НАМИКО

Тoдор Коларов

електронна книга

ИСТОРИЯ-РЕТРО ОТ АРХИВА НА ЗАБРАВЕНИТЕ КРЪСТОПЪТНИ ВРЕМЕН 

1. В АТЕЛИЕТО се слизаше по четири стъпала, наядени от времето, из ъглите им зеленееше плесен. То заемаше приземния етаж на полупаянтова и преждевременно грохнала къща, струпана от спекуланти след Общоевропейската война на бърза ръка и как да е. Прозорците й бяха ревматично разкривени, втренчили слеповатите си стъкла в улицата, по первазите им се кипреше мушкато в чирепи. Табелата чезнеше върху мръсножълтата стена досами тротоара, но ако безделникът, докато се влачи по улица „Криволак” и от нямане какво да прави си зяпа в краката, имаше шанс да я открие: 

Ателие „Паризиен”

на Сийка Хаджи Канева.

Мъжки ризи

Този шанс се усмихна на Тифа, така да се каже, в доста критичен момент - трети ден кръстосваше града без пробит гологан в джоба, притъмняло му от глад, без сушинка над главата си, където да се приюти. Засега я криеше под мека шапка - някога изглежда е била борсалино, съдеше ли се по широките й поли, ала мазнината и лекетата по нея, лентата от избеляла коприна и затепания с прах филц, тук-там прогорен от цигара, я лишаваха от подобни претенции. Тифа попипа мръсната си яка - тя се крепеше с копче отзад за онова под сакото му, което той величаеше за риза. Тази яка (1) бе единствената все още годна за употреба вещ в неговия тоалет и това лесно би могло да се установи, стига да имаше как и къде да я свали и да я изпере.

Табелата бе ръждясала, през боята избиваха кафяви петна и обезобразяваха буквите, и без това покрити с засъхнала улична кал - фирмописецът ги бе изрисувал във винено-червен цвят, порядъчно посърнал вече, свидетелстващ за неблагополучие. Тифа отново прочете: „Ателие „Паризиен” на Сийка…” и избъбра под мустачките си а ла Шарл

Буайе (2):  „Какво пък, защо да не опитам, за опит пари не вземат…”

Той храбро се спусна по стъпалата.

Бе късен предиобед, слънчевите зайчета, които заран след изгрев по недоразумение се оказваха в ателието, бързаха да поправят грешката си и незабелязано се примъкваха към прозореца, за да избягат навън. Пиринченото звънче над вратата се обади със сладък гласец: „Дзън-дзън!…”, и докато Тифа присвиваше очи да привикне към полумрака, иззад завесата насреща му се показа жена

- Добър ден, госпожице! - поздрави я и оголи в усмивка редките си почернели зъби, галантно приповдигнал борсалиното. - Моите почитания!

Той се усмихваше, според личните си представи за учтивост, прибрал пети и с закопчано сако - да скрие покрай ризата и плачевното си дередже. Затършува из ателието с очи на вехтошар, надушил сделка. „Скапана работа - прецени мислено Тифа, - ама човек, когато няма риба…”

В стаята под прозореца стоеше крачна шивашка машина „Сингер”,  покрита с тънка пелена прах, правеше компания на два стола , чиито крака бяха притегнати с тел. В единия край срамежливо се бе сбутала кръгла масичка за парцалясалите модни журнали, а огледалото с олющена амалгама и по кьошетата с образите на Дъглас Феърбанкс (3) и на вече упоменатия Шарл Буайе, изрязани от кориците на илюстровани списания, имаше задължението да придава шик на мебелировката.

- Какво ще обича господинът? - запита госпожицата, както безпогрешно бе отгадал Тифа.

- Каваков!  - представи се господинът. Ръцете му прилежно се изпъваха покрай шевовете на панталона. - Едно въпросче, ако позволите, госпожице?

-  Да чуем, господин Каваков! - полюбопитства тя, макар в общи черти да се досети накъде ще подхване господинът.

-  Ателието работи ли на кредит?

-  О! - възкликна шивачката със съжаление. - Туй не можем да си го позволим. Имаме задължение към доставчика ни… Леон Мизрахи и Сие. Представителна фирма, трябва да признаем, не бихме желали да изгубим благоволението им.

Тифа изруга наум. „Мамицата им и чифути, чак и в това мазе да се намърдат!” - рече си със злоба. Той зримо усещаше присъствието на доставчика Леон Мизрахи - тлъстичък, със шкембенце, провисил златен ланец на жилетката си. Ланецът подсказваше за наличието на джобен часовник, златен, естествено, какъвто господинът Каваков, уви, нямаше.

- А по изключение? - подкупващо подпита Тифа. - За сирак от Балканската война, временно в невъзможност…

Госпожицата се зае да обследва сирака от Балканската война. Тифа бе измършавял от дълговременен  глад и плебейска участ, с охтичаво хлътнали гърди и провиснали рамене. Лицето му - землистожълто, злостно надупчено от сипаница, която не бе изцедила ни сълзица милост - и тия му очи, изскочили като на зъл грешник, зърнал Рогатия, отблъскваха от пръв поглед.

Даже мустачките, взети на заем от киноекрана, с условности и само отчасти го приобщаваха към цивилизования свят. Носеше сако от чужд гръб, с издути залъскани лакти. Панталонът пък бе от друг предполагаем костюм, модел катр сезон - можеше с гаранция да се допусне как сирака е ограбил гардероба на пътуваща театрална трупа, която едва е свързвала двата края.

Истината се навърташе някъде там, ала в тоя миг госпожицата не държеше твърде на нея. Другото, същественото - то я застави добре да си направи сметката начаса, докато не е късно - бе появата на мъж в мазето, където само влагата й бе съквартирантка и  заселяваше стените.

- Ама, господин Каваков… - опита се да му откаже госпожицата, прехвърляйки в ума си за и против, - ама, господин Каваков, как да ви кажа…

Тифа ненапразно пропиляваше нощите в комарджилък, сред тестетата белязани карти. „Е, госпожице - рече си с облекчение, - туй блъфа го остави на мене!”

- Да ви заложа пръстена си? - щедро й предложи сирака. - За да не възникнат съмнения… Вместо залог…

- Не, не, моля ви се! - възпря го госпожицата, но Тифа се оказа ловък, измъкна пръстена от лявото си кутре и й го подаде.

Сийка Хаджи Канева смутено пое ювелирното изделие. Златарят  бе отлял образа на Мефистофел от жълт метал с неустановено потекло - тарторът имаше открито порочна усмивка и в очните му кухини коварно искряха огненочервени камъчета.

- Оригинал, германска изработка - излъга Тифа. - Дубле… С рубини…

Той страшно се слиса, когато почувства да го сгризва нещо като съвест - лъжата му, допустима за сергиджии по селските сборове, не прилягаше на кавалер с маниери.

- Не мога да приема, господин Каваков! - възпротиви се госпожицата. - Толкова скъпа вещ…

-  Защо? - учуди се Тифа и този път бе искрен. - Разпознавам честните хора, госпожице, имам ви доверие…

Такъв изблик на благородство целеше да удави колебанията на госпожицата и както очакваше Тифа, тя кажи-речи склони. Навън, оттатък къщите, свадливо пропищя свирката на каучуковата фабрика на братя Делибоневи и по тротоара жените от тютюневите складове затрополяха с налъми - подтичваха нервозно, гълчавата им бе накъсана, подхвърляха си на крак туй-онуй, охаха, чумосваха и отминаваха.

- Ах, господин Каваков - подсещащо изрече госпожицата, - не знам какво да ви кажа!

Макар напредналата  възраст да й личеше, Сийка Хаджи  Канева бе с изправена осанка,  имаше девичи гърди и все още меки, гъвкави движения. Коварно плъзналите паяжинки по лицето, в крайчетата на устните и под очите я издаваха за пропуснатото време.

Госпожицата воюваше срещу времето с крем „Нивеа” и френска пудра „Мон плезир”, налагаше си и жур по скулите, с дискретност, да минава за румянец. Издаваха я разочарованието и развенчаните самоизмами, стаени в погледа й, тъжен някак, въпреки любвеобилното му излъчване. Искаше й се да забрави как наивно бе очаквала ден след ден звънчето да се обади и пред възхитения й взор да застане Дъглас Феърбанкс, дошъл да си поръча риза в ателие „Паризиен”. Той щеше да оцени достойнствата й на модистка с вкус, привлекателна при това, скромна и от добро градско семейство, западнало поради Голямата криза и зла съдба. Джентълменът, от чиято усмивка би могло да се ослепее, щеше да я изведе от мазето и оттам нататък започваше истинското летоброене за госпожица Хаджи Канева по баща - с цветя, музика и любов, то се знае, където сън и действителност ще си приличат като две бисерни капчици роса.

Дните обаче си течаха, джентълмените - от разсеяност вероятно - подминаваха ателие „Паризиен”. По наядените му стъпала се спущаха най-вече овдовели чиновници от популярната банка, съда и адвокатските кантори - плешиви, с евтини костюми конфекция, взети на изплащане от представителните магазини на Леон Мизрахи и Сие. Те дълго се пазаряха с госпожицата, ровеха се дотегливо в предложените им платове и десени с придирчивостта на данъчни агенти, тършуваха из модните журнали, за да поискат накрая да съперничат по ризи на лорд Чембърлейн срещу жалките си сто-двеста лева.

- Ателието ви ми го препоръчаха… - плахо вметна Тифа. - Изискани господа… Каваков, викат, за да си елегантен, само в „Паризиен”…

Изисканите господа, дето имаха вземане-даване с него, можеха да му препоръчат от чие пране на въжето да отмъкне риза, но той не страдаше от жажда за откровеност и спести подробностите.

- Ах, господин Каваков, не бих си простила, ако ви огорча! И аз съм сирак, знам какво е… - промълви госпожицата.

- И вие ли? - удиви се Тифа, в интонацията си вложи и съчувствие, и печална радост от срещата със сродна съдба, и упрек към живота, толкова жесток и към двамата. - Самотна душа като мене, кой би предположил!

Те стояха един срещу друг, отдадени на самосъжаление. Тифа дори с горест поклати глава - няма какво да се прави, значи, ала трябва да живеем все пак, пък каквото Господ отреди.

- Ами тогава, госпожице - рече, като заотстъпва към вратата, - ще намина след обяда. Бих ви поканил на ресторант, но… сама разбирате. Предстои да постъпя на служба и тогава Каваков ще има лице да ви се покаже. А засега…

Госпожицата възпиращо вдигна ръка:

- Стига да не ви обиди, господин Каваков… За обяд съм сварила боб, по манастирски, с джоджен и лютиви чушлета…

- О, не, не! - отклони поканата Тифа, както изискваше приличието, макар червата му шумно да се възмутиха от безочливата му фарисейщина. - И без това ви досадих, как бих могъл…

На дама, въпреки скрупулите, не е прието да се отказва. Минути по-късно самотната душа Каваков така сърбаше и мляскаше, че изкуството му като нищо би събудило черна завист у файтонджиите на пиацата.

Госпожица Сийка Хаджи Канева умислено бъркаше в боба и изпод очи изучаваше образа на госта. Не е Шарл Буайе, тъжно установи тя. Модно подкастрената растителност под носа на Тифа не прикриваше изпечения нашенски галфон.

От девичите й гърди се откъсна въздишка.

По тротоара покрай прозореца се запретърчаха вестникарчета, подгонени сякаш от градските стражари.

-  „Утро”, „Зора”, „Заря”! - крещяха вестоносците. - Германия във война с Полша!… Първи победи на вермахта!… Веестнициии, молииим!…

Позалъгал вълчия си глад, самотната душа Каваков трудолюбиво стържеше с лъжица по чинията.

2. КЪЩАТА бе недвижима собственост на Кирачо и Кица Керини. Движима те нямаха. Кирачо всъщност получи съборетината за зестра - прекалено млад бе тогава, алчен, нетърпелив, и от гешефти отбираше толкова, колкото и от арабско писмо. Направи си сметката без кръчмаря, за кутсуз, защото кръчмарят Тасо Велешки, собственик на пивница „Бавария” и на грозна дъщеря, аламинут оцени недостатъците на напористия мераклия да му яде парите. „На мене ли тия - злорадо си каза Тасо, докато през присвитите си очички следеше напъните на Кирачо да се спазарява като на говежди пазар, - на мене ли тия, бе, кучи сине!” И преди още зетят му да се угади, преметна го с дъщеря си, а сетне и с къщата - приписа я на младоженците за съвместно ползване, но като собственост на дъщеря му.

Сделката излезе ялова, и Кица Керина между другото. Това мъжът й го установи с досада и се пишманеше, самообиждаше се с долни прозвища и се мяташе, образно казано, в примката на брачния договор, където грубо, по кръчмарски, му показваха среден пръст.

Кирачо Керин не бе борческа натура. Заядосва се, ядосваше се чак до Голямата икономическа криза, накрая взе и плю - върху гадната мутра на тъста си, който с хихикане го посрещаше и с „Как си, бе, кучи сине?…”, върху съпругата си Кица, сплула се от мързел, и на амбициите си да прави пари.

Кирачо не знаеше как се правят пари и по тази причина предпочете да чака кончината на кръчмаря. Изгледите не бяха утешаващи, Тасо Велешки боледуваше единствено от лакомията да трупа пари. Зетят му, докато чака, опитваше на борсата чат-пат, навъди ценни книжа от какви ли не акционерни дружества - след Общоевропейската война те никнеха по-обилно и от троскот. Кризата обаче изяде до стотинка всичко ценно от книжата му и той сериозно заобмисля да тапицира нужника в двора с пропадналите акции - напук на късмета си, за поука, пък и да не му духа зиме, докато клечи.

От последното сгромолясване нещата не се промениха кой знае колко, само дето Кирачо стана предпазлив в живота като единак, кога се навърта край нечия кошара. Купи  си сламена гарсонетка, гети и папионка на сини точици, бастунче с кокалена дръжка. Отпечата  визитна картичка: “Кирачо Керин - рентиер”, и безмилостно убиваше предиобедите  в кафене “Жокей-клуб”.

Единствената рента семейство Керини получаваше от приземния етаж, сиреч от шивачката на мъжки ризи Сийка Хаджи Канева. Наема прибираше хазайката, двеста и петдесет лева в аванс преди началото на месеца. Кица скриваше парите, после с наслада наблюдаваше изпод очи бездарните опити на рентиера Керин да се добере до рентата. Той ровеше из долапите и раклите, пребъркваше къщата до темел - правеше го чисто, с ловкостта на професионал, на агент от криминалната полиция, без дори да засегне паяжините и праха, наслояван още от деня на сватбата им. Кирачо водеше наум словесна престрелка с жена си, докато ровеше. „Ще криеш, А?… Ялова баварска краво!… - подхващаше дебата, без да изпитва омраза, ни ненавист. - То аслъ това ти са преживяванията, кръчмарска пиявицо ниедна!” Подбираше все изтънчени изрази и понеже тя не го чуваше, възхищаваше им се в самота, макар след всяка престрелка да се оттегляше победен - рентата оставаше ненамерена.

В двора на къщата, скрит от улицата и любопитството на съседите, имаше кладенец, заобиколен от олеандри в газени тенекии, два-три хилави кипариса и лехи с лалета, зюмбюли и латинки. За Кица Керина това бе лятната й градина, където правеше слънчеви бани край кладенеца - по препоръка на „Вестник на жената”, като доказано средство срещу безплодие. Рентиерката слизаше гола до кладенеца, разстилаше черга и лягаше върху нагретия от слънцето плочник. Телесата й, отпуснати и склонни към затлъстяване, проявяваха инат и не хващаха тен - Кица си оставаше бяла като тесто и с гъбеста кожа, нападната от целулит.

Кирачо се прибираше по обед от „Жокей-клуб”, намираше я заспала по очи върху чергата. Дантелената покривка, която плетеше на две куки от медения си месец насам и без изгледи за скорошно завършване, лежеше скупчена до главата й. Рентиера дълго наблюдаваше тази глава, изрусена при фризьор и обезобразена с трайна ондулация - приличаше му на зелка, оходена от зайци преди ранните слани наесен. „Леле, каква гадна крава - мислеше си Кирачо, кисел до погнуса, - леле, какви развисени меса!” Мухите, по неизвестни причини, не кацаха върху заспалата плетачка на дантели. Този факт му даваше повод за научно-философски размишления. „Какво нещо е природата! - казваше си. - Уж мухи, уж без разсъдък, пък не кацат!” Той следеше хаотичните им полети, „Страх ги е сигурно да не се отровят…” - заключаваше убеден, че е разгадал природната тайна. Сетне се покашляше:

-  Кицо, айде, ставай!… Обед!

- Въх, кога станало, пущината! - понадигаше се кравата с пъшкане. - Задрямала съм, без да усетя…

-  Задрямала си, а дворът отключен! - укорливо изричаше Кирачо. - Ще влезе някой да те види и ще ми опетни реномето…

- Я, хората си нямат работа като тебе, та ще се скитат по чуждите дворища! - възразяваше жена му, докато ставаше. - На твойто табладжийство ако му викаш реноме…

- Да не си посмяла! - крясваше Кирачо, размахал бастунчето с кокалената дръжка, издялана като глава на жребец. - Борсовите гешефти с хора стават, в общество!… Много ти отбира кръчмарската куфалница от гешефти!

- Тя твойта като отбира, затуй гешефта ти днеска е локум на клечка! - слагаше го на мястото му Кица, повлачила чехли към къщи. - Или си паднал? Пак са те тупали на табла, сега на мене си го изкарваш…

За таблата тя, естествено, беше права. Локума повечето го плащаше Кирачо, защото, както се оправдаваше пред кибиците в „Жокей-клуб”, предиобеда не му излизал зар. Не си правеше труд да го обяснява на Кица, кравешкият й мозък не би могъл да усвои тънкостите на табладжийската стратегия и тактика. Стратега тръгваше след нея, както Сократ са го отвеждали при чашата с отрова  -  в мълчание и с гордо вдигната глава.

Между манджите на баварската крава и чашата на Сократ разликата бе в това, че на древния мъдрец му провървяло повече, отколкото на рентиера. Кирачо хвана язва от яхниите и гювечите на жена си, от години го изтезаваха киселини, жлъчката му хронично минаваше през адски мъки - йезуитите биха дали мило и драго за такива изискани инквизиторски методи като на Кица Керина, с гарантиран краен успех.

Този ден по обед Кирачо се върна с накривена гарсонетка, подсвиркваше си, в ревера му бе забучена бяла хризантема. Рентиера носеше сако на едри черно-бели карета с рамене на Джони Вайсмюлер (4), въпреки че язвата го бе докарала до състоянието на Махатма Ганди (5). Панталоните, цвят меланж, имаха тънки кафяви райета и бяха в тон с мишите гети и с белите шпиц-обувки. Накъсо, както си въобразяваше Кирачо, него по нищо не биха могли да го отличат от кой да е член на английските клубове, освен дето не знаеше ни бъкел английски. Той си подсвиркваше със задоволство - покрай победите на германския райх в Полша, и на табладжията му провървя днеска. Осъществи успешна настъпателна операция, яде три локума, пи съответно три студени води и бързаше към къщи да вдигне кръвното на баварската крава.

- Кицо! - викна триумфиращ още от пътната врата. -  Германците им видяха сметката на поляците!… Кицо!

Ала Кица я нямаше  между латинките, олеандрите и кипарисите. Денят слънчев, горещ, тъкмо да си пече яловите кълки - озадачи се Кирачо, - а я няма! Той нахълта в антрето и покрай обичайната воня на непометена къща в носа му го удари  мирис на загоряло.

- Кицо! - извика, запътен към кухнята. - Кицо, край! Германците…

И спря насред дума.

Кравата възбудено разбиваше яйце в супника, яйцето бе станало на пяна, а тя удряше с телената разбивачка, многозначително стиснала устни. Беше се случило нещо по-важно от германските победи над нещастните поляци - ондулираната зелка кимна към пода.

- Онази - изсъска Кица, - долната, докарала си мъж!

- Какъв мъж? - глупаво попита Кирачо.

- Е, какъв, какъв! - тросна се тя. - Знам ли какъв!… Мъж!

Рентиера не повярва, изрече със съмнение:

- Ами! Мъж! В тия трудни времена кой е луд да се хваща със стара мома без зестра! Гола е като циганка-вретенарка…

- Абе, може и да е вретенарка, ама при нея живее мъж! - отсече Кица. - От неделя време насам, сама го видях. Мяза ми на апаш един такъв… Измъкне се от мазето и се оглежда, оглежда се, сетне хване покрай дуварите, гаче ли се бои да го не видят.  Изпрала му беше дрипите и  нощеска ги сушеше  по тъмно. Ако не излезе апаш, та на!…

Кирачо не отговори. Вместо да вгорчи обеда на кравата с трите си победи в „Жокей -клуб” и така да завоюва и четвъртата, решаващата, вместо да я информира за текущите световни събития - той обичаше да й демонстрира начетеност, осведоменост, връзки с обществото и значимостта си в обществената среда - рентиера разсъждаваше. Мислеше. Прехвърляше си наум възможните изгоди от новината, особено във финикийски знаци.

У играча на табла се зародиха варианти за нови победи.

- Ще й поискаме наем за мъжа - предложи с императивен тон, - длъжна е да плаща! Всеки знае така, да си докара мъж и да не плаща…

- А ако откаже?

- Как тъй ще откаже! - възмути се рентиера. - Закон има в това царство, ред има, не може да откаже! Ще я предупредим да му попълни адресна карта на живущ постоянно или временно и после ще плаща, къде ще иде…

- Онзи апаш ли е, тя няма да попълни!  - рече Кица.

Кирачо се изсмя с превъзходството на римски пълководец, талантливо предвидил ходовете на врага:

- Не попълни ли, тогава ще плаща, колкото му поискаме! Ще плаща да мълчим, щото, разчуе ли се…

- Ами, ами! - възпротиви се Кица. - Хич ми не трябва апаш вкъщи, да си имаме вземане-даване с полицията, дума да не става!

- Ти туй го остави на мъжа си! - тежко произнесе Кирачо. - Имам нюх за парите, знаеш ме…

И внушително затегли с клюнестия си нос. Смръкна, изкряка стреснат:      

- Кицо!… Бързо!… Гори!

Кица паникьосано се хвана за ондулираната зелка.

- Въх!… Божке! - проплака с предчувствието за умряло. - Мусаката!…

Кирачо Керин изруга, плю и междувременно усети как киселините в стомаха му се втурнаха към разрушителното си дело.

3. ПОДПОЛКОВНИКЪТ от полицията Еремия Ризов, околийски началник, гнусливо разглеждаше белите си ръкавици. Той току-що бе водил задушевен бащински разговор с неколцина гимназисти, след което стражарите ги отведоха  в мазето на околийското управление да поразмислят над напътствията му.

Гимназистите - млади-зелени, си излязоха с виолетови търкала под очите, с разбити носове и сцепени устни, бухнали като от бакпулвер. А духовният им баща Еремия Ризов приключваше рекапитулацията: няколко позива, изписани от анонимна ръка, няколко яки шамара - тях той присъвокупи към напътствията, за повече убедителност - и бели ръкавици, съсипани от кървите на гимназистите. „Кекаво поколение! - отсъди с презрение околийският. - Още не си го досегнал и се разкашква…”

В младежта е бъдещето - трябва да се напътства, да се наставлява, за благото на Отечеството. Обзе го жал за това отечество, тровено с позиви. „Позор на хитлеро-фашистките нашественици! - клеймяха позивите. - Вън германските пълчища от братска Полша!” Бяха ги разпръснали из класните стаи на мъжката гимназия. И какво гледат тези учители, бе? Подполковникът изпсува като мърляв старшия от полицейски кауш.

- Позор, а? - заскърца с зъби духовният баща. - Ще им дам аз един позор!

Ала това бяха затихващите гръмотевици на вече отминала лятна буря, тя на всичкото отгоре не донесе и дъжд.

Гимназистите му ги довлякоха по подозрение, без доказателства. След ден-два Еремия Ризов ще се принуди да ги пусне на воля и лично ще подсмърча пред областния началник, сякаш не е коскоджа ми ти офицер от царската полиция, а двойкаджия на поправителен изпит. Доказателства! Откъде да им ги откопае, след като в цял град няма ни един свестен полицай? По коридорите на повереното му учреждение, из стаите и долу, в арестантските килии, шетаха пропаднали типове - изнудвачи, садисти, трошачи на кокали, мошеници и дегенерати, записани във ведомостите на държавна заплата под графата „Полицейски състав”. Шегаджия някакъв от министерството им беше турил чинове и длъжности, водеха ги за агенти, началници на служби и прочие. Ала по същината си това бе сбирщина, с каквато той, кадровият полицейски чиновник, не би искал да замръкне в усойна гора.

На вратата, висока и тежка, изработена от дъбово дърво, се почука нерешително - от другата страна се надяваха, види се, Еремия Ризов да не ги чуе и те да си отидат с въздишка на облекчение.

- Влез!-  рязко заповяда околийският, имаше превъзходен слух.

През открехнатата врата се подаде Тифа. Портретът му, дообработен от сипаницата, бе гладко избръснат. По страните на галфона лъщеше помада, в стаята лъхна плебейският мирис на одеколон „Хавайски нощи”.

За тази среща посетителят се бе готвил дълго. До премаляване репетира пред огледалото в ателието и под благосклонните погледи на Шарл Буайе и Дъглас Феърбанкс - търсеше подходяща усмивчица. Да събере в едно хем покорност, хем желание да служи на Царя и Отечеството, хем възхита от сребърните пагони на подполковника, от акселбантите му, от орловия му поглед. С новобранско усърдие Тифа разработваше пози, боеше се да не се изтъпанчи пред Еремия Ризов и онзи да остане с впечатлението, че вижда дръвник. С пот на челото се чупеше пред огледалото чак до първи петли, кланяше се, както бе чувал, по японски  -  в знак на уважение към ближния.

Тифа искрено вярваше в душевната си близост с околийския началник. Така и каза на госпожицата. „Моят човек горе - каза, - е с положение, цени ме и си нямаш представа колко държи на мене!” Тя, горката, наистина си нямаше представа - слушаше смълчана, прегърбила се над шевната машина да довърши ризата от поплин и на кредит. Подобна риза Тифа бе виждал само на екрана в кинотеатър „Одеон”. Лющеше в тъмното печени тиквени семки, плюеше люспи върху главите на зрителите отпреде му и със завист следеше как Ремю (6) в ролята на полицейски комисар се пъчи с риза от поплин. „Мамицата му и ченге! - лютеше са мълком Тифа. - Лапа тлъстата заплата, фраска по мутрите честното население, че и на кино го показват!”

Себе си, по убеждение, нареждаше при честното население.

Подполковникът подуши вонята на „Хавайски нощи”. „Пак някой сутеньор ми мъкнат!” - каза си наум и вдигна глава. И не позна, човешко е да се греши дори и от един околийски, но пък отлично познаваше галфона до вратата.

- А, още един от благородното братство! - възкликна, без да се разбере как посреща неочакваната визита. -  Влизай де, тъкмо ми липсваше достоен събеседник!

Двамината се знаеха от доброто старо време, когато Еремия Ризов бе само пристав, а Тифа даваше надежди  трайно да попадне в контингента на учреждението. Досието му се съхраняваше в картотеката, надлежно попълвана от чепатия почерк на пристава. Полицаят следеше развитието на питомеца си с интерес и с нещо като любов, присъщи на учения-изследовател - така градинарят следи растежа на рядък екзотичен екземпляр и със сизифовско търпение чака какво ще поникне  накрая. Отначало папката попадна в раздела „Джебчии”, събира прах там някоя и друга година. Еремия Ризов оглави криминалната служба и я премести при обирджиите-домошари. На него му провървя, пратиха го на полицейска школа в Германия. Две години изучава и опита на Гестапо, за всеки случай. Когато се върна, вече като околийски началник, намери досието в раздела на комарджиите-професионали - каста на избрани, те притежаваха завидно майсторство и досиетата им заменяха майсторското свидетелство.

- На вашите заповеди, г’син началник! - отрапортува Тифа в стойка „Мирно”. Борсалиното си стискаше в ръка, прилепена до гърдите. От зализаната му коса капеше брилянтин (7).

