ПРЕОБРАЖЕНИЕ ГОСПОДНЕ 

Георги Михалков 

роман

електронна книга

На дядо ми Георги Михалчев, участник в Преображенското въстание.

Говореше бавно, тихо и едва долавях думите му. Седях до него и не смеех да помръдна. Струваше ми се, че ако помръдна, ще го сепна и ще спре да говори, а толкова много исках да узная за въстанието и за онази далечна 1903 година.

Гледах големите му черни очи. Струваха ми се много, много дълбоки. В тях беше събрано всичко, мъжеството, решителността и вярата, че е трябвало точно така да извърви пътя си и онази младежка дързост, която още не беше угаснала във влажните му маслинови очи.

Наближаваше осемдесетте. Вече беше отслабнал и малко приведен, но личеше, че някога, много отдавна, е бил снажен и едър. Гъстите му черни мустаци му придаваха строгост и тържественост.

За секунда спря да говори, дръпна от цигарата, която димеше между пръстите му, пое дълбоко дима и без да ме поглежда продължи.

1.

Бях най-младият четник в четата на Вангел войвода, хлапак, още голобрад, но буен и непокорен. Избягах от къщи и право на Студен камък. Там, в планината, до кошарите на дядо Добри, войводата събираше момците. Когато пристигнах с една торба пълна с хляб и сирене, поляната вече беше почерняла от мъже. Повечето младежи и всичките облечени хубаво като за сватба. Някой с пушки, други с револвери, а трети, като мен, с голи ръце. Едни от тях, овчари и пастири, си носеха тоягите и гегите. Когато ме видя Вангел войвода ме прегърна и само ми каза:

- Добре дошъл, Георги.

От вълнение едва продумах:

- Дал Бог добро, войводо.

Далечен роднина на мама, той живееше в Змеево, беше учител.

Седяхме пръснати по голямата поляна. Слънцето захождаше и започнахме да се готвим за нощувката. Едни събираха съчки да палят огньове, разстилаха ямурлуци, за да вечерят, други носеха вода от изворчето. Гледах ги и си мислех, че сме се събрали не въстание да вдигаме, а на голям междуселски събор. Смях и глъч се разнасяше наоколо. Четниците се шегуваха, подвикваха, някъде дори пееха. Извиваше гайда и пригласяше кавал. Сякаш вече бяхме свободни и посрещахме първата свободна нощ. Хубаво беше тук, на Студен камък. Огньовете горяха, големи и силни. Дебелите дървета в тях пращяха, и когато мъжете ги побутваха навътре, хвърчаха искри, хиляди искри. Гледах огъня, край който седях и си представях въстанието. Бяхме се събрали да запалим един огромен огън. Да разпилеем искри, които да разгорят още много огньове. В тази нощ на Студен камък не можех да си представя свободата. Не знаех какво е да си свободен. Напрягах се, но ми беше трудно. Да си свободен, значи да говориш на майчиния си език. Но ние и сега говорихме на нашия език, на български. Имахме български църкви, български попове и български училища. Нали и Вангел войвода беше учител и учеше децата на български. Може би свободата е да не се страхуваме, че ще ни набият, ще ни ограбят. Може би свободата е да знаем, че има кой да  защити нас, нашите майки и сестри. Затова се бяхме събрали тук, за да защитим нашите близки, нашите домове и села. За мен това беше свободата. Аз говорех и турски, и гръцки, учех в българско училище, но исках да съм свободен. И все пак, какво е свободата? Неусетно бях заспал с мисълта за свободата. Огънят гореше и топлите му отблясъци играеха по лицето ми. Сигурно съм сънувал много, много хубав сън.

2.

Събудих се рано. Събудиха ме мъжки гласове, но вече не така шумни, както снощи, преди да заспя, а приглушени и строги. Около мен мъжете се суетяха. Едни връзваха цървули, други стягаха ремъците на пушките, трети преглеждаха оръжието. Лицата на всички бяха строги, като че ли навъсени и не можех да повярвам, че тези мустакати и брадати мъже снощи пееха и се смееха като деца край разпалените огньове. И пак се замислих за свободата и защо сме тук с пушки и револвери, как ли ще се борим за свободата?

Не мина и половин час и ни казаха да се строим. Близо сто мъже се изправиха като стена. Пред нас застана воеводата. Огледа ни, помълча и заговори. Гласът му потрепваше. Висок беше Вангел войвода, с черни къдрави коси и очи като морето, морскосини, с брада, с мустаци и с чело като скала. Беше стегнат с военни дрехи, с куртка и ботуши. Над яката му се подаваше ивица бяла якичка, бяла като сняг.

- Братя, - прогърмя гласът му над притихналата поляна - цяло Лозенградско на нас се надява. Тук сме, за да вдигнем въстанието в Чучулигово, Невен, Черквица, Змеево, Дюлгеркьой. И дано Бог е с нас, за да станем едно цяло с милото ни отечество.

Силни думи каза Вангел войвода и сега разбрах, че свободата това сме ние, тук, на Студен камък. Тук сме, за да донесем свободата. На нас се надяваха там долу, в селата. Думите на Вангел войвода не бяха заглъхнали, когато екна мощно “ура” и сякаш гората зад нас се разлюля. 

3.

Часовоите  доведоха две турчета. Хванали ги в дерето. Турчетата, уплашени, трепереха като сухи листи, брулени от леден вятър. Млади, голобради, не разбираха какви сме, що сме. Може би ни вземаха за разбойници. Когато застанаха пред войводата сякаш замръзнаха и се хвърлиха ботушите му да целуват.

- Аман, ефенди, не ни убивай - плачеха те.

- Какви сте? - попита ги строго войводата.

- Търговци сме, ефенди, търговци - отговориха в един глас.

- Какво продавате?

- Халва, рахат локум, боза…

- Накъде сте тръгнали?

- Прибираме се, ефенди, продадохме стоката и се прибираме, от Ченгел сме, оттатък баира. Минахме по прекия път…

Двамата се спогледаха и почти едновременно извадиха кесиите си и ги хвърлиха в краката на войводата. В следващия миг, може би съжалиха, но вече беше късно. Войводата се намръщи и с пренебрежение им подритна с ботуша кесиите, сякаш бяха мръсни и дори се гнусеше да ги погледне.

Главите на турчетата увиснаха и те разбраха, че присъдата им е прочетена.

- Приберете си грошовете - каза войводата. - Ние не сме разбойници, нито кърджалии. Излезли сме в гората, за да се борим за България, а не да ограбваме и да крадем!

Турците мълчаха с наведени глави и не смееха да мръднат.

- Разбрахте ли?

- Разбрахме, ефенди, - едва, едва промълвиха те.

- А сега, по живо, по здраво си вървете и кажете, че комитите се бият за България. Искат единна и свободна България!

- Тъй, тъй - заекваха те.

- Стойно, Георги, - изпратете ги до пътя  - заповяда войводата и посочи мен.

Зарадвах се, войводата ми възлагаше задача, първата въстаническа задача. Станахме да ги водим, но преди да тръгнем се обади Дели Богдан от Дюлгеркьой.

- Чакай, войводо.

Дели Богдан беше най-стар между нас и думата му се чуваше.

- Какво? - погледна го войводата.

- Не си прав! - каза Дели Богдан. - Трябва да ги убием. Ще ни издадат. Не можем да ги пуснем така.

Вангел войвода се намръщи. Стана му криво, че пред всички Дели Богдан пречупва думата му.

- Казах! Да си вървят! - отсече войводата и погледна остро Дели Богдан.

В тъмните очи на стария четник проблеснаха мълнии.

- Не сме убийци - продължи войводата - и невинна кръв няма да пролеем.

- А те, с пера ли ни галят? - изръмжа Дели Богдан.

- Ако се бием, в бой ще се бием. Срещу хора с голи ръце - няма да воюваме!

- Прав е войводата, Богдане - обади се Коста Кралев. - Не сме взели пушките невинни хора да убиваме. Не сме нито против турците, нито против гърците. Искаме да живеем и с турци, и с гърци, но свободно.

Кралев беше учител в класното училище в Лозенград. Познавах го отдавна. С моя учител Страшимир Пиргов, бяха приятели. И учениците, и родителите в Лозенград го обичаха. Предаваше аритметика, но хубаво пееше и беше направил ученически певчески хор. Когато имаше тържества хорът пееше, а българските песни, които изпълняваха, запалваха сърцата на млади и стари. Винаги хубаво облечен, с тъмна къдрава коса и очи като кестени, Кралев караше момите да въздишат по него, но той не мислеше за семейство, а заедно с учителя Вангел обикаляха Лозенградско и организираха комитети. Познаваха го почти навсякъде и всички с радост го посрещаха, защото имаше широко и добро сърце. Беше някъде от свободна България. Оставил там родители, братя и сестри, Кралев беше дошъл в Лозенград да учи българчетата и да буди съзнанието им.

Дели Богдан продължаваше да гледа мрачно войводата.

- Водете ги! - нареди Вангел войвода, и Стойно, и аз ги поведохме надолу, към дола, за да ги изведем на пътя.

Турчетата бързаха пред нас, спъваха се, падаха, ставаха и не можеха да повярват, че са свободни. Гледах ги и си мислех за свободата. Ето, това е свободата. В сините им очи слънце и надежда грееше. Те дишаха дълбоко и сякаш не стъпваха по земята. А само преди минути, лицата им бяха сиви като пепел. Устните им трепереха и от челата им се лееше гореща пот, сякаш са в турска баня. Вървях след тях и ги гледах. Бяха добре облечени, с атлазени потури, с тежки пояси и със скъпи фесове на главите. На единия, на по-младия, левият кондур беше паднал и той куцукаше по чорап, но сякаш не усещаше това и бързаше час по-скоро да стигне пътя.

Когато вече бяхме в дола и оставаше още малко, Стойно им извика на турски:

- Спрете!

Двамата застанаха на място като заковани. Обърнаха глави и ни изгледаха втрещено. Сигурно си помислиха, че тук ще ги застреляме. Младият започна да трепери. От страх долната му устна се сцепи и тънка струйка кръв потече по брадата му. По-възрастният ни гледаше мълчаливо. В погледа му вече нямаше страх, а презрение. Това усетих аз и ми стана чоглаво. Стоях пред него като страхливец и не той, а аз бях уплашен. Погледнах Стойно. Не знаех какво беше решил. Той мълчеше и ги наблюдаваше изпитателно с насочена към тях пушка. Без да се обръща Стойно ми прошепна:

- Сега е моментът да им вземем парите. Ще си ги поделим и никой няма да разбере.

Уплаших се още повече и останах като ударен от гръм.

- Какво?

- Вземи им кесиите! Ще ги държа на мушка, не бой се.

- Не! - казах аз.

- Страхливец.

Исках да го ударя с гегата, която носех, но се въздържах. Само му изсъсках:

- Нали чу войводата. Не сме разбойници, а четници.

- Страхливец - повтори Стойно, но видя, че кръвта нахлува в главата ми и няма да се спра.

Стисках здраво гегата и бях готов да го халосам, та каквото ще да става. Повторих твърдо, през зъби.

- Не! Тръгвай - заповядах на турчетата по турски и те пак хукнаха пред нас.

Стойно беше позеленял, очите му горяха. Дланта, в която стисках гегата, ми се изпоти и Бог ми е свидетел, нямаше да се поколебая да го ударя. За мен думата на войводата беше закон, а и двете турчета нищо не ни бяха сторили. Не исках грешни пари. За пари не бях тръгнал с Вангел войвода. Баща ми имаше пари. И той беше търговец. Не за пари бяхме излезли на Студен камък. А на Стойно за какво му бяха пари. Вярно, имаше жена, деца, но трябваше ли да се мърси за една кесия.

Без дума да пророним излязохме на пътя.

- Хайде, да ви няма - извиках.

Засмях се, защото младият турчин без едната обувка, тръгна да бяга и се кривеше като маймуна.

4. 

Вечерта, край огньовете, се заслушах в шепота на гората. Главата ми тежеше. Не знаех какво ме чака. Мъжете около мен бяха умислени. Тази вечер не се чуваше протяжният писък на гайдата, нито приглушените мъжки гласове, запели стари песни. Бакърът с виното не обикаляше огньовете и сякаш цялата поляна се бе умълчала. Чуваха се само шушукания и откъслечни слова. Куриери бяха донесли за другите чети по Странджа. Много юнаци бяха излезли в гората и чакаха сигнала за въстанието. Седях близо до Дели Богдан и побутвах с гегата картофите, които се печеха в огъня. Дели Богдан шепнеше на момчета, насядали около него. Заслушах се и аз.

- Какво си мисли даскалът. Не знае той какво е въстание. Въстанието не иска възпитание, а кръв! Аз, когато обикалях по селата, даскалът си седеше в одаята и учеше децата. Но ето, на, даскалски работи.

За Вангел войвода говореха. Негодуваха.

Една голяма луна, като бакърена паница, червена и кървава, висеше над нас. За Дели Богдан се знаеше, че той и брат му изгорили жив един турчин у дома си в пещта за хляб. Турчинът задирял сестра им, искал да я краде, в харема си да я води. А хубава сестра имали. Момците от Дюлгеркьой били полудели по нея. На хорото се блъскали кой да се хване за нея. На седенки се карали кой да седне по-близо до нея. Но Мария само за братята си се държала и нямала изгора. Една вечер, когато момите се връщали от седянка, Неждет паша й скъсал алтъните.

- Ела - й казал - и не алтъни, а бакъри със злато ще имаш.

Не посмял обаче да я отдели от другарките й. Прибрала се Мария разплакана и с разкървавена шия. Тогава братята й скочили и тръгнали да търсят Неждет паша. Намерили го и довлекли до дома си. Запалили пещта за хляб и жив го хвърлили в нея. Тогава Дели Богдан казал:

- Всеки който посмее с нас да се докача - това го чака! Човек за едната чест живее!

Търсили турците Неждет паша, но не го намерили. Питали, разпитвали, нищо не узнали. В Дюлгеркьой всички мълчали като гробове. След този случай по-големият брат, Михаил, избягал. Никой не разбрал къде отишъл, в Русия ли, във Влашко ли, но Дели Богдан останал. Казал, че никъде няма да бяга и ще пази Мария. И ако турчин се опита пак да я докосне, ще умре, но ще я спаси. Такава беше славата на Дели Богдан и всички от околните села го почитаха.

5. 

Рано сутринта Вангел войвода строи четниците и провери оръжието им. Мина покрай всеки. Мълчаливо прегледа пушки, револвери, патрони, бомби. Когато дойде при мен и ме видя с гегата, едва доловимо се усмихна. Усетих го по мустака му, който леко мръдна и по искрата, блеснала в големите му зелени очи.

- Георги, - каза строго - ти с тази гега ли ще воюваш?

Не чака отговор, а продължи:

- Ако всички сме като тебе въоружени, още утре ще се освободим и съединим с отечеството.

Гледах в земята. Знаех, че съм смешен с гегата, но какво да направя. Нямах пушка, нямах револвер. А и не бях единственият. Имаше и други като мен, с голи ръце.

Тогава Вангел войвода извади един турски револвер и ми го даде. Той имаше пушка и два револвера.

- Вземи! - каза войводата. - Стар е, но точно бие. Пази го! Само с гол пламък не се воюва.

Поех го с тръпнеща длан. Никога не бях мислил, че Вангел войвода ще ми подари собствения си револвер. От вълнение гърлото ми пресъхна и не можах да му благодаря. Другите, около мен, които също нямаха нито пушки, нито револвери, ме изгледаха със завист, но аз, най-младият четник, бях горд, че лично войвадата ми подари револвер.

Вангел войвода забеляза завистливите пламъчета в очите на четниците и с по-висок глас каза:

- Скоро ще ни донесат пушки. От България са изпратили пари.

Из редиците се понесе одобрителна глъч.

Когато Вангел войвода се изправи пред Дели Богдан сякаш студен вятър повя от гората. Двамата се изгледаха мълчаливо, под вежди. Войводата прегледа пушката му и през зъби продума:

- Богдане, не си я почистил добре. За един четник пушката е най-важна.

Дели Богдан стисна устни и нищо не каза. Широкото му скулесто лице побеля като вар, а черните му татарски очи светнаха като остриета на ножове. Войводата бавно продължи нататък край редиците, сякаш не забеляза огъня в очите на Дели Богдан.

Ако човек не знаеше, че сме тука, ще си помисли, че жива душа няма на Студен камък. На малкия връх, над нас, зад скалите, се прикриваха часовите. От там се виждаха равнината и селата Чучулигово, Невен и Черквица. Дюлгеркьой беше закътано зад един малък хълм и не можеше да се види от тук.

Селата се белееха безмълвни, сякаш никой не беше останал в тях. Не се мяркаха хора и по нивите. Прашните пътища пустееха. Пиле не прехвъркаше и лай на кучета не се долавяше. Започнах да мисля, че нашето лежане под дебелата сянка на старите буки е излишно. Ние, млади мъже, си бяхме оставили работата и дошли тук да се крием в гъстата гора. На повечето от нас долу в селата бяха жените и децата. Какво щяха да кажат те: “Мъжете и бащите ни избягаха в гората и ни оставиха нас, слабите, да работим, къща, деца и добитък да гледаме. Храна за четата да отделяме.”

Как да им обясним, че за свободата, хванахме гората и за тях, жените и невестите, майките и бащите ни. Не можехме. Не разбираха те, защо лежим в гората и защо се крием. На Вангел войвода му беше лесно. Той нямаше ни майка, ни баща. Беше останал сам. Всичките му близки бяха се споминали. На децата в училището той можеше да каже защо трябва да се бием и те щяха да го разберат, но нашите майки, невести и сестри - как да го разберат. Ние си бяхме оставили нивите, дюкяните, търговията и сега лежахме и мълчахме. Какво чакахме, куриерите ли да ни кажат, че вече сме свободни и от тук до там, до където виждат очите ни вече е Българско и повече тук турчин не може да стъпи. Това ли чакахме на Студен камък. Чакахме и пушките да дойдат, но напразно. По пътищата не се виждаха нито каруци, нито кервани. От къде щяха да дойдат тези пушки и кой щеше да ги донесе? Войводата мълчеше. От време на време вадеше големия си сребърен часовник, вързан на дебела верижка и пак го прибираше. Какво чакаше, какво мислише. Знаеше ли нещо, което ние не знаехме? Сега разбрах, че няма нищо по-лошо от мълчанието и от чакането. Всички около теб, възрастни мъже, мълчат, мълчат като сивите гранитни скали на Студен камък и не знаеш какво мислят. Не знаеш какво искат, какво решават. Погледите им тежки, сякаш олово са налели в очите им. Устните стиснати, мустаците увиснали. Няма ги песните, гърленият смях и писъкът на гайдите от първата нощ и сякаш такава нощ никога не е имало. Като че ли всичко е било сън, дълбок сън след дълга вечер и тежко лозенградско вино. Безгрижен и безпаметен сън под дълбокото звездно небе на Студен камък. Сън на твърдата земя, загърнати със стари ямурлуци и милвани от тънкия планински ветрец.

Чакаме, а кръвта ни ври. Не сме свикнали на едно място да седим. От деца сновем насам-натам и само вечер подгъваме крак пред софрата, след като се прекръстим и бащите ни разчупят хляба. Тогава разбираме, че още един божи ден е минал и усещаме радост, че е минал в труд, незабелязано и бързо, а в сърцата ни бълбука доброта, която ни люлее в сладка, тежка дрямка.

А сега - чакане и тишина. Докосвам студения револвер и си мисля за Севда - моята изгора. Къде ли е? Какво прави. Сигурно отдавна е издоила кравите, донесла е вода, помела е и сега слага софрата. Сякаш я виждам запретнала ръкави, а ръцете й бели и меки като хляба. Севда. Искам да я докосна, да й продумам “Севдо”, само това, а тя да вдигне очи, като ясното небе. Знам, тънките й вежди, леко ще мръднат като лястовичи крила и руж ще опари страните й.

Под един голям бук седят Дели Богдан, Стойно, Петър Вараджията и Гунчо Гагаузина. Дели Богдан дърпа от лютивата цигара и пак нещо им говори. Опрял гръб на дънера, седнал по турски, с пушка върху коленете, гледа към скалите, където се спотайват часовите и устните му мърдат. Далече съм, но тези около него го слушат със зяпнали уста. Без да съм до тях, знам, че за Вангел войвода говорят. Дели Богдан му е люто сърдит, а така не бива, нали за едно дело сме тръгнали. Въстание ще вдигнем, а да не можем да се гледаме. А и Стойно ме стрелва накриво. Не ми е простил, че не го оставих парите на турците да вземе. Чудя се на Стойно. Утре може да ни убият и никой да не знае костите ни къде са, а той за двете турски кесии съжалява. По-богат ли щеше да стане? Разбирам, ако турците имаха пушки, да им ги бяхме взели. Сега пушки ни трябват. А те - нито пушки имаха, нито ножове. Тръгнали с голи ръце по пътищата. Или по-добре, че нямаха, защото тогава Вангел войвода можеше да нареди да ги убием. А така, без оръжие - мирни хора, и с право войводата ги пусна по живо по здраво. Разбраха ли, че не сме разбойници и не сме тръгнали по горите да грабим и да убиваме. Но за тях ние сме друга вяра, тръгнали сме тяхната държава да събаряме. Тяхната държава, но тези земи са наши. Тук са живели дедите ни. Тук са се родили бащите ни. Тук искаме да живеем и ние, но в мир. И за тези, които са с фесове, и за тези, които са с калпаци - една правда да има. Тъй мислех аз.

В сърцето ми беше Севда, от сърцето не ми излизаше. Тейко й, бай Ангел, обуща правеше. Севда имаше две сестри, Тина и Вяра. Севда беше най-малката, а Тина - най-голямата, омъжена в Дюлгеркьой. Тейко знаеше, че по Севда въздишам и не беше много съгласен, защото баща й беше беден, а ние богати. Тейко, търговец на добитък, търгуваше от Цариград до Одрин. Пари имаше, и българи, и турци го почитаха. На никого не беше отказал, който за пари го беше помолил. Добре му вървеше търговията и от народните работи настрана не оставаше. Жълтици беше дал, за да изпишат черквата в селото ни, с богатите дружеше и за Севда не искаше да чуе. Понякога тежко отронваше:

- Богатство при богатство отива. С вода поливай райската градина, а не я изливай в сухата пустиня, защото нищо няма да поникне.

Слушах го и мълчах. Само на ум спорех с него. На ум го убеждавах, че Севда е райска градина, кротка, работлива, но не смеех на глас да изрека това, което мисля. Не обичаше тейко думата му на две да става. Много беше живял и много видял. Казваше, всеки има ум в главата, сам да се оправя. За него животът беше ясен като две и две. Работиш ли, почтен ли си - всичко е наред. Не работиш ли, мързелив ли си - целият свят ти е крив. Обичаше си търговията и не я оставяше. Имах пет братя, тримата по-големи от мене, а петият - по-малък. Големите работеха с тейко.

Аз може би приличах на дядо Стефан, тейкото на мама. Той беше висок и снажен, с бяла като снежна пряспа, коса и с черни гъсти мустаци. Винаги ходеше с чиста бяла риза, ушита от домашно платно, елек и антерия. Поясът му, червен и широк, беше много дълъг и понякога се чудех колко ли пъти е омотан около кръста му.

Дядо сякаш беше отрасъл на полето. Обичаше полската работа и работеше с душа и сърце. Ореше, сееше, жънеше, но най-много грижи полагаше за лозето. Имаше най-голямото и най-хубаво лозе в Чучулигово. Умееше да прави чудно вино. Когато надигнеше човек пръстената паница с рубиненото искрящо вино, се забравяше, защото пиеше най-вкусното и най-омайно вино на света. Дядо се гордееше и обичаше да казва, че това е виното на юнаците. Той самият пиеше по малко. Всеки път, когато сядаше на масата да обядва или да вечеря, баба слагаше пред него паницата с вино. Преди да започне да яде, дядо се прекръстваше и вдигаше паницата. Отпиваше няколко големи  глътки, премрежваше очи, поглеждаше към тавана, избърсваше с опакото на дланта гъстите си мустаци и чак тогава разчупваше погачата и започваше да се храни. Ядеше бавно и тържествено, сякаш изпълняваше най-свещения  ритуал в живота си.

Дядо никога не бързаше. Всичко вършеше бавно, спокойно и за всичко намираше време. Никога не съм го виждал да отиде в кръчмата или с някого да се заприказва по-дълго. Ценеше времето и караше и другите да го ценят. Дядо не беше ходил на училище, но много неща знаеше. Разбираше не само от земеделие, но от овощарство, пчеларство, дърводелство. Сам си правеше сечивата, сам майстореше софри, столчета, долапи.

Най-хубавото време за мен беше зимата. Навън виеха хали, сняг покриваше двора, къщите, а дядо сядаше до огнището и си пийваше по малко от червеното вино. И зимата си намираше работа, но по-често го виждах в стаята, и през мразовитите зимни дни се приближавах до него, до огнището и го молех да ми разкаже приказка. Много приказки знаеше дядо и сладко ги разказваше. Разказваше така, както работеше. Не бързаше, а бавно и спокойно. Гласът му беше благ и дълбок. Гледаше ме малко дяволито с черните си маслинови очи, за да се увери дали съм разбрал приказката, схванал ли съм съдържанието и вникнал ли съм в това, което е казано.

Дядо се радваше, че искам да уча. За него ученето беше най-голямата сила на света. Теглеха ме мене книгите, песните. Мама искаше да стана учител като Вангел войвода, братовчед й. Това й беше мечтата. А тате си мълчеше. Той обичаше учението, обичаше църквата и за църквата и училището пари не жалеше, но веднъж, когато Вангел войвода дойде у нас и му поиска пари за комитетските работи, тейко не му даде.

- Аз в божите работи не се бъркам - каза той.

Вангел войвода малко се навъси. Тръгна си разсърден. Знаех си аз, че тате не вярва в бунтове и във въстания. И той, и братята ми избягваха комитетите. От време на време, за да го чуя тате повтаряше: “Всеки има ум в главата, сам да се оправя.” А аз се правех, че не го чувам. За него въстанието беше опасна детска игра. Не вярваше той, че ще съборим султана и ще станем една България.

- Щом така е решил Дядо Иван, така ще е! - казваше той.

Знаех, че когато е бил млад е другарувал с Вълчан войвода и с други хайдути, които са скитали по Странджа, но за тях дума не споменаваше. За него не хайдутите, а други движат световните дела и се беше затворил в търговията и семейството.

Един, два пъти Вангел войвода, тогава още учителят Вангел, се опита да го убеди, че не е прав, но тейко само слушаше и недоверчиво клатеше глава.

- Ако всички сме като тебе, бай Яни, отдавна да сме забравили българския и да говорим само турски.

Но тейко си знаеше своето:

- Не ме набърквай в божите дела, Вангеле, вече съм на години.

6. 

