ИВАН ЕНЧЕВ – БЕЛИ ОТЛОМКИ
БЕЛИ ОТЛОМКИ
електронна книга
Импресии
СРЕДНОЩНА СИНОВНА РАЗБУДА
Тази дълга вечер се продъни! Часът на чувствата ръми ли, ръми: ситен дъждец кваси вселената на моята същност. Потъвам, потъвам в най-дълбокия въртоп на денонощието. Петлите на надеждата ми пеят до пресипване за разсъмването на най-честните чувства, насила приспивани цял ден, притиснати за гушата от гладното ежедневие в борбата за хляб.
Сред тази среднощна разбуда в моя роден дом денят на делника ми е проснат на пода, капнал от умора и безпомощност. Кучетата на злобата са изяли своя кървав кокал. Чужбината е грабнала чак от сърцето ми своя кръвен данък. Чиновниците на бездушието - хронично сиви изрядни плъхове - са изгризали ноктите на търпението ми. В този час на откровение часовникът кълца времето ситно-ситно като листа на зелка - а всяко парченце зачева нова утрин.
Безмълвната нощ преживя и блещи безсънни кравешки очи към мене - не да ме дари с кърма от сочното си виме, а да ме схруска крадешката за десерт като зелена детелина в пазена ливада. Как не забелязвам тази опасност?! - Аз съм гол наивник! Затварям очи, жаден за сладка целувка, от която се ражда временен живот, а не смътна надежда за мъртвата вечност на светците. Гласът на благословените митове ме гали с най-човешкото съзвучие на разума и съня на будното безвремие. Как не виждам, че крачка по крачка нагазвам в бездънната джунгла на нищото?!
Скоро ще застина в черният ледник на тъмното подобно древна мушица в янтарна бучка от епохата преди Потопа.
Почакай нощ, не бързай, черна краво! Ако ще бъда детелина, нека да съм с четири корена!
Сграбчвам се в ръка, превивам се като жилав кълн в дъбов жълъд. Плача сред ситния дъжд на моята човечност: в съседната стая, където съм израснал, едва мъждука дъхът на майка ми - блещука като жълта свещица сред делничен храм…
Не бързай, безмилостна нощ! Почакай, развратнице дърта! Не дърпай опашка на дявол! Не бързай към тъмния залез! Не мръквай в сърцето й! Не бързай към звездната бездна! И утре е ден за мръкване.
Тя не залязва като сетния пламък на догаряща свещ. Изгрява тя - светла небесна сълза в окото на моя ангел пазител. Стрелва се право в душата ми въглен от падащо слънце!..
Мълча като грешник пред икона.
Зад отминалата семейна опашка иде редът ми.
Готов съм. - Узрявам като цирей в крилото на прелетен щъркел, забързан над сивата паст на битието към другия свят…
—————————————————————————
ПЕРО ОТ СОКОЛОВИ КРИЛЕ
Съзрях един сокол на бял камък край горската пътека. Целият - тръпка за полет! Гледахме се дълго. И двамата - благосклонни и горди. Всеки сам. Безмълвен, морен и безплътен.
До тук летял ли е, вървял ли е, пълзял ли е - тъй и не разбрах. Не личеше стар ли е, или пък млад. А бе с прекършени криле. Наоколо бе тихо. Никаква следа от кръвна схватка.
Помислих си: сам ги е строшил, защото е остарял! Срамно е да се умре със здрави криле - крилете са за летене и за закрила на малки рожби. Крилете не са две шепи, с които само да измиваш очите си от срама, че пропиляваш светлината от изгрев до залез. Крилете са две шепи - да ги пълниш с небесна свобода до насита. И да летиш, да летиш и летиш - светъл лъч неукротим! Да изгряваш из кърваво тъмно и да залязваш в облак от ледена мрачина. Да светиш гордо като метеор, запокитен по своята обречена траектория.
Пътят ти е къс и стръмен: от първи дъх - до сетен мрак! Само там живееш. Преди и след летенето - един Господ знае ти що за птица си…
Как се поздравихме със сокола, никой не усети. Тъй криле с крилете честни в полет се докосват и никой никому не пречи. Небесната висина не прощава на подлеца.
Какво си казахме без думи, никой не чу.
Какво си пожелахме, никой не разбра.
Дори и не си помислих да хвърля камък по него.
Пошегувах се: дали пък там не е духът на някой мой приятел?! Долетял от небесата, устремен към земните недра, откъдето е поникнал като жив планински извор и после станал на облаче дъжд - и от нас тъй се завръща - от тъмно до тъмно! Гнездото е временно жилище. Крилото е временно убежище. Само соколът на духа ни е вечен, честен и неподкупен от никоя земна съблазън. Такава е неговата доживотна награда и присъда…
Минавам често по онази горска пътека с белия камък, ала онзи сокол го няма вече. /Може би кълве звездно просо в далечните облаци?!/
Но перо от соколовите криле е тук. Пазя го. Цял живот пиша и записвам какво ми разказва то за летенето…
—————————————————————————
НЕМЕЯТ ЗЕМЯ И НЕБЕ
Реката се задави от мъка, помъчи се да изкрещи от болка. Повърна кръв и избълбука: „Хора, спрете да се избивате! Вие сте братя! Пожалете децата си! Смилете се над потомците си! Те ще се срамуват от вас!”
Никой не я чуваше. Нашествениците бяха глухи и слепи от злоба. Защитниците - също! Ярост за ярост! „Зъб за зъб! Око за око!” (Всеки със своя бог - християнски и мюсюлмански).
Вятърът - скитник и трубадур - се разплака от съжаление към поредното човешко братоубийство. Сълзите му рукнаха! Ситен дъжд напои земята като надгробна трева…
Само бреговете на реката още помнят гръмовното ехо на военното сражение. Водата нищо не помни. Изтече тя с талазите на времето в дълбокото море на забравата. Един Господ я знае къде се изпари към облаците, за да им вдъхне нови дъждове от надежди.