- Затъжих се за тебе, бе, Каваков! - изповяда му се подполковникът. - Откога не сме се срещали!… В кабинета ми, знаеш, рядко попадат интелигентни хора…

Такова начало не обещаваше хубав завършек. Тифа потъпка неспокойно върху килима, адамовата му ябълка заснова нагоре-надолу, той се насили да преглътне бучката, но без успех, и облиза пресъхналите си устни.

- При мене работата е ажур, г’син началник - отвърна, в гласа му се промъкнаха нескопосни нотки на личност, живееща в разбирателство с закона. - Тръгнах по пътя на честността, както ви дадох дума…

- Хххе!… Ажур! - Еремия Ризов показа непоколебимата си службашка недоверчивост. - По пътя на честността!… Не ме разплаквай, Каваков!

Подполковникът стана от креслото си и с ръце зад гърба се заразхожда около Тифа. Ботушите му блестяха стъклено, с кончове от телешки юфт и поскърцваха в размисъл: Скръц!… Скръц!.. Скръц! Той отпечатваше подметки върху персийския килим. „Само подметките колко струват… - пресметна Тифа в ума си. - За такъв гьон трябва бича кожа, вносна, от Аржентина” Еремия Ризов заключи госта си в дяволския кръг, очертан от подметките. Тръгналият по пътя на честността Каваков си спомни разходките в двора на пловдивския затвор, правеха ги в колело. „Оцапахме я, мамицата му!” - съкрушен предположи Тифа в очакване кога ще щракне капанът.

Септемврийският ден навън шумеше делнично. По улиците се подвизаваше безгрижие - дочу се мързеливата песен на шоп бозаджия, провикна се и точилар и млъкна отведнъж, по паважа пред околийското тракаше каруца. „Живее народът!…” - завистливо си помисли гостът. Прииска му се да е далече от подполковника, далече от околийското, от тоя калпав свят, фъкан с пандизи и ченгета.

- Остаряваш, момче! - стресна го Еремия Ризов. - Появили са се и по-сръчни от тебе, а?… На колко стана?

- На трийсет и три - отвърна Тифа, погледът му свенливо ровеше в ресните на килима. - Аз… за службата, г’син началник! Да намина, казахте ми, и съм на ваше разположение…

- Бе, то хубаво - рече Еремия Ризов, като се върна зад бюрото, - казах ти, вярно! Ама служба…

Тифа почувства как подът под краката му се залюля.

- Винаги съм бил на разположение, г’син началник - смънка угаснало, в погледа му се появи нещо като искреност, - с моето влияние, каквото мога…

- Твоето влияние не ми върши работа в сегашните времена, Каваков! - прекъсна го подполковникът и се тръшна в креслото. - Сред комарджиите доносници дал Господ. При политическите, виж, ситуацията е друга… С перспектива. Там и местенце бих ти намерил…

Той прикова Тифа с поглед и заоглежда. Ризата на галфона бе нова, сакото му бе минало през сапун и ютия. Фалшивият блясък на пръстена върху лявото кутре на прикования разголваше суетата му. Мефистофел изотдолу съзерцаваше полицая с огнените си зеници, лукаво усмихнат, като че предизвестен как ще приключат преговорите. „Намърдал се е, подлецът, я при някоя парясница - досети се Еремия Ризов, - я при вдовица, и сега ще ми се назлъндисва…”

-   При политическите - призна  Тифа, - мене ме няма. В моите среди…

- Ще се наложи да ги забравиш тия твои среди - изрече подполковникът и галфона разбра, никой не ще му позволи да избира. - Царството го очакват изпитания. Доблестните рицари на германския райх водят титанични битки за спасението на цивилизацията, за нашето спасение, значи. Днеска-утре, гледаш, пламнало и у нас. Наплодили са се, Каваков, нелегални  разни, конспиратори, мътят, ровят, заговорничат… Сам схващаш, грамотен си. Ще те направим ние тебе един пролетарий…

- Пардон? - не повярва на ушите си Тифа. По гърба му потече ручейче.

- Пролетарий… - повтори Еремия Ризов, пренебрегнал възклицанието на галфона. - В тютюневите складове. Истифчия (8) ли ще е, при тонгите ли, нуждата ще подскаже. Ще   псуваш там Такворян,  Чалбуров и  Австрийската режия (9). И  властта ще псуваш, ама  с мяра, ония са от стара коза ярета. Агент-разузнавач в политическата… Става ли?

- Както разпоредите, г’син началник!  - отвърна Тифа, изгубил мерак да рита срещу ръжена.

Изведнъж му се стори, че е пред съда и току-що са произнесли присъдата. В името на Отечеството него, Гиньо Каваков, го осъждаха на явна гибел. Кой щеше да е екзекутор - конспираторите ли, полицията ли - това бе подробност от пейзажа.

Присъдата не подлежеше на обжалване и незабавно влизаше в сила.

Околийският говореше, излагаше същината около предстоящото му служене пред олтара на Отечеството, а новопомазаният агент-разузнавач виждаше запалени свещи около този олтар. Надушваше тамян и скръбен звън на църковна камбана измъчваше слуха му.

Камбаната биеше на умряло.

Средите, където имаше влияние Тифа, го знаеха с разбурмена фантазия. Еремия Ризов в момента гальовно раззвъня чаши от бохемски кристал, докато наливаше коняк „Метакса” - да полеят посвещението на галфона в ордена на самаряните-душеспасители.

- Е, ха наздраве, Каваков! -  вдигна тост подполковникът. - Да ти е лека службата и да растеш нагоре!

- Ще с’старая, г’син началник! - изтърси Тифа, нагазил в новата си роля на царски човек, слуга на реда и на околийския.

Звънът на чашите украси с тържественост паметния миг, двамата се гледаха в очите, съратници в предстоящата им битка. „Още един нехранимайко в редиците…” - помисли си с презрение околийският. Никой по-добре от него не знаеше какво се крие в повереното му учреждение.

Тифа съзерцаваше новия си повелител с погледа на ловджийска хрътка, готова да се спусне подир изстрела на стрелеца.

- Ако позволите, г’син началник! - каза. - Акселбантите… Изцапали сте ги с кръвчица.

Еремия Ризов видя червените петна по шнуровете и го обзе дива злост към кекавото поколение, прибрано на топло в мазето на повереното му учреждение. Духовният баща зачеса длани, решил привечер да поднови сърдечната беседа с непрокопсаните си синове. Благото на Отечеството изискваше жертви.

4. ПИВНИЦА „Бавария” се тресеше от песни, врява и тропот. Заведението се радваше на постоянна и отбрана клиентела, както твърдеше неговият собственик Тасо Велешки. Зад полуизгнилия тезгях, издокаран със  шишета мента, с реклама на цигари „Томасян” и календар на съюза на запасните фелдфебели и подофицери за 1940 година, той еднолично ръководеше настроението - наливаше юзчетата гроздова, точеше пиво „Загорка” и хвърляше тук-там по едно око на веселяците. Над плешивата му кратунеста глава дърдореше радио, марка „Блаупункт”, което никой не слушаше, и още от вратата се набиваше девизът на собственика, изографисан върху тенеке, за трайност.

Буквите бяха тлъсти, охранени, да не убягват и на късогледия: „Почит всекиму, кредит никому!” За да може клиентелата да преглътне такава безкомпромисност, до девиза се хилеше също така тлъст и охранен чичко с халба пенлива „Загорка” в лявата ръка и с предупредително вдигнат показалец на дясната.

Димът от цигари в пивницата лежеше на пластове чак до тавана, където давеше светлината на две електрически крушки и те примигваха на издъхване. Смърдеше на кисело вино и подово масло (10). Отбраната клиентела около масите - хамали, жени с деликатни професии, вагабонти с досиета в архива на подполковник Ризов, чалгаджии, шмекери и амбулантни търговци - се забавляваше, забравила за света извън кръчмата.

Сред пъстрото сборище веселяци хрисимо си пиеше бирата и един таен полицай, седнал под картата на Европа. Тасо Велешки гледаше да е в крак с времето - окачи картата още от първия ден  на войната в Полша и неотстъпно следваше армиите на Хитлер, шеташе със син молив из континента. Оходи Белгия, Холандия и Люксембург с лекомислието на екскурзиант, прекрачи в Франция и днеска по залез тури кръст на Париж. Той пъхна синия молив зад ухото, изтупа длани, да ги отърси от всякакви съмнения за обрат, и викна:

- Господа, германците завзеха  Париж!

Господата дружно измучаха някакво „Ура!”, хамалите вметнаха между другото: „Абе, майната им на германците, я донеси да си разквасим гърлата…”, и коментарите приключиха.

В пивница „Бавария”, доколкото можеше да се съди от рапортите на тайния агент, голямата политика не беше на почит. Инструкцията обаче не позволяваше  обществените калабалъци да остават извън бдителното око на полицията и агентът, ще не ще, доукрасяваше с надупчения си лик картографския образ на Южна Европа.

Тасо мерна начаса сипаничавия, още щом се намести под картата. Пръстенът върху кутрето усъмни кръчмаря. „На вид ми мяза пезевенк - рече си, -  ама ще изясним случая…” Тупна пълна халба отпреде му, преди онзи да се бе обадил, и добави:

-  От заведението, за добре дошли! Ний си уважаваме новите клиенти…

-  С благодарство! - откликна новият клиент, явно поласкан.

Пезевенкът цяла вечер цеди халбата и не поръча друга. „На мене ли тия,  - промърмори Тасо под нос, - на мене, запасния фелдфебел, с орден за храброст трета степен и лоялен поданик, ще ми пробутват ченге! Аз за Царя, Вярата и Отечеството в две войни кръвта си проливах, а те ще ми пробутват ченге!” Лоялният поданик се подърли в ума си още миг-два, ала като поизстина, стигна до извода, че ако няма файда, то и загуба няма.

И се примири.

Агентът неусетно се присламчи към редовната клиентела. Идваше по мръкнало, даваше гръб на Европа, преорана и порядъчно изтерзана от войната. Той смучеше бира и чакаше новините по радиото.

Капитулацията на Франция остана почти незабелязана, защото по същото време се домъкна Салито - по боята можеше да мине за абисинец, въпреки иначе да беше циганин, от влашките, разпъна акордеона и ревна песен:

Утре е байрямът, хей, кой не знай,

кой не знай,

и на рамазана ще му турим край,

турим край…

Клиентелата я подхвана с ентусиазъм - заприглася, заудря нестройно с пестници по масите. Няколко мадами, скрили годините си под белило и червило в излишък, наскачаха да въртят кючек. Те дръзко хвърляха гьобеци, кълчеха бедра, друсаха полуголи кореми между ревящото, кикотещо се, попържащо скандално сборище. „Скапана работа!” - помисли си агентът и колебливо почесваше надупчената си физиономия. Тезгяхът подскачаше в ритъма на кючека, чашите и шишетата позвънваха самодоволно, а бдителното око на Царя и Отечеството бе по-кисело и от виното на Тасо Велешки.

Агентът щеше да се прибере в ателие „Паризиен” след веселбата, временно пребиваващ при госпожица Хаджи Канева - ще се усамоти над кръглата масичка с модните журнали и ще съчинява рапорт за видяно и чуто: „От наблюдението си в пивница „Бавария” днес, еди коя си дата, донасям Ви, господин началник…”

Идеше му да се отдаде на рев и сълзи.

Сред мъките в пъкъла агентът включваше и писането на рапорти, тъй като в действителност нямаше какво да донася. Е, ще вмъкне хамалското „Абе, майната им на германците…”, ще съчинява небивалици за подозрителното шушукане на вагабонтите, ще упоменава имена и прякори, пък на сутринта началникът на службата за обществена безопасност ще му зачовърка душицата: „Бе, Каваков, престани с твоите кокоши пръдни!…”. Заран на светло се оказваше, че вагабонтите ги водеха в тефтера за благонадеждни.

Салито смени репертоара, мина на песенни сюжети от голямата политика. Акордеонът в ръцете му старчески изстискваше по някой слабосилен  звук и въпреки инвалидността си, не препъваше артистичния плам на трубадура:

Германци, френци, англичани,

бият се с аероплани,

танкове, подводни мини

и бойни машини…

Тасо положи пред Салито юзче (11) гроздова, да си смаже гласните струни. Цигането гаврътна смазката, но песента му си остана в дисонанс с акордеона-инвалид:

Нек’се бият, нек’се трепят,

нека се унищожават,

по въпроса национален

Бай Ганьо й неутрален…

Клиентелата, изпаднала в екстаз, лепеше окъсани двайсетолевки по челото на трубадура, мляскаше го по абисинските бузи и крещеше:

- Давай, Сали!… Еее-хааа!…

В разгара на всеобщата еуфория в пивницата се дотътри субект с очила и торбички под очите - носеше бакенбарди като на генерал в оставка или на портиер в нощни заведения. Субектът не бе ни едното, ни другото. За генерал от запаса не му достигаше възраст - бе някъде между трийсетте и четирсетте, а в локалите не биха държали портиер със сако на голо, препасал панталоните си с копринен шнур от завеса. Шнурът бе златистожълт, вързан на фльонга. Измежду разкопчаното сако надничаше рунтав фъндък косми. Субектът седна под континента Европа, до агента, изръмжа:

- Чуваш ли ги? Бай Ганьо й неутрален!… Каква ли ще я запеят, щом довтасат дойчовците!… Тасо, донеси от моето!

Тасо, зает да пребърсва чаши, се направи на нечул.

- Глей го, бе! - възмути се  оня. -  Фасони ще ми предава, да му таковам на долнопробната кръчма!

Агентът кимна към рунтавия фъндък върху гърдите на субекта:

-  Покер?… Белот, скамбил, бакара?

- Сантасе… - изпъшка оня и късогледо намести очилата си. - Компанията уж беше прилична, от френския колеж, голишарчета… Кой да ти подозира за силни карти в маншетите им!

- Сантасе играят пансионерките - отбеляза агентът с познаване на темата. - Сериозният мъж сяда само на покер.

- Туй ме подлъга, я! - призна субектът. - Имах уговорка другаде за голяма игра, ще ги очеткам, мислех си, надве-натри… Още с пух  по пъпчивите фотографии, копелетата, пък… Абе, да нямаш вяра на никого днеска!

- Колко беше банката? - прояви агентът чисто професионален интерес, зад въпроса му прозираше носталгия.

- Слаба ракия, пет-десет бона - с пренебрежение посочи субектът, - и някое и друго кайме отгоре… Ей, Тасо, ще ми сипеш ли от моето или няма?

Тасо Велешки отегчено посочи с палец тенекето над главата си. Субектът плю към ухиления дебелак с халбата и стана да си ходи. Агентът предложи:

- Едно чирпанско от мене? Докато разискваме по въпроса…

Върху нарешетеното му лице цъфна усмивчица. Субектът забеляза почернелите  зъби, те го върнаха при стари, изветрели спомени. В другия край трубадурът-абисинец издевателстваше над акордеона. Клиентелата, поради късния час, беше направила главите и слушаше поумълчана елегичния му рев: 

Пилето ми пее, рано на сабайлен,

рано на сабайлен, рано призори… 

Субектът намести очила, дълго, изпитливо се завзира в агента и възкликна изненадан:

- Тиф!… Замалко да не те позная, бе, галфон!…

- Нека минем без комплименти -  благородно препоръча Тифа. - Аз тебе, Маркизе, познах те на минутата…

Възрадван от срещата, Маркиза го тупна по рамото.

- Глей го, бе! - викаше. Киселякът на Тасо, представян за вино, чирпанско червено, му върна настроението. - Възкръсна, Тифа му с Тиф!… Помниш ли тапите от Бургас? Оставихме ги по наполеонки в хотел „Комерсиал”. Търгуваха на ангро…

Тифа се усмихваше неопределено - било и си отишло, какво толкоз! Той не обичаше спомени. Слушаше несвършващите „А помниш ли…” на домораслия аристократ, кимаше, пъхаше очи  в халбата и мълчеше.

- Изчезна по едно време - заприпомня Маркиза, - Помислихме, без да се докачваш, Тифа, такова… В пловдивския пансион, де! Какво ли не му се стоварва на порядъчния човек…

- А, не! - разсея заблудите му порядъчният човек. - Минах в друг бранш… Посредник в една фирма, внос-износ.

- Ти? - изуми се Маркиза. - Будалкаш ме!

От малкото джобче на Тифа обаче надничаше напарфюмирана кърпичка - беше изтупан, с вратовръзка. И костюмът, колкото и да не бе за вярване, бяха му го шили по мярка.

Маркиза се сконфузи, закопча сакото да скрие фъндъка, въздъхна:

- За мене, Тиф, е късно! Маркиза не е научен да превива врат… без да се докачваш!

Той отново потупа бившия колега в знак на благоразположение. Потупа го, тънките му пръсти на виртуоз погладиха ревера, за секунда, после Маркиза побърза да прибере ръката си.

Откакто се помнеше, той работи с пръсти. С пръстите си опозна света, хубавите и лошите му страни, пръстите му го въздигнаха в занаята и му завоюваха титла. С връхчетата им научаваше за хората повече, отколкото с очи и уши. Искаше ли да се увери в това, което вижда и чува, Маркиза посягаше с пръсти.

- Много му кисело чирпанското на Тасо - рече отегчено, торбичките под очите му синееха болнаво. - Да му таковам на долнопробната кръчма!

Пръстите на Маркиза бяха разчели адреса на фирмата за внос-износ, където Тифа реализираше посредническите си умения. В далечната и неспокойна младост на аристократа други нейни фирмени посредници обръщаха ревери пред комарджийския му поглед, за да го поканят на справка. Понякога справката се проточваше с месеци.

- Без да се докачваш - избъбра вместо извинение, като потупа Тифа по ревера, - стомахът ми днеска не понася бълвочите на тая кочина „Бавария”.

Той описа с длан кръг в дима от цигарите и в кръга попадна кочината заедно с тазвечерната си наличност. „Няма грешка - убедено отсече Маркиза наум, - минал съм през вносно-износните дейности на въпросната фирма…” Пръстите му напипаха под ревера на Тифа фирмения й знак, горе-долу колкото петолевка, скрит, защото не бе за пред хора.

Маркиза стана:

- Заседях се… Е, да тръгвам…

- Къде се разбърза? - с интерес подпита фирменият посредник. - Да няма харман някъде?

- Нещо такова - неопределено изрече Маркиза, - последен съм в карето, не е в стила ми да закъснявам. Точността, казват, е благородството на кралете…

Тръгна си, без да бърза, като заобикаляше масите. Походката му на дебнещ котарак бе поизпосталяла, сигурно напоследък губеше повечето сражения. Покрай него Тифа оцени колко навреме бе напуснал бойното поле. „За предпочитане са съчиненията на рапорти - реши отрезвял, - хонорарът  е гарантиран…”

- Тасо - подвикна Маркиза на излизане, за да надвика врявата, - вземай мерки, в кръчмата ти са се развъдили дървеници!

Тасо Велешки, отвикнал да чува пияниците, се бе вдълбочил в тефтера си. От календара над тезгяха свиреп булдог с фелдфебелски пагони и каска, нахлупена до веждите, свирепо фиксираше аристократа, изпаднал в незавидно състояние. Булдогът бе пристегнал кожения си подбрадник и чакаше да засвири бойната тръба, че да се нахвърли върху нищо неподозиращата клиентела - царството изпитваше остра нужда от доблестни мъже.

Късно след полунощ в ателие „Паризиен” се разигра драма. Гиньо Каваков - Тифа за пръв път наби госпожица Сийка Хаджи Канева. Действаше като частно лице, разполагащо с неписаните права на годеник.

5. ЖИВОТЪТ на града оставаше встрани от улица „Криволак”. Тя като че се мъчеше да се отскубне от бъркотиите на този пощръклял свят, да им избяга в наивната си надежда за покой, за благополучие. Но усилията й, колкото и да бяха упорити, биваха недотам сполучливи.

След изгрев слънце първи събуждаха „Криволак” уличните търговци - млекари, зарзаватчии, продавачи на карантия и риба. В дворчетата и през прозорците на къщите нахлуваше изкусителният дъх на току-що отворена пещ на фурна - с тави на главите пристигаха симидчиите, по улицата се разнасяше подканващ призив: „Баанички, милинки топлиии!… Паряаат!…”. После идваше ред на калайджиите, стъкларите, коминочистачите.

Окончателно разбудена от толкова шумотевица, викове и миризми, улицата начеваше нов ден. По тротоарите се изсипваха мъже и жени, юрнали към тютюневите складове. Буковите им налъми звънтяха разногласо по калдъръма, сякаш безброй клепала подканваха простосмъртните на поклонение пред неведоми и затова плашещи богове. Между къщите вървеше глъч, подхващаха се дребни кавги, проплакваха недоспали деца, гимназистки се кискаха на път за училище. Шумотевицата оттичаше като след порой и в настъпилата тишина улицата току да задреме наново, ала вехтошар ще се провикне, ту въглищар, и тя се примиряваше с орисията си, преди да продължи да живурка.

Последен във великото утринно преселение на улица „Криволак” излизаше рентиерът Кирачо Керин. Бастунчето с конската глава почукваше по разбития тротоар, белите му шпиц-обувки придирчиво избираха чистички местенца и ако случайно нямаше дъжд и кал, можеше и да стигне в приличен вид пред „Жокей-клуб”. По средата на пътя  към табладжийското Елдорадо на рентиера градският часовник възвестяваше десет часът и Кирачо ускоряваше ход - така правеха заетите, деловите мъже. Той гореше от нетърпение да пусне в обръщение дивидентите от дойната си овчица Сийка Хаджи Канева.

Овчицата даде мляко неочаквано бързо и лесно.

Кица Керина предния привечер отиде да сурвака собственика на пивница „Бавария” - веднъж месечно Тасо Велешки й отпущаше скромна семейна издръжка. От грижа за здравето й - обясняваше кръчмарят на чедото си, - парите в неразумни количества сериозно повреждат човека. „И само да съм научил, че даваш на онзи кучи син да ги проиграва в кафенето - заплашително завършваше таткото здравната си беседа, - ще има да нагъваш лапад до края на щастливия си семеен живот!”

Кучият син Кирачо Керин, за жалост, се принуждаваше да търси  тайни източници за гешефтарските си увлечения. Той проследи иззад пердето как баварската крава отнесе телесата си надолу по улицата, лисна върху реверите от нейния парфюм „Жасмин”, купен на панаира миналата есен, и слезе по четирите стъпала при госпожица Сийка.

Госпожицата силно се изненада.

- Заповядайте, господин Керин! - озадачена посрещна хазяина си. От рентиера лъхаше сладникав мирис на дрогерия. - Каква чест, поласкана съм!

И му подаде стол да седне. Кирачо с недоверие огледа овързаните крака на стола - подсещаше го за бракуван вече кон в букаи, от прекалена мнителност да не би да се разрита - и галантно отказа.

- Аз набързо - рече, - не искам да ти преча, пък и мене работа ме чака. Гешефтите, както знаеш…

Госпожицата не знаеше, гешефтите не бяха по нейната част.

- Ами, щом бързате… -  в думите си тя  вложи разбиране към деловите дертове на рентиера, - да чуем, господин Керин!

- Бе, Сийке, то си е твоя работа, ама… - дипломатично я подкара рентиерът-гешефтар. - При тебе от близко време влиза и излиза, забелязвам, непознато лице. Интелигентен ми изглежда, нали така… Питам се само защо по тъмно идва и по тъмно си тръгва. Не за друго, госпожице, ще вземат да тръгнат приказки…

- Това е годеникът ми, господин Керин! - прекъсна го госпожицата, по страните й цъфна божур. - Гиньо Каваков, фирмен посредник.

-  Гледай ти!  -  изуми се приятно рентиера. - Пък аз да се не досетя! Ха честито тогава! Откога си приказваме с кака ти Кица, време й е вече на наш’та Сийка и на, дочака си, значи, късмета!

- Много мерси! -  поблагодари  му късметлийката с реверанс.

Моментът я задължаваше да почерпи хазяина с чашка домашен ликьор. Кирачо обърна чашата с кеф, примлясна.

- Да ви е сладък живота! - пожела. - Ще се съберете, дето се вика, за хубаво. То ателието не е кой знае какво, годеникът сигурно ще те отведе у дома си…

- Той няма дом, господин Керин - призна му госпожицата, - сирак е от Балканската!

- Тия войни! - съчувстващо промърмори рентиерът. - Напълниха отечеството със сираци…

Той спря пред огледалото, полюбува се на лика си и остана доволен.

- Здраве да е само! - успокояващо добави Кирачо. - Стига здраве да има, другото се нарежда. И сираците трябва да живеят някъде, нали така?… И след като ти е годеник, следва да се регистрира, да попълни  адресна карта.

- Каква адресна карта? - сепна се госпожицата, женският й усет прихвана неясна опасност. - Не сме минали под венчило, господин Керин, венчаем ли се, ще попълним. Гиньо, годеникът ми, отскоро е в фирмата и…

- Аз, Сийке, съм лесен - додаде Кирачо, - ама законът?… Не си поплюва законът. Хич няма да гледа Кирачо Керин ли е насреща му, годеник ли, сирак ли, ще ни подведе под отговорност и иди се разправяй после.

- Ами тогава? - изплака Сийка Хаджи Канева.

- Е, тогава!… Парата оправя всичко - намекна рентиерът, - на тоя ще бутнеш да не вижда, на оня, да не чува…

Госпожицата нямаше пари. В крайчеца на очите й се показаха бисерни сълзици, готови да рукнат по цъфналия божур. Изпита жал към себе си, крехките девичи плещи се огъваха под изненадалия я житейски товар. Допуснеше ли законът да подгони сирака Гиньо Каваков, това би бил краят на случайния й късмет - сбогом, венчално було, сбогом, мечти!

Рентиерът побърза да й се притече на помощ, преизпълваше го човещина.

- Аз, нали, със своето реноме - изтърси и дори си повярва, - думата на Кирачо Керин се чува тук и там, ама едно стотина-двеста лева все ще дотрябват… Докато се венчаете…

Това бе вратичка, изход за една мома на възраст и за нищо неподозиращия сирак Каваков.

- Толкоз ще отделя - промълви госпожицата, като бършеше очи с везаната си кърпичка, - толкоз ще мога, до стотина-двеста лева…

- И да си остане, Сийке, между нас - съзаклятнически й подхвърли гешефтарят, - щото, разчуе ли се… На моята, на кака ти Кица, нито дума! Ще го разнесе из града без да й мигне окото…

Сийка Хаджи Канева обеща и връчи първата вноска.

Рентиерът напусна мазето окрилен, горд, повярвал в гешефтарската си дарба - в царството на вълци овцете са за това, да ги доиш, да ги стрижеш. „По цял ден шие ризи - запресмята в ума си Кирачо, - има и за гърчавия й годеник, и за лъва на борсата…”

Борсовият лъв странно бъркаше хвърлянето на зарове с хищническите страсти на гешефтарския тепих, за които сегиз-тогиз четеше по вестниците. На баварската крава ще подхвърли двайсетачка. „Оказа се годеник, Кицо - ще й довери, - сирак от Балканската, писарушка някакъв. За такъв - ще й рече, - и двайсетачка е много”.

Сметката я направи без писарушката и, разбира се, излезе му крива.

Гиньо Каваков се върна в мазето към полунощ. Госпожицата го чакаше на тъмно, седнала зад шевната машина „Сингер”. Той превъртя електрическия ключ и от изненада оцъкли базедовите си очи.

- Ти к’во, ма? - запита, изненадите не му бяха по душа.

- Хазяинът! - прошепна Сийка. Страхът за моминското й щастие я бе състарил и под светлината на мъждукащата крушка стоеше повяхнала. - Дойде, настоява да се регистрираш!…

Тифа познаваше само един вид регистрация - в съдебно-полицейските книжа. Чуеше ли за регистрация, пред въображението му заставаше я някоя стражарска муцуна, я тънките префинени длани  на прокурор, който скрупульозно изготвя обвинителен акт. В затворническите тефтери го водеха под номер, зачисляваха му одеяло, дрехи на едри черни райета, налъми, канче и лъжица и под тоя номер изпоизгубваше и име, и рождена дата, и род. Съществуваше между четири стени от ставане до лягане, ядеше, спеше, въртеше се със себеподобните в колелото на разходките в двора на панделата и кроеше каква ще я къдри нататък. Между белезниците и регистрацията предпочиташе стоманените гривни около китките си, знаеше безброй способи да се избави от тях. Ала мастиленото перо, заскриптяло върху листа, го приковаваше към хартията както Христос към кръста. Печатите довършваха регистрирания, забиваха, с други думи, последните гвоздеи върху разпятието му и той преставаше да бъде той. За възкръсване не смееше и да мечтае, защото Богородицата не му беше майка. Колкото до бащата, макар и дърводелец, не се отличаваше с праведност, пиеше, скиташе по жени и биеше онази, която му роди син на име Гиньо.