Тайно от тейко се бях заклел пред евангелието и камата. Учих в Одринската гимназия и по български език ми предаваше Страхил Пиргов. Строг учител беше Пиргов, но учениците го обичаха. Всички стихотворения на Ботьов знаеше наизуст и когато ги декламираше искри светеха в очите му. Можеше цял ден да ни говори за Ботьов, Левски, Каравелов. След часовете се разхождаше из околностите на Одрин. Много четеше и много знаеше, но хората го смятаха за малко смахнат. Винаги ходеше сам. Не беше от нашия край, нямаше тук близки и познати, а и не можеше да влезе между хората, виждаше им се странен. Роден някъде в Македония, завършил Солунската гимназия, незнайно как попаднал тук, за него най-важното беше училището и като че ли нищо друго не го интересуваше. Не ходеше по вечеринки, не се застояваше в кръчмите и на никого не гостуваше. Живееше на квартира при баба Дина, самотна вдовица и повечето време прекарваше в стаята си, забол глава в книгите. Лампата му до късно светеше и хората, които минаваха по улицата, покрай къщата на баба Дина, казваха: “Даскал Страхил пак мъдрува над световните въпроси.” А баба Дина често се вайкаше пред комшийките: “Хубав е даскалът ни - казваше - млад, учен, но няма да се ожени завалията. Никъде не излиза, мома не поглежда и само чете, чете, с книгите хортува. Толкова ли са интересни тези книги, бе джанам?”

Баба Дина беше будна жена, но неграмотна. “Ей, кой да е знаел едно време да учи - повтаряше тя. - Ако някой ми беше казал, че човек без книга не може, и аз щях да плача и да моля тейко да ме прати на училище, но тогава други бяха времената. Само момчетата ги пращаха да се учат на четмо и писмо, а момичетата си седяха вкъщи и ги учеха да месят, да плетат, да тъкат и шият.”

Така говореше баба Дина и все за учителя мислеше. Готвеше му, шеташе му, гледаше го като роден син. Тя деца нямаше, а мъжът й, чичо Радой, беше рано починал. Работел по железницата Одрин - Цариград и загинал при една злополука.

Баба Дина като орлица пазеше учителя. Не даваше лоша дума да се изрече за него и понякога вечер, когато влизаше в стаята му, оттук-оттам все едно и също му говореше: “Млад си, Страхиле, време ти е да се задомиш. Ето, до нас живее Иванчо Винаров, щерка му е мома за женене. Ще си бъдете лика-прилика. Баща й си има пари, с вино търгува, а и ти си добре, печелиш, учен човек си. Сега момите учени мъже търсят. Едно време гледахме кой колко ниви има, кой колко волове има, а сега гледат какво има в главата на мъжа. Големи книги четеш и много знаеш.”

А учителят само се усмихваше и от време на време шеговито отговаряше:

- Не ме харесват мен момите, бабо Дино. Не мога хоро да играя, ни на кавал, ни на гайда да свиря.

А баба Дина се сопваше и приемаше тези думи като лична обида.

- Къ щяло - ядосваше се тя. - Това ли е най-важното. Хорото! То и моят Радойко едва премяташе крака, когато музиката свиреше, Бог да го прости, гаче букаи имаше вързани на краката, но много харен си беше. Работеше и не ми даваше нищо да пипна. Пазеше ме като писано яйце. Ще ида аз и ще река на Дафинчето /така се казваше дъщерята на Иванчо Винаров/, че я харесваш. Ти само ми кажи, а аз си знам работата.

На тези думи Пиргов се смееше с глас и само отвръщаше:

- Има време, лельо Дино. Аз ще ти кажа кога да отидеш при Дафинчето.

Бях в последния клас на гимназията и един ден, преди Великден, учителят Пиргов ме спря в училището и ми каза:

- Георги, ела след часовете у дома, за да ти дам една нова книга. Вчера я получих.

- Коя, учительо, - попитах с вълнение.

- Като дойдеш ще я видиш.

Учителят ни имаше навика на няколко по-будни и по-ученолюбиви момчета да дава нови книги за прочит. Обикновено ги носеше в училището, но понякога отивахме у дома му, за да ги вземем или да върнем прочетените.

Баба Дина ни познаваше всичките и винаги с радост ни посрещаше. Черпеше ни със сладко от смокини. Умееше да прави чудесно сладко и такова само при нея бях ял. Тя познаваше майките, бащите ни, питаше ни за тях, как са, добре ли са и ни поръчваше, като си отивахме по селата или в Лозенград, да им предадем много поздрави от нея. И родителите ни я познаваха добре, защото баба Дина беше известна с цяровете, които правеше. От различни билки приготвяше лекарства и можеше да лекува много болести. Не забравяше баба Дина да ни попита как сме в школото и често ни повтаряше:

- Учете, учете, защото сега не питат кои са майка ти и баща ти, а какво знаеш. И да слушате учителя ви, че такъв добър учител никъде няма да намерите.

Радваше се баба Дина, че идваме в дома на учителя, че той разговаря с нас, като с възрастни мъже и ни обяснява историята, литературата и за всичко, за което го питахме. Понякога, когато бяхме при учителя, баба Дина влизаше в стаята, донасяше ни сладко с чаша вода, казваше ни: “да ви е сладко”, а после сядаше на едно столче до вратата и ни слушаше. Седеше си тихо там, свита на малкото столче, дребничка и слабичка, с черна забрадка, облечена в черен сукман и ние забравяхме, че е в стаята. Слушаше тя какво ни говори учителят и по бледото й лице се разливаше мека светлина, сякаш звезда я огряваше, а сивите й очи ни гледаха с обич и умиление.

Учителят беше свикнал с нея и когато говореше, често поглеждаше към вратата, за да види дали тя одобрява думите му.

Нямах търпение да разбера каква е книгата и затова едва дочаках края на учебните часове. Тръгнах веднага към къщата на баба Дина, а тя не беше далече от гимназията. Грееше едно хубаво априлско слънце. Беше топло, дърветата потъваха в цвят и навред ухаеше на свежест и пролет. Почуках на портата, а баба Дина веднага ми отвори, като че ли ме е чакала. Дори не ми даде да й обясня защо идвам, а бързо ми рече:

- Влизай, влизай. Чакат те.

Това “чакат те” малко ме учуди, защото мислих, че учителят е сам у дома си. Влязох и се стъписах. В малката стаичка на учителя имаше шест души. Трима от тях бяха мои съученици, Младен, Тодор и Крум. Единият младеж, когото бях  срещал в града, не го познавах, а другият, по-възрастен, виждах за първи път. Когато ме видя така стъписан, учителят се усмихна и каза:

- Заповядай, Георги, запознай се с господата, които не познаваш.

Пристъпих в стаята и най-напред подадох ръка на мъжа, когото за първи път виждах. Усетих здравата му длан.

- Каров - каза той.

Постояхме малко мълчаливо. Не знаех, чакахме ли някого и защо учителят ни е събрал. Сега вече не мислих за книгата, която ми беше обещал, а се чудех какво ще правим тук, толкова мъже. Гледах непознатия. Беше висок, силен с черни като въглен мустаци и дебели гъсти вежди, под които проницателно ни гледаха две живи, игриви очи. Учителят наруши тишината и каза:

- Данев сигурно няма да дойде, затова да започваме. Запознахте се с приятеля ми Дамян Каров. Заедно завършихме Солунската гимназия. И той е учител като мен, но в Струма. Дошъл ми е на гости, да ме види и за още нещо, но той ще ви каже.

Дамян Каров се изправи. Стигаше почти до тавана, огледа ни и започна бавно да говори с плътния си мек глас.

- Дойде време - каза Каров - да се освободим. Повече не можем да търпим. Оттатък в България са свободни, а ние тук и в Македонско, още влачим веригите. До кога? Ако сами не си помогнем, никой не може да ни помогне!

Каров ни разказа за комитетите, за въстанието, което трябва да се вдигне в Македонско и Одринско. Слушах го като пиян. За първи път чувах такива смели думи. Очите му блестяха и ми приличаше на апостол, който сее семената на едно сладко и опасно начинание.

- Трябва и тук да направим комитети. Затова сме се събрали. Помолих учителя Пиргов да събере няколко верни мъже. Това сте вие. Вие трябва да събудите хората в Одринско и Лозенградско и да вдигнете въстанието.

Още много говори Каров. Каза ни, че в България вече купуват оръжие, което ще бъде пренесено през границата. Слушахме го със зяпнали уста. Учителят Пиргов само поклащаше глава и от време на време ни поглеждаше, за да разбере как възприемаме думите на Каров. Никога не бих предположил, че нашият учител може да се занимава с такова опасно дело. Винаги ми се е струвало, че живее в един свой свят, в който най-важното място е отредено на литературата, но сега, слушайки Каров, започвах да разбирам, че литературата без идеи е нищо, само думи без съдържание. След като свърши Каров каза:

- А сега, братя, да се закълнем пред кръста, светото евангелие и камата, за да служим верно на народното дело.

Учителят Пиргов извади кръст, евангелие и кама, сложи ги на масата, а ние станахме и се наредихме прави. Каров се прекръсти и започна бавно и тържествено да изговаря думите на клетвата. Повтаряхме след него:

- С добра воля и чиста съвест приемам това свято заклятие и целувам Светия Кръст, Светото Евангелие и ножа. Бог да ни е на помощ! Амин!

След като се заклехме и един по един целунахме евангелието, кръста и ножа, Каров каза:

- Чака ни сериозна работа, момци. Трябва да подготвим хората за въстание. Бог да ни помага.

От дома на учителя Пиргов излязох като замаян. Вече бях посветен в едно голямо и съдбоносно дело. Вървях по улицата и не вярвах, че скоро тук ще избухне въстание и аз ще бъда един от въстаниците. Не можех да си представя какво е въстание. Струваше ми се, че това са много хора на едно място, въоръжени, че всички стрелят, радват се и прилича на една голяма сватба. На никого не казах, че съм се заклел, че вече съм един от тези, които ще се борят за свободата на отечеството ни. 

7. 

Дъждът валеше тихо, бавно, не спираше. Разгъвахме платнища, правехме навеси, но не можехме да се скрием. Небето, притъмняло, приличаше на сиво сукно, покрило ни от край до край. Четниците навъсени и смълчани. Някои стояха под платнищата, други до дънерите на старите буки. Едни поеха към колибата и кошарата на дядо Добри, овчаря, за да се скрият там от дъжда. Вангел войвода обикаляше групите и разговаряше с четниците.

Долу, в ниското, загърнати в сивата пелена на дъжда, се гушеха селата. Хората там навярно вече чакаха часа на въстанието. Повечето вяраваха, че ще успеем или искаха да вярват. Бяхме повдигнали духа им. Убеждавахме ги, че сме по-многобройни и по-въоръжени, а и самите ние си вярвахме.

Бях се свил до една от скалите на Студен камък. Сложиха ме часовой и оглеждах баирите и пътя, който се виеше между тях. Жива душа не помръдваше, но изведнъж, на завоя, след село Черквица, се появиха няколко фигури. Бяха далече и толкова дребни, че едва ги различавах. Приличаха на мравки и пъплеха по пътя нагоре. Българи ли са, турци ли са, мъже или жени, не можеше да се разбере. Стоях нащрек. Къде ли бяха тръгнали? Стори ми се и странно, че вървяха пеша. Не се вижадаше нито каруца, нито кон или магаре. Следях ги зорко. Пътят извиваше и се скриваше покрай баирчетата и отново се появяваше. Групата пъплеше и не спираше. Вече все по-ясно и по-ясно различавах, че са само мъже. Бяха пет или шест. Вървяха бързо. Помислих си, че са дюлгери и отиват по работа. Обикновено дюлгерите така вървяха, по няколко, по пътищата, между селата. Сепнах се. Мъжете изоставиха пътя и тръгнаха нагоре по хълма. Вече беше ясно, че идаваха насам, към Студен камък. Трябваше да бързам. Отлепих се от скалата и на прибежки се затичах към гората, към бивака. Намерих войводата, разговаряше с дядо Жельо от Черквица.

- Войводо, мъже идат насам.

- Колко са?

- Петима или шестима, не се виждат добре.

Вангел войвода се разпореди пет четника да тръгнат с мен, за да пресрещнем идващите, а другите да имат готовност. Залегнахме около скалата в очакване на групата. Вече бяха доста наближили и вървяха бързо. Насочваха се право към нас. Водеше ги някой, който добре познаваше пътя и беше идвал тук. Когато наближиха на двайсетина метра, Милуш от Извор им извика:

- Стой! Ще хвърляме!

Мъжете се спряха като заковани. Един или двама залегнаха, но този, който ги водеше, загърнат с ямурлук и с качулка на главата отговори:

- Милуш, свои сме.

Милуш скочи и се провикна:

- Ташо, кого водиш?

- Четници ти водя, момчета от Черквица. Искат да се бият за свободна България.

Ташо беше един от куриерите, също от Черквица и познаваше добре не само местността, но и почти всички младежи от околните села. Беше налбантин. Работилничката му се намираше на мегдана в Черквица и доста хора от съседните села минаваха оттам. В налбантицата му криехме пушки. Ташо беше ерген, много силен физически, можеше с един удар кон на земята да повали. Момите въздишаха по него, но той не бързаше да се жени. Когато старците от Черквица го питаха какво чака, Ташо им отговаряше:

- Чакам да се оженя в Свободна България. Аз роби не ща да отглеждам.

Милуш и Ташо се прегърнаха, а ние излязохме иззад скалите и започнахме да се ръкуваме с новодошлите момчета.

- Защо сте тръгнали в този дъжд? - попита Милуш.

- Аскерът не обича дъжда и сега по пътищата жива душа няма - отговори един от тях.

Заведохме новодошлите в бивака. Две от момчетата познаваха Вангел войвода, беше ги учил. Едно от тях, Брайко, като го видя, не се сдържа, свали си калпака и каза:

- Учителю, дойде ли свободата?

- Ще дойде, Брайко, ще дойде. Затова сме тука.

Сълзи навлажниха черните очи на момчето. После разбрах, че тейко му бил свещеник в Черквица. Преди години, преследвани от турска потерия, трима четници се скрили в черквата, но някой ги издал. Турците открили огън. Четниците стреляли отвътре, успели да се измъкнат, но тейкото на Брайко останал в храма. Турците разбили вратата, а свещеникът с вдигнати ръце се изправил пред тях, за да предпази светинята от оскверняване, но няколко ножа едновременно го проболи. Така загинал тейкото на Брайко, а храмът бил плячкосан и опожарен.

Вангел войвода не се зарадва на новодошлите. Бяха млади, голобради. Какво щеше да ги прави, а имаше и нужда от храна. Някой трябваше да ни храни. Войводата не можеше да ги изгони. В селата щяха мигом да научат и да кажат, въстание вдигате, за свобода се борите, а четници гоните. Без четници как ще победите и с кого ще се сражавате срещу редовната турска войска. Не беше леко на Вангел войвода. Носеше тежък кръст, а и трябваше да го държи здраво и високо. Нали той беше този, който събираше вечер младежите в мрачните одаи и ги заклеваше пред кръста и камата. А после декламираше “Жив е той, жив е…” и повтаряше, че са преброени часовете на тирана. Преброени, но колко още и до кога? Това сега Вангел войвода не казваше. И той като нас чакаше куриерите да донесат вестта за въстанието. В селата беше тихо, както преди. Трябваше ли да влезем в селата и да избием турците? Това ли е свободата? Какво ни бяха сторили турските комшии, нали и те бяха като нас, бедни и отрудени. Да нападнем гарнизоните в градовете? Това не беше лъжица за нашите уста. За часове щяха да ни пометат и каква полза. Ще загинем до един и никой няма да узнае, че сме вдигнали въстание. Като примка ни стягаше сега тишината. Мъчеше и Вангел войвода, но той мълчеше. Пушеше и се сърдеше на Дели Богдан, че шушука с четниците.

Бях свършил тютюна, а и на мен ми се пушеше. Малко встрани, до един храст, се беше изправил Милуш. Приближих се до него и го помолих за цигара. Даде ми веднага, макар че му бяха останали само три.

- Милуше, - попитах го - какво се чува?

Той ме погледна. Беше секретар на четата и знаеше какво става. С него учихме в Одринската гимназия. По-голям от мен, в гимназията всички го познаваха. Имаше дълбок и плътен глас и пееше хубаво, като свещеник.

- Чакаме нареждане от Ръководното тяло. И другите чети чакат.

- А турците?

Милуш се засмя. Големите му бели зъби блеснаха като порцелан.

- И те чакат.

- Как така?

- Така, да видят какво ще направим.

- Защо не почваме?

- Тактиката ни е такава. Първо трябва населението да окуражим, да го накараме да ни повярава и после да се вдигнем всички заедно.

Помнех думите на Каров. Сами трябва да спечелим свободата и да не разчитаме на други, защото свободата не може никой да ни подари и не е сладка дарената свобода. Проясняваше на изток и облаците като сиви вълци бягаха над нас. От Темния Орман подухваше ветрец и скоро слънцето щеше да огрее и да ни стопли.

8.

- Идат, идат, войводо - Филип тичаше към бивака и викаше.

Всички скочихме и грабнахме оръжието. Вангел войвода го пресрещна и попита:

- Какво има?

- Войска, турци - заекваше Филип.

Той беше оставен на пост.

- Спокойно - каза войводата.

Дели Богдан, който беше наблизо се провикна:

- Видя ли, Вангеле? Ти пусна турчетата да си вървят по живо, по здраво, а те отидоха и ни издадоха. Намериха ни чак тук, на Студен камък.

- Казах спокойно - прекъсна го войводата. - Всички по местата си! Никой не може да ни изплаши.

- Ти си по-учен от нас, повече знаеш. Каквото кажеш, това ще е - иронично подметна Дели Богдан.

Войводата даде нарежданията си и групите заеха местата си. Войводата, Милуш, капитан Марчев и Илия Пехливанина тръгнаха към скалите, за да огледат войската, която идва. Беше жандармерия. Изкачваха се към Студен камък, разтегнати във верига. Вървяха бавно и непредпазливо, сигурно си мислиха, че комитите отдавна са избягали. Войводата заповяда групата на Милуш да заеме южния скат на Студен камък, за да удари аскера в гръб. Групата на Илия Пехливанина тръгна на север и се скри в храстите пред гората. Останалите с войводата залегнахме около скалите и зачакахме. Турците едва, едва пълзяха нагоре. Поглеждаха около храстите и камъните, но не се прикриваха и не залягаха. Когато наближиха Вангел войвода извика:

- Бий!

Гръмнахме в залп и няколко войника паднаха като снопи. Останалите се хвърлиха на земята и откриха огън. От редиците им се разнесоха викове:

- Олеле, майчице…

Явно ги изненадохме, но бързо се окопитиха. Бяха добре въоръжени, а стрелбата им по-организирана. Офицерът, който ги водеше, им заповяда да ни заобиколят от юг, но войводата го беше предвидил. След малко и от юг се разнесе дружен залп, който обърка аскера. Едни от войниците тичаха към нас, а други надолу по хълма. Турският офицер напразно се опитваше да ги спре. Навярно си е мислил, че сме шепа разбойници, които след първите гърмежи ще се разбягат като пилци, но не беше познал. Ние стояхме тук и искахме да се бием. Макар и слабо въоръжени бяхме решени да не отстъпваме. Сега се стреляше от две страни. От върха, около скалите, които бяха като крепост и от юг, където хората на Милуш не позволяваха на аскера да ни заобиколи. Направили полукръг, войниците гърмяха срещу нас и хората на Милуш. Офицерът им може би вече се досещаше, че и от север има наши хора, но групата на Илия Пехливанина се спотайваше в храстите. Вангел войвода им беше казал без негова заповед да не гърмят. Турският офицер видя, че не сме лесни и това го озлоби. Даде заповед за атака на юг. Беше усетил, че четниците там са по-малко и може лесно да ги разбие. Мислеше, че ще ги уплаши. Вангел войвода даде знак на Илия Пехливанина да стрелят. Стрелбата от север съвсем обърка аскера и някои от тях хукнаха надолу по склона. Обзе ги паника. Едни тичаха надолу и викаха “аллах”, а други отстъпваха стреляйки.

Оттеглиха се, но можеха да се върнат и трябваше отново да ги срещнем с куршуми. Това беше първият ми бой. Още докато лежах, прикрит зад един камък, недалеч от скалата, зад която беше Вангел войвода с капитан Марчев, чувах как сърцето ми учестено бие и устата ми пресъхва, като напукана нива. Не мога да скрия, страх ме беше. Не бях стрелял до сега, а и мисълта, че можех да убия ме гризеше като червей. За първи път се запитах, става ли от мен въстаник. Не бях ли решил лекомислено и бързо да дойда тук? Можех ли да издържа, можех ли да убивам и да гледам как пред мен падат, обляни в кръв. Как извикват “майчице”, търсейки напразна и последна надежда в тази, която ги е родила. Войниците бяха момчета като мен, акрани, длъжни да стрелят, а аз бях дошъл тук доброволно. Сам избрах да се бия, защото исках да съм свободен. Страхувах се, че куршум може и мен да удари, а бях на осемнайсет години. Не знаех още що е болка и що е страдание. До този момент бях живял мирно. Баща ми ни беше осигурил добър живот. Вярно, не одобряваше моите занимания по комитството и не искаше да чуе за буна и въстание. Имаше своя философия, земна. Понякога, когато се прибирах късно от комитетските събрания, ме поглеждаше тежко и казваше: “Да не си биеш след време главата?”, но нищо повече. Сърдеше се, но искаше сам да се убедя, че комитството не е за мен работа. А аз напирах да му докажа, че по-назад от другарите си няма да остана и ще правя това, което съм си наумил. Луда глава бях и не проумявах, защо баща ми страни от общото дело, надсмива се над Вангел войвода и го мисли за луд и вятърничав, от високо гледа на нашите работи и от време на време само продумва:

- Без пари султан не се сваля.

За баща ми силата не беше в пушките, а в парите, и за пушките ни трябваха пари, но тогава вярвахме, че силата е в душите ни и в огъня да победим. Гледах баща ми и си мислих, че живее в друго, в старо време и не разбира новото. А той сигурно се е надявал, че ще отида при въстаниците за ден, два, ще подишам барута и после бързо-бързо ще се прибера у дома. Ще му целуна ръка и ще му кажа да ме прости и да ме прати добитък да продавам и да купувам по селата, като братята ми. Така си е мислил, но на Студен камък, гледайки аскера, който идва срещу мен, реших, че каквото и да става, никога няма да избягам. Ако трябва да се върна в бащината къща, ще се върна само, когато победим.

Аскерът не се върна. Поеха надолу към селата и лека-полека се скриха в облака прах, който се носеше като огромно кълбо по междуселския път. Войводата заповяда да свирят отбой. Имахме трима ранени. Двама бяха от момчетата, които дойдоха преди няколко дни. Не знам, не можеха ли да се пазят или горяха от желание да са първи в боя. Най-тежко беше ранен Филипчо, часовоят, който пръв видя приближаването на аскера. Бяха го простреляли в стомаха и сега лежеше под сянката на един бук. Едри капки пот оросяваха лицето му. Влажните му черни къдрици падаха на челото. Очите му, отворени широко, се впиваха високо, високо в небето. Някой можеше да си помисли, че там, горе, вижда нещо, което никой друг не може да види и то не му дава да откъсне поглед. От време на време лицето му се сгърчваше от страшни болки, но той и вопъл не издаваше, а само здраво стискаше зъби. Приседнал до него Тошко, братовчед му, мокреше с вода напуканите му устни. Капитан Марчев проми раните му, превърза го, но от изражението на лицето му разбрах, че Филип няма да го бъде. Доста кръв изтече, ризата му беше подгизнала, обагрена в червено. Гледах забодения му в небето поглед и се питах какво ли вижда, какво чувства, съжаляваше ли, че беше дошъл тук на Студен камък, упрекваше ли се, че остави турските куршуми да го направят на решето и съзнаваше ли, че ще е първата жертва от нашата чета. Щеше ли някой, някога да узнае, че тук, в местността Студен камък, Филип загина в първия ни бой. Не го познавах добре. Знаех само, че е малко по-голям от мен и беше чирак на абаджията Иван Дрянов от село Повет. Един, два пъти го бях виждал, когато се събирахме преди година на ливадите за комитетските работи.

Филип издъхна преди залез слънце. Отиде си заедно с угасването на деня. Изкопахме гроб близо до бука, до който лежеше и внимателно го положихме в него. На кръста, който направихме от дебели разцепени клони, надраскахме с острието на кама “Филип Стоилов 1885 - 1903″. Застанахме около гроба със свалени шапки и калпаци. Той ни остави завинаги и пое към вечността. Земният му път свърши тук, до тази бука на Студен камък, а какъв щеше да бъде нашият път? Какво ни чакаше? Какви опасности ни дебнеха? Не знаехме и не можехме да знаем. Над нас, над смълчаните ни и приведени глави, бавно падаше юлската вечер и от синьо, небето ставаше виолетово. Едва доловим ветрец поклащаше клоните на стария бук, сякаш и те помахваха за последно сбогом на приятеля ни. Не можех да забравя погледа му, забит в небето. Филип като че ли беше узнал нещо, което аз сигурно нямаше никога да разбера. Угаснали бяха искрите в очите му. Преди да изгърмят пушките и преди да коленичим, Вангел войвода каза:

- Филип падна за свободна България. Бог да го прости и да не го забравяме.

Тази нощ дълго не можах да заспя. Гледах звездите. Приличаха на бисери, пръснати върху меко черно кадифе. Тайнствена тишина. Момчетата край мен спяха. Едни прохъркваха, други продумваха по някоя неразбрана дума и пак тишина, като в хладен бездънен кладенец. Думите на Вангел войвода се блъскаха в главата ми като добичета в кланица: “Филип падна за свободна България.” Мислих си колко много знайни и незнайни са загинали за свободна България, а България не може и не може да се освободи. Има ли метър земя, където да не лежи един българин, паднал за отечеството. Колко много войни, въстания, бунтове, колко много кръв и сълзи, колко много млади сърца са спрели да тупат за тази земя. И сега, ние тук, пак като всички преди нас - за свободна България. И те като нас са тръгвали с песни и вяра, че ще я освободят, че ще победят и после какво са виждали, преди да я докоснат за последен път. Какво видя Филип в небето, какво разбра преди да си отиде? И какво значи свобода? Колкото и да се мъчеше Вангел войвода не можа да ни обясни преди въстанието, нито сега, какво е свободата. Вече ми се струваше, че с няколко думи или с няколко изречения не може да се обясни какво е свободата. За всеки тя е различна. Всеки по различен начин си я представя. Една е тя за Вангел войвода, друга за Дели Богдан, за Милуш, а може би съвсем друга е за тейко ми, който не е съгласен с нас. Друга е била и за Филип, дори да я  е разбрал в последния момент и може би затова така жадно гледаше нагоре, към синевата. Само аз още нямах отговор, само аз не можех да си отговоря какво е свободата. Чакам Вангел войвода да ми каже, а сега разбирам, че всеки сам трябва да си отговори и сам да воюва за свободата. Не е сладка подарената свобода, повтарях си думите на Каров.

След като се заклех у дома на учителя Пиргов, започнах по-често да се срещам с него. Ходех у тях под предлог, че вземам книги да чета, а когато времето беше хубаво, двамата се разхождахме в околностите на Одрин. Учителят вече ме чувстваше по-близък и ми разказваше за себе си, за живота си, за годините, които беше учил в Солунската гимназия. Един от учителите му е бил Константин Величков и Пиргов с възхищение си спомняше за него.

