КЛАСИКА

Найден Вълчев

КЛАСИКА

Това уж имало го само
във ослепителния мрамор
на скулптурите: голо рамо,
изящна гръд
и лък на древен трак - бедро.
Но ето - ти си топъл мрамор,
трептяща гръд, изящно рамо
и тука другото е само
викът ти див,
нощта, свещта и „Болеро”.


БОГОРАВНИ

Като в класическа картина:
навън се спуска здрач, ръми,
гори опушена камина,
на масичката хляб и вино
и ние с тебе сме сами.

Какво е миг, какво е давност
и кой би питал днес за тях?
Бездомни, бедни и безславни
сега сме просто богоравни
пред викащия светъл грях.

Ей, вие, млади и невинни,
след нас запътени насам,
към нощ такава - с хляб и вино,
пазете старите камини,
че златна пепел има там.


АЙСБЕРГ

Океанът студено въздиша,
слиза синият сън над света,
но отляво на борда аз виждам
един айсберг как светва в нощта.
И ми казва, несвалящ лулата,
пасажерът с моряшкия вид:
- Една осма е той над водата,
седем осми под нея е скрит.

Като някакъв крайцер самотен,
от фиордите стигнал до тук,
той пътува към бавна голгота,
но не спира да слиза на юг
и ще стигне ли своя екватор
в този рейс без компас и без гид?
Една осма е той над водата,
седем осми под нея е скрит.

Океанът ехти и въздиша.
Хоризонтът е чер и студен.
Ти ме питаш дали те обичам
и ме гледаш със поглед зелен.
Моят отговор, мила, е кратък.
Той е айсберг от бурите бит.
Една осма е той над водата,
седем осми под нея е скрит.


ВНЕЗАПНОТО МОМИЧЕ

Угаснал беше плажът.
Крайбрежният му август
със малкото казино
и стария тромпет
седяха уморени
пред свойта чаша вино,
сами със самотата
седяха тет а тет.

Но ето, че внезапно
отнейде появи се
и дансинга пресече
с привичния си смях
едно такова нежно
създание прекрасно,
че даже и тромпетът
повтори мойто „Ах!”

И всичко стана друго:
морето стана златно,
луната се надвеси
към бармана и той
напълни всички чаши
със вино и надежди
и каза: „Спри, не дишай!”
на нощния прибой.

Далечен август, де си?
О, дансинг, завърти се,
вземи в ръце тромпета
и тука се върни
с момичето, което
остана ми в сърцето,
със малкото казино
и златните му дни.


СТАНСИ

Поръждавяха дъбовете, мила,
законът на живота е такъв -
тъй както щедро ражда, тъй и смила
и кълн, и тичинка, и плът, и кръв.

Наивникът му вика вън недей, но
той ждрапа като черен голиат
и тихо, бавно пък и ненадейно
светът клатушка своя кръговрат.

Но ти сега недей се натъжава,
виж как калпаче кривнало встрани
засмяно жълъдче те поздравява
от клонката на сетните си дни.

Кажи му - жълъдко, да се завърнеш
във кълн, във клонка, в дъбов лист зелен…
Сложи си шала. Дай да те прегърна.
Каква си хубава. Седни до мен.


ОСТАНКИ

Всичко има в старата синя тетрадка:
прочети я, въздишай, плачи и се смей
и върви пряко нейните страници кратки,
както вчера вървеше по здрач през Помпей.

Какъв стар калдаръм, какви литнали стълби,
каква мъртва рисунка до сводеста пещ,
какъв мраморен торс, върху който могъл би
да умреш, да възкръснеш и пак да умреш.

Точно както при нашия случай прокажен,
само дето го няма добрият злодей
сред останките с кикот сега да ни каже
кой от нас бе Везувий и кой бе Помпей.


ДАЛЕЧНИ НЕЩА

Колко хубав е днес, колко нежен е скрежът.
Дървесата са бели. От скреж е светът,
в който крачим в това посребрено безбрежие
само утрото, аз и планинския път.

Виж по малката клонка какви изваяния
е извезал дизайнерът зима нощес -
ще я взема и нека при мен да остане
за другар на самотния мой анапест.

И я взех. С тази тиха надежда - лирична,
но измамна. Защото самата бреза
там видя всички жички и всички звездички
как след миг се превърнаха в малка сълза.

А пък голата клонка - тя мъртва бе вече,
но повтаряше: - С колко неща е така…
Те са хубави просто додето далече са,
а умират, когато ги вземеш в ръка.


СБОГОМ

Виновен съм. Но бях безсилен
пред невъзможния ти чар
да кажа спри. Дали бесило,
дали куршум, дали ханджар
сега ме чака - аз не знам.
Но вече ми е все едно:
три златни зими бях във рая.
И мъртъв ще съм с тях. Дано.


СИРАЧЕТА

Отиват си птиците, гасне небето,
кафявото лешниче гледа след тях
и пита за топлото лято, което
отнасят ятата със есенен мах.

Нещата, които отлагах за после…
И те като лятото в късия ден
се стапят и като сирачета боси
умират зад жълтите хълми. И в мен.