- К’ва регистрация го е прихванала? - досадливо процеди Тифа.

- Адресна - обясни годеницата, - в полицията.

Както всички комарджии, Тифа не вярваше на никого, освен на собствените си карти и зарчета. „Тука има нещо - предположи в ума си фирменият посредник,  - или тая тука иска да ме вкара в черквата, или скорпиона Еремия Ризов ми разиграва плашила…”

- Аз дето съм се регистрирвал - отвърна,- дето съм се регистрирвал в полицията, ехеее!… Ако е трябвало и сега, лично щяха да ми обадят.

Госпожицата не се вдаде в обясненията му, не вникна в манията на Тифа непрекъснато да се регистрирва в полицията, вдигна рамене:

- Знам ли! Хазяина тъй рече. Законът, вика, хич не си поплюва. Не се ли регистрира, вика, ще ни подведе под отговорност и тебе, и годеника ти…

- Какъв годеник? - подскочи Тифа, сякаш по недоглеждане беше седнал върху разгорен мангал.

Госпожица Сийка, по баща Хаджи Канева, видимо се смути.

- За тебе става дума - изрече и наведе глава. - Кое е това непознато лице в ателието, заразпитва ме, и аз… годеника ми, рекох.

- Годеник! - ядоса се не на шега Тифа, оголил черните си зъби, готов да хапе. - Патка! Не можа ли да измислиш друго?… Годеник! Да му беше рекла братовчед ми, примерно, или несъщия ми брат!

- Ама, Гиньо - заоправдава се неудачната годеница, - какъв брат? Веднъж се е женил тате и се поминал преди да се родя…

- И хубаво е сторил! - свадливо подхвърли Тифа, притиснат между сенките на отговорността и закона. - Да не гледа каква глупачка си се пръкнала!

Госпожицата се почувствува нещастна. От упреците и обидите на галфона, когото в мечтите си въздигна  за годеник, започна да й се повдига, полазиха я тръпки, разтрепера се.

- Дадох му пари, на хазяина - произнесе безгласо, -  двеста лева. С пари, вика хазяина, очи се затварят и се запушват уши… и аз му дадох.

На Тифа му дойде в повече тази нощ. Трябваше да съчинява рапорт по таласъмена доба, а приличните хора тъкмо са седнали на покер там някъде, около купището пари в средата на карето, и в същия този миг Маркиза протяга лапи към кайметата. Двеста лева! В яда си той замахна, зашлеви с опакото на десницата си слисаната госпожица и крясна:

- Пари, а?… Регистрация! На ти една регистрация, патка с патка!

Той удряше, хилавото му телосложение го бе лишило от сила и плесниците на набедения за годеник нанасяха само сърдечна болка. Тифа иначе избягваше да раздава шамари, битият биваше все той и ако покрусената госпожица замахнеше веднъж-дваж, самаряните-душеспасители задълго биха се лишили от услугите на новопомазания агент-разузнавач.

Сийка безволно се бе оставила на побоя, по лицето й течаха обилни сълзи. Разочарованието здраво я отрезви, тя никога не бе виждала Шарл Буайе по този начин да изразява любов към преследващите го красавици. Гиньо Каваков-Тифа яко се разминаваше с галантността, маниерите му съвсем не подхождаха за показ в киното..

- Ама, Гиньо - повтаряше разплаканата госпожица, - ама, Гиньо, аз уж за добро… Полицията…

Тифа се надвеси над нея както хищник над плячката си, обърна ревер, тикна й го в лицето и като пръскаше слюнки, изкряска:

- Полицията съм аз, разбра ли ма, патко!… Аз онзи дрисльо горе така ще го регистрирам, че ще има да ме помни!

Дрисльото горе сладко спеше до Кица Керина и сънуваше триумфи. Разположил се беше с разкопчан колан в „Жокей-клуб” пред цяла тава локум на клечка, за да даде простор на язваджийския си корем. Чакаше го юнашка слава и лавров венец…

Кица юнашки хъркаше до венценосеца - баварската крава никога нищо не сънуваше. 

6. НЕЗНАЙНИЯТ ВОИН бе на постоянно местожителство сред градския площад. Макар сиромахът да не се завърна от величавите си битки, създаваше главоболия на патриотичното гражданство. Бяха го въдворили върху пиедестал от гранит, засадиха трендафили в краката му, накрая го изоставиха и кажи-речи забравиха за него.

По съвместителство, площадът служеше и за пиаца на таксита. Няколко форда, мерцедеси и фиати ръждясваха още отпреди Голямата икономическа криза в напразно очакване на пасажери. Позеленял от скука, прашасал, с пушка при нозе и с затъкнат нож, Незнайният воин стоически стоеше на поста си край никому непотребните таксита.

Прозорците на „Жокей-клуб” гледаха към площада. Мартенският хлад бе натъпкал кафенето с пенсионирани писари, рентиери и търговски пътници, но за разлика от други утрини, нямаше ни един, зает да хвърля зарове на табла или да седи над вчерашни вестници. Клиентелата се бе скупчила около прозорците - настъпваше се един друг, протягаше шии над главите на предните зяпачи и цъкаше ли цъкаше. Високоговорителят дънеше маршове на площада, въпреки че Гергьовден бе далече и паради сега-засега не се предвиждаха.

- Сила, сила! - показа възторг нечий бас.

- Сила, сила, ама Джон Бул (12)! - многозначително възразиха на баса.

- Какво Джон Бул - разпеняви се басът,  - какво Джон Бул, да си трае там, на острова, докато тия навънка не са прецапали Ламанша!

Засега тия навънка прецапваха българското царство на път за Гърция, колоните им втори ден пълзяха към Маказа. Многоглавият и многокрак змей влачеше туловище през града, покрай бронзовия часовой - ревяха „Тигри”, стоманените вериги на танковете стържеха по паважа, гъсенични влекачи теглеха оръдия, следвани от обози на конска тяга. Рижите им белгийски тежковози имаха широки, охранени задници, тежко биеха копита от ситост и подсказваха за предрешени схватки. Басът раздухваше възторга си, подклаждан от напреднала склероза:

- Захапят ли гърчолята за гръцмуля, голям сеир ще падне!

- Ще захапят, ама Джон Бул! - хвърли шепа барут върху огъня англофилската фракция.

- Стига с твоя Джон Бул, бе! -  изкряка басът, готов да се взриви не на шега. - Като майор от запаса ти гарантирам, дъртият къркач без друго е напълнил гащите. Нали ги знам от Дойран!… Лайнари!

Майорът от запаса почака да му опонират, мърдаше заплашително бисмарковските си мустаци и сумтеше. Сборището зад джамлъка на кафенето забръмча, напомняше  разбудени мартенски мухи. Пършиво старче сладострастно изхихика:

- Ама как тарикатски бръкнаха под полата на Марияна! Сграбиха я за кълките, докато Джон Бул си чоплеше носа…

- Сграбиха я, ама Чичо Сам! - не мирясваше фракционерът-англофил. - Атлантика не ти е Ламанша, ще го прецапат на Куковден!

- Айде германците да нямат кръстосвачи! - показа авторитет майорът от запаса, очите му святкаха на кръв. - Айде да нямат подводници!… Най ме е яд да дрънкат разни, дето хабер си нямат от стратегия. Ще седне германският вермахт да ти се плаши от английски и американски плутократи!

Кирачо Керин следеше престрелките, потропваше с крак в такт с маршовете от улицата и се напъваше да вникне в тънкостите на световната политика.

- Каквото и да приказваме, Дойчо ще тури ред! - вмъкна се в дебатите рентиерът-гешефтар. - Помнете ми думата, за колко ще свият сърмите на разните им англо-американски плутократи!

След оракулското си заключение, Кирачо с интерес проследи как рижите тежковози  ръсеха тор по пиацата. Истерични дами с шапки и воали върху сбабясалите лица налитаха да кичат пришълците с минзухар и теменуги.

- Никой по-добре от германците на отбира от гешефти - рече съзерцаващият Кирачо. - Сега, който се хване за германеца…

- Право казвате, господин Керин - подкрепи го един съвсем невзрачен индивид с надупчена физиономия, - предвидливите днеска работят с Дойчо, негов е светът от утре…

Кирачо, чието самолюбие бе погъделичкано от индивида, напъваше да си спомни откъде го познава. Онзи носеше нова мека шапка „Хюкел”, и пардесюто му бе ново, и да не бяха изпъкналите му очища над мустачките на бръснарски калфа, можеше да мине и за порядъчен. Индивидът повдигна хюкела, показа редки черни зъби, представи се:

- Каваков, търговски посредник!

- Приятно ми е - отвърна Кирачо, докато насилваше паметта си около чутата фамилия, - Керин, рентиер…

- Ако нямате против, господин Керин, по едно кафенце? - джентълменски предложи търговският посредник. - По случай случая…

Кирачо прие без ищах, не му се искаше да изтърве пълзящата ламя, тръгнала да захапе гръцмуля на гърчолята. Случаят обаче понамирисваше и на гешефт, един търговски посредник хич не бе за пренебрегване.

- Молим! - благосклонно прие гешефтарят. - На услугите съм ви!

Посредникът седна, щракна пръсти да поръча кафетата, върху лявото му кутре зловещо златееше Мефистофел с рубинени очи. Хюкелът на Каваков легна в крайчеца на масата, собственикът му приглади с нервозни длани прилизания си алаброс. Очите му - неподвижни, студени, с неопределен цвят, се бяха вкопчили в рентиера.

Под магията на Мефистофел с рубинения взор, Кирачо се разшава в безпокойство, почисти с пръсти карираното си сако от несъществуващи прашинки. Умът му се луташе да търси  за какво ли е дотрябвал на индивида, след като пътищата им се разминаваха далече от търговското посредничество. Маршовете по високоговорителя зовяха гешефтаря в атака, без да предполагат каква мирна натура е и всичките му атаки на табладжийското поприще бяха безкръвни.

- Доживяхме, господин Керин - посредникът потри кокалестите си длани, - доживяхме да видим! Тръгнаха тези… тези… еее…синеоките рицари, както им вика радиото. Тръгнаха и да видим ще се найде ли кой да им излезе.

Кирачо сръбна от кафето, опари се, от малък не обичаше задачите с много неизвестни. Кафето му се стори твърде горчиво.

- Цялата работа е във фюрера - отвърна изтежко, - тоя Хитлер яко е подхванал нещата…

Погледът на посредника хищно обследваше Кирачо с намерението да не му позволи да се измъкне.

- Знае си работата Хитлер - в гласа на Каваков се преплитаха заплашителни нотки, - знае какво да иска и как да го иска… Без шикалкавене, при фюрера те не минават…

Хилавият му юмрук тупна по масата, въпреки че Кирачо кротичко си седеше, изчакваше кафето да поизстине. Сипаничавият посредник се наклони към рентиера - ловджийската хрътка-лисичар зае стойка, готов за скок. Кирачо усети мокрота около врата си, пъхна показалец под яката да я отхлаби.

-  Което си е вярно, господин… - неуверен изрече и спря насред дума.

-  Каваков! - подсети го посредникът.

- Което си е вярно, господин Каваков - повтори рентиерът, докато трескав се питаше какво ли ще иска тоя зализан тип от него, -  при Хитлер шикалкавенията не минават, нали така… При големите игри…

- Почтеност трябва при големите игри - подхвърли посредникът. - Фирмата ни се занимава с внос-износ, не знам дали ме разбирате… Имаме гешефт с германците и ще си разширяваме капитала…

Пред взора на рентиера се мярна гърне с жълтици. Те просветнаха в мартенската мъглива утрин, както погледът на красавица обещаващо  просветва в очите на случайно срещнат мъж, преди да го отмине. „Сега е моментът, Кирачо - помисли си, налегнат от гешефтарска краста, - или-или!”

- Как да го разбирам, господин Каваков? - детински попита, маршовете достигаха до слуха му като обещания за победи. - С какво бих могъл…

Стратезите от „Жокей-клуб” кръстосваха шпаги край джамлъка, решени да оправят бъркотиите в Европа преди още ламята да е изпълзяла към Маказа. Посредникът свойски приближи глава до Кирачо, издуха в лицето му струйка  дим от цигарата си.

- Акции, господин Керин - довери му шепнешком, - не знам дали ме разбирате… При дванайсет на сто доходност. Който изпревари, той ще натовари! Влагаш двайсе-трийсе бона и гледаш, до края на войната вече са милионче. Войната ще свърши рано или късно, с германеца ли си, ще грабаш с пълни шепи, с лопата ще грабиш!

На Кирачо му призля, гешефтарската му душица се развълнува. „Леле, какъв келепир - възкликна наум и заподритва от нетърпение под масата, преди още да е даден старт, - леле, що пара ще падне!” Само че какъв ти старт? Той нямаше тия двайсе-трийсе хилядарки и едва ли някога щеше да ги има.

Рентиера-гешефтар просто го допущаха до пиршеството само да гледа. Кафето в устата му горчеше като хинин, но не го избавяше от лютата треска.

- Изгодно ми изглежда - рече с пресипнало гърло, под клюна му изби пот. - Следва да се пообмисли. При гешефтите, господин Каваков, бързата кучка…

- Ха!… Изгодно! - пресече го посредникът. По образа му личеше как го разочарова невежеството на Кирачо. - Калифорния, господине, Аляска! Идват ни на крака, който изпревари! А вие… да се пообмислело!

Погледът му пронизваше рентиера чак до сърцето и чудно как от Кирачо все още не бе потекла кръв.

Сърцето  на нещастния гешефтар всъщност бе почнало да кърви. Навън пъплеха синеоките рицари, щракаха цайсовите си лайки пред Воина-ветеран, да се имат на снимка как прегръщат градските фльорци - романтичните сувенири бяха за предпочитане пред героичните, каменен кръст на войнишко гробище например. Кирачо със завист наблюдаваше фльорците в рицарските прегръдки, дамите разчитаха, види се, на траен подслон под орловите им криле. Те, глупачките, не познаваха орнитологията и не различаваха лешоядите.

Кирачо въздъхна.

-  Дванайсет на сто, казвате? - попита, колкото да печели време.

- За начало - с увереност потвърди посредникът, - докато работата потръгне. Пък сетне…

Не се доизказа, а и не беше нужно. Гърнето издуваше в мрака непразния си корем и обещаваше да роди онези жълтици.

- Е, господин Керин? - посредникът бе напрегнат, хрътката всеки миг щеше да скочи върху дивеча. - Фирмата изключва риска, какъв риск с германците, смешно е да си го помислиш…

На рентиера не му беше до смях. Каквото и да мислеше, пет пари не чини, когато му липсва капитал.

- Мераклии, колкото искаш! - раздухваше пожара сипаничавият. В душицата на Кирачо бушуваше адски огън. - Ама фирмата търси сигурни хора. Препоръчаха ми вас, аз затова. Иначе мераклии…

-  Кой ме е препоръчал? - изненада се Кирачо.

- Госпожица Хаджи Канева, от ателие „Паризиен”. Господин Керин, вика, е делови мъж, на него, вика, може да се разчита…

На рентиера изведнъж му просветля, неизвестните в задачата отпадаха. Каваков, годеникът, как тъй не се досети! Кирачо хем се зарадва, хем се ядоса на себе си. „Едно магаре съм! - упрекна се, - човекът да бил от гешефта, а аз… апаш! На ти тебе апаш!” Номерът с адресната карта и изтръсканите пари от госпожицата му се показа дребнав, недостоен, джебчилък посред съботния пазар. Доядя го на жена му, на тъста му, с пинтилъка си го бяха докарали дотам, да обира и стотинките на добрите хора.

- Попрехвалила ме е, господин Каваков - заскромничи деловият мъж. - И Сийка, тя толкова да ми е говорила за вас!… Предложението изглежда приемливо, то с германците какъв риск… Ще гледам да се включа…

- Заради хатъра на госпожица Хаджи Канева - разкри посредникът, опитваше се да бъде предразполагащ, - дума й дадох, затова. Иначе мераклии дал Господ…

Той вплете пръсти едни в други - дивечът му не усети как попадна в лапите на хрътката.

На площада орлите-лешояди пееха, обещаваха на своите брунхилди да литнат към нови подвизи: 

Ний ще литнем, ний ще литнем,

ний ще литнем срещу Англия…

Дамите с воалените шапки трогнато похлипваха и ги гощаваха с цигари и домашни курабийки, преди гъсеничните влекачи да са потеглили към Маказа - срещу Англия, изглежда, лешоядите крояха да полетят по други, неизвестни маршрути.

Кирачо Керин пък кроеше как да се снабди с нужните му хилядарки. Неговите пътища към милиончето също оставаха неизвестни.

7. СИРЕНАТА върху часовниковата кула нададе вой. Неистовите й вайкания подгониха града - жителите му се разтърчаха кой накъдето види, файтонджиите кахърно попържаха, налагаха с камшици крантите си и добичетата препускаха пощурели по улицата, яко уплашени стражари крещяха без нужда: „Тревога!… На бегом, на бегом!…”, колкото да увеличат паниката. Бакалите спущаха с трясък ламаринените рулетки върху джамлъците и хукваха из чаршията към избата на хотел „Комерсиал”, отредена за скривалище от авиобомбардировки.

Посред бял ден градът опустя, напоследък честичко му се налагаше. Над затворените бакалници се ветрееха метли - реклама на военновременния алъш-вериш. Умислени праматари надничаха през вратите на празните си дюкяни, вслушваха се в бръмченето на прелитащите бомбардировачи високо някъде в ясното небе, гадаеха къде отиват и дали няма да изсипят товара си върху нещастните им глави.

Улица „Криволак” посрещаше скептично вайканията на сирената. „Нямат си други дертове англо-американците - коментираше улицата, - ами ще вземат да хвърлят бомбите си върху ни!”. Мнението й за англо-американците се основаваше на здравия смисъл. „Няма да изсипят бомбите си връз Кюстенджа или в краен случай върху софиянци - излагаше логиката си тя, - ами ще ги хабят заради загубения ни град…” И понеже не вярваше в невъзможни неща, улицата приемаше за сведение воя на сирената и продължаваше отегчено да си готви манджи, да мете къщи и дворове и да крои как да доживее до утрешния делник.

Госпожицата от ателие „Паризиен” не готвеше манджи, не метеше и отдавна заряза всякакви кройки. Тя се излежаваше по кимоно върху продъненото канапе зад завесата, заела се бе да стържи с пиличка по ноктите на ръцете си. Главата й, според модната тенденция, бе увита в огромен тюрбан като на махараджа. Кръглата масичка подвиваше крака под тежестта на грамофон, изтикал парцалясалите модни журнали в килера, и в тоя миг се припяваше с трагичен глас: 

Капки дъждовни ръмяяят,

сълзи сякаш ронии небето,

навън е пусто, мрачно, както предии,

когаато ми каза  „Простии!”…

Госпожицата също ронеше сълзи. Тя подсмърчаше, солени вадички се стичаха през пудрата по страдалческото й лице. Тенекиеното сопрано на певицата отприщваше неудържими ридания:

Ден след ден дните минааваат,

Наамико те чаака, любимиии…

Госпожицата оплакваше отминалата си младост.

Грамофонът скръбно замлъкна и докато иглата стържеше върху плочата, Сийка през сълзи съзерцаваше маникюра си - кървавочервен, сякаш едва-що самолично бе разкъсала с нокти собственото си сърце и сега недоумяваше как е могла да го стори. Тишината се задържа за миг и над къщите наново се понесе сърцераздирателният хленч: „Наа-ми-кооо!…”.

Улицата хвана оскомина от шлагера на госпожицата. „Сийка Намикото снощи пак е имала гости - заключаваха съседите й, - пак е пиянствала с германци…”

Германците я величаеха фройнлайн Зия. Отначало я посещаваха да им шие ризи, ама след като фюрерът ги впримчи в идиотския си „Дранг нах Oстен” (13) и масово ги натирва на Източния фронт, захвърлиха ризите. Те се домъкваха нафиркани по петляно, думкаха по вратата и прозореца на мазе „Паризиен” и ревяха фъфлещи: „Фройнлайн Зия!… Хальооо!… Фройнлайн Зия, донер ветер!…”. Махленските помияри се отзоваваха начаса, лавваха в хор. Нафирканите рицари, да не останат по-назад, доукрасяваха пиянската си гюрултия с някоя и друга сочна псувня.

Улица „Криволак” в просъница прихващаше епичните подвизи на неканените си гости, въртеше се по кревати и одъри, скърцаше с зъби. Обитателите й дружно упоменаваха мамката на оня ахмак Хитлер, дето им докара на главата среднощните нехранимайковци и чакаше Сийка Намикото да им отвори, че да патаксат. „Сега де, сега!  - обаждаше се отвътре фройнлайн Зия и сънено увиваше тюрбана си. - Трайте де, песове недни, - викаше им през злост, - туй да не са ви бардаците на хамбургското пристанище, та сте завдигали врява!…”

Уж непредвидено се случи, съдържателката на ателието загуби доброто си име ведно с почитта на махленците. Тя би могла да посочи с точност деня и часа, в който се затъркаля по надолнището. Окажеше ли се насаме със самотата си, стряскаше я далечното „Виж к’во, ма, курво!…”, страните й запламтяваха от отдавна нанасяни й плесници. „Майчице - проплакваше злощастната Сийка, - защо си ме родила да страдам, майчице!”. Зад вратата отвън се спотайваше сянката на Тифа, противният му образ се бе разлял в мръсно безформено леке. „Виж к’во, ма, курво - изплюваше галфонът през гнилите си зъби, - хич не си и въобразявай!” Шивачката бе почнала да го зарежда със стотачки за дребни разходи и така да го задържи, но спестяванията й, заработени с иглата и шевната машина „Сингер”, се стопиха още преди да завие първата сирена.

Тифа профукваше на карти заплатата си за няколко нощи и едва дочакал пивница „Бавария” да затвори врати, пущаше в ход стотачките от шивачката в каре на покер. Мизерните му стотачки оставаха в купището банкноти на масата. „Скапана работа!” - цедеше с отвращение кутсузлията. Обран до шушка, осъзнаваше, че в действителност разиграва на комар риска подполковник Еремия Ризов да дочуе за възвърнатите пороци на агент-разузнавача Каваков.

От този риск го избавяше досега пресъхналата вече спестовна книжка на Сийка Хаджи Канева по баща.

- Как така нямаш? - ужаси се Тифа от голата истина. - На дрисльото горе можеше да даваш по две стотачки, а на мене, дето аз за тебе…

- Ама, Гиньо, война е! - оправдаваше се шивачката на мъжки ризи. - И да искат, хората няма от какво да си шият. Плат няма, конци няма, какви ти ризи!…

- На дрисльото Кирачо Керин по две стотачки, а на човека, дето за тебе… - не мирясваше човекът Каваков.

Агент-разузнавачът на царска служба бе позагладил косъм - облече се, обу се, на вратовръзката си забучи игла с изкуствен бисер и се писа при човеците.

Госпожицата разлисти книжката пред жабешките му очи. Тифа обследва страниците една по една, вглеждаше се в числата на изтеглените суми, в подписите и печатите и стигна до закриването на депозита както грешника стига до погребалния девиз пред вратите на ада: „Надежда всяка тука оставете!”.

- Аааа!… Да ги нямаме такива! - изкряка фирменият посредник, изпъчил гърчавата си осанка, под лявата му мишница висеше кобур. -  Аз, госпожице, съм дотука! Събирам си багажа и ауфвидерзейн, майне либе метхен, както пеят дойчовците…

Госпожицата се свлече в краката му, прегърна ги.

- Ама, Гиньо - заплака, забила лице в мършавите колене на Тифа, - недей така, грехота е!

Агент-разузнавачът я срита, цапардоса я - гневът във възмутената му душа изригна и изпепели последната надеждица на Сийка. От лявото му кутре злорадо се хилеше Тартора и огнените му зеници мятаха мълнии.

- Виж к’во, ма, курво - изкряска Тифа, слюнките му заваляха върху заплаканото й лице, - хич не си въобразявай! Каквато си грозотия, ами си ми занавирала и празната си книжка!

Пришпорван от основателна според него сръдня, измъкна изпод кревата ожулен куфар от фибър с ръждясали ключалки. От гардероба на госпожицата заизважда ризи - ушила му ги беше на кредит, който заплашваше да остане непогасен - вадеше бельо, чорапи, обувки. Купувала му ги в онези щастливи дни, когато книжката й притежаваше магнитна привлекателност. Тифа вадеше, с прилежание диплеше всичко в куфара, сякаш начеващ семинарист се стягаше да навлиза в лоното на Светата вяра.

Госпожицата лежеше по очи на пода. Стъпките на Тифа из ателието, отсечени и чужди, тъпчеха по смазаното й съзнание и всичко ставаше другаде, далече-далече. Някой  ходеше около нея неизвестно защо, тропотът  я измъчваше. „Защо на мене, о, Господи - шепнеше Сийка, - защо, Господи, миличък!

- Сега Каваков ще ти покаже кой е! - прогъгна Тифа на излизане, звънчето се обади след него: „Дзън-дзън!…” и стъпките на агента се изгубиха в тишината.

Тогава Сийка Хаджи Канева скочи, обиколи с невиждащ поглед разтуреното мазе, повъртя се безсмислено и изведнъж се нахвърли върху звънчето над вратата.

- На ти! - извика и го задърпа с бяс да го откъсне. - На ти, на ти!…

Звънчето предсмъртно изохка, запратено под гардероба.

В тоя миг здрачът навън се раздра от нечуван вой. Звяр някакъв виеше по „Криволак” - проточеното му „Аааа!…” се силеше да подготви улицата и госпожица Сийка за премеждия, каквито те  не бяха преживявали досега, но на човек ще му се изправят косите от такива ужасии.

- Какво? -  скочи госпожицата, очите й обезумяло се втренчиха в мъждивото стъкло на прозореца. - Какво става, бе?… А?

Воят на звяра дълго се носеше над къщите и когато най-сетне тишината пак се завърна, намери шивачката на мъжки ризи трепереща и свита в ъгъла.

За пръв път градът чу сирената за въздушна тревога, зловещо замириса на война.

8. ПРОДАВАЧЪТ НА ГРАМОФОНИ дойде една пролетна сутрин, слънчевите зайчета палаво се надскачаха около оздравяващата госпожица Сийка.

- Разгеле! - с радост възкликна дошлият. Беше човече без възраст, с голф-панталон, и гальовно гледаше на света. - Ама голям късмет извадихте с мене!… Като нищо можех да ви подмина и имаше да се пишманите после, имаше да се тюхкате!

Голф-панталонът с ентусиазъм се развъртя из ателието, свлече модните журнали на пода и положи върху масичката чер грамофон, тапициран отвън с изкуствена кожа.

- Бижу! - подвикна, нагласи плоча върху диска на грамофона, завъртя ръчката. - „Колумбия”! Световна марка! Сърцето ми се свива, като си помисля, че можеше и да ви подмина…

Шивачката с безразличие следеше как човечето омита с голфа си паяжините под масичката, как й хвърляше изразителни погледи - нахълтването му нито я зарадва, нито изпитваше досада за нарушената й самота.

Продавачът вдигна показалец да призове присъстващите към внимание, хитровато присви очи в обещание за рядък сюрприз и… в мазето пропя жена!

Песента се оказа тъжна, тъжна - би трябвало да си от камък, за да не се просълзиш. Даже и човечето подмокри очи, извади кърпичка да ги избърше, каза:

- Много трогателна лична драма! Намико! От Страната на изгряващото слънце… Плочата е безплатна, заедно с кутийка грамофонни иглички, подарък от фирма „Колумбия”. И всичкото това съкровище за някакви си четири хиляди лева, представете си!

Госпожицата не си представяше нищо. Стана, както си беше, по нощница, отиде до масичката.

