ЗВЕЗДИ В МОРЕТО

Диана Атанасова

Боряна седеше приведена над малкия портрет. Сигурно щеше да го намокри, ако имаше сълзи, но очите й бяха празни.
Съседната стая се напълни с плач и въздишки. Без да иска, слушаше какво говорят.
- Как можа точно с тях да стане, каква двойка бяха само и как се разбираха - чуваше гласа на братовчедка си.
- И все весели, забавни - допълни вуйна й. - Изгоря жената.
„Изгоря” - заби се в съзнанието й. Кой я запали, мъжът й? Този добър и жизнерадостен човек, дето и прах не даваше да падне върху нея? Защо не си отидат тия хора, не могат ли да разберат, че ще е по-добре да я оставят сама, отколкото да й натрапват смазващото си съчувствие. Тя решително стана, облече палтото си и без да се обади, излезе. Изобщо не се погледна в огледалото, като друг път. Никога не излизаше без прическа, грим и без преди това да подбере дрехите, съчетавайки ги ефектно с обувки и аксесоари, но скръбта бе помела елегантността, с която я знаеха на работа и в квартала. Ще иде да разпита. Нека чуе всичко от човек, който е бил там…
Нетърпеливото й звънене извика от малката къщичка сънена млада жена. Като разбра, че идва да говори с мъжа й, жената започна да го брани:
- Какво искате от него? Той още не може да дойде на себе си. Елате след няколко дена, като се оправи. С голям зор заспа преди малко!
Но мъжът не спеше. Беше излязъл и слушаше.
- Наде, пусни жената да влезе.
Надка се подчини. На Боряна й стана неудобно, но я последва. Каза коя е и за какво е дошла. Мъжът съчувствено я погледна:
- Значи Вие сте жената на Митко. Язък за хубавия човек! Какво да Ви разправям, страшна работа!
- Страшна ами, за една нощ да ти побелее цялата коса! - обади се жена му.
- Нали ми остана главата, косата малка работа - опита да се усмихне мъжът.
Едва сега Боряна разбра какво е неестественото за това младо лице. Мъжът започна отначало.
Свършили си работата в четвъртък, в петък трябвало да се върнат. Предупредили капитана, че идва буря и ако ги стигне, дълбачката може и да не издържи. От екипажа го молили да не тръгват, но Велинов бил категоричен. Дали са им срок и те са длъжни да го спазят. Пък нали имат и влекач, на него може да се разчита. Тръгнали. Бурята ги хванала насред път. В дълбачката отвсякъде шурнала вода. Объркали се. Разбрало се, че такава черупка не може да издържи на непрекъснатия наплив на високите вълни. Някои излезли навън, но бързо се върнали. Не се решили да скочат в кипящата пяна. Времето минавало, дълбачката се пълнела. Едното от свързващите въжета се скъсало. От влекача прерязали и другото. Трябвало да избират да скочат или да останат. Капитанът вече не давал заповеди. Всеки сам си решавал. Някои награбили дъски и скочили, други вълните просто съборили. Запенената стихия обърнала дълбачката. От влекача дали тревога и помощта от брега дошла след половин час. От кораба хвърлили примки и спасили скочилите във водата.
- А Митко, той остана в дълбачката. Беше излязъл отрано и водата го блъснала, подхлъзвал се и си изтървал очилата, изглежда се уплашил. Като тръгна водата, взе да запушва една дупка с обувка… Е то вярно, че всички се почудихме какво да правим! Като щях да излизам, му извиках, той уж вървеше след мен, а като скачах, обърнах се, няма го. След мен дълбачката се преобърна. Ако беше удържала, сега тия дето се хвърлихме, нямаше да ни има, ама така ние се спасихме. И то не всички! Вчера научих, че Наско го намерили изхвърлен на брега. Той като скочил и взел да плува. Не сме били далеч от брега, ама сигурно се е схванал от студената вода, иначе беше много добър плувец. А дето ни спасиха, повечето не можем да плуваме! Задържахме се на дъските и след това ни издърпаха, даже на Марин въжето му преряза челото и се отбеляза… Абе за цялата работа капитанът е виновен, ама нали и той отиде…
Отиде, но повлече след себе си и хората, които му се молили да не тръгват. Каква педантичност! Да рискуваш своя живот и живота на другите! Боряна с мъка изкачваше стълбите. В апартамента е тихо. Беше останала само съседката, заради Лилето, да не е само. Боряна прегърна разплаканото момиченце и го заведе в спалнята. Детето заспа, приплаквайки на сън. Тя не можа. Митко беше пред очите й все така засмян. Как само обичаше живота и как му се радваше! Всички го мислеха безгрижен, защото винаги се шегуваше, но грешаха. От малък беше останал сирак, без баща. Минал през глада и мъката, беше се научил да цени радостите.
- Хайде бе, Митко, не се занасяй, толкова много работа има, какво ще кажат хората! - чуваше тя собствения си глас.
А Митко усилваше музиката и сериозно подхващаше хоро:
- Никой не ме интересува! Няма да живея сто години я, остави ме да се наиграя!
С колко шум и надежди посрещнаха последната Нова година! Смехът заливаше автобуса с който се връщаха сутринта. Отдолу Митко натисна всички звънци в блока и сурвакаше с дряновицата наред, от етаж на етаж…
Не, не може да се е удавил. Не може да си представи това лице разкривено, толкова силно усмивката се е сраснала с него в съзнанието й. На сутринта изтощението я приспа. Грабнаха я кошмарите. Дълбачката с грохот се обръщаше и захлупваше Митко. Той се мъчеше да се освободи, но желязното чудовище го теглеше надолу. И когато вече е загубил надежда, изведнъж успява да се изтръгне. Излиза на повърхността и продължава да плува. Зад него спокойната вече вода се осветява. Кораб. Забелязват го и го спасяват. Всички мислят, че е удавен, а той й изпраща картичка от Аржентина. Качил се на чужд кораб, но скоро ще се върне при нея и детето.
Събуди се от плача на Лилето, успокои я и изпрати на училище. След нея и тя излезе. Страшно й беше в празния апартамент. Отиде до морето, мислите я отведоха. Денят беше слънчев, морето - по-спокойно от всякога. На повърхността му трептяха безбройните слънчеви звeздички, които толкова пъти са гледали с Митко. Защо й са когато него го няма? Каквото искаше, искаше го за тях двамата, вече нищо не й е нужно… На нея не, но на Лилето? Сега тя ще трябва да й даде това, което би й дал Митко, да заеме и неговото място. Да я изучи, задоми и нещо по-трудно, да намери за нея утехата и спокойствието, които липсват на нея самата…

***

В училищния двор е шумно, децата бягат, крещят, боричкат се. Боряна търпеливо чака последния час. Детската врява не й пречи, иска й се да види в нея и Лилето.
Измъчва се, когато гледа детето сериозно и замислено.
Звънецът отваря вратите и весело прогонва децата. Погледът на Боряна загрижено се спира на Лилето, но тя радостно се спуща към нея.
- Мамо, върнаха ни съчиненията. Имам шестица! Госпожата ме похвали и ме накара да го прочета пред всички.
Боряна целува малката главичка и повежда дъщеря си към къщи.