СТРАННА ПТИЦО

Халед Джумаа

превод: Мая Ценова

СТРАННА ПТИЦО

Странна птицо,
откъде взе тази тръпка, която възвестява утрото всеки ден призори? И как могат седемдесет цвята да туптят върху едно единствено перо?
Докато изстъргваше слепотата от кожата си, по която нямаше почти никакви пера, а бялата черупка все още изпълва половината гнездо, ти виждаше идващото време като допълнителен сън и го складираше като букви за чуруликане, излизаше от гладното мълчание към думите на успокоеното говорене, щом усетиш перата на майка си да те скриват от нощните студове; колко много орли в небето отвличаха от въздуха биографиите на птиците? Единствено ти се спаси, а дървото остана в траур два сезона и с една песен.

Странна птицо,
когато при първия си срамежлив полет откри простора, ти не разбра теснотата на гнездото в широтата на света, не разбра и защо някои същества вървят по земята, след като летенето доставя наслада и прави всички неща възможни, не узна и защо някои имат криле, а живеят от благодеянията на човеците и близостта с домовете им; светът на познанието те отведе по земи, земи, земи, към сезони и гори, към морета и твари, и всеки път, когато научаваше нещо, невежеството те задушаваше отново и ти продължи да обикаляш около земята - всяка година по два пъти, а колчем се върнеше при своите начала, намираше един нов свят, непознат отпреди.

Странна птицо,
ти не се побратими с никое дърво, та пред всички да обявиш отечество, преизпълни се с тъга и заминаване до последното перце от виненочервената си опашка, винаги беше първият, който емигрира и първият, който се завръща, преминаваше над света като точката над буквата в езика, никой не си спомня да те е виждал някога в ято, и никой не си спомни да е виждал досега такава красота във вселената, всяка пулсация на крилото ти в заговор с въздуха си играеше, с климата на света, увеличаваше надеждите на земеделците и те мечтаеха за берекет извън логиката и сметките, ти бе сама, сякаш нямаш родословие, сама, сякаш светът не те интересува, сама, но при всеки повей на вятъра ти налагаше своя цвят и лекия огнен ритъм на своя глас, будеше ленивите от войните им със самите себе си и отминаваше, сякаш нито ден не си била там, и идваше, сякаш нито миг не си отивала оттук.

Странна птицо,
недей да носиш поздрав или съобщение никому, лети, за да оцветяваш дърветата със сезони, остави пленително причудливите си цветове да преобръщат настроението на влюбените, издигни върху крилете си държава, за да я насели вятърът, и насочи дивото си внимание към това, че всичките ти врагове са земни, не притежават нито пера, нито песни; чуруликай на простора, на коприната, която изпълва дивата ти памет, и на теб не ти трябват нито коне, нито армии, за да защитаваш своя простор; а към края на слънцето, което прилича просто на машина за светлина, не се отправяй към гнездото си, съхранено от децата, които след немного време ще се превърнат в чист упрек, а само върви - върви, докато вървежът се умори от разстоянията и времената, и в онзи миг на лудост, т.е. когато фантазията те спре да не пееш, ти ще можеш чисто и просто да хвърлиш перата от крилата си и да кацнеш като дъждовна капка върху земята, мъртва като оглушително прогласяване на освобождението ти от сухия напев в твоята човка-флейта.


*
Морето отваря синевата си към града.
Кипри се с ласкав въздух, който се прокрадва от парфюмите на далечни жени.
Зората му приижда с неотложното снемане на фередже.
Момиченца играят на ръба на вълна, породена от малък дефект в равновесието между водата и смеха.
Леки като кратък стих.
Красиви като определението за красота в речника.
Вървящи към женствеността с предизвикателство към времето и пространството.
Денят започва, щом врабчето изчисти перцата си от вчерашната светлина с росата на утрото.
Поглежда към момиченцата с любов и съмнение, които са му в природата.
Бомбардировката разкъсва врабчето, вълната, момиченцата, росата, светлината, вчерашния ден, днешния ден…


*
Рече един оцелял от клането:
Птици от Рая и озъбени понятия прошумоляха в началото на дрямката, счупи се светилникът и сънят, все още незапочнал; видях надеждите си да изтичат от една дупка, причинена от меч, невидим в шапката на реката; видях души, които се съсирват, преди да изрекат последната си дума, деца, извезани с принудителен сън в обятия от дърво; върху лицето ми се изсипа водопад от чувства, оцветени в траур; видях чичо си и черни славеи с механичен глас, в който няма ни тъга, нито радост; запълзях като уплашен червей между труповете на съня и смъртта.


*
Разказ на една майка, за чието майчинство няма повече основание:
Защо си ми дал това сърце, Господи? Защо ми трябва да изпитвам глада на розата за пчела, копнежа на морето по сезоните, жаждата на флейтите за устни, разбиването на сърцата в степите на любовта?
При всяко изчезване на филиз от гората на отечеството моето майчинство намалява с още два реда, книгата ми вече е само страх, извезан със страдание, каквото не се вижда на хоризонта; и зная добре, че изчезването на тревата означава изчезване на пеперудите, изчезването на пеперудите означава изчезване на цвета, изчезването на цвета означава изчезване на дъгата, изчезването на дъгата означава изчезване на дъжда, и че изчезването на дъжда означава смърт на реката, и че смъртта на реката означава пълно изчезване в книгата на поезията; защо ми даде това сърце, Господи?


*
През войната не съществува време, съществува очакване-безвремие, съществува време, което има тегло, то тегне на гърба ти като стара неосъществена мечта, като любима, обикнала друг, без да ти каже, че го е сторила - времето прилича на твоето очакване тя да се върне, времето през войната прилича на много неща, но не прилича на времето, което познаваме - ни за минутка дори…