ИЗПОВЕДТА НА ЗВЪНАРЯ

Воймир Асенов

ИЗПОВЕДТА НА ЗВЪНАРЯ

От Божия дарба отърване няма.
Тя бавно превръща душата ни в пламък.
Блажен е човека с мерака на майстор.
Нещастник е, който върви след
всезнайко.
А аз дарба мерих със Онзи - от Дебър.
Аз бях Рафе Клинче, но влюбен във Тебе
Е трябвало в Трявна да бъда, в Бояна -
зограф да съм бил, да съм бил и камбанник.
Но първо е трябвало - кръг, обиколка -
Света да позная, най-вече и болката…
Ах, болката - тая най-предана спътница,
която чирака сродява с безсмъртника!
О, болката - тая най-вярна невеста,
която сами си зазиждаме в песните!..
Ти, дето си сън и несвяст за зографа,
ти, дето си звън от камбана и нафора,
Ти, дето ни даваш причастие - знаеш
как болката порти отваря към Рая…
Но преди Рая тя хвърля ни в Ада…
О, болко - награда за Обич изстрадана!..
В темела на Моста зазидах аз сянка -
не севда зазидах - харизах си Ангела…
И днес съм останка… Аз днес съм Звънаря,
но само вратата към храма отварям.
А друг преминава по моста към Църквата…
За него се съмва… за мен все е мръкнало!
Друг вместо мен в Храма сега се черкува -
за него си жива, за мен - нарисувана!
Ах, мъко - нерадост, но песен - наслада!
О, болко - награда за Обич изстрадана!
Ти, дето си глътка вода подир хляба,
ти, дето си мярка за Божия дарба,
ти, дето раздаваш безкористно всичко -
бъди и за мене сълза и трохичка!
Спаси ме, спаси ме, Мерило!
Пази мойта чест, пази мойто име!
И нека съм пламък във твойто кандило,
за да се вижда пред твойте олтари
какво е наистина Обич и Вяра!


ИЗБЛИК

Снегът валеше, снегът се стелеше
дори до прага на изгрева.
И сякаш Биляна платно белеше
На охридските извори.

Снегът валеше, снегът се стелеше…

Какво ми е? Нищо. Но там Беласица
със минзухар закичваше себе си.
И дишаха топлите мелнишки пясъци,
и граничари вървяха по хребета.

Снегът валеше, снегът се стелеше…

Какво ми е? Нищо. Но южно селище
със каменно име ме хвърляше в изблици.
И сякаш Биляна платно белеше
на охридските извори.

Снегът валеше, снегът се стелеше…