Моята човешка същност крещи към висините:
„Кажете ми, облаци! Кажете, дъждове и снегове! Кажете, ветрове! Водата къде пося жертвената кръв на толкова много земни братя?”
Немее кръвта на погиналите защитници и нашественици. Немее съвестта на живите им наследници. Немеят земя и небе.
Мълчат и боговете…
—————————————————————————
СЛАВАТА Е ЦЪФНАЛ КАКТУС - МИРИШЕ БОДЛИВО
Старецът седеше замислен на пейката. Препичаше се като котарак срещу похотливите лъчи на пролетното слънце и си мислеше за старото време:
„Не бяха ли твоите клетви за обич изсъхнали съчки, хвърлени в шеметен пламък?!
Език ти на пепел! Язък ти за огъня! Реката на времето завлече и последното въгленче в джендема на илюзиите.”
И ето, че продума тихомълком на внука си, който се беше запилял да играе футбол някъде из чужбина:
„Любовта е приятелски мач между чувствата на двама души с много акълища. Никой не иска да загуби. Но и резултат 0:0 не задоволява нито жената, нито мъжа.”
Почеса се по ухото, където не се виждаше никаква обеца, и добави:
„Не се доверявай на плътските наслади и желания. Плътта е лош съветник. Няма нито съвест, нито срам…”
Позамисли се още малко, втренчи поглед към хоризонта на запад, сякаш се насилваше да надникне чак зад Ламанша. Току рече на другия си внук, който беше възродил неговото име, и припкаше по света да го превзема с писателски талант:
„Времето ни отнема младостта. Цивилизацията ни грабва децата. Ако позволим някой да ни открадне и мечтите, хич да ни няма на този свят! Човек живее за едната гола чест.
Не удушим ли навреме в себе си змийчето на суетата, то ще порасне голямо и ще ни погуби. И дребното червейче похабява най-сладката ябълка.
Няма вечна слава. Има вечен ламтеж. Всеки жив човек се стреми да покори хорското признание и уважение. И славата е като момата и динята - отвънка не могат да се познаят какви са.
Славата хич не е цвете за мирисане. Вони на прецъфтяващ кактус.”
—————————————————————————
И КАМЪКЪТ СЕ ПУКА ОТ ЖАЛ
По твоя път житейски ти какво ли не видя и чу. Цял живот гледа, слуша, чете, писа и разбра: само това, което казва камъкът, е трайно. Послушай гласа на древните руини в Перперикон и Татул, Плиска, Велики Преслав и Велико Търново… Послушай гласа на всички древни руини по ширния свят…
Вярвай на камъка. Неговите думи са вечни…
Възхищавай се на камъка! - Но не за вечността му…
Камъкът само се преструва да изглежда вечен. И той старее. И камъкът се пука от жал за погиналото време: години, векове, епохи. Но има ли си камъкът душа?!
Ти беше пролет, лято, есен - вече си зима. Ще станеш лед и сняг. Всичко по реда си мина. Не ти остава друго, освен сега да си речеш:
„Акълът ти е все момчешки! Дръж се, възрастно момче! Довиждане до… някой следващ твой потомък…
Ще поникне камък и над твоя тленен прах. А от небесата всяка нощ една звезда - душата ти! - все ще се мъчи да го изплаче като песъчинка из окото си.
Радвай се на всеки миг от краткото човешко време. Радвай се на своята душа човешка - вироглавото дете на всеки земен изгрев.
Дръж се, възрастно момче! Добре, че ти не си от камък.”
—————————————————————————
ВОЛНИЯТ ПЕВЕЦ ЧИЧОПЕЙ
Беше Осми март. Градското кръстовище гъмжеше от автомобили и хорска разговорка. Трицветният уличен светофар бе стриктен, дори празнично галантен. Неговите светлини разцъфтяваха като цветове на жълти и червени рози - красив букет за всички жени, запътени по тези улици!
Шумът беше безмилостен като жесток инквизитор. И ето: чудо! Един тъничък гласец прониза уличния грохот с жива мелодия - като от струни на вълшебна цигулка!
Запитах се къде се крие този крилат виртуоз. Потърсих го наоколо с очи.
Открих го чак в клонака на високия кестен сред бели вълма от вчерашен сняг. Бе волният певец - чичопей! Птиче, колкото юмруче на бебе. Ала юмруче на пролетта! След миг чародеят разпери криле - както бебешка ръчица с поздрав към усмивката на млада майка…
Пей, чичопей! Пей на своето кръстовище! Тука сред цветя и сняг се кръстосват пътищата на зимата и пролетта!
Ти не просиш нито зрънце милостиня. - Пееш! Песента е твоят най-щастлив и сладък залък.
—————————————————————————
ПОТОП ОТ ЗВЕЗДИ, ЛУНА И ОБИЧ
Дъждът се втурна из шубрака на един подплашен късен облак и тичешката прекоси хоризонта на вечерта като подгонен заек. А лятната нощ се отприщи от аления залез на деня като буйна вода и заля света с потоп от звездолуние!..
Здрачът посребря - кристален и лек. Дъхти на здравец, рози и босилек! Звънти от чистота и свежест! С ръка да посегнеш - все месечина ще пипнеш! Нажежена огромна жълтица! Наоколо край нея - харман от светлина! Не пламти като ореол край лицето на светица! /В час такъв пророци и светци немеят!/ Жежи като сред бяла жарава в нестинарско огнище! До луна такава звезда не смее да припари, камо ли човек да посегне. Окото му ще изгори от красота!
А щурците пеят ли, пеят!
Златни цигулки омайват нощта. Пеят, та късат струна подир струна! Ронят звезда след звезда от висината.
