МУХА

Наталия Лесцова

превод от руски: Тихомир Йорданов

Старицата умираше. Гаснеше. Сама. Домът бе неотоплен. През необлепените цепнатини в разсъхналата се дограма на единствения прозорец в тясното жилище влизаше есенният вятър.

Беше тихо и тягостно.
Противна, досадно звънлива тишина разяждаше ушите. Трябваше или да се запушат, или съвсем да оглушеят.

- Така ще е тихо и в ковчега, - помисли си старата. - И удобно.

Сега тя не се плашеше от смъртта. Този страх остана в миналото. През пролетта някак си заболя от грип и като полежа пет дни отпусната, сякаш се прощаваше с живота, едничка съседката я спаси. И доктор повика, и неотлъчно седя край нея, и в църквата молебен за здраве поръча.

Тя и сега й помагаше, наглежда я почти три месеца, додето, и тя старица, легна и самата тя одеве влезе в болницата заради сърцето си. Лекарят от „Бърза помощ” позвъни на Варка, далечна нейна родственица, да избърза да дойде и да постои до безпомощната си леля. Но тя не пристигна.

Старицата лежеше по гръб, покрита с одеяло. Неподвижна, тя сякаш се бе сраснала с мократа постеля. Тялото й, освободено от всякакви отделящи се секрети, сега трябваше съвсем да се изпразни, до безтегловност, но въпреки това, почти безжизнено, то изведнъж стана тежко, неповдигащо се, като древния прабабин сандък. Невъзможно бе да се помръдне, пък и не трябваше, за да не се разделя с топлината, която беше се запазила под нея.

Но и ако й се удадеше някакъв последен напън да се размърда, тогава влажната студенина веднага просто изгаряше рамото й и тя започваше да трепери от промушил се чак до костите й студ. Хладният въздух я обгръщаше равнодушно, усърдно вледеняваше лицето и ръцете й, стараеше се да пропълзи под одеялото. Натежалите й ходила се вкоченясваха така, че старицата никак не ги усещаше.

- Така и душата ми цяла ще измръзне, - й хрумна от нещо си. - Поне да беше излязла от мене, да беше се завеяла нанякъде, по-надалече, където ще й е топло. На някого там може и да му послужи. Тя е, гълъбицата ми, която още ме топли. И защо ли? С една дума - самотна. Ни дете, ни коте. Пък и Варка няма да се вясне, повлекана. Поне за погребението да дойде, аз и тъй и тъй ще легна, а наоколо ми все чужди, че и съседката, ако не ме изпревари, и тя има слабо сърце. Туй не е хубаво, роднини трябва да те погребват.

Неразбираем внезапен звук прекъсна посърналите й мисли. Дойде от страната на прозореца. Това беше закъсняла есенна муха, която искаше да прекара остатъка от краткия си живот в топъл ъгъл, какъвто почти няма в днешно време. А в студената старческа стая все пак не е чак толкоз кишаво, както е зад прозореца.

В други дни стопанката с вестник в ръка би се втурнала да пропъди натрапчивата гостенка, едва влачейки отеклите си крака, местейки ги с болка при всяка крачка. Но сега тя се зарадва, до някое време не заспа, наблюдаваше мухата. Сега старицата не беше сама. Мухата прелиташе над лицето й, после задълго сякаш замираше, оживяваше, и пак летеше. У нея имаше толкова живот, толкова сили и затова не можеше да изтърпи собствената си неподвижност.

На мухата й харесваха миризмите на това място, ужасни и прекрасни, приятни, наситени. Мухата си царуваше в този смраден, дрезгав океан на новия си живот, топлеше се на устните на старицата, пъплеше в разбърканата й коса.

Старицата мислено разговаряше с нея. Вече не можеше да говори. Гласът й звучеше някъде вътре в нея, непознат, сякаш не неин глас, съвсем слаб и тих.

