Милка Пиналска

БЕЗКРАЙНА ОРИЗОВА НИВА

Оризища, оризища… И гвачи
Посоката, разлята по полето.
Изгубих се и пътят се вторачи
не в мен, направо към небето.
Оглеждам се и никого не виждам -
единствено такива като мене
самотни сенки за зазиждане.
И мръсно е, и мокро до колене.
Совалките на миналото вече
забравиха на щастието шала -
простря той взора си далече
и аз не помня, че съм го тъкала.
Сега сноват ръцете ми в ориза.
Танцуват сърповете на душата.
От класовете им плета ти риза,
от зърното - пилаф на самотата.
Прикаждам ги и сякаш ти ги нося.
Потъвам пак в оризовата тиня.
И жъна - не живот да си изпрося.
Но ми го хвърлят като милостиня.
А тук е киша, как да го заровя?!
Страхувам се, че може да покълне.
След теб с живота си се тровя.
Преглъщам го, преди да ме погълне
сурова, бяла, зърнено извечна.
Ожъната до дъното на мрака…
Ориз в краката на небе далечно.
И урожай, какъвто не дочака.

КАПАНДУРА

Тъй дълго ми е чуждо, че не помня
вратите за завръщане.
Изправяха се те пред мен, огромни,
и ми посочваха - да се обръщам,
обикновено, точно срещу вятъра.
Необикновено - срещу любовта си.
И аз разпервах бедуинска шатра,
насред душата на смъртта си.
Но тъй бездарна, тя ме славославяше
в живот, в самотното ми ложе.
И някак учих се да не оставям
Съдбата си по всичките си кожи…
И стана още по-самотно и пределно.
Нагоре плъзгам шалтера на дните,
но те се сипят в звезден прах, отделно.
Дано да заличат поне вините ми!
Остана ми една небесна капандура.
Небето бели портокали, а корите
изхвърля по лицето й. Не се преструва,
че струват нещо нощите и дните ми.
Въздава слънце на прозореца ми кратък,
протегнал шия по бедняшки към звездите,
в луните търсещ ми пътека за Оттатък…
Но само няколко химери са му свитите.
И всички копия намазани с отрова
забиват се в гърдите на простора ми.
Изтичат от кръвта ми толкоз хора,
че не е нужно с тях да си говорим.
Вали светът по капандурата ми кратка.
И аз му вярвам, щом си тананика,
че само е привидно огледално-гладкото.
Такова то е, за да не влиза никой!
А иначе, отвътре, знам, че грапавее
на любовта ми кръвоносната система.
Там няма кой докрай да ме живее
и няма как докрай да съм простена.
Единствено дъждът от тихото се сеща
да върне спомени с износени ключета.
И аз си вземам от очите им по нещо -
приличат ми на изоставени момчета.
Вали над тях, над мене, по стъклото…
Избавена съм от надеждите за светло.
Изпрана суша се е сляла със леглото
и не помръдвам, сякаш че обет ми е.
В дъжда вратите свиха своите размери.
Практически, не са алтернатива…
И аз в очите им не се намерих.
Прозорецът ми лъже ме, че съм щастлива.

БОГ В МЕН ВИ ПРОЩАВА, НО АЗ…

              за някои много, много трудни прошки

Мисля, че ви прощавам. Или само си мисля.
Под клепачите още се крият остри греди.
Ще ми трябват животи глупостта да осмисля
как може да се руши, вместо да се гради.
Ще ми трябват палачи за гнева ми взривен
и железни врати за мъстта, която се вдига
като щурм на върха. И не вярвайте в мен!
Нищо не искам, но само “всичко” ми стига.
Ще пристигна в съня ви да ви мъча по мрак,
да плисна в лицата ви съвестите ви ледни.
И се озъртайте, че ще ви подлагам и крак -
да падате до молитвената си изповедност.
Но няма да ви оставя да рушите още така.
Ще ви преследвам като птица, но не хищна.
И нека никога не узнава дясната ми ръка
какво е сторила лявата. Понякога е излишно.
Понякога е простено да си дори непростим.
Този път ще съм болка правдива. Нарочно!
Не, не вярвайте в мен! Има Бог, има Син…
А аз съм си земна, значи не съм непорочна.
Щом безумно си търсите не приятел, а враг,
тук съм, готова за светлото да се сражавам.
Ще простя, но пред моя вече изстиващ праг
не спирайте повече. Просто не ви уважавам.