Какви ти звезди! Бели щурчета припкат по небесната поляна! Стрелкат златни копия в любовни дуели!
След дъжд щурците пеят най-красиво! Дъждовните капки измиват очите им, подмладяват душите им…
Подир дъжд земята земята най-силно жадува за семе; цветята най-силно ухаят за венец; разделените влюбени най-силно копнеят за прегръдки.
Не, не е за всекиго толкоз светъл благодат. - Красотата е жестока егоистка!
Ако не потънеш цял в този потоп от звезди, луна и обич, дважди язък за очите ти! Трижди язък за душата ти!
—————————————————————————
ЗА ОЧИТЕ НА ЕДИН СЛАВЕЙ
Много са прави хората, дето някога са рекли, че „Гарван гарвану око не вади”. Ала още по-прозорливи са и ония, които са добавили: „Но попадне ли му славей, ще изкълве и двете му очи.”
В гората един хилав гарван видя, че друг гарван-юначага е завъртял главата на някаква млада гарга с вирната опашка. Хилавият гарван позеленя от завист.
Изведнъж съзря в близкия храсталак дребничък славей. Той възпяваше любовта. От щастие очите му блестяха като дребничките семки на ябълка.
„Няма любов!” - изграчи свирепо завистливият гарван.
Сграбчи невинния песнопоец право за гушата. Разкъса го с нокти и клюн. Направи го на пух и перушина.
И продължи да грачи: „Няма любов, няма!”
—————————————————————————
ЛУДОТО ВИНО НА ПРОЛЕТТА
След краткия пролетен дъждец вървях като в сън. Краката ми още спяха. С очите си крачех по ниската трева. Тя цялата беше ококорена за поредна клюка с хиляди очички като връхчетата по рогцата на стадо охлюви. Те пълзяха на лов за росни капки. Бяха изплезили рогати езици и плоски опашки. Бързаха през глава, да не ги сгащят та голо събирачите на деликатеси.
Няколко ранобудни пчели се гмурнаха в чашките на червените лалета и изхвръкнаха от там с хихикане, пияни от лудото вино на пролетта. Над тях в синьото небе жужеше слънцето - ален въглен, напръскан с шепа студена вода от най-дълбокия извор на балканската заран!
Аз се сгуших в сърцето си като гълъб в крилете си. Увиснах на бесилката на времето - един трезвен въпрос към днешния ден! Дори вихрушките бяха подвили опашки на завет. Скимтяха като кученца, подхвърлени на непозната улица в големия град, за да станат невъзвращенци за родния си двор…
Още дълго висях на бесилката на времето и тя милостиво не бързаше да стегне смъртоносно своя клуп. Сякаш си играеше с мене на котка и мишле. Бях сънувал децата и внуците си в чужбина.
Проклето да бъде това лудо вино на пролетта!
—————————————————————————
В НЕБЕСАТА НА РЕКАТА
В дълбоката спокойна река плуват няколко ята риби. Преместват се все срещу течението на водните талази и никоя от тях не се загубва из реката, както става с някои овце от стадата по полските поляни. Как го правят, не се знае.
Всичките риби не плуват заедно. Ятото на най-големите риби владее най-дълбоката вода. По-средните риби - се разхождат на средна дълбочина. Дребосъците също си знаят мястото - те се чипкат само в плитчините. По-нататък е тинята. Тя е за жаби и попови лъжички.
Всяко рибешко ято играе във водните талази, както птичите ята се реят в небето. От време на време коремите на най-игривите риби просветват със сребрист блясък - стрелват се като бегли светкавици сред далечни облаци!
Едва ли има по-красива гледка от припкащите риби в небето на реката! Тъй дребни са те, за да повторят ято бели лебеди. И тъй много са те, за да изглеждат бели лястовици.
Онова, за което ме подсещат, не може да се изкаже с думи човешки.
Кой смъртен е усетил радостта на рибите във водата сред слънчевите зайчета?! Кой земен пътник е видял смеха на птиците в небесата на възторга?!
—————————————————————————
ПРОЛЕТЕН ТРЕПЕТ
Под напъпилото дърво в парка пейката пламти от очакване и надежда. Целуват се момче и момиче - влюбени до ушите! В небето - щъркел вие весела спирала. А на дървото - три свраки. Черно-бели запетайки между зимата и лятото в изречението на пролетното слънце.
Врабчета - цяла тумба дечурлига! Тропкат ли, тропкат непозната ръченица пред шепа трохи, подхвърлени от кокалестата ръка на някакъв съсухрен старец. Ако щъркелът целуне жаба, ще ли стане тя принцеса? - Това е въпросът на всяка Божа пролет.
Слънцето потъва чак до пояс в пряспата на белите кокичета. Екстазът му блести - сълза в окото на стара лисица! Защо? И тя е човек. И тя душа носи - пък заварденото грозде все е кисело.
Момчето и момичето не виждат нито врабчетата, нито стареца, а камо ли някаква иронична лисица. И пейката пламти ли, пламти от пролетни надежди. А пъпките по клоните на дървото се кискат и пукат от смях, като ги гледат колко са наивни, и канят щъркела да слезе на земята…
—————————————————————————
СТАРЕЦЪТ И СВЕТУЛКАТА
Старецът се обличаше гърбом към стенното огледало и се преструваше, че хич не го интересува неговият убийствен поглед. Той знаеше, че то отдавна го дебне като коварен убиец на илюзии. Затова не смееше да се обърне към него лице в лице. Опасяваше се, че проклетото огледало ще го застреля в упор, без да му мигне окото от жалост. Наблизо няма някой жив свидетел, за да разобличи престъпника в съда.
В сърцето на стареца пулсираше като малка искрица в мрачна нощ светулката на надеждата, че той все още не е толкова съсипан и грозен като стар рицарски замък, изоставен на разруха.
