ПАЛЕСТИНА – ЗЕМЯТА-ПОЕМА, ОТ КОЯТО НИЩО НЕ СЕ ВРЪЩА, НО И НЕ СИ ОТИВА

Лияна Фероли

                  „Утрешният ден… след тебе няма да си тръгне, нито ще се върне…”
                                                                            Махмуд Даруиш, „Фреска”

Колко безполезен би бил човешкият език, ако понякога не оставахме в неговата неподозирана тишина и така да се настроим, доловим, потопим в светлата му аура - тази, в която се озоваваме внезапно, когато тя ни е разкрита с нечие светло ридаещо перо. Като това на Махмуд Даруиш.

Но пък когато се случи… Тогава „звезда пада между писането и речта”. И някъде в това междупространствие намираме себе си. И в него Махмуд Даруиш би запитал: „Кой от нас е аз-ът - та да бъда другия?”

Нищо че „не са постигнали чужбината си мъдрите, нито мъдростта постигнала е чуждите”, пак според него. Нищо че трудно се сливаме с „чуждата” болка и с „чуждата” мъдрост. И все пак това става възможно. С Даруиш.

И тогава, заедно с него, се изкачваме „на върха на фреската”, откъдето е невъзможно да не видим земята-поема или поемата-земя, все едно. Зелена и извисена. Палестина.

От която „нищо не се връща, но и не си тръгва”. В която по-бавна е смъртта. Като дълго и мъчително сбогуване.

Земята между смокиня и кактус във времето на флейта и сабя, в която „нито пътуването е започнало, ни пътят свършил е”…

От върха на поетовата фреска съзираме поемата-земя, в която звучи „Божието слово на разсъмване” и в която нищо не се връща, но и не си отива.