Един ден ми каза, че следобяд ще трябва да отидем до село Повет, за да се срещнем с няколко младежи и да ги закълнем за делото. Тръгнахме веднага след края на уроците. Хората бяха свикнали често да ни виждат заедно и затова вече не ни обръщаха внимание, когато вървяхме по улиците. Младите, покрай  които минавахме, сваляха шапки и поздравяваха учителя, а ние с него поздравявахме по-възрастните.

Излязохме от Одрин и тръгнахме пеш по пътя. До Повет имаше пет-шест километра и бързо щяхме да стигнем, а и времето беше хубаво. Слънцето печеше, от двете ни страни всичко се беше раззеленило и погледът ми се къпеше в това море от свежа зеленина.

Преди да стигнем селото, свихме към лозята. Бяхме се уговорили да се срещнем в лозето на чичо Климент, един от заможните стопани в Повет. Синът му Петко преди години беше ученик на Пиргов и чичо Климент обичаше от сърце и уважаваше учителя. Досещаше се с какво се занимава Пиргов, но си мълчеше и когато учителят му беше казал, че иска да се види с няколко младежи в неговото лозе, той дори се зарадва.

Влязохме в лозето и се упътихме към колибата, която беше навътре. Бяха я построили под един стар бряст. Петко вече ни чакаше. Поседяхме с него малко под бряста и не след дълго започнаха да идват младежите от селото. Идваха един подир друг, за да не усъмнят заптиета или някои любопитни селяни. Когато се събраха всички, учителят стана и извади от торбата кръста и евангелието. Аз носех кама и му я дадох. Пиргов ги сложи едно върху друго и бавно заговори. И той, като Каров, каза, че вече е настъпил уреченият час, че са преброени дните на тирана и трябва да сме готови. Извикал е тук, в лозето на чичо Климент, най-преданите и най-сърцати младежи от Повет, които няма да се уплашат да вземат пушките в решителния час и ако трябва, да загинат за свободата на отечеството. Всички го слушаха със зяпнали уста, а в очите им гореше огън, същият огън, който гореше и в моите очи, когато слушах опасните и сладки думи на Каров.

Един по един младежите се заклеха. Целунаха евангелието, кръста и камата, прекръстиха се и казаха: “Бог да ни е на помощ! Амин!” След клетвата Пиргов им напомни, че трябва да започнат да събират пари за пушки и да се въоръжават, защото без пушки нищо не можем да направим.

Младежите си тръгнаха, както бяха дошли, един след друг, по оклони пътища и през другите лозя. Тръгнахме си и ние с учителя.

На другия ден сутринта в гимназията дойдоха заптиетата. Някой от младежите ни беше предал. Директорът беше пратил прислужника дядо Моньо да извика учителя. Дядо Моньо влезе в класната стая, свали си феса и смирено каза:

- Учителю, директорът те вика.

Пиргов го изгледа учудено.

- Сега ли? - попита той.

- Сега - отговори кротко старецът.

Учителят тръгна към вратата, но преди да излезе, дядо Моньо го спря и нещо му пошушна. Забелязах, че Пиргов побеля и лицето му стана като вар. Той се поколеба, огледа се и ме извика.

- Георги, ела тук.

Веднага скочих от чина и отидох при него.

- Иди бързо у дома и кажи на леля Дина да ми скрие книгите и книжата, тя знае кои.

Учителят излезе, а веднага след него и аз изхвърчах от класната стая като гълъб. Дотичах до дома на баба Дина и задъхано й казах:

- Бабо Дино, учителят поръча да му скриеш книгите, ти знаеш кои.

Старата жена се стъписа, но бързо ме отпрати, а тя се мушна в дома. На бегом се върнах в гимназията, а там учениците се трупаха на групички и шушукаха. Доближих се до една от групите и дочух, че заптиета дошли да арестуват учителя Пиргов, но той успял да избяга.

До вечерта заптиетата търсиха учителя навсякъде. Обърнаха дома му, но не намериха нищо. Баба Дина беше успяла да скрие опасните книжа и книги.

Два месеца не се чу нищо за Пиргов. Научихме, че като излязъл от училището, се скрил в хана на Драго Тумбев, а после минал границата. Мъчно ни беше за учителя. Дълго не можех да свикна, че вече го няма. Все очаквах някой ден внезапно да влезе в класната стая и да продължи прекъснатите уроци. Струваше ми се, че му чувам приглушения, приятелски глас и ми ставаше още по-мъчно. Липсваха ми разходките и разговорите с него. Колко много неща имахме още да си кажем и колко работа остана недовършена. Заедно с него трябваше да обиколим и другите села около Одрин, да посветим и други младежи в святото дело. Най-много страдаше баба Дина. За нея учителят беше като син.

9. 

Бивакът жужеше като кошер. Усещах, че четниците са по-бодри и по-напети. Говореха, смееха се, сновяха насам-натам. Едни се кърпеха, други почистваха оръжието. Вчерашният бой беше повдигнал духа им. И Вангел войвода беше по-ведър. Обикаляше групите и разговаряше с четниците. Макар и добре да познаваше околните села, войводата питаше за хората там, на кого може да се разчита и на кого - не. Към десет часа, преди пладне, дойдоха двама овчари от Еврен и донесоха с едно муле храна. Извадиха от чувалите хляб, сирене, маслини и най-важното - тютюн, а и два мяха вино. Когато видя, че носят вино, Вангел войвода се намръщи. Заповяда на капитан Марчев да прибере тютюна и виното и да ги раздели по равно на всички, а ако някой не пуши и не пие, да ги остави в запас.

Овчарите разказаха, че в селата вече знаят за първия ни бой и всички се радват и много здраве ни пращат. Хората питали кога ще започне въстанието и кога ще слезем по селата, за да ударим камбаните и всички да тръгнат с нас, защото вече не се траело. Душманите обикаляли от къща в къща и търсели комити и пушки. Ако някъде случайно намерят пушка и револвер, пребиват стопанина от бой връзват го и го повеждат с тях. А някъде, озлобени и озверени, карат хората да вадят пари, да купуват от тях пушки и пак ги бият и пребиват.

- Ох, братя, не се търпи и ни идва всички да тръгнем по горите, но как да оставим невести и деца, нали душманите живи ще ги изгорят - нареждаше овчарят бай Михо. - Това не е сватба, а въстание. То и на сватба не се тръгва ей така - разсъждаваше той и се радваше като ни гледаше все млади и напети.

- Правилно казваш, бае Михо. Сватбари сме ние - клатеше брада капитан Марчев - и сме тука, за да вдигнем най-голямата сватба и за свободата да се венчаем.

- Кървава сватба готвим и не трябва да бързаме - отсече Вангел войвода.

- Долу гърците, а и някои българи говорят, че ви е страх и затова се криете по горите - обади се Рангел, младият овчар, - че сте щели пак да подлъжете народа да го изколят като гергьовски агнета, а вие ще минете границата и ще се скриете в свободна България.

Войводата почервеня като домат и огън пламна в очите му.

- Така ли говорят! Я да видим кои са тези куражлии! Нали за вас, за хората сме тръгнали! До кога ще мълчите и ще търпите да ви бият и колят като добитък?

Наскачаха и други четници и се нахвърлиха върху Рангел.

- Вие сте виновни! Не казвате на хората, защо сме тръгнали по горите и какво искаме!

Рангел се опита да се защити:

- Как да не казваме. Нали и аз съм се клел пред камата и евангелието! Ето турил съм си главата в торбата и помагам с каквото мога.

- Помагаш, но на тези, които се страхуват и не вярват, трябва да им казваш кои сме и какво правим, а не да мълчиш и само да ги слушаш! - горещеше се Минчо Зайрето.

- Знам аз какво да им казвам, ама хората ги е страх!

- Трябва да ги събудим! Да им дадем кураж! - отсече войводата.

Разговорът с овчарите го ядоса. Лицето му ставаше все по-червено, а очите му хвърляха светкавици, които можеха да ни изгорят. Той пак започна да гледа мрачно и тежко. Зелените му очи потъмняха като блато. Преди да си тръгнат овчарите той ги спря:

- Стойте! - прогърмя гласът му. - Колко ви струват хлябът, сиренето, маслините, виното и тютюнът?

Бай Михо го изгледа смаян.

- Казвайте! - повтори Вангел войвода и извади кесията. - Искам да знаете, че ние не сме разбойници и не ограбваме хората!

- Вангеле - проплака бай Михо. - Може ли такива работи? Нали и ние помагаме на делото. Кой с каквото може. Вие комитите - с пушките, а ние - с хляба!

- Не! - остана непреклонен Вангел войвода. - Не искам да чуя приказки, че комитите лежат в гората, а сиромасите ги хранят! Ще платим!

Бай Михо и войводата дълго се дърпаха, докато накрая войводата успя да натика в ръцете му смачканите банкноти.

Серт мъж беше Вангел войвода. Не търпеше някой да му възрази. Избухваше като барут. Ние, младите, го гледахме със зяпнала уста. Не бяхме го виждали така разгорещен и разгневен. Когато обикаляше селата, като учител, и ни говореше за въстанието, зелените му очи светеха, но тогава светлината в тях беше като звезда зорница, а словата му се лееха като планински поток и от вълнение гласът му леко потрепваше, сякаш камбани звъняха, но сега, в очите му гореше огън, думите му режеха като нож и беше готов да постави на място всеки, който му противоречи.

Отдавна мина времето на обикаляне по селата, на подготовката и словата. Предстоеше кървав бой и нямаше място за сладки думи.

10.

Издигнало се високо в небето слънцето грееше, топлеше и отпускаше стегнатите ни души. Насядали един до друг разчупвахме хляба, режехме бялото солено сирене, а едно бакърено котле, пълно с гъсто лозенградско вино, минаваше от ръка на ръка. Очите светеха, кръвта кипеше и бяхме готови да скочим и хванем пушките. Както седяхме на поляната, забелязахме, че от долния край, от дерето, идват часовите Стерю и Манол и водят двама мъже. Отдалече не се виждаха добре, но личеше, че не са турци. Когато наближиха, Вангел войвода стана да ги посрещне и отдалеч им подвикна:

- Кого водите, Маноле?

- Спряхме ги в дерето, искат четници да стават - отговори Манол, по-възрастният и хвърли една мартинка на земята, пред краката на войводата.

Стерю, който вървеше по-назад, излезе напред  и също хвърли една пушка бердана. Непознатите мъже явно бяха въоръжени и часовите ги бяха обезоръжили, преди да ги доведат.

- Кои сте вие и от къде идвате? - попита ги войводата, като ги измери строго с острия си зелен поглед от главата до петите.

Мъжете стояха мирно пред него, облечени с турски войнишки дрехи, препасани с патрондаши, а на гърбовете им висяха торби.

- Искаме комити да бъдем, войводо - каза по-високият.

Беше мъж на около трийсет години, едър, здрав с гъста черна брада и дебели вежди.

- Така не става - отговори войводата. - Трябва да знам кои сте, какви сте. Трябва клетва да дадете!

- Готови сме - отговориха двамата почти в един глас. - Ето и пушки имаме и можем да стреляме - добави по-ниският, набит като бик, с дълги корави ръце.

- Чакай, войводо - внезапно се изправи бай Милко от Извор.

Той също продаваше добитък и тейко го познаваше.

- Това са разбойниците Димо и Аргир. Чувал си за тях, нали. Много хора са разплакали и не само аз, а и други ги познават.

- Димо и Аргир ли казваш? - сепна се войводата.

И аз бях чувал за тях, но за първи път ги виждах. Говореха, че причакват по пътищата хора и ги обират.

Няколко секунди Вангел войвода ги гледа мрачно, после отсече:

- Разбойници не премаме!

- Как! - извика едрият Димо. - Обирали сме само богати турци. И ние сме българи, и ние искаме за България да се бием!

- Не лъжи! - пристъпи напред бай Милко. - Забрави ли, когато ме обрахте в Дядо Нейковата кория. Бях продал десет брави добитък в Кайлък дере и всичките ми пари взехте. И не само мен, много сиромаси българи сте изгорили, а сега искате за България да се биете. Ето и други ви познават, и те да кажат…

- Край! - извика Вангел войвода. - Вървете си! Аз няма да ви съдя! Господ ще ви съди, но да знаете, в свободна България за разбойници място няма! Вървете си!

Надигна се Дели Богдан.

- Вангеле, - проговори бавно той - не си прав! Момчетата идват въоръжени, могат да стрелят, а ти ги гониш. С кого ще се бием? С тези хлапаци ли, които нито пушки имат, нито пушки са видели! Ще съжаляваш, че ги гониш! Помни ми думата.

- Казах! - прекъсна го войводата. - При нас място за разбойници няма! А на когото му е мъчно за тях, да тръгва подире им! Пусия да прави и злато да обира! Не сме тръгнали злато да крадем и златни нанизи от момите да късаме. И още веднъж ви казвам, помнете клетвата! Думата ми е закон! Докато гледам - моята воля ще изпълнявате! Ние сме четници, а не башибозук!

Дели Богдан стисна зъби и брадата му потрепера.

- А сега, заведете ги обратно до дерето и им върнете пушките!

После се обърна към разбойниците:

- Само, ако продумате нещо за нас, ще ви намеря и живи ще ви одера! Атанасе, иди и ти и добре си отваряйте очите! - обърна се Вангел войвода към Дюлгер Атанас и му заповяда да придружи Манол и Стерю.

Дюлгер Атанас се надгна бавно, зареди кримката и заедно с двамата часови подкараха разбойниците надолу към дерето. Проследих ги с поглед. Петимата вървяха бавно. Разбойниците бяха навели гърбове, дали от тежките торби, които носеха. Не смееха да се обърнат и да погледнат назад. Какво ги беше накарало да оставят шубраците край пътищата и да дойдат при нас? Как си представяха те въстанието? Бяха неуки, от кого ли са чули за въстанието, за комитите? По-лесно им беше да причакват невъоръжени пътници и да ги обират. Мислих, премислях и все ми се струваше, че войводата не беше прав. Не трябваше да ги гони. Бяха въоръжени, свикнали да обикалят горите, познаваха всички пътеки и щяха да ни бъдат от полза. Още виждах черните, малко кривогледи очи на Димо. Когато се изправи пред нас, в тях грееше детско любопитство, надежда, а когато войводата ги изгони, от погледа му надникна омраза и желание за мъст. Не сбърка ли войводата. Не трябваше ли да ги приеме за ден, два, за да ги изпитаме, да видим какво ще правят, ще могат ли да живеят четническя живот и ако не могат, после да ги гони. Не си ли помисли войводата, че тези мъже може да не са само разбойници, а и човеци. Може да им е омръзнало да обикалят като вълци единаци и да са решили да направят нещо добро, да изкупят греховете си. Може би са дали дума повече зло да не правят и да тръгнат по правия път.

Не бяхме ли и ние понякога разбойници. Трябваха ни пари, изпитвахме нужда от пари, защото нямаше с какво да купим пушките, патроните, бомбите. Миналата пролет наши момчета от Еврен бяха хванали едно турче от Одрин и изпратиха на баща му, Кадир бей, хабер, че ако не даде петстотин златни наполеона, ще убият сина му. Групата с плененото турче се беше скрила в гората край село Еврен и чакаше беят да изпрати наполеоните по дядо Стойко от Еврен, който слугуваше на бея и добре го познаваше.

Момчетата чакаха ден, два, три, но наполеоните не идваха. Нито дядо Стойко се мяркаше, нито някой друг, за да каже какво става. На третия ден предупредиха дядо Стойко да каже на бея, че повече няма да чакат, а ще обесят сина му на първото дърво. Тогава беят се изплашил и пратил по дядо Стойко сто златни наполеона. Казал, че другите ще даде в деня, в който освободят сина му.

Уговорили се къде и кога да чакат парите. След няколко дни момчетата с турчето се скрили в Дервишовата кория. Там имаше едно кладенче и до него по пладне трябвало да дойде дядо Стойко с останалите четиристотин наполеона. Минало пладне, но старецът не идвал. Изпратили Кирил Каменаря да огледа пътя, но не след дълго Кирил се върнал запъхтян и уплашен до смърт. Аскер ограждал Дервишовата кория и орли да са, нямало да могат да се измъкнат.

Като разбрали, че са измамени, нашите момчета хванали турчето и го завързали в изсъхналата коруба на едно дърво. После започнали да викат, че ако аскерът не си тръгне, ще запалят корията и ще убият момчето. Войниците обаче бавно се приближавали към Дервишовото кладенче. Като видели, че спасение няма, момчетата от Еврен запалили корубата на дървото и гората. Започнали да стрелят и се пръснали в различни посоки, но никой от тях не оцелял. Всички били убити като зайци. Живо изгоряло и турчето в корубата. Десетина годишно било, с коса като пшеница и  очи като мъниста. Какво беше виновно това турче, то не знаеше защо го бяха хванали и какво искаха от него. Не беше разбрало нищо от живота и трябваше ли за петстотин златни наполеона да постъпят така жестоко. Това ли беше въстанието? Искахме да се освободим, но защо да се лее детска кръв. Трябваше ли да сме жестоки, за да победим, трябваше ли да забравим, че сме хора и да се разкъсваме като вълци? Може би нямахме друг избор. Бяхме взели пушките и тръгнали по вълчите пътеки. До свободата, ако стигнем до нея, трябваше да извървим страшен път.

Лепкава мъгла падаше пред очите ми и горчеше в устата ми, сякаш бях дъвкал бадеми. Колко хубаво ни говореше учителят Пиргов. В думите му нямаше жестокост и ненавист, но коварни бяха думите. Те ни въодушевяваха, запалваха кръвта ни и не ни подсещаха, че борбата е жестока и кръвожадна.

Това си мислех, като гледах превитите широки гърбове на Димо и Аргир, които тежко крачеха към дерето, водени от Манол, Стерю и Дюлгер Атанас.

11.

Войводата ни повика, мен и Васил, и двамата бяхме от Чучулигово, но Васил беше с пет години по-голям от мене, чиракуваше при гръцкия лечител Ставридис.

- Тази нощ ще отидете в Чучулигово. В селото е дошла войска. Трябва да разберете колко са и какво ще предприемат - каза поверително войводата. - Не се бавете, защото всеки момент може да дойде вестта за въстанието.

- Разбрано, войводо, - отговорихме ние в един глас.

Селото ни не беше далече, но трябваше да използваме нощта, за да влезем в него и после пак през нощта, за да се измъкнем. С Васил познавахме пътя и можехме с вързани очи да стигнем до Чучулигово. Подтичвахме надолу като кози и се опитвахме да стъпваме леко като котки. Сърцето ми се свиваше като премръзнало врабче, но не от страх, а от вълнение. След толкова дни, сега за първи път щях да прекрача прага на бащиния си дом. Как ли ще ме посрещнат? И тейко, и мама знаеха, че съм при четниците, макар на роднини и близки да бяха казали, че съм отишъл по търговия към Цариград, но дали те им вярваха? Най ме мъчеше срещата с тейко. Как ли щях да се изправя пред него? Още сега усещах пареща и остра болка от тежкия му поглед. Знаех какво си мисли. Ще мълчи, а очите му щеме питат, затова ли те учих, затова ли толкова пари пръснах, по горите немил-недраг да скиташ, хайдутин да ставаш? Това ли беше най-големият ти мерак в живота? Погледът му най-много ме мъчеше. С него тейко можеше всичко да каже и така, че да те заболи или да хвръкнеш от радост. Няма да забравя, когато бях ученик в отделенията, как ме караше да му декламирам “Стани, стани, юнак балкански” или “Къде си вярна, ти любов, народна”. Тогава от очите му грееше слънце, а аз бях горд, че знаех песните наизуст и ги декламирах без грешка. Когато идваха у дома негови приятели, търговци, и сядаха в одаята за гости, а мама им наливаше от хубавото лозенградско вино и им нарязваше тънък суджучец, след първите две чаши, тейко зачервен и изпотен, нареждаше на мама:

- Тодорке, я повикай Георги да дойде при нас и да не се крие като мишле в дупка.

- Добре, Яни, - отговаряше кротко мама.

- А какво прави?

- Пак чете - отвръщаше тя.

- Ей, или даскал, или поп ще го правя - смееше се тейко развеселен - но я, я да дойде да го видим.

Отивах аз при гостите, свалях калпачето и ги поздравявах така, както в училище ни учеха. После минавах и на всички ръка целувах. Заставах до вратата, а тейко казваше:

- Георге, я татьовото, кажи на гостите оная хубава песен за стани, стани юнак балкански.

Аз само това и чаках. Изпъчвах гърди и почвах да декламирам. Когато свършвах, тейко и гостите разпалено ми викаха:

- Бравос, бравос.

- Я кажи сега, мойто момче, кой даскал е съчинил тази хубава песен?

- ДобриЧинтулов от Сливен - отговарях звънко аз.

- Бравос, мойто момче, - сияеше тейко. - Учи, учи и ти като пораснеш да съчиняваш такива хубави песни.

Тейко мислеше, че най-трудното нещо на този свят е да съчиняваш песни. Той се прекланяше пред дарбата на поетите и с часове можеше да слуша стихотворения и песни. Обичаше народните песни и с увлечение пееше. Обичаше и стихотворенията. На рафтчето, над миндера, където си държеше търговските тефтери, бяха и книжките на Петко Рачов Славейков, на Ботьов и Стамболов и на Георги Сава Раковски. Не знам дали някога тейко се е опитвал да съчинява песни, но и той много стихотворения знаеше наизуст.

Когато свършвах да декламирам, тейко казваше:

- Я ела сега тука.

Отивах до него, а той с широк, тържествен жест вадеше от пояса си кесията и ми даваше една бяла паричка.

- Вземи да си купиш халва - казваше той.

И другите мъже ми даваха по нещо, кой паричка, кой ябълка, кога каквото имаха у себе си, а веднъж един тейков приятел, чичо Павел, ми подари едно малко лъскаво ножче.

- Георге, - казваха ми развеселените мустакати мъже - голям да пораснеш и даскал да станеш.

Аз вземах подаръците, целувах им ръка и си тръгвах. Тейко никога не оставаше да не ме възнагради. Той си имаше желязно правило. Всеки труд трябва да се възнагради. Аз бях положил усилия да науча песните на Добри Чинтулов и затова бивах награден. Тейко не беше учил много. Само няколко години ходил на училище, но четеше и искаше да знае всичко, каквото става по света. Дружеше с хора, които повече бяха учили и никога не казваше това знам и това мога. Слушаше внимателно и малко приказваше. Говореше турски и гръцки, познайваше и италиански.

Наближавахме селото и вече различавахме в мрака първите къщи. Чучулигово беше разположено в една падина от двете страни на малката река Сребърна. Решихме, че ще е по-добре да влезем по коритото на реката. Пътят ни се удължаваше, но беше по-безопасно. Двата бряга на Сребърна се издигаха стръмно нагоре и щяха да ни прикриват, а покрай реката растяха върби и храсти и всеки момент, в случай на опасност, можехме да се скрием в тях или да се притаим под клоните на някоя върба.

Тръгнахме бавно и предпазливо покрай Сребърна. И двамата стискахме в ръце револверите. Не знаехме в кой момент могат да ни изненадат. Треперех, а дланта ми се потеше. Пристъпвахме един до друг ослушвайки се и оглеждайки се неспокойно наляво и надясно. Двата бряга на реката ни прикриваха, но ние нямахме видимост и отгоре някой можеше да ни изненада. Беше много, много тихо. Селото сякаш заспало дълбоко и непробудно и само реката ромолеше като че ли редеше приспивна песен. Пред нас се очерта силуетът на първия дървен мост. Опасно беше да минаваме под него, защото на моста можеше да има патрул. Спряхме, притаихме дъх и се ослушахме. Никакъв шум. Нито стъпки, нито лай, нито писък на нощна птица. Изпълзяхме по склона на брега и се огледахме. Нямаше жива душа. Не се вижадаше човек нито на моста, нито около моста. Къщата ни беше далече и леко, опирайки се покрай зидовете, започнахме да се приближаваме към дома. Приличахме на две безплътни сенки или на два призрака, напуснали крадешком гробовете си. Стъпвахме така тихо, че се учудвах. Дори и кучетата не ни усещаха и нито едно от тях не пролайваше. Беше опасно да влезем през вратнята, затова заобиколихме откъм двора на чичо ми. Прескочихме зида, препълзяхме през градината и минахме през малката вратичка, която свързваше двата двора. Притаихме се под крушата и зачакахме. Колебахме се и не можехме да решим, дали да почукаме на прозорчето, където спяха тейко и мама, или да влезем в хамбара и да изчакаме да съмне. И двата плана ни се виждаха опасни. Можехме да ги изплашим и да настане врява. Докато умувахме, шептейки, легнали в тревата под крушата, вратата на къщата скръцна и мама по риза излезе на двора. Отиваше до нужника. Дали не беше усетила нещо. Лежахме без да гъкнем. Тя отиде и се върна, но преди да влезе вкъщи, подвикнах тихо:

- Мамо, мамо.

Спря като закована. Не се изплаши, позна гласа ми и като самодива бавно тръгна към нас.

- Георги - продума тя.

Казах й шепнешком, че сме слезли по работа в селото.

- Влезте в хамбара - прошепна тя.

Мама се прибра, а ние с Васил препълзяхме до хамбара и се мушнахме вътре. Почувствахме се на сигурно място. Навън започна да се съмва и утрото прогонваше нощта. От съседните дворове се разнесоха кукуригания на петли, лаене на кучета, скърцане на врати и подвиквания. Селото се събуждаше и стопаните се готвеха за работа. Полето и животните ги чакаха. Неусетно се бях унесъл в утринна дямка, дори сънувах. Бях малко момче скрито в клоните на сливата, а долу в двора мама ме търси. Вика “Георги, Георги”, но аз се спотайвам в клоните и не се обаждам. Изведнъж разбирам, че тя вижда къде съм, но се прави, че ме търси. Вижда, че съм на сливата, но за да не ми разваля играта продължава да ме вика. И пак чувам:

- Георги, Георги.

Отварям очи. Мама, застанала в средата на хамбара се оглежда, за да види къде сме. Тихо й отговарям:

- Тук сме, мамо.

Тя се приближава към нас, усмихва се и изважда изпод престилката една бяла кърпа, в която е завила хляб, сирене, сварени яйца. Започваме с Васил да ядем като изгладнели вълци, а мама ни гледа и не може да ни се нарадва.

- Как сте? Добре ли сте? Здрави ли сте? - пита предпазливо тя.

Не знае какво да ни пита. Делото, което сме подхванали е опасно и тя се страхува, но не иска да покаже тревогите си. Усмихва се и се мъчи да ни окуражи. Не знае защо сме дошли, но разбира, че не трябва да ни пита. Това е четническа работа и никой не трябва да знае. Милата, и тя иска да бъде смела, да не показва страха си, но ръцете й треперят и само ни гледа, гледа и не може да свали очи от нас. Усещам как се прави, че не забелязва револверите ни, но се страхува да погледне към тях. Мълчим. Аз и Васил късаме големи залъци, ядем и не можем да продумаме. Мама става, но преди да излезе й казвам:

- Мамо, нека Симеон дойде тук.

Симеон е брат ми, а преди да излезе от хамбара, добавям:

- И ако имаш път към Горната махала, кажи на Севда да дойде да я видя.

Мама само кима с глава и показва, че е разбрала. Нищо не споменава за тейко, защото и аз нищо не я питам. На излизане от хамбара взема една торбичка, за да не си помисли някой, ако я види, че е влязла ей така, за нищо.