Ах, тази няма светулчица на надеждата в дългата нощ на битието! Съвсем скоро някой ще я плесне с две шепи, както се смазва хвъркащ комар, и ще се престори, че нищо не е станало.
—————————————————————————
В ПЕЩЕРАТА НА САМОТАТА
Това не ти е гърло на пещера в Родопите. Това е самата самота, братко! Родена е от твоята плът и кръв. Заразена е с вируса на надеждата за едничка благ а дума преди зиналото гърло на пропастта. Тъмнина. Прилепи. Ехо, колкото щеш! Само да не заплачеш, срамота е! Интелигентите крият сълзите си.
Ехо, та звънти! Чуй тъничкия звън! Капките пеят върху пещерните перли. Звездни очички на надеждата. В най-тъмното, в най-затънтеното кътче кънтят капещи капки живот. Белеят остри зъби на чудовища от варовик. Катедрали: сребристи, розови, жълти, оранжеви, изумрудени. Катедрали без свещеници, пред които да се изповядваш. Катедрали без икони, пред които да се помолиш. Красиви - но никога топли! Само хладни. Само ледени. Само тъжни и чужди.
А някъде бучи водопад! Отвесната река на живота бушува и ври. Някъде светлее изход. Устата на деня обещава щастие. Мълвата те чака. Тя, без да й мигне окото, ще те хапне за закуска. И ще те изплюе като сдъвкана клюка…
—————————————————————————
СЕМЧИЦА ОТ СЛЪНЦЕТО
Ти си мислиш, че крилатият певец възпява женски славей. Аз пък думам, че се радва на цветята. Трети казва, че по навик лее трели, за да прави празник на душицата си.
А една шавлива волнокрила чучулига пърха и върти опашка все пред очите на певеца. И чурулика, чурулика, чурулика светло - сякаш семчица от слънцето е клъвнала!..
Неведоми са радостите на любовта.
—————————————————————————
ЗВЕЗДА, КАПНАЛА В КЛАДЕНЕЦ
Дълги! Безкрайни недели - нелепи глухи улици! - нямат изброждане. Щеш, не щеш, все ще се връщаш по всички кривулици, по всички баири от изминатия път на живота си.
Все тези слепи пътеки.
Всички пътища водят Отвъд хоризонта на космическата бездна. Ти си искрица живот сред тези бели отломки от време…
Все тези къдели живот.
Предеш ли, предеш, без да те е учил някой. А тъжната прежда не води към изгрев, към залез навива кълбото си тя. Тъничката нишка изтънява. Изтънява. Никой не знае кога ще избухне кълбото - бомба с доживотен закъснител…
И ти ще се стопиш подобно звезда, капнала в най-дълбокия кладенец на времето.
—————————————————————————
ЗАВИСТТА
Завистта направлява мелодията на настроенията на някои хора цял живот. Таи се дълбоко вдън сърцето им. Без нея те са разстроени и безпомощни.
Така в корубата на цигулка се крие онова невидимо колче, наречено „душица”, което подпира плота под струните. То не се вижда с очи, ала винаги се чувства с душата на човека.
О, не! Нелепо е да се сравнява денонощното стържене на червей дървояд с песента на славей, скрит в клонака на разцъфнал люляк…
—————————————————————————
СТРАСТ ЛЪЖОВНА
Бяха млади. Събра ги страстта на мечтите, желанието и моженето!
Запознаха се на Евин плаж. Вечерта тя му помогна да потърси дъното на любовта. Той така и не го достигна. Продължи да го търси и следващите дни - упорит водолаз. Едва не се удави от престараване.
Тя му се усмихваше с копринена усмивка. Но той знаеше, че подир нея се развява лисичата опашка на една красива лъжа.
Оттогава се изредиха приливите и отливите на много техни желания. Моженето им закъса на морския пристан - уморен пътник, изпуснал последния кораб.
Прецъфтяха техните сладки мечти - безплоден цвят на пролетни праскови, радвал страстта им на вятъра.
—————————————————————————
ПРОКЛЕТ СЕЗОН
Старателният мъж посади дюлеви дръвчета на каменисто място. Когато овошките дадоха плод, той разхапа /вече с протези!/ първия плод. /Кисел, та горчи! Не се хапва!/
Скопен сезон. Живот за боклука.
/Кой ли ще го пакетира на бали, за да го разкарва от град на град из цялата държава, докато намери подходящо безпризорно място за сметище?!/
Дните му са като горчивите дюли: и кисели, и червиви. Вятърът на старостта ги рони. Изкъртва дърветата. А плодът? Никой не го иска. И старателният мъж се озова в най-горчивия сезон от живота си, който продължава вече години време - сезонът на потъването.
—————————————————————————
ОБЛАК
В оранжевия облак на залеза няма дъжд, няма светкавици, нито гръмотевици. Той е красив, ала празен. Изтърбушен и кух като тъничкия вятър над тревите.
Умореният мъж си беше пуснал брада - за да се измъкне от лицето на пригладеното си ежедневно обръснато настояще. Помъчи се да избяга от себе си. Уви! Мислите за миналото време останаха вътре в душата му, както червеи в сърцето на ябълка! Не се виждат отвън, но човъркат ли, човъркат ден и нощ. Когато излезят на яве, оставят тунели в настоящето. Стават пъстри пеперуди. Рояк пеперуди от думи. Безброй пеперуди за смрад…
Далечният облак прилича на червена камила, легнала в пустинния пясък на залеза. Сини плъхове на хладните вихрушки го гъделичкат по корема с дълги опашки от илюзии за утрешния ден.
Залезът бавно се смрачава като сред пустинна буря. Изгряват чевръстите скорпиони на спомените. Звездите с миши очички чоплят право в душата на самотния мъж. Луната е уста на златен тунел в тъмното бъдеще към утрото…
—————————————————————————
ХРАЛУПА
Противният сив залез зее като преметен хамбар по време на жътва след опустошителна лятна градушка.
