ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

инженер Йордан Чолаков

Из „Асен Златаров” (НП, 1960)

През пролетта на 1922 г. в един от нашите малки провинциални градове най-напред с афиши, а после и с глашатая се съобщи, че в читалището ще говори д-р Асен Златаров, професор от Софийския университет, върху „Изкуството да се живее”. Някакво странно раздвижване настъпи в града.

Ние, ученици от реалката сме обхванати от непонятен трепет. Всеки от нас, който скрито беше чел изцяло или откъси от неговите поеми „Цветя за него” и „Песен за нея”, който беше се мъчил да проумее истината в „Очерки по философия на биологията” - единствен екземпляр на читалището, слушаше с младежки унес обясненията на учителите по химия и естествена история за изключителните качества на този рядък гост на нашия град. А те говореха, че широките му познания на учен, неговата богата и образна реч, вълнуващото му се сърце на поет и общественик са придавали на беседите му голямо очарование.

Развълнувани от обясненията на нашите преподаватели, обхванати от оная естествена любознателност на тогава­шните провинциални деца да видим жив поет и учен, при това професор, бързаме към първите редици в читалищния салон. Но за наша изненада малкият салон беше почти пълен. Часове преди сказката любознателни граждани и хора с културни интереси от близките села бяха вече заели местата в салона. Ние се промъкваме между групите от страничните редици и чуваме как един от посетителите разказва, че пътувал с влака 4 часа до съседния окръжен град, за да се наслади на неповторимата радост от Златаровите беседи.

Настъпи определеният за сказката час. И ето на примитивно декорираната сцена се появи той. Смущаваща тишина. Погледът бързо обхваща едно огромно, вдлъбнато по средата чело и под него окъпани в мека усмивка очи, от които струи и ум, и сърдечност, и галеща мекота. И бавно над залата се разнася тих, напевен, баритонов глас. Среден на ръст, слабо приведен, с нежно движение на ръцете си, с леко ритмично полюляване на цялото тяло, чудният майстор на словото превърна в миг всички в остър слух.

Има думи, които не се запомват - те са като музика, която прониква в душата ни, държи ни под своята могъща власт, ние чувствуваме дълбоко развълнувани нейната прелест и се оставяме да бъдем носени от приказната й сила. При Златаров изречените думи имаха не само обаянието на музиката, но и богатството на един интересен опит, дълбоките промишления на общественика и трога­телната загриженост за човека от едно велико сърце.

Може би по-голямата част от слушателите не раз­бра сложните термини на биохимията, физиологичните процеси на храненето и глада. Може би за първи път те чуваха в такава трактовка съчиненията на Байрон, Прюдом и Гьоте. И все пак хората стояха като опиянени от могъщия сноп светлина, която заля душите им. Мисъл след мисъл, новост след новост разкриваха пред погледа постиженията на човешкия дух, които възвишават.

Изтръгнати от света на сивата делничност, слушателите бяха пренесени в един по-възвишен свят на размисъл и вяра в живота. Всекидневните неща намираха ново тълкувание, животът придобиваше като че ли някакво ново очарование и етично съдържание. А всичко беше казано с такова изразно съвършенство, с такава естествена и непринудена модулация на гласа, с такъв изискан жест и подкупваща мисълта и сърцето жизненост, че аудиторията би желала тази беседа да се превърне в непресекващ извор на радост от живота и упование в неговия смисъл и предназначение. Като пролетен вятър бяха неговите думи.

Те хвърляха животворни кълнове в душите на хората, действуваха като духовни катализатори за укрепване на волята за подвиг и дело, за нравствено възвисяване, за смела и честна борба срещу тъмните сили на деня.

Кой беше всъщност този човек? Някакъв ли светъл потомък на нашите възрожденци, превърнал във върховна максима на съществуванието си вярната и честна служба на живота?

Откъде идваше обаянието на тази личност, в чието благородство, пламенност и чистота се съчетаваха спо­койствието на мъдростта с темперамента на трибуна? Кой беше този удивително изискан естет и гневен изобличител, от чиято реч много гузни съвести бяха улучени и пред чието голямо и разточително сърце народът стоеше опиянен?