал, че си белогвардеец?

- Что?! Сталин умер и сега Хрушчову ли искаш да предадеш твой стар приятел? Никога такова неща не казвал! Аз не зная что съм. Зная само едно: я русский! Панимаеш?! Настояшчий!

А аз исках да го попитам много ли са ревниви белогвардейките…

Мустак пуснах доста по-късно, но революционер станах и без него. Същата година директорът Радоев ми намали поведението с цели две единици. Заради цигарите и заради ината ми да не играя „юнашки упражнения” в дъжда и върху калта навръх „Кирил и Методий”, докато наконтеният ни с нов анцунг учител по физкултура - „Пльондера”, се кипреше на сушина със свирка в уста. Честно казано, искаше ми се една от причините да беше и Милена. Но нямаше как да е така, защото още докато ни ръкопляскаха от салона на читалище „Развитие”, Рада си беше намерила своя Бойчо в живота - един красавец със спортен велосипед, който вероятно нямаше страх от махленските котки.

Не знам дали тази част от моята биография не щеше да помогне и на мене като на хората, след много години, в самия край на века, да заявя на нововластието, че съм бил репресиран в ония тежки за нас тоталитарни години, когато директор на гимназията беше Христо Радоев. Може би още тогава, месеци след Десети ноември, щях да стана депутат в Седмото Велико народно събрание в търновския конак на Колю Фичето, където се бях врекъл във вярност на моята съпруга. А не да редя сега записки за бивалици и небивалици и да лъжа бабата, че винаги ми е била първата любов. Но аз не го направих, защото и тогава бях, и днес съм същият смотаняк, какъвто ме очеркуваше любимия на цял Разград артист Сергей Бартенев…

***

Продължавам да пиша за моите руски връзки.

На една пресконференция в средата на седемдесетте аз, поетът Сашо Бандеров и журналистът Лазар Роснев се уреждаме да летим с товарен самолет на „Аерофлот”. Неговият представител в България Тихонов искаше да убеди журналистите в началото на „зеленчуковия сезон” - февруари, че тракийските оранжерийни домати и краставици не могат да задоволят и един район на столицата, камо ли целия Съветски съюз, както само помежду си мърморехме. Тогава ние тримата му задаваме въпроса:

- Какво ще кажете, ако ни вземете на борда на един от вашите самолети и с очите си да видим какъв е пътят на родните ни домати от летището до магазините на Москва?

- Нищо няма да кажа. Позвънете, ето визитната ми картичка, обадете се когато сте готови, за да уточним подробностите. Съгласувайте с Чиликов от вашето бюро на „Балкан” - той ни знае графика.

Речено - сторено.

На 3 март в 5 часа сме на Граф Игнатиево - тогава военно и гражданско летище. Пилотът ни чака и малко смутен ни кани в самолета - АН-12 /цифрата според нас показва тонажа - значи 12 тона с домати/. Влизаме в кабина с четири кресла - зад нас е товарът.

- Товарищи, немножко будем опоздать… Я сам не знаю сколько…

Командирът на самолета Уразаев, узбек на около 40-45. Честити ни празника - все още не е национален, но не е забравен нито от нас, нито от освободителите. Носим си мартенички, разбира се, и докато му закачаме на ревера една, той ни обяснява, че бордовият механик не е пристигнал от Пловдив и чакат него. След около половин час сме вече над светлините на града. Залепил съм глава до стъколото на люка и търпеливо слушам задявката на двамата си колеги:

- Търсиш си Севера, нали, вижда ли се Делиормана?

Много добре знам, че не се вижда - аз вярвам на Дяко Чеха, който, макар и да си беше дошъл с влака, разправяше на баща ми някога, че по време на война е добре да се живее в Недоклан, защото селото не се вижда от самолет…Да, но днес е Трети март и не е война. Забелязвам в сумрака гърбовините на Стара планина и ясно очерталия се силует на „Св.Никола” - белег за една друга, много стара и не толкова стара война…

В този момент тежката врата на кабината се отваря и празнично ухилената, както ми се стори, физиономия на млад мъж с разкопчано авиационно яке се изтъпънчва пред нас:

- Здраствуйте! Пиво ест? Дайте пиво.

Кока-кола имаме цяло кашонче, знаехме за липсата й в Москва, но пиво… Човекът кола не иска - иска бира. Да, ама нямаме. От неудобно вдигнатите рамене ни спасява яка ръка, която прихваща момъка с прищянката за пиво и го издърпва навън. После подава глава:

- Бывает, все нормально.

Да бе, викам си аз, като на Шипка - „все спокойно”, но колегата ти доста се е наквасил и на мене съвсем не може да ми бъде „нормально” на душата тука, на десет хиляди метра от земята, с пиян член на екипажа. Да бях успял да зърна отгоре за последно поне родното си село Недоклан…След минути се оказва, че нашенецът е бордовият механик, който беше закъснял за полета. Екипажът бил на гости у коменданта на града Бацалов, стар техен приятел, опитал пловдивската двойна преварка, но явно на момчето му е станало малко повече и още не е изтрезнял от гостито. Успокоението идва от самия Уразаев: служителят е отстранен, длъжността му е поверена на друг член на екипажа, така че - „все нормально”.

Но… само до един момент.

…Когато се приземяваме на Домодедово, и тримата забелязваме не познатата ни „пасажирка” за отвеждане на пътниците, а зелена джипка със синя лампа отпред. И подир нея - още една. На достатъчна възраст сме, за да разберем, че не всичко е както трябва. Уразаев се показва, и пак с неговото „Нормально, друзя!” Такъв бил порядъкът при тях - за по-особен случай на борда се докладвало на контролната кула часове преди пристигането, като при произшествие. Хубаво бе, шефе, ама джипките са две!

Най-спокоен е Бандеров, който се мъчи с усмивка да разсее паниката ни:

- Няма нищо де, сигурно другата джипка са ни я приготвили, за да следим с нея дирите на нашите домати и краставици…

И донякъде позна - джипката беше приготвена за нас, но не да тръгваме към магазините, а към управлението на летищната милиция. Отведоха пияния борд-техник някъде, а нас - другаде. Чухме Уразаев притеснен да обяснява, че е докладвал за нас още при тръгването от Граф Игнатиево, но ония не му обърнаха никакво внимание.

Първо - на едно гише с не толкова приветлива лелка и още двама униформени. Искат ни „все документы”. Всеки от нас вади личния си паспорт, само Бандеров - червения, международния. Друго нямаме. Билет, задгранична виза, червен паспорт - няма. Никой не ни е казал да си готвим такива неща - ние си пътуваме с товарен самолет и толкоз. Пътуването ни е подарък, какъв билет, какви дяволи, какви други паспорти. Лазар се сеща за журналистическите карти - имаме такива, на които отзад на френски е изписано, че „всички власти са длъжни да оказват съдействие на приносящия този документ”. Връщат ни ги - това е „хорошо”, но вадете билетите. Не признават подписа на председателя на Съюза на българските журналисти Весо Кучето и неговото „френско” предупреждение към властите увисва безпомощно. Гледам, един се звери в името на родното ми място.

- Что такое Недоклан? Означает кровь, да?

