РЪЧЕНИЦА

Воймир Асенов

РЪЧЕНИЦА

Вятър ли е, или младост,
та се мята лудо в мене?
Дрян се листи. Цвят изпада.
Замириса на зелено.
Птици, птици - лястовици
кацат леко като ноти
по опънатите жици.
Ех, забравил съм хорото
и онази чудно бърза,
наша ситна ръченица!
А пък уж не съм тъй кротък.
Що ли стъпките ми връзва?
Пак без знак кръвта ме дърпа -
иска ми се да играя.
Но се спирам. Сам - не зная…
Не че вече не умея -
просто без калпак и кърпа -
Няма ли да ми се смеят?
Нови нрави и години
идват с прелетните птици…
Кой залости във картина
Българската ръченица?
Мърквичка, вдигни очите -
дай на четката си воля -
отключи ми този ритъм,
отключи ми тази пролет!

Птици, птици - лястовици
кацат леко като ноти
по опънатите жици…

Аз се хващам на хорото.
И играя ръченица!

12 май 1963 г.


ЦАРЕВИЧНО ЗРЪНЦЕ

По парченце злато в царевично зрънце
лакомо момченце от мамула рони.
Циганското лято с циганското слънце
весело го гледа зад превити клони.

И цвърчат врабчета. И расте момчето.
Скоро ще прилича може би на мене.
Вятърът прошари буйните дървета,
а пък то е още младо и зелено.

Нека да се смее. Нека да се радва.
Есента ме грабва с хладните си тръпки.
А пък то си пее песничката „раз - два”,
сякаш да отмери новите си стъпки.

Ех, неумолими, шарени сезони.
Гледайте - момчето тича пак към мене,
две ръце протяга като крехки клони -
нека да останат винаги зелени!

По парченце злато в царевично зрънце
лакомо момченце рони от мамула.
Циганското лято с циганското слънце
утре като него всичко ще обрули.


ВРАБЧЕ

Остани в моя свят като малко врабче,
остани тук при мене през всички сезони.
И не слушай, че някой си там ще рече:
той е слабо дръвче с изпокършени клони.

Аз ще пия за теб и от мъката сок,
за да вдигна високо най-здравите стволи.
И със песенен лист в този свят синеок
ще ти дам радостта си и моята пролет.

Остани с верността. Тук, под слънце и дъжд,
направи си гнездо на самото ми върше.
А при буря и мрак ти за мене се дръж,
че без тебе ще бъда напразно прекършен.

За да бъда щастлив, аз горя като свещ,
ще те пазя от студ и от есенни врани.
И през лятото - твой, и през зимния скреж…
Само с мен, само с мен в моя дом да останеш.

Ето, всичко вземи - и гнездо, и сърце…
Моят корен не храни къртица.
По-добре е в гнездото да виждам врабче,
вместо прелетна птица.


КЪЛВАЧ

Това е есента…
Усещам я наблизо.
По тихите листа
жълтее ревматизъм.

Един кълвач кълве
и в мене дървояди,
и ехото е вест
до теб, зелена младост.

Обрулен клон, сломен
от вятър се люлее…
Природата е в мен
и аз съм вик от нея…

Под пролетни ята
аз тичах с тънка риза,
но днес съм в есента,
а зимата е близо…


ФИЛМ

                    Аз като филм те преживях…
                               Александър Геров

От „ах” до „ех!” един живот - и толкоз!
Възторг и болка сред миража фин
в нещо скъсва слънчевата ролка,
в която бе заснет и твоя филм.

И ти неволно току сам си ахнеш
или си охнеш без да искаш сам -
едни сълзи очите ти изплакват,
а други те задавят като късен срам.

И ти неверник или изневерник,
премерваш колко обич си спестил,
но с болката на Александър Геров
се връщаш към забравен негов стих…

„Момичето с коси разкошни…” - още
витае в споменът ти примирен,
но там не се провикват вече - „Поща!’
или „мисли понякога за мен!”…

А аз… и аз не мислих, но жестоко
навива болката ми своя винт…
И нещо скъсва слънчевата ролка,
в която е заснет и моя филм!


ТИЧИНКИ

Вятърът пролетен, вятърът тих,
който опрашва щастливите тичинки
плахо въздъхва и сякаш шепти
с неостаряващо чувство: - Обичай ме!
Бях се простил вече с тези слова,
казвал и аз през отколешни пролети -
те ме споходиха пак при това
с мисли греховни и трепет разколнишки.
Мина Великден. И целият свят
беше възкръснал. Гърмяха камбаните…
Боже - помолих - стори ме пак млад,
за да съм грешникът за покаяние…
Гледам наоколо завистно как
влюбени млади с цветя са накичени
и с маргаритки в ръцете си пак
късат последното листче: - Обичай ме!
И ми се иска и аз като тях
с тези слова да си върна годините…
Пролетен вятър и тичинков прах
с танц пеперуден се носят в градините.