„Все по-празни стават залезите ми” - мисли си тъжно мъжът.
Душата му е куха.
/Тъй кънти хралупа на горско дърво, в която доскоро е жужал буен пчелен рояк. Някакъв гладен мечок - с нокти и зъби! - е излапал всичкия мед. Прегазил е жълтите пити, тежки от приплод и восък за бъдещи чиркжвнш свещи/.
„Все по-празни стават залезите ми - повтаря си мрачно мъжът. - А изгревите? Те какви са? Само щурците се хранят със звезди от илюзии. Денят е гробище за погинали звезди.”
—————————————————————————
ЗВЕЗДНИ ЩУРЧЕТА
Лятна вечер край реката.
От стоплените небеса се стрелват надолу звезда подир звезда. Безброй щурчета се надпяват с веселия ромон на ричното вода.
Щурчетата са сгушени звезди в тревите. На зазоряване вятърът се разплаква от тъга по нощта. Не виждате ли как блещукат неговите сълзи по земята?!
Сякаш са хиляди очички на щурчета!
—————————————————————————
БЕЗСЪНИЕ
Нощ. Светкавиците бърборят в небесата. Нощуват незаконно със звезди! Какво ли ще се роди от техните ласки? Дъжд или градушка?
За тиха нощ безсънствуват моите мечти.
—————————————————————————
НЕДОРАЗУМЕНИЕ
Общуването между мъжа и жената прилича на зрял пъпеш, разпукан на две половини. И двете му части ухаят привлекателно, и двете са сладки и ароматни. Най-коварното е, че точно по средата им се намира хлъзгавото семе на недоразуменията.
Понякога семето е най-голямото нещастие на природата. Лошото семе не се ли изхвърли на боклука - плодът му ще е урод.
—————————————————————————
ИМПЕРИЯ
Мъжът е завоевател по природа. Обича да преследва крилати мечти. Затова жената непрекъснато го изкушава с една потайна птичка, скрита в пазвата й. И той се втурва да я покорява като царица на велика империя.
Птичка се лови не с огън и меч, а с душа и сърце.
—————————————————————————
НАИВНОСТ
От хоризонта небето се засилва да гони вятъра чак до дупка. А там го посреща изгряващото слънце, учудено като червен червей, току-що пробил кората на златна ябълка.
Пък аз все още бозая от вимето на дръгливата крава на нашенската демокрация млякото на надеждата за по-щастливо бъдеще на държавата ни.
Кога ще порасна, кога???
Ято черни лястовици се къпят сред вълните на изгрева. Кога поне една от тях ще побелее???
—————————————————————————
ДЕТСКИ ВЪПРОС
Невръстно дете пита майка си:
- Щъркелите къде мътят бебетата, преди да ги спуснат през комините вкъщи?
- В курника на петела, дето кукурига нощем, за да събуди майките за целувките на бащите.
—————————————————————————
ЗАЛЕЗ
Слънцето залезе в буренаците на хоризонта. Дали ще стопли там някоя златна кокошка, или черен гарван, зависи от тебе.
Ти си повелител на времето си.
Ти си Бог на своите решения.
—————————————————————————
ОЧИ
Нощта е черна котка. Вижда и в тъмното. Пази се от котешките очи на нощта! Ноктите са нищо пред очите. Само един хубав здрав сън ще избоде всичките злобни очи на нощта. Стига да го имаш.
Звездите на небето са добрите очи на нашите души.
Котешките очи на съвестта виждат и в тъмното. Ноктите са нищо пред очите на
съвестта…
—————————————————————————
ПРОЗРЕНИЕ
Не устата те храни. Храни те окото. Благодари на очите си! Душата говори първо с очите. Чак после идват на помощ устата, ръцете, нозете…
Всичко говори. Славеите. Дърветата. Цветята. Магазинът. Тротоарът. Кръстовището. Реката. Бреговете. Двете чаши червено вино - побрали слънцето и луната, звездите и цялата вселена.
Всичко говори на своя език. Умееш ли да слушаш???
—————————————————————————
РАЗГОВОРКА
„Момче, колко деца имаш?”
„Само четири, бате! Дизелът се повреди вече. Хептен не ще да пали, бате. Аз всяка вечер натискам педала до откат, ама машинката все пъхти на задавено.”
От близкия тротоар две канадски тополки се силят с метлите си да изметат зимните облаци, зъзнещи от студ като длъгнести циганки.
—————————————————————————
РАВНОСМЕТКА
Нашият град мирише на запъртък, от който никога няма да се излюпи жив славей.
Нашите мечти онемяха в бетонени кафези. Ослепяха като настъпени полски щурци, прегазени от грохота на автомобилите.
Нашите щъркели отлетяха като първа любов. Обещаха да се върнат на куково лято…
—————————————————————————
СТУДЕНО
Студено ми е.
Лятото ме огря издалече като звезден дъжд посред нощ. Стопли само очите ми, но не и кръвта ми. Моето лято пак е безморско, безплажно, безгорско, безцветно.
Бог - високо, цар - далеко, народът - стадо. Честито ново Народно събрание! Политиците пак ни измамиха да гласуваме за техните интереси. Наш е само сдъвканият залък в устата ни.
Наоколо продължава да мирише на тиня. Блатото смърди най-силно през лятото на овчедушието.
—————————————————————————
ЧИСТИЛИЩЕ
Денят е тъмният тунел на съвестта ти. В нощта е нейната светлина, в нощта на нейното безсъние.
Когато останеш насаме с ангелите и дяволите в чистилището на своята душа, ще прозреш смисъла на живота.
Само нагонът е вечен. Любовта е прелетна птица. Щом отхрани чедата си, отлита на по-топло място.