Ами, не баш кръв, но заколване значи… Роснев прекарва длан през шията си: „кинжал”, калъчка”, „ятаган”… Преди руско-турецкая война, понимаеш, турецкая деревня… Сигурно пак я объркахме, защото по едно време отделиха Бандеров и аз си помислих, че и той ще трябва да обяснява какво е пък Лясково, неговото родопско село.

После, когато все пак говориха с нашето посолство и с техния представител в България Тихонов, и решиха да ни пуснат, се разбра, че Сашо е трябвало да обяснява произхода не на селото си, а на фамилията. За руснаците тази фамилия не е от най-тачените, за което и ние бяхме попрочели по нещо в училищните читанки, макар че „Майдана” в Киев беше още твърде далече…

Извиниха ни се, връчиха ни по 50 рубли на човек за харчлък и ни казаха да чакаме без излизане в служебния хотел „Аерофлот”. Докато не ни издадат официални билети за обратен полет до София с пътнически самолет на компанията - там. Не можело в никакъв случай с товарен, защото в него застраховката е само за екипажа и за доматите. Нямаше как да не се съгласим, пък и кой можеше да ни даде гаранция, че в евентуален обратен курс с АН-12 нямаше да си имаме за компания някой от приятелите на началника на пловдивския гарнизон…

Само не се съгласихме със забраната за излизането. Съвсем конспиративно, без документи, но с помощта на чудесния Уразаев, се разшавахме из Москва. Забравихме „шпионските си намерения” по самолетите и доматите, и тръгнахме да разузнаваме другаде… Аз - да гоня легендите от Втората световна - диктора на Совинформбюро Юрий Левитан и прокурора от Нюрнберг Роман Руденко. А Бандеров и Роснев - при стари приятели поети, художници и журналисти.

Още в първите една-две години на „Прехода” Александър Бандеров не понесе задаващата се лъжа и замина с цялото си семейство в Канада, откъдето след години се завърна само урната с праха на писателя.

9.

Втора руска връзка

Зазката. /ЗАЗ-900, 960 и май че още една цифра./

Дебела руска връзка. Нищо общо с белогвардейската сестра Клавдия или с арестуването ми на московското летище Домодедово, но пък с много траен ефект.

Имаше в Недоклан едни Гена и Генчо. Гена беше по-добра от радиоуредбата на селото и затова селяните й бяха много благодарни - от нея, много по-бързо от радиоточките, окачени във всяка соба, научаваха всички новини. Бирникът дошел, днес минават за водата и тока, утре звеното ще бере боба от Даямата, Осман снощи се натряскал в кръчмата и дал думана на Айшето, седмица поне да не се ходи за вода на Горната чешма, защото видяла с очите си как тумба циганета от Ясеновец препикават водоема… Все полезни неща.

След Десети ноември, когато една американска радиостанция реши, че си е свършила работата в Източна Европа и замина, както се чу, къде остров Калимантан, за да защитава правата на някакви людоеди от тамошен резерват и да ги учи как по-безболезнено да слагат месните продукти в казана, нарекоха Гена „Свободната Европа”. Заради не толкова точните й, но винаги подправени с пикантни сосове новини за ставащото в селото.

Генчо пък и той - заклет враг на текезесето, обикаляше къщите лято и есен с бичкия и брадва в ръце да реже приготвените за зимата дърва. А през декември и януари следеше в кое българско семейство се коли прасе, за да измоли кожата на животинчето, която после сушеше и обработваше с варов разтвор, докато я направи годна за меки цървули. Хората вече се бяха позамогнали и си купуваха гумени галоши от Сюлейман магазинера, Генчо знаеше това, но правеше цървулите за циганите от съседните села. Продаваше ги чифт за лев, а с един лев се купуваха цели шест черни хляба. За да се правят на турци, циганите непрекъснато се кълняха, че свинско не кусват, но всъщност заради тях недокланчани не смееха да закачат на върлина пред къщи суджуците и бабеците, както го правеха в стари времена. Благият им бизнес с железа, проституция и продажба на предизборни гласове още беше далеко, следваше след трийсетина години, та затова сега се принуждаваха да обикалят селските върлини и кокошарници. Правеха го най-младите. По-старите си работеха в кооперацията заедно с другите или зидаха фабрики в близкия град.

Та Гена и Генчо си бяха едни редовни хорица, докато веднъж Генчо не купи от магазинера Сюлейман изтърбушена от ходене до града и обратно Зазка. Той не я и купи, а я изработи с рязане на пет кубика дърва. Взе я „на ишлеме”, както се казва , труд срещу стока. Съветското возило не беше кой знае в каква европейска кондиция, но тогава кой ти гледаше това. Важното е да има къде Генчо да подслони морно тяло, кога из път го свари дъжд, сугрушица или сняг, докато продава цървулите си. Пазарлъкът, обаче, стана без височайшето присъствие на съпругата, откъдето тръгна и моята несрета…

Вижда Гена автомобилчето, което повече приличаше на захлупена върбова копанка за трици, с които бащите ни хранеха животните, отколкото на автомобил, и веднага събира махалата, за да съобщи най-прясната новина:

- Гледайте моя хубостник, мари, цървули за хляб продава, лека кола си купил!

И на минутата му нарежда да махне зазката и повече очите й да не я виждат. Ошашавеният Генчо няма свидетелство от милицията, което да удостоверява неговата правоспособност като шофьор, но успява да защити новото си завоевание със знанията си от един зетор, който беше карал от Юртлука до кемаларския път. Зетора Генчо го беше обърнал в дългия синор до салкъмите - защитния пояс на текезесето, след което си имаше разправия с бригадира на полевъдната.

Мислил Генчо, дълго мислил с умната си глава, докато накрая открил Америка: ще закара зазката до бостана, където Гена никога не ходи! А тя не ходи там от страх да не срещне текезесарската черда от крави, предвождана от младо игриво биче, която всеки ден пладнува наблизо до бостана - чешмата там, гьолове за биволиците, върбови сенки колкото щеш. На жената ще каже, че е продал леката кола, а всъщност това ще е семейна конспирация, защото целта му е да приспособи към мотора на зазката една резачка за дърва и така да механизира професията си. Не успя с тази работа и ще ви кажа защо.

***

Страхът на Гена от селската черда си имаше родно място - село Беден. Един от нашите, женен за тукашна мома, привиква Генча в родопското село да спечели повече пари. Генчо заживява в къщата на „баба” Хубавина /така я нарича в първото писмо до жена си/ в края на Момчовата махала и се хваща да бичи трупи в близкия до Беденските бани гатер. Бичи що бичи през деня, надвечер се цопва в курните на банята, след което поема напряко по стръмното към къщи. Царското благополучие на Генчо, обаче, и неговият късмет всеки ден да топи морни телеса в топлата минерална вода, не продължават дълго и стигат до тук.