- Може ли… още веднъж? - попита несмело и показа с пръст към въртящия се диск на грамофона.

Човечето засия повече и от изгряващото слънце.

- Ама иска ли питане, моля ви се! - отвърна. - Нали ви казвам, запее ли „Колумбия”, все едно певицата ви е дошла на крака!

Певицата отново изпълни мазето с вопли и сълзи. На Сийка й се струваше, че всъщност това е историята на стенещата й душа, жадуваща за ласка, блага дума и съчувствие. Човечето отново се просълзи, изсекна се в кърпичката, потупа капака на грамофона, както се потупва стар приятел.

- Като жив човек е! - каза. -  Разплаква те! Можете да го закупите с пари в наличност, може и на изплащане, за две години…

Продавачът си отиде без грамофона - на госпожицата й бе нужен цяр против самотата.

Германците по-късно взеха да мъкнат и други плочи. Репертоарът на ателието се обогати с крайно лиричната „Лили Марлен” - рицарите от вермахта са си уреждали вечерни срещи с нея във фатерланда, под фенера до старата казарма край града.  „О, фройнлайн Зия!…” - доверяваха й копнежа си по онзи фенер там, във фатерланда. Това обикновено ставаше, когато сливовицата бе надделяла и им изфирясваха и ума, и дума.  „О, фройнлайн Зия!…” - повтаряха с непослушни езици.

От  носталгията  на хълцукащите  рицари шивачката хващаше съклет. „Добре де,   пийте и трайте, песове ниедни! - викаше им с отегчение. - Кротувайте, докато не са ви натирили на Източния фронт. Ще ви дойде на срещата  там една Лили Марлен, та чак свят ще ви се завие!”. „Я, я!” - съгласяваха се песовете, докато по бутилките все още се намираше ракия. Излочваха ли всичко до капка, те полазваха навън по четирите стъпала - подпираха се един друг, с недоумение се взираха в заревото и шумно се облекчаваха върху недвижимата собственост на рентиерите Керини. Разтропаните по калдъръма ботуши ги отнасяха надолу по улицата, сънно облайвани иззад залостените дворни порти.

Споменът за сирака от Балканската бе изместен от нови събития, след като госпожицата му отпусна края и насъбра в сърцето си обида, отвращение и омраза към целия човешки род…

9. МАНИКЮРЪТ бе докаран до прилично състояние, а сирената все не даваше отбой. Певицата от грамофонната плоча не се обади повече. Сия Намикото застана пред огледалото и се отдаде на самообследване - попипваше отпущащото се вече тяло, откриваше нови бръчки по шията, под очите й се бяха надиплили торбички. Тя без вълнение приемаше промените. „Остарявам, пусто опустяло!” - мислеше си и пристягаше колана на кимоното.

Кимоното бе от коприна. Някакъв унтер-офицер, прехвърлен от Солун на път за волжските степи, й го подари на раздяла. Върху лилавата коприна протягаше клонки разцъфнала вишня. Ръкавите бяха широки и разкриваха оголените й до лактите ръце, кожата й се бе спаружила. „Остарявам, пусто опустяло!” - рече си Сия за кой ли път и реши да премахне поне поразиите от сълзолея. Посегна към кутията с пудра, приближи лице до огледалото, вторачи се и изплашено извика: „Ох!…”.

Иззад гърба й в огледалото надничаше нечие лице.

Сия се обърна. Мъжът стоеше до вратата, в ръцете си стискаше стара кожена чанта.

- Аз почуках, но… - каза смутено мъжът . - Грамофонът свиреше и…

- И какво искаш? - остро попита Сия.

Откакто научи твърде много за мъжете, престана да им се церемони.

- Ами тревогата… - мъжът посочи към прозореца, върху лицето му бе изписана вина. -  Нямаше накъде, а… Извинете ме!

- Е, и? - шивачката го смери с присвити очи, в зениците й проблясваше недоверие. -   Решихте да се намъкнете, щото ви скимнало!

Мъжът прислони ръка до устата си, закашля се, кашлицата му бе странна, кънтеше. Опита се да обясни:

- Помислих си, след като се познаваме… На улицата пълно с полицейски постове…

- И сигурно си сирак от войната, а? - предположи със сарказъм Сия, кръстосала ръце пред гърдите си. - Очакваш сигурно да седна да те ожалвам!

Човекът не очакваше.

- Защо сирак? - запита недоумяващ. Имаше светли коси, изпод високото право чело гледаха открити и като че вглъбени очи. - Баща ми зимъс се помина, така си е, но мама… Останахме двамина с нея…

Сия сопнато го прекъсна:

- Сираците са на мода днеска… Хайде, разкарай се!

Дошлият бавно поклати глава.

- Не ме познахте, забравила сте ме - предположи, - отдавна не съм идвал и сте ме забравила! Агентът съм…

- Много агенти се навъдихте, бе! - зло изрече шивачката. - В тоя град шетат само агенти, свестните хора се изгубиха!

Мъжът мълчаливо подмина думите й и тръгна към шевната машина. Сия хмъкна, дебелоочието на навлека взе да я забавлява.

- От три години не съм я поглеждал - каза мъжът и седна зад сингера. В ръцете му се появи отвертка. - Клеясала е, бас държа… След три години време…

Наведе глава над оголените вътрешности на машината, раменете му го изгърбиха, заприлича на старец.

Сия, за свой срам, най-сетне го позна.

- Ох! - възкликна с упрек към себе си, плясна с длани и ги събра като за молитва. - Техникът, агентът на „Сингер”!… Ама и аз съм една! - по лицето й пламна огън, бе забравила кога се е изчервявала за последен път. - Да ме прощавате! - смутолеви. - Изгубихте се от доста време, аз затова…

- А, нищо! -  отвърна техникът, без да се откъсва от работата си. - То и аз… Вие извинявайте! Застигна ме сирената навън, познати сме, рекох си, и така… Неканен… Глупаво се получи…

Той продължи да рови в машината, а Сия с учудване улови как ателието необяснимо се преобрази. Сякаш времето реши да се върне малко назад, при очакването и надеждата, отдавна уж изтрити -  Тифа още не се бе появил и германците не крояха да идват.

Тогава шивачката все още шиеше ризи. Агента на фирмата „Сингер” идваше веднъж-дваж да навести машината - бе стеснителен и немногословен, с лице, което бързо се забравяше. Сия си даде сметка как грубо посрещна човека. Отврати се от поведението си, не искаше да се примири, че е способна да падне толкова низко.

- Вече не шия - каза вместо извинение, смъкна тюрбана си, изведнъж го намери за нелеп. - Война е, какви ти ризи!…

- А, нищо! - повтори техникът, увлечен в грижата си за сингера. Наизвадил бе телени четчици, тубичка с масло, инструменти. - Така и така съм тука, нищо не ми струва. Пък и войната… Няма да е вечна, я!

Слънчевите зайчета се бяха измъкнали на улицата и макар и ателието да цареше занемареност, безпорядък и безразличие, Сия Намикото се изненада колко светло е днес в опротивялото й мазе. Втурна се да прибира празни бутилки от френски коняк и шампанско. По масата, по пода и по перваза на прозореца имаше струпани немити съдове, прибори за хранене, захвърлени празни кутии от консерви. Шивачката я хвана яд на себе си.

- Да взема да изпържа яйца? - предложи, скрила се зад завесата, подгонена от закъсняло разкаяние. - Обед е, а сирената… Мълчи…

- Оставете, моля ви! - възрази техникът и я потърси с очи. - Аз не за това…

- Ама не може то така! - Сия се почувства в дълг. Раздрънча тигани, затършува из кухненското шкафче. - Как така, дошъл сте след толкова много време…

В решителността й да бъде гостоприемна домакиня надделяваха забравени добродетели. Сирената накрая реши да извади града от тягостната неизвестност и пусна гласа си над покривите. В синевата се вдигнаха де що имаше гълъби, птиците полетяха да търсят спасение от нетърпимия  рев. Сия се заслуша във веселото цвърчене на шарлана върху примуса, повярвала в завръщането на доброто.

- Ако е заради продуктите - викна, да я чуе мъжът оттатък завесата, - нямайте безпокойство. Имам, носят ми ги… клиенти… На, и сирената свири…

Шивачката отново се изчерви, упоменаването на клиентите дойде не навреме, можеше да й развали празничния обед - все някога би трябвало да я спохождат и малки тържества, всяко зло, казват, е уж за добро.

Сия свали тигана от примуса.

- Готово! - каза, възбудата направи гласа й мек, приятен. - Свършвайте и елате да се измиете… Чувате ли?… Господине!

Техникът не се отзова.

- Побързайте, докато не са изстинали - Сия се разсмя, като си представи как човекът не може да преодолее стеснителността си, - тука има леген, ще ви полея да  измиете ръце!… Господине!

Тя дръпна завесата.

В ателието нямаше никой - агентът се бе отишъл така, както и дойде.

Покрай прозореца преминаваха уродливи крака в налъми. 

10. ПО БАЛКОНИТЕ около градския площад висяха черни знамена. Улиците пустееха - през февруари паднаха трайни мразове, дъхът на хорицата ставаше на скреж, стараеха се да не се показват навън, на залежалия се сняг. Таксиджиите изоставиха бракмите си сред замръзналите локви на пиацата, свряха се дълготрайно в кръчмата на Тасо и блаупункта  украсяваше скуката им с траурна музика. Край печката, опънали крака към зачервените й страни, неколцина хамали от седмици наред се надяваха да дочакат края на ледената епоха. Напук на траурните маршове, огънят игриво боботеше. „Абе, Тасо - викаха хамалите, - от твоето радио ще хванем болно здраве, пусни нещо за душата!” Тасо Велешки бе счупил рунтави вежди и ги гледаше изкриво. „Душата ви ще изтрае три дни - тросна им се, - за Бог да прости погиналите при Сталинград… Цяла Германия траури - наставително припомни на хамалската си клиентела, - разпоредено е и ние да траурим…”. Клиентелата я глождеше мерак да прати разпоредбите където се следва, поръчаха си по една греяна грозданка, а колкото до Сталинград, кой каквото търсил…

Подобни крамолни съждения един лоялен поданик не можеше да допусне.

- Никаква греяна! - свадливо отсече Тасо. - Заведението се затваря!

Лоялният поданик безцеремонно напъди хамалите на студа, превъртя копчето на блаупункта, някакъв досаден реквием се задави посред скръбните си нотки и в тишината са намъкна заплаха.

За пръв път Тасо изпита страх. Погледна картата на Европа, заострил беше отнапред синия молив и ха днеска да тури кръст на проклетия Сталинград, ха утре. „Тя една работа закучи ли се - промърмори сръдливо, - не чакай хаир!…”. И на Московския фронт стана така, и с обсадения уж Петербург - на кръчмаря му причерняваше, когато си представи как оттук нататък нещата можеха да тръгнат наопаки и болшевиците да се заемат с кръстовете. Вратата зад гърба му се отвори, повея мраз и ледено погали голото теме на Тасо.

- Затворено е! - извика, без да се обръща. - Траурим!

Зад гърба му се покашляха. Влезлият колебливо пристъпяше по пода, едва насъбра кураж да се обади:

- Аз съм, тате!

Тасо позна гласа на зетя си.

- Тъкмо навреме! - рече вкиснат и се обърна. - Откога те чакам, кучи сине, да ми се мернеш!

- Тате! - програчи Кирачо Керин, беше се простудил и искаше да покаже колко го наскърбява тонът на кръчмаря. - Тате!… Няма да позволя! Кица ми каза да дойда, ама няма да позволя!…

Кучият син заразмаха показалец. Тасо, турил месести ръце на кръста, с омерзение се любуваше на кльощавата му рентиерска осанка.

- Ще позволиш, ще позволиш! - поклати глава тъстът. - Докато не донесеш акциите или не върнеш трийсетте бона, некадърнико…

Очичките му пресметливо опипваха Кирачо, така касапите обмислят как най-изгодно да подложат говедото на заколение. Говедото пък наивно си мечтаеше да предотврати екзекуцията, вдигна очи като за молитва към окадения таван на кръчмата и с тежка покруса каза:

- Цял свят скърби днеска, оплаква триста хиляди германски герои, а ти си ревнал да ревеш за някакви си жалки трийсе бона! Недостойно е за един запасен фелдфебел!

Тасо Велешки се взриви.

- Ти ли бе, келеш - развика се, - ти ли ще ми говориш за достойнство? Кой ми лазеше по дюшемето, докато му дам жалките трийсе хиляди, да ти припомня ли?… Ама и аз, дето се поведох по серсемлъка ти! С германците, тате, риск нямало!… Нямало било риск! Видя ли как я омаскариха там, на Волга?… Цял свят скърбял! Не ми ли докараш оня шмекер, дето ти отмъкна парите, и твоята жена ще заскърби и ще върже траур! Ясен ли съм бе, кучи сине?

Честолюбието на Кирачо сериозно бе наранено. Той с гордо вдигната глава затръшна вратата на кръчмата зад себе си. Душата му оскърбено ридаеше. И клюнестият му нос, с извинение, сълзеше, ала по вина на февруарския мраз. Обиден от солдафонската арогантност на кредитора си, рентиерът закрачи през площада.

Кирачо пристъпваше към издирването на пропадналите хилядарки по най-краткия път - през полицията. Очите му безцелно шареха по дуварите, изписани с черни прокламации: „Вън евреите от България!”. „Ще ме нарича кучи син той мене - пътьом преживяше горчилката зетят, - келеш ще ме нарича!”. А той? Селяндур, невежа, черноборсаджия и грубиян - ето какво е Тасо Велешки! Стъпканото достойнство на рентиера крещеше: „Вън грубиянина Велешки от пределите на царството!”. Зетят виждаше призива да краси улиците, часовниковата кула, кубетата на черквите, виждаше възмутени тълпи да скандират името му вместо анатема: „Вън грубиянина Тасо от тоя свят!”.

В мразовития, сив, печален ден рентиерът Кирачо Керин маршируваше самотно по улиците и малък сечко развяваше шала около врата му вместо пряпорец в неговия „Дранг нах гешефтен”. В коридора на околийското той тикна визитна картичка под носа на старшията, стражарът начаса се възползва да се намърда на топличко при началника. Подполковник Ризов прочете: „Кирачо Керин - рентиер”, подвоуми се, разпореди:

- Да влезе!

Рентиерът провря през вратата сълзящия си клюн. На околийския началник се набиха в очи гетите на посетителя, турени не толкова поради студовете, колкото да скрият кръпките по разкривените му летни половинки.    Еремия Ризов бе готов да се обзаложи, половинките бяха с пробити подметки - той разпозна зетя на Тасо Велешки и се запита мислено докога ли побеляващият вече безделник ще протърква раираните си панталони в кафене „Жокей-клуб”.

- А, господин Керин! -  подполковникът стана да го посрещне. - Добре сте се сетили! При мене, знаете ли, рядко наминават интелигентни хора…

Господин Керин смръкна не твърде интелигентно.

- Инфлуенция, господин Ризов - извини се, - настинал съм, тоя мраз навънка…

- Тоя мраз навънка погуби цвета на германския вермахт - деликатно прие извинението подполковникът. От помръкналия му поглед можеше да се съди колко много е потресен. - Да не бяха сибирските мразове, днес нямаше да спущаме черни знамена!

- Ох, не ми говорете, господин Ризов! - рентиерът се намести в креслото до пернишката печка и поотслаби шала около врата си. - Загубата е трудно възстановима… Германците един ден ще спечелят войната, нали така, но героите от Сталинград само посмъртно ще са сред победителите!

Околийският поднесе табакерата си на госта.

- Кой ти гледа другото - каза, като му поднесе огънче, кибритената клечица трепереше в ръката на домакина,  - кой ти гледа другото, ами сега ще се разшава и нашенската сган. Не ви ли се е случвало да срещнете цапотиите им по стените?

- Срещал съм ги - побърза да потвърди Кирачо, като пусна синкаво кръгче цигарен дим към тавана. - Вън евреите от България!

Еремия Ризов се задави, закашля се, от очите му изскочиха конфузни сълзи.

- Друго имах предвид - доизясни се околийският, докато пребърсваше с кърпичка очите си, - не сте ли срещнали нещичко, например, във възхвала на болшевиците?

На Кирачо му бе дошло до гуша да се оказва между ритниците, беше срещал и „Долу войната!” и „Вън немските окупатори от България!”, и други, не много приятни пожелания по адрес на оста Рим-Берлин-Токио, но поизкриви душицата си:

- Което не съм, не съм, господин Ризов. По улица „Криволак” долни противообществени писания не се срещат. Пияници, гамени, съмнителни лица, това да! Ще чуеш и неприлични песни… Черноборсаджии също обикалят, приказва се. А друго, нали така, което не съм, не съм!

Той смръкна, завъртя клюна си в израз на отрицание. Пернишката печка го бе размекнала и отдаден на светски разговор, ловко заобикаляше плитчините и скритите рифове - потъващата му гемия не бе стигнала до крайната си цел.

Подполковникът се престори, че му вярва. На Еремия Ризов не му беше ни до светски разговор, ни до гемиджии. Положението в царство България бе свръх сложно. Отминаха блажените дни, когато заработваше началническата си заплата с простото и ефектно прилагане на шамарите. Вместо да извлекат поука от беседите с духовния си баща, непрокопсаните му питомци напущаха гимназията и кой хванал балкана, кой се крие по мазетата, кой в затвора - доказваха на подполковника каква неблагодарна работа са усилията му, добрите му намерения и грижи към  наставляваната младеж.

Кекавото поколение правеше всичко възможно да го хързулне на динена кора.

- Бе, то хубаво  - пробъбри умислен Еремия Ризов, - добре не са изписали и улица „Криволак”…

Той скочи, началническите му ботуши подхванаха внушителното си скърцане, а неспокойствието преля у Кирачо Керин. Изгладнели дървояди с усърдие дълбаеха проход към рентиерското му сърце: Скръц-скръц-скръц!… Подполковникът обикаляше около госта с кръстосани ръце на гърди и комай забрави за него.

- Утре те няма да се спрат само на писания, господин Керин! - провикна се, рентиерът подхрипна от изненада. - Пияниците, гамените, черноборсаджиите са напаст, вярно! Ала къде-къде по-опасни са подривните елементи, разните му саботьори и прочее. Ето там следва да насочим оръжие и без пощада, с нажежено желязо…

Кирачо Керин не притежаваше друго оръжие, освен бастунчето с конската глава. Нажеженото желязо липсваше в инструментариума му, за какъв дявол ще му е на табладжия нажежено желязо. Напълно обезоръжен срещу заобикалящите го опасности, ясно защо тъй лесно стана жертва на подривния елемент Гиньо Каваков. Ами ако с измъкнатите от рентиера трийсет хилядарки закупи динамит и начене да взривява и да напада? Кирачо се изпоти посред люта зима.

- Тъкмо затова съм при вас, господин Ризов -  рече, стигнал до същността на визитата си. Той сниши граченето, при доверителни разговори между отговорни мъже не бе за препоръчване да се провикваш. - Станах жертва на едно съмнително лице… Подривен елемент! Няма да се изненадам, ако името му е в секретните ви книжа…

Еремия Ризов скептично се вгледа в подсмърчащата жертва. Той извади пачка снимки и ги разстели върху бюрото си.

- Разгледайте ги, господин Керин - предложи, - да видим дали онзи… елемент… ще се окаже в тази фото-компания…

Кирачо заразглежда снимките - съвсем невинни образи на ученици и ученички, на войници и фелдфебел-школници, на млади хора с вратовръзки, папионки и прически, взети от киноекрана. Такива снимки гимназистите и гимназистките си даряваха един другиму с посвещение: „Образът ми скромен, имай го за спомен!”.

Между тях скромният образ на подривния елемент Гиньо Каваков го нямаше.

- Тези тука са деца, господин Ризов -  възкликна учуден рентиерът, - хлапетии, с жълто около устата…

Подполковникът седна зад бюрото.

- Хлапетии, казвате? - той забарабани с пръсти по полираната повърхност. - Срещу всяко от тия хлапетии, господин Керин, правителството заплаща с хиляди левове!

Кирачо едва не падна от стола - зяпна, дървоядите още по-усърдно заработиха в и без това прогнилото му настроение. „Леле, що пара - простена сърцето на жертвата, - леле, какъв келепир!…” Той се почувства оскърбен в аванс от съдбата. Нейното безразсъдство, лекомислие и несправедливост пилееха хилядарките под носа му като на циганска сватба. „Който изпревари, той ще натовари!…” - застигна го циничното хихикане на посредника от фирмата за внос-износ.

- Съмнителното лице отсъства от фотографиите - констатира Кирачо с въздишка на проиграл табладжия. - С хиляди левове?… И за ученичките?

Околийският началник подмина въпроса.

- Разкажете ми за… хм… подривния елемент - рече, - в детайли, колкото и да ви се струват незначителни.

И рентиерът заразказва.

Пред въображението на Еремия Ризов хаотично, но отчетливо се очертаваха контурите на хюкела, вратовръзката с изкуствен бисер и нервозно сключените пръсти на посредника, сипаничавата му муцуна и прическата с капещия брилянтин. „Пак е подхванал комара, подлецът!” -  скърцаше с зъби подполковникът по адрес на нехранимайкото от ордена на самаряните-душеспасители. И без снимка разпозна доблестния си агент-разузнавач.

- Това, господин Ризов, бяха всичките ми скромни спестявания - смръкна с клюна си жертвата. - Трийсе бона не са кой знае колко, нали така, на масата ви лежат милиони, дето се вика, и…

Налегна го печал към собствената му участ. „Не донесеш ли трийсетте бона, кучи сине - съскаше в ухото му Тасо Велешки, - и жена ти ще върже траур!”.

- Мдааа!… - Еремия Ризов усети сърбежа по дланите си. - Постъпили сте, господин Керин, как да кажа… Рисковано. Гешефтите се правят от финансисти, от хора с капитали! А вие, рентиер, в такива големи операции…

- Изглеждаше почтен, господин Ризов - изплака вместо оправдание жертвата-гешефтар, - с мека шапка, нали така, с обноски… И да изчезне в неизвестно направление!

Околийският спря поглед в полюшващото се черно знаме пред прозореца отвън. Заизмъчваха го черни мисли. С банда джебчии и мошеници царство пази ли се?

Съмнителното лице по прякор Тифа се губеше в неизвестно за обществото пространство, защото той, подполковник Ризов, не му посочи върху географската карта лелеяния от галфона път на честността. „Ще види той една Аляска - закани се пазителят на царството, - ще му покажа една Калифорния!”.

Над нищо неподозиращия търговски посредник надвиснаха гръмотевични облаци.

Телефонът върху бюрото истерично се задърли, околийският вдигна слушалката.

- Подполковник Ризов слуш… - едва успя да изрече и млъкна. Лицето му тебеширено побеля. - Терористичен акт в Брястово?… И кметството? Къде е дрямал тоя кмет, бе? Незабавно ще се разпоредя!

По кожата на Кирачо Керин пробягна електрически заряд. Гешефтарят скочи.

- Аз да тръгвам -  каза, като се затътри към вратата, -  вие, господин Ризов… Виждам, в битката с подривните елементи…

- Да, да! - припряно произнесе околийският. - Друг път, господин Керин, виждате к’во е сега…

Той натисна бутона, в кабинета се вмъкна старшията.

- Началникът на Обществената безопасност на бегом при мене! - разпореди се Еремия Ризов.

Кирачо тръгна да излиза след стражаря, но на вратата спря.

- Може ли портретите още веднъж? - измоли, колебаещ се. - Човек, нали, както си върви из града…

Подполковникът мълчаливо разстели снимките пред гешефтаря. Кирачо лакомо заснова с поглед по тях и от нетърпение пристъпваше от крак на крак. Мишият цвят на рентиерските гети подсети подполковника, че на тоя свят няма нищо по-гадно и по-жалко от прегладнял плъх.

11. БЛОКАДАТА завари доморасъл градски аристократ с генералски бакенбарди в чакалнята на автобусната агенция „Юг”. Върху града легна мъгла още по зазоряване и пътниците, помъкнали бохчи, кошници, куфари, с облекчение бързаха да се скрият вътре на топло. След покера до съмнало в някаква прашна мансарда, Маркиза едва дочака да вдигнат полицейския час, за да доизкара сутрешната си дрямка на скамейките сред тълпата. Той сънно наблюдаваше през очилата как мъглата бълва хора.

Чакалнята не бе просторна и не можеше да се похвали с уют - по пода й скачаха пълчища бълхи, настървено се нахвърляха върху пасажерите. Баби, черноборсаджии и гимназисти се чешеха в очакване на своя рейс, прозяваха се. По кьошетата похъркваха селяни, сериозни господа разхождаха докторски чанти из калабалъка. В тази обичайна обстановка Маркиза бе почти у дома си и блаженстваше. Излегнат върху пейката, той не можеше да се отърве от котешкия си навик да дреме с полупритворени клепки - зениците му просветваха иззад цайсовите очила.

Агенция „Юг” шумеше като кокошарник малко преди да се покаже слънцето. Под прозорците й навън напразно се опитваха да възвърнат към живот отдавна грохнал автобус. Газгенераторът върху гърба на инвалида насищаше мъглата с дим от букови вършини - двигателят кихаше от дима, проръмжаваше, колкото да събуди лъжливи надежди у шофьора и пътниците и инатливо млъкваше задълго. Шофьорът кълнеше оскъдицата на бензина, съдбата си, въртеше се чумясал около издъхващата бракма. Мъглата ту ги глътваше, ту ги изплюваше пред чакалнята.

Този градски пейзаж умиляваше Маркиза, носеше му спокойствие - гладът, полицията и неприятностите напущаха битието на аристократа и той се радваше, че все пак е жив. Разчесваше блажен генералските си бакенбарди, пушеше „Слънце” - първо, с кеф обследваше паноптикума с пристигащи и заминаващи.

От мъгла през април обикновено нищо хубаво не би могло да се очаква. Тя изсипа пред чакалнята хергеле стражари с карабини и натъкнати ножове. Маркиза плю, „Да им таковам на номерата!…” - избъбри полугласно, и се понадигна. Цивилен агент в кафява германска мушама-дъждобран застана разкрачен на вратата, викна:

- Блокада, господа! Приготви за проверка лични карти и открити листове!

В кокошарника се вдигна тупурдия, като че вътре се бе намъкнал пор. Във всеки случай на Маркиза му засмърдя - блокадата обещаваше дълго да се радва на тази пъстра и  шумна компания в чакалнята. Черноборсаджиите се замятаха из помещението, сритваха под пейките вързопи и шперплатови куфари. Затюхкаха се баби, а сериозните господа гласно изразяваха недоволството си. Гимназистите мъдро възприеха нещата откъм философската им страна. Те се връщаха на село да заредят с ежбина за следващата седмица опразнените си запаси и докато чакат, предпочетоха да се отдадат на докурджум (14).

- Да им таковам на номерата! - измърмори отново Маркиза, на спокойствие повече не можеше да разчита. 

Опасяваше се от усложнения.

В далечния край на чакалнята, срещу вратата, седеше светлокос мъж с високо право чело и вглъбен поглед. Тънките му устни бяха плътно стиснати, но онова, което разтревожи Маркиза, бе хладнокръвието му. Непознатият едва забележимо провираше ръка към вътрешния джоб на сакото си. „Само това не - решително си помисли Маркиза, - само без аматьорски номера”.

С въздишка като след проигран коз той напусна скамейката и се насочи към непознатия.

- Гл’ей го, бе! - извика, застанал пред непознатия, заядливостта му го тикаше към кавга. - Седи си! Омнибусът чака да го натоварят, а той седи! Кой да качва багажа, бе, тарикат?

Широко откритите очи на непознатия с неразбиране се вторачиха в аристократа, по челото му се появи пот.

-  Фасони ще ми продава! На мене! - петелчеше се настръхнал Маркиза. - Хич не ми се пули, ами грабай денка и да те видя горе, върху омнибуса! Няма все аз с хамалогията, все аз, а ти…

Багажът бе събран накуп и чакаше да го натоварят. Аристократът взе два куфара от купището, сетне се обърна да провери непознатият има ли намерение да се размърда.