Вратата се хлопва, а ние с Васил оставаме пак сами в полумрака. Минутите се отцеждат бавно, едва, едва. На прага се изправя Симеон. Стои неподвижно и ни гледа. Не може да повярва на очите си. Тръгваме един към друг, прегръщаме се. Усещам силните му ръце и се радвам. Сяда до нас, казвам му, защо сме дошли.

- Трябва да разберем колко войници има в гарнизона. Къде са часовите, на колко време се сменят. Идват ли нови войници, има ли движение?

Симеон внимателно ме слуша. Той е по-висок от мен и прилича повече на мама. Косата му е светла, къдрава, с цвета на узряло жито, а очите сини и ясни като небето на пролет.

- Ще пообиколиш и ще дойдеш да ни кажеш - допълвам аз.

Виждам го, че няма търпение да скочи и да тръгне, за да изпълни задачата. Горд е, че му имам доверие. Преди да излезе добавям:

- Пази се.

Поглежда ме и се усмихва. Разбирам, че иска да ми каже: “Не съм дете.”

Симеон излиза. Оставаме с Васил да чакаме. Лежим и мълчим. Гледам през пролуките на дъските. Никой от домашините не се мярка по двора. Мама сигурно е казала на тейко за мен, но той не идва, а може би не иска да насочва вниманието на съседите към хамбара. От хората всичко може да се очаква. Големите ми братя сигурно не са вкъщи. Обикалят по търговските работи. Севда дали ще дойде. Ще успее ли мама да й каже, че съм тук. Може би Севда ще се уплаши и няма да посмее да дойде. Имаме много, много време. Един дълъг ден.

Към пладне мама пак дойде и пак под престилката ни донесе да обядваме. Залъците ми присядат и не смея да попитам дали е казала на Севда. Преглъщам едвам, едвам, а мама ме гледа сякаш никога повече няма да ме види. Мъчно ми е за нея. Не е лесно да родиш и да отгледаш пет момчета. Да ги мислиш къде са, какво правят. По-големите ми братя Велико, Ангел и Стефан са вече семейни, имат невести, деца, но и тях мама ги мисли, защото непрекъснато са на път, обикалят турската империя, търгуват. Страшно е по пътищата, всичко може да се случи. Но най-много се страхува за мен. Не е и сънувала, че ще стана четник и ще хвана гората. Все си е мислила, че ще бъда учител или поп. Това е искала мама, а аз тръгнах по друг път, опасен, но тя нищо не продумва, държи се и се мъчи да е корава, не позволява на сълзите да рукнат пред мен и пред Васил. Какво ще си каже той: “Майката на Георги плаче и го жали.”

Свикнала е мама на несгодите. От малка е била приучена да работи. Тейко се е оженил за нея, защото е била не само най-хубавата в селото, но кротка и работлива.

Мама излиза от хамбара, преглъщайки мъката. Гледам през пролуката как бавно върви към къщи. Не смее  да се обърне.

Отпускаме се с Васил. Сега вече ще чакаме да дойде Симеон. Дано се справи и повече сведения да ни донесе. Страхувам се за него. Ако войниците нещо се усъмнят и го арестуват, какво ще правя? Как ще погледна мама? Седим един до друг с Васил и не говорим. Аз имам баща, майка, братя, а Васил е сам самичък. Останал сирак, баба му го е отгледала, но и тя починала и Васил започнал да чиракува при гръцкия доктор Ставридис. Докторът не беше лош човек, но когато учителят Вангел започна да събира младежите, Васил беше един от първите, който се закле пред евангелието и камата, и оттогава не се отделяше от Вангел войвовда. Следваше го като сянка. За Васил войводата беше най-големият човек и всяка негова дума беше закон.

Дъхът ми спря, когато през пролуките видях по двора към нас да ситни Севда. Стъпваше едва, едва и сякаш не вървеше, а плуваше. Вече мислих, че няма да я видя. Не вярвах, че ще дойде. Севда отвори вратата и влезе. Скочих и застанахме един срещу друг като вкаменени. Не знаехме какво да сторим. Не смеехме да се приближим. Не бях я докосвал, само понякога я хващах за ръката на хорото и това беше всичко. Продумах:

- Севдо…

- Георги - промълви тя.

Мислих, че в гората съм станал твърд, а сега при вида й не можех да сдържа дъха си. Гледах я и не вярвах, че стои пред мен. Висока, стройна с тежки смолести плитки, които се подаваха изпод бялата й забрадка и с две бадемови като на кошута очи. Винаги съм си мислил, че няма на света по-хубава от нея. Лицето й гладко и бяло като мляко, а тялото й като тополка. Не беше устояла на изкушението и за срещата си беше сложила нова шамия.

Попитах я:

- Не те ли беше страх да дойдеш?

- От какво - засмя се тя. - Да не отивам в гората. Никой няма да ме изяде.

Приседнахме на един чувал и леко докоснах ръката й. Мълчахме. Очите ни казваха всичко. В дълбокия й поглед виждах обич, копнеж, любопитство и кокетство. Нямаше думи, които можеха да изразят всичко това. Стиснах й леко меката длан. Тя ми отговори с едва доловимо стискане и малката й топла ръка ми се стори като слабо, изплашено лястовиче.

- Ще те чакам - продума Севда.

Руж обагри страните й и в тези две думи усетих цялата й душа. Обхвана ме изгарящо желание да остана тук, да хвана Севда за ръка, да я изведа от хамбара, да отидем при баща й и да я поискам за невеста пред хората и Бога. Мускулите ми омекваха като локум и не исках да я пускам.

- Пази се - каза тя и пристъпи към вратата на хамбара.

Тръгна си. Гледах я през пролуката как бавно се отдалечава и едва се стърпявах да не скоча и да я настигна. Васил се беше обърнал на другата страна, за да не ни притеснява, но струва ми се, че усети желанието ми да тръгна след Севда. Засрамих се, какво щеше да си помисли, че за нея съм готов да оставя всичко, и четата, и делото, и него. Молех се дано слабостта ми да не е прозирала в очите ми. Молех се и Севда да не я забелязала, защото усещах, че тя се гордее с мен, че съм четник, тръгнал с другите за свободата.

Севда изчезна като видение. Стопи се и сякаш никога не беше пристъпвала в хамбара. Наистина ли докосвах бялата й пухкава като гълъбче ръка. Обърнах се към Васил. Стиснах здраво дръжката на револвера.

- Знаеш ли - заговори бавно Васил - сега, като гледах Севда, си спомних за Злата.

Злата - дъщерята на бай Генчо Арабаджията. Беше се сякаш родила с името си. С дълги златни коси и очи като езера. Здрава, напета снага имаше Злата. Като вървеше клоните на дърветата сякаш се привеждаха над свилените й коси. Васил я обичаше и се готвеше да й поиска ръката.

Веднъж в селото пристигна Мехмед паша от Капукале. Богат и жесток беше Мехмед паша. Видя Злата в двора на баща й и веднага нареди на пандурите си да отидат и да я вземат. Пандурите като чакали нахлуха у дома на бай Генчо и докато старците разберат какво става грабнаха Злата и я отвлякоха. Бай Генчо и леля Мара, жена му, късно се бяха сдобили с рожба и затова нямаха друго чедо. Като попарен бай Генчо хукна след пандурите, но беше късно. Видя само праха от препускащите коне. Хванал с две ръце главата си, старецът се завтече към Васил. Знаеше, че Васил и Злата се любят. Като чу какво е станало, Васил хвърли всичко и тръгна да търси младежите от комитета. Решиха да направят пусия, да пресрещнат Мехмед паша и да освободят Злата. Качиха се на конете и препуснаха към Динковата кория, оттам минаваше пътят за Капукале. Успяха да стигнат гората преди Мехмед паша и хората му. Оставиха конете далече и залегнаха в шубраците. Времето минаваше, но Мехмед паша не се задаваше, а друг път нямаше, оттук трябваше да минат. Гневът на Васил клокочеше в гърлото му и беше готов с голи ръце да разкъса Мехмед паша. Турците явно не бързаха, бяха сигурни, че нищо лошо няма да им се случи. Чак следобяд се появиха. Яздеха бавно. Виждаше се и Злата, преметната на един от конете със запушена уста и вързани ръце и крака. Един турчин водеше коня със Злата. Зад тях напето яздеше Мехмед паша. Когато наближаха, Васил и момците гръмнаха, но неуспешно, две от кримките засякоха, а другите не улучиха. Може би от вълнение бяха избързали. Само един от турците, който беше по-напред, залитна и падна от коня. Другите препуснаха в галоп. Мехмед паша като чу изстрелите, се сепна за момент, сграбчи ремъка на коня, върху който лежеше Злата, пришпори своя ат и отпраши по пътя. Момчетата и Васил скочиха, но беше късно. Турците избягаха и не се видяха. Турчинът, който падна от коня, тичаше след тях, а конят му изплашен, заби в шубраците. Васил гледаше облака прах, в който изчезнаха турците и лицето му ставаше все по-сиво и по-сиво. След този ден той се поболя. Не говореше, не спеше, не ядеше и ходеше из селото като въртоглав. Поболя се и леля Мара и след месец я погребаха. Бай Генчо ходи в Капукале, моли се, но напразно. Злата беше в харема на Мехмед паша и оттам излизане нямаше.

Симеон открехна вратата и влезе в хамбара. Седна до Васил и мен и започна да разказва какво е видял. Аскерът в селото се помещаваше в една голяма къща между реката и площада. Къщата имаше широк двор, ограден с висок, здрав зид и две големи порти. Едната, откъм реката, а другата към площада. И на двете порти стояха часови. На високия чардак също се виждаше часовой. Турците, разбрали за готвеното въстание, бяха увеличили броя на часовите, а може би и броя на аскера в селото. Докато Симеон оглеждал къщата, беше забелязъл, че на три пъти в нея влизат и излизат войници. Не знаеше от къде идват, но имаше раздвижване на войската.

След като го изслушахме внимателно, казах:

- Добре, да си ми жив и здрав, а сега се прибери вкъщи и на никому нито дума. Това само ти и ние с батьо ти Васил да го знаем, нали.

Прегърнахме се. Симеон бавно излизе от хамбара и се запъти към къщата.

- Ех, - пророних аз - дай боже пак да се видим.

Денят преваляше. Наближаваше нощта и идваше времето да си тръгнем. Сега минутите течаха още по-бавно и по-мъчително. С Васил бяхме свикнали да сме на воля, под синьото или звездно небе, и тук, в хамбара, се чувствахме като в зандан. Въздухът сякаш не ни стигаше и гърдите ни бяха стегнати като в менгемета. С нетърпение чакахме мрака, за да се измъкнем от селото, така както тихо и незабелязано бяхме влезли предната нощ.

- Искаше ми се да видя бай Генчо Арабаджията - сякаш на себе си продума Васил, но и двамата знаехме, че е опасно.

Една необмислена постъпка можеше да провали делото ни.

Когато мракът като черен креп покри къщата, двора и хамбара, ние притаихме дъх в очакване на мига, в който можехме да тръгнем. Изведнъж вратата скръцна и двамата скочихме като пружини. Беше мама. Носеше ни хляб и харана, за да не тръгнем гладни. Седнахме в тъмното да вечеряме. Тя стоеше права. Беше толкова тъмно, че не я виждах, само я усещах, вперила поглед в мен и Васил. Искаше с очи да пробие мрака, за да ни вижда  по-добре и сякаш броеше залъците, които слагахме в устата. От вълнение не смогвах да преглътна хляба.

Когато изядохме и последната трохичка и пихме от студената сладка вода, прошепнах в мрака:

- Ех, мамо, сполай ти. Да си жива. Кажи на тейко, че му искам прошка.

Знаех, че тейко е вкъщи. Беше разбрал за нас, но не рачи да ни види. Тейко не вярваше в нас. За него империята не се събаряше с думи.

Прегърнах мама. В мрака усетих как една сълза падна от очите й и ме опари по страната. Нищо не каза. Сълзите я задавиха и дума не промълви, а може би не искаше да се покаже слаба.

- Пазете се и Бог да е с вас - едва чуто прошепна.

Васил се наведе и й целуна ръка. Тя тихо, безшумно излезе. Останахме в хамбара още час. Навън вече не се чуваше лай на кучета, нито скърцане на порти, нито откъслечни подвиквания. Селото потъваше в тежък летен сън.

12.

На разсъмване вече бяхме в подножието на Студен камък. Далече на изток небосводът се обливаше в медени зари и слънцето се показваше като огромна слънчогледова пита. Предстоеше ни по козите пътеки да се изкачим до бивака. Спряхме до дядо Вълкановото кладенче, пихме вода и си напръскахме лицата. Дишахме тежко. Бяхме се изморили, бързахме да достигнем до подножието на Студен камък, преди да се пукне зората. Оттук изкачването беше по-леко, чувствахме се у дома. В тъмния хамбар на тейко ми се задушавах, изпитвах страх от затвореното пространство, но тук, под Студен камък, бях като сокол, идваше ми да хвръкна високо, високо, да се стрелна към слънцето и да видя цялата Тракийска равнина. Представях си колко е красива отгоре с китните села, с горите, с реките, които я пресичат, с лозята и полята. Да видя любимите Чучулигово, Лозенград и Одрин. Колко хубаво би било, ако цялата тази земя е свободна, без турски войници, без турски гарнизони, без хареми с български девойки. И ние нямаше да се крием, да пълзим по нощите, да се спъваме и падаме, а щяхме да вървим свободно, да се радваме, без да се ослушваме и озъртаме не иде ли след нас турски ескадрон или дали не ни дебне предателско око. Аз сигурно щях да бъда учител или поп. Вангел войвода нямаше да държи пушката, щеше също да учи децата, Васил нямаше да чиракува на гръцкия доктор, а щеше да се ожени за Злата и да помага на тъста си бай Генчо Арабаджията. Така си мислих, легнал по гръб до кладенчето на дядо Вълкан, загледан нагоре към чистото като синьо знаме небе. Слънцето вече се беше издигнало и усещах първите му топли и ласкави лъчи.

- Време е - каза Васил. - Път ни чака.

Станах и потеглихме към билото. Сега вървяхме по-бързо, може би и двамата неволно правихме по-широки крачки. Нямахме търпение да стигнем до бивака и да кажем на Вангел войвода за изпълнената задача.

Когато приближихме до първия часовой, въздъхнах с облекчение. Бяхме си у дома. Васил започна да кука като кукувица и така предупреди, че сме ние. От клоните на един бук чухме почукване на две камъчета. Момчетата бяха тука.

Изправихме се пред Вангел войвода.

- Ха добре дошли, юнаци. Разказвайте какво видяхте, какво чухте в Чучулигово. Моного ли е аскерът и ще можем ли го надви?

Днес войводата беше в добро настроение. Зелените му очи играеха. Перчемът му беше вдигнат нагоре, а не паднал над веждите. Отдавна не бях го виждал такъв, може би от дните, когато обикаляше селата, за да убеждава хората, че трябва да въстанат.

- Свободата има нужда от всинца ни. Свободата е отроче, на което трябва да дадем сила и обич, за да закрепне и възмъжее.

Така говореше тогава учителят Вангел, а в очите му горяха вълшебни пламъчета.

Разказахме подробно всичко, което бяхме научили и най-важното, че в гарнизона има раздвижване. Идват нови войници и често жандармерия обикаля околността. Войводата ни слушаше внимателно с леко наведена настрани глава. Когато свършихме той се обърна към капитан Марчев:

- Чу ли, капитане?

Капитанът мълчаливо кимна с глава.

- Трябва да направим подробен план за атака.

Както стоях изправен пред войводата, съвсем неочаквано между четниците мярнах бай Панко от Невен. Познавах го добре, защото беше заможен селянин и баща ми често купуваше от него крави, овце, коне. Когато го видях не можах да повярвам на очите си. Бай Панко беше добър човек, но от комитските работи бягаше като дявол от тамян. Бях чувал от момчетата, че в Невен много пъти са го молили да даде пари за пушки, но той все ги пъдел и все им казвал, че не иска змия в пазвата си. Бай Панко имаше двама сина и две дъщери и на синовете си не разрешаваше да се занимават с комитлък. С баща ми му бяхме гостували в Невен и винаги ни посрещаше от хубаво по-хубаво. Веднага нареждаше на жена си и на слугините да слагат софрата, да наливат лозенградското вино и всеки път надълго и нашироко се разговаряха с баща ми. Разбираха се добре, защото и двамата имаха общо виждане по политиката. И двамата бяха убедени, че с въстание империя не се сваля, че като работят честно и почтено никой няма да ги закача.

Сега бай Панко седеше малко настрана от четниците и пушеше. Приближих се до него и го поздравих. В първия момент не можа да ме познае. Не ме беше виждал така пременен, в четническа униформа с револвер и кама на кръста, с барда и мустаци.

- Георги, ти ли си - изненада се той. - И ти ли си станал комита?

Дълго ме оглеждаше, сякаш бях паднал от небето.

- А ти, бай Панко, какво търсиш тука?

- Не ме питай - въздъхна той. - Моята е дълга.

Седнахме настрана и той започна да ми разказва патилата си. Преди няколко дни излязъл с ратая си Иванчо на лов. Обикаляли Темния орман, но за беда ги срещнали башибозуци. Като ги видели с чифтета, ги взели за комити и арестували. Напразно бай Панко се опитвал да им обясни, че не са комити, но башибозуците не искали да чуят. Взели им пушките и започнали да ги бият. Биели ги и ги питали комити ли са. От уплаха ратайчето казало, че са комити. Тогава башибозуците ги завързали за конете и повлекли към Лозенград, но бай Панко успял някак си да се отскубне и избягъл. Мушнал се в храстите. Башибозуците стреляли, гонили го, но късметът бил с него. Спасил се. Два дни се лутал в Темния орман гладен и изпокъсан. Не смеел да се прибере в селото. Случайно го срещнал Данко, един от куриерите и като разбрал какво му се е случило, му казал, тръгвай ще те водя в четата на Вангел войвода. Тръгнали и така бай Панко дошъл при нас.

- Ето на, на стари години станах комита - смутено поглади големия си чорбаджийски мустак старецът.

Виждах, че не се чувства добре. Беше свикнал да е чорбаджия, и тук, между младите момчета, не беше на мястото си, но нямаше друг избор. Башибозуците го бяха унижили, от побоя лявото му око беше синьо като патладжан.

- По-добре, че дойдох, отколкото да гния в Лозенградския зандан, а можеше вече и да не съм жив - въздъхна той.

Не знаеше какво е станало с ратайчето Иван и се притесняваше. Беше помолил Данко да каже в Невен на близките му, че е жив и здрав и скоро ще ги види.

Гледах бай Панко и се чудех. Никога нямаше да повярвам, че и той ще стане четник, че ще се закълне пред револвера и евангелието, за да се бие срещу турците.

12.

Денят, 28 юли, беше слънчев и топъл. Чувствах се лек като перце. Душата ми се рееше нагоре, нагоре към безкрайните синеви и с пълни гърди дишах свежия планински въздух. Мислих си за Севда, погледът й сякаш ме галеше и ме изпълваше с радост и копнежи. Не можех да забравя кратката ни среща. Дланта й още пърхаше в моята длан, усещах аромата на момина сълза, на който ухаеха гъстите й дълги коси. За нея, за Севда, бях готов на всичко.

Когато се строихме на голямата поляна, усетих как сърцето ми ще излети, като орле, готово за първия си полет. Пред нас стояха войводата, капитан Марчев, секретарят на четата Милуш и байрактарят Кольо Братанов с разветия байряк, на който беше извезано “Свобода или смърт”. Войводата ни изгледа и силният му глас екна над притихналата дъбрава:

- Братя,  - каза той - дойде дългоочакваният ден. Въстанието е обявено на 5 срещу 6 август на Преображение Господне!

- Ура-а - разлюля въздуха.

Стотина мъжки гърла сякаш издадодха гръмовен залп. Най-после, след толкова дни очакване, след догадки и предположения, въстанието беше обявено.

- Дойде решителният час - продължи войводата. - Стига робство! Стига унижения! Искаме свобода, братство и равенство! Заклели сме се, че ще се бием до последна капка кръв за свободна България! Ура!

Ново “ура” разцепи въздуха. Не вярвах на ушите си. Въстанието започва! Вълнение разлюля всинца ни. В очите на четниците грееше огън, в тоя миг бяхме пияни от възторг. Сякаш отпили една голяма глътка от най-сладкото и силно вино, наречено свобода. В този миг усетих радостта от раждането на нещо велико, усетих тръпнещата сладост от неизвестността пред която се изправяме. Ние, тук на Студен камък, и всички други четници по цяла Тракия, ще имаме ли смелостта да изпълним кратките, но страшни думи от клетвата, да победим, или да умрем за отечеството ни.

13.

Първата ни задача беше да завладеем Чучулигово, да превземем турския гарнизон и да освободим селото. От мен по-радостен нямаше, щяхме да влезем в родното ми село като победители. Вече си представях как ще ме гледат близките ми, мама, тейко, брат ми Симеон. Усещах радостта на Севда и виждах насълзените й бадемови очи. Чувствах как малките й нежни пръсти се свиват в моята корава длан.

Войводата и капитан Марчев разясниха плана, по който трябваше да действаме. След като се спусна вечерта, поехме надолу към Чучулигово. Бяхме разделени на три групи, които се движеха на разстояние една от друга. Вървях след Дюлгер Атанас и пред Васил. Мълчахме, само от време на време някоя клонка изпукваше под краката ни. Струваше ми се, че августовската вечер е много, много тиха. Небето беше ясно и хилядите звезди мигаха като детски очички, които любопитно ни следяха къде отиваме и какво сме намислили. Зад нас, от Темния орман, повяваше хлад, сякаш зад гърба ни някой дълбоко и тежко въздишаше. Не след дълго щяхме да стъпим в полето и да се приближим до река Сребърна. От там, от върбите, ще се види селото. Бях по-спокоен от онази нощ, когато с Васил се приближавахме към Чучулигово. Сега бяхме много и каквото и да стане нямаше да е страшно. Нашата група я водеше войводата. Когато влязохме в лъката той ни спря, огледа ни, сякаш искаше добре да ни види, да ни запомни, после бавно заговори. Говореше тихо. Гласът му звучеше приглушен, но в смълчаната вечер сякаш се носеше надалеко над дърветата, над реката и се чуваше в полето.

- Момчета, - каза Вангел войвода -пред нас е Чучулигово. След малко тук ще стане страшно. Ако не убиеш, ще те убият. Прошка няма. Ако някой се страхува и не е готов, още не е късно, може да се върне.

Войводата говореше бащински, топло, не заповядаше, не нареждаше. Знаеше, че като всички на този свят и ние се страхуваме и решителността ни вече не е така силна, както беше на Студен камък. Вангел войвода искаше всеки да погледне към себе си и още веднъж да прецени дали е поел верния път, дали има сили да го извърви до край. Той замълча и ни изгледа един по един. Мълчахме и ние. Някои посрещнаха погледа му спокойно, други се опитаха да го отбягнат, но никой нищо не промълви. Никой не мръдна, не отстъпи от редицата. Стояхме като вкаменени, приличахме на една стена, не голяма, но здрава, изградена от плътно слепени камъни и нямаше сила, която да ни помести.

- Добре - каза войводата - да вървим!

Групата на Милуш трябваше да  прекъсне телеграфните жици и да събори стълбовете. Изчакахме да минат напред. Групата на капитан Марчев премина на другия бряг на реката. Ние с войводата трябваше да влезем в селото и да атакуваме гарнизона, да изненадаме войниците. Пратихме съгледвачи да видят къде са часовите и започнахме бавно и предпазливо да да се приближаваме към първите къщи. Притискахме се към зидовете. Кучетата ни усетиха и лаеха настървено, но хора не се виждаха. Бяха разбрали, че нещо става и се спотайваха в домовете си. Не смееха да погледнат дори през прозорците. Още малко и щяхме да стигнем до площада, където в голямата Драганова къща се помещаваше турският гарнизон.

Изведнъж на двайсетина метра пред нас оттекна изстрел. Съгледвачите ни бяха попаднали на часовой. Спряхме като заковани, но Вангел войвода твърдо заповяда:

- Бегом напред! Стреляй!

Той гръмна с револвера по посока на изстрела и се затича напред. Последвахме го. В суматохата няколко от нас гръмнаха с пушките. Не усетих как се намерихме на площада. От чардака на Драгановата къща вече стреляха. Бяха ни усетили и ни посрещаха с град от куршуми. Залегнахме около къщата, прикрихме се зад зидания извор и няколкото черници, които се издигаха на площада. Стрелбата от къщата се увеличаваше. Срещу нас се изправяха здрави, почти двуметрови зидове и огромна масивна порта, залостена и укрепена. Турските войници се бяха организирали и стреляха не само от чардака, но и от дупките в зида. Вече си мислих, че ще се оттеглим безславно и няма да освободим Чучулигово, както си мечтаех, преди да тръгнем от Студен камък. Чудех се къде са четниците на капитан Марчев и на Милуш, защо се спотайват и мълчат, заповед ли чакат или и те виждат, че Драгановата къща е непревземаема и се готвят да се оттеглят. Не знаех и какъв точно е планът. Само войводата, капитан Марчев и Милуш го знаеха. Продължавахме да стреляме. Стрелбата от къщата все повече и повече се усилваше.

- Целете се във вратата, за да не се опитат да избягат - предупреди ни Вангел войвода.

Чудех му се на акъла. Войниците нямаха и намерение да мръднат от къщата, а той си мисли, че ще тръгнат да бягат.

Изведнъж от задния двор на къщата, откъм реката, лумна пожар. Там затрещяха бомби, които падаха в двора, а една или две паднаха на чардака. Огънят сякаш изригна от устата на огромен змей. Всичко наоколо се освети и на площада стана като ден. Откъм реката стрелбата ставаше все по-силна и по-силна. Разбрах защо хората на капитан Марчев и на Милуш до сега мълчаха. Някой от четниците се беше промъкнал в двора на къщата и запалил обора. Веднага усетих, че стрелбата на войниците стана хаотична. Едни продължаваха да стрелят срещу нас, а други стреляха към реката.

- Внимавайте, дръжте портата - предупреди ни пак войводата.

Къщата имаше странична порта и към черквата. Там стрелбата се усили. Разбрах, че турците може би се опитват от там да излязат, но хората на Милуш бяха там. Огънят се разгаряше. Вече гореше не само чардакът, а пламъците като остри алени езици ближеха и покрива. Трещяха бомби и не се разбираше войниците ги хвърляха или четниците.

Изведнъж огромната порта пред нас се отвори. По-скоро с трясък тя разпери крила и отвътре излетяха войниците. Въпреки че войводата ни беше предупредил, ние се оказахме неподготвени. Войниците връхлетяха като хала върху нас с натъкнати ножове и някои от четниците дори не успяха да станат или да мръднат от земята. Стонове, викове и ругатни се смесиха с изстрелите и с трясъка на бомбите. Няколко четниците се люшнаха и паднаха. Други тръгнаха срещу войниците с прикладите на пушките и с голи ръце. Войводата видя, че не може да овладее настъпилата паника и напразно ни викаше:

- Отстъпи! Отстъпи!