Един ден Генчо, привършил на гатера малко по-рано от друг път, присяда на хлад пред пивницата за по ракия с Куманиза. На Куманиза му дай приказка и той така ще я подслади, че няма как да не забравиш закъде си тръгнал. И все я започваше от там, как баща му попаднал като зидар в най-стария град на Западна Германия Трир, по реставрацията на някакъв квартал. „А там е погребан Маркс бе, нали знаеш? Отишъл баща ми веднъж на гробищата с два карамфила и се опитал да каже на пазача, че иска да види Маркс. Гроба му де. А онзи като се развикал „Куманиз! Куманиз! Найн, найн! Лондра, Лондра…” Оня фашага така се наежил, все едно че самият Маркс се изтъпанил пред него.” Някой отдавна беше казал на Куманиза, че градчето, където е бил баща му, е само родното място на пролетарския вожд, пък погребението му било в Лондон, но той си знаеше своята.

Съвсем „случайно”, както всяка вечер, покрай кръчмата минава и хазяйката Хубавина. Но тъкмо двамата с Куманиза да я придумат да поседне и тя на чашка джанкова пърцуца с бърканица, откъм тюлбето се задава тревожна гълчава: изпуснали са от обора селския бик! Тъй като всеки знае що за късмет е да срещнеш из село изпуснат бик, Генчо скача, пренебрегвайки разказа на Куманиза за недружелюбните германци, сграбчва „бабата” под мищница и хуква заедно с товара си нагоре към „Църквето”, щото вече е зърнал животното да се насочва към кръчмата.

На „бабата” трябва да й е било не толкова зле в скута на якия северняк, защото притихва и не пита Генча защо и от кого бягат. Или пък ще да си е мислела, че отново налита Инихан баба с войската, заедно с брат си Саръ баба, за да потурчва този край.

Вече чак горе, приседнали потни и задъхани на къщния праг, когато Хубавина разбрала каква е била причината на Генчовото притеснение и че то не е свързано с Инихан баба, задала съвсем не на място въпроса си:

- И що сига са морийме толкоз, Генчо? Ни мой тъй, ни мой са бяга тъй, чиляко, чи кът нищо можиш да са сдобииш с инфаркт!

Отгоре ще да му е дошло на моя земляк, защото ядовито креснал и гласът му изникнал толкова високо над „Църквето”, че може да се е чул чак в наше село:

- А ти що ищиш, мари ?! Да са сдобия с теленце ли?!

И още на другия ден Генчо си хванал рейса за Пловдив, а от там влака за Русе и по барон-хиршовата железница - до спирката на Недоклан. Не може Гена да не го е разпитвала много пъти сред нощите колко годишна е била тази „баба” Хубавина, но когато и да е ставало дума за беденския бик от гурбета на мъжа й, все е потръпвала от ужас и дълбоко в душата си му е прощавала за евентуалните благочестиви ракиени събирания с „бабата”. Все пак жив и здрав се е завърнал човека в Недоклан.

***

Ходил съм в това родопско село Беден, много пъти москвичът ми е пълзял по живописното шосе над пампоровския път, знам му и гатера, и баните, и баирите му съм обхождал с Доктора. И винаги съм разпитвал помни ли се тази случка със северняка Генчо, за да се похваля с нашето землячество, зер геройство е сторил моят съселянин по тия баири. Старите хора помълчават, вдигат погледа си високо над боровете и нищо не ми казват:

- Че знае ли се, чоджум, имало ли е такъв чиляк. Може и да е имало, ние помним само стадата от крави и овцете, чановете им как пееха по тези места. И бик си имахме, и хоремаг, и гатер, и рибарник долу, и военен цех имахме с 50 души в него да шият палатки и раници за войската. И хора най-важното имахме… Сега съм аз и двайсетина още като мене, младото търси хляб в Англия, Германия, Гърция… Хубавина, дето питаш, я помним, как не. Ей там горе й е къщата. Каматна беше жената, бездеткиня, хващаше око. Ала мъжът й го уби елен преди двайсет-трийсет години, и като че ли нещо кривна на селото от тогава, та до днес всичко му тръгна наобратно… И Хубавина си отиде, и нищо не остана след нея…

Стара, рухнала каменна къща с тикли, както другите под „Църквето”. Самотница, прозорците избити, приличат на незатихнал вик. Върхът носи само името, но църква там е имало преди 300 години, където е могъл човек да запали свещ и да се помоли. Сега няма къде, пък няма и пред кой бог да стори това…

***

Селският събор на Голяма Богородица е и сбор на цялата фамилия, днес също. В следобеда ми остава време колкото да измия москвича, защото на другия ден ме чака дълъг път обратно. За такава работа по-удобно място от Долната чешма няма. Генчо, изкачил се на гърба на тревясалата вече зазка, ме е забелязал от неговия бостан:

- Какво бе, румелиецо, ще се жениш ли за колцата, че така я поливаш?

- Ами че ти като се ожени за твоята зазка, да не би да ти е лошо? Я ела насам да се видим, докато Гена не е дошла.

- Тя нивгаш няма да дойде, аркадаш, докато има крави в селото.

Генчо не забелязва запладнилите над чешмата стотина крави и малачки. Идва при мене, оставя две дини в купето, здрависва се и потупва москвето по ламарината:

- Хубави машинки са, по време на войната руснаците откраднали мотора от германците, това си е чисто беемве, братче.

И тамън кога да запита колко гори „немската” ми моторетка, сянка като облак пада върху двама ни: на двуметровата каменна плоча над чучура, до сами главите ни, клати глава не много дружелюбно онова биче, заради което Гена не пристъпва на семейния бостан. Усещам лигите от двете му ноздри да се стичат по пребледнялото ми лице.

- Ей, кво ти стана бе?

Това са последните думи, които изрича Генчо. С един скок се хвърля зад волана на москвича ми, тръшва вратата, превърта ключа и колата, обикновено запалвала едва на петото завъртване, изфучава през локвите нагоре към необрания още дренак. Не мога дори да извикам, само се снишавам, което ми позволява да видя как бичето, разгневено от рева на мотора, се спуска зад клетата ми кола, чийто педал на газта Генчо вероятно е натиснал до ламарината. Гоненицата не продължава дълго. Още първите дървета на дряновата гора се оказват съдружници на говедото, защото подпират предната броня, моторът прехърква и умира.

Управлявалият само веднъж текезесарски трактор шофьор не беше улучил пътя към нивите и никой не можеше да знае какво е сегашното му състояние. Бичето настигна колата, сложи един удар с глава отзад, багажникът се отвори и, вероятно като не намери там Гената, обърна се рязко и на бегом се върна обратно към чешмата, но аз вече бях взел съответните предохранителни мерки.

- Ей, прощавай, аркадаш, ама какво можех да направя аз? Да тръгна да паля зазката ли? Нея само кибрит може вече да я запали.

- Е добре де, Гена, ама да ме оставиш така навън, очи в очи срещу това животно, не е много гот, нали…

- Нищо не мога да мисля аз при такива случаи. След едно нападение на подобно говедо в Родопите, главата ми се обърква, аркадаш…и…не знам какво ми става…

И разказа всичко, което му се беше случило като гурбетчия в иначе богатото на красота село Беден. Аз вече бях чувал подобна история, само че за чепеларския бик. Ала великодушно оставих цветното въображение на Генча, щит срещу терористичната ревност на жена му, да рисува на воля неговата си версия.

***

Сега за Зазката - другата съветска машинка, която Генчо съхрани в битката си срещу селския разплодник, използвайки моя москвич.

