ИЗ „ВЕК ЗА САМОТА”

Веле Смилевски

превод от македонски: Роман Кисьов

поема

БЛАГО УСПЕНИЕ

(ПРЕЛЮДИЯ)

             Няма къде да умра.
             Смъртта е населена със същества.
                                   Никита Станеску

Черното небце на небето
Ми възвръща нощта
В книгата за Съдния Ден.

И сънувам ден в който всичко ще е игра
Благо успение
Със сини пеперуди на устните.

Ден в който всичко ще е
Тържествено пътуване с поглед
От немия прозорец на века.

САМОТА 1. (КАМЪК)

1.1
Сложиха ми корона от камък
С девет каменни приказки
Които ми тежат девет дни и девет нощи
А аз съм деветвековен
Със същата кръв и същата мисъл
Със същото месо от камък
Който пада към височините
На тази самота
На това пътуване към себе си
В килия.

1.2
Изстрадвам книгите
С деветте дни на Деметра
Обикаляйки света
Сам
В килия.

Внезапно откривам постелята на семената.
Чувствам
Покълването на мисълта
И чувам нейното ехо
В малкото обиталище на камъка.

Така стоя самотен
Чакайки съдния час
Да се срещна с ръкописа на слънцето
И да горя като главня
И да плача като дете
И да рева като звяр
В тъмна гора.

В далечен простор
Окован съм със гласни.

В глухо време
Ви чета
Ближни мои.
Препрочитам
Себе си
В килия
В тъмна гора
В мен.

1.5
Деветата нощ ме изнесоха
Под звездното небе
Да разпозная метеора
С лице на човек.

С девет люти закани ме караха
Да наименувам този изстинал камък
Който ще целуне Майката Прародителка
И в нейната утроба
Ще бъде ембрион
Нов Свят на потомците които плачат
В студения саркофаг
На моята вкаменена мисъл.

Сложиха ме на камък студен
И ме разпитваха
За произхода на студа
В процепите от които извира дихание
На приказка,
За вечната зима
В сърцето на камъка.

А аз мълчах
С глава между дланите
Сънувайки вулкана
Който сега ме облива
Със лава която гори
В ходилата
В слабините
В слепоочията.

И знаех:
Аз съм каменоделецът
Аз докоснах душата на камъка
Аз изваях лицето на камъка
С отрова в езика
Аз ще ви клъвна в сърцето,
В самота
Докато самувам сам
В килия.

САМОТА 5. (КЛАДЕНЕЦ)

5.1
Копая кладенец със векове.
Искам да докосна
Живата струна на водата
Говорът на утробата
От която призхождаме всички.

Уморен съм от крехкостта на тревите
Чиито жилки заедно с моите пръсти
Дълбаят в дълбини.
Аз разбирам тяхната любов
С топлата земя от която произхождаме всички
И се наслаждаваме на кратката сладост
Която наричаме живот.
Но големите места ни се опълчват
И ни поразяват.
Как да ги именуваме
Ако нашите имена са само щит за отбрана?

5.2
Аз не мога да воювам.
Аз боледувам и самувам
И плача за вас, ближни мои,
И ви казвам
И си казвам:
Идва часът да се прочете безкрайността
На морето,
Да се съставят букви от пречупените линии
На хоризонта,
Да се седне на острова в усамотение
Под самотно дърво
Което говори на древен език.

5.4
На най-сухото място от острова
На най-твърдото
На най-тъмното
Копая кладенец дълбок
За да се огледам
В естествената големина на самотата,
В приближаването на Човека
Който бях Аз.

Но късно е да се почувства
Този остър разрез
Като челюст на звяр
И да се чете по-нататък със страст
Вечната Книга
В която дълго и продължително капе
Ослепителната светлина на слънцето.

5.6
Аз съм камък хвърлен
В утробата на земята
И в утробата на морето.
Аз съм сам в своето движение,
Мили мои поданици на изменчивостта.
Съдбата ни е еднаква
В Голямата Книга
Която се претвори
Във вечно настояще.

Оставете ме да падам
Във дълбочината,
Във височината
На кладенеца.

Искам да преобразя
Лудостта на природата
Избликнала като лава
И да изградя къща
И да варосам стая
В която да лудува моят плач,
Преди да ви кажа,
Ближни мои,
Преди да си кажа:
Тече зеленината
Хлорофилът се разлива
Във вените,
По месото,
Около костите
На моята
Самота.

САМОТА 6. (АНГЕЛ)

6.2
На небесния блясък от подковите
Се появява иконата на моето детство,
С отворен прозорец към градината
Засенчена от голямото дърво - Човек.

Кой е той?
Кой съм аз?
Кои сте вие?
Се питам
Ви питам
Ближни мои.

Гледам ви
Дълго ви гледам
С векове ви гледам
И вие ставате поглед
Към мене
В празното.

От другата страна Ангелът
Слуша вашата мисъл
За спасение
За благо дарение на майстора
На чудотворните дълбочини
В които се разнася моята молитва:

Върни ме, Боже,
В деветия кръг на стеблото,
Върни ме, Боже,
В благотворната отрова на змията,
Върни ме, Боже,
В топлите обиталища на камъка,
Върни ме, Боже,
В меките длани на каменоделеца,
Върни ми, Боже,
Съня за Майка,
Върни ме, Боже,
В статуята, за да бъда душа,
За да дишам в тази килия.

6.3
Ще се превърна в девет светове
С очи на току-що родени деца,
С девет звездни чела,
За да се срещна със себе си.

С кого?
Кой си ти?
Му казвам
Си казвам
Разпръснат в утробата
На Майката Вселена,
Аз -
Прах на Века.

6.5
Сега съм камък със свое време
Във вечността за усамотение.
Сега съм орел със свое небе
Във височините за усамотение.
Сега съм змия със свой поглед
В мълнията за усамотение.

Сега всичко е Сега
И сега всичко е Вечност,
Миг в който природата се разпознава в мен
И когато в мен се хапят люти зверове,
Когато от мен изтича лошата кръв
На дивотата.
И аз съм прероден
Аз съм свой след века преминал
В това чистилище
В този дворец от запален сън
Намиращ се в далечината.
Чужда нощ
А все пак моя нощ
Която ви маха
От последния прозорец на века.