ВАПЦАРОВ

Диана Атанасова

Не тръгна добре този ден. Сутринта изпусна автобуса, на няколко крачки от нея потегли. Закъсня, разбира се. И на репетицията нещата не се получиха както очакваше. Вперила поглед в стиховете на монитора, Биляна мислеше какво може да промени и дали въобще да прави промени, оставаха само два дни до вечерта, посветена на Вапцаров. Сценария беше написала месец преди това. Даде рецитала на средношколците да си разпределят стиховете, да репетират и като са готови, да ги чуе.

Всъщност искаше да участва в подготовката, но литераторката им, като амбициозна жена, сметна, че е необходимо да поработи първо с тях. Както се случва често и това възпроизводство на сценария, унищожаваше качествата му.

Днес като опита да се намеси - тя казва едно, Денева друго, изнерви участниците и учителката и най-вече себе си. Физиономиите на момичетата така се изкривиха, че на Биляна й стана неудобно да настоява. Те явно считаха, че ги разиграва, без да знае какво иска.

А тя искаше да почувстват стиховете и реагират по свой начин. На най-силните места звучаха вяло, пък на съкровените - гръмко… Особено я тревожеше едно от момичетата, напевният й тембър и скованост бяха отчайващи. Спрямо нея всякакви провокации да почувства какво говори, изглеждаха безнадеждни.

Може би трябва да помисли за друг вариант, за други стихове, които децата да усетят по-добре. И тя затърси в паметта си.

Любов от пръв поглед, както се казва и завинаги, бе за нея поезията на Вапцаров. Беше във втори клас, когато вуйчо й за Нова година й подари стихосбирката на поета - оная с рисувания му портрет. Впечатли я впереният в нея поглед - открит и прям като стиховете му. Дотогава познаваше поезията от детските книжки. Но тази беше различна, хем е за възрастни, хем я разбира и я чувства близка.

Наистина не бе много наясно какво е това вяра, затова пък разбра, че тя е най-ценното притежание, което човек трябва да запази на всяка цена! Така заживя с открития поглед и вярата на поета и с „дивия копнеж по Филипините”. Когато четеше „Ти помниш ли морето и машините”, имаше чувството, че този Вапцаров говори на самата нея и се пренасяше в „трюмовете пълни с лепкав мрак”, със спомен за неща, които всъщност не е виждала. Оттам дойде мечтата й за околосветско пътешествие, което така и не осъществи…

След него щеше да има много поети, но в никой нямаше да открие тази непосредственост, заради която той й е по-любим от всички други. Всеки прочит на стиховете му я оставяше без дъх и думи. Последното й изигра лоша шега в гимназията. Тази тъкмо любов понижи оценката й по литература в дипломата, но споменът за това вече бе избледнял…

Наближаваше края на работното време, вратата на библиотеката се отвори и влезе възрастна жена с бели, по-точно манипулирано бели коси в цвят близък до основния, така че да стои елегантно. Елегантно беше и цялото излъчване на възрастната дама. Докато връщаше книги при колежката й, Биляна я разглеждаше. Имаше нещо познато в тази жена, но какво? В погледа ли, в бръчките ли? Жената разглеждаше заглавията от стелажа до прозореца, а Биляна - нея. Сигурно ще се сети… Погледна името в картона й - Вихра Стефанова. Ама разбира се - това е учителката й по литература! Променила се е наистина, обаче е запазила стройната фигура и финеса. Как не я позна!

- Добър ден, госпожо Стефанова - поздрави, приближавайки я. - Не знам дали ще си спомните, аз бях ваша ученичка.
- Усмивката ми е позната - реагира Стефанова. - Как се казвате?
- Биляна.
- Приятелката на Яна, нали? Спомних си. Бяхте б клас, в стаята до лекарския кабинет. Има нещо което съм запомнила за теб, едно класно за Вапцаров.
- Да, злополучното класно, което намали оценката ми за срока, годината и дипломата.
Биляна беше обидена на Стефанова, заради нея и не ходи на срещата на випуска им.
- Така беше, писах ти четворка на класното и пет за годината. Вапцаров ми е любим, затова бях така строга.

- И на мен ми е любим поет и колкото да е странно, тъкмо затова се провалих с това четири минус. Не знам как да го обясня… в Библията, в края на тази велика книга, пише, че никой не трябва да прибавя или маха и дума от нея. Така съм чувствала и поезията на Вапцаров, тя е толкова точна, ясна и велика, че няма какво да прибавя. Най-добрият анализ са самите стихове, той просто всичко е казал с тях! Бях написала, това което вие ни говорихте и забележката ви беше, че нямам отношение към поезията на Вапцаров. Пък стиховете му са ми тъй близки, че ги чувствам като свои!
- А аз тогава реших, че не си подготвена и прости ми, че изобщо не си ги чела … Мислех, че Яна ще кандидатства и учи литература.

Приятелката й единствена от класа имаше отличен в дипломата си по литература, въпреки и първия срок и предната година да не беше с най-висок резултат, а Биляна тъкмо обратно.

- Животът често ни опровергава. Яна завърши икономика и работи като счетоводител, а на мен не ми стигна бала за литература в университета, заради 5-та по български и записах библиотекознание.
- Съжалявам…
- Аз не. Тук, в библиотеката, съм толкова близо до книгите, колкото винаги ми се е искало. Всъщност правя рецитал за Вапцаров и за да се реванширам заради класното, ще ви поканя.
- Наистина ли? А аз как да се реванширам?
- Като дойдете.
- Непременно!

Учителката замина, отнасяйки този Вапцаровски спомен, придавайки му съвършено нов цвят. А библиотекарката остана в компанията на стиховете от най-обичната й поезия, с дилемата за сценария.

Двата дни минаха без Биляна да направи каквато и да е промяна по рецитала. Децата не искаха, щели да се справят, да не се тревожи - така й казаха. Дойдоха няколко часа по-рано без учителката си, както се бяха уговорили, с учудващата нагласа да репетират, докато се получи както трябва. Нямаше кисели физиономии и мърморене.

Най-изненадващото беше, че момичето, което смяташе за безнадежден случай, произнасяше всичко така, както самата тя би го направила. Сякаш телепатично му го е внушила. То явно много внимателно я бе слушало предния път и старателно се е подготвяло.

Проблем се оказа приятелката й, която рецитираше добре, но само толкова. Не приемаше нищо от никого. Много често добрите рецитатори или не могат или не искат да разберат какво им казваш, от самочувствие сигурно.

Другите веднага коригираха всяка забелязана от Биляна неточност, беше спечелила доверието им и не само, стиховете ги грабнаха и плениха. След третата репетиция предложи да починат, а ако някой се чувства несигурен, да остане да поработят.

Останаха всички. Вечерта бяха блестящи. Няколко минути след края, докато им ръкопляскаха, те не помръдваха, лицата им сияеха. Биляна инстинктивно погледна към Стефанова, която беше удържала думата си да дойде, озарението бе заразило и нея. Сърцата на всички се бяха събрали в едно, там някъде при голямото сърце на поета.