—————————————————————————
ДУША
Той продължаваше да приспива своето безсъние с лечебните хапчета на философията:
„И човешката страст е подплашен див заек. Припне ли веднъж, иди че я гони, да я спреш…
Човешката душа е водно огледало! Хем не може да се пипне с ръка, хем не може да се счупи с очи. Посегнеш ли да докоснеш нейното отражение, тутакси се размива.”
—————————————————————————
БЕЗСЪНИЦА
Безсъницата беше досадна. Джафкаше болния мъж като вързана кучка. За да не я дразни повече, той не шавваше в болничното легло с омекнала скърцаща пружина. Плашеше я само с куража, че утре ще се събуди по-здрав от днес.
Едва когато го захапаха щипците на коварната болест, той загърби някои свои сражения. Спря за „временно, докато се оправя”, многото неспечелени битки с кого ли не, все „на ползу роду”. Размисли се над някои прости истини. „Човек цял живот живее между настоящето и спомените си. Те са като слънцето и сянката. От едната страна ни топлят, а от другата ни изстудяват. Няма ненаказано удоволствие.”
„Ако беше пролет - мислеше си мъжът в нощта, - по това време щяха да ечат песните на славеи. А сега - мъртвило. Само кучета огласят простора. Дали не окайват нас, живите, пред прага на мъртвите? Лаят ли, лаят. А пеят, може би? За някой сладък кокал ли? За някоя кучешка любов ли?
Как да ги разбереш кучетата?! И те са като хората. Свят кучешки…”
—————————————————————————
МИМОЛЕТНОСТ
Правейки неволна равносметка на досегашния си живот, той не можеше да се оплаче, че не е жънал успехи в начинанията си, че не е ползвал облаги от властите, че не се е радвал на слава, че не е имал приятели и приятелки, че не е разчитал на бъдещето да удвои всичко това. Винаги се чувстваше полезен за някого, за обществото.
Сега, когато се разболя, осъзна своята голяма заблуда: „Богатство, власт, слава, любов, признание - всичко на този свят е мимолетно. Всеки човек е преходен. Пъстра пеперуда. - Червей с криле, предопределен да снесе яйца за следващия червей. Всеки зародиш е червейче, от което порастват и ангели, и дяволи, и човеци, и изроди…”
—————————————————————————
МЪЛЧАЛИВЕЦ
Той минаваше за мълчаливец. Доста странен човек беше. Направо особняк. Често обичаше да разговаря без думи. Дори когато останеше насаме с най-обичните си хора, не намираше думи, за да приказва. Не ги и търсеше. Говореше само с мислите си. Хората, които не го познаваха добре, често пъти го намираха за горделив, студен, дори надменен. Пък не беше тъй.
Думите се притаяваха в душата му. Не ги пускаше из кафеза им. Сякаш се страхуваше да не ги омърси със самото им изговаряне, когато трябва да изхвръкнат навън из устата му - като бели гълъби, на които предстои да бъдат омърсени, оцапани, опушени с прахта на битието.
Мъчеше се да даде любов на всичко около себе си - на хора, на цветя, на животинки, дори на пчели, мравки и всякакви други буболечки, на които гледаше с една неописуема набожност, макар че беше съвсем умерено религиозен човек.
Понякога приятелите му незаслужено го отбягваха.
Малцина го разбираха…
И той продължаваше да припка насам-натам като работлива пчела. От това бръмчене не му оставаше нито капчица мед, нито друга някоя благинка, освен хорските подигравки.
————————————————————————–
ЛЕКАРИТЕ
Лекарите са големи шарлатани. Никога не казват точно колко ти струва кожата и кой ще я одере за последно. Оставят всичко на другия.
Господ и той е човек. Как да ти отнеме надеждата…
—————————————————————————
МНОГОЗНАЙКО
Старият многознайко Аристотел е рекъл: „Човек се ражда гол и гол умира.” Знае ли той кое е първичното? Денят или нощта? Мъжът или жената? Любовта или страстта? Ангелът или дяволът в нас? Дяволът и той е човек. Повечето дяволи имат слаби ангели. Човешката страст никога не потъва безвъзвратно в отвесната река на живота.
Всичко се преражда.
Само ние сме нетрайни. Другите са вечни.
—————————————————————————
ИЗГРЕВ
Съненият автобус потегли рано-рано и доста време летният изгрев на слънцето се търкаляше пред очите им като червена лисица с дълга опашка. Младата жена задряма още щом седна на седалката до влюбения мъж. Красива. Умна. Интелигентна. Талантлива актриса.
„Няма очи за такава заран - възмути се мъжът до нея. - Гледай бе, гледай и виждай! Гледай и помни за цял живот! На изток: половин слънце! Отгоре: облак. Още по-отгоре, по ръба на облака: застинала светкавица. /Без гръм и трясък!/ Кой разпъна на кръст нощта?!
Зората снесе златно червено яйце. /Но всеки ден не е Великден./ И после дълго денят ще го мъти. /Какво ли ще излюпи моят ден?/ А довечера ще го счупи на безброй златни черупчици. Ще записукат звезди - златни дребни пиленца. Ще пейнат птици. Ще плисне звезден дъжд. Ще рукне звездушка: яйце на славей и чучулига!”
—————————————————————————
ЕЗДАЧИ
Всеки от нас е ездач към Рая.
Ездачите са два вида. Едните кретат като самар върху гърба на куцо магаре.
Другите препускат на бял кон, за да ги брулят всички ветрове. Те още от деца се опитват да съберат в едно небесната дъга на деня и лунната пътека на нощта. Наивността и практичността се бори в душата им непримиримо. Както южен и северен вятър, преди да завали сняг…
—————————————————————————
ЖИВОТЪТ
Човек живее едновременно най-малко четири живота. Първо: настоящия, с действителните събития. Второ: миналия, със спомените. Трето: бъдещия, с мечтите. Четвърто: историческия, със собствената преценка на събития и факти. Като четири будни разклонения на една голяма река тече той, човешкият многостранен живот.