- Д-да!… - изрече мъжът с пресъхнали уста. - Д-да!… Аз сега!…

Той прегърна възтежък вързоп и скрил лице зад него, тръгна към изхода. Стражарското хергеле се побиваше с карабини на ремък вместо жив плет пред чакалнята. Агентът с мушамения германски дъждобран се бе заплел в спор със сериозните господа, те му обещаваха да отнесат въпроса по-нагоре, нанасяло им се ущърб на гешефта. „Господа - обясняваше им агентът, - градът е в блокада, господа! Нощеска подривни елементи, следва да се предполага, са изнесли оръжие от казармата…”. Маркиза настъпваше по петите носача на вързопа, заваляше го с приказки и призоваваше старшия на хергелето за свидетел:

- Г’лей го бе, г’усин  старши! По-млад ли е? По-млад! Пък ме кара мене, тарикатът му, с болните ми кокали…

Блюстителят на реда респектиращо изгрухтя:

- Да се товари без врява! Не пречи на проверката!

Маркиза изтика носача през хергелето.

- Чу ли г’усин старшията? - викаше в ухото му. - Ще товариш без врява! Заставаш горе, на багажника, и подхващаш!… При Маркиза тарикатлъци не минават!

Кошниците и денковете ги подредиха върху покрива на омнибуса-инвалид. Разправията на агента със сериозните господа бе навлязла в конфликтна фаза и за Маркиза въпрос на ловкост бе да приключи операцията без последствия. Под компетентната му намеса от тротоара въжетата пристегнаха багажа, аристократът лично се качи за оглед на възлите и процеди на товарача:

- Сега след мене… И без паника!

Мъглата заточи къдели покрай стените на къщите. Маркиза се смъкна долу, огледа се, викна на другия:

- Ами дърва? Газгенератора с фъшкии ли ще го загряваме?… Най-малко по десет наръча цепеници!

Из къделите мержелееха сивкави видения, чизмите на виденията чаткаха с гвоздеите си по паважа, от време на време по улицата екваше вик:

- Прибирай се!… Блокада!

В чакалнята господата вървяха на тумба след агента, размахваха докторските си чанти и щедро му предричаха неприятности. „Изпълнявам заповед, господа - отвръщаше им той през рамо, - касае се за тежко престъпление срещу държавата!”. Тонът му ставаше все по-заплашителен. „Военновременно положение - натъртваше пред тумбата, - от нас се иска разбиране и дисциплина, иначе…”.

Маркиза затика помощника си към двора на агенцията.

- И без тарикатлъци, да сме наясно! - аристократът демонстрираше кой раздава картите в играта. - Ти десет наръча и аз десет… Без тарикатлъци, аз да нося, пък ти…

Двамината се натикаха под сайванта, където агенцията си държеше дърва за газгенераторите, складираше изпотрошени мотори и  ненужни вехтории.

По лицето на помощника се стичаше студена пот. Хлътналите му страни ги покриваше нездрава руменина и го измъчваше кашлица. Маркиза бе преодолявал къде по-заплетени положения, положи успокояваща десница върху рамото на другия:

- Дръж се, момче! Да не я свършим като власите!… Онова там, във вътрешния ти джоб… С подобна лична карта, братче, без да се докачваш…

Той потупа неестествено издутата му гръд. Непознатият прекара кърпичка по устните си и върху й остана розова следа. Аристократът хмъкна със съчувствие, добряшкият му поглед през очилата излъчваше жалостивост.

- Поддадох се - непознатият бавно възвръщаше хладнокръвието си, - от преумора е, от нерви и въобще… Нощес не съм спал… С агента веднъж вече сме се срещали, не бих искал…

Маркиза предпочиташе да не се вре в чуждите работи.

-  Ама мъглата поне е като по поръчка! - отбеляза, очите му късогледо обикаляха оградата със съседския двор. - Тука, братче, съм си у дома… Ще слушаш Маркиза, ще мълчиш, останалото е от мене! И… хм… детинщините не ми понасят, без да се докачваш…

Посочи с глава към издутата гръд на непознатия.

- Не се безпокойте! - отвърна. Аристократът очевидно му допадаше. - Докато мъглата не е оредяла, мисля че…

Маркиза се усмихна.

- Г’лей го, бе! - възкликна със задоволство. - Момчето накриви гребена…

Откъм улицата се дочу глъч, чизмите в паника затропаха по тротоара.

- Къде са? - питаше агентът, въпросът му се задъха в мъглата, напираше закана да я разкъса. - Мотаха се двама из чакалнята… Къде са?

- Съвсем не знам, г’син… - старшията не криеше колко е объркан, - товареха омнибуса, привързваха багажа, ама…

- Товареха! - зловещо повтори агентът. - Не ги ли откриеш, жено врачанска, под трибунал ще те дам!

- Слуш… г’син…!

Маркиза предпочете да изпревари чизмите, да изчезне, преди те да са прегазили през мъгливите къдели. Той се прекръсти. Изцвъка през зъби рядка слюнка по посока на тропащите видения, размести гнилите дъски на оградата зад сайванта, хазартно прошептя:

- Сега, момче!

Аристократът подтичваше леко, сякаш гоненицата го забавляваше. Под стъпките му ни шумка изшумоляваше, ни камъче да се изтърколи. Прехвърляха се от двор в двор, като се вслушваше, оглеждаше се.

Къщите се криеха зад пепелявата пелена и скоро спътника на Маркиза изгуби представа къде са. Двамата машинално отбелязваха наум бараки, навеси, кочини, покрай които се промъкваха - протъркваха рамене по дълги, разсипващи се от влагата стени, а мазилката оставаше по дрехите им. Те поспирваха из задни дворчета да поемат дъх. До слуха им  достигаха гласове от неизвестно къде, понякога ги сподирваше лаят на пале, чуваха  се далечни полицейски свирки.

Непознатият се стараеше да не изостава от Маркиза, макар да се задъхваше от непривичка. По болезненото му дишане, по усилията да сдържа кашлицата си, аристократът усети доверието на човека до него - рядко го навестяваше такава чест,  да вярват в Маркиза. В благородническата душа на хазартния аристократ се породи чувство на отговорност за съдбата на този белязан от болест случаен човек.

- Ще пресичаме улица, момче - прошушна в ухото на човека, - минем ли отсреща, смятай, че сме се измъкнали…

Дворната порта, останала от стари времена и килната напред, не проскърца. Маркиза й каза „Мерси!”, изсули бакенбарди на улицата, опасливо душеше мъгливата пушилка, преди да се реши:

- Хайде!

Спътникът му протърча няколкото метра и бе готов да се закълне, след тях като че трополи преследвач.

- На шубето очите са колкото пендар! - изсмя се Маркиза над чуждото опасение. Двамата притихнало изчакваха под нечие стълбище преди аристократа да заизкачва  дървените стъпала. Другият го последва, покашляше се в шепа, изнемощяло преодоляваше височината.

Къщата бе триетажна, от онези, които собственикът благодетелно претъпкваше с квартиранти, макар сам той за никакво благо не би живял в нея. По балконите отвън невъздържано се караха жени и пличкаха легени с помия върху улицата.

Двамината стигнаха до таванска врата, но Маркиза я подмина.

- Тука най-напред ще претършуват - обясни на човека. -  Маркиза ще те скрие сега, като в моминска пазва ще си…

Аристократът се насочи към разбито прозорче, от него можеше да се излезе на покрива.

- Лазил ли си по керемиди? - попита.

Човекът кимна:

- Случвало се е…

Той проследи как аристократът провря тромавото си тяло през прозорчето и го последва. Вече стъпил на покрива, заоглежда гората от комини, лигавите от мъглата керемиди сдържано се обаждаха под краката му. От улицата долу, изгубил търпение стражар се гневеше на жените по балконите:

-  Свършвайте с врявата, мари!… Де глоба, де!

Маркиза се изгуби между комините. Покривът стигаше до калкана на съседска сграда, където опираше гръб огромен гълъбарник, скован от стари сандъци. Гълъбите се разхождаха из покрива, прелитаха до околните къщи и дървета и успокояващото им „Тк-ррр… тк-ррр…” свидетелстваше как животът си тече по вечното свое русло и никакви блокади не можеха да го спрат. Аристократът изненадващо подаде бакенбарди иззад гълъбарника, подвикна:

- Пст-пст!… Насам, момче!…

Дъсченият птичи чертог хитроумно бе прикован към скрита вратичка на калкана. Вратичката въвеждаше в тясно и тъмно помещение без прозорци и щом я затваряха, никой никога не би се досетил за съществуването му.

- Тесничко е - каза вместо извинение аристократът, - ама сърце да е широко. Рядко идвам тука, на порядъчния човек му се налага да се усамотява от време на време…

Порядъчният човек запали бронзово газениче и гостът му седна на одъра, другаде нямаше къде да се седне. Върху неизмазаната стена до газеничето бе окачен пожълтял афиш с морски град. Къщите на града се бяха накачулили една връз друга и в ниското, на пристанището, ветроходни яхти кротуваха необезпокоявани. „Посетете Монако!” - любезно приканваше афишът.

- Блян на младостта ми, Монте Карло - отговори Маркиза на незададения му въпрос. - Без малко да съм там сега… Пий си винцето, грей се на слънчице в Ривиерата и си г’лей кефа!… Ама таз мръсна война, да й таковам на номерата!…

Гостът му уморено вдъхваше застоялия въздух.

- Аз май ви отворих грижи - рече, - открият ли ме при вас… Законът за защита на държавата не прощава…

- Със закона отдавна сме се развели, казано антър ну - невъзмутимо разясни аристократът. - Таковай му на закона, туй Маркиза ти го препоръчва! И срещу зъбобол помага, и срещу нерви…

Домакинът с любопитство оглеждаше останалия без дъх гост, докато изживяваше неповторимото усещане на спечелил в рисково залагане на рулетка - тържествуващият му смешец подсказваше колко много е благодарен на Фортуна.

- Не бива да ги подценяваме - убедено произнесе гостът, кашлицата накъсваше думите му, - не си давате сметка… Търсят ме…

-  Произшествието от снощи? - допусна Маркиза.

-  Може и така да се каже…

-  Оръжието от казармата… Засяга и тебе…

Гостът промълча.

- Все тая - отсъди аристократът, - главата ти, без да се докачваш, е в торбата. На мене политиката, братче, не ми понася…

Такива като госта си познаваше от затвора - влачеха по коридорите двайсеткилограмови вериги на каиши, окачени на рамо. Из мазетата на полицията се бе нагледал на хора в синини и кърви, носеха веригите си и думица не обелваха - бояха се, изглежда, от провокатори. Тази порода човеци озадачаваше Маркиза, разминаваха се с разумното, от която и страна да го погледнеш. Битките им с властта ги намираше за неразумни, зад властта стояха полиция, войска и най-вече пари, много пари.

Едно със сигурност научи аристократът в безпътния си живот - силата на парите. Пред очите му те събаряха и най-яките крепости на благополучие. Парите подтикваха даже и крупни банкери, дето не си знаеха милионите, да си теглят куршума, сякаш бяха новопроизведени подпоручици, изгарящи от несподелена любов по жената на полковника. А такива, като госта му, с полуръждясал валтер в пазвата, плюеха върху всесилните пари, одързостяваха се да им застанат насреща. Оставаше си тайна за аристократа защо го правят и на какво разчитат. Не се сдържа и попита.

- За благото на народа - отговори гостът и за пръв път понечи да се усмихне. - Не разчитаме на другиго, освен на  народа… Важното е не у кого са парите, а с кого е народът…

- И по-нататък? - Маркиза обичаше да слуша небивалици за онова, дето нивга няма да стане.

- Нататък народът ще има думата! - убедено изрече гостът. Не му достигаше въздух на затворения таван, полагаше усилия да сдържа кашлицата си. -  Обикновените хора от града и селото, те ще решават…

- Еее!… - скептично възкликна Маркиза. - Тогава смятай го това за бита карта!… Народ разен, момче! Един ще дърпа насам, друг натам… Ти на един бридж седнеш, че гледат да те преметнат, а…

- Да се изправиш срещу фашизма не е хазарт - каза гостът. - Демократичните народи по света са се вдигнали  да сложат край на войната, веднъж завинаги. Това ще им донесе свобода, равенство, братство…

Войната не искаше да позволи набързо да й видят сметката и довлече полицаите чак на покрива. Гълъбите запърхаха навън, шумно биеха с криле и се разлетяваха.

Маркиза опря показалец към устните си, после духна газеничето. Възвърналият се мрак стовари отгоре им потискаща неизвестност, въздухът изведнъж свърши и гостът отново трябваше да преборва кашлицата си. Домакинът здраво прихвана госта си през раменете, затисна с длан устата му, докато да преодолее пристъпа.

Човекът се мяташе, напомняше птица, попаднала в примка - той като че искаше да се отскубне и да полети, но раменете му, кокалести и остри, бавно провиснаха в безсилие. Пред гълъбарника ходеше полицай, чуваха го как пъшка, уригва се, псуваше разшумелите се гълъби, убеден в безсмислието да лази по покрива.

- Нищо, г’син  к’тан!  - гласището му изрева почти в ухото на аристократа. - Гълъби… Осрали всичкото, тяхната…

- Ти гледай, отваряй си зъркелите! - настоя капитанът. - Видели са ги да влизат в къщата. Ако е така, не са гълъби да изхвръкнат…

Полицаят душмански сновеше по покрива и керемидите, макар и фабрични, марсилски, предсмъртно пропукваха под подкованите му ботуши.

- Нищо, г’син  к’тан! - доложи отегчен. - Сторило им се е на онези, прищяло им се да лапнат по някоя хилядарка…

Стражарят се отдалечи, като отнесе пъшкането и псувните. Гълъбите се завръщаха в чертога си, подхващаха любовните „Тк-ррр…”. Маркиза набра кураж да драсне кибритена клечица. В светлината на спасителното й пламъче блянът на младостта му Монте Карло затанцува от радост, къщите и яхтите се полюшваха самодоволно в удължените сенки на таванските греди. Газеничето успокои обстановката, но аристократът се надвеси угрижен над госта си - момчето лежеше на одъра, кърпичката в ръцете му бе почервеняла.

- Какво ти  има бе, момче? - в гласа на  Маркиза се прокрадна тревога за ближния му. - Да ти налея чашчица червено? Много помага при настинка… Не винце, а еликсир… Френско, бордо, пазя го за лечебни нужди…

Гостът опита да се понадигне.

- Остана ми от следствието - каза, по восъчното му лице избиваше лепкава студена пот. - Отпреди три години… Скачаха отгоре ми и оттогава съм тъй…

Помнеше лицето на мъчителя си. „Ако не те усмъртя, копеле краставо - крещеше,  - ако не те туберкулирам, ще си дам оставката!…”. Старшията имаше деветдесет кила и апоплектична физиономия в тъмносини жилчици. Със садистична наслада играеше чорбаджийското върху гърдите на подследствения, бездиханно прострян върху пода, като че мъстеше на цял свят за зверския си занаят.

- Малко да ми поолекне и ставам - добави, дишаше на пресекулки. -  Трябваше в агенцията да се срещна с човек…

Маркиза поднесе до устните на госта чашата френски еликсир, течността искреше обнадеждващо в цвят бордо.

- Блокада е - възрази вместо упрек, - каква среща, какъв човек?… На първото кьоше ще те спипат! Лежи си сега, почивай си, пийни каквото е дал Господ…

Гостът заотпива на малки глътчици. Седнал до него, аристократът заумува над друга главоблъсканица: защо царщината с всичката си мощ настървено преследваше - денем и нощем - това вече обречено момче? Болестта със сигурност щеше да го довърши, преди преследвачите му да го окачат на въжето. Трудно можеше да се проумее как нищо и никакъв валтер, остарял модел - Маркиза при това се съмняваше дали пистолетът би гръмнал - вдига на крак войска и полиция в пълно бойно снаряжение. Какво друго, ако не смъртен страх, пущаше в ход цялата държавна машина, устройваха се блокади, хайки, въвеждаше се полицейски час?

Властта се боеше до смърт. И от кого? От неговия гост! Аристократът остави за по-нататък да търси защо, но този необясним факт го изпълваше с дълбоко уважение към момчето.

- За такова бордо се полага мезенце, луканчица, пастърмица - рече вместо извинение, - ама война!… Да й таковам на мръсните номера!

Стана, предпазливо открехна вратичката - мъглата се бе вдигнала, ала денят си оставаше безслънчев, мрачен, и блокадата продължаваше.

На отсрещния тротоар се разхождаше постови полицай, ножът върху карабината му заплашваше сивото далечно небе.

12. ТЕО ЛИНГЕН (15) висеше между двете коринтски колони пред кино „Одеон” и глуповато се хилеше от огромния  филмов афиш - беше по пижама, канеше се да прескача нечий балкон, а гражданството държеше на всяка цена да види от какъв зор се е решил на интригуващата авантюра. Хората се тълпяха пред колоните в очакване на представлението, разглеждаха пред входа фотосите със салонните подвизи на лигльото и хрупаха страгали.

Гражданството се готвеше да прахоса в киното неделния си следобед на проклетото военно време. Из калабалъка пред входа шареха отегчени стражари и от скука раздаваха плесници на притърчащите се в краката им ваксаджийчета. Ламаринена фуния „Филипс”, коронясала една от коринтските колони, услаждаше с модни шлагери слуха на тълпата.

Тифа бе опрял гръб в другата колона. Очите му вяло ровеха в блъсканицата и той кисело кривеше лице - сред удоволствията на агент-разузнавача не спадаше заповедта да търси иглата, скрила се в сеното. „Скапана работа!” - отсъди с досада. Не вярваше в басни, където иглите сами изскачат от купите с фуража, за радост на царската полиция.

Срещу киното излизаше права къса уличка, затисната между аптека „Барчолов” и стария - отпреди столетия - турски хамам, който все още изправно обслужваше градонаселението. По покрива и оловните куполи на хамама растеше в изобилие див орех, под стрехите му гнездяха бухали.

В неделните следобеди ваксаджийчетата ръсеха уличката с вода и временно я избавяха от прахоляка. На метеното се събираха гимназистки и гимназисти. От съображения за конспиративност, ученическото облекло го заменяха с цивилни дрехи от семейния реквизит - надяваха се да излъжат      строгите училищни наредби. Кандидат-подофицери в гарнизонен отпуск водеха на терена градски слугинчета да ги ухажват на спокойствие. Фунията на „Одеон” пропяваше:

Днес всеки - стар и млад,

и беден, и богат,

танцува румба-негра

чак до късна нощ…

Полицейският час не позволяваше разкоша да се танцува чак до късна нощ. Кандидат-подофицерите експресно прихващаха слугинчетата през кръста и с ярост започваха да ги друсат. Маскираното гимназистко съсловие на свой ред се престрашаваше да се впусне в румбата - нямаше време за губене, танцът бе на мода. Двамата атланти от сив мрамор, които подпираха с плещи еркера над аптека „Барчолов”, с антипатия съзерцаваха друсащото се сборище.

В задния край на уличката десетина чамови стълба придържаха брезентовото платнище на окаян салаш. Брезентът бе кръпка до кръпка и в сянката му се спотайваха две дълги маси. Над салаша се възвишаваше надпис без особени претенции за калиграфско изкуство. Надписът уясняваше на интересуващите се, че това съвсем не е някакъв си окаян салаш, а е казино „Монте Карло”.

По средата на въпросното, с извинение, казино, между двете маси, царстваше никелова рулетка. Мушаменото покритие на масите бе с цветни карета в червено и черно, с арабски и римски числа, където късметът изкушаваше куражлиите да го разшифроват.  Под чергилото с кръпките се бе насъбрала не по-малко пъстра публика. Безличия с няколкодневна четина върху фотографиите, войници, калфи и безделници по призвание  държаха в шепи кокалени жетони по за някоя и друга двайсетачка. Публиката се залъгваше с надеждата покрай рулетката поне да докопа тоя гаден, коварен, недостижим късмет.

Уличката фатално привличаше Тифа, както валерианът - котараците. Беше му необходима херкулесовска воля, за да остане на поста си. Терзаещият се агент-разузнавач напъваше памет да повтаря клетвата, изповядана пред Трона и Отечеството, та дано да отпъди дяволската съблазън.

През главите на публиката в казиното Маркиза мерна сипаничавия образ пред кино „Одеон”. Появата на посредника от фирмата за внос-износ вещаеше заплаха. „Да му таковам на номерата!…” - изруга наум. Очакваше появата на двамина - беше им уредил среща под чергилото с кръпките - и присъствието на Тифа вещаеше опасност.

Аристократът бе във фрак с яка от черно кадифе. Лекетата по фрака си съперничеха по брой с кръпките на салаша и вместо бял колосан нагръдник, между кадифените му ревери се подаваше рунтав фъндък.

- Дами и господа, риен ва плю! - обяви аристократът. - Край на залаганията!

И завъртя никеловата рулетка.

Маркиза бе крупие на „Монте Карло”. „Съдбата е тъй решила…” - откровеничеше пред заинтересованото съсловие.

Рулетката я спечели на барбут от някакви пропаднали панаирджии-италианци. На практика, навикнал с предизвикателствата на случая, съвместяваше в „Монте Карло” и вдъхновителя, и създателя, и собственика на игралното заведение. Салаша си настаняваше в забутани краища из градските квартали. Комарджийницата му с великодушие предлагаше на публиката илюзии на приемливи цени, преди още да са го надушили данъчните агенти. Щом срещата с агентите се очертаваше неизбежна, аристократът вдигаше салаша оттам и играта на криеница осмисляше хазартната му предприемчивост.

Повече откогато и да било, Маркиза сега се нуждаеше от средства. Не за нощните си турнири по мансарди и сутерени - нагърбил се беше с благородната идея да помогне на своя гост да стъпи на крака.

Момчето, съсипано от болестта, още от пролетната им среща остана да лежи върху одъра на аристократа. „В това ти състояние, братко - строго изрече пред него, - Маркиза никъде няма да те пусне! По градските улици не можеш се размина от ченгета и фирмени агенти. Полежи при мене в чертога, пооправи се - наставляваше го кротко, - с тия твои гърди няма как да й видиш сметката на войната!”.

Гостът не искаше и да чуе. Да се излежава, докато други мръкват и осъмват с риска неизвестно  къде и как - кога недояли, кога недоспали - това не можеше да го приеме. „Там се бият, сражават се - люто спореше  с аристократа, - а аз съм се проснал да се излежавам!”. „То пък твоето е едно излежаване!… - възразяваше Маркиза и не криеше жалостивостта си към момчето. - Гледам да те позакърпя криво-ляво с масълце, с медец… И бял хляб на черно се намира, слава Богу, ама на тавана ни въздух, ни слънце. В твоето дередже, казано антър ну - откровеничеше аристократът, - на всички ще бъдеш в тежест!”

Момчето така и не се съгласи, реши да си тръгне, но от устата му отново рукна кръв. И тогава, ще не ще, остана с морския град и яхтите зад гълъбарника. Очите му трескаво светеха, заизмъчва го старата кашлица, покриваше се в пот, а сърцето го теглеше навън, на воля. „Позаякна ли и ставам - окуражаваше се, - оправя ли се с дишането и тръгвам…”

Изнизаха се месец-два. Госта все гледаше навън и насаждаше опасения у Маркиза - ще се завърне някое утро и ще се намери сам-самин с бляна на младостта си Монте Карло.

- Зеро, господа!… Нула, зелено… - прогласи крупието. Рулетката бе прекратила лудешкото си въртене и топчето замря в ямката под нулата върху зелено каре. - Залагането открито!

Аристократът чевръсто прибираше проиграните жетони. Подхвърляше един-два на заложилите върху зелено, но дискретно хвърляше и погледи към посредника от фирмата за внос-износ - хюкела тъмнееше на късното следобедно слънце. Тифа не обичаше да се вре из тълпата, изненадите изотзад не бяха сред предпочитаните му удоволствия.

Играчите около масата мятаха закани към дяволския късмет, почесваха четината по възбудените си образи, суеверно местеха жетони от място на място с надеждата да надхитрят рулетката. Залагащите оставаха глухи за подканата на шлагера. „Хееей, румба-негра, румба-негра!…” - дереше се без полза фунията на „Одеон”.

Под чергилото с кръпките на салаша „Монте Карло” кипеше друг, вълнуващ и разтърсващ издъно живот.

- Трийсет и пет, черно! - крупието екзалтиран зачепка фъндъка между реверите на фрака си. - Господа, без докачения! Мадам Фортуна е благосклонна само към истинските мъже! Залагането открито, играта продължава!…

Публиката, общо взето, имаше далечна представа за упоменатата мадам. Играчите подсъзнателно улавяха как Фортуна им се надсмива - непрекъснато показваше леконравие и непостоянство в чувствата - ала тези й недостатъци не отпъждаха истинските мъже. Те залагаха, докато да проиграят и последния си жетон, после с нежелание се присъединяваха към завиждащите кибици.

Изкушението излезе по-силно от Тифа. Агентът честно и самоотвержено се бори със себе си, но съпротивата му рухна още след четвъртата румба. Прихвана амнезия за принадлежността си към самаряните-душеспасители. Изричното указание зорко  да контролира салаша отдалече бе пренебрегнато. Прие иглата в сеното за призрак от тъпата логика на шефа - досега не се бе чуло нейде подривни елементи да поминуват с комарджилък. „Като няма риба - измърмори под нос Тифа, - и на тоя калпав салаш ще клатиш шапка!”

Той заразблъсква тълпата по посока на „Монте Карло”. Последното препятствие по пътя му бе строгият изпепеляващ поглед на скорпиона Еремия Ризов. Агент-разузнавачът го съгледа в свъсените лица на атлантите от аптека „Барчолов”, но нали сухо дупе, да прощавате, и раци не яде…

В мига, когато Тифа предприе рискованото си своеволие, румбата прегракнало секна. Звънците на киното приканиха гражданството на представление.

Самарянинът-душеспасител като че се отърси от дълбок сън, за да свърне назад по съвсем непривлекателния път на честността. Отблизо го сподири скептичното „Хххе!… Не ме разплаквай, Каваков!”. Това го стресна, агентът в страхопочитание скри глава между раменете си. Кандидат-подофицерите влачеха слугинчетата към входа на „Одеон”, хашлашки блъскаха изпречилите им се, изръмжаваха като закана по едно „Пардон!…”, ръгаха Тифа с лакти в ребрата, настъпваха го.

Нужен бе титаничен стоицизъм пред мъките, защото те се изкупваха с полицейската му заплата. Тъкмо да се настани под ухиления идиот с пижамата, агентът откри сред блъсканицата любопитна двойка - Сийка Хаджи Канева влизаше с кавалер в киносалона.

Дупчената физиономия на Тифа се удължи. Шивачката носеше виолетов тюрбан, две букли над челото й допълваха модната прическа. Устните на Сийка също имаха виолетово крещящо-предизвикателен цвят. „Мамицата й и курва - изрече Тифа с засегнато честолюбие, - ще ми се влачи по представления с разни мъже!” Изрече го наум, с прискърбие, сякаш не той нея, а тя него бе изхвърлила от чувствата си.

Шивачката в момента не спадаше нито към служебните, нито към частните интереси на агент-разузнавача - той не допущаше толкова бързо у нея да са се завъдили пари.

Кавалерът на Сийка - позастарял германски тиловак в униформа на обер-ефрейтор, шишкав и със сламени вежди - гръмко се смееше. Устата на германеца бе пълна със златни коронки. Шивачката го бе прихванала под лакът и се кикотеше неприлично. „Мамицата й и курва!” - повтори възмущението си годеникът-дезертьор от женското коварство. Виждаше се жертва на долна измама.

Тифа и сам не би могъл да обясни какво го подтикна да тръгне след двойката. В тъмнината на киносалона той се настани зад шивачката и обер-ефрейтора, изгарящ от неизвестно как пламнала ревност. Германецът коментираше подвизите на вермахта - на онези там по фронтовете не им бе провървяло както на него и им се налагаше по стратегически съображения в момента да скъсяват позициите си на Източния фронт.  Нещастният вермахт организирано се изтегляше на запад, към Курск, и там щеше да изкопае - този път вече без грешка - гроба на болшевиците. Сийка бе положила тюрбана ведно с буклите върху рамото на обера, кискаше се без причина и подвикваше полугласно: „Я, я, разбрах де, прасе такова!…”.