Разбираше, че така ще дадем жертви и искаше да отстъпим, за да ударим войниците в гръб, но вече никой не го слушаше. Бяхме влезли в ръкопашен бой и нямаше сила, която да ни спре. Падаха войници и въстаници, а голяма част от войниците успяха да се измъкнат и вече бягаха към края на селото. От двора излетяха и няколко ездачи на коне. Сигурно бяха офицерите. Тях въобще не можахме да стигнем. Прелетяха покрай нас като хали и дори куршум не ги докосна.

Драгановата къща продължаваше да гори и постепенно стрелбата заглъхна. Войводата заповяда на Станчо да свири отбой. От реката идваха четниците на капитан Марчев, а откъм черквата - на Милуш. Санитарите помагаха на ранените. Проехтя гласът на Вангел войвода:

- Да бият камбаните! Чучулигово е свободно!

След малко екна тържествен камбанен звън. Беше толкова силен, че клоните на старите черничеви дървета сякаш потрепваха. Голямата Драганова къща догаряше. Почти нищо не беше останало от хубавите чардаци, от прозорците и покрива. Само черни греди като вдигнати нагоре ръце стърчаха страшно и безмълвно. На изток се зазоряваше. Една лека алена ивица облизваше тъмния небосклон. След секунда щеше да изплува кървавият диск на слънцето и да запали пожара на новия ден. Първият свободен ден в Чучулигово. Не можех да повярвам, че в селото, в което се бях родил и живял толкова години, вече няма турци, няма турски войници и ние сме свободни. Не трябваше повече да се крием, да шушукаме, да се страхуваме и можехме свободно да пеем песните на Ботев и Чинтулов. Да, това беше свободата. Най-сладкото усещане на свободата е, че не е те страх от нищо. Четниците опиянени и щастливи гърмяха с пушките във въздуха, а камбаните продължаваха възторжено да се люлеят и все по-силно и по-могъщо да възвестяват новия ден и родилата се свобода.

На мегдана започнаха да се появяват хора. Отначало плахо и малко, но постепенно все повече и повече. Наоколо почерня от селяни, приличаха на мравки плъзнали край разровен мравуняк. Хората говореха, плачеха, гледаха ни с широко отворени очи и не вярваха, че в селото вече има българска войска. Селяните ни разглеждаха любопитно, но не можех да разбера радват ли се наистина на свободата си. Осъзнаваха ли, че от днес в Чучулигово няма турци и могат спокойно да разговарят, да не се страхуват, да не се спотайват зад високите зидове на дворовете си и да не крият малките момчета, дъщерите и невестите си от турските очи. Гледах ги, но не успявах да проникна в сърцата им. От зениците им надничаше още страх и недоверие. По-скоро ни оглеждаха като пътуващи смешници, дошли в селото да изнесат представление. Някои даже стояха настрани и не смееха да се приближат до нас. Като че ли най-много се радваше на свободата Лудото Гоче. Той обикаляше мегдана, вреше се между четниците и издаваше възторжени викове. Големите му очи, които приличаха на сини сливи, блестяха и от тях струеше искрена детска радост. Радост, каквато можеше да се види само в невините детски очи. Лудото Гоче беше нещо като талисмана на Чучулигово. Не знаех на колко години е, познавах го, откакто се помня. Винаги и по всяко време можеше да се види на мегдана. Въртеше се около извора, черквата и кръчмата. Когато имаше празник, той първи влизаше в храма, кръстеше се безброй пъти и целуваше подред иконите. Хората го съжаляваха и му даваха да яде, подхвърляха му и по някоя стара дреха. Може би затова не ходеше окъсан и само голямата му рошава коса, която приличаше на пчелен кошер и дългата му библейска брада го издавах, че е душевно болен. Влизаше и в кръчмата, но не пиеше. Не обичаше нито вино, нито ракия. Младежите понякога се опитваха да го напият, но не успяваха. Лудото Гоче почти винаги беше весел и усмихнат. Когато срещнеше хора, клатеше глава сякаш ги поздравяваше и говореше нещо на своя неразбран език, но имаше моменти, в които беше тъжен. В такива дни се свиваше до върбата на площада и плачеше. Никой не знаеше и не можеше да разбере защо плаче. Клечеше под надвесените върбови клони и търкаше с ръкава си големите горещи сълзи, които се ронеха като бисери от очите му. Неведнъж съм се питал защо плаче, дали в такива дни осъзнаваше съдбата си или плачеше за близките си, които отдавна беше изгубил. Казваха, че майка му починала при раждането, а баща му се беше пропил. Една вечер зимата, паднал от моста в реката. Намерили го сутринта вкочанясал и безжизнен. Баба му, горката, го гледаше колкото може, но и тя се спомина. Останал сам Лудото Гоче се беше приютил във воденичката на дядо Пейо, която се намираше на два километра извън селото. Добрият старец му помагаше с каквото може. Но понякога Гочето дълго не се вясваше във воденичката и никой не знаеше къде ходи и какво прави. Когато дълго време го нямаше, дядо Пейо се притесняваше и тръгваше да го търси. Питаше, разпитваше за него, а хората се чудеха за какво ли му е, но старецът отговаряше:

- Как за какво ми е и той е човек, и той душа носи, а и повече от нас има нужда от помощ, защото сам не може да се оправи.

А Лудото Гоче както неочаквано изчезваше, така и неочаквано се появяваше. Тогава старецът се радваше като дете, потупваше го по рамото и му казваше:

- Ти си ми дружинка, Гоче, без теб какво ще правя, ако те няма.

Даваше му да яде. Режеше му дебели филии от топлия и дъхав воденичен хляб, слагаше пред него сирене, маслини, мед. Гочето разбираше, че старецът му се радва, пълнеше си устата с храна и шумно лакомо дъвчеше. Най-голямото удоволствие за него беше храната. Чувстваше се истински щастлив, когато ядеше и това се виждаше по блясъка на големите му тъмни очи, приличащи на две узрели лъскави сливи.

Сега Гочето обикаляше мегдана, скачаше, викаше и като че ли само той разбираше, че се е случило нещо важно и голямо.

Когато на площада не можеше да се мине от хора, Вангел войвода заповяда да спрат биенето на камбаните и се качи върху зидания извор.

- Братя, - извика той - от днес Чучулигово е свободно! Ние победихме тирана и върнахме надеждата. Да ви е честита свободата!

Той извади револвера и гръмна три пъти във въздуха.

- Ура - като топовен залп разлюля Чучулигово.

Викаха млади и стари, въстаници и хлапета, невести и моми. Войводата заповяда от въстаническия склад в Чучулигово да се изнесе брашно, ориз, картофи и да се раздадат на селяните. В повечето села имахме такива складове и сега спокойно можехме да нахраним хората.

Под разпореждането на Милуш въстаниците донесоха чувалите и хората се наредиха в редица. Моят съселянин и четник Станил раздаваше брашното. С една кратунка той сипваше в торби и в съдинки. Изведнъж пред него стана скандал. До чувала стоеше Ширин, туркинята, тя беше вдовица и сама отглеждаше децата си.

- На турци не даваме - заяви категорично Станил.

Войводата, който беше наблизо скочи и извика:

- Чакай!

После издърпа кратунката от ръката на Станил и напълни торбичката на Ширин с брашно. Тя разплакана пое торбичката, а Вангел войвода се провикна, за да го чуят всички:

- За нас, въстаниците, няма турци, няма българи, няма гърци. Всички честни и мирни хора са наши братя. Ние искаме да живеем в мир с всички на тази земя. Всички сме чада божии. И бедните турци страдат като бедните българи. И бедните турци искат да живеят свободни!

Наблизо стоеше Дели Богдан и за да го чуят всички се обади:

- Пак проповеди.

Но Вангел войвода не го погледна и продължи:

- Ние се борим за равенстово и правда.

Постепенно хората се разпиляха. Няколко младежи останаха при нас, за да се запишат в четата. Войводата ни събра и  раздели по къщите. Тази нощ щяхме да пренощуваме в Чучулигово, за да охраняваме селото и да пазим пътя за Лозенград.

14.

Трябваше да изпълним една смъртна присъда. В Чучулигово живееше Делчо Варташки, един от заможните селяни. Имаше имоти, добитък и хубава къща в долната махала. Делчо наближаваше шейсетте. Семейството му беше многолюдно, синове, дъщери, внуци. Обичаше да се големее, дружеше с турци, с гръцкия поп и много се хвалеше. Когато беше в кръчмата, неговият глас се извисяваше над всички. Висок, здрав, едър с олисяла коса и винаги със зачервени като репи страни, приличаше на руски казак, порядъчно почерпен. Делчо обичаше да послъгва и човек никога не можеше да бъде сигурен дали това, което казва е истина или лъже. Твърдеше, че е познавал Левски и като е ходил на младини във Влашко много пъти са били заедно с Дякона. Повечето се подсмихваха на лъжите му и се правеха, че му вярват.

Когато образувахме в Чучулигово комитета, решихме, че можем да поисакаме от Делчо пари за пушки. Станил и Васил отидоха при него, но той ги изпъди. Тогава учителят Вангел каза, че трябва да го сплашим. Една вечер две наши момчета, преоблечени като турски заптиета, потропали на портата на голямата му къща. Отворил им ратаят Пеньо и те го попитали на турски:

- Тук ли живее Делчо ефенди?

Ратаят, който знаел, че господарят му се има с турците, веднага ги въвел в къщата. Делчо поканил заптиетата и ги попитал какво ги води при него, а те му отговорили, че им е наредено да го заведат в Лозенград при каймакамина, защото е донесено за него, че е комита. Разтреперил се Делчо от страх, горната му устна се пукнала, паднал на колене, започнал да се моли и да уверява заптиетата, че това е долна лъжа, че никога не е мислил да става комита, нито пък султана да събаря, но ако искат той може начаса да им каже кои в Чучулигово са комитите, къде се събират и какви планове кроят. Заптиетата, обаче били непреклони. Казали на Делчо да се облече и да тръгва с тях. Посърнал Делчо, навел глава, облякъл антерията, сбогувал се с домашните и тръгнал. Какво можел да стори? Заптиетата стоели пред него със заредени пушки и само ако мръднел, можели да го застрелят като куче, а той треперел като лист от страх. Преди да прекрачи прага, Делчо се опитал да подкупи заптиетата, предложил им пари и злато, но те го срязали и му казали, че от гяур пари не вземат.

Тръгнали, излезли от селото и поели по пътя за Лозенград. Делчо продължавал да хленчи и да моли да го освободят. Когато стигнали до местността Папаз дере, заптиетата го спрели и се разкрили. На чист български език му казали, че не са заптиета, а четници. Сега Делчо още повече се уплашил. Започнал да им целува ръцете и със сълзи на очи ги молил да не го убиват.

- Братя, - хленчел той. - Всичко, каквото кажете, ще направя за делото. Пари ще дам, ще се закълна… Само и само ме пощадете. Сгреших, но има ли грешка, има и прошка. И аз съм българин, и аз за българското държа. Едно време с Дякон Левски се знаех, побратими бяхме…

Момчетата не искали да го слушат, пуснали го да си върви и го предупредили да внимава какво говори и с кого говори, защото пак ще го намерят и тогава прошка няма.

Прибрал се Делчо у дома, ни жив, ни умрял, но на жена си и на синовете си не посмял нищо да каже. На другия ден рано, рано отишъл у Станил и му казал, че е размислил и иска да влезе в комитета, да се закълне и да помага за делото.

След няколко дни се събрахме в лозето на Петър Гонев. Там беше и учителят Вангел, той закле Делчо пред евангелието и револвера. А Делчо непрестанно повтаряше, че е готов за делото чудеса да направи. Пари имал, за пари да не мислим. Веднага пушки щял да купи, толкова пушки, колкото му кажем. Имал и един познат в българско, от когото можел да купи пушките. Не му вярвахме, но той се кълнеше, че всичко каквото казва е чистата истина и няма да ни лъже, нас не искал да лъже, защото ние за свято дело главите си в торба сме сложили.

Учителят Вангел, който не го познаваше много добре, му повярва и го попита кога мисли да отиде в България, за да купи пушките. Делчо му каза, че след десетина дни имал път до там. Щял да продава една стока и на връщане ще донесе пушките. Това и за нас беше добре, защото Делчо можеше по-лесно да пренесе пушките. Той често минаваше границата, познаваха го и нямаше да се усъмнят, че пренася пушки.

Учителят Вангел ни наредим да му дадем парите, които сме събрали, Делчо да прибави към тях парите, които той дава и да купи пушките. Учителят му даде и адреса на един наш събрат в Бургас, който може да му помогне при покупката на пушките, ако срещне някакво затруднение.

Не минаха и десет дни и Делчо се подготви за път. Изпратихме го поживо, поздраво, пожелахме му Господ да го пази и по-скоро да се върне.

Мина седмица, започна втора, а от Делчо нямаше следа. Станил ходи у тях, пита-разпитва жена му, но тя нищо не знаеше, нито къде е отишъл, нито кога ще се върне. Само каза, че е тръгнал с най-големия си син, за да не е сам и да се пазят двамата.

Точно след две седмици и половина Делчо се върна, но не се обади веднага. Случайно разбрахме, че вече е в Чучулигово. Чакахме да ни потърси, но той не се мяркаше никакъв. Една неделя го видяхме в черквата и веднага го попитахме какво става. Делчо не искаше да говори и каза да отидем довечера у тях, за да ни разкаже всичко.

Едва дочакахме да се мръкне и Станил, Васил и аз отидохме у дома му. Той ни чакаше и се беше приготвил, събрал цялото домочадие, синове, дъщери, зетове. Това много ни озадачи, но се приготвихме да чуем какво ще ни каже. Още като ни видя, започна да се вайка:

- Лоша работа, братя, не знам как да ви го кажа, как да ви погледна в очите.

Разбрахме, че наистина нещо лошо се е случило и застанахме нащрек, готови за най-страшната изненада.

- Казвай! - прогърмя с дебелия си глас Станил.

- Лоша работа, братя, лоша - продължаваше да се вайка Делчо.

- Кaзвай! - повторихме в един глас.

- Добре тръгнахме и добре пътувахме - започна Делчо. - С Таньо тръгнахме - посочи той големия си син, - за да не съм сам, но като влязохме в Евренската кория, ни нападнаха разбойници. Биха ни и всичките пари ни взеха, и моите, и вашите…

- Разбойници - извика Станил.

- Разбойници, честен кръст. На, питай Танко, той горкият най-много бой изяде.

- Тъй беше, тъй - потвърди плахо Таньо.

- Кои бяха разбойниците, позна ли ги?

- От къде да ги зная, турци бяха…

- Само, ако лъжеш, ще те нарежа на парчета - заплаши го Станил.

- Как да лъжа, самата истина ви казвам. Вие изгоряхте, но и аз изгорях. Бях решил десет пушки и патрони барем да купя, а сега нито пари, нито пушки, а и стоката, която карах, едва продадох.

Стояхме, гледахме го, а той продължаваше да се кълне, че жив изгорял. Не знаехме какво да правим. Едно беше ясно, че парите, които с толкова труд бяхме събрали, вече ги нямаше. Спомнях си как хората развързваха кесиите си и даваха колкото имат и колкото могат.

- Внимавай! - каза му Станил, преди да си тръгнем. - Ако си направил нещо с парите, ние няма да те съдим, Господ ще те съди, а знаеш, че той забавя, но не забравя.

Дълго време и ние не смехме да кажем на другите какво е станало, но учителят Вангел ни попита. Разказахме му това, което ни беше казал Делчо. Учителят ни погледна и зелените му очи ни прободоха като ножове.

- Вярвате ли му?

Вдигнахме рамене. Какво да отговорим. Познавахме Делчо и не му вярвахме, но всичко може да се случи, не бяхме видели разбойниците с очите си.

- Това трябва да се провери! - каза учителят.

Не знаехме как да го проверим. Мина време и един ден научихме, че големият син на Делчо, Таньо, купил дюкян в Лозенград. Веднага след това и Делчо изчезна. Като питахме жена му къде е, тя ни отговори, че повече на дюкяна в Лозенград стои. Вече ни беше ясно какво е станало с комитетските пари. Учителят Вангел намери дюкяна и лично отиде при Делчо. Какво са говорили, как са говорили, не знам, но една вечер, когато учителят дойде в Чучулигово, ни събра и каза:

- Делчо призна, че е взел парите, обеща да ги върне. Трябвали му за дюкяна. Сега търговията му добре вървяла и скоро ще се издължи.

Чакахме, но Делчо нищо не връщаше. Станил отиде в Лозенград, но и него Делчо излъга, че утре, вдругиден ще имаме парите.

След два дни, вместо Делчо, в Чучулигово дойдоха заптиетата да арестуват Станил. Точно тогава той бил на лозето и едно съседско дете дотичало да му каже, че го търсят да го арестуват. Станил веднага поел към гората и потънал в нея.

Няколко дни след това комитетът се събра и издадохме смъртна присъда на Делчо. Учителят Вангел говореше тихо, но твърдо. Усещах, че дълго беше мислил и примислил това, което казваше.

- Греховете му са много. Излъга ни, окраде ни и ни предаде. Пристъпи клетвата и нищо свято за него няма. Ако го оставим може още золуми да направи и да провали делото, затова предлагам да го осъдим на смърт.

Всички вдигнахме ръка и в едни глас изрекохме:

- Осъждаме го на смърт!

Станил прие да изпълни присъдата, но се оказа трудно. Делчо сякаш беше разбрал какво го чака и се криеше. Нямаше го в дюкяна, нямаше го вкъщи и сякаш в земята беше потънал. Дните минаваха, а Станил не можеше да го намери. Учителят Вангел се сърдеше и вече мислеше, че Станил бави изпълнението на присъдата.

- Аз това куче, ако го намеря с ей тези две ръце ще го удуша - заканваше се Станил, - но се крие злодеят му със злодей!

Когато се реши да образуваме четата, отидохме на Студен камък и присъдата остана неизпълнена.

Днес, след победата в Чучулигово, на площада до Вангел войвода се приближи дядо Мирчо, съсед на Делчо и пошена на войводата, че Делчо си е у дома. Вангел войвода веднага нареди на Станил, на Спас и на мен да отидем у Делчови и незабавно да изпълним присъдата. Зад нас, на мегдана, хората още се тълпяха, а ние тримата поехме към долната махала. Сега трябваше много да внимаваме. Това беше май единствената ни възможност. По улиците не се мяркаха хора, а и ние не искахме да ни виждат.

Приближихме се до двора на съседите, прескочихме оградата, припълзяхме до двора на Делчо и внимателно се вмъкнаме в царевицата. В двора не се виждаше никой. Поогледахме се, заредихме револверите и тръгнахме към къщата. Бутнахме вратата, влязохме, една жена, като ни видя, изписка, но ние вече бяхме в стаята. Делчо седеше на миндера и с двамата си по-малки сина пиеше кафе. Насочихме револверите и изкрещяхме:

- Никой да не мърда!

Тримата се вкамениха. Чашата с кафе падна от ръката на Делчо и се счупи на парчета на пода. Лицетому побеля като брашно, а очите му се изцъклиха. Без да се бави Станил извика:

- Осъден си на смърт.

Хвана го за яката, вдигна го и го повлече навън. Спас и аз останахме в стаята. След минута отвън се разнесе изстрел. Излязохме със Спас. Делчо лежеше прострян на двора. Напуснахме дома на предателя и тръгнахме бързо към мегдана.

15.

Поисках разрешение от войводата и отидох да се видя с мама, тейко и Симеон. Сега вече не се криех, а вървях напето по улиците към нашата къща. От дворовете и зад пердетата на прозорците ме гледаха любопитни погледи. Хората още се страхуваха и не можеха да повярават, че  свободата е дошла.

Бутнах пътната врата и влязох в двора. Мама ме чакаше на прага с китка здравец. Милата, знаеше, че ще дойда и ме чакаше. Колко ли време беше стояла тук, на прага, с откъснатата китка здравец, за да ме чака. Когато ме видя, застана пред мен и сълзите й потекоха като извор. Сега плачеше. Не можеше да потисне радостта си.

- Мамо, - промълвих аз и повече нищо не можах да продумам.

Буца заседна на гърлото ми, въздух не можех да си поема и усещах, че и моите очи се навлажняват, но трябваше да бъда твърд. Един въстаник не биваше да плаче. Спомних си снощното сражение. Виковете на въстаниците, охканията и болката. Кръвта, която мокреше ризите им, когато турските ножове се забиваха в гърдите им. Не трябваше да плача. Аз оцелях, а приятелите ми Ради, Герман, Славейко загинаха. Майките им никога повече нямаше да ги посрещнат със здравец на прага.

Повторих:

- Мамо…

- Добре дошъл, сине, - промълви тя и миглите й трепнаха като крила на птиче.

Меките й кадифени очи ме гледаха с радост и възхита. Никога не беше мислила, че ще посреща син въстаник и  че аз ще съм един от освободителите на Чучулигово. Родена и живяла в робство, тя вярваше, че ще си умре със страха, с тревогите, със свито като уплашено врабче сърце, от постоянни грижи. Страхуваше се за мъжа си и синовете си, които кръстосваха пътищата, кой ли ще ги срещне, къде ли ще замръкнат и няма ли нещо лошо да им се случи в голямата турска империя.

Влязохме вкъщи, в родния дом. Симеон се хвърли на врата ми, а тейко само ми каза:

- Добре дошъл, Георги.

Мама сложи софрата и четиримата се наредихме около нея. Тейко се прекръсти, прочете молитвата, прекръстихме се и ние. После той разчупи топлия дъхав хляб и наля в чашите от силното лозенградско вино.

- Наздраве, Господ да е с нас - каза.

- Наздраве - отговорихме ние.

Започнахме бавно да се храним. Мълчахме, сякаш изпълнявахме най-големия и най-святия ритуал. Когато свършихме обяда, мама поднесе кафе, тейко запали цигара и ме погледна. Знаех, че ще ме пита за въстанието и бях готов да му отговоря.

- Е, - изкашля се той - освободихте ли ни? Сега ще можем да търгуваме и да пътуваме от Цариград до Бургас и от Одрин до Пловдив.

Усетих в гласа му нотка на ирония. Още не вярваше, че свободата е дошла и нямаше смисъл да го убеждавам. Замълчах и вдигнах чашата с гъстото ароматно кафе, но тейко не искаше да мълчи и продължи:

- Какво ще правите, когато от Цаариград тръгне редовна войска? Ще избягате, ще се скриете в България, а тук ще оставите жените, децата и старците. Не помисли ли за майка ти, за мен, за братята ти? Тук ли ще ни оставиш да ни заколят като ярета и да ни запалят?

Кръвта нахлу като водопад в главата ми и не можех да премълча.

- Така е - казах. - Щом се крием. За да се освободим трябва всички да се вдигнем. Трябва сами да се освободим, а не да чакаме да дойде друг. Никой няма да ни съжали!

- Георги… - проплака мама.

- Не се води по лудите глави, а мисли, затова те учих - каза тежко тейко.

Станах от софрата и тръгнах. Мама скочи след мен.

- Да ти дам храна?

- Имаме храна - отвърнах аз. - Не храна, а свобода ни трябва! - натъртих на думата “свобода”, за да ме чуе добре тейко и да разбере, че за мен връщане назад няма.

Вече бях решил. Бях избрал пътя и никой не можеше да ме спре. Излязох от бащината къща и тръгнах към дома на Севда. Исках да я видя. Нали нейният поглед ме водеше като лъч, когато слизахме от Студен камък, нали в нейните очи виждах вярата, надеждата и обичта. За нея бях готов да мина през огън и вода и нямаше сила, която да ме изплаши. Мислих си за тейко, беше му по-добре така. Да купува добитък и да го продава. Не го интересуваше от кого ще го купува и на кого ще го продава, дали на българин или на турчин. Дори му беше добре да живее в огромната турска империя, турският пазар е голям, а Турция все още силна и богата. Търговията му вървеше, носеше му пари и злато, а златото беше сила. Със злато можеше да се купи и свобода, защо му трябваше да ходи по горите въстаник да става. Златото му отваряше всички врати. Можеше да купи когото си иска, за него въстанието е безсмислено. Искаше на братята ми и на мен да осигури охолен и добър живот в турската империя, но аз не исках такъв живот. Аз не исках да се моля, да превивам гръб, да правя метани и да внимавам какво говоря, да не кажа нещо, което не трябва, и с което да обидя или засегна господарите. Исках да съм свободен в свободна страна и сам да решавам съдбините си. Аз не мислих за злато и богатства. Само едно не можех да разбера, защо тейко четеше стихотворенията на Ботьов и Чинтулов. Какво виждаше в тях и защо ме караше да ги декламирам. Може би не съдържанието им, а поезията го привличаше. Той се възхищаваше на на изразите, на ритъма. Като млад търговец тейко беше търгувал с вуйчовците на Ботьов във Влашко. Беше виждал и Ботьов и когато се събираше с приятелите си, понякога казваше:

- Кой беше Ботьов? Един хашлак и пияница. Нали го помня. Вятърничава глава. Виж Стамболов беше друг.

Защо ли имаше по-добро мнение за Стамболов?

Преди да вляза в двора на Севда се спрях, поколебах се, но отворих вратата. Севдни не бяха богати, но къщата им и двора бяха най-хубавите в Чучулигово. Какво ли нямаше в този голям двор, който приличаше на райска градина, и цветя, и зеленчуци и плодни дръвчета, но най-красиви бяха лехите с цветя. За тях Севда се грижеше, тя ги садеше и разсаждаше, тя ги поливаше и плевеше. Напролет лехите грейваха като пъстър килим, отрупан с лалета и кокичета. След това пламваха розите, карамфилите, трендафилите, а после - божурите, незабравките, невените. В двора, бащата на Севда беше засидил асма, която пълзеше високо и под прохладната й сянка в летните следобеди, Севда сядаше да плете или шие.

Сега в двора беше Стойо, малкото й братче, и като ме видя с пушката и ножовете се изплаши и избяга. Тръгнах след него към къщата, но не бях направил и две крачки, когато вратата се отвори и на прага застана Севда. Очаквах, че ще се втурне към мен и ще ме прегърне, но тя стоеше като вкаменена и ме гледаше със страх.

- Георги - едва продума Севда.

Устните й трепереха, а ръцете стиснати ги държеше пред гърдите си.

- Моля те, не идвай. Тейко, мама са тук. Ще почерниш къщата ни.

Останах като ударен и не можех да повярвам на ушите си. Това ли е Севда? Това ли е изгората ми, която преди три дни ми стискаше ръката и ми казваше, че ще ме чака.

- Севдо…

А тя продължаваше да шепне като парализирана.

- Не, недей, не идвай!

Ушите ми забучаха. Черни кръгове изплуваха пред очите ми. Залюляха и се завъртяха градината с цветята, дворът, къщата и Севда, изправена на прага.

Обърнах се и тръгнах. Настигна ме треперещият й уплашен глас:

- Георги, прощавай…

Излязох от двора и се спрях на улицата. Единственият ми път беше към мегдана, към четниците. Вървях и не можех да разбера защо тези хора не искат свободата. Толкова ли бяха уплашени, че не искаха да се зарадват на първия свободен ден.

Над Чучулигово августовското небе синееше, безкрайно и дълбоко. Едно облаче не се виждаше от край до край, а селото беше тихо, много тихо. Сякаш жив човек нямаше наоколо. Мъртва тишина и никой не искаше да знае, че тази нощ тук дойде свободата,  която ние, Вангел войвода, Милуш, капитан Марчев, другите и аз толкова много чакахме и желаехме.