Електрониката й беше превъзходна. По време на движение вратите сами се отваряха и автоматично оставаха отворени до спирането. Борд-компютърът регулираше прецизно разхода на гориво и скоростта, като превръщаше в трактор моторния й отсек и купето така, че собственикът й можеше без проблем да обработва лозето си с нея по метода „от два реда - един”. Много ефективна аларма и централно заключване: никой не смееше да я краде, защото после не знаеше какво да я прави.

Пълен инжекцион - стопанинът й можеше да я кара след трилитрова инжекция със станимашки мавруд, мислейки, че кара магарешка каручка. Меко возене - в края на 200-километров пробег петите на шофьора автоматично се превръщаха във въздушни възглавници. Всеки можеше незабележимо сам да си инсталира шибидах посредством чук и ъглошлайф, който при дъжд можеше да бъде заменен с употребено за оранжерии найлоново покривало.

Но тъй като тогава бензинът беше по 30 стотинки килото и бензинджиите не удряха в литража, климатроникът на колата се захранваше от собствения й резервоар. Понякога нагорещената ламарина на бензиновата печка можеше да подхване крачола на шофьора, което, обаче, веднага се компенсираше чрез разхлаждане от постоянно отворената предна лява врата. Спряха да я внасят у нас заради повишеното благосъстояние на нейните мераклии, вече „фенове” обаче, като следствие от демократичните промени. Днес те купуват от автоморгата на Запада коли, родени преди появата на тяхната посестрима - легендарната Зазка. Почти със същите екстри.

Споменът за нея остана само в скъпите хотели на могъщите бизнесмени, окачен на най-показното място във вид на кичозно копие на „Запорожци пишат писмо на султана”. /Картината на земляка на тази знаменита кола Иля Репин./ Май че там имаше един казак, който показва кукиш. Не помня на кого…

***

Моят колега, известният в миналото спортен коментатор Петър Драндаров, бог да го прости, си беше купил нова, последен модел зазка. И ми разправяше как в продължение на една седмица всяка вечер зазката била обект на посегателства. Крадяли я към полунощ и я връщали незабелязано сутринта.

На седмия ден Петьо оставил бележка под чистачките: „Момчета, внимавайте с гумите, стари са и няма да издържат на дълъг път.” На сутринта я намерил на същото място с нова бележка: „Те гумите й ще издържат, ама ние вече не можем. Благодарим за услугата!”

***

Друг мой колега - покойният Николай Казанджиев, завещал ни десетина книги от най-доброто в историята на пловдивската литература, също влезе за пръв път в семейството на отчаяните шофьори със зазка. Толкова можеше да му позволи хонорарът от неговите книги и журналистическа заплата. /Доколкото си спомням, зазката струваше 2 400 лева, трабантът 4 000, москвичът 5 700, а жигулата - 6 100./

Движи се Николай от Пловдив за Марково, където има вила. На кръстовището с околовръстния го спира КАТ:

- Ти кога успя да се качиш на тази кола, приятел?

- Е как кога, преди да тръгна!

- Да, ама току-що ми се обадиха по радиостанцията, че през целия град зазка с твоя номер се движи без шофьор. Значи в движение й се качи, така ли?

- О, извинявай, другарче, забравил съм да си сложа възглавницата…

Николай беше нисък и застанал зад волана на скоклестата зазка, наистина изглеждаше, че колата се движи без шофьор. Хубаво бе да слушаш заяждането на тема „коли” между него и Николина от икономическия отдел, която пък имаше трабант:

- Адашке, да ти дам една обувалка, че да можеш по-лесно да влизаш в лимузината си…

- Хайде, хайде, вместо да се заяждаш, ти по-добре си купи подходящ тирбушон, за да можеш пък да излизаш от твоята…

Седнеш ли с Казанджиев, може да обменяш лакардии до сутринта - сладкодумен романист и разказвач.

Обажда му се една вечер колега, че се е върнал от Западна Германия с бутилка „SMIRNOFF”. /Колкото пъти отворя телевизора на „Dikoff” се сещам за този случай, само че „SMIRNOFF” си беше високо качество…/ „Идвай!” Двамата отварят бутилката и без да дочакат третия от компанията - човек с висок ранг във властта, пресушават съдържанието й. Цайтнот, както обясняваше Казанджиев, защото всеки миг онзи ще пристигне със същата цел - да опита чуждата водка.

„И какво? Викам на колегата да извади каквато и да е друга водка, че иначе неприятно. Наливам в празната вече „Смирнов” една бутилка съветска „Столичная” и в този момент на вратата се звъни - човекът-власт. Сипваме му в чашата руската водка, той отпива, примлясва отвреме-навреме и току замечтано продумва: „Това е! Направили я както трябва, мамка им капиталистическа, умеят ги тези работи, Коле, умеят ги, нашите парцуца произвеждат…” А аз едва сдържам напушилия ме смях заради отворилата се отново язва.”

Казанджиев почина в първите години на настъпилите политически промени. Приписаха му несъществуващи грехове и той не можа да преживее клеветата. През миналата зима му организираха „Паметна вечер”. Всеки момент очаквах духът му да се изправи срещу всички нас, неговите колеги, приятели и почитатели, и да ни закове за разскърцаните от стоене столове:

- Не ми напомняйте, аз знам кой е клеветникът, не знам само кой от вас приживе ме защити тогава поне с един ред…

10.

Верига от злини

Малката държавица Недоклан по нищо не се различаваше от голямата държава. След като Живков отиде да дундурка правнучката си, нашите хора си казаха „Че ние да не сме по-долни от гражданята!”. И се разделиха на две: едните от Горната махала, другите от Долната махала. Селяните от Центъра, дето живееха около кръчмата на бай Марин, се чудиха, чудиха към кои да се присламчат, и накрая решиха да си останат там, където са си. Без да подозират, обаче, че намирайки се по средата, ще обират псувните и на двете страни.

„Горните” се смятаха за по-красиви и по-умни, защото селското училище, макар и вече закрито, се намираше в тяхната махала, пък и преди другите срещаха сутрешната усмивка на слънцето. Те първи се сетиха как да прокарат новия път до пеницилиновия завод, напряко през бахчите, унищожавайки ги до корен. Тъй като кариерите бяха близо до тях, един ден те нарониха чакъл и го натовариха на раздрънкан камион от текезесето. Шофьорът на камиона вече си го беше заплюл за свой в мъглата около свалянето на Живков. Нямаха много време да си помечтаят за гуслата на дядо Боню, защото гусларят отдавна ги гледаше от небето. Иначе неговото кемане щеше да им свърши хубава работа - щяха да качат стареца върху кабината на камиона, и той задължително, преминавайки през селото, да дърпа лъка на позабравения вече марш „Шуми, Марица!” Наложи се Гена и Генчо, като най-гласовитите, да маршируват пеша отпред и да дават тон за „Партизан за бой се стяга!”.

Гена беше забучила на всяко ухо по една синя роза, а в ръце размяташе синя забрадка, с каквито се кичеха на полето звеноводките. Генчо беше по-натоварен за случая - и с двете си ръце прикрепяше голям плакат, който според напъните на вятъра се килваше ту наляво, ту надясно. Срещу две чаши пърцуца пенсионираният даскал Стамат, сега писар в общината, беше изкусно нарисувал буквите му: „ДЪЛБОКИЯТ ПЪТ ЩЕ ПРЕВЪРНЕМ В МАГИСТРАЛА!”