В гласа на шивачката Тифа откри нещо като нежност и заскърца с гнилите си зъби. Пижаменият авантюрист безчинстваше на екрана, публиката се подмокряше от смях, но Гиньо Каваков се бе отдал на злобата си и ни виждаше, ни чуваше. Той проследи как ръцете на обера непозволено зашариха по закръглените форми на шивачката, тя пък уж го отблъскваше. „Стой мирно де, свиньо швабска!” - гальовно го уговаряше без видими резултати. Кавалера сладострастно грухтеше все по-настъпателен, за разлика от бойните си другари в закучилия се „Дранг нах Остен”.

Вулканът на гнева, позагаснал напоследък, заклокочи с нова мощ в сърцето на Каваков. Безсилието му садистки го изтезаваше. „Да е нашенец тоя нерез - мислеше си оскърбеният сирак от Балканската, - че да го тикна в мазето на околийското и там… Бух с ботуша по зурлата, бух по зурлата!” Публиката пет пари не даваше за терзанията на Тифа, час по час изпадаше в смях, и всичко все за сметка на агент-разузнавача. Смееха се над душевния му хал.

Съдбата и този път реши да избави Тифа от не на време споходилите го ревност и злоба и спря електричеството. Мракът не допадна на публиката, в салона взеха да освиркват, да тропат, да викат, но като им омръзна да се дърлят без полза, примириха се и заизлизаха навън, в привечерния здрач.

Под чергилото на салаша „Монте Карло” светеше петромаксова лампа. Кандидат-подофицерите поведоха слугинчетата към примамливата й светлина, последвани от обера и шивачката.

Тифа като под хипноза се повлече подире им. Напусто святкаше изпепеляващият поглед на подполковника, издъхващото чувство на дълг у самарянина напусто надаваше стон от недрата на хилавата му съвест. Той се тътреше след двамата, кроеше отмъщения, едно от друго по-садистични и неосъществими. Издаваше заповед за арест на Сийка Намикото по обвинение в развращаване на нисши военни чинове от вермахта с цел да се опаричи, така  разрушава и бойния дух на тиловаците от запаса на райха. Незабавно изпращаше обера на Източния фронт да изкупва вината си. С упоение си представяше как шивачката ще получи колет след седмица, как ще го отвори в самотата на арестантската си килия, а от колета кокетливо ще й се зъби с златните си коронки черепът на геройски загиналия германски тиловак.

Обер-ефрейторът не подозираше каква участ го очаква в недалечно бъдеще и се впусна да разиграва пачка нови каймета от по двеста и петдесет лева (16). Сламените му вежди бяха хвръкнали нагоре в очакване рулетката да се завърти в развращаващия си танц.

Тифа, подхвърлян насам-натам от стихиите на живота, неволно се намери между двата огъня на страстите си. От едната страна се печеше в пламъците на лумналата ревност, а от другата блясъкът на никеловата рулетка изгаряше гладно облещените му очища. В заслепението си агент-разузнавачът малко се отличаваше от пеперудите, връхлитащи върху ярко светещия фенер на салаша, за да погинат с изгорели крила. Иначе, без съмнение, щеше да открие как под краката му трупат клада в подготовка на трети, съдбоносен за самарянина-душеспасител жертвен огън.

В далечния ъгъл на салаша, зад скупчената около рулетката публика, срамежливо дебнеше бъдещият подпалвач на кладата. Въгленчетата в зениците му тържествуващо просветваха и за да не се разгорят преждевременно, правеше им сянка с периферията на пооръфана от годините гарсонетка. „Най-сетне! - ликуваше душата на злоумишленика. - Часът на изкуплението настъпва!” В гешефтарските му сметкаджилъци подготвяното от него аутодафе трябваше хем да му върне завлечените трийсет бона, хем да му надипли в портфейла хилядарки за предадения на полицията един подривен елемент.

Рентиерът Кирачо Керин случайно откри посредника на фирмата за внос-износ, докато киносалонът се тресеше от смях  над тъпотиите на Тео Линген. Изцъкленият поглед на господин Каваков фосфоресцираше в тъмното и в първия миг Кирачо не повярва на очите си. Той проследи хюкела и едва на светло в „Монте Карло”, сред тъпканицата, идентифицира похитителя на трийсетте бона. „Леле, какъв късмет извадих - разтуптя се сърцето на гешефтаря, - леле, що мангизи ще смъкна от тоя вагабонтин!” Следваше само да уведоми полицията.

Разтърсван от ловджийска треска, Кирачо затърси с поглед, ала за проклетия, наблизо не се виждаше ни един полицай. Клюнестият му нос хищно душеше над разгорещените играчи край рулетката, докато изчакваше сгоден случай.

Гласът на крупието ангелски възвести началото на поредния пирует на Фортуна:

- Сил ву пле, господа, залагането открито! Куражлиите крачка напред… Смелостта краси истинските мъже!

Истинският мъж Каваков зае позиция срещу шивачката и обера. Подкокоросван от крупието, той зашари из джобовете и след щателния им обиск успя да насъбере няколко парцаливи двайсетолевки. Парцалките едва ли имаха сила да доукрасят мъжествеността у Тифа. Мимоходом, в мислите му, Еремия Ризов би го квалифицирал  като позор за царската тайна полиция, ако случайно узнае. Рулетката обаче се завъртя и агент-разузнавачът скочи с главата надолу в никеловия й въртоп. „Да става каквото ще!” - пробъбри вместо заклинание и постави жетон на седмица червено.

Иззад рамото на кавалера си Сийка видя внезапно изскочилата мършава длан на игралното поле - кокалеста, космата, лазеща по каретата с цифрите  като изскочил от кошмарите паяк, чиято отрова клетата шивачка вече бе изпитала. Паякът изпълзя с лика на Мефистофел - огнените зеници на Тартора се кръстосаха с уплашения поглед на жертвата. Фалшивите рубини върху пръстена кръвясало заискряха и тя в ужаса си прехапа устни да не закрещи.

Сийка вдигна глава -  отсреща й се подвизаваше годеникът-дезертьор.

Сипаничавият му образ я върна обратно във времето, „Виж к’во, ма…” - зашлеви я споменът така, че й възвърна болката. Шивачката обходи с поглед четинясалите субекти, войниците, вторачваше се в калфи и безделници и виждаше все хорица като хорица.

Единствен Тифа замърсяваше картинката под чергилото.

Раната в душата на Сийка - уж заздравяла - отново се разлюти. Тя с отвращение следеше суетнята на гърчавото човече от другата страна на игралната маса. „Как съм могла да го приема до сърцето си - питаше се, - как съм могла да очаквам чувства от тоя чакал?” Упрекваше се за слабоволието, за примирението си пред злото, задето позволи на чакала да убие голямата й вяра в човека, да я натика в калта.

Чакалът Гиньо Каваков бе отмъкнал надеждата й да получи своя пай на щастие от живота, мечтата й за обич, за дом.

Тифа бе оставил за после отеловските си терзания. В момента очакваше капризната мадам Фортуна да прояви снизходителност и да го забележи. Сърцето му учестено лупаше с категоричността на локомобил. Той се бе вкопчил с очи в рулетката и не видя как от тъмното излезе слабоват мъж - в светлината на петромакса восъчното лице и тънко очертаните устни на дошлия се сливаха с общия фон.

- Седем, червено! - прогласи крупието с тържествуващ победен глас. Бакенбардите му се ветрееха вместо бойни знамена в разгара на епичното сражение. - Който рискува, господа, той тържествува! Честито на печелившите!

Маркиза се потруди да изобрази задоволство, с щедра усмивка подаваше спечелените жетони на тържествуващия посредник от фирмата за внос-износ. Тревогата обаче остана в салаша, при крупието, можеше само да се надява на комарджийското заслепление на галфона - Тифа да се юрне в играта. Това щеше да позволи мъжът с восъчното лице безпрепятствено да се срещне с един колеблив господин - господинът все се канеше да залага и все не можеше да набере кураж за такава авантюра.

Гостът на аристократа бе напуснал най-после тавана с морския град и яхтите. „Търпилото му не търпи - с разбиране отсъди аристократът и се огорчи донякъде, - държи,  наивникът, с болните си гърди и стария валтер да е в неравната си битка!…”

Колебаещият се господин с недоволство позволи на мъжа с восъчното лице да го изблъска от игралната маса  и съвсем му мина желанието да опита късмет на рулетка. Хвърли укорим поглед към блъскащия се, очите им се срещнаха. „Би трябвало да се засрамите, простак такъв! - говореше погледът на господина. - И няма защо да се блъскате така, не се намирате на църква по Богоявление, а в казино!”

Мъжът с восъчното лице се засрами, сведе глава, скри се в сянката на чамовите стълбове.

Непреклонността на доскорошния му гост да се жертва за идеала си обезоръжи Маркиза, възхищаваше му се. „Е, момче, всеки с кръста си - издума аристократът наум, - току-виж ти провървяло…” Усмихна му се съзаклятнически отдалече и намигна през очилата. Прощаваше се с него по мъжки сдържан, ала късогледите очи не скриваха чувството на привързаност - то възниква при сурови изпитания - на преклонение и доброжелателство.

- Куражлиите никога не свършват, господа! - подканващо извика крупието, тържественият му глас заразяваше публиката с оптимизъм. - Струва си да залагаш, стига да знаеш за какво! Сил ву пле, залагането открито!

Многозначителният му афоризъм бе отправен към човека, с когото се прощаваше. Мъжът кимна едва-едва. В жеста му Маркиза разчете и благодарност, и молба за прошка, задето го бе подлагал с присъствието си на смъртна опасност, и неизречените слова за сбогом.

Роякът пеперуди възбудено кръжеше около петромакса, мястото на погиналите в пламъка заемаха други, току-що долетели от мрака. Леко замаян от първата си сполука за тази вечер, Тифа скупчи спечелените жетони пред себе си, като че се боеше да не го ограбят. Паякът се разтърча по игралните карета да плете мрежа за нова плячка. Изпъкналите му очи по навик обиколиха публиката, търсеха да открият чуждата завист.

Неочаквано попадна на мъжа с восъчното лице, запечатало се трайно в полицейския му мозък. Мъжът вежливо опитваше да разбута навалицата на излизане от салаша, придвижваше се след някакъв кибик.

Кръвчицата се смъкна от лицето на агент-разузнавача, не искаше да повярва на това, което виждаше… Иглата! Беше изскочила от купата със сено.

Паякът замря върху числото тринайсет на черно каре и там изтърва жетона -  появила се бе голямата, дългоочакваната плячка.

В атмосферата под чергилото на салаша назряваше буря.

Сийка от разстояние забеляза промяната, настъпила у годеника-дезертьор - този така добре познат й поглед, двете базедови очи, излъчващи жестокост. Гърчавото човече се сниши, ноздрите му побеляха. Чакала се готвеше да захапе плячката си..

Шивачката изгуби равновесие, политна. В обхваналата я уплаха стисна китката на обера и германецът изтърва пачката с кайметата. Нахлулият в казиното вятър тозчас разпиля зеленикавите банкноти, те се разлетяха около петромакса наедно с пеперудите.

Бурята, чакана-нечакана, се разрази пред погледа на ошашавения обер. Мощна вълна размята хората около игралната маса - публиката без команда се нахвърли да събира банкнотите.

В настъпилата блъсканица калфи и войници се заборичкаха сред попръжни и закани, четинестите субекти обработваха с плесници де кого сварят. Слугинчетата пищяха до възбог, кандидат-подофицерите на свой ред  ръгаха в ребрата околните и ръмжаха: „Пардон, бе, верицата ви цивилна!…”. Мераклията-подпалвач на клади Кирачо Керин реши, че удря часът да драсне кибрита, преди мечтаните хилядарки да му са се измъкнали изпод клюна.

- Полицияяя!… Подривни елементиии!… - закрещя с отънял фалцет.

На патриотичните му призиви полицията не бързаше да се отзове. Сам юнак на коня, агент-разузнавачът трябваше да влезе в епична схватка с тъмните сили. Смален от страх пред последствията, през така добре познатите му ръгания с лакти в ребрата, ритници по глезените и настъпвания по мазолите на краката, той се силеше да измъкне парабел от кобура под лявата мишница.

Маркиза оцени взривоопасния момент и се развика:

- Господа, господа, казиното се затваря!… Полицейски час, господа!…

Господата, отдадени на побоището, не го чуваха.

По стечение на обстоятелствата, Тифа се намери до обер-ефрейтора. Храбрият плешив синеок рицар със закъснение бе заразмахал юмруци да спасява неспасяемото. По закона на хаоса, юмруците му заваляха върху дупчения образ на самарянина-душеспасител. „Ти кого удряш бе, мамицата ти и нерез! - разяри се Тифа. - Фраскай фолка в скапаната си Германия, какво си се захванал с българската полиция!…” Обера цедеше през златните си зъби по някое „Донер ветер!” и „Булгарише швайне!”, докато с професионално умение доразкрасяваше портрета на въпросния швайне.

Успял най-сетне да измъкне парабела, в яростта си Тифа едва не лиши вермахта от един доблестен обер. Възпрепятства го навременната намеса на Кирачо Керин. Рентиерът се бе добрал през всеобщата тупаница до злополучния посредник на вносно-износната фирма, вкопчи се в десницата с парабела и нададе тържествуващ вик:

- Часът на разплатата настъпи!… Полицияяя!…

Прокобата му бе на път да се сбъдне, но юмруците на обера връхлетяха върху клюна на Кирачо и го разкървиха. Изгубил ума и дума от изненада и болка, рентиерът изтърва подривния елемент Гиньо Каваков.

- Стооой! - крещеше агент-разузнавачът. Заповедта се отнасяше до човека с восъчното лице, той тъкмо се измъкваше от салаша. - Стооой!…

Парабелът гръмна, изпреварен от камък, хвърлен по петромаксовата лампа.

Настъпилият мрак погълна резултата от бойната акция. Изстрелите продъниха нощта и от горичката див орех върху покрива на хамама се разлетяха с писък подплашени бухали. 

13. ЧИСТИЛИЩЕТО се намираше в дъното на коридора - дълъг, полутъмен, с разяждащия дъх на карбол и хлорна вар. Вероятно от съображения за благопристойност, водеха го за следствено отделение, макар полицаи, агенти и най-вече последствените да го величаеха като преддверие на пъкъла. Антрацитено черната му стоманена врата, със строгостта на надписа върху й: „Не влизай без заповед!”, възпираше още на прага изгарящите от желание да попаднат вътре.

Агент-разузнавачът Гиньо Каваков не гореше от подобно желание и се потриваше пред вратата. Отокът под лявото му око, разточително покрит с пудра, напомняше лазура на огрян от слънцето морски хоризонт.

Противоречиви вероятности и отрезвяващи го опасения измъчваха грешника. „Оцапахме я, мамицата му!” - унило си повтаряше, изпаднал в махмурлук след снощното комарджийско опиянение край рулетката в салаша „Монте Карло”. Той се огледа, потърси какво да е спасение от неизвестността. Вратите на арестантските килии в мазето на околийското, изпънали снаги в стойка „Мирно!” очертаваха адския почетен строй. Шпионките им бяха със спуснати клепачи - циклопите дискретно затваряха око, не държаха да бъдат свидетели на възлизането му към Голгота.

Зад вратата на чистилището духова музика бодро изпълняваше боен марш. Махмурлията-грешник стреснато се вслушваше в  марша, докато лека-полека изгуби и последната надежда да подмине предстоящата среща. Категоричността на „Не влизай без заповед!” не се отнасяше за него.

Заповедта на подполковника бе агент Каваков немедлено да се яви в следственото, където от ранни зори се водеше дознание.

Гиньо Каваков обречено изпъшка като пред ешафод. Вдигна сгънат показалец да почука, но отвътре излетя вик, какъвто вероятно би могъл да се чуе само в ада. Духовата музика полагаше усилия да погребе вика под звуците на „Бдинци, лъвове, титани…” - чинелите биеха до оглушаване, барабаните зовяха в настъпление, маршовата стъпка се отмерваше  от гръмогласни тимпани.

Агент-разузнавачът смъкна боята, зъбите му своеволно затанцуваха съвсем не в ритъма на марша. Станеше ли дума за чистилището, даже стражарите суеверно плюеха през рамо, избъбряха: „Не дай си, Боже!”, в очите им напираше страх.

Сам между шпалира килийни врати, с хюкела в ръце, Гиньо Каваков чакаше. Последните победни трели на духовата музика се разтвориха в гърма на тимпаните и зад вратата настъпи тишина.

В коридора нахлуха разрушителните вълни на тревога, каквато никой смъртен не би издържал. Грешникът в паника поиска да й се отскубне, почука, и отсеченото „Влез!” го посрещна вече вътре, в чистилището.

- Го’син подполковник, агент-разузнавач Каваков се явява по ва… - начена да долага Тифа, но околийският го пресече.

- Симпатяга! - не скри радостта си Еремия Ризов. - Явяваш се, значи, ангеле небесен!

Подполковникът бе по риза, вмъкнал палци зад тирантите, кителът му висеше на закачалката. Край него сновяха, стояха и седяха агенти и старшии с осанки на касапи, разхвърляли се и те по ризи и скапани от умора.

Онова, което обърка и прискрипа душицата му, нещастният грешник не можа да го проумее: околийският и касапите се бяха издокарали с черни сатенени ръкавели.

Да не знаеше къде се намира, Гиньо Каваков би допуснал, че пред погледа му са писарите от данъчното управление. Мнимите писари бяха в кратка почивка и доколкото по челата им се стичаше пот, комай се  бяха захванали с опис на имоти за секвестиране от неизрядни данъкоплатци.

В чистилището липсваха прозорци. Слабосилна крушка, оплетена в паяжини, хвърляше мъждукаща светлина върху състоянието на грешника. Подполковникът се залюбува на закърпения с лейкопласт сипаничав портрет - иззад лазура на огрения от слънцето морски хоризонт се взираше в началника си изцъклено кръвясало око. Симпатягата подобострастно придържаше хюкела към гърди в израз на чинопочитание.

- Красиво са те инкрустирали, както виждам! - рече околийският с тон на ценител, обожаващ ювелирното изкуство.

Той се понадигна на пръсти, ботушите му проскърцаха в закана.

- При изпълнение на заповед, го’син…! - промънка агент-разузнавачът, лъжата му посрамено увисна  под взора на Еремия Ризов.

- Хххе!… „При изпълнение”! - вметна той. - Ох, Каваков, Каваков, ще ме разплачеш накрая ти мене, предчувствам аз!

Касапската колегия на чистилището оголи зъби, захили се издевателски срещу грешника.

Подполковникът впи изпепеляващия си поглед в симпатягата и нямаше нужда да разиграва плашила. По стената зад него бе подреден следователски инструментариум: бичове, фабрични и самоделна изработка - от стоманено въже и от външна автомобилна гума, железни стяги с гвоздеи за главите и ръцете на подследствените, шишове, шипове, налбантски клещи, керпедени, кастети, различен калибър тояги, дрянови пръчки, накиснати в кофа с  вода.

Почетно място в колекцията заемаше примадоната на учреждението - бухалка от дъб, изгладена до блясък през дългогодишната си вярна служба. Върху снагата й бе вдълбан многозначителният девиз „Аз знам всичко!” и Гиньо Каваков, като преглътна на сухо, му повярва безрезервно.

Мебелировката се допълваше от маса в ъгъла, отрупваха я апарати с неизвестно предназначение. Многоцветните кабели по тях и медните дъги подсещаха за връзката им с електричеството. Сред апаратите се мъдреше и старовремски грамофон с фуния - неизвестно защо, фунията силно разтревожи грешника. Вонята на кланица, ръждивите петна и локвите с керемиденочервен цвят по циментовия под допълваха динамичната творческа атмосфера в отделението.

Интериорът, с една дума, предразполагаше към душевни откровения.

- При изпълнение, казваш! - повтори околийският и се заразхожда около грешника. Скорпионът подхващаше ритуалния си танц, преди да се разправи с жертвата. - Напъвам се да си припомня кога съм ти разпореждал да устройваш побоища по вертепите и да се млатиш с германски войници, но все ми убягва. Остарявам, Каваков, не е на добро!…

От началническите му гърди се откърти тежко съжаление.

Гиньо Каваков не схвана за какво съжалява началникът му - дали задето не можеше да си спомни или заради остаряването. Симпатягата с мъка преглътна подмятанията, горчиви като отрова, и изхленчи:

- По недоразумение, го’син подполковник! Наблюдавах казино „Монте Карло”… Според както заповядахте…

Изцъкленото му око залезе с огорчение зад лазура на огретия от слънцето морски хоризонт.

- И докато наблюдаваше, според както съм ти заповядал - повиши глас подполковникът, като обикаляше измъчено около вкопания грешник, - ти реши да проиграеш някой и друг лев от скромните си спестявания… Пожертвования за каузата. Камуфлаж един вид, прах в очите на врага…

Касапската колегия зацвили в хор - спектакълът, разиграван от околийския, й беше по сърце.

- Млък! - крясна скорпионът Ризов. - Всички вън!

Вдигнатата от началника вихрушка смете касапите. Грешникът и той, понечи да ги последва, но гласът на Еремия Ризов го прикова на мястото:

- Ти остани, още не съм  свършил с тебе!

Запознанството на агент-разузнавача с прелестите на чистилището видимо тепърва щеше да се състои. Гиньо Каваков прокълна мига, в който рискува да замени несигурното, но безоблачно съществувание на картоиграч с химерните преимущества на полицейската служба. С пари тя така и не го удостои и в попрището му на таен агент изобилстваха провали. Тях скорпионът-подполковник рано или късно щеше да му ги припомни.

И ето, часът на разплатата настъпи, както му предрече дрисльото Кирачо Керин.

У агент-разузнавача се пробуди инстинктът на блъфьора.

- Наклеветили са ме, го’син подполковник - рече, за да изпревари нападението на скорпиона. - Какви вертепи? Какъв прах?… Измислици! Колко му е да омаскариш невинния човек…

Скорпионът спря ритуалния си танц около невинния човек.

- Аха! - откликна с разбиране. - За малко да очернят приятните ми впечатления от тебе… Какъв лош свят се е навъдил, а?

Грешникът не откъсваше поглед от своя началник, прехвърляше през ума си какво още може да му преподнесе коварния Ризов. „Да се измъкна само - обещаваше си Гиньо Каваков,  - изляза ли оттука здрав и читав, край на карти и  зарове, край с рулетката! Измъкна ли се от чистилището…”

- Наклеветили са те, значи! - Еремия Ризов се престори на сговорчив. - За мене, Каваков, честта на пагона стои над всичко. Ще докарат клеветника сега, ще му спретнем ние на него една очна ставчица, да го питаме как си позволява да маскари невинния човек…

Очна ставка, ето какво му крояха!

Скорпионът Ризов се готвеше да сгащи грешника в кьошето и там на спокойствие да си го изхруска до кокалче. Мигар са заловили оня, конспиратора с восъчното лице? И какво би могъл да каже той против Гиньо Каваков? Да не бяха строшили петромакса, сега конспираторът щеше да лежи в моргата наместо доказателство за усърдието на самарянина-душеспасител.

- Доведете ми подследствения! - разпореди Еремия Ризов по телефона от небесната си недостижимост. Отокът под лявото око пречеше на агент-разузнавача да възприема нещата в същинските им форми и затова виждаше началника-гръмовержец безпощаден във възмездието, но по християнски справедлив. - И не се туткайте, работа ни чака!

Касапите не се туткаха. Още не оставил слушалката, вътрешната врата в търбуха на чистилището се отвори с трясък и двамина довлякоха парцалив вързоп, подгизнал от вода и кал. След вързопа остана мръсночервеникава следа по пода.

Опасенията на невинния човек придобиваха плът и кръв. Би било преувеличение да възвеличи вързопа за плът, но съсиреците по него наистина бяха от кръв. Грешникът почувства да го стяга под лъжичката

- Познат ли ти е? - Еремия Ризов посочи с глава към вързопа.

Доведеният не показваше признаци на живот. Самарянинът-душеспасител прилежно заизследва съсиреците по парцаливото купище.

- Съвсем не, го’син подполковник! -  спести истината Гиньо Каваков.

- Че да ти го представя тогава! - предложи услугите си скорпиона. - Хараламби Чиков, на трийсет и девет години. Българин, източно-православен, заклет ерген, лумпен, без  определено занятие. Препитава се с хазарт, сред себеподобните си е известен с аристократичното прозвище Маркиза…

Маркиза! На грешника му идеше да завие от страх пред очакващите го изпитания, отгоре на всичко парцаливото купище се казваше и Харалампи. На околийския нищо не му костваше да превърне своя жалък подчинен в също такова купище, стига Тифа да предизвика гнева му.

- … Той и укривател на издирван  държавен престъпник - гъгнеше подполковникът някъде отвъд съществуващия свят, - според агентурните доказателства. Маркиза е давал подслон на бившия политически затворник Бончо Савов, понастоящем в неизвестност…

- Мерси боку, господин началник! - галантно профъфли купището, за ужас на Гиньо Каваков, и се понадигна от пода.

В краката на околийския се върдаляше разведеният със закона собственик на казино „Монте Карло”. Портретът на аристократа бе трудно разпознаваем. На мястото, където до неотдавна се ветрееха генералски бакенбарди, кървяха живи рани. Маркиза час по час облизваше разкъсаните си подути устни. Сред опърления фъндък върху гърдите му зееха синьо-черни язви и от тях вонеше на горяло месо.

- Не ми се щеше да те безпокоя - призна Еремия Ризов пред арестанта, - но случаят, знаеш, налага да разменим още по някоя думица…

- Поласкан съм от височайшето внимание! - изфъфли аристократът и направи несполучлив опит да се усмихне. В устата му не се виждаше ни един зъб. - Моля честната компания да ме извини. След снощната среща с толкова приятни събеседници… казано антър ну… не мога да стоя на крака…

Маркиза дишаше с хрипове, думите немощно се откъсваха от гърлото му и се лутаха из чистилището като изтървани добичета.

- Не се притеснявай - успокои го подполковникът, - хора сме, ще си влизаме в положение. За твой късмет, говориш все още. Ще ни споделиш едно-друго и после заслужено ще си почиваш…

- Може, стига да не е за политика! - охотно се съгласи арестантът. - Аз съм по светските разговори, Маркиза с политика не се занимава… Не ми понася, да й таковам на номерата!

- Де да беше така! - вметна Еремия Ризов. - Щеше сега мирно и тихо да си въртиш рулетката. Що ти трябваше да се забъркваш с държавни престъпници?

- Ако е за онзи ваш полит… полит… казах ви, господин началник, не познавам такъв!

- Е, да не подхващаме пак отначало! - отегчи се подполковник Ризов. Кръстосал ръкавели пред гърдите си, той се приповдигаше на пръсти пред полуизлегнатия на пода аристократ. - Познаваш го и още как! Да не бяха такива дръвници господата от поверената ми полиция, нямаше да ви изтърват в агенция „Юг”. Хубава игричка на стражари и апаши сте им спретнали двамцата при омнибуса (17)… И до тавана зад гълъбарника стигнахме със закъснение, за жалост. Намерихме там твоите празни шишенца от сиропи против тебеце… В показанията на аптекаря Барчолов всичко е черно на бяло записано. Може и да е на възраст, ама старецът помни кога си го посетил, защо, какво си изнесъл от аптеката. Към веществените доказателства, за твое огорчение, ще прибавим гърне с остатъци от мед, пахарче с краве масло… Какво още е нужно да те окачат на въжето?

- За гърне мед и пахарче с масло? - слиса се Маркиза, замига с зачервени клепачи. - Тежки времена настъпват за черната борса, щом за нищо и никакво я окачват на бесило!

Касапите занервничиха, подследственият ги вадеше от търпение.

- Тоя пак започва, г’син подполковник! - обади се сърдит единият, после викна срещу аристократа. - Да не искаш пак да си поприказваме, бе, мършо комарджийска?

Подполковникът обаче бе миролюбиво настроен.

- Ти ще стигнеш до бесилото за укриване на издирван от полицията - разтълкува юридическите казуси пред Маркиза, без да нарушава добрия тон. - Охранвал си и си лекувал опасен за държавата конспиратор…

Аристократът си позволи да внесе яснота по въпроса.