16.

Сутринта войводата ни събра в училището. Огледа ни дали всички сме налице и каза:

- Получихме вест от Главното ръководно боево тяло немедлено да тръгнем към Змеево. Там се събира войска и трябва да я атакуваме.

- Не към Змеево, а към Лозенград трябва да тръгнем - скочи Дели Богдан.

- Да атакуваме големите гарнизони и да не дадем на турците да се опомнят.

- Ние сме въстаници, заклели сме се да изпълняваме нарежданията на Главното ръководно боево тяло - прекъсна го Вангел войвода. - Не можем да правим каквото си искаме.

- Ти правиш каквото си искаш - не отстъпваше Дели Богдан. - Ти си от Змеево и искаш да влезеш в Змеево като победител. Да те видят колко си храбър!

- Не е така, Дели Богдане - намеси се капитан Марчев. - Вече казахме, че целта на въстанието е да ударим по-малките села, да повдигнем духа на населението и да покажем на турците, че сме сила. Сам разбираш, че с въоръжението, което имаме не можем да влезем в Лозенград.

- Трябва да ги изненадаме, да се съберем няколко чети от района и заедно да атакуваме Лозенград. А в селата какво правим - нищо. Турците дори няма да узнаят, че сме влезли в Змеево.

- Стига! - извика Вангел войвода. - Изпълняваме заповедите на Главното ръководно боево тяло и на когото не му харесва да си ходи!

Спорът беше прекратен и се приготвихме за път.

Откъдето минавахме събаряхме телеграфните стълбове и запалвахме снопите по нивите. Срещахме селяни, които се спираха и сваляха калпаци. Някои от тях ни питаха:

- Братя, руси ли сте?

Други се опитваха да се скрият или избягат. Преди да влезем в Змеево, пак се разделихме на три групи, за да го атакуваме от три страни. Съгледвачите не можеха да ни кажат точно какво е положението в селото. Стоян Бъчваря твърдеше, че има малка жандармерийска част, Дойчин, който беше от Змеево, ни  убеждаваше, че войската не е малко, но е пръсната в цялото село. Той настояваше, че някой е предупредил турците за нашето идване.

Войводата изслуша съгледвачите и се замисли. Стоях близо до него и виждах как една отвесна бръчка разрязва челото му и става все по-дълбока и по-дълбока.

- Ако изчакаме нощта - каза той - е опасно. В тъмното няма да е ясно кой къде е и можем сами да влезем в капана. В Чучулигово беше лесно. Атакувахме гарнизона, но тук не знаем къде са. Ако атакуваме сега, можем и да ги изненадаме. Те не очакват, че посред бял ден ще влезем в селото.

- Не е ли по-добре да изчакаме - предложи предпазливо капитан Марчев.

- Не. Може да им дойде подкрепление и тогава няма да се справим. Заповедта трябва да се изпълни.

- Добре - отсече капитанът. - Влизаме от три страни и се събираме на мегдана. Дано не са много, както смята Дойчин.

Разделихме се. Аз пак останах с войводата и на нас се падна да влезем от източната страна. Вървяхме бавно по улиците с насочени пушки, оглеждахме се на всички страни и се ослушвахме. Селото като че ли беше пусто. Сякаш преди месец всички се бяха изселили. Наближавахме мегдана, а не се виждаше нито човек, нито войник. Изведнъж от двете страни на улицата загърмяха пушки. Войниците се бяха скрили в дворовете и ни хванаха в капан. Залегнахме, но няколко от нас паднаха като снопи. Над главите ни пищяха куршуми, а нямаше къде да се скрием. Войниците се целеха добре и не ни даваха да мръднем. Вече си мислих, че тук ще си остана завинаги, когато от другия край на селото загърмяха пушки. Това може би за миг разколеба войниците. Войводата, аз и още неколцина скочихме и побягнахме напред. Изплъзнахме се, защото войниците не очакваха, че ще бягаме към мегдана. Мислиха, че ще се върнем назад и се готвеха да ни пресрещнат. Ако бяхме направили тази грешка, щяхме да влезем в чувал и оттам спасение нямаше. Всинца щяхме да загинем. Бягахме напред по улицата и не се обръщахме. Гърмежите зад нас заглъхнаха и спряха. Войниците не бяха готови да ни гонят. Не знаехме какво ни чака по-нататък. Внезапно войводата спря и без нищо да ни каже, посочи една масивна дървена порта. Всички се затичахме към нея. Бяхме шестима. Другите се бяха пръснали кой където види.

Вкупчихме се около портата и се опитахме да я отворим, но се оказа залостена здраво. Войводата ме погледна и ми посочи зида. Бях най-млад и най-пъргав. Покатерих се като котка по зида и се озовах от другата страна, в двора. Отключих тежката порта и другарите ми влетяха като хала. Залостихме отново портата и няколко минути стояхме безмълвни, опрели гърбове на зида, дишайки тежко като уморени ловджийски псета. Лицето  на войводата беше сиво, сякаш излято от олово, погледът му объркан и за първи път го виждах уплашен. Може би не беше очаквал, че така ще ни изненадат. Сигурно си е мислил, че в Змеево ще ни посрещнат като победители или че ще успеем да разгромим войската, както в Чучулигово.

От различни краища на селото се стреляше, ехтяха изстрели и бомби.

- Това е къщата на чорбаджи Деспот - каза войводата.

Огледах се. Беше голяма, масивна с просторен двор. Бях чувал за чорбаджи Деспот, един от най-богатите в Змеево. Имаше ниви, лозя и търгуваше с вино. Още преди въстанието шушукаха, че малката щерка на чорбаджи Деспот - Елка е изгора на войводата.

Сега Вангел войвода стоеше опрял гръб на зида и мълчеше. Ако излезнехме на улицата, гибилта ни беше сигурна. Ако останехме тук - щяхме да зачерним челедта на чорбаджи Деспот. От прозорците на къщата, като че ли някой ни гледаше. И тук цареше гробна тишина, сякаш никой няма и всичко е потънало в безмълвие и пустота. Вангел войвода още само секунда се поколеба и твърдо каза:

- Влизаме!

Зареди револвера и тръгна към къщата. Последвахме го напрегнати и мълчаливи. Преди да бутнем вратата, тя се отвори и на прага й застана чорбаджи Деспот.

- Влизайте, влизайте - продума той.

Не повярвахме на ушите си, но бързи като невестулки се шмугнахме в одаята.

- Насам, Вангеле, насам - водеше ни чорбаджи Деспот навътре в къщата.

Едър, снажен, крачеше широко и стъпваше тежко. Мустаците му го правеха строг и сериозен. Леко посивялата му, късо подстригана коса откриваше зачервения му и набръчкан врат. Беше облечен в градски черни дрехи. Чорбаджи Деспот ни заведе в неголяма стая с миндерлъци и софра по средата. Не беше стаята за гости, но широка и просторна.

- Сядайте - каза той и излезе.

Войводата се опита да го спре, но чорбаджията само го изгледа мълчаливо. Очите му бяха черни и големи като две лъскави бучки кюмур.

Останахме сами в стаята. Огледахме се. Вратата, през която излезе чорбаджи Деспот, зееше отворена. От цялата къща лъхаше тишина сякаш тука бяхме само ние и чорбаджията. Това ни потискаше.

- Войводо, тук е опасно. Затворени сме и не можем да мръднем - обади се Васил.

- Не бойте се - успокои ни войводата, но за всеки случай стисна револвера. Още не беше го прибрал и го държеше готов за стрелба.

След малко чорбаджи Деспот се върна с едно ратайче. Той и ратайчето носеха съдини с ядене, хляб, сирене, вино. Наредиха ги на софрата и чорбаджията понече да налее вино в чашите, но войводата го спря:

- Вино - не! По-добре вода ни дай.

- Какво говориш? -сопна се чорбаджи Деспот. - Имам вино да ви изкъпя. Това лято лозята са напращели от грозде.

Войводата си замълча.

- Е, даскале, каква стана тя? - попита Деспот.

Войводата го изгледа тежко, сякаш разтопено олово бяха налели в очите му.

- Ще тръгваме! - отсече Вангел.

- Чакайте! Селото е пълно с войска. Докато не се разбере какво става, няма да ви пусна. Едва се отървахте. Ще ви избият като пилци. Ще пратя ратайчето да види кое как е и тогава.

- Не се ли страхуваш от гости като нас? - попита Вангел.

Чорбаджи Деспот не отговори. Огледа ни и после каза:

- Турците ме познават и знаят, че с комитлък не се занимавам. Ще отида да кажа на Иванчо да види какво става по селото. Стойте и кротувайте. Тук сте на сигурно място. Като се стъмни ще тръгнете.

Деспот излезе, а ние се спогледахме. Изведнъж вратата се отвори и на прага застана дъщерята на чорбаджи Деспот. Като я видя войводата скочи и извика:

- Елке.

- Вангеле, - каза тя - бягайте! Тейко изпрати Иванчо да ви издаде на турците.

Тези думи ни стъписаха. Докато разберем какво става, Елка избяга. Вангел войвода тръгна, а заедно с него и ние. Втурнахме се към двора. Прескочихме зида и се озовахме в съседния двор. От там - в другия. Минавахме през дворовете, за да не излезем на улицата. Насочвахме се към края на селото и бързахме час по-скоро да напуснем Змеево.

Когато преценихме, че вече сме далече от къщата на чорбаджи Деспот, се спряхме в един по-широк двор и легнахме в лозето между надвисналите гроздове да решим какво ще правим. Така, както бяхме шестима не можехме заедно да се измъкнем от селото. Трябваше да се разделим.

- Да се пръснем - каза войводата. - Ще тръгнем по двама в различни посоки и ако Бог е с нас, ще се измъкнем. Аз и Георги поемаме на изток, Васил и Сандо - на запад, а Марин и Йовчо - на юг. Ако успеем, знаете, ще се съберем на Студен камък.

Сбогувахме се и пак крадешком, на прибежки продължихме от двор на двор. От време на време някой стопанин ни зърваше, но се правеше, че не ни вижда. Не смеехме в нито една къща да се отбием, за да не почерним хората. Тук войводата го познаваха и можеха навсякъде да го приютят, но се страхувахме и не бяхме сигурни кой е с нас и кой не е. Неусетно се добрахме до края на селото. Спряхме. По нататък беше опасно. Вече трябваше да излезем на пътя. Огледахме се, недалеч от последния двор се виждаше цигански катун. Войводата прошепна:

- Ще допълзим до катуна, пък после ще видим.

Хвърлихме се на земята и започнахме да пълзим. Покрай камъни и храсти се добрахме до първата колиба, която се изпречи пред нас. Нахълтахме вътре. Една млада циганка точно кърмеше циганчето. Беше сама. Вангел войвода й показа револвера и сложи показалец на устните си. Циганката ни гледаше като ударена и нямаше сили да извика.

- Дай ни дрехи! - заповяда й той.

Очите й още повече се ококориха, не разбра защо са ни, но от един куп с парцали издърпа шалвари и фереджета.

- Обличай се! - каза ми войводата.

Без да чакам втора заповед облякох шалварите и сложи фереджето. Същото направи и той. Преди да излезем, преоблечени като циганки, войводата извади пари и ги подхвърли на младата циганка.

- Сполай ти - каза той и бързо се измъкнахме от колибата.

Наблизо нямаше никой и поехме през поляната към гората. Правехме се, че събираме съчки. Прегърбени на две, ние ту се навеждахме, ту се изправяхме, но зорко се оглеждахме напред и назад. Гората вече се виждаше. Трябваше само да прекосим пътя и да хлътнем в шубраците. На около петдесет метра от пътя забелязахме турски войници. Залегнали в храстите, те наблюдаваха кой влиза и кой излиза от селото. Беше ясно, че Змеево е обкръжено и пиле не може да прехвръкне.

- Спокойно - прошепна Вангел.

Чух как револверът му щракна. Приготви го за стрелба. Аз също стиснах здраво моя револвер. Продължихме да се навеждаме и да събираме съчки. Трупахме ги накуп, за да си помислят войниците,че като се върнем ще си ги вземем. Под око следяхме постовите. Двама, от тях, най-близо до гората, си приказваха и не ни обръщаха внимание. Вече се бяха уверили, че сме циганки. Постепенно стигнахме до пътя и спокойно го прекосихме. До шубраците и дърветата оставаха десетина метра. Не помня как съм ги преминал. Сърцето ми биеше като камбана. От челото ми се лееше пот, а устата ми беше пресъхнала като напукан чернозем през август. Долавях стъпките на войводата след мен. Вървеше на метър встрани и се оглеждаше дали в последния момент войниците няма да се усъмнят и да ни подгонят.

Когато се мушнах в първия храст вече нямах сили и паднах на земята, като торба с картофи. Толкова много се бях изтощил. Усетих как войводата се свлече зад мен. Не знам колко сме лежали така, но не е било дълго.

-Да ставаме - прошепна той - трябва час по-скоро да се отдалечим, преди циганката да се е разприказвала.

При тези думи скочих като заек. Опасността не беше преминала. Не знам от къде намерихме сили, но тръгнахме напред към гъстата гора. Храстите ни дърпаха като ръце, костеливи с дълги изкривени нокти. Падахме, ставахме. Бяхме захвърлили мръсните и миризливи фереджета, а сега останахме и без шалвари. По краката ни висяха парцали и ако ни видеше човек щеше да се уплаши. Приличахме на парцалени кукли. Не можеха да ни познаят, мъже ли сме или жени. Само брадите и мустаците ни издаваха, но лицата ни бяха толкова черни, сякаш току-що излизахме от ада.

Змеево беше нашият ад. Не знаехме какво е станало с другите четници, успели ли са да се отскубнат. Колко бяха убитите и ранените. Дълбоко в себе си чувствах, че постъпихме неразумно. Не трябваше да влизаме в Змеево. Знаехме, че в селото има заптиета, но не проучихме колко са жандармите и войниците, къде са разположени и известени ли са за нашето идване. Съгледвачите ни подведоха и най-вече Стоян Бъчваря, който твърдеше, че в Змеево няма войска, а само десетина жандарми.

Стоян Бъчваря от Змеево познаваше селото и хората, но винаги ми се виждаше малко самонадеян. Още на Студен камък беше убеден, че тръгнем ли, няма кой да ни спре. За него турците бяха страхливци и от първите изстрели ще се уплашат и избягат. Той с Дели Богдан настояваха да нападнем Лозенград, да превземем града и да покажем, на турчина, че с нас шега не бива. Прехвърлил трийсетте, Стоян имаше жена и деца, но ги беше оставил в Змеево и дошъл на Студен камък. Избухлив, той не търпеше никой да му противоречи и налиташе на бой. Разказваха, че често се е биел с турците в Змеево и няколко пъти са го затваряли в участъка. Хубави, здрави бъчви правел, но много не му се е работило и повечето време си е прекарвал в кръчмата.

Войводата се беше умислил. Крачеше уморено и отпуснато. Нямаше я в походката му онази енергичност и твърдост, с която ни водеше към Чучулигово. Сега очите му бяха зачервени, изморени, а погледът му тъмен. За какво ли мислеше. Толкова много му се беше струпало на главата през последните няколко часа, неуспешното влизане в Змеево, убитите въстаници, срещата с чорбаджи Деспот и Елка. Всички знаехме за изгората на войводата. Елка беше като капка роса. Хубава с бяло меко лице и черешови очи. Дребна, подвижна приличаше на катеричка, която не се застоява на едно място. Тя и Вангел войвода бяха учители в Змеево. Войводата учеше момчетата, а Елка - момичетата. Двамата си бяха дали дума да се вземат. Какво му беше сега на войводата. Видя изгората си за секунда и тя му каза нещо, което не е за вярване. Още не можех да си обясня какво стана. Дали Елка не разбра или чорбаджи Деспот наистина прати ратая да ни предаде. На нас ни каза, че го праща да види какво става в селото. Всичко беше толкова объркано, че главата ми вреше като огромен котел, нажежен до червено.

Стъмни се и все по-трудно крачехме в гората. Небето беше ясно, месецът грееше и това ни плашеше, защото можеха да ни забележат. Стомахът ми се свиваше от глад. Не помня кога за последно бях сложил хляб в устата си, а жаждата ме дереше и не можех да преглътна, толкова сухи бяха устните ми, устата и гърлото, сякаш пясък скърцаше между зъбите ми.

- Студен камък е далече - проговори войводата. - Трябва някъде да преспим и утре да продължим.

На краката си сякаш имах ботуши от олово и едва ги влачех. Очите ми се затваряха и всекимомент главата ми натежала като камък щеше да клюмне.

- Оттатък баира, над Ченгели, е кошарата на дядо Дойно. Трябва да се доберем до там.

- Добре - продумах аз и се опитах да скрия умората.

17.

Дълго се лутахме в гората, изгубихме посоката и вече мислихме, че никога няма да намерим кошарата на дядо Дойно от Извор. И войводата и аз не познавахме добре гората. Войводата беше идвал веднъж или дваж, но сега не можеше да се ориентира. Когато напълно загубихме надежда, седнахме на едно повалено дърво и решихме, че ще трябва да пренощуваме на открито. Войводата вдигна глава нагоре, огледа небосклона и нещо се сети:

- Трябва да се върнем малко назад и да прекосим онази поляна, покрай която минахме.

Не ми се ставаше от дървото. Упорит мъж беше Вангел войвода. Каквото реши, трябваше да се изпълни. Не бях сигурен, че си е спомнил къде е кошарата на дядо Дойно, но се надигнах и тръгнах след него. Вървяхме доста, прекосихме поляната, за която спомена и се спуснахме в една малка падина. Изведнъж до няколко дървета се очерта кошарата. Въздъхнах. Това означаваше, че нашето скитане беше към края си. Вече си представях дъхавото сено, в което ще легнем и усещах вкуса на хляба, който ще сложа в устата си. Гладът виеше в стомаха ми като озверен вълк.

Приближавахме бавно, почти се влачихме и когато бяхме на двайсетина метра от кошарата, срещу нас с яростно лаене се нахвърлиха няколко кучета. Нямахме сили да ги прогоним. Ожесточено налитаха. Войводата стреля и едно от тях се претъркаля пред караката ни. Изстрелът отекна като гръм. Тогава откъм кошарата се зададе силует.

- Кой е там, бе? Ще стрелям!

- Дядо Дойно, аз съм, Вангел.

Старецът тръгна към нас и разгони кучетата. Когато наближи няколко метра се спря и попита:

- Вангеле, ти ли си?

- Аз съм, дядо Дойно, аз съм.

- Какво търсите по това време тука?

- Идваме ти на гости - опита да се шегува войводата.

- Сакън! - изстена дядо Дойно. - Дума да не става. Ще запалите покрива ми и главата ми ще отрежат. Сутринта оттук минаха жандармите и се заканиха, че ако скрия комити, ще ми отрежат главата като на пиле.

- Не бой се. Нали се закле, че ще служиш на делото.

- Заклех се, но челяд имам, стока имам, кой ще ги гледа?

- Дай ни поне малко хляб и нито си ни виждал, нито сме те виждали.

- Скрийте се ей там, под онези дървета, ще ви донеса хляб.

Отдалечихме се и легнахме под буките, които дядо Дойно ни посочи, а той се обърна и тръгна към кошарата. Сякаш отново ни покри гробна тишина. Беше студено и треперех. Не след дълго дядо Дойно дойде.

- Е, хайде със здраве, пък прощавайте - каза той.

Остави ни в един месал завързани хляб и сирене. Обърна се и забърза към кошарата, сподирян от големите кучета.

- Благодаря ти, дядо Дойно - подвикна след него войводата.

Бяхме толкова гладни, че веднага развързахме месала и започнахме да ядем като вълци. Нямахме сили да мръднем. Слязохме пет-шест метра по-надолу и легнахме в едни храсти. Въпреки студа, съм заспал. Сънувах необикновен сън. Най-напред ми се присъни Змеево. Слънце огряваше улиците. Цялата чета беше на мегдана. Гърмяхме с пушките, а хората около нас викаха “да живеете”. Змеево беше свободно. Нямаше нито един турски войник, нито заптие. Камбаните биеха и ние пеехме бунтовни песни. После влязохме в черквата. Войводата Вангел и учителката Елка се венчаваха. Войводата беше облечен в бели дрехи от горе до долу и приличаше на бял орел. Бели бяха ризата, панталоните и навущата, и блестяха като сняг. В бяла рокля беше и учителката Елка. Пред тъмните й като лъскави маслини очи, падаше бяло було. Попът с дълбок глас пееше ” Венчается раба божий Вангел и рабиня божия Елка.” Ние, цялата чета, стояхме зад тях привели глави в смирено мълчание. Чудех се как малката черква е побрала толкова много четници и всички селяни от Змеево, мъже, жени, деца, старци и старици. Само чорбаджи Деспот го нямаше. Гледах, гледах, но никъде не го виждах. Изведнъж случайно погледнах към горния ляв ъгъл на храма. Там, точно под тавана, беше изографисан адът. Няколко черни дяволи с остри вили стояха около казан с катран. За момент останах като попарен. От казана, сред пламъците, се подаваше главата на чорбаджи Деспот. Той вече вреше в ада.

Една силна ръка ме раздруса. С мъка отворих очи. Над мен беше войводата, но вече облечен не в бели дрехи, а в дрипи с отслабнало лице и хлътнали очи.

- Ставай, Георги. Време е - каза той.

Надигнах се бавно. Стегнахме се, проверихме револверите и тръгнахме. Слънцето още не беше изгряло, но вече се развиделяваше. Зъбите ми тракаха от утренния хлад. Бяхме здраво измръзнали през нощта и не можехме да се стоплим. Крачехме бързо. Чакаше ни дълъг път. Избирахме гъстообраслите местности, за да не попаднем на засада.

Вървях и в главата ми се въртеше сънят, който сънувах, но не смеех да го разкажа на Вангел войвода. Не знаех какво ще си помисли. Колко красив и напет беше в белите дрехи. Изглеждаше висок и силен като планински бор, а Елка, малка, нежна до него като порцеланова кукла. И на двамата лицата им сияеха, сякаш около главите им грееше златен ореол. А сега, вървейки през гъстата гора, войводата беше мрачен като градоносен облак. Мълчеше. Бързаше да стигнем Студен камък, за да разбере какво е станало, колко от четниците са оцелели и какво ще нареди Главното бойно ръководно тяло.

18.

Към обяд вече бяхме на Студен камък. Изморени, гладни, едва се добрахме до бивака. Когато застанахме пред четниците, се свлякохме на земята, изтощени и преуморени. Бай Панко от Невен извади вода, напръска челата ни и ни даде да пием.

- Войводо, Георги, живи ли сте? - мълвеше старецът.

И другите четници не вярваха, че ни виждат живи и здрави, без драскотина. Окъсани, слаби и почернели, приличахме на цигани. Бяха им казали, че и двамата сме убити. Един от куриерите чул от селянин в Змеево, че войводата и аз сме били застреляни, като кучета, когато сме се опитвали да излезем от селото. Паднали сме на пътя. Заптиетата са вдигнали телата ни, хвърлили ни в една каруца и потеглили към Лозенград. Всички вече са ни били оплакали.

- Живи сме, нали ни вижадате - повтаряше войводата. - Не сме възкръснали.

- Възкръснахте, възкръснахте - смееше се дядо Панко.

И другите четници се опитваха да се засмеят, но изглеждаха мрачни. Лоши новини ни чакаха. Повечето от момчетата бяха загинали в Змеево, Сандо, Добрин, Велко, Дюлгер Атанас и много други. Изброяваха имената на загиналите, а лявата вежда на войводата подскачаше сякаш игли се забиваха в нея и лицето му ставаше все по-сиво и по-сиво като че ли някой го посипваше с пепел. Когато чу, че в боя е паднал капитан Марчев, а Милуш, тежко ранен, хванат и откаран в Лозенград, той не издържа и сълзи потекоха от хлътналите му очи. Милуш беше един от първите, с когото бяха тръгнали да организират въстанието. С него обикаляха селата, заедно замръкваха и заедно осъмваха. Деляха залъка си като братя. Милуш го беше спасявал в тежки моменти. Двамата бяха едно цяло, войводата - умът, а Милуш - силата. Говореше се, че един ден, когато влизали в Невен, едно заптие се опитало да ги арестува. Войводата заговорил на турски и му казал, че са акцизни, но заптието се усъмнило и насочило пушката срещу тях, тогава Милуш без да се колебае издърпал пушката от заптието и стоварил приклада върху главата му. Сърцат и силен момък беше Милуш. А с капитан Марчев войводата се знаеше от Петрова нива, където Главното ръководно боево тяло определило капитан Марчев за подвойвода на нашата чета. Марчев беше от Бургас, приятел на войводата Георги Кондолов. Помагал много за организирането на въстанието и когато се сформираха четите, напуснал дружината, в която служил и дошъл в Източна Тракия. По-възрастен от Вангел войвода, той го обичаше като брат.

Още не бяхме чули всичко, което беше станало в Змеево, когато пред нас се изправиха Дели Богдан, Станил и Ради Пеев. Дели Богдан ни изгледа мрачно и каза:

- Вангеле, дай си револвера, арестуваме те!

Войводата и аз го погледнахме сепнато. Не искахме да повярваме на ушите си.

- Какво? - извика войводата.

- Арестуваме те! - повтори Дели Богдан. - Вземете му револвера!

Войводата се опита да се предпази, отстъпи назад, но Станил и Ради Пеев му хванаха ръцете и му измъкнаха револвера.

- Съветът на четата реши, че не си достоен да бъдеш войвода - каза високо Дели Богдан. - Ти ни накара да влезем в Змеево и ти си причината толкова четници да загинат.

- Дели Богдане, да не съжаляваш - продума мрачно Вангел.

- Войводата не е виновен - извиках аз и се нахвърлих върху Дели Богдан.

- Вържете ги - заповяда той.

Иван Дженев от Дюлгеркьой и Йордан от Повет извадиха конопено въже и ни вързаха ръцете.

- Ти ни предаде, Вангеле, - продължи навъсен Дели Богдан.

- Как? - попита войводата.

- Кой заведе момчетата в къщата на чорбаджи Деспот, тейкото на годеницата ти? Кажи, Марине - обърна се Дели Богдан към Марин от Повет.

- Той - посочи мрачно Марин.

- Всеки трябва да изкупи греховете си - отсече Дели Богдан. - Ще те съди четническият съвет.

Избутаха ни под една бука и ни оставиха там. Сега разбрах защо, когато стъпихме на Студен камък, четниците ми се видяха гузни и мрачни. Бяха обсъждали станалото и решили, че войводата е виновен за провала. Седяхме вързани и мълчахме. Войводата гледаше небето. Сякаш не беше тук, а някъде далече, далече. Престраших се и попитах:

- Войводо, какво ще правим?

Той като че ли не ме чу, мислеше за нещо и само продума:

- Така е, има победи и поражения.

Седяхме вързани целия ден. Никой от четниците не се престраши да дойде при нас. Минаваха и подминаваха сякаш не бяхме тука. Никой не ни донесе нито хляб, нито вода. Гледахме мрачно тези, с които преди няколко дни се биехме рамо до рамо. Ако бяха турци нямаше да ме боли толкова, а те нашите другари, с които заедно се бяхме клели, с които вдигнахме въстанието.