Всъщност това - дълбокият път да бъде превърнат в магистрала, си беше идея и лелеяна мечта на Дяко Чеха приживе. Той имаше и още една, доста по-мащабна идея за благоустрояването на Недоклан, но си отиде от този свят с нея, записана в един от европейските му тефтери. На мястото, където вадата от Горната чешма пресичаше шосето, преди да се спусне към Хорото, Дяко Чеха възнамеряваше, ако бъде избран за кмет, да построи над вадата копие на Карловия мост в Прага. Удивените му съселяни го питаха не толкова за градежа, а за това кой ще направи скулптурите от двете страни на моста, защото той им го бе показвал на картинка и те знаеха колко скъпи могат да бъдат едни такива фигури. „Няма страшно - успокояваше ги Дяко Чеха - ще възложим партийна задача на Лудото Сабри да ги изработи от кирпич, той го умее, пък после ще ги изпечем в пещта на тухларната. А вадата вече няма да се казва „Калната бара”, а ще я кръстим „Вълтава”, господа!” Както и при други подобни случаи, обаче, съдбата не беше склонна да даде път на тези иначе прекрасни идеи на нашия поевропейчен съселянин.

На всичката тържественост, обаче, й било писано да трае само до кръчмата на бай Марин. /Впрочем бай Марин години преди този поход си беше заминал от белия свят и сега кръчмата я държеше Дългото Али. Но почитта към интелигентния вестоносец от света бай Марин си остана задълго, заедно със спомена за вечно залепения на долната му устна фас от недопушена цигара./ Ония от групата на Долната махала вече чакаха своите опоненти на малкото площадче пред кръчмата, приготвени със своя естрадно-театрална програма. Препречиха с телата си улицата закъм бахчите и задрънкаха награбени в бързината стари сачове и тенджери от огнището:

- Дотук, господа селяни! Окупация! Ние сме вашата опозиция и като такава няма да ви разрешим да си сипвате боклуците по лехите на нашите пипери. Върнете си чакъла обратно!

- Какви боклуци бе, селчовци! Какъв чакъл! Това не е чакъл, а отломки от Берлинската стена! Боклуците сте вие, червени боклуци сте!

- Как да сме ние червените, като вие пеете партизански песни, бе!

- Хей, я по-кротко, не виждате ли, че нищо няма да ни спре да построим магистралата до града!

- А бе, цървуланко, ти да не би за твоята зазка да искаш магистрала? Я по-добре вземи да я махнеш от бостана си, че срамим гаргите с това съветско производство!

Тъй като последната забележка беше директно отправена към Генча, той не можа да се въздържи и съвсем възпитано благослови на майка късметлията да го обиди на тема „зазка.”

В отговор на взаимните нападки от двете страни бяха окупирани улиците и към двете чешми, кметството и текезесето. Разбира се, от цялата тази работа имаше и печеливши: кметът, който си окопа откраднатото от едни мъртви души лозе, и най-вече предвидливите и предприемчивите, които, окупирайки инвентара на кооперацията, го пренесоха в собствените си дворове.

На това място митингуващите се счепкаха яко, без да се разбере кои са червени и кои не са. Не можаха да разрешат дилемата, защото селският разсилен се намеси и каза, че ако продължават да се чепкат така, ще повика танковете на Девети полк от покрайнините на града. Пък тръгне ли танк през бахчите… Разбра се едва през пролетта на следващата година, на 1 март, когато селяните от Горната махала си закачиха сини мартеници, за да се различават от другите.

- Ехеееееей! Кога щъркелите вместо бебета започнаха да ви носят сини мартеници бре?! - хихикаха зад плетищата.

- То щото вашите бебета все щъркели са ги носили, та затуй сте очукани, боклуци такива! - се ерчеха красивите от другата страна.

Когато днес се прави отчет на тази грандиозна манифестация в малката държавица Недоклан, почти всички се съгласяват с изводите, че мнозина наистина спечелиха, но и че селото е загубило без изгледи за връщане на загубеното. Дълбокият път до града и сега си стои черен, с калните коловози от стари времена, които непрекъснато кривят главините на каруците и тенекиите на новите автомобили, рекат ли селяните да прескочат напреко за града. Макар че мина американски валяк втора употреба да го зачакъли. Чакълът, който беше приготвен за него и представен пред Долната махала за отломки от Берлинската стена, се оказа менте като ракията на Цар Киро - отпиваш, замая те, но часове след нея главата започва да те цепи на парчета.

***

Тук вече трябваше да ме спрете и да ме запитате: „Добре де, къде застана Турската махала, когато на малкия мегдан пред хоремага на бай Марин се счепкаха двете групи от нови партизани и стара опозиция?!” И аз да ви отговоря:

При счепкването на българските махали, Турската махала побърза да си изгради собствено кале, което за много кратко време беше така дебело оградено, че пиле не можеше да прехвръкне. Сложи му и табела на входа: „Зе Ге О”, което на турски означава „Зорлен гюзеллик олмаз”. Отдолу на по-малка табела имаше превод на български: „Не Хе Не Се - Насила хубост не става”. /Доста по-късно, вече укрепено с канавки, мостове и вериги от фирми около вратите, калето придоби и постоянното си име - „Де Те Се - Доброволен туристически съюз”, което на табелата беше изписано само на турски. Търговското дружество към съюза оформи бизнеса си главно в две дестинации: Разград - Истанбул и обратно, с безплатно посещение на изборните пунктове в двете страни./

***

Първи се върна Мустафичката, който не изчака уверенията на софиянци, че ще си му дадат пак взетото име. Върна се няколко месеца след екскурзията си, една привечер. Изчака ме да сляза от москвича, силуетът му се приближи и ме прегърна: „Аз съм, бати Любчо, пак съм си тука. Не мога там, не е моето място там… Тука гората, полето, работата ми в града…” Хванал се бил на някакъв строеж в чуждата страна, запретнал яко ръкави, но местните го дръпнали настрана: „Ти какво, бе аркадаш, за един ден ли смяташ да я свършиш, искаш чорбаджията да ни изгони и да остави само тебе, така ли!” И му дали думана. Поживял без пари още някой друг месец и накрая улучил пътя за Недоклан. „Добре се настаниха тези, които имат близки там, бати Любчо, аз си нямах никого, когато тръгнах…”

Мустафичката се върна, но котката му остана у нас. Когато я повика, тя го погледна с недоверие веднъж-дваж, извъртя се и бавно тръгна към скута на баща ми. Сигурно не искаше да му прости онази сутрин, когато се отказа от нея в името на едно тъй дълго пътуване…

Иначе всичко друго си остана на мястото. Гробищата също - едните на хълма, другите между могилата и тухларната. Нямаше го само Лудото Сабри, за да погребва умрелите пак с един бог, който според случая нахлупваше различни шапки.

***

И така - от избори на избори, от правителство на правителство, от президент на президент, от кмет на кмет - годините се търкаляха еднакво и за малката, и за голямата държавица. Случваха се все интересни и все хубави неща. Така или иначе, основите на Дълбокия път за града бяха вече изкопани и трябваше да се даде всичко, за да се трасира и да стане удобно за пътуване на западните ни лимузини - втора ръка, но с много по-нежни от зазките ламарини. И селяните даваха всичко, което се искаше от тях и което според другите оправдаваше целта - Пътят, Преходът.

