СЪЛЗА ОТ ВЯТЪРА

Петко Каневски

СЪЛЗА ОТ ВЯТЪРА

                     На Стоян Ралчев

Поетите,
          случайни пришълци,
от Галактики
          със странни имена
са звездните пазачи
                     със звънци,
белязани във
          всички времена.
Приседнали
          на прага на Света,
те светят със Божественото Слово.
Не страдат от
          излишна суета,
защото знаят,
          че ще се родят отново:
като сълза от вятъра
                     дошла
и водопад от
          слънчеви вулкани;
ще Ви целунат
                     с весела тъга,
ще Ви прегърнат
                     с гордост на Балкани.
Поетите,
          най-крехките деца
на Истината, преди
                     и след Потопа.
На кладата
          са техните сърца,
а вечността се казва
                                Пенелопа:
обвила със платното си
                                антично,
бронзовите им
                     одежди.
И публиката ръкопляска
                                френетично,
завесата щом падне
                     със надежди.


БЕЖАНЦИ

                     На Гочо Жисов

Аз не знам
          дали Одисей е тракиец,
дали Омир и Троя
          са наши били,
нито Иванко
          на кого е убиец
и кой от народа ни
          днес ни дели.
Няма история,
          която е вярна,
защото човекът
          е смешно отлят
от грях, и от кал,
          от студена леярна,
преди Огънят още
          да има свят.
Ала вика в кръвта ни
          гласа на предците,
че сме звездни предтечи
          на нов небосклон,
че Орфей дирижира
          нощем щурците,
от сърцето на Бога
          взел камертон.
Познавам мъже
          дето стъпват на здраво
и от корена свой
          палят изгрева чак.
Те, бежанци беломорски,
          с орис корава
все вървят към България
          в горчивия мрак.


ВЯРНОСТ

                     На сестра ми Иванка

Мама остави
              престилката с дюли,
легна в ковчега
              и забърза към татко…
Слънцето все още
              сънуваше юли,
ала за кратко…
              ала за кратко.
Денят остарял
              се подпря на прозореца,
и сам забеляза,
              че дълго кърви
библейската диря
              от него сторена
на катафалката,
              след която върви.
Мама нямаше време.
              Татко догонваше.
Цели четири години
              той беше напред.
С боговете се срастна,
              но звук не отронваше,
нито знак ни изпрати,
              че е всичко наред.
Вярвам в Бог.
              Затова и мама си тръгна,
да не би да е в тежест
              на тази Земя.
Там, в Отвъдното, знам,
              Духът й обръгна
да е Ангел-пазител
              и мой Съдия!