Войводата тихо проговори пак сякаш на себе си:

- Всеки човек е грешен, Георги, и аз имам грехове.

Нищо не казах. Какво да кажа. Войводата повече беше живял от мене, по-добре познаваше хората. Грешни бяхме ние хората и злото като змия спеше във всеки от нас, но имахме ли право да съдим другите. Не е ли Бог този, който да решава кой е прав и кой е грешен. Нали за добро хванахме пушките, нали за хората тръгнахме. Не искахме майките ни да плачат, изгорите ни в хареми да се топят, рожбите ни в мрак да се раждат и в страх да живеят. Бяхме решили, че повече няма да теглим, че ще въстанем, за да сме свободни и свободна да е волята ни. Искахме да сме свободни, защото всяка потиснатост ражда насилие. Сам да решавам живота и съдбата си. Затова напуснах родната стряха. Не търпях тейко да ми казва кое за мен е добро и кое лошо. Затова и Севда ми изстина от сърцето. Тя не послуша своя глас, а гласа на майка си и тейко си и се отрече от мен. Сега, тук на Студен камък, усетих колко много горчилка се беше насъбрала в душата ми и ме гореше като пелин.

Привечер ни вдигнаха и поведоха към голямата поляна, до скалите. Там се бяха наредили оцелелите четници. Дели Богдан се изправи пред всички и започна:

- Вангеле, ти пристъпи клетвата. Предаде ни! Вкара четата в засада и чудо е, че някои от нас оцеляха. За да видиш изгората си, набута момчетата в къщата на чорбаджи Деспот и ги предаде! Въстаническият съвет те осъжда на смърт!

- Чакай! - извика Коста Кралев от Лозенград. - Ние нямаме право да издаваме присъди. Право има само Главното ръководно боево тяло.

- Аз не издавам присъди - отговори Дели Богдан. - Вие ги издавате. Излъгах ли нещо? Всичко, което казах е така! И вие бяхте там, в Змеево, и с очите си видяхте какво стана. Само Бог ви спаси от гибел. Ние сме тука, но много останаха там, завинаги, и турците поругаха телата им.

- Прав е Дели Богдан - провикна се Станил. - Ние сами хванахме пушките, но какво са виновни бащите, майките, невестите и децата в Змеево. Войската запали селото, заклаха невръстни дечица. Невинна кръв се ля там.

- Виновен е този, който ни заповяда да влезем в селото! - обади се Иван Дженев. - Той носи цялата вина. Той отговаря и за четата, и за хората, избити в Змеево!

Въстаниците вече не се слушаха един друг. Едни викаха “смърт”, а други “нямате право”. Накрая  Коста Кралев надвика всички:

- Не ви ли е грях, бе българи? Тъгнали сме турската империя да събаряме, а не братята си да погубваме. Ако Вангел е сгрешил, нека Господ да го съди, а не ние! Не можем такъв грях да поемем върху себе си!

- Не можем, хора христиени сме, за доброто и христовата вяра сме тръгнали с душманите да се бием, а не брат брата да убиваме - обади се бай Панко.

- Добре! - отсече Дели Богдан. - Да напусне четата! Не му е мястото тук!

- Не! - прекъсна го Кралев. - Тук е! Заклел се е да се бие и ще се бие с нас, докато победим или загинем всинцата! Въстанието сега започва!

Отвързаха ни ръцете и ни освободиха. Коста Кралев продължаваше да убеждава четниците, че сме тръгнали за свобода да се борим, а не свобода да отнемаме.

- Свободата е свещено право на всяко човешко същество. Бог ни е дарил със свободна воля, за да вършим добри дела! - повтаряше той.

Тази нощ беше най-тежката за мен на Студен камък. Кошмарна и дълга като безкрайна железна верига. Ту заспивах, ту се събуждах. До мен войводата Вангел лежеше неподвижен. Знаех, че не спи, но не смеех да го заговоря. Тежко му беше. Щеше ми се да му прошепна “Войводо, не се измъчвай. Не си виновен, нали чу какво каза учителят Кралев.”

Рано призори тежко съм заспал. И пак сънувах онзи сън, който ми се беше присънил предната нощ, край кошарата на дядо Дойно. Сънувах черквата в Змеево. Камбаните се тресат и цяла Тракия се оглася от камбанен звън. Черквата, препълнена от хора, а пред олтара войводата Вангел и учителката Елка в бели дрехи и златни ореоли над главите им.

Изведнъж глух изстрел ме събуди. Скочих, наскачаха и другите четници, сънени и объркани. В първия момент помислих, че часовите ни предупреждават за наближаваща опасност. Тъмно, още не се беше зазорило и се оглеждах да разбера, от къде дойде изстрелът. Май от дерето. Четниците, грабнаха пушките и залегнаха. Чух гласа на Дели Богдан:

- Никой да не стреля!

Лежахме и се ослушвахме. Тишината като огромен ямурлук тежеше върху нас. Дели Богдан нареди на Тотьо и Пейо да слязат в дерето и да видят какво става. Двамата пълзешком, със заредени пушки, започнаха да се спускат надолу. След малко от мрака долетя гласът на Пейо. Беше по-скоро уплашен, отколкото изненадан.

- Богдане, ела.

Дели Богдан скочи и без да се прикрива се затича по поска на гласа. Наскачахме и ние след него. Когато се приближих до групата от четници и погледнах, краката ми се подкосиха и залитнах. До едно дърво лежеше възнак Вангел войвода. От слепочието му се стичаше струйка кръв. До дясната му ръка лежеше револвер. От къде го беше взел? Докоснах колана си. Беше моят револвер. Същият, който войводата ми подари. Беше го взел без да се усетя. Стоях като вкаменен и солените сълзи се стичаха по бузите ми и мокреха брадата ми.

Още не бяха угаснали звездите от небосклона, когато пресният гроб беше готов. Изкопахме го близо до гроба на Филип. Положихме тялото в него и преди да хвърлим първите буци пръст, учителят Кралев се изправи и заговори. Гласът му беше дълбок и приглушен. Говореше за краткия, но неспокоен като морето живот на учителя и войводата Вангел Добрянов. Кралев спомена и за обикалянето по селата, и за клетвите пред евангелието и камата, и за събирането на четата на Студен камък, и за победата в Чучулигово…

- Дано тези, които идат след нас не го забравят! Дано Източна Тракия е свободна и нашите потомци да дойдат тук и да оставят по едно цвете на този гроб, на гроба на един достоен син на България - войводата Вангел Добрянов!

Кралев гръмна с пушката и след него всички загърмяхме. Оставихме завинаги войводата на Студен камък, там до Филип, под дебелата сянка на вековния бук.

19.

Куриерите ни донесоха страшна вест. От Цариград беше тръгнал Шукри паша с четирийсетхилядна армия. След него вървеше башибозук, който разграбваше българските села, палеше и убиваше. Уплашени българите грабваха, каквото могат и хукваха към границата. Някои чети се бяха опитали да окажат съпротива на Шукри паша, но напразно.

Стояхме в кръг около Дели Богдан и учителя Кралев. Лицата им бяха тъмни като кирпич. Дълбоки бръчки набраздяваха едрото като самун лице на Дели Богдан. Всичко свърши. Въстанието беше задушено преди да се роди. Надеждите ни угаснаха като бледите звезди на разсъмване. А за всички  нас надеждата беше сладка вечеря и горчива закуска. Главното ръководно боево тяло беше наредило да се изтеглим към границата.

- Не можем да оставим хората така - каза тежко Дели Богдан. - Ние ги излъгахме, накарахме ги да въстанат, повярваха ни, а сега да избягаме и да ги оставим като агнета в устата на вълците.

- Прав си - обади се учителят. - Колкото можем трябва да ги защитим.

Наредиха да се приготвим и да тръгнем към селата, за да помогнем на хората там. Оставихме Студен камък и се спуснахаме надолу към запалените като факли села. Сега не стъпвахме така бодро и напето, както в деня на Преображение, когато бързахме към Чучулигово. Вървяхме мълчаливо. Над нас слънцето се издигаше в небосвода и лъчите му ни докосваха като скръбна майчина длан. В гърдите, сърцата ни тежаха като речни камъни. Пред очите ми непрекъснато се явяваше бащиния ми дом. Какво беше станало там? Как са мама, тейко, брат ми Симеон. Какво ли правят и къде са другите ми братя със семействата си, децата  и близките им? Може би прав беше тейко. Лесно ли се събаря такава империя. Само кураж не стига. Запалихме огъня, а сега щяхме да избягаме. Можехме ли да помогнем на жените, децата, старците? Как щях да погледна в очите мама, тейко, Симеон. Тези, които загинаха в Чучулигово и Змеево бяха по-щастливи. Те никога няма да узнаят, че въстанието не е успяло. Дали всичко не беше прибързана постъпка на млади, луди глави? Не знам. Прав беше учителят Кралев. Поколенията след нас ще отсъдят. Те ще си кажат думата, дали постъпихме правилно или сгрешихме?

Когато наближихме село Извор, видяхме една дълга и тъжна процесия. По междуселския път като черна река се влачеше колона от хора, мъже, жени, деца, старци. Тук-таме между тях се виждаше по някоя каруца, теглена от кон или магаре. Вървяха, натоварени с денкове, торби и дисаги. Жени носеха на ръце малки деца, а други, хванати за полите на майките си, вървяха и пищяха. Стари баби едва стъпваха. Някои мъже прикрепяха по-възрастните и по-слабите, други се бяха натоварили като магарета с черги, торби и покъщнина. В бързината бяха грабнали неща, които никога нямаше да им потрябват. Един носеше коса, друг - брадва, трети - огромен бакърен казан, четвърти - делва или нощви. Процесията я водеше дядо Радойко. Той беше най-възрастният, старейшината на селото. Като ни видя, че излизаме от гората, се спря. Колоната след него също спря. Повечето, капнали от умора, седнаха направо на пътя, въру торбите, а други се отбиха встрани под някое дърво или храст.

Преди въстанието дядо Радойко ни помагаше с каквото можеше, даваше ни по някоя пара за пушки и ни приютяваше у дома си, когато обикаляхме селата. Жена му, баба Вида, месеше чудни погачи. Няма да забравя нейните топли погачи и бялото сирене, с което ни  гощаваше, когато оставахме да пренощуваме у тях. Живееха сами, защото единственият им син Трендафил беше заточен в Паяс Кале след Сармашичката афера.

Учителят Кралев спря пред дядо Радойко, наведе се, целуна му ръката и каза:

- Дал Бог добро, дядо Радойко.

- Не е добро, Коста - отговори старецът.

- Какво става нататък? - попита Кралев и посочи към  Извор.

- Какво ли. Лошо, много лошо! Шукри паша е стигнал до Повет. Няма кой да го спре. Изгорил е селото, башубозуците ограбили къщите и озлочестили момите. Като чухме, се вдигнахме  и ей ни на. Бягаме. Тук вече живот няма.

- Не бойте се. Ще ви пазим - обади се Дели Богдан.

- Какво ще ни пазите? - усмихна се горчиво дядо Радойко. - Шепа хора сте. Оставете ни. Каквото ще става, ще става. Нашата вече се е видяла…

Дядо Радойко даде знак. Хората се надигнаха тежко и колите пак заскърбуцаха по прашния път. Разнесе се глъч, деца плачеха, мъже псуваха. Кралев и Дели Богдан наредиха да вървим до колоната и да помагаме на хората. Ако се появи войска да се опитаме да ги защитим.

Тръгнахме и ние. Гърлото ми се свиваше като гледах отчаяните, обезверени и изнемощели хора. Вървях близо до една каруца. В каруцата бяха натрупани черги и покъщнина. Върху чергите седеше жена на възраст около четирийсетте и държеше в скута си бебе пеленаче. Един мъж, висок и сух, на възраст колокото жената вървеше пеш и водеше коня. До каруцата пристъпваше по-млада жена и плачеше. За полата й се държеше пет-шест годишно момиченце, а след тях потичваха още две момченца, може би на седем и девет годинки. Младата жена не спираше да плаче и нарежда. Виждаше се, че от дълго време ридае и вече нямаше сили. По-скоро тихо припяваше и в гласа й имаше много болка и мъка. Навярно вдовица,  тя от горе до долу беше облечена в черно.

- Како, дай ми детето, дай ми Марийка, не бъди такава - нареждаше младата жена.

По-възрастната, в каруцата, мълчеше, сякаш не я чуваше. Мълчеше и високият сух мъж, който водеше коня.

- Како, моля те, от сърце те моля - продължаваше да плаче вдовицата.

Вървях до тях, гледах ги и не разбирах какво става. Не исках да ги питам, защото виждах, че мъката на младата жена е голяма, сълзите й се стичаха по бледите страни като поточета, които непрекъснато извират от очите й. Плачеха и децата, хванати за полите й. И те уморени от плач сега само хълцаха и слабичките им рамене конвулсивно потръпваха.

Изведнъж жената в каруцата ядно се развика:

- Няма да ти дам Марийка, защо я остави в празната къща и избяга. Марийка е вече моя и няма да ти я дам!

Младата вдовица още по-силно и неутешимо се разрида, приближи се напред, хвана за ръкава на ризата мъжа, който водеше коня, и започна да го дърпа.

- Бате, кажи й да ми даде Марийка, моля те, като на Господ ти се моля, кажи й да ми даде Марийка.

Мъжът се дръпна от нея, погледна я от високо и троснато й каза:

- Мен ме остави, вие сте сестри, вие се разберете.

След тези думи вдовицата зави на умряло, залитна и падна на пътя. Притекох се да я вдигна, помогнах й да се изправи.

- Какво е станало? - попитах я.

Виейки като вълчица тя се опря на ръката ми. Сините й като синчец очи се бяха зачервили и сякаш плуваха в кръв. Под черната й забрадка падаха изпотените й и прашни руси къдрици. През сълзи, като хълцаше, тя започна да ми обяснява. Била си вкъщи, когато съседката й баба Дойна й извикала да бяга, че турците идат. Тя завила в един месал хляб, хванала по-голямото момиченце и момчетата и излязла на улицата. Хората вече тичали към края на селото. Настигнала ги и тръгнала с тях, но изведнъж се сетила, че от уплаха забравила бебето вкъщи, а то горкото тихо спяло в люлката, в одаята. Оставила децата на баба Дойна и хукнала обратно към селото, за да вземе и Марийка. Селото вече било празно, жив човек не се виждал, нито по улиците, нито вкъщите. Влязла в празния дом, втурнала се в одаята, но люлката била празна, Марийка я нямало. Висяла люлката и от детето нямало и следа. Тук гледала, там гледала, но никъде я нямало, а Марийка била само на шест месеца. Родила се януари, а февруари стопанинът й, тейкото на Марийка, се споминал. Не знаела какво да прави, не можела сама да остане в празната къща, в пустото село, а другите й деца бягали с баба Дойна и с хората, бързали да се отдалечат от селото.

Като луда хукнала пак да бяга, за да настигне децата и хората. Останала без душа, Марийка не й излизала от главата, кой ли я взел, защо я взел. Като настигнала хората и децата, видяла по-голямата си сестра, Гена и зет си. Те били тръгнали с каруцата и бързо се движели. Като ги наближила не могла да повярава на очите си. Гена, сестра й, седяла в каруцата и държала Марийка. Много се зарадвала, за малко да й прилошее от радост, че Марийка е жива и здрава, и че е с тях. Казала й:

- Како, сполай ти. Бог здраве и живот да ти дава, че си взела Марийка.

Но кака й отвърнала:

- Марийка е вече моя и няма да ти я дам. Защо избяга и я остави сам самичка в одаята?

Кака й от двайсет години била женена, но нямала деца и сега не й давала Марийка.

- Да си мислила, - казва - за Марийка, като си тръгнала да бягаш, а имаш още три деца и сама вече не можеш да ги гледаш, затова ще взема Марийка  да я гледам.

Вдовицата пак заплака и занарежда:

- Како, моля те, много те моля, дай ми Марийка.

Но сестра й като глуха седеше в каруцата и не я чуваше.

- Како, моля те… - продължаваше младата жена.

Като чух всичко това, кръвта ми се качи в главата. Застанах до мъжа, който водеше коня и го спрях.

- Стой! - заповядах му.

Той спря коня и ме изгледа накриво.

- Дай детето на майката! - казах на жената, която седеше в каруцата.

- То е мое! - стисна го по-здраво тя. - Аз го спасих!

- Дай го! Чуваш ли ме! - извиках аз.

- Кой си ти? - обърна се мъжът.

- Аз съм въстаник и сега аз съм властта!

Насочих револвера към жената, издърпах Марийка от ръцете й и я дадох на майка й.

- Тук закони има, а не всеки да прави, каквото знае - продължавах да викам аз.

Сега жената, от която взех детето се разплака и започна да кълне. Плачеше и викаше, че не е трябвало да спасява Марийка, а да я остави турците да я набучат на ятаганите си.

Вървяхме и не спирахме. Гледах да съм по-близо до младата жена, за да я пазя. В очите й светнаха звезди. Тя беше спряла да плаче и здраво стискаше бебето. Малкото момиченце я държеше за фустата и припкаше като конче до нея. Двете момченца бързаха след тях.

Изведнъж зад гърба си чух викове:

- Спрете, спрете, помогнете…

Обърнах се бързо. Няколко жени се бяха скупчили около млада невеста. Приближих се, момиче - има, няма седемнайсетгодишно, се беше отпуснало в ръцета на една баба, а други две жени, около нея, я пръскаха с вода и се опитваха да я вдигнат. Завтекох се да помогна, но жените ме спряха.

- Недей - каза по-възрастната - остави на нас.

- Какво й стана? - не разбрах.

- Ще ражда, сиромашката - отговори ми бабата.

Изненадан и объркан отстъпих назад. Момичето изпищя и писъкът й разкъса сърцето ми. Жените също се объркаха.

- Олеле, майко, - викаше момичето - умирам.

- Сега, сега, мила, - успокояваше я бабата. - Тук сме, не се страхувай.

- Олеле, не мога…

Лицето й се гърчеше от страшни болки. Беше хубава, с дълги коси като черен въглен и с големи теменужени очи. Изглеждаше като малко момиче и не можех да повярвам, че е жена и скоро ще стане майка, ще даде нов живот и то тука, на прашния път, сред тези много хора, изморени, измъчени, уплашени.

- Олеле, умирам - изрева пак момичето.

Горещи капки пот, едри като перли, оросиха бялото й чело. Жените се опитваха да я вдигнат, но тя се огъваше от болки, мяташе се като мряна, извадена на сухо, и те не успяваха да я задържат. Усещах, че душата ми се свива като орехче и засяда на гърлото ми. Без да слушам жените, се наведох, грабнах момичето и го понесох на ръце към поляната до пътя. Огледах се, забелязах някакви храсти и тръгнах към тях, жените тичаха след мен. Преди да положа момичето до храстите, бабата успя да хвърли на земята шарена черга и аз я сложих върху нея.

- Благодаря ти, сине, Господ здраве да ти дава, а сега си иди, не е за тебе тука, ние ще се оправим - каза бабата и си стегна черната забрадка на главата, която се беше смъкнала на раменете й.

Легнало на чергата, момичето продължаваше да стене, да се мята, да охка, захапало до кръв тънката си ръчичка.

- Ей, Стойно, - извика бабата - донесете вода, вода и ракия донесете, и един нож, по-остър…

Извадих моя нож и го подадох на бабата.

Тя ме погледна със сивите си, като сухи листа очи.

- Остър ли е?

-Много - отговорих  - човек убива.

- Не да убие, а да помогне на човека - поправи ме бабата.

Към нас идваха и другите жени. Носеха в стомни вода и бели кърпи, някои си бяха свалили забрадките, а една от тях в бързината беше грабнала ризата на мъжа си и я късаше на парчета.

- Олеле - не спираше да вика родилката.

Отдалечих се и седнах до пътя с гръб към храстите. Върволицата от хора беше отминала. Вървяха по пътя, вдигнали облак прах, който като кафяво перде се влачеше след тях.

До мен седна един мъж, може би четирийсетгодишен. Когато момичето започна да вика го видях да се суети около жените, но не го загледах много. Беше оставил каруцата с коня на пътя. От каруцата ни гледаха две малки деца, любопитно и уплашено с широко отворени очи. Непознатият мъж ми подаде цигара, запали своята, дръпна дълбоко дима, закашля се и каза:

- Дано роди, клетата…

Погледнах го, беше възрастен, сигурно баща или свекър на родилката. Мъжът разбра погледа ми и тихо заговори:

- Дъщеря ми е, но моного се измъчи. Миналата есен се омъжи. Добро момче я взе, работно, но си нямаха късмет. Като се ожениха им подарих два коня, да работят, да си помагат. Зет ми беше кираджия, караше с конете и каруцата стока, кога вино, кога грозде, кога дърва. Работливо момче, но веднъж се връщал от Лозенград и го спират двама обесници, турци ли, българи ли, не разбрахме, взели му конете, а бъчвите с вино пробили и виното изтекло. Идва в село, казва на чорбаджи Лазар, негови бяха бъчвите и виното, какво е станало, а чорбаджи Лазар не иска да чуе, парите та парите да му върне за бъчвите и виното. Тогава Венко, зет ми, една нощ запали хамбарите на чорбаджи Лазар и забягна към България. Лошо и глупаво постъпи, но какво да се прави. Оттогава нито сме го видели, нито сме го чули. Ето сега, Руска, щерка ми, ражда, а детето е без баща. Няма и да разбере, че дете му се е родило.

Мъжът замълча и се загледа към каруцата и коня. От храстите, зад нас, още се разнасяха писъци, вой и стенание. Изведнъж се чу детски плач, остър като писък на птица, прорязъл поляната. Скочихме и двамата прави. Една от жените, сигурно майката на родилката, дойде и каза:

- Ха, честито, дядо, внук имаш. Ще го кръстим на твоето име - Продан, да е работлив и кротък като тебе.

Очите на мъжа се навлажниха. Изглеждаше силен, корав, а сега се разплака като малко момче. Засрами се от мен, вдигна длан да закрие очите си, но костеливите му рамене потръпваха от хлиповете, които напираха в гърдите му.

- Честито - казах аз - в трудно време се роди. Да е жив и здрав и да ви радва.

Дойде бабата и ми върна ножа. Взех го, усетих хладината на стомоната. Ножът, който можеше живот да отнеме и на живота да помогне. В различни ръце, различна сила има.

Внимателно пренесохме Руска и Проданчо до каруцата. Положихме ги в нея, един до друг. Никога през живота си не бях виждал такова щастливо лице, като лицето на Руска сега. Големите й теменужени очи грееха като две слънца. Върху това нежно женско лице се беше изписало най-голямото благородство и доброта на света. Носът, веждите, устните, брадичката й озаряваха мека светлина и спокойствие, а усмивката й беше широка като голямо синьо езеро, набраздено от топъл лек ветрец.

Тръгнахме, за да настигнем бежанците. Не можехме да спрем живота. Едни умираха, други се раждаха, едни падаха със стон и сълзи в очите, други идваха на този свят с писък и плач, със силен вик, с воля за място под слънцето, за да тръгнат и да изминат своя път. Проданчо се роди на път. Роди се не до огнището в бащиния си дом, а до един храст, под голямото синьо небе на Тракия. Какъв ли щеше да е неговият път. Сега, без да знаем какво той иска, бягахме с него от Тракия, а щеше ли някога да пожелае да се върне тук, за да види къде се е родил и къде е поел първата глътка въздух. Проданчо беше нашата надежда, нашият късмет. Той се роди на пътя и дано пътят ни по-нататък да е по-лек. Тъй си мислих аз, крачейки след каруцата с Руска и Проданчо.

20.

Замръкнахме недалеч от село Дюлево. Всички бяха много изморени и трябваше да спрем, за да си поемат хората дъх, да хапнат и да отпуснат малко подутите си крака и разранени и напукани пети. Влязохме в гората, за да се скрием и се разположихме близо до едно изворче, от студената и бистра вода на което угасихме жаждата и се измихме. Седнах, опрях гръб на един дъб и се загледах нагоре към клоните на дърветата. Полянката не беше голяма. На запад в кървавочервени пламъци се топеше медената пита на залязващото слънце. В главата ми се въртяха картини от преживяното през последните дни. Горяха пожари, биеха тревожни камбани, чуваха се гърмежи, миришеше на барут, падаха четници и над всичко това, което се въртеше в един огромен запален като слънцето кръг, блестяха зелените очи на Вангел войвода. Той ме гледаше сякаш искаше да ми каже нещо. Устните му мърдаха, но звук не се чуваше. Мълчеше. Пробождаше ме със зеления си поглед и мравки лазеха по гърба ми. Гледах зелените му очи, големи като два смарагдови камъка, в които блестях хиляди искри. Над високото му чело и над тъмната му къдрава коса сякаш още светеше златният ореол, който бях видял в съня си. Исках да го попитам: “Защо така направи, войводо? Не беше виновен ти. Нали учителят Кралев каза: ще ни съди само Бог и тези, които идват след нас. Защо сам се осъди? Защо пое този тежък кръст и ни остави сами?” Исках да го попитам, но дума не можех да отроня. Мъка стягаше гърлото ми,  устните ми  - напукани като дъно на пресъхнало блато, а езикът ми сякаш отрязан. Усетих длан на рамото си. Войводата  ли слагаше десницата си на рамото ми. Отворих очи. Беше младата вдовица. Докосваше рамото ми и нещо ми говореше. Вдигнах глава. Стоеше над мен и тъжните й, пълни с мъка очи, ми се  усмихваха като благия поглед на Божата майка.

- Ела, ела - казваше тя - да хапнем каквото Бог дал. И ти цял ден троха хляб не си слагал в устата.

Исках да й кажа, че не съм гладен, но тя така настоятелно ме гледаше, че не можех да й откажа. Станах и тръгнах с нея. Беше седнала с децата отсреща, на поляната. Най-голямото момче здраво прегръщаше Марийка, а другите деца се бяха скупчили около него. Седнахме. Младата жена извади хляб, маслини, лук. Разчупи хляба, даде по едно парче на децата, даде и на мен.

- Сполай ти, Господ здраве да ти дава. Млад си, да си намериш невеста, дечица да си имате.

- Благодаря ти - продумах аз. - Бог да е с теб, че дълъг и тежък път те чака. Дано живи и здрави стигнете в България.

Сухият залък засядаше в гърлото ми и трудно го преглъщах.

Мракът постепенно ни покриваше като тежко черно сукно. Не смеехме да запалим огньове, за да не ни издадат. Седяхме един срещу друг и вече почти не се виждахме. Още усещах топлия, кротък поглед на вдовицата. Сините й очи, сякаш продължаваха да плуват в сълзи и ме гледаха с благодарност и признателност. Исках да й кажа още нещо,  да я успокоя, да й дам надежда, че в България всичко ще се оправи, че децата й ще пораснат и ще бъдат опора в трудния й живот, исках, но не можех, притеснявах се, какво ще си помисли, бях по-млад от нея, въстаник. Задачата ми е да пазя нея и другите, с които тази нощ щяхме да продължим по тъмните и опасни пътеки на Странджа планина.