Първом си дадоха младостта. Улиците се изпълниха с щъкащи гладни старци, придружавани от натирени от другите къщи също тъй гладни и зли помияри. Младите, които не искаха да се лишат от възрастта си, минаха лесно границата, която вече нямаше телени заграждения, избягаха в други царства и се цаниха там за спецове по „кулинария след консумация” - сиреч миенето на чинии. От тук ги вдъхновяваха с риалити шоута на тази тема и те заминаваха с намерението да се завърнат един ден като техния идол „Шеф Манчев”. Но не се връщаха, защото „шефове” там не се ставаше лесно и те си оставаха в лондонските пъбове като обикновени миячи през една смяна. Един ден като истинска „шефкиня” - най-добрата може би в островната столица телевизионна водеща в областта на кулинарията, се завърна дъщерята на покойния ми колега Йохан Лаутлиев, но тя беше заминала за Лондон далече преди да огладнее селото. И се завърна тука съвсем за кратко - доколкото да ни покаже как живеят нормалните хора нататък.

После селяните се отърваха от комунистическите заводи, болници, училища, културни домове барабар с мамината библиотека, паметници и галерии. По едно време даже се отърваха и от излагащото ги пред другите държави достойнство, което тоталитарно ги принуждаваше да произнасят на глас срамотни имена и понятия като „Време разделно”, „Под игото”, „Шипка”,, „Русия”, „Символ верую”, „Българска войска”… По този начин можа да настъпи тъй очакваната почти пълна тишина, де що се заговори за история, литература, изкуство и култура въобще. /Името „Левски” селяните можеха спокойно да произнасят, защото всички големци слагаха портрета му зад подстриганите си вратове като знак за родолюбие, пък и защото в едно писмо до Ботева му написал: „…И не ми говори за този миризлив казашки ботуш, аз никога няма да позволя той да стъпи у нас…” - според един „демократично” настроен анализатор на историческите процеси в България. След което хората се убедиха, че Левски е бил завършен русофоб. И че нищо чудно, ако костите му са били отмъкнати от руснаци още по времето на Тефик бей и потулени някъде в Сибир, докато им дойде време за компромат. Затова все още не са намерени по нашите земи. /

Онова, дето ставаше за скрап, циганите от Дущубак натовариха на каруци и вагони. Скъпата машинария също. Предаденото национално достойнство не ставаше за нищо, но пък селяните съзнателно запазиха язовирите, като ги харизаха на частни рибари, които съвсем целесъобразно сега ги пълнят с вода за шарани по Никулден. Шарани се навъдиха много, повече от населението на Недоклан. А остатъчните води по Великден и Димитровден, в сезоните на дъждовете, ги ползват за потапяне на къщите, дворовете и нивите, с цел генерално спасение на поданиците по време на икономическа криза.

Усети се липсата само на парната машина - оная, дето след войната всеки месец идваше в селото, теглена от два мършави коня, за да изпарва войнишките дрехи на завърналите се от фронта. Но и да бяха я върнали, нейните размери щяха да се окажат непригодни заради мултиплициралите се генномодифицирани паразити.

И тъй. Един ден решиха да преброят недокланското стадо. Оказа се, че за двайсетгодишен овчи просперитет чрез застаряване и прочистване на породите, сюрията от къшлите на малката държавица Недоклан е с над два милиона глави по-малко, отколкото преди влизането й в кошарата. Но пък в замяна на това бяха постигнати забележителни резултати в създаването на съвсем нова, икономически оправдана и перспективна селекция - овца с гол гръб и хлътнал корем. Не, не само около плешките, а гола цялата, като хубавата Златка, все едно че е епилирана. Толкова изкусно епилирана, че няма откъде и косъм да отстрижеш повече. Да не говорим, че вълците и те ликуваха от новосъздадената порода - сега вече техните зъби не изпитваха никакви спънки, докато разфасоват бедните животинки. И вместо да се пишат несъдържателни и тъжни некролози за изчезналото стадо, бе решено съвсем целесъобразно, по най-новите технологии, да се начне и поощри масовото отглеждане на такива обезвълнени млекодайни.

***

Тъй като по едно време селяните започнаха да се питат защо гаргите вече няма къде да свиват гнезда и да мътят гарджетата си, повикаха си даскали от градската гимназия да им направят по-генерална сметка и да кажат колко, аджеба, е спечелило селото ни за последните 25 години, докато е сякло и продавало горите, земите, планините и морето си. С други думи - за времето от първата Закуска на Митеран и бягството на Наум Шаламанов, та до наши дни.

И математиците-икономисти пресметнаха: техният труд, произвел материални блага преди откритието на конспиративната комета „Чуруленко-Герасименко”, има-няма стойност от 200 милиарда лева. Тези милиарди, обаче, не са били никога превеждани в потребителските сметки на Паноолар, Рачоолар, Деньоолар, Дончоолар или пък в спестовните книжки на Гена и Генчо, каквито пък те въобще не са имали, защото тяхната зазка била освободена от данък поради инвалидност. Математиците казаха, че тези милиарди били по братски разделени между 300-400 други фамилии - чобански, говедарски и тук-таме борчески от времето, когато дядо ми Пано Митев приютил в дома си първото светско училище в Недоклан.

Всичко било станало чрез една много майтапска, но печеливша игра, наречена „Приватизация”. Като „гюлбара” и „тапа”, повече като „тапа”. Оправните тарикати, в рамките на играта, припознавани и даже признавани от народа като „предприемчиви бизнесмени”, непрекъснато въртят в ръцете си и хвърлят върху масата един зар само с дюшеши на шестте си страни. Другият играч насреща, да речем Генчо, само зяпа и се възхищава. Докато накрая разбере, че неговият зар и на шестте си страни има нарисувани само епеци. Но го разбира късно, когато вече в къщи гладната Гена е пребарала скъсаните му джобове, след което Генчо в същата минута се озовава да спи на обрания си отдавна, но със запорожки паметник бостан.

Сега, като е казано, че гарга няма къде да кацне в селото, е малко пресилено, разбира се. Много от комините, примерно, са твърде удобни за тази цел - не димят. Защото селяните, останали без препитание след края на тази игра, се понаучиха на тарикатлък, зарязаха рентата на чорбаджи Тюфекчиоглу и много от тях се преселиха в бляскавия град, окъпан от светлините на молове и хотели. Пък там и желязо за скрап, и кашони от китайски чесън или йордански пащърнак, празни бутилки от „шардоне” и мостове даже за покрив. Ако си съвсем закъсал, добрият Санта Клаус ще ти пусне есемес, за да си купиш мазило за болните стави. Лоши години няма, дето се вика, има лош късмет. А хората от нашето село, въпреки че отдавна им направиха сметката и видяха, че не са на сметка, преживяват си съвсем спокойно, като се осланят само на късмета си.