- За мене си, господин началник, охранвах се и се лекувах! -  той като че бе попаднал в мрачното и зловещо мазе само от увлечение по непринудените беседи. - С онова, дето ни го дават за хляб, с извинение, като нищо пипваш тебеце. А лекарствата… Тях по лекарско предписание, предпазно… В днешните гладни времена, казано антър ну, без да се докачвате, по-бързо ще пипнете туберкулоза, отколкото конспиратор…

- Затваряй си устата! - не издържа и другият от касапите и вдигна крак да срита фъфлещия подследствен.

- Остави! - охлади страстите му подполковник Ризов. - Нека се наприказва човекът… Нали затова сме тука, той да говори, ние да слушаме…

Скорпионът замълча. Разрушителните вълни на неспокойствието блъскаха по вратата отвън, стоманата й простенваше едва-едва. „Боже милостиви - простена наум и агент-разузнавачът Гиньо Каваков, - дано не я издънят, ще си погина инак млад и зелен!”

- Докато се маем с тебе, Маркизе - наруши мълчанието подполковникът, - доблестни българи воюват на живот и смърт. За Цар, за Отечество… Мисля да  поотложим приятелския диалог и да те попитам още нещичко…

- Така сладко си бъбрехме - въздъхна аристократът, - ама щом е за Царя и Отечеството!… Питайте, господин началник!

Еремия Ризов му посочи клетия грешник:

- Познаваш ли този господин?

Грешникът изтръпна. От развалината, която щеше да напусне чистилището в ковчег, зависеше по-нататъшната му съдба.

Гиньо Каваков засенчи светлината с гръб. Маркиза присви очи, късогледо обследваше инкрустациите и лазура върху образа на посочения му господин.

- Да не бях тъй непредвидено лишен от очилата си - изрече, облизвайки устни, - щях да потвърдя, че това е Тифа, бивш стар колега… Но така, при възможност да сгреша…

- Да допуснем, че не си сгрешил - прекъсна го скорпионът, - а защо бивш? Зарязал си е занаята, значи?

- Не може да се каже - заоткровеничи Маркиза, - човекът иначе посредничи в една фирма за внос-износ, ама когато задълженията му позволяваха, наминаваше… От късмета си кой бяга, господин началник? Да наминавахте и вие към „Монте Карло”, можеше и вас да ви огрее… Снощи Тифа…

- Лъже! - прорева в отчаяние невинният човек, ала Еремия Ризов така го изгледа, че изобличителният му бунт угасна на мига.

-  И снощи ли? - подполковникът явно бе заинтригуван.

- Заложи на седмица и спечели, седем е щастливото число! -  аристократа нивга не си кривеше душата, каквото било, било. - Тръгне ли ти веднъж на рулетка и върви… Мал шанс, господин началник! Възникнаха спорни моменти, казано антър ну. Публиката се зае да си ги изяснява и докато се разменяха мнения, някой счупи лампата… Хубава петромаксова лампа беше, френска, довоенно производство… Сега такава лампа…

-  Ти тия приказки ги зарежи - дружески го посъветва подполковникът, -  има свидетели, че сам лично си й видял сметката…

- Аз?… Сам? - възкликна смаян Маркиза от подобна нагла клевета. - Фина френска лампа! И защо?… Клевета, господин началник, наклепали са ме!

- Хайде, още един наклеветен! - отбеляза с покруса Еремия Ризов. - Сам, Маркизе, сам! А защо, имало си е, види се, причина. Може би господинът, за когото допусна, че сте колеги, макар и бивш, взел да гърми с парабел…

- Тифа да е стрелял? - изуми се развалината. - Не си спомням подобно нещо! Лафеше си приятелски с някакъв германски тиловак, ама да е стрелял?… Че откъде пищов у един търговски посредник… Няма да си гледа внос-износа, ами ще рискува да дойде при вас, без да се докачвате… Намерил се е келеш да стреля и сега на порядъчния го приписват…

- Лъже, го’син подполковник, стрелях! - разобличи го порядъчният с плачлив глас. -  Мернах подозрителния елемент и аз, за да не го изтърва…

Тифа изведнъж смени октавата и стръвно се нахвърли върху търкалящия се на пода аристократ:

-  Ти защо лъжеш, бе, мамицата ти и комарджия!…

- Да минем без комплименти! - сговорчиво изфъфли Маркиза. В гърдите му хъхреше съдран ковашки мях. - Може и да си стрелял… Казах само, че не си спомням. Ни да си стрелял, ни да се е показвал не знам си кой… След като нямам познанства с подозрителни лица…

Подполковник Ризов се обърна към касапите:

- Отведете го и се потрудете да си спомни! За стрелбата, за познанствата и въобще… И умната! Симпатичен ми е, калпазанина, тъжно ще го понеса, случи ли му се непредвиденото…

Касапите удариха токове в знак на готовност да изпълнят волята на скорпиона. Гиньо Каваков като в лош сън проследи как единият приближи грамофона, а другият сграби наръч бичове. Под родолюбивите звуци на „Бдинци, лъвове, титани” те повлякоха аристократа към вътрешното помещение да му освежават паметта.

- Оревуар, господа! - изфъфли Маркиза на прощаване, окървавените му крака оставяха тъмночервена пътека подире си. - Много ми беше приятно!…

Последвалия кошмар ни един самарянин-душеспасител не би изживял ни насън, ни наяве. В черепа на Тифа гърмяха тимпаните и барабани зовяха на поход, ювелирно допълвани от викове на жестока болка, на страдание, на смачкано човешко достойнство, въпреки глухо затворената врата на вътрешното помещение.

Гиньо Каваков с помътнял поглед направи инвентаризация на шишовете, шиповете и кастетите, окачени на стената. Бухалката „Аз знам всичко!” го вледени, както змията хипнотизира невинното зайче, преди да го глътне. Часът на разплатата!… Скорпиона обикаляше около подчинения си, сякаш се боеше предполагаемото зайче да не му избяга.

Първи угаснаха виковете на болка, на страдание, на смазано човешко достойнство. Вратата припряно се отвори, притърчалият се касапин доложи:

- Много му дойде дозата, г’син подполковник! Не можа да си спомни…

Еремия Ризов се намръщи и спря грамофона.

- Повикайте лекаря! - заповяда. - До довечера да го върне в съзнание, ако вече не е късно… Имаме с него още какво да си кажем …

- Слуш…! - изтрака токове касапинът, преди да изчезне.

Подполковникът уморено се отпусна край масата с грамофона, зает да обследва симпатягата отдолу нагоре. Гиньо Каваков посрещна с резерви щедро поднесената му табакера.

- Да запалим по една! - предразполагащо предложи Еремия Ризов. -  От работа, Каваков, от задължения, все не ни остава време да се видим… Ей тъй, като мъже…

Симпатягата измъчено смукна от папиросата. Недоверието в погледа му принуди околийския да се доизкаже:

- В следственото напоследък, знаеш, попадат все интелигентни хора. Да си призная, беседите с тях уморяват, изнервят ме. Да не беше дългът, да съм зарязал тая неблагодарна служба…

Гиньо Каваков пусна кълбо дим, трескаво търсеше наум какво му готви скорпиона, преправящ се на добряк. Подполковник Ризов обичливо съзерцаваше нехранимайкото, когото лично посвети в рицарско звание и го приобщи на щат към самарянския орден, та да бере ядове сега. Попита го:

- Ти колко направи при нас?

- Четири години, го’син подполковник! Есенес ще ги навърша…

- Четири години? - със съмнение възкликна скорпиона. - Бре, че бързо тече, ваджийско време!

В изреченото се прокрадна копнеж по отминалите щастливи дни на гимназистки конспирации - наивни до умиление, с позиви, написани на ръка върху листове от ученическа тетрадка. Достатъчно бе тогава да държи в мазето от време на време по някой под подозрение - без доказателства, колкото за профилактика - и спокойствието в региона бе гарантирано, редът и сигурността в царството осигурени. Законът за защита на държавата през онзи период още не се беше развъртял, нямаше кой знае колко заподозрени в антидържавни конспирации, а подполковникът не страдаше от безсъница. Кариерата на Еремия Ризов тогава бе да изкачва стълби от мрамор, застелени с алена пътека. Той се издигаше по нея млад, строен, стегнат, със сребърни пагони, с портупеи и акселбанти. Госпожиците от девическия пансион го сподиряха с прилепчиви погледи, пишеха му писъмца с признания в любов и го сънуваха как ги отвежда  на бал със служебния си файтон. Светът обещаваше да бъде негов, да лежи кротко в краката му, с бащинска преданост да удовлетворява всяка негова прищявка.

Обещанието се оказа ефимерно и вместо нагоре по мраморните стълби, околийският началник на полицията трябваше все по-често да се спуща надолу, в чистилището, сред смрадта на насилие, прясна кръв и хлорна вар. Кръвта не можеше да му замени алената пътека. В следственото Еремия Ризов се стараеше да не гази из локвите. Жалеше ботушите си.

- Четири години! - повтори скорпионът, като загаси угарката в подметката на ботуша. - Къде те бяхме настанили първоначално?

Гиньо Каваков бе привикнал на началническото коварство и все пак въпросът го препъна.

- Амиии… в тютюневите складове, го’син подполковник. При Чалбуров, на длъжност истифчия.

По гърчавото тяло на грешника бурно се стичаха вадички - така бива рано напролет, когато слънцето изненадва залежалия се сняг и на бърза ръка го превръща във весело бълбукащи ручейчета по закопнялата за топлина земя.

- Даа!… Припомням си - увери го околийският, сякаш Гиньо Каваков оспорваше добрата му памет. - Неидентифицирани субекти тогава ти хвърлиха як пердах още на втората или третата седмица…

- На трийсет и осмия ден - конкретизира грешникът. Имаше моменти, когато държеше на истината. - Беше посред нощ, го’син… Нахвърлиха ми се в гръб, нищо не можех да направя…

- Помня, помня! - повтори скорпионът. - Задачата ти претърпя фиаско, не можа да се получи приличен пролетарий от тебе… Бе, какво ти бях поръчал тогава?

- Да псувам… -  с половин уста изрече грешникът, рукналите по него вадички подгизваха ризата му. - На поразия..

- Е, а ти псува ли?

- Тъй вярно, псувах!

- И как?

- Амии… на висок глас! - в старанието си да бъде достоверно неоспорим, агент Каваков се прокашли да прочисти гърло. - „Мамицата им и тарикати, авантосват от честното население!” - виках… Туй за Чалбуров и Такворян… „Обират те до голо - виках, - с коз и без коз, мамицата им и чорбаджии!”…

- Грешка, Каваков! - меко го прекъсна околийският, въоръжил се с търпение спрямо своя бездарен ученик. - От псувнята ти на километър вони на покерджия. Трябвало е да попържаш кръвопийците, дето ограбват и последния залък на народеца, ама нейсе. Първа ти несполука, склонен съм да ти я опростя. Втората грешка е, че в кръчмата си пял „Пием, пеем, пушим, дамаджани сушим…” Под акомпанимента на влашки циганин, флигорнаджия. Цял град по него време, седне-стане, пее „Волга, Волга, майко родна…” (18), куцо, кьораво и сакато насред площада си тананика „Три танкиста, трима тракториста…” (19), а ти… „ Да живеят тарикатите!”…

Еремия Ризов сгъваше пръсти да не обърка бройката, добросъвестен като счетоводител на благотворително дружество, който държи салдото му да излезе в ред до грош. Зад стената шуртеше вода, чешмата досадливо напътстваше: „Шшш!…”, уговаряше грешника да мълчи и да слуша. Какво ли друго му оставаше на клетия агент-разузнавач?

- Трето! -  скорпионът сгъна още един пръст . - Вместо да се отдадеш на службата си, ти се отдаде на спекулативни мошеничества. Горе, върху бюрото ми, лежи оплакване от поданика на царството ни Кирачо Керин срещу неизвестен посредник на фирма за внос-износ. Чака да му дам ход. Та тоя посредник лапнал трийсет хилядарки на баламата, а царският поданик има да чака акции от гешефти с германците!…

Кърпеният лик на грешника се сля с цвета на лейкопласта. Подполковник Ризов, угрижен да не сгреши в изчисленията, сгъна следващия пръст:

- Капиталната ти грешка, разбира се, е комарджийството. Прояло те е до костите. То, предполагам, е опапало хилядарките на господин Керин…

- Аз, го’син подполковник… - несмело се обади Тифа, но скорпионът със знак му забрани да го прекъсват.

- Пред всичките ти зулуми, Каваков, бих замижал - уморено му призна Еремия Ризов, - стига миналата вечер да не бе проспал конспиратора. Той щеше да ни изведе до явки, квартири, до сподвижници. А сега…

Подполковникът прибави и палеца към останалите сгънати пръсти на десницата си - математическите му съждения я бяха събрали в юмрук под носа на грешника.

Гиньо Каваков не си правеше илюзии. Работата вървеше към следствие и - недай си, Боже!  - към военен трибунал. От подсъдимата скамейка до мястото за екзекуции разстоянието бе възмутително късо. Докато се усетиш, връзват ти очите и преди да писнеш: „Олеле, майчице!…”, залпът на наказателния взвод ще те прати право при свети Петър.

Коленете на грешника омекнаха. Хюкелът се изплъзна от ръката му и страхливо се мушна под масата.

- Виноват, го’син подполковник! - проплака агент-разузнавачът и падна на колене пред скорпиона, готов да си посипе главата с пепел. - Не ме затривайте!

От очите му заизвираха сълзи, смиха лазура на огрения от слънцето морски хоризонт и той потъмня, стана мрачен, предвещаваше тайфун.

Светът се проваляше вдън земя. Околийският ще повика касапите да вчернят остатъка от животеца на неблагополучния самарянин. Оттук-насетне и най-изпадналият покерджия не би заложил за Тифа ни сантим.

- Ти сам се затри, Каваков! - вместо присъда произнесе подполковникът и стана. - Дългът ти повеляваше да воюваш с държавни душмани, ама ти хукна подир комарджилъка. С рулетки се занимаваш, побоища устройваш… И с кого? С войници от вермахта!

- Лъжа, го’син… - разхълца се грешникът, - лошо стечение на обстоятелствата, кълна се! Гадният му лумпен Маркиза, иска да ме погуби! От завист!

Еремия Ризов сключи ръкавели пред гърдите си, загледан с лице от камък в нехранимайкото, коленичил  на пода. „Един добър урок за назидание ще му е от полза…” - помисли си подполковникът, загрижен за възпитанието на подчинения агентурен състав. Той закрачи около каещия се грешник, а ботушите - Скръц!… Скръц!… - загризаха гнета в помещението.

- От мене да мине! - отприщи великодушието си гръмовержецът. - Давам ти последна възможност…

Гиньо Каваков вдигна насълзени очи. Ръкавелите на скорпиона нависваха над главата му като траурен креп. 

14. КЛАДАТА лакомо заоблизва с огнените си езици смъртника, вързан за кола. Не й липсваше апетит, хищно разпалваше изгарящите си страсти. „Часът на разплатата настана! Покай се, мошенико!” - гръмогласно произнесе великият инквизитор, размахал ръкави на черното си расо - според сана му, въпреки оскъдицата и купонната система, то бе ушито от японска коприна. Капюшонът закриваше лицето на достойния мъж, ала Кирачо Керин го разпозна по граченето. „Я! - изуми се с радостен трепет в сърцето. - Това да съм бил аз, пък да не ми известят досега!”. Изпод расото надничаха мишите гети, наядени от молците, „Аз съм, бе - установи рентиерът по безспорен начин, - няма грешка!”. Господин Еремия Ризов кимна от креслото си да потвърди. „Издигнаха те - рече и посочи иконата на Господ  Бог Саваот над главата си, - с височайша благословия, задето собственоръчно проследи и задържа подривния елемент Гиньо Каваков!”.

От върха на купището дъбови цепеници, с каквито опалват махленската фурна, смъртникът викаше и охкаше сред пламъци. „Така ти се пада, конспиратор с конспиратор! - изграчи великият инквизитор. - Да ме преметнеш ти мене с трийсет бона! Къде са акциите ми? Искам си дванайсетте процента! Милиончето си искам!”. Капюшонът пречеше да изложи гнева си пред погледа на гражданството и Кирачо го налегна досада - възложиха му такава отговорна екзекуция, а трябва да крие достойния си лик. Поне на баварската крава да можеше да го покаже, нека види как го ценят в обществото! Господин Ризов обаче бе непреклонен: „Цяло гърне жълтици ще ти наброи Отечеството, - изломоти обещаващо, - но всичко следва да се запази в дълбока тайна…”.

Аргументът с гърнето убеди великия инквизитор да прояви себеотрицание. Кирачо се задъхваше под капюшона за каузата на Отечеството, лицето му се покри с пот. Откъм кладата захихикаха: „Как си бе, кучи сине?…” - злорадо питаше смъртникът. „Тате! - изграчи рентиерът-инквизитор, - тате, няма да ти позволя!”. Не можеше да вникне кой, защо и как замени конспиратора върху кладата с обичния му тъст Тасо Велешки. Зловоние на изгоряла манджа изпълваше ведрата нощ. Инквизиторът изпадна във възторг, затананика: „Няма да ти поозволяяя!…”, нагласено криво-ляво по мелодията на „Красив роман е любовта…”.

Тасо не споделяше чувствата му на тържество и радост. „Ще позволиш - скръцна свирепо, забол очички в инквизитора, - ще позволиш, некадърнико!… Да се оставиш трийсе хиляди да ти отмъкнат!…”.

- Няма да ти позволя! - изкряка Кирачо. - Няма да ти позволя!…

Кравата го дърпаше за инквизиторския ръкав и викаше: „Кирачо, а, Кирачо!…”, мъчеше да го склони към милосърдие за изпадналия й в немилост баща. Грубиянинът Тасо Велешки, напротив, не мислеше да му се умилква, посегна с ямрук през огъня да смачка клюна на великия инквизитор.

- Аааа!… - изкрещя достойният мъж и се събуди.

Непрогледна тъмнина затискаше лицето му.

Кирачо, вече буден, отново изкрещя: „Аааа!…” и дръпна кенарената кърпа от лицето си - покриваше го с нея срещу мухи при следобедната дрямка.

Кица, надвесена над мъжа си, настойчиво го теглеше за ръкава.

- Кирачо, а, Кирачо! - шушкаше му заговорнически. - Събуди се най-сетне, де!

- Какво те е прихванало? - сопна й се кисел рентиерът. - Бях забранил да ми развалят почивката…

- Почивка!… На това ако му викаш почивка! - възрази кравата. - Мяташе се, гаче те колят… Като се и заприпява „Няма да ти позволя, няма да ти позволя!…”, без малко да събереш махалата!

- От попската ти яхния е - уведоми я смръщен рентиерът. - Не можа да се излъжеш бар днеска да не я загориш!

За демонстрация гръмко уригна на препържена лой.

Кица подмина подмятанията по кулинарните й заложби, възбудено рече:

- Остави яхнията, чуй какво ще ти кажа! Онази, долната…

Тя закълва с показалец към пода, ококорила загадъчен поглед.

- Е? -  изгуби търпение Кирачо.

- Е!… Ами пак е прибрала онзи, сипаничавия… Апаша!… Живя  с него преди войната, ако го помниш…

Рентиерът пребледня, скочи от кушетката:

- Не може да бъде!

- Не може, ама е там, при нея! - тросна се баварската крава. Бръчките преораваха лицето й и в Кирачо се кокореше одрипавяло плашило. - Напиянства се, намърсува се с германците, кучката, и сега, като взеха да си обират крушите оттука, пак захвана да прикотква апаши!

Новината разтресе рентиера, извади го от равновесие. Той зашляпа в безпокойство из стаята.

- Да не би да ти се привижда? -  прояви мнителност Кирачо, присвил вежди.

- Ка щяло да ми се привижда!… Същият е! Гърчав, с ей таквиз очища, ама се е поизносил нещо, замязал е на дръглив помияр. Измъкна се от ателието одеве, хвана покрай оградата и се оглежда, оглежда… Ако не е той, та на!

Рояк зловещи въпросителни налетя върху мислите на кутсузлията-гешефтар. Въпросителните сърдито жужаха, носеха се без посока и цел, крояха как задълго да свият осиното си гнездо в душицата му.

Преди десетина вечери Гиньо Каваков се измъкна от побоището - бе отракан в измъкванията при заплетени обстоятелства. Дотърчалите стражари намериха само Кирачо да се вайка за разбития си клюн и го арестуваха заедно със съдържателя на салаша. Останалата публика заблаговременно заряза бойното поле, понеже предпочиташе, види се, да си спи у дома.

Да не бе самият господин Ризов, и на Кирачо щяха да му предоставят честта да радва дървениците в кауша. Околийският с гнуслива гримаса обследваше плодовете на полицейската акция - един рентиер със смачкан нос, защото си го пъха навсякъде, и един комарджия-професионал, отдавна разведен със закона, вдъхновител на черния градски хазарт. В резултат - вдъхновителя бе тикнат в мазето на околийското, а кутсузлията Керин го помолиха да намине заранта да чуят  показанията му.

Кирачо се отзова на молбата, както подобава на лоялен поданик - намина към околийското рано-рано, опаковал клюна си в аптекарски памук, и чак до обед се труди с писалка в ръка над показанията. Писа, драска, зачерква, ръси мастило по масата и оплеска меланжа на панталоните си. След титанични усилия, достойни за лирата на Омир, вдъхновението му едва се побра върху три-четири накапани с мастило канцеларски листа.

В показанията си Кирачо се въздигна до мащабите на главен герой. Въоръжил се с жертвоготовност поради липса на по-надеждни оръжия, героят Керин се впуска да спасява Отечеството от разните му гиньокаваковци и прочие съмнителни лица. Седмици и месеци той търси ли търси и тъкмо когато бе сграбчил успеха в ръце, вражи юмрук слага край на херкулесовския му двубой с злото.

Кирачо гузно премълча кой всъщност нанася съдбоносния удар върху титаничния  му устрем. Господ знае как щяха да го изтълкуват в полицията - защо един германски обер-рицар се нахвърля върху носа на патриот като рентиера-гешефтар. При суматохата в салаша патриотът смогна да свие пет-шест от разхвърчалите се каймета и нищо чудно разгневения обер да го бе забелязал.

Еремия Ризов мъченически изчете мемоарите на главния герой, изпъшка неопределено и му благодари за родолюбивото усърдие. Кирачо Керин напусна богоугодното заведение с криле за нови подвизи…

Откъде обаче един герой, пък бил той и Херкулес, можеше да допусне подвизите да го причакват сега, дето се вика, направо под геройския му нос? Той заопипва клюна си, като че искаше да се увери в неговата изправност. Разлютените въпросителни бясно се нахвърляха върху душицата на рентиера: Защо злодеят Каваков се завръща от неизвестността и отново изскача на бял свят? Как успява да се изплъзне на достойната царска полиция? И дали за хепиенд няма да си разчисти сметките с Кирачо?

Последната въпросителна хвърли в огън достойния мъж. От един мошеник, конспиратор и подривен елемент всичко можеше да се очаква. Кирачо ни за секунда не се усъмни в отмъстителните замисли на конспиратора Каваков. Какво друго би могло да го върне при пропадналата жена Сийка Намикото? Докато рентиерът си сънува сладки сънища, конспираторът Каваков зарежда динамитени шашки под недвижимата му собственост, купени с неговите трийсет хилядарки. Зарежда злодеят, за да го взриви, да го вдигне във въздуха - утре, днеска, след час, след минута!

Кирачо Керин категорично не бе съгласен да го взривяват. Други да въртят гешефти, Тасо Велешки да трупа пари от черната борса, а него да го вдигат във въздуха чрез най-обикновен каменарски динамит! И за капак, мечтаните царски пари, плюс трийсетте хилядарки, взети от баварската крава, оставаха недостижимо далече от портфейла на рентиера. В осиното гнездо мисълта на Кирачо блуждаеше сред сърдитото жужене на въпросителните да търси  разумен изход.

- Онзи, излезе ли апаш - наруши мълчанието рентиерът, -  полицията сигурно го търси…

- Въх, мари, Божке! - уплаши се кравата. - Какво ни дойде до главата!… Ами сега?

- Не вдигай паника, де! - сряза я достойният й мъж. - Сега ще мълчиш и ще си траеш. Останалото остави на мене!… Все ще предприема нещичко, знаеш ме!

Кирачо намъкна рентиерските си доспехи, грабна бастунчето и преди да напусне взривоопасния район, даде последни наставления на Кица:

- И да си затваряш голямата уста! Раздрънкаш ли се, ще довтасат стражарите, ще почнат да се гърмят с апаша и отиде, та се не видя! Сетне материалните щети няма кой да ти ги признае…

И изхвръкна с крилете си за нови подвизи колкото се може по-далече. Кирачо подтичваше по улица „Криволак”, пустееща в късния летен следобед. Помиярите със страхопочитание му правеха път, свити край стоборите, свикнали да ги сгрява с бастунчето в ребрата при полетите си. „Добре ще е - размечта се пътьом патриотът, - онзи катил Гиньо да драсне фитила сега, докато баварската крава си е самичка у дома…” Така загубите ставаха далеч по-поносими. На опечаления вдовец ще му се полага обезщетение - не може да не му го изплатят, макар и отчасти, макар и в бонове, - за понесените страдания, скърби и разруха на семейното огнище. Държавнически погледнато, той, патриотът, страдаше в името на Отечеството - търпи разруха от върлите врагове на реда. Кирачо вървешком пресмяташе в ума си, колебливо редеше нули зад допустимото число на обезщетението, а там, както и да го увърташе, покойницата Кица не я виждаше отразена във финикийски знаци. Сам той не би дал за жена си и пукнат петак, какво остава да чака на държавната хазна! Кравата, уви, следваше да я притури към вещите без стойност.

„Жокей-клуб” бе полупуст и тих като погребална фирма. Кафето от леблебия със захарин не вливаше бодрост у омърлушената клиентела, въпреки че радиото приповдигнато пееше: 

България, България

щастлива е сега!

В ръцете й, в ръцете й

са всичките блага!…(20)

Пенсионерите не споделяха оптимизма на радиото. Немногобройната рентиерска общественост, оцеляла кой знае как при жестоката купонна диета, се бе заровила във вчерашната преса. Клиентелата злоядо зобаше тлъстите заглавия и от това благо й се виеше свят.

Кирачо зае позиция на постоянната си маса с вестник в ръка, глух, сляп и ням за заобикалящата го обстановка. Той се защура без ориентир из объркващите го заглавия: „Болшевишкият колос ще се сгромоляса при Курск! - заяви Гьобелс”, „Вернер фон Браун (21) предрича изхода от войната: Тайното оръжие е факт! Часове ни делят от крайната победа!”, „Новият ред - утрешния ден на света”.

Очите на патриота разсеяно предъвкваха цялата тази плява, докато очакваше ушите му да чуят експлозията на улица „Криволак”. Освен къркоренето на пенсионерските стомаси край него обаче, одръгнали от незастроен фасул, достойният мъж не долавяше други зловещи звуци на военновременното положение. „Търпило му е майката - успокояваше се Кирачо, - хубавите работи бързо не стават…” Той засърба кафето като човек, надвил на масрафа си, и мътилката във филджана комай му се стори вкусна.

Търпилото липсваше сред достойнствата на Кица Керина. Те не можеше да си позволи апаша да надуши семейните ценности, че тогава да хукне да ги спасява. Изпроводи с поглед рентиера надолу по улицата и като кудкудякаше паникьосващите я „Въх, мари, Божке!…”, напъха телеса под долапа да извади оттам тенекиена кутия, страдаща от екземата на стара ръжда. „Тайфун - бързодействаща отрова против мишки, плъхове и други гризачи - предупреждаваше етикетът върху кутията. - Да се държи на сухо и

проветриво място, далече от деца. Внимание! След употреба ръцете да се мият със сапун, няколкократно, при обилно течаща вода!”.

Под напътствието хитро се подхилкваше череп с кръстосани кости. Кица отвори кутията, с благоговение заизважда от търбуха й наниз пендари, дар от кума за сватбата, купчина сребърни столевки - от години ги заделяше скришом, за черни дни - малко банкноти, остатък от месечната издръжка на семейството, и писъмце с златни клонки по ъглите, незаличим спомен от моминството. То бе първото и последно послание за любов, стигнало до копнеещото й за ласки сърце. Авторът - полицейски в униформа  и кандидат за ръката й - не успя да прати друго, тъй като го уволниха за рушветчилък и неизлечимо пиянство, а Тасо Велешки без много приказки му даде пътя.

Това бе съкровището, на което табладжията посвети целия си семеен живот да го търси. Неведнъж в златотърсаческите си експедиции се натъкваше на кутията с ухиления череп и предупрежденията срещу плъхове и я подместваше със страх. Неведнъж миеше хищническите си лапи със сапун, ала ни веднъж не му хрумна да надникне в тенекиената й утроба - силно действащият „Тайфун” против мишки, плъхове и други гризачи не можеше да мине за привлекателна примамка.

Рентиерката прехвърли ценностите в пазарска чанта, разпери белокрила омбрела над ондулираната си зелка и се понесе към пивница „Бавария”. Омбрелата, поръбена с дантели, бе единствената вещ, заради която Кирачо се охарчи в нейна полза. Кръчмарят ги бе отпратил на сватбено пътешествие до Павел-баня, а на казанлъшката гара някакъв предприемчив евреин, търговец на слънчобрани, им пробута чадъра за английска стока. Отдалече Кица можеше да мине за ветроходна корвета, опънала платна под напора на океански ветрове. Корветата държеше курс към единствения оазис, където с гаранция щяха да й опазят съкровището от набези на чужди и свои пирати и други гризачи.

Тасо тъкмо премиташе оазиса преди да го отвори за вечерни посетители.

- Въх, тате! - връхлетя го корветата, докато пътьом, с непослушни пръсти, спущаше платна. - Да знаеш само какво ми дойде на главата!

Тасо мрачно огледа ондулираната зелка, не откри изненадващи промени и затова попита:

- Какво?

Дъщеря му сломена се отпусна върху един стол да си вземе дъх. Столът обречено проплака, кръчмарят захвърли метлата и тури пред Кица чаша чешмяна вода.

- Разправяй сега! - разпореди, като седна и опря лакти в масата.

Кица отвори уста да разправя, но си остана зейнала. Зад гърба на баща й, до картата на Европа, психопат с каска и с показалец върху канибалските си бърни втренчено й се пулеше от някакъв плакат. „И стените имат уши!” - предупреждаваше психопата, на когото лекомислено бяха поверили карабина с затъкнат нож.

- Ха казвай, де! - стресна я Тасо. - Ако ще разправяш, разправяй, че след малко отварям!

Кица сведе зелката към него и засъска:

- Пък у нас, тате…

Тя заразправя, плакна разказа си от време на време с чешмяна вода, потърси да открие уши по стените и въпреки очевидната им липса, предпочиташе да не повишава глас.

От покъртителния й разказ Тасо тозчас шкартира версията с апаша. Любопитството му се задържа само около изтърваните в кошмарен сън реплики на зетя.

- Искам си милиончето, значи? - доизясняваше си заинтригуван. - И за дванайсетте процента… сигурна си, така ли?… Гле’й ти история!

Кръчмарят се замисли. На дрънканиците за гешефти, акции, дивиденти - с тях Кирачо се надяваше да изцица пари от тъста си - той не се поддаваше. Ала из града се наплодиха довчерашни мижитурки, дето да разполагат днеска с милиони - сдушваха се с армейски ковчежници и войскови интенданти, въртяха алъш-вериш с търговци, банкери и делови мъже от черната борса, мамеха, крадяха и се издигаха на почит.

В кьоравата яма, отворена от войната, би могъл да се облажи и кучият син Кирачо Керин - понякога късметът се сжалва и над некадърника. Да ги разправяше буден пред Тасо, кръчмарят би се изсмял над зетьовите ментарджилъци. Табладжията обаче дни наред ги бълнувал сам в стаята, докато лекувал геройските си рани. „Пъха носа си където трябва и където не трябва - заумува тъстът, - а там да му го разкървяват, не ще да е от професионален интерес към бокса например…”

Извън таблата Кирачо не признаваше други спортове.

- От тая драка може да изскочи заек! - гръмко заключи Тасо. Дъщерята боязливо хвърли поглед към психопата с каската, турен да охранява картата на Европа. - Плаши те с апаши, пилее се с дни кой го знае къде, пък  ден и нощ бълнува за милиончета и проценти… Крие нещо, келешът, усещам го!

Толкова подло двуличие Кица не бе допущала за мъжа си. Да я баламосва, след като е под едно венчило с тоя неблагодарник и го направи състоятелен, голтакът му с голтак, да я плаши с апаши!

- И сега, тате? - запита, котешките й зеници се вторачиха в бащата.

-  Сега ще мълчиш и ще траеш! - разпореди Тасо. - Ни лук яла, ни лук мирисала. Ще ти дрънка врели-некипели за стражари и апаши, пък ти ще си отваряш зъркелите на четири… Дяволът си няма работа… В батакчийските ни времена ще вземе рогатия да му хариже милионче на тоя кучи син!…

Психопатът от стената държеше показалец върху канибалските си бърни. „Мълчанка да ти е за обица! - втълпяваше на зелката. - И стените имат уши!… В днешния подивял свят сме се хванали гуша за гуша без оглед на роднинските връзки…”

- Ами, както речеш, тате! - склони Кица. - Ти по-знаеш…

Безпогрешният нюх на келеша Кирачо Керин не надушваше заговора, който му крояха. Той чак до свечеряване се надяваше експлозия да разтресе джамлъка на кафенето. „За стъклата няма опасност…” - преценяше наум. Бяха налепили накръст книжни ленти по тях, срещу въздушни бомбардировки.

Шушуканията из околните маси стигаха до него на приливи и отливи: „Абе, чухте ли, англоамериканците снощи яко опушкали  макаронаджиите…”, или: „ Летящите крепости отново цвъкали бомби над Плоещ… Бог да го  прости петрола на мамалигарите!…”, или: „Шуреят чул по Би Би Си…”. След началната фраза шушуканията приглушаваха като при черна радиостанция и завършваха с всеобщо шумно „Тц-тц-тц!…”.

Рентиерът допреживяше в уединение вестникарските сензации. „Откритие на мюнхенски учени: месо от царевица и соя…” - прочете сбутана в крайчеца на страницата радостна новина. Имаше още и за открития на влакна от дървесина, плод на изобретателността в Тристранната ос - те превъзхождали даже и австралийската вълна. И за персийски килими от човешки коси можеше да се прочете. „Тц-тц-тц!…” - цъкаше и Кирачо, но чудесата на учените нямаха пръст в цъкането на начетения мъж. Той просто се чудеше защо все още се бави разтърсващият тътен на динамита откъм улица „Криволак”.

Страданията, скръбта и разрухата на семейното огнище оставаха неизплатени за опечаления в аванс вдовец - овдовяването му се бавеше непоносимо дълго. „Търпение му е майката!” - утешаваше се Кирачо.

В осиното гнездо на патриота се зароиха нови, вдъхновяващи го начинания, подсказани от идеите на Тристранната ос „Рим, Берлин и Токио”.

По радиото с половин уста каканижеха за поредното стратегическо скъсяване на бойните позиции от вермахта на Източния фронт. То криеше далечни преимущества, - толкова далечни, че стратезите на „Жокей-клуб”, обременени от склероза и глад, отдавна се бяха отказали да ги дебатират.

15. НАД КИПАРИСИТЕ и олеандрите в лятната градина на Кица Керина грееха едри августовски звезди. Неуморимо щурче, очаровано от прелестта им, свиреше в захлас стара-прастара приспивна песничка. Тя галеше нощта и носеше покой, блаженство, подкана за сън.

Чужд на нощната омая, в градината бродеше таласъм. Сянката му се прокрадваше към задния прозорец на ателие „Паризиен”, като газеше през латинките. Песничката на захласнатия свирчо влизаше през едното му ухо  и излизаше през другото. „Всяко нещо с времето си… - философстваше таласъмът, за да подави мъчещите го прозявки, - сън кесия не пълни. При Намикото се излежава торба с пари - викаше си, - покоят, блаженството и сънищата ще ги турим настрана”. Клюнът му душеше в процепа светлинка, тънък колкото паяжина -  върху прозореца висеше черна щора от хартия,  предпазна мярка срещу въздушни нападения, и старанията на нечистата сила да обследва мазето завършваха горе-долу както при старанията на небезизвестния Сизиф. Зад черната щора пееше грамофон. Гласът му бе приглушен, мелодраматичен и преливаше от чувства: „Свири, циганино клеетиии!…”

Таласъмът клечеше отвънка в лехата под прозореца, слушаше в унес и не усещаше спотайващия се зад кладенеца втори таласъм.

Вторият дебнеше първия.

В чаровната нощ се разлетяха изтънчени словеса. Разпопържа се първият таласъм, зачумосва вторият, докато грамофонът кандърдисваше заинатилия се циганин да засвири най-сетне. Щурчето пък държеше на своето и теглеше към сън.

Звездите състрадателно примигваха над земната суета.

Набедената торба с пари се излежаваше върху канапето в покоите на Сийка Намикото и сънливо се любуваше на цъфналите вишневи клонки върху кимоното й.

- Сийке ма, кажи, че съм мръсник! - молеше покаяно. - Виновен съм пред тебе, Сийке, и щом ти го казвам аз, Гиньо Каваков…

И се тупаше с юмрук по щръкналите си ребра. Сантименталният грамофон го бе разчувствал, устните на галфона ситно потреперваха, избиваше го на плач.

- Ей на, Сийке, признавам си на всеослушание - самобичуваше се мръсникът, - не постъпих кавалерски с тебе… Сийке ма, чуваш ли?

- Добре де, чух!… Мръсник си, цял град го знае! - озъби му се домакинята. - Трай там, дървеницо ниедна! Дрънкай гадните си признания в твоята  полиция!

Таласъмът до прозореца долови: „Добре… адниприз… полиция…”, каза си разбиращо наум: „Аха… аха!”, но всъщност нищичко не разбра. Другият таласъм охкаше зад кладенеца, ставите в коляното болезнено го щракаха и се заричаше заранта на Вси светии да възобнови слънчевите бани.

Полунощ отмина неусетно. Сийка седеше по кимоно пред огледалото на тоалетна масичка - стил сецесион, правеше си маска на лицето от краставичен крем…

… Сецесионът изненадващо се изтърси при Сийка преди седмица-две заедно с завърналия се агент-разузнавач. Тифа домъкна масичката, табуретки някакви, параван с еротични мотиви по избелялата коприна - цялата тази вехтория гниеше на тавана в околийското, струпана там след ликвидацията на нечий оскандален бардак. Той изхвърли на двора спънатите столове на шивачката, а огледалото с неизлечимия кел по амалгамата закара на битака в комплект с Шарл Буайе и Дъглас Феърбанкс. Басмяната завеса пред канапето замени с карминен тюл, по който се бяха разпълзели сребърни лилии.

Лилиите покриваха и донесеното огледалото, и паравана, и табуретките.

Сецесионът, нападнат от дървояди, поднови до неузнаваемост мебелировката на ателието. След този си благодетелен труд Гиньо Каваков се тръшна върху канапето, доволен от себе си.

- Сийке, ето ме - съобщи на равнодушната шивачка, - върнах се!

Сийка го гледаше с рибешки очи изпод тюрбана. Можеше да му изрече океан люти думи, да плюе върху сипаничавата му мутра и да го изхвърли от мазето. Можеше, но неясно предчувствие я сдържа - чакалът не се бе завърнал току-така.

Ако възвращенецът Каваков е очаквал появата му да я акламират с цветя, възгласи на радост и лъчезарни усмивки, я би ги дочакал до Второто пришествие, я не. Той не разчиташе на акламации. Завърна се сякаш  след като бе отскочил да се поразтъпче по градското стъргало (21). Там си бе поприказвал със случайно срещнат сладкодумник и след неизбежните: „Ами ти как си, как я караш?…” се прибира, макар и порядъчно  позакъснял, при домашния уют и вика:

- Сийке… Сийче бе, ето ме, върнах се!

Шивачката запали цигара, смукна издълбоко, с безразличие издуха дима.

- Добре де - измърмори, - виждам!

Виждаше разрушенията по надупчения му образ - мустачките бяха преживели нашествие на молци, по гнилоча в устата на Тифа жълтееше никотин. Щърбата му усмивчица свидетелстваше за сложния, криволичещ, богат на премеждия път на завръщането. За събудила се съвест, закъснели чувства и душевно благородство не можеше да става и дума - бучиниш рози не ражда. „Наумил си е гадост - мислено предположи Сийка, - голяма гадост крои…” Нямаше иначе да се хвърля в толкова излишни усърдия.

Наемателката на мазе „Паризиен” бе извлякла безброй поучителни поуки от наивната си близост с Тифа. И те, поуките, я въвлякоха в заблуда. Завръщането на годеника-дезертьор - той и посредник в фирма за внос-износ, той и подривен елемент, на когото приписваха въображаемите парични величини - бе по волята на две кокалени зарчета…

… От аудиенцията при Еремия Ризов насапунисаният агент излезе пречистен като след причастие по Тодоровден. Измъкна се от чистилището ни жив, ни умрял, отвори очи и видя милото Божие слънчице. „Жив съм! - разрида се от щастие грешникът. - Жив съм, бе, мамицата му!”.

Дадената клетва да зареже хазарта бе стигнала до Господа, види се. „Защо пък да не опитаме - ще да си е казал Дядката, - като има грешка, има и прошка…”.

И Гиньо Каваков получи отсрочка.

Агент-разузнавачът духна колкото се може по-далече от любимото учреждение, скри се в повяхнала от жегата градинка да обмисли как ще я върти нататък. Време му бе да се запита кога го споходи късметът и кога отвърна лице от него.

Тифа случайно бе попаднал на Сийка Хаджи Канева, а късметът му рече: „Добре си ни дошъл!”. Уреди го на издръжка към държавната хазна, даде му парабел и тенекиена значка под ревера. Кога преди това нехранимайкото ядеше по три пъти на ден и спеше в постели с изпрани чаршафи? Никога! Но щом изостави шивачката - заблуден, че е надхитрил комарджийската несрета, - благополучието рухна като кула, вдигната от карти за игра.

Късметът му, значи, за хубаво или за лошо, квартируваше у шивачката.

Агент Каваков суеверно стискаше в джоба на сакото двете зарчета от слонова кост, талисманът му в житейското море. „Дойде ли ми дюшеш - нарече си той, - връщам се при Сийка…”. Ако ли пък не, след отсрочката ще се върне в чистилището и каквото това!

Пазарлъкът със скорпиона бе разкаялият се агент да намери конспиратора, ако ще и вдън земя - така би позакърпил скапаното си положение в службата. Не му идваха идеи къде и как да намери и да залови проспания в салаша конспиратор. Ще линка из града, ще се муши по кръчми и кафенета, та белким му провърви.

Зарчетата кротуваха в шепата на грешника. Тифа плюна в нея, за сполука, развъртя поглед из градинката и след като не откри зрими опасности, метна зарчетата в хюкела… Дюшеш! Ха иди после, че пренебрегвай прокобите, ха плюй сега на нареченото, ако ти стиска!

Тартора ехиднечеше от лявото му кутре. „Няма защо да ми се правиш на гявол - изръмжа му Тифа, - хубаво-лошо, връщаме се в ателието!”…

… Върна се, без да пита размитат ли за него.

-  Който спомене лошото - прокламира от канапето покаялият се дезертьор, - да му изтекат очите!

Кокореше се опулен, базедовите му очища се канеха да изскочат от кухините си. Косматият паяк с пръстена клетвено легна върху бутилката коняк, понеже в мазето - да прости Господ! - липсваше Светото писание.

- Добре де! - процеди Сийка. - Ама пари нямам, нека да сме наясно!

После отиде да пусне грамофона. Сред сецесиона зазвуча неугасващият копнеж по недостижима любов.

Вечерта дойде неусетна, следвана от полицейския час, подире им бафкаха бдителни махленски песове. Шивачката си наля чашка „Корвоазие”, гаврътна коняка с завидна ловкост - покаялият се дезертьор можеше да смята церемонията по завръщането си за приключена…

… След тази паметна вечер галфонът отново се засели в ателието. Излизаше в града и се прибираше кога както се случи. Веднъж по петляно него вече няма да го има, друг път пък кобурът с кожените такъми висеше на паравана чак до пладне, а изпадналият в немилост агент разхождаше домашния си халат сред уюта на сребърните лилии.

Делниците на Тифа преминаваха в обикаляне на бирарии и пивници. Слухтеше из кафенетата и на съботния пазар, моташе се с джамбази, шушукаше с черноборсаджии. Виждаха го чат-пат и в комарджийските вертепи, но само като зрител и експерт в спорните конфликти. При почерпушка си и сръбваше - калабалъкът се стремеше да е в разбирателство с ченгето и кога с вино, кога с мастичка, облажаваха служебните му дейности.

Сийка посрещаше и изпращаше труженика на закона все със същия рибешки поглед. Пиеше с галфона, слушаше брътвежите му, търпеше го дорде заспи, че и злото да заспи с Тифа, поне до сутринта…

… Грамофонът се умори да уговаря проклетия циганин да засвири и млъкна. Мръсникът подсмърчаше, по сипаничавите му бузи се търкаляха сълзи.

- Ти, Сийке, почакай само - посъветва я обещаващо, сълзите си пребърсваше с опакото на ръката, - скоро Гиньо Каваков ще ти покаже кой е!

- Няма ли да млъкнеш най-сетне? - търпението на шивачката се беше изчерпало. - Веднъж вече ми показа кой си, още ми държи влага!

- Не, ти сега ще има да видиш! - твърдоглаво я заубеждава грешникът. - Ще се оженим, ма, Сийке!… Пречукам ли тоя… Тоя… Да го гръмна само и…

Езикът му бе надебелял от пиячката и не му се подчиняваше. Мераклията да се жени тикаше в лицето на Сийка начупена фотография.

До таласъма, снишен под прозореца отвън, се изтърколи заваленото „… гащи… чукам…”. Той си каза: „Аха, аха!”, и пак нищичко не разбра. От нощното небе се откъсна звезда и стремглаво полетя към земята, прочерта диря от обилно разсипващи се искри. „Някой ще умре в близко време…” - суеверно пророкува другият таласъм зад кладенеца и се прекръсти. Късната доба тежеше върху клепките му и той две не виждаше, макар наставленията на Тасо Велешки го задължаваха да си отваря зъркелите в тъмното. Таласъмът изпъшка. „Пусто да опустее! - зачумосва с яд. - Не ида да си легна, ами съм зауйдурдисвала на чужд акъл!…”.

Сийка стана, лицето й отблъскващо лъщеше от мазилото.

- На тебе ти дай да пречукваш! - подхвърли с злост на новия си стар кандидат-жених. - Може и да съм пропаднала, ама за катил като тебе няма да се омъжа! Ха, заспивай сега!

Катилът не искаше да заспива.

- Той… той е… враг! - крясна, свирепо взрян в тавана. - Конспир… ратор! Чака го бесило, ама аз… Бум!…

Показалецът му с ожесточение се заби в снимката. Това негово „Бум!…” не се предвиждаше в заповедта на Еремия Ризов. Напротив, скорпионът искаше конспиратора жив. Тифа обаче намираше мъртъвците по-сговорчиви и безопасни.

- Падне ли ми - повтаряше, - и аз… Бум!…

Никакви колебания, никакви пропуски, ще стреля при законна самоотбрана! Снимката се изхлузи от десницата му, катилът примлясна, склопи очи, неспособен повече да се противи на съня. В мазето жестоко застърга банциг.

Сийка дълго стоя в размисъл над хъркащия негодник - Тифа псуваше в съня си, заканваше се, молеше, кой знае защо, скорпиони някакви да го пощадят. Тя вдигна от пода изтървания фотообраз, бегло му хвърли поглед, от съчувствие към човека.

В шивачката изпитателно се взираше слабовато лице с волеви открити очи, неотежнени от подлости, от лоши помисли.

Сийка извика, стремително притисна начупеното картонче към гърдите си в неволен порив да го опази от нависналата опасност - тя позна агента на фирма „Сингер”. Година време техникът на шевни машини не бе прекрачвал дома й, а той да бил конспиратор! Какъв ще да е враг и на кого, шивачката не би могла да си обясни. И защо преследват човека до смърт, нали ни е крал, ни е убивал?

Мъжът на снимката й бе чужд. От кратките му посещения в паметта й остана стеснителната усмивка, пестеливо изречени думи, сведена над сингера светлокоса глава.

Чужд ли?

Ще влезе като много други, а в ателието за няколко мига настъпваше промяна - полъх на доброто от живота. Шивачката не би могла да го опише, да го изрази. Влизаше и излизаше човек, Боже мой, какво по-хубаво! Отвратена от мъжки домогвания, от сметкаджилъците на мошеници, тя можеше само да  се укорява, че за светлокосия си остана само собственичка на шевна машина. „Майчице - трескаво зашепна Сийка, - няма ли спасение за добрите хора на тоя свят?”

Под кипарисите и олеандрите на двора песничката на екзалтираното щурче стихваше предсънно, първи петли запредричаха идването на зората. Шивачката се отпусна върху табуретката, приковала невиждащи очи в еротичните мотиви върху паравана. „Ще съмне - казваше си Сийка, - катила ще провиси кобур под лявата си мишница и ще тръгне да души за конспиратори!” Дори на никаквеца Гиньо Каваков му позволяваха да ги гърми из градските улици. Ако не човека на „Сингер”, то други като него, каква е разликата! Ще затрият човек, а пред съвестта на шивачката ще застава все това слабовато лице с открити очи… Какво ли би могла да му каже за свое оправдание? „Помогни, майчице, Света Богородице!” - примоли се.

Не пресече ли злото, тези очи вечно щяха да я съпровождат, до края на дните й, не знаеше дали и колко би издържала… Не тури ли злото да спи под камък…

Да спи зло под камък!

Върху коприната на паравана разлудували се фавни прелъстяваха нимфи сред лилиите. По лицата им тържествуваше сладострастие - в любовното си увлечение безобразниците пренебрегваха парабела над главите си.

Шивачката едва сега осъзна как те все успяваха някак да се изплъзват от вниманието й.  „Виж ги ти! - възмути се Сийка, когато ги съгледа с чисти очи. - Такава ужасна срамотия в къщата ми!” Светът е потънал в сълзи, в кървища, в смърти, война е. Мигар му е до любов на изтерзания свят?

Днешните времена бях плесенясали от омраза, времена на зелените скакалци. Влачеха в мазето й воня на ботуши, на оръжейна смазка, на оплячкосани из Европа цигари, на френски вина и коняци. Скакалците пиеха, крещяха, ругаеха на неразбрания си език, пееха, похотливо злоупотребяваха с гостоприемството й, преди войната да ги завлече по пътищата към джендема. Ала пристигаха нови, неканени - мръснословеха по нашенски и по нашенски мърсуваха. В мазето, в града, по цялото ни царство.

Да спи зло под камък!

Камъкът непременно трябва да е тежък, надгробен - похлупи ли злото, да няма измъкване. Тогава и на хорицата ще им олекне. Ще има смисъл тогава да се шият ризи, да очакваш нечия стеснителна усмивка, блага дума, ще има за какво въобще да се живее. Щастието, ако е рекъл Господ, ще намери време да намине, ще похлопа на вратата на ателието да попита тука ли живее Сийка Хаджи Канева по баща. „Тука, тука!”- трепетно ще отвърне тя. Нейното досега живот ли беше?

Каквото ще е, оттук насетне щеше да бъде. Ще отвори на щастието да влезе в нейния дом, то ще има слабовато лице и открити очи. Налагаше й се само да застане пред злото, да преодолее женския си страх и налегналата я апатия и да му се възправи…

Сийка смъкна тюрбана, избърса с него мазилото от лицето си. Парабелът пъргаво излезе от кобура. „То не било чак толкова страшно!…” - учуди се шивачката, непохватно стиснала оръжието в ръка.

Тифа похъркваше върху канапето.

- Ставай, ставай! - разблъска го шивачката. - Стига ти толкоз!

Сипаничавият скочи, заразтърква с юмруци очите си:

- А?… К’во?…Тревога ли?

Поотърси се от съня, прогледна - насреща му зееше дулото на парабела, равнодушно и безжалостно както всички палачи.

- Ти к’во, ма? - недоумяващ запита Гиньо. - Ти к’во, ма?

- Няма да ти позволя да убиеш конспиратор! - твърдо издума Сийка. - Държах да ти го кажа, та затова… Да го знаеш!… Ни него, ни другиго, ни който и да било…

- Сийо! - крясна с заплаха Тифа, оцъклил очи, понечи да скочи на крака. - Сийо, зареден е!… Сийо, кучко, твойта мамица!…

Изстрелът, изненадващ, го събори върху канапето. Агентът млъкна, изкривил лице, между веждите му протече черна струйка.

- Сега вече край! - зашепна Сийка, обзе я непознато спокойствие. - Сега вече нищо!…

Вторият, третият, четвъртият изстрел подгониха таласъмите от двора. Те с писъци се заблъскаха един в друг, засъбаряха по пътя си тенекиите с олеандри. Воят им се измъкна с ужас на улица „Криволак” и вдигна помиярите в бесен лай.

Сийка не ги чуваше. Косматият паяк бе паднал приспан сред локвичка кръв върху гърдите на Тифа. Мъртвецът от канапето питащо съзерцаваше тавана в очакване някой  да му разясни къде се намира. От лявото му кутре Мефистофел - демонично усмихнат, тържествуващ, - проблясваше зло с огнените си зеници.

 —————————–

Бележки:

1. Яка -  през трийсетте години на ХХ в., след Голямата депресия, популярни са мъжките ризи със сменяеми яки и маншети.

2. Шарл Буайе (Чарлз Буе) - (1899-1978) - френски и американски киноактьор в Холивуд  от 30-те години на ХХ в. до 1977 г.

3. Дъглас Феърбанкс (1883-1939) - популярен американски киноактьор в Холивуд от 20-те и 30-те г. на ХХ в.

4. Джони Вайсмюлер (1904-1984) - шампион на САЩ по плуване с 5 олимпийски златни медала (1924 и 1928 г.) и с 67 световни рекорда. След приключване на спортната си кариера - киноактьор в Холивуд (1932-1956). Изявил се на екрана най-напред в ролята на Тарзан (12 филма).

5. Ганди, Мохамдас Карамчанд (1869-1948), наречен Махатма („Велика душа”) - виден деец на националноосвободителното движение на Индия.

6. Ремю, Жул Мюрер (1883-1946) - френски киноактьор. Започнал като артист от мюзик-хола и вариетето. През 20-те г. на ХХ в. е играл и в театъра. В киното - от 1916 г. Бил е актьор и в „Комеди Франсез”.

7. брилянтин - гел за коса при мъжките прически през 30-те г. на ХХ в.

8. истифчия - работник при изготвяне на тютюневи бали; тонга - механизиран процес при  балиране на тютюна;

9. Такворян, Чалбуров, Австрийската режия - тютюно-търговски  частни фирми до национализацията у нас през 1947 г.

10. подово масло - средство срещу гниене на дъсчени подове през ХХ в.

11. юзче - 100-грамово шишенце, заменящо чашката за ракия през ХХ в.

12. Джон Бул, Марияна, Чичо Сам, Дойчо - метафорични прозвища на Англия, Франция, САЩ и Германия в сатирико-политическия език на пресата по време на ІІ световна война.

13. „Дранг нах Oстен” (нем.) - „Поход на Изток” срещу Съветска Русия.

14. докурджум (тур.) -  детска игра с камъчета върху плетеница от линии

15. Тео Линген (1903 - 1978) - немски киноактьор от средата на ХХ в.

16. каймета по двеста и петдесет лева - емисия банкноти на БНБ с номерация от серии „Ш” и „Щ” за разходи на вермахта, дислоциран у нас.

17. омнибус (остар.) - автобус.

18. 19. „Волга, Волга, майко родна…”, „Три танкиста…” - песни от първите съветски филми на български екран (1940)

20. България, България… - припев от политическа песен, по повод присъединяването на България към фашисткия Тристранен пакт („Рим, Берлин и Токио…”).

21. Вернер фон Браун (1912-1977) - немски учен-ракетостроител, създател на ракетата „Фау-2″ през Втората световна война; от 1945 г. живее и работи в САЩ.

21. стъргало - улица за вечерни градски разходки у нас през миналия век.