Първият поток на живота ни е най-широкият, най-пълноводният. В него бълбукат тежко талазите на нашето ежедневно настояще. Той влече и пяна, и тиня, пясък и камъни…
Вторият поток мъкне вълните на спомените ни като трупове на изкоренени дървета, стъбла на мъртви и живи треви…
Третият поток бърза през проломите на битието да забие порива си в хоризонта. И все не достига докрай. Пред него се изпречват все нови цели, желания, възможности, препятствия…
Четвъртият поток влече като разчупени пролетни ледове исторически факти от миналото на нашата нация: надгробни камъни, папируси, икони, кръстове, монети… Тракийски гробници и могили…
Ала нищо не можеше да се сравни с усещането ни, когато нагазим в потока на своите спомени. Там се щурат толкова стари вини. Едни: дребни пъргави рибки. Други - цели акули! Искрят зъбите им! Ще те разкъсат за едната хубост.
—————————————————————————
ЗАКЪСНЯЛА СРЕЩА
Надвечер случайно се срещнаха на улицата. Пръв поздрави той. Тя отвърна изненадано. Замълчаха. Стъписани пред пропастта на изминалото време! Побелели хора, пък душите им - свенливи пубертети!..
На него срамотно много му се ще да си побъбрят. На четири очи и четири нозе между четири ръце и четири стени. Ама де го този кураж, де го сега?!
Тя го гледа иззад тежките си очила плахо. Гугутка насред тротоара, готова след миг да отлети! Преструва се, че иска да избяга от потайното му желание да я захлупи в шепите си.
Очи - ненапълнени. Уши - ненаслушани. Душа - ненаситена! Ръце - вързани с белезници от спомени и предразсъдъци…
Разделиха се набързо. Тръгнаха подир своите бели надежди за нова случайна среща. Момче и момиче, подплашени от дългата нощ без никакви забрани.
—————————————————————————
СЮИТА В КОПРИВАТА
Априлският ден се беше поуспал в хладната заран, но вече се препичаше като котарак на благите слънчеви лъчи. Отвсякъде откъм свежите листа на дъбовите корони из младата гора се разнасяха птичи песни. Не бяха на славеи, а на някакви други птици. Дълго време се взирах в клонака на високите дървета, но никъде не забелязвах певците. Сякаш ми се присмиваха като малки палавници в детинска игра на криеница.
Изведнъж проумях за какво им служат крилете на птиците. Те не са им дадени от Бога само да прелитат насам-натам и да търсят храна, а за да опазват песните си. Така е и с нас, хората. Ако нямаш душа, с която да летиш към красотата, хич да не ти дават криле! - Само ще ги хабиш, за да се валяш в пепелта на самодоволството си като тромава кокошка…
Сепна ме мечешки глас:
- Виж как си надрусах цели две торби с гъби!
- Аз пък си напълних цялата душа с птичи песни…
Наблизо зеленееше туфа от коприва. Накъсах с голи ръце няколко стиски - не усетих никакво парене. Из копривените листа пърхаха крилете на птичи песни. И аз полетях към дома си с нестройната им пролетната сюита.
—————————————————————————
БОДЛИВО ЦВЕТЕ
Малчуганите се щураха из тревата на тихата полянка. Тя беше напръскана с няколко шепи сини небесни капчици, ръснати небрежно от палавия слънчев вятър на топлата заран. Тук-там се жълтееха веселите слънчица на цъфнали глухарчета. Сред тях стърчеше рошав стрък на една паламида и сякаш надменно се присмиваше на другите треви за техния дребничък ръст.
Наблизо три млади майки радостно показваха на своите малчугани само незабравките и глухарчетата. Боязливо пазеха децата си от красивите синкави цветове на паламидата, защото цялото растение беше в бодили. Ако минеше от тука някой агроном, той сигурно щеше да отскубне набързо паламидата: „Махнете го този бурен! Дори животните не го харесват за паша.”
Изневиделица отнейде долетяха пет-шест пъргави пчели. Хич не погледнаха разглезените незабравки и глухарчета ниско из треволяка. Бързешком се сборичкаха с радостно жужене из ароматните цветове на паламидата, за да събират нектар за мед…
Полска паламида - трева избягвана и мразена. Цвете, което малцина харесват. Тревопасните я презират, защото знае своето място под слънцето и пази цветовете си с бодили.
Бодливата истина крие мед само за избрани.
—————————————————————————
РОЯЦИ ОТ СПОМЕНИ
Не е лесно, хич не е лесно да си в ковачницата на щастието…
Докато беше съзряващ юноша, той всеки ден се взираше в своите мускули. Гледаше щастието само отпред - в лицето. Виждаше го скришом. Срамуваше се някой да не забележи неговия сластен поглед. По цели нощи скитосваше по седмото небе на своите невинни мечти и виновни сънища!
Порасна. Възмъжа.
Започна да гледа щастието право в балкона с напъпилите пъпки на цветята. Те започнаха да му миришат не само на пролет, а и на грях.
Търкулна година след година.
Ах, какви години! Хич не бяха за изпускане!
Разбра, че щастието не е само туй, което изглежда в лицето и балкона.
Изтъркаля още години.
Лицето на щастието неусетно посърна. Цветята на балкона му увехнаха. Взеха да миришат не само на есен, а и на сняг.
В такова време е тъжно да си в ковачницата на щастието.
Сега той гледа щастието все изотзад - по наковалнята. За посягане е късно. За спиране е рано. Каквото е чукано - изчукано. Останало е само ръжда и сгурия от нажеженото желязо.
Наковалнята и тя разбира от чукове. От всеки чук шедьовър не чакай!