И Генчо дори понякога, освободен за час от непрекъснатото радиопредаване на жена си Гена, докато тя разнася измахалата новини гали вече олисялата си глава и се успокоява: „Абе какво му е на селото, добро си е, и ние сме си добре, само дето гората залиня, посивя, сгърчи се нещо и като че ли затъжня по птича глъч… Пък то село без гора и птици село ли е… Ако ме питаш, да бяха изчегъркали от табелата с името му горе това „НЕ”, че колчем го видя цялото, все онзи бик от Беден ми е пред очите…” Ама пита ли ме някой…

***

И аз да кажа това, което казва кметът на нашето село на всяка Нова година пред общоселската обществена кабелна телевизия, собственост на предишния разсилен Сюлейман Тюфекчията, днес крупен бизнесмен: „Успехите ни се множат, стават все повече и повече! И ние се множим, макар че вие се минимализирате, ставате по-малко, защото това е нашият приоритет и цивилизована цел!” Тюфекчията не знае що е това цивилизация и минимализация, но то не пречи на новогодишната му реч, която Гена и Генчо слушат със зяпнала уста. Те му вярват, че един ден ще принудим околийските власти да забележат най-сетне малката държавица Недоклан и да я признаят за независима от централния град. Както принудихме да ни признае даже съседното село Дущубак, когато се отказахме от текезесето, защото Дущубак беше неговият център.

Въобще в кръчмата на Дългото Али, където най-вече се събират учредителите на ДеТеСе -то /Доброволния туристически съюз/, всяка вечер, с помощта на един стар „Вихрен”, надълго и нашироко се обсъжда въпросът за недокланската независимост. Самочувствие носи тази дума, благо ти става някак на душата, кога я изречеш: „Въздух, свобода, гора, поле, не ти пука от задуха бе!” Като че някой пречи на нашия селянин да си ги има тези неща, да си ги дишне, та трябва да си ги иска чрез телевизора.

Телевизорът, обаче, не е толкова умна машинка, за да измисли как да стане това, защото казва само неща, които други са му прошепнали в слушалката на ухото. Ей на, гледам и кмета, макар че е кмет и трябва да знае повече от нас, как намества една фунийка зад тила, поглежда първом към тавана, и едва тогава казва онова, което трябва да ни каже.

***

От пролетта на 1909 година Великите сили признават България за независимо българско царство. /Само че Фердинанд, от нетърпение да наложи царската корона, сваля княжеската си шапка няколко месеца по-рано - чете фермана си на търновската гара на 22 септември 1908 -а./

От тази дата насетне държавата ни окончателно затвърждава мнението на зевзеците, че НЕЗАВИСИМОСТ означава ЗАВИСИМОСТ от по-малки фактори, които не траят по-дълго от човешкия живот:

Ньойският договор /1919 г./

За подписването му в Париж пътуват дузина представители на „независима България”. Пътуват осем дена, настанени в почти конски вагони, охранявани от сенегалски войници. Между тях и Александър Стамболийски. В продължение на два месеца, докато текат преговорите, на нашите не се разрешава излизане от хотела. Държат ги като в менажерия. Ако някой поиска да види Айфеловата кула - един ден по-рано молба за разрешение. Всичко това - от уважение към независима България и към нейната нация, разбира се…

Стамболийски го подписва и клъцва писалката на две парчета заради „справедливите” клаузи в текста. Само като спомен остават Западните покрайнии, Беломорска Тракия, Южна Добруджа. Задължителната военна служба е отменена: „На тази страна армия не й трябва.” Репарации на стойност почти два милиарда и половина златни франка. И пак от уважение - трябва да отведем в оборите на съседите 125 бика и стотици хиляди глави кротък добитък - главно крави и овце. /Разправят, че с биковете сме нямали проблем./

Втората световна война.

Като независими, казваме нашето свободно „Да” на новите ни приятели от оста Рим-Берлин-Токио. Ако се наложи, ще се бием срещу внуците на Столетов, срещу Рузвелт и Чърчил. Това струва на независима София бомбен инфаркт. Разрушават сърцето й момците от другата „ос”, за които днес търсим място за паметници.

Референдумът - 8 септември 1946 г.

Пак успех на независимостта. Само че този път не заменяме княжеска шапка за царска, а царска - за републикански каскет. Важното е, че пак оставаме независими: от Москва, от Варшавския договор, от Съвета за икономическа взаимопомощ. Не съм влизал на разговор при Него, но и аз като днешните журналсти ще река: „Говори се, че…” Та, говори се, че прекият телефон на Живков с Москва нямал микрофон. Пак от подбуди за независимост. Когато наредил да му инсталират микрофон, паднал от власт.

10 ноември 1989 г. - 22 септември 2014 г. и нататък.

За пореден път Великите сили признават независимоста на моята държава. Кои бяха Великите ли? Май че същите плюс една - Щатите. И без една - Русия. Сега тя вече не е велика, защото нашата независимост не зависи от нея. С братската помощ на американците сами ще си точим газ, който врял вместо вода под Голямата чешма на село Недоклан. Само трябва да гледаме да не го изпуснем, докато строим над барата Карловия мост. Макар че ако стане, няма да навреди никому, тъй като и селото обезлюдя, и селекционираната нова овча обезвълнена млекодайна порода вече се зачисли към Червената книга.

И тока ще си произвеждаме сами, като инсталираме слънчев колектор върху покрива на отдавна изтърбушеното селско училище.

5 октомври 2014 г. - предсрочните парламентарни избори.

Отново свободни и независими. Защото техният резултат пък беше съвсем независим от нас, избирателите.

Да ме прощава внукът на Фердинанд, но всички българи, дори некобургите, си приличат с неговия дядо. Все нямат търпение да зафичат калпака и да наложат сомбрерото в една обезлюдена и обезветрена прерия. Те все още си мислят, че кройката на шапката прави държавата. Но докато си мислят, някой друг може да им скрои нова.

Приседнах онзи ден върху камъка на пресъхналото вече корито на Горната чешма и чух огромен паяк да убеждава друг от съседната паяжина: „Стига с тия стари жички, прекарай си безжичен интернет, прекрасно е, да знаеш, голи мухи колкото си щеш…”

***

Много вода се събра напоследък в нашето село, но и много сняг наваля. А снегът е сигурен знак, че наближава Нова година. И внуците, като виждат обесения върху иначе бляскавата общоселска елха Дядо Коледа, тъговито ме питат: как мисля значи аз, препатилият, има ли жив Дядо Коледа или няма? И ако го има - защо така трябва да го бесят по елхите?

Ами знам ли, милички. Никога не съм бил в снеговете на Лапландия, за да знам. Вижте, за Дядо Мраз съм сигурен, че имаше. Беше с червена гугла, червено наметало, червени ботуши и енгелсова брада. Дед Мороз. Истински болшевик. Комунист. Мръсен червен боклук /по брадата му винаги имаше останки от домашни пържоли и петна от мавруд/. „С червените ботушки потропва Дядо Мраз…” Тъкмо заради тези ботушки се намериха свестни хора да го изгонят на Изток. На заточение в Сибир. Да си стои там, при побратимите си дедморозовци и да си тропа с червените ботушки колкото си иска. А ние си намерихме други побратими и друг Дядо Мраз, който, обаче, кръстихме Дядо Коледа.