СЛИВАНЕ НА МИТОЛОГИИ

Не се прочитаме. Ти имаш друга митология.
Аз, според твоята, съм приказна и бяла…
Почти очите свела пред живота, строгия,
не съм от приказното, а едва съм оцеляла.
Говорим си за Ариман с принудите погубващ,
но точно тях не бих желала да познавам…
Така е и с живота - натежава ми от грубост -
на други измерения със радост се предавам.
Начало ли съм?! Благост ли съм в дума мека?!
Приятелю, грешиш! От трудното започвам.
Ако помислиш, все така е ставало с Човека.
Отпървом дух е, после си е търсил почва.
А ти ме молиш да се случвам безмисловно.
Поне да не познавах що е гравитация, окови!
И светлина - и сенки, и реално - и условно,
или любовна сладост, призована да ме трови.
Тревожно е, че ме съзираш в пристъп мъжки,
че в пристъп на жена аз страст съм доверила
против онези мои, верните на Бог задръжки,
които с чашата за комка, чиста, съм изпила.
И ти си пил, и ти си пял след вино честно.
Какво да си говорим за едната стръв тогава?!
Я по-добре да си напишем в тишината песните,
че след съмненията ни само, само те остават.
Не мога да съм доверчива. И не съм забавна!
Аз прекалено много питам. И дори отвръщам.
Но скривам се в умението да умирам бавно
и, при това, изглежда, че съм сякаш същата.
Тъй както е с водата - в танц ли е, в агония ли,
не биха провидели даже близки наблюдатели.
Избираш да ти кажа, че ще те запомня ли..?!
Да, прав си, помня не удавници! Приятели.

КОСМИЧНА РЕПЛИКА КЪМ ХЕСЕ

Играем на стъклени перли,
на любови, на страхове…
Без време в съня се прицелваме,
a от време творим стихове -
с цветове, светлина и миражи,
оглупели за твърдия свят,
сякаш чакаме някой да каже
в стих поне, че сме къс необят.
Но сме смъртни и нищо такова
не отронва вселенската реч.
Думи-странници ни опаковат
и ни пращат безкрайно далеч
в експедиция на планета сурова
с нечовешки червени очи.
От сърцата (плеяди) свръхнова
си открадва за зарята лъчи.
И ни няма. Пристигнахме вече.
За земята сме… мъртъв език.
А сме живи, безкрайно далече,
дето вечност е равна на миг.
И ни има там, където светът ни
е яйце на последна представа.
Стеле пурпур небето ни. Път е.
И ни има. Но ни има в забрава.

И ВСЕ ТАКА СЕ СЛУЧВА

               “- Кой хлопа в този късен час?
                - Аз хлопам - каза Финдли. ”
                              „Финдли”, Р. Бърнс

В сърцето ми има друг…
И не хлопай нощем отвънка!
Ти не знаеш, че всеки звук
в страха ми ме прави по-звънка.
По-кристална, по светлина.
И ще се пръсна на чувства!
Изпод спомените ми-пелена,
изпод лъжата на лустрото
после няма да се намери кой
вратата тихо да ти отвори.
И да искаш да станеш мой,
а и каквото да ми говориш,
аз си зная, че това е капан…
И отворя ли, падам в него.
После всеки се среща, сам.
Аз със волята, ти със егото.
И не хлопай, че току виж
съм отворила. Вътре - бездна.
Ще се счупя, ти ще гориш.
Просто начини на изчезване.
Бавно тръгвам след вечерта.
Чужда нощ е и става страшно.
Щом преминах една черта,
нямам минало, имам сегашно.
Сякаш цяла съм само врати
и не смогвам да се залостя.
По-добре ми го изшепти -
излъжи ме, че си ми гостенин.
Аз си зная, че ще е блъф.
Но е нужна причина просто
да ти стана улов. Ти - стръв.
А пък после ще се залостим.

ПИЕСА ЗА СЕТИВА

Ти си дълга пиеса за сетива,
а те свиря на кратки пасажи
от любов, тишина, светлина.
С други думи,… миражи.

Някой даже да спусне въже
по скалата ти с думи отвесни,
се спасявам, от всички мъже,
за да бродя из твоите песни.

А в душата си, сякаш не знам,
тази обич е… хартия и ноти.
Недомислен от двама ни храм.
Трудно дело за много животи.