ЗАДУШНИЦА

Черешова Задушница е! Бог да прости
умрелите и жертвите от всеки грях,
но днес живеят с нас предателите и доносниците
и аз не знам дали народа ще прости на тях.

Те имат грехове от Каина по-тежки.
Те, хранените и разглезените от властта…
Те изродиха даже образа човешки.
Те нямат разум. Имат само зинали уста…

Те - тази пасмина ограби всичко:
народното имане и иконите след тях…
Апашите са глутница безлична,
но те превърнаха народа в Сиромах.

И той не чака вече подаяние…
Той, на Черешова Задушница, запалва свещ
и гледа пак нагоре, към Балкана
и от Балкана чака пак Христова вест.

Там светка мълния на остра сабя.
Там пукат пушкала и еква гръм.
Там истинската храброст знаме грабва
и Ботевата чета е на всеки хълм.

Черешова Задушница е. Божа милост
ще опрости на всеки праведник грехът.
Но там, на „Милин камък”, за народните насилници
един Поет приготвя пак войводски съд.

26 май, 2007 г.


ТРОТОАРЕН БЛУС

Тротоарният тъжен човек,
във когото тълпата се блъска,
между двайсет и двайсет и първия век
е една статистическа връзка…
Тротоарният тъжен човек -
подир Смирненски Бродски повтори
с по-етичен акцент, с този стар диалект -
той все още говори и пише истории…
Под дъжда той играл бе канкан или степ,
в рокендрола бе крал, но сега е с бастунче…
И когато градът става нощен вертеп -
той бездомното псе черпи с лунно самунче…
С лунен хляб и с пороя от лунни трохи
цяла нощ той щурците в градинките храни -
по-далеч от естрадната чалга и хит,
по-далеч от екрани и срамни реклами…
Този жител на алчния зъл мегаград,
този данъкоплатец и мил пешеходец,
в своя сън е пребродил сам целия свят -
без да има паспорт международен…
През сърцето му мина един ли порой -
пражка пролет видя, а в софийската зима
той не беше бунтар и не стана герой,
но видя как Империя падна бездимно…
Тротоарният тъжен човек -
тази жива реклама и празна витрина,
в този двайсет и първи нов век
днеска крета със мойте години…
И какво, че той знае цял том наизуст,
и какво, че следовник съсловен е и на Вапцаров -
той си няма Апостоли, както Иисус,
но си има завистници - цял полк бездария…
Те го блъскат, те викат - „разпни го” -
те го бият с крака и ръце,
но възкръсва той пак като книга,
във която се сбира цял свят и сърце!


ОТВЪД

В тази песен е всичко, което ти търсиш -
всеки стих е частица от този живот -
той ни радва, вълнува, дори ни разтърсва,
ако смърт ни препречи припряния ход…

В тази песен се люшка рождената люлка
и се чува как майка нашепва слова,
във които проблясват звезди и светулки,
а денят ни се буди от слънчев кълвач.

В тази песен са първите устремни стъпки,
в нея пърха душата ни с бодри крила…
Любовта тук е пролетна цъфнала пъпка,
отбранявана строго от златна пчела…

В тази песен - мечтата за нас да не свършва,
този кратък живот по далечния път
е сълзата, която човекът избърсва,
като стигне до хълма и после - отвъд…


ПОЕТИЧНА НАТУРА

Не ме е страх от помиярите,
страхувам се от кучета обучени -
изрече туй нощес България
и телевизията го излъчи…
На някаква „зелена” сесия
обсъждали капацитетите -
не пенсията на професора,
а броя песоглав на клетниците…
Луната с жълт език се бе изплезила
като разгонена квартална кучка
и беше време само за поезия,
за секс или за криминална случка…
И ето - под балкона с пуяка
до кофата с боклука, в здрача,
дочух как пак поета - фукльото,
делеше с помияри плячката…
Делеше той - по равно братското,
а не - на мене две, на теб едно…
А горе - в облачните редки храсти
луната заприлича на онуй… петно!
Отнейде тропна циганска каруца.
Един стражарин препика дувара…
И бесове, и песове - във случая -
по европейски псуваха България!
А тя задавена повтаряше
все тия думички съзвучни:
- Не ме е страх от помиярите,
страхувам се от кучета обучени!