Ей тука вече е големият въпрос: има ли го Дядо Коледа, етнически българин ли е или бежанец от други снегове, в кой етнографски музей се пази биографията му /досието/, реституирани или приватизирани са шейната и мерцедеса, с които пристига, защо гуглата му е пак червена, пък брадата му е още по-мръсна от тази на неговия предшественик…

Някои от по-оперените ви връстници, понапреднали с българския език като трети майчин, задават и друг въпрос: Защо Дядо Коледа, а не Баба Коледа? Всички християнски кондики „Коледа” наричали деня на Христовото рождение, празника, а не стареца с чувала и камуфлажната брада. Новите ни писмописци и песнопойци обясняват, че това наименование - Дядо Коледа, било довеяно от западните ветрове. Да, ама там децата си имат „Санта Клаус” и това „Санта” съвсем не означава „Дядо”, нито пък „Клаус” - Коледа. Иначе вие щяхте да ми викате: „Санта Любо, дай някой лев за един „биг-мак” от Макдоналса!”

Какъвто и да е отговорът на вашия въпрос, деца, повярвайте, че го има. Нито една Нова година не е идвала без него, нали?

***

„Драги Любо,

В своето писмо много щедро възхваляваш един свой приятел, пешеходец. Най-егоистично му завиждам, защото аз съм сираче-пролетарче и си нямам нито приятели, нито вуйчо владика. Сам съм като Бачо Киро, Левски и Ботева. Сам си паля електрическата печка и сам си свалям шапката. И съм щастлив. Щастлив съм, защото цялата земя е моя. И планините са мои. Мои са и равнините, и слънцето, и вятъра. И всичките пътища и пътеки на България също са мои. Затова съм щастлив…

… Що за личност е твоя приятел, когото ми описваш? Последна клонка от незнайния род на Паисия? Или от рода на дяда Любена Каравелова? А може би от мъжкото коляно на Райна Княгиня? Някакъв бай Кихот ли е? Вярвай, не мога да си го представя, макар че познах човека от твоя очерк…

… В Разград живее един Ангел Попов, Гришата /б.а. известен просветител и обществен деец/. Негова милост има машинка, на която често ми пише рецепти за туршии и новини от Севера. С Гришата сме си магарешка лика-прилика… Знаем още от дядовците на нашите прабаби да не искаме богатство, почести и венци, а за слава и паметници дор и не мислим. Защо гарги да цвъкат по главите ни. Ние сме от кротките буйногорци. На сърдитите даваме шекер, на лудите пипер, на виновниците саморазкаяние, на греховните опрощение, на приятелите - всеотдайно сърце, а на всинца останали - честна десница, блага реч и мъжка дума.

… Някои дядомразовци ги водим на детска градина, но само по правия път, без да минават по мостове, зер мостовете са несигурна работа. Речната вода все някога ще подкопае основите на подпорките и ето ти тебе падение нежелателно. И в нашата детска градина учим децата да вървят само направо, да говорят право и да играят правилните игри…

… Идващата събота, от 19 ч. софийско време, в салоните на гранд-хотел „Балкан” живеещите в столицата разградци ще отпразнуват годишнината от освобождението на този космополитен град. Каним и тебе, приятелю, като представител на малката северна държавица Недоклан и като неин „генерален консул” в Източна Румелия…

Твой Георги Сергиев

27 януари, 1974 г.

***

… Писмото е на известния спортист по туристически маратон, роден в Разград, притежателят на два световни рекорда по непрекъснато ходене, секретарят на Българския олимпийски комитет по онова време. В продължение на двайсетина години /от първия му поход София-Разград - 346 км. за десет дни, до 1990 г./самостоятелните пеши походи на журналиста Сергиев имат обща дължина 47 000 км. Само в България и в името на България! Повечето от походите му са „образни” - графиката на обходените места върху картата рисува ликовете на Алеко, на Левски, изписва „България 1300″. Маратон „София- Бургас” - 424 км. за 96 часа без час почивка. После - „Балканска стрела”, световен рекорд - от Добрич през Варна, Карнобат и Костенец - до София. 600 километра за 108 часа непрекъснат ход, след което името му започва да се среща по световната преса и енциклопедии. И още, и още… С цената на много труд, интелект и мъчителна обич към тази земя, която го е родила.

Преди няколко години Георги Сергиев е номиниран за „Почетен гражданин на Разград” посмъртно. Управниците не го удостояват със званието. Изтъкват само една причина: „Човекът не е жив, не може да си получи почетния знак… А няма останали в града нито негови роднини, нито приятели…”

В заседателната зала на общината тези думи прозвучават като изречени в празен и затворен гроб… Казани са за внука на опълченец от Шипка, десет години след неговата кончина през 1998 г.

Две години преди това журналисти го питат ще има ли следващ поход.

„Няма да има, господа… В коя България да го направя? Днешна България вече е верига от злини… Тя не е моята България…”

***

Право да си кажа, не знам как да завърша тези мои записки. А трябва да ги завърша, защото започна да ми захладнява от този мой Север. Най-вече заради усещането, че красивото от всичко описано до тук ще си остане само върху белия лист и няма да се върне никога. Даже си мисля, че не биваше да се захващам с тази работа, за да не развалям маги ята от моите спомени.

Като упрек е въпросът на моите внуци:

„Дядо, ти защо не си останал дете, ами си пораснал толкова стар?”

Върви, че отговаряй на тези мили буболечки, когато надушат доброто ти настроение и се покатерят по уморените вече рамене. Никак не ми е лесно да ви кажа защо, малки умничета. Не останах дете, защото тогава сам не исках това.

… Исках бързо да вляза в света на възрастните. Да се науча да майсторя гъдулките на моя баща, да отсичам най-правите в полето бразди, да видя откъде извират мамината усмивка и добротата й, устремът на свободните от впряг коне, тайнството в нощните песни на гората… Да разгадая неразгадаемите за други думи в речта на Лудото Сабри, да погледна отгоре малката държавица Недоклан с погледа на Дяко Чеха… Да науча Генча да различава лъжовния чакъл от отломките на Берлинската стена… Да достигна недостижимата нравственост на големия Георги Сергиев, когото равнявах със светостта на нашите възрожденци… И най-сетне - да се срещна лично с истината и лъжата в книгите от мамината селска библиотека, която регулярно се „прочистваше” съобразно политическото статукво на хората от плакатите - от времето много преди моето раждане, та до днес…

Затова исках да порасна бързо.

Докато една привечер сърдечната криза ме завари в бащиния ми двор съвсем сам зад голямата дъсчена порта, безпощадно проядена от паразити. Тогава разбрах всичкото безсмислие на това мое нетърпение да се откажа от детството си и да вляза в света на възрастните.

Помътненото ми от болката съзнание се опитваше да подреди образите на моите живи учители, водачи и благодетели от първите страници на вестниците, за да ги извика за помощ.

Не се яви нито един.

От сумрачния силует на старата ни къща бавно се отделиха само две призрачни сенки: приведените фигури на моите родители. Бяха слезли от прашния портрет на пруста, за да подадат мълчаливо ръка на своя пораснал във времето си, но вече неизлечимо болен син …

Когато се изправих и можах да се прибера в топлата стая, първата ми мисъл бе, че не съм сам.

/ноември - декември 2014 г./