- Мила ми гостенко, ето че ние двете се запознахме. Поживей си при мене. Кратичък е твоят живот, и аз скоро ще ида там. С тебе заедно ще тръгнем. Не, ще полетим. Така казват. Заедно е по-лесно. Хайде да се уговорим, една за друга да се държим. Ако там ни посрещнат добре, по-весело ще ни е заедно.

Когато старицата си мислеше за мухата, гръдта й, едва-едва дишаща, се изпълваше с трепет и радост.

- Не ме гледай, че съм хилава, и аз бях като тебе чевръста, - беззвучно „говореше” тя, - ето на, ти летиш-летиш, търсиш нещо, а в живота ти няма нищо хубаво. Ей тъй, боклуче някакво ще намериш, и се радваш. А главното нали не е яденето, не е и покривът, важното е как живееш. Май че и аз не съм живяла така, щом сама умирам. Забравена, объркана, шантава, щом, ей на, приказвам с тебе. Е, и така да е. Няма да започнеш всичко да променяш, я! Май ще си отида такава, каквато съм била. Разбираш ли?

Мухата я разбираше. Беше добра и на всичко съгласна.

- Ама защо си такава ти? - недоумяваше старицата. - Свое мнение нямаш. Каквото и да кажа, съгласяваш се. Не бива така. Въпреки краткия ти живот. Ами, може би пък така и трябва. Почнеш ли да спориш с всекиго, да възразяваш, да отстояваш себе си, глупачка, само времето си ще губиш. Сетне се сепваш, но вече… И годините са минали, и на никого нищо не си доказала, само времето си профукала. Та, за себе си живей, миличка. Поживей, порадвай се. Потърси си нещо добро, че инак все в помията, в боклуците. Е, добре, добре, разбирам, в тях е твоята благодат. Нека да е тъй. Всеки по своему си е щастлив. Някой човек, и той цял живот е в помия, а пък на - живее!

Старицата отпусна натежалите си клепки. Мухата пошава малко по слепоочието й, после притихна.

Нощта измина.

На сутринта, когато с мъка отвори очите си, те веднага, безпомощни, се затвориха.

Старицата разбра, че повече няма да види мухата. Ослуша се, но нито един звук, приличащ на жужене, не наруши тишината.

- Умряла е, милата ми, - обречено си помисли старицата и затвори очи. - Как можа? Трябваше заедно, както си рекохме. Виж ти какво си е намислила! Да умре. Ами сега аз самичка ли?

Тя заплака. Тихо, беззвучно, с редки, мътни капки сълзи. Те бавно се стичаха по изсъхналите й бузи, потъваха в дълбоките бръчки на лицето й.

Под прозореца пролая куче, някой грубо го прогони. Старицата отвори очи, заслуша се. Край нея отново се разля тишина.

Тя пролежа почти до вечерта, нарядко мъничко отваряше очи, после ги затваряше, стараеше се за нищо да не мисли. Но мислите надмогваха, пречеха й да спи. Тя ги гонеше, мъчеше се да заспи, да се забрави, така ще е по-леко, от време на време дори изпадаше в неясна забрава, но те пак се появяваха, навлизаха в главата й въпреки нейното желание. Тъмнината я затисна, безизходно я задуши.

- Край, - реши старицата. - Май че е време. Краят е един.

Нещо неприятно я погъделичка по лицето. Не успя да разбере какво е. С последни сили повдигна единия си клепач. Нещо се повлече към носа й и забръмча.

- Мухата!

Сърцето й трепна от неочакван приток на изплъзващия се живот, гърлото й се задави, нещо сухо и бодливо се заби в небцето. Започна да диша тежко.

Додето лежеше със затворени очи, за кратко тя чуваше как редом до нея мухата се върти, нейната добра приятелка, всичко разбиращата дружка, неукоримата болногледачка, доброволната съучастница в неизбежния край и последната жива душица до нея. Но старицата нямаше сили да се зарадва на вълшебната й поява, клепачите й се слепнаха, непреодолимо й се поиска да заспи.