Франсоа Вийон

превод: Веселин Ханчев

І
Над младостта си плача днес,
над тая младост в грях преминала.
Сега съм беден и злочест,
във ранна есен аз загинах.
Пеша не минаха годините,
ни яхнали на вихрен кон.
А като мълния застинала
за миг във мрачен небосклон.

ІІ.
О, Господи, да бях се учил
през мойто скитнишко тегло,
да бях добил обноски скучни,
бих имал къща и легло.
Но, на! Не се свъртях в школо,
избягах като от проказа.
И днес притискам с гняв чело,
когато всичко туй разказвам.

ІІІ.
Бедняк съм още от рождение,
от неизвестен род съм аз.
Баща ми беше много беден,
а също - дядо ми Ерас.
О, нищета бе покрай нас!
На праотците в гробовете,
облени с Божа светлина,
корони златни там не светят.

ІV.
Когато падам в отчаяние,
сърцето дава ми съвет:
„Човече, чело не прекланяй!
Не се измъчвай ти навред,
че си тъй беден и проклет!
По-хубаво е да живееш
бедняк, а не на оня свят
в богата гробница да тлееш.”

в. „Литературен глас”, година 14, бр. 528, 5.11.1941 г.