И усърдно, по детски, греша.
В партитурата все недовиждам
всички паузи и, току се реша
да изпея стиха за довиждане,

тази обич ме разпява на химн.
Тази обич ми казва да дишам
в сетивата си. И дори, че си зрим,
и дори, че си мое двустишие.

Тази обич е слънце за глас,
тишината с по-чувствена дрешка.
Ти и аз сме - магнит до компас.
Иначе казано… грешка.

Тази обич с размах на плесник,
за страха си не ще да похарча.
Аз по сила съм влюбен войник.
А по съвест - сърце на глухарче.

МОЛИТВЕНО

Свали доспехите си! Вече ги възпях.
Хвърли ги, тежки, в тях да мътят птици
на сушина в страха ти. Или после с тях
опитай да политнеш, бедни рицарю…!
Лети над мене, аз стоя на голата земя.
Понякога изпращам думите хвъркати
да се извиват към небето ти като змия,
но не библейската, предричаща разпятие.
Те думи - вести са, от гълъбите - пух.
Не ще ти навредят с коварства и подмоли.
Студеният ти жест да си по божи глух
отнема вярата им. А толкова се молих!
За истина. То, другото, не ми е по права,
когато те са само вопли поднебесни…
Но няма да се чувствам червейче, трева,
понеже не заслужих рицарските песни.
Ще си стоя на борд, а корабът с трески
и да засипе твоя бряг, все тая - ще се гине.
Да бе използвал морз! И него си спести.
Разбих се челно в теб и няма да ми мине.
Рисувах те отвън: железен, фин, студен.
Сърцето си ковах отвътре и калявах с рани.
Една едничка дума, влюбила се в мен,
не се търкули из доспехите ти, да ме храни.
Свали ги най-накрая! Просто ги предай
на ангелите слаби - те си знаят силата,
че и с перо подписват всеки нужен край.
И се моли, на тях поне, да те помилват.

УСПОРЕДНА ПОЕМА

Не съм се връщала,
не си събирах „костите”,
когато ги оставяха на лешоядите
като на маса с изгладнели гости
или по разбунтувани площади.
Излишна бе душата ми
и тръгваше
към своя свят, ненаспорила този.
Не се опитвай милостиво да послъгваш,
че имам смисъл
в някакви си коловози.
Недей, защото зная, те бесило са
по-сигурно от смърт,
така протяжно,
че разумът дори в познатото ни
е безсилен
да развидели идеите за важност.
Единствено душата ми се осмелява
да пърха
към любовното си Нищо.
Недей, недей над мен да се смиляваш,
понеже съм изгубена и нища!

Не съм се връщала. Не исках,
макар че там бе цялата История.
Поех и ужаса, и риска
да стана „нещо на теория”.
Почти ме няма. „Костите” ми - там са.
Стоят и чакат погребалните агенти.
А ти до мен - преди, сега и после
сам си
дори и в най-щастливите моменти.
И аз съм си сама
пред цяла костница
с нахвърляни по пътя епитафии
на недослучени неща,
които ядно ще заострят
перото на отвъдните ми биографи.
Защото трудно ще намерят скелета
на чудото Живот,
така себично,
че, всъщност, чудо е,
когато се разделят
душа от тяло, общо от безлично.

Та затова не съм се връщала
за „себе си”.
Оставях там, по сцените батални,
натрапените на душата земни ребуси.
И пишех репликите си финални.

И все така, докато да ме срещнеш.
Сега не знам кое и как се прави.
Мълвиш: “Ела на мен да се облегнеш…”.
Но как,
като сме успоредни прави?!
И мога само отдалече да те гледам
през разстоянията
от смиреност тихи,
да се стопявам
и, безмълвна и безследна,
бавно да умирам в стихове.

ХЛАДЕН МОКЪР ПАВАЖ

Студеният отблясък на паважа
след дъжд, след мъж, след мене
изправя се в очите, гол и снажен,
и сетният покой да ми отнеме.

Наметката копринена прикрива
гранитената хладина предзимна.
Последните ни стъпки се изтриват
след онемелите любовни химни.

Полепнала мъгла с прозирно боди
по улиците - наши общи вени,
рисува любовта, която още броди
бездомна и без теб, а и без мене.

Излъгани са чувствата в куража
да свличам маските на голотата.
В студения отблясък на паважа
блещукат сребърници за разплата.