Благодарих й за хляба, станах, отдалечих се и пак седнах до дървото, до което седях. Не исках да оставам близо до нея и децата, какво ще кажат хората, аз ерген, а тя вдовица с невръстни деца. Притворих очи и се заслушах в ромола на извора, който бликаше в края на полянката. В гората беше тихо като в манастир. От време на време внезапно и злокобно пропищяваше нощна птица и пак всичко потъваше в гробна тишина. Налягали един до друг бежанците спяха тежко. Едни промърморваха насън, други прохъркваха и дете внезапно проплакваше. После майка или баба тихо го успокояваше. Долових приглушена приспивна песен. Долиташе отсреща. Досетих се, че вдовицата със затаен глас пееше на Марийка. В песента се долавяше същата горест и мъка, която днес видях в разплаканите й небесни очи.

Неусетно съм задрямал. Усещах как хладният горски полъх коварно сковава раменете ми. Опитах се малко да ги размърдам. Събуди ме глъч, шум, говор на много хора, детски плач и вопли. Скочих, хванах револвера и се взрях в мрака. Другите четници също бяха станали и притичваха към края на гората. Покрай мен прибяга  Панайот.

- Какво става? - попитах го още сънен.

- Бежанци, идват бежанци. Отиваме да видим от къде са.

Тръгнах след него. В гората, в тъмното влизаха хора, мъже, жени, суетяха се,  говореха нещо, обясняваха. Чух гласа на Дели Богдан, който ги питаше:

- От къде сте, от къде идвате?

Старец му отговори:

- От Чучулигово сме, от Чучулигово бягаме…

Сърцето ми се раздумка като тъпан. Обля ме гореща пот, една вълна се надигна в гърдите ми и ме задуши. Разблъсках хората пред мен и се врязах в тълпата. С треперещ глас попитах:

- Има ли от Михалчевите, има ли?

- Има, има - отговори ми някой - но са по-назад.

Вече не виждах и не чувах, блъсках хората и виках:

- Мамо, тейко, Симеоне…

От края на колоната долетя немощен глас.

- Тук сме, сине, тук сме.

Беше мама, познала веднага гласа ми.

- Тук сме, батьо, тук сме - извика и Симеон.

Задъхан се добрах до тях и сграбчих в прегръдките си мама. Горката, тя трепереше като уплашено лястовиче и плачеше. От страните й се стичаха топли сълзи. Не знаех какво да й кажа и само повтарях:

- Мамо, не се плаши. Жив съм, здрав съм. Господ ви доведе.

- Георги, ти ли си - шепнеше мама и опипваше с треперещите си пръсти лицето ми, челото ми, косата ми.

Оставих мама и прегърнах тейко. За няколко дни, той сякаш се беше смалил. Слаб, с небръснато брадясало лице, клатеше глава и нищо не можеше да каже. След него прегърнах Симеон. Той се държеше и здраво стисна раменете ми.

Отделихме се настрана и седнахме в края на гората.

- Какво стана? - попитах ги аз.

Не можех да сдържа вълнението си и думите едва се отрониха от устата ми. Въздух не ми стигаше.

- Лошо, много лошо - промълви мрачно тейко.

- Всички ли сте, живи, здрави?

Мама зарида:

- Дядо ти, дядо ти Стефан убиха…

Сякаш скала ме удари и смаза.

- Как? - промълвих.

След като четата ни напусна Чучулигово и тръгна за Змеево, в селото дошла жандармерия. Претърсвали къщите за комити и оръжие. В дядовата къща намерили стара ловна пушка. Един от жандармите я взел, но дядо му я издърпал от ръцете и му казал, че тази пушка му е спомен от баща му. Войникът не искал да го слуша, а замахнал с приклада и ударил дядо по главата. Два дни дядо се мъчил и се споминал.

Не можех да го преживея. Мъката като черни тежки вълни ме заливаше и давеше. Как щях да забравия милия ми дядо, който толкова много приказки ми беше разказал и на толкова работи ме беше научил. Още помнех думите му: “Злото у човека, Георги, е както кръвта в жилите му, изцедиш ли я, човекът умира.”

- Лошо, много лошо - мълвеше тейко.

- Тейко ти не искаше да бяга, едвам го накарахме. Симеон насила го е дърпал от къщи - проплака мама.

- Оставихме всичко… - въздъхна тежко тейко.

Виждах, че душата му тлее и усещах как тежко, като стопен восък капе мъката му. Беше оставил бащината си къща, огнището край което е роден и край което бяхме се родили и ние, синовете му. Сякаш воденичен камък го натискаше и не му се говореше. Гледаше в земята, а възлестите му пръсти трепереха като изсъхнали клони, люляни от мразовит есенен вятър.

- Оставихме всичко… - повтаряше той.

- Не мисли за това - опитах се да му вдъхна кураж. - Нова къща ще построим.

Той ме погледна мрачно, сякаш не разбра какво казвам.

- Нова… - повтори той. - Нова… Ти и другите като тебе ни изгорихте душите. Запалихте ни живи…и сега бягате…

- Тейко… - промълвих аз.

Той обърна глава настрана. Може би искаше да ми каже още нещо, но вече гледаше към гората, в тъмното.

Оставихме мама и тейко да си починат, дадохме им вода и ги настанихме на завет в гората, а аз и Симеон седнахме настрана. Нямах търпение да го разпитам какво е било, какво е станало.

- Казвай, казвай - повтарях аз.

Симеон ме гледаше и мълчеше, но аз не го оставях.

- Казвай!

Започна бавно, трудно да говори, заекваше, спираше, навеждаше се към земята, отбягваше погледа ми.

Жандармите  търсили комити под дърво и камък, където видели мъже ги арестували и карали в конака. Биели жените и децата, за да кажат кои са комитите и къде се крият. Арестували него и тейко. Някой от селото казал на жандармите, че съм четник и заптиетата жестоко били тейко и Симеон. Преди да ги изведат от къщи, тейко успял да прошепне на мама да вземе жълтици и да ги донесе в конака. Затворили ги с другите мъже в избата на конака и цяла нощ стоели прави като коне, натъпкани един до друг. На сутринта мама донесла жълтиците и ги освободили. Преди да ги пусне, офицерът ги ударил с приклад по гърба и им казал да си опичат акъла, защото другия път живи ще ги опече. Прибрали се тейко и Симеон, а мама не можала да ги познае. От боя били целите сини и черни като патладжани. Комшиите заклали две овци и ги наложили с кожите им. Така тейко и Симеон се съвзели, но оттогава ръцете на тейко треперят и не е добре. Симеон замълча, ровеше с калеврата си пръста. Като чули, че войската на Шукри паша идва, тръгнали да бягат.

- Батьо, - каза Симеон - преди да оставим къщата и всичко в нея, с тейко заровихме едно гърне жълтици в зимника. Заровихме го до голямата бъчва с вино, точно под чучура, да знаеш.

- Симеоне, сега не е до жълтици… Виж, цяла Тракия гори…

- Казвам ти, да знаеш, ако с мен или с тейко стане нещо, да знаеш къде са жълтиците. Може след време да се върнем в Чучулигово, всичко става. Ако къщата е изгоряла, златото ще остане. Златото не гори.

- Златото в сърцето не гори, брате - отвърнах му аз. - Няма да изгорят вярата и надеждата, че Тракия ще бъде българска.

Ослушах се. Тишината сякаш  като черен бивол легна между нас. Още в мига, в който видях тейко, мама и Симеон, исках да попитам нещо, но не се реших. Сега,  седнали един до друг, се престраших и попитах:

- А Севда, как е, къде е?

Симеон наведе глава.

- Остана… -  промълви той.

Това “остана” ме преряза като нож и в гърдите ми отвори рана. Главата ми забуча, като че ли морето нахлу в нея, премаля ми и черна лютива мъгла падна пред очите ми.

- Какво - почти изкрещях.

Нещо ме сграбчи за гърлото и започна да ме души.

- Какво! Къде е?

Хванах го за рамото и го раздрусах.

- Севда я няма вече, батьо - изрече Симеон.

Когато заптиетата обикаляли от къща в къща да търсят комити, турският офицер заповядал на войниците да арестуват момите в селото, за да ги разпита. Знаел той, че на повечето от тях  братята, годениците или бащите им са участвали в подготовката на въстанието. Събрали момите в училището и започнали мъките. Войниците се гаврили с тях, рязали с ножове гърдите им, като казвали, че в пазвите си крият бомби.

- Погребахме много хубост… - проплака Симеон и повече дума не можа да изрече.

Опрях глава на дървото, до което седяхме и забих поглед в небосклона. Над мен като черен покров се разстилаше едно огромно тъмно небе, осеяно с милион звезди и всяка звезда блещукаше като свещичка, всяка звезда беше една човешка душа. Една невина душа отлетяла там горе, а най-ярките звезди бяха най-чистите души. Сега Севда ме гледаше отгоре с чистите си момински очи. Дано там болка няма, прошепнах аз.

21.

Рано призори, преди още слънцето да се покаже, керванът с бежанците тръгна. Трябваше да бързаме, до границата имаше още път. Сега вече вървяхме през гората, минавахме по коларски пътища, изкачвахме се по хребети, спускахме се в дерета. Една дълга тъжна процесия се виеше като черна река. Отчаяни, сломени, хората крачеха, но накъде и те не знаеха. Лицата им сякаш бяха от глина, тъмни и застинали, погледите им неподвижни, измъчени, гледаха напред, натам, където зад гори, долове и хълмове ги чакаше свободна България. Едно едничко желание мъждукаше в душите ни като пламъче на тънка вощеница, веднъж само да прекрачим границата. Зад гърба си вече нямахме нищо, ни къщи, ни имоти. Зад нас димяха селата ни и мълчаха страшно пресните гробове на бащи, майки, синове и дъщери. И там, накъдето се бяхме запътили нямахме нищо, ни къщи, ни близки, но вървяхме, не спирахме. Каква беше тази сила, която ни движеше - страх ли, надежда ли или нещо друго, по-велико. Не можех да проумея. Силна е човешката душа и в най-тежкия миг се огъва, превива се като дърво, блъскано от хала, но не се пречупва.

Мъже, жени, старци, гладни, жадни, боси, вървяха и не спираха. Гледах баща ми и майка ми, стъпваха едва, едва подпрени един на друг, като две дръвчета, клатеха се, огъваха се, но не падаха. Гледах Симеон и младата вдовица, четирите й дечица и се питах, не сънувам ли, не е ли това един безкраен кошмарен сън, който се повтаря непрекъснато и непрекъснато. Не бях ли го сънувал вече или сега за първи път ми се явяваше, за да ме мъчи и гризе.  Щеше ли да има край, щях ли да се събудя и ако внезапно се събудя, какво ли щях да видя, сигурно нещо по-страшно и по-ужасно.

В тълпата от хора мярнах Васил. До него крачеше млада руса жена. Злата. Не можех да повярвам на очите си. Приближих се до тях. Васил ми се усмихна широко и белите му заби блеснаха като седеф.

- Пак се намерихме с мойта Злата, Георги - каза той.

- Кога, как? - питах объркан аз.

- Снощи, дойде с бежанците…

- Но нали… - не можех да изрека това, което мислех.

- Да - прекъсна ме Васил - и ето тук е, до мене. Сега вече само смъртта може да ни раздели, а ако живи и здрави минем оттатък, ще се венчаем и ти ще ми бъдеш кум!

- Дадено - съгласих се аз, а Васил започна да ми разказва патилата на Злата.

След като Мехмед паша я затворил в сарая си, Злата бял ден не видяла. Не я пускали прага от стаята да прекрачи. Слугите й носели от хубави по-хубави ястия, плодове, шербети, но тя  нито яла, нито спала. Не се докосвала до яденето и само седяла в ъгъла на собата и плакала. Мехмед паша я отрупвал с подаръци, златни нанизи и пръстени, скъпи шалвари и пантофи, но тя нищо не поглеждала. Не говорела, а който влезел в стаята, му обръщала гръб. Така минало много време, но постепенно Злата започнала да разбира, че ако продължава така, ще се погуби. Мехмед паша не я насилвал, искал с добро да спечели сърцето й. И веднъж решила да промени държанието си. Искала поне за миг да излезе навън, да види слънцето, да вдъхне аромата на цветята. Вече не можела дори да диша сам самичка в голямата стая. Една сутрин, когато баба Сабрие й донесла закуската, Злата й се усмихнала и я помолила да й донесе грозде, казала, че много обича грозде, а откакто е тук, никой не се сеща поне един салкъм грозде да й донесе. Излязла баба Сабрие и след малко в стоята влязъл самият Мехмед паша, той носел купа с едро, сладко грозде. Подал го мълчаливо на Злата и я гледал в очите, а Злата за първи път от толкова време се усмихнала и на турски му благодарила. Тази нейна усмивка сякаш разтопила сърцето му. Той започнал да й говори, казал й, че е хубава като месеца и е червена като узряла ябълка, казал й, че косите й не са свила, а чисто злато. Усмихвала се Злата на пашата и му благодарила за всички подаръци, които й направил.

- Всичко ще е твое - отговорил той. - За себе си нищо не искам, само ти да си щастлива.

След този ден Мехмед паша разрешил на Злата да излиза на двора с баба Сабрие. Винаги до тях вървял и един пандурин, който зорко ги пазел. Злата обичала да седи до фонтана в двора и да гледа рибките. И те били като нея, в плен, но кротували във водата, а нейното сърце се топяло като нажежено олово. Усмихвала се тя, говорела с Мехмед паша, а душата й се късала на парчета, сякаш чакали я ръфали и се чувствала попарена от люта слана. Мислите й все към Чучулигово летели. Чудила се как да избяга, как да се отърве от този зандан и все не можела нищо да измисли. Високи били зидовете на сарая, портите здраво залостени, а пандурите арнаути следели всяка нейна стъпка.

Веднъж, в сарая, дошли търговци, носели платове, килими, разстлали ги на двора и баба Сабрие, Злата и другите жени се навели да ги разгледат. Забелязала Злата, че портата не е залостена, а пандуринът седял на сянка под чардака. Докато жените гледали платовете и се възхищавали и пазарели, Злата скочила и се втурнала към портата. Обърнали се след нея, но тя вече била на улицата. Бягала към чаршията, смесила се с хората и влязла в една кондурджийница. Помолила кондурджията да я скрие, а той бил българин и не се поколебал.

Цяла седмица Мехмед паша я търсил. Пандурите обиколили цялата чаршия, разпитвали от дюкян на дюкян. Много чираци и калфи пребили, но никой нищо не знаел. Крила се Злата в кондурджийницата и когато след десетина дни поутихнало наоколо, преоблечена като турче с кондурджията отишли в Черквица, при леля й. И там се крила и никъде не излизала, но като чули, че Шукри паша идва, тръгнали с леля й и свако й да бягат. Стигнали до Чучулигово и от Чучулигово дошли тук.

Гледах Злата, смело сърце носеше. Беше успяла да се измъкне от лапите на вълка и сега и на нас даваше кураж.

- А Севда, къде е Севда? - попита ме Злата.

Със Севда бяха дружки. Наведох глава. Разбра какво е станало и промълви:

- Бог да я прости. Много лични моми угаснаха…

Продължихме мълчаливо да вървим, Васил, Злата и аз.

Близо до нас вървеше Лудото Гоче, сам самичък, като изгубено добиче. Едното му рамо беше по-високо от другото и като стъпваше се клатеше като стара гемия в развълнувано море.  На голямата му глава беше нахлупен изцапан, скъсан фес със зашито метално лъвче. Кой ли му го беше дал. Всичко можеше да прости Лудото Гоче, но само едно - не, някой да му свали феса. В Чучулигово и това се случваше. Децата обичаха да го дразнят, сваляха му феса, хвърляха го на земята и тогава Лудото Гоче изпадаше в ярост, крещеше, викаше, въртеше страшно очи и заплашваше. Веднъж развеселени младежи от селото му свалиха феса, а един от тях го изрита далече към извора. Лудото Гоче пак започна да вика и крещи, но като видя, че не му обръщат внимание, наведе се и си взе феса. Скри се зад зида на извора, клекна, сви се на топка и заплака. Плачеше горчиво, като малко безпомощно дете. Стискаше феса, галеше металното лъвче, а сълзите му капеха в праха.

Сега вървеше между нас, ту бързаше напред, ту изоставаше и от време на време високо подвикваше, като сочеше с дългата си костелива ръка върволицата от хора:

- Ей, всичкия този добитък ще продам и пушки ще купя, така да знаете.

Никой не му обръщаше внимание, но той вървеше и подвикваше. Изглеждаше най-бодър от всички. Знаеше ли къде отива?

Наближихме границата и трябваше добре да внимаваме къде ще я пресечем Спряхме хората, за да огледаме местността. Съгледвачите донесоха, че всичко е спокойно. За по-сигурно се разделихме на три групи, които се отдалечиха една от друга. И трите трябваше да тръгнат едновременно и заедно, на различни места, да преминат границата. Учителят Кралев определи часа, и в точното време потеглихме. Вървяхме бавно, предпазливо. Опитвахме се да не вдигаме шум. Само от време на време изпращяваше по някоя съчка, настъпена случайно или някоя от жените или децата се спъваха и падаха на земята. Когато вече мислех, че почти сме влезли в България, на юг от нас се чуха изстрели. Там беше групата, водена от Дели Богдан. Бяха попаднали на турски граничен пост. Изстрелите ставаха все по-чести, долитаха викове, плач, писъци. Не можехме да им помогнем, трябваше да спасим другите. В нашата група настана паника. Хората се впуснаха да бягат напред, падаха, ставаха, захвърляха и малкото вещи, които вече носиха, само и само да се спасят. Нищо не можеше да ги спре. Деца плачеха, майки ги викаха по име и тичаха като обезумели да ги търсят.

С Драгой от Повет избързахме напред, за да им показваме пътя. Драгой като куриер много пъти беше минавал границата и познаваше всеки храст. Преди въстанието пренасяше пушки и патрони от Бургас и можеше с вързани очи по всяко време да прекоси границата. Както вървяхме напред, изведнъж пред нас нещо изпращя, нямахме време да залегнем, само насочихме пушките, готови за стрелба. Преди да разберем какво става, двама турски граничари се изправиха пред очите ни.

- Минавайте, комшу - каза на турски единият от тях. - Не сме видели нищо - и бързо отново се мушнаха в храстите.

Продължихме, навлязохме в България и си отдъхнахме. На запад слънцето залязваше и последните му златни отблясъци озаряваха уморените, ни потни лица. Една голяма въздишка като тежък гранитен камък се откърти от гърдите ми. Най-после в България. Край на тревогите, страховете и мъките. Прегърнахме с Драгой и запяхме:

Ясен месец веч изгрява

зад балканската гора

в цяла Странджа роб запява

песен нова, юнашка.

Когато заглъхна и последната дума от песента, Драгой се обърна към Тракия, от където бяхме дошли и се провикна:

- Пак ще се върнем, ще се бием, докато победим!

ЕПИЛОГ

Чудно нещо са старите снимки. Колкото повече ги гледаш, толкова повече потъваш в един отминал свят, изпълнен с тишина. Струва ти се, че времето е спряло. Но старите снимки не са нещо застинало. Те имат свой живот. Продължават да живеят и трябва много внимателно да се вглеждаме в тях. Те са запечатали един момент, един отрязък от живота и когато ги гледаме дълго и продължително, имаме странното усещане, че оживяват и бавно ни връщат към времето, когато са били направени. Гледаме хората на тях, взираме се в лицата им. В повечето случаи не ги познаваме, дори, ако са били наши родственици, дядовци или прадядовци, далечни лели и чичовци, но в нас изплува един болезнен въпрос, какви са били, как са живели. Всичко е изчезнало, но сякаш долавяме шепота на времето, което разказва така, както старите хора говорят, тихо, без да се вълнуват, без да бързат и редят дума по дума. Те знаят, че никой вече не се интересува от историите им, но за тях те имат значение.

Една такава семейна снимка е запечатала трима мъже и единият от тях е дядо ми. Застанали са прави, малко сковано, с вперени в обектива погледи. Не може точно да се определи възрастта им, четирийсетгодишни ли са били или петдесет. Дядо ми, който стои по средата е висок, строен с черни очи и гъста коса. Облечен е в градски дрехи - дебел шаячен жакет и бяла риза, без яка, от домашно платно. Мъжът от дясната му страна е също висок и сух, мургав с дълги мустаци и засмени очи, а мъжът от лявата му страна е дребен и плешив.

Веднъж баба ми беше споменала, че това са били най-добрите приятели на дядо ми - Кириак и Юнал - единият грък, а другият турчин. Дядо ми и баба ми живееха в Бургас, град населен с българи, гърци, турци, арменци, евреи. Град, в който са звучали различни езици, пригласяни от непрестанния шум на морето.

Смътно си спомням малката къща на дядо ми. Беше в един от тихите квартали на града, недалеч от центъра. Винаги, когато се сетя за нея, в съзнанието ми изплува улицата, на която се намираше, широка, изкачваща се леко нагоре. Приличаше на тунел. Толкова много дървета имаше по нея и клоните им се сплитаха, образувайки зелена арка. Не знам какви бяха тези стройни, многогодишни дървета, акации, липи или кестени, но усещах нещо загадъчно, когато минавах под сенчестите им корони.

Там, в края на улицата, имаше едно кафене. От онези стари, схлупени кафенета с няколко голи маси, с пожълтели портрети по стените и с дълъг тезгях. Казваше се “Преображение”. Зад тезгяха неизменно стоеше дребният арменец Агоп, с голям крив нос и  очила с тънки телени рамки. Най-силно впечатление ми правеше един от портретите, доста пожълтял, окачен на видно място, между двете малки прозорчета. Беше портретът на Яворов. Някога, много отдавна Яворов и Агоп са се познавали. Знаели са се от Анхиало.

Когато времето беше хладно дядо ми и приятелите му Кириак и Юнал седяха вътре в кафенето, когато беше топло, Агоп изнасяше масите отвън на тротоара, под дебелата сянка на дърветата.

Най-любимото нещо на дядо ми в живота беше кафето - гъстото, турско кафе. Той си го правеше сам, но и Агоп признаваше за майстор кафеджия.

Тримата стари приятели се срещаха в кафене “Преображение” в привечерните часове, когато денят уморено поемаше нагоре по улицата, морето утихваше, и сенките на дърветата все повече и повече се удължаваха до мига, в който вечерта прекосяваше улицата и дългият й мек шал плавно падаше над дърветата. Тихи и спокойни бяха тези бургаски вечери. На масата седяха тримата приятели, цигарите им проблясваха в мрака, лицата им изглеждаха като изковани от мед, в очите им лютеше тютюневият  дим, а кафените чашки отдавна бяха празни с изрисуваните в тях тайнствени йероглифи на съдбата. Мълчаха, думите бяха излишни. Разбираха се само с поглед. Свързваха ги спомените и отминалите години. Животът им  вече течеше като полупресъхнала река, едва, едва.

В младежките си години дядо ми е бил с гореща кръв. Участвал е в Преображенското въстание. След това станал търговец на добитък. Прекравал през Странджа големи стада. Млякото у дома било толкова много, че баба ми се страхувала за майка ми, леля ми и вуйчо ми да не паднат и да не се удавят в коритата с мляко.

Веднъж, когато дядо ми пътувал през Странджанската гора, край местността Тъмната дупка, изскочили двама души. Единият от тях хванал юздите на коня, а другият насочил пушка към него. Дядо ми побелял и се разтреперил. Много пари имал, тръгнал бил добитък да купува, но този, който държал юздите на коня, го познал.

- Не бой се, бай Георги - казал му. - На тебе лошо няма да сторим. Само ни дай тютюн, че без тютюн не се изтрайва.

Ей какви времена били дошли, мислел си дядо. Пътищата гъмжели от разбойници, и приятелят му от Лозенградско, Атанас, и той разбойник станал.

Една сутрин, когато дядо излязъл от къщи, на прага намерил писмо. Бял плик, влажен от росата. Някой през нощта го бил подхвърлил пред вратата. В писмото пишело на еди коя си дата, в еди коя си местност, под големия бял камък до изворчето,  да остави толкова и толкова пари. Все по-трудно било търговец на добитък да бъдеш.

Оставил дядо търговията и заедно с брат си отворил дюкян за месо, касапи станали. Колкото пари имал дядо, вложил ги в дюкяна. Брат му, Симеон,  бил по-млад и пари още нямал. Потръгнала работата и станали най-известните касапи в града. Хубаво месо продавали, корабите, които спирали в Бургаското пристанище, ги зареждали с месо. Добре вървяла търговията и добре печелили, но скарали се братята. Малкият брат измамил дядо ми. Останал дядо на улицата, без дюкян, без пари, без работа. Голямо семейство тежало на врата му. Разбойниците така не могли да го ограбят, както родният му брат. Баба ми виела от мъка, а дядо се заканвал, че ще убие брат си, ще го запали…

Сиромашията стиснала дядо за гърлото. Не знам какво му е било тогава. Дали не е съжалявал, че не е паднал в Преображенското въстание или че разбойнически куршум не го е пронизал. Боляло го е, много го е боляло, но не от това, че е останал без нищо, а от това, че брат му Симеон го е измамил. Брат му, на когото пари дал, за да си стъпи на краката, търговия да започне, родният му брат. Не можел да преживее това дядо ми и потънал в мълчание. Мълчал и през деня и през нощта. Седял пред чашката с кафе и цигарата димяла между пръстите му, гледал над покривите на малките къщи и си мислил за Тракия, откъдето дошли, бягайки от турците. Преди да тръгне, баща му изкопал една дупка в мазето и в нея заровил гърне с жълтици. Горкият човек, може би е вярвал, че някога ще се върне в родната си къща, а от нея навярно само пепел е останало.  Пепел е било всичко и тази пепел бавно се напластявала в душата на дядо ми. Мъжественият му бунтовнически поглед угасвал,  ръката му омеквала, а сърцето му все по-бавно и по-бавно цъкало. Знаел, че така е уреден този свят, златото потъва в земята, къщите изгарят, а богатството се разпилява и брат, брата продава. Бил сам като орлите що се вият над Странджа.

Една сутрин, много рано, на улицата, където живеел дядо ми, се срещнали Кириак - рибарят и Юнал - хлебарят. Не очаквали да се видят и много се изненадали. Поздравили се, стиснали си десниците.

- За къде бързаш? - попитал Юнал.

- Станах рано, налових риба и се прибирам, а ти?

- Изпекох хляба. Оставих Ахмед да продава, а аз реших да отскоча до един приятел.

И двамата носили по една торба. Кириак с прясно наловена риба, а Юнал с току-що изпечен хляб, който сладко ухаел и гъделичкал глада. Пожелали си приятелите лек ден и се разделили. Единият свил по една от съседните улици, а другият - продължил. Но изненадата им била още по-голяма и по-стъписваща, когато след малко се срещнали пред дворната врата на дядо. Погледнали се двамата смутени, но нищо не си казали. Само тихо бутнали дворната врата и безшумно влезли в двора. Било много рано. Стопаните още спели. Оставили пред вратата торбите с рибата и хляба и пак тихо си излезли.

Може би същия ден, когато слънцето пак тръгнало бавно да преваля на запад, тримата приятели се събрали в кафене “Преображение”, за да изпият следобедното кафе, но никой нищо не казал, нито за рибата, нито за хляба. Говорили за друго, за войната, която наближавала, за евреите , които се трупали на пристанището, за да отплуват с корабите. Може би от последните слънчеви лъчи очите на дядо ми блестели странно, като черни череши в домашно сладко.

София, 15. 08. /петък/ 2003 г. - 26. 09. /петък/ 2003 г.