А пчелите на спомените му жужат, ли жужат денонощно! Рояк след рояк. Молят своята майка-царица да не бърза да ги води към Рая с големия мед и малкото жило… Няма нищо по-коварно от пчелите на спомените. Ще те ужилят, баш когато най-малко очакваш.
Пък щастието вече е зад изгрева…
Едно далечно момче бърза босо по утринната роса, за да зърне скришом неговото лице. А в мечтите му - две слънца пърхат на балкона…
—————————————————————————
ЗАВИСТТА
Завистта направлява мелодията на настроенията на някои зли хора цял живот. Таи се дълбоко вдън сърцето им. Без нея те са безпомощни. Приличат на разстроена цигулка, в корубата на която се крие онова невидимо колче, наречено „душица”, което подпира плота под струните. То не се вижда с очи, ала винаги се чувства от душата на човека, който слуша музиката.
О, не! Нелепо е да се сравнява денонощното стържене на червей дървояд с песента на славей, скрит в клонака на разцъфнал люляк…
—————————————————————————
БЛАГОСЛОВЕНА ЗЕМЯ
По среднощните странджански улици е тихо. Внезапно си е заминал празникът на поредния неделен панаир - сръчен крадец на бижута и надежди. Сред всеобщата залисия никой не го е забелязал как се е изсулил из края на града. Бързешката. Гузно и тъжно. На изпроводяк не е казал „благодаря” на домакини и пришълци. С никого не си е взел довиждане. Хукнал без ръкостискане, прегръдки и целувки за сбогом. От бързане дори и букет цветя е забравил да си откъсне.
Празниците са неблагодарни гости на делниците. Глезят се като вироглави деца с родителите си. Не пазят никакъв ключ за завръщане.
Точно в полнощ е пристигнал съвсем непознат нов гост. Понеделник - денят на мечтите и надеждите. Пеша е дошъл. Тук влакове не минават.
Странджа планина. Райски кът. Само на хвърлей от плажове с чайки - белите ангели на Черн море. Царство на вековни трепетлики. Империя на горди орли. Гнездище на влюбени славеи. Южен бивак на северни лебеди. Нестинарско огнище за родолюбиви българи…
Ето я цяла България, отразена в окото на капка утринна роса! - Земя на предела на надеждата. Гиздава възрожденска къща на калкан. Мъничка България, отразена в окото на капка утринна роса. Пъстра калинка на рамото на Европа…
—————————————————————————
РОДОПСКИ РОМОН
С тебе сякаш лежим върху половината покрив на съседната родопска къща. Сградите пъшкат, възкачени една връз друга. - Стари костенурки, които се чифтосват пред очите на ширния кър.
Сън ли? - Никакъв го няма! Цяла нощ не мигнах. Все очаквах, че нещо сладостно ще се случи. Усещах го с кожата си. Усещах го с душата си. То струеше от всякъде - галеше ме като мекия ромон на горско ручейче.
О, дивна заран!
Беше зеленият пролетен вятър. Беше твоето слънчево събуждане. Беше моята надежда, че не сънувам тези мигове.
Ощипи ме! - Да повярвам, че си истинска! Ще стана златна песъчинка в ручея на времето с тебе. Хайде, гребни ме с твоите шепи. Дарувам ти всичкия златен кяр, който се таи в душата ми.
Хайде, запей ми пак сладко и хубаво! Ти сигурно си зачената на Зареница край бистър чучур на родопско изворче…
—————————————————————————
ПИСЪК НА ОРЕЛ
Кроткият дъжд в планината валя повече от час! Валя в очите ми. Валя в душата ми. Едва не я удави в тази балканска красота. Не беше дъжд, а песен!..
Покрай шосето шават ли, шават капнали борови шишарки. Приличат на грамадни мравки по мравешки път из треволяка. Закъде се кипрят те? За кълнове в земята, или към огъня на някой груб човек?..
Шишарките са отронени перли от високите корони на боровете. Внимавам къде стъпвам, да ги обидя! Не се гази с крака стремежа да се възроди висината.
Пък душата ми се рее високо в небесата с криле на царски орел. А долу - в треви и цветя - цъфти роса. И блестят в росата ту сълзи, ту капки кръв от толкоз много рани и толкоз много радост.
И над цялата околност все ечи, ечи гладък писък на царски орел. И в радостния час неволно си мисля:
„Сякаш това е писъкът на моето детство, вопълът на моята младост!
Не е китка за мирисане цветето, което първом не се подушва от очите ни. Ако една любов на младини не ти запали чергата навреме, по-добре я забрави! Тъй мижав въглен се заравя в пепелта на ежедневието.
Добре си, докато чуваш как бие камбаната на часовника. Лошо е, ако ритнеш камбаната на черквата”.
Отнякъде из гората се пръква черно куче с отхапана опашка и тръгва все покрай мене. Дали не ме кани на гости при своята млада стопанка? Същински черен дявол! Сякаш ме подмамва да го хвана за опашката…
А змийчето на едно вироглаво поточе се вие току пред краката ми и се гърчи като реката на времето. И аз се пазя да не цопна в него с двата крака.
—————————————————————————
СБОГОМ, НАЖЕЖЕН КИНЖАЛ
Очите ти хич не се задъниха от гледане. Вторачиха се в наслади и страсти луди. И още са петимни за виждане под кората на плодовете.
Ушите ти все не се напълниха със слушане. Душата ти все не се насити на добро и лошо, на възходи и падения…
Какво още искаш ти? Животът вече те пъди като ненужно вярно куче, което повече няма какво да пази от крадци и разбойници.
Сбогом, момче! Ти вече научи същността на битието. И най-коравият юмрук на всеки мъж омеква като нажежен кинжал пред двата пръста на най-слабата жена.
Сбогом, момче! Подари ми още сън! Подари ми всичко отново!..
