БЪЛГАРИН

Иван Николов

БЪЛГАРИН

Аз съм българин, с българско име наречен
и от българска майка роден…
И над моите български пътища вечен
свети ясният български ден.

Моят поглед е чист, а ръцете- корави,
аз стоя като камъка твърд…
И засуквам за работа бели ръкави,
с бяла риза отивам на смърт.

Дълга песен оставих и дълга пътека,
дълго ехо в поля и гори,
зад гърба ми тъмнеят тринадесет века,
пред очите ми слънце искри.

Там, където вървях и където съм раждан,
кон препуска и знаме шумя,
в златни книги съм вписван и в зидове вграждан
върху своята родна земя.

И разказан в легенди, и в камъка вечен,
в бран - въздигнат, и в труд - възроден,
аз съм българин, с българско име наречен
и от българска майка роден!


ЗНАК

Преживял възторзи луди,
страсти, ярости, заблуди,
мисля,
         че поне разбрах:
работата не е в хляба,
работата е в мащаба,
в дело, в действие, в размах!

Кой е винт и кой придатък -
глупости! -
               върви нататък,
както си вървял до днес…
Уязвим за всяка рана,
малко ли е, че остана
с чиста съвест, мъжка чест?

И ако си бил замесен
от страдание и песен,
милосърдие и злост,
сигурно в това е знака
на живота, който чака
отговор,
            а не въпрос!


ЗА ДАРБАТА И КЛЮЧА СОЛ

Ако това е Моцарт, той работи:
уж смахнат,
              уж капризно-неумел,
а под ръцете му изхвръкват ноти
като врабци от телеграфна тел.

Какъв рояк врабци - и само те ли,
ами ръкавите му затрептели,
ами възнесените му очи…

Дори зад кадифета и дантели -
какво да правиш - дарбата личи!

Свири, маестро, няма да ти преча
и да смущавам твоя майсторлък,
а само ще погледам отдалече,
смален като човече-буболече
с гайдуница от ечемичен стрък.

Докато над клавишите витае
и ни измъчва звук неуловим,
последната ни грижа ще е тая:
кого да отречем и поздравим!

Макар че не залутан в други ери,
а спрял отвън пред къщния ни праг,
сега ни липсва точно Салиери,
по-точно - отрицателния знак.