Любен Игнатов

Беше към края на 1957 година. Завършил бях семестриално ВФСИ „Д.А.Ценов” и се подготвях за държавните изпити. Един ден мой познат ме спря на улицата и рече:
- Днес преди обед пристигна от Тутракан младият поет Пеньо Пенев заедно с двама млади журналисти от вестник „Патриот”. Довечера имаме среща. Ако искаш, ела.
Приех на драго сърце.
Дойде и часът на срещата. Запознаването ни стана на днешния площад „Алеко”. Направи ми силно впечатление покрусеният вид на Пеньо. Беше намръщен, с неугледно облекло. Повече мълчеше. По едно време се отпусна и каза с дълбока въздишка:
- Тежък занаят сме си избрали, братя, тежък занаят! Да прощават миньорите, но и нашата не е по-лесна… И ние дълбаем - в човешката душа - трябва да дълбаем! Всичко останало - по дяволите!
Фактът, че ни приравни със себе си, ме изненада и смути. Не забелязах поза в думите му. После заговори за своите два бога - Маяковски и Уитман. Всичко беше искрено и естествено. Разказа и някои задкулисни истории от столичния литературен живот. Сарказмът му към снобите и конюнктурните таланти беше безграничен. Споменаваше конкретни имена и постъпки.
Както бе редно, влязохме в ресторант „Славяни”. Алкохолът ни развърза езиците. Врязаха се в паметта ми следните стихове, които Пеньо каза тази вечер: „Тогаз към всичко станал безразличен, /аз отминавах чужд и мълчалив. / Забравил бях какво обичам / и никога не бях щастлив./ За тези дни ти разкажи,/ за тровещото лицемерие,/ което с клевети, с лъжи /уби там вяра и доверие”.
По-късно разбрах, че са от поемата му „Дни на проверка”, за която той не спомена нищо.
На следващия ден организирахме среща на Пеньо Пенев с членовете на литературния кръжок „Алеко Константинов” в една от стаите на читалище „Еленка и Кирил Д. Аврамови”. Пеньо рецитира някои от нашите стихове и каза по нещо за тях. Тамян на никого не кадеше. Беше рязък, но откровен и справедлив. Не на всички им стана приятно от казаното.
След това се срещахме още няколко пъти, докато Пеньо се запиля с някакви свои познати студенти нанякъде. А и аз се отдадох всецяло за превземане на „крепостта наука”.
Веднъж, като се връщах от Института, го срещнах до Градския часовник. Беше сам. Пак с унил вид. Започна без предисловие:
- Слушай какво, брат! Мисля тази вечер да заминавам за София, но свърших парите като студент пред стипендия. Можеш ли да ми услужиш със сто лева?
Взе да ми дава разни адреси, където щял да постъпва на работа в София. Имах искрено желание да му услужа, но и моят джоб бе празен. Все пак се разтичах и намерих желаната сума от един по -„богат” студент. Поетът благодари и обясни безпаричието си в момента с обстоятелството, че хората, с които е бил, му „прогуляли” парите и накрая се „изпокрили”. Взехме си